Фред Саберхаген
Октагон (5)

4.

Редовното работно време в „Берсерки“ очевидно завършваше постепенно между пет и шест часа.

Айк погледна часовника си и въздъхна.

— Наистина ме очаква натоварен уикенд. Ще бъдете ли в града до понеделник?

— Да, предполагам, че ще поостана още няколко дни — каза Алекс.

Айк изглеждаше облекчен.

— Добре. В понеделник и вторник ще бъда тук и можем да поговорим още. После в сряда трябва да замина за една голяма конференция в Лос Анджелис, посветена на игрите. Уреждаме павилион и ще демонстрираме някои неща.

— Тогава ще се видим в понеделник — кимна Алекс. — Интересува ме бизнесът ви тук. Ще има ли някой в офиса през уикенда?

Айк махна неясно с ръка.

— Някои ще работят.

Алекс остана с впечатлението, че Айк би предпочел той да не се навърта наоколо, когато босът отсъства.

— Чудесно, имам да върша и други неща. В такъв случай, ще дойда да се видим по някое време в понеделник. Или може би във вторник.

— Добре. — Айк очевидно беше доволен.

Когато Алекс се прибра в хотела, започваше да се стъмва. Очакваше го съобщение, в което му известяваха, че наетата кола най-после е готова. Осигурил си колата, той я паркира отпред и влезе в стаята си. Запали осветлението и седна да прегледа материалите от „Старуеб“.

Първо, ярко илюстрираната брошура с правилата. Състоеше се от повече от 20 страници, изпълнени предимно с дребен шрифт. Чичо Боб бе дал на Алекс обща представа за играта, но очевидно имаше още много да учи. Второто нещо, което му бе дал Айк, беше бланка за ходовете. На нея трябваше да бъдат отпечатани заповедите за следващия ход на АГРАВАН, според кода (даден в правилата), който компютърът щеше да приеме.

Алекс остави настрани за момент бланката и правилата, и прегледа по-внимателно малкия пакет от наследството на г-жа Тарталия. Върху всеки плик с дипломатически писма бе написано с черна химикалка кодовото име на някой друг играч, вероятно от ръката на мъртвия Тарталия. Имаше ОКТАГОН, ВИКИНГ, ЛУЦИФЕР…

А ЛУЦИФЕР, разбира се, както свидетелстваха истинското име и адрес, бе чичо Боб. Алекс отново се замисли над факта, че той и чичо му са се оказали в една и съща игра. Би било малко пресилено да приеме това за съвпадение. А и старият приятел от Лос Аламос, д-р Брамагуптра, се бе включил в същата игра… Или нямаше чак толкова много игри „Старуеб“, както твърдеше Айк, или имаше някакво друго обяснение, освен случайността.

В плика, носещ надпис „ЛУЦИФЕР“, Алекс намери няколко сгънати, напечатани на пишеща машина листа. Хартията бе тънка и светложълта на цвят. Поглеждайки отблизо, Алекс видя, че са копия от индиго — очевидно напечатаните съобщения, които Тарталия/АГРАВАН бе пратил в Атланта на чичо Боб. Това бяха предимно молби за помощ. ЛУЦИФЕР, трябва да ми пратиш флотилии на помощ, ОКТАГОН ме напада. Това бе основната идея. Трябва да ми помогнеш срещу ОКТАГОН…

В плика на ЛУЦИФЕР имаше също и три получени бележки, очевидно от чичо Боб, макар че Алекс не познаваше почерка на чичо си. В едно от писмата имаше две изречения, които според Алекс навеждаха на някои мисли.

Нямам каквато и да била обща граница с ОКТАГОН и затова не мога да го атакувам особено добре. Дори не знам кой е той.

Но нали се предполагаше, че ОКТАГОН е старият приятел на чичо Боб? Това вероятно означаваше, че те не знаят, че участват в една и съща игра; че са чували за героите си в играта, но само с кодовите им имена. А и не е далеч от ума обяснението, че са в една и съща игра, защото са поискали да бъдат… Алекс щеше да се опита да провери тази идея с Айк, само като теоретична възможност, щом получеше възможност отново да разговаря с него.

Той остави плика на ЛУЦИФЕР настрани и взе този на ОКТАГОН. Може би в него щеше да открие някакво обяснение. Но тук имаше още по-малко. Само две малки картички с кратки съобщения на жаргона на играта, зле отпечатани с изхабена лента и много правописни грешки. В тези картички изобщо нямаше ръкописен текст. Но имаше едно име — Брамагуптра, следвано от адрес.

Това, че вероятното съвпадение изглежда тайнствено, не означава непременно, че е нещо важно, каза си твърдо Алекс. Тривиалният проблем несъмнено си имаше и тривиално обяснение. А ако не беше така, тогава какво? Нямаше да седи в тази стая и да размишлява през целия уикенд.

Откакто бе пристигнал в Албъкърк, двама души му бяха споменали за Стария град. Беше своего рода обект за посещение. Сега му се искаше да бе поканил Айрис Кардано на среща, когато бе имал тази възможност. Не бе забелязал да има някаква друга връзка. Е, несъмнено щеше да я види отново в понеделник… но това, разбира се, не му вършеше работа в момента.

Старият град се оказа недалеч от хотела и имаше паркинг. Алекс прецени, че продаваните там сувенири приличат много на тези, които можеха да се намерят в Ню Йорк и Флорида, с изключение на индианските украшения, керамика и килимчета. Нямаше представа колко от тях са истински и колко са боклуци — никога не бе предполагал, че има толкова много.

Алекс си поръча питие, някакъв коктейл с текила, помисли малко и реши, че всъщност не му се пие повече. Всъщност му се искаше да сграбчи онази млада келнерка за някоя от едрите й, закръглени части, когато минеше покрай него следващия път. Нямаше да стане. Може би трябваше да поръча поне още едно питие. Само да бе поканил Айрис, преди тя да изчезне от офиса. Там бе видял и друго момиче, но не бе сигурен за името му. Дали то или Айрис си имаха приятели? Може би и двете.

На следващата сутрин Алекс бе събуден в самотното си хотелско легло от проникващите през завесите слънчеви лъчи и от силния шум на движението по близката магистрала. Списанието „Плейбой“ лежеше на пода там, където го бе пуснал. Уф, този романтичен живот на таен агент.

Алекс седна и разтърка очи. Трябваше да реши дали да се опита днес да наобиколи офиса на „Берсерки“. Може би не трябваше — Айк бе отбелязал, че е удобно в понеделник, и можеше да се раздразни.

Освен това през нощта в подсъзнанието на Алекс изглежда се бе родила друга идея.

Той хвърли поглед между завесите и видя пясъчен насип, обрасъл с някакви пустинни бурени, който поддържаше наклонените бетонни рампи, водещи към магистралата. Изпита силно желание просто да хване пътя и да разгледа някои от местните забележителности. Когато отвори още малко завесите, видя бялата стрелка на зеления пътен знак, която показваше накъде е пътят за Санта Фе.

Алекс се облече и отиде в хотелското кафене, което го изненада с многото си посетители. След закуска се върна в стаята си, помисли няколко минути, взе документите на „Старуеб“ и ги занесе в колата. Хотелският басейн бе пълен с вода, макар и никой да не го използваше в хладното утро. Ясният хоризонт стигаше до далечната планина, по която все още се виждаха големи снежни шапки.

Той се консултира с пътната си карта и тръгна към центъра. Мястото изглеждаше още по-мъртво, отколкото бе очаквал, че ще бъде в събота сутрин. Паркира от другата страна на улицата — срещу „Берсерки“. Около компанията нямаше никакви признаци на живот. И все пак Алекс излезе от колата, пресече улицата и опита да отвори вратата, а после натисна и звънеца до нея. Беше заключено и отвътре не се чуваше нищо.

Точно сега бе моментът един опитен таен агент да влезе и да претърси сейфа им. Ха-ха и хо-хо.

Миналата вечер в Стария град си бе купил слънчеви очила. Сякаш още тогава бе знаел, че днес щеше да му се наложи да кара продължително.

 

 

В Санта Фе Алекс излезе от междущатската магистрала, която тук завиваше на изток. „Различният град“ — гласяха рекламите; изпитваше любопитство и използва възможността да влезе и да го пообиколи. В предградията имаше големи лагери от подвижни къщи, на вид точно като онези, които бе виждал навсякъде другаде. Сградите не бяха високи, дори и по стандартите на Албъкърк. Градът бе по-малък, но постепенно стесняващите се с приближаването на центъра улици вкараха Алекс в автомобилно задръстване, което бе достойно за Манхатън. Очевидно центърът бе площад, който изобщо не изглеждаше по-различен от онзи в Стария град миналата вечер. Този площад сигурно бе известен с нещо, но Алекс не можа да разбере с какво. Не успяваше да прочете знаците добре, защото трябваше да съсредоточи вниманието си върху движението; очевидно нямаше никаква надежда да намери място за паркиране. Постепенно той заобиколи и тръгна в посока, противоположна на центъра. Спря в някакво обикновено заведение, за да си вземе хамбургер. После се консултира с картите си. Лос Аламос, забеляза Алекс, сега бе на по-малко от 80 километра.

Докато излизаше от града, отвсякъде се виждаха планини, някои от които съвсем наблизо. Районът тук, помисли си той, трябва да е значително по-висок от приблизително двете хиляди метра надморска височина на Албъкърк. Алекс бе останал с впечатлението, че откакто напусна Албъкърк, е карал почти непрекъснато нагоре и сега вечнозелените дървета от един или друг вид все повече и повече започваха да доминират в пейзажа. Вече виждаше снежни петна на височина, не много по-голяма от магистралата, по която караше.

Магистралата започна да се издига и спуска, но издигането все пак преобладаваше. Накрая от двете й тесни платна се отдели едно още по-малко и го отведе в Лос Аламос. В предградията, той мина покрай съоръжена с радар писта за кацане, върху която до елегантната нова контролна кула бяха паркирани скъпи частни самолети. Точно зад пистата, Алекс зърна концентрична група от тънки метални кули, върху които имаше слънчеви огледала. Огледалата фокусираха обедното слънце към нещо, облицовано с тъмен метал, на върха на друга кула, разположена по средата на групата.

Центърът на градчето Лос Аламос. То не беше по-голямо от Санта Фе, но имаше много по-малко кал и беше много по-малко оживено. До малкия паркинг, Алекс откри телефонна будка с цял телефонен указател. Намери името Брамагуптра, Х. Пое дълбоко въздух и набра номера.

Гласът, който отговори още при първото позвъняване, бе висок, но очевидно мъжки. А и звучеше отзивчиво, но кой знае защо, по някакъв фаталистичен начин. Поне това долови Алекс в прозвучалото „аллооо“.

— Ало? Бих искал да говоря с д-р Брамагуптра.

— Вече говорите. Кой е там?

— Господине, казвам се Алекс Бароу, племенник съм на Робърт Грегъри. Намирам се в Ню Мексико по работа. — Тук Алекс замълча, но не получи незабавен отговор. — Днес минавах покрай Лос Аламос и се отбих.

Последва по-дълга пауза, достатъчно дълга, за да усили съмнението на Алекс, че посещението наистина е било добра идея.

— Малцина просто минават покрай Лос Аламос — отбеляза накрая приятелският глас в ухото му. — Той не е разположен на пътя от някъде за някъде, както би могло да се каже. Няма значение. Как е напоследък д-р Грегъри?

— Много добре, господине. Поне беше, когато го видях преди два дни. Той ми предложи да се срещна с вас, когато дойда в Ню Мексико.

— Наистина. — Тънкият глас очевидно възприемаше това сериозно. — Да, мисля, че можем да се срещнем. Ще ми бъде приятно да се запозная с вас. Къде сте сега?

Упътванията към дома на Брамагуптра не бяха от най-простите, тъй като тук очевидно имаше само една улица, която пресичаше голямо дефиле, разделящо на практика всичко. И все пак, Алекс почти не се затрудни.

Къщата на 20-а улица, когато стигна там, бе средно голяма, построена от греди и камък, а покривът бе от каменни плочи и върхът му бе достатъчно заострен, за да й придава алпийски вид. Нищо подобно на замъка на лудия учен в Джорджия, но със сигурност изглеждаше удобна и достатъчно процъфтяваща. Старият приятел на чичо Боб очевидно не бе извънредно богат. Докато пресичаше изсъхналата през зимата трева на предния двор, Алекс можеше да обгърне с поглед почти всички посоки и да види планините. В двора растяха няколко високи ели; по северните страни на дърветата и върху къщата все още имаше сняг.

Вратата отвори трийсетина годишна жена, обута в дънки; косата й бе толкова тъмна, колкото и на г-жа Тарталия, но тя изглеждаше безкрайно по-жизнерадостна. Тенът на кожата й не бе тъмен, както подсъзнателно бе очаквал Алекс заради името Брамагуптра.

— Здрасти — поздрави го тя с приятелски глас, в който се усещаше акцентът на Средния запад.

— Здравейте. Аз съм Алекс Бароу. Току-що позвъних…

— Зная. Влезте. Аз съм Дженифър, д-р Брамагуптра ми е свекър.

— Благодаря ви.

В къщата бе уютно топло и на пръв поглед обстановката изглеждаше объркващо свръхмебелирана. Но докато го водеха от една стая в друга, Алекс бързо доби впечатление за могъщи, но и гъвкави сили, впрегнати на работа. Това място не бе толкова хаотично, както му се бе сторило в началото.

Някъде трябва да се продаваха преоценени черни дъски, тъй като изглежда из къщата бяха пръснати поне десетина. Бяха монтирани по стените, стояха по чертожните маси, бяха подпрени на други мебели. Някои от тях бяха покрити с надраскани математически формули; Алекс можеше да познае, че става дума за висша математика, макар и да не разбираше особено от нея, а имаше и много неща, които изобщо не проумя. На една от дъските видя списък с бакалски стоки, на втора — нещо, което приличаше на опит за разчитане на шифър. Други бяха изтрити и се виждаше само някаква зацапана неяснота. Във всяка стая поне върху една маса имаше струпани книги и листове хартия; в много от книгите бяха мушнати листчета. Върху капака на пианото беше струпан подобен товар, а при краката му лежеше на възглавнички един от характерните източноиндийски инструменти с много струни. Половината от стените бяха покрити с етажерки и повечето от лавиците бяха пълни.

Върху малкото разчистено пространство на чамовия под пред цветния телевизор, две дванайсетина годишни деца играеха на телевизионна игра. Държаха в ръцете си малки, свързани с жици кутийки и натискаха лостчетата; на екрана двама мънички баскетболисти — само скицирани фигури, вместо жизнените танцьорки на чичо Боб — се плъзгаха отляво надясно и обратно, сякаш залепени за електронни копита. Малката точка светлина, заместваща топката, подскачаше с шум, като за момента бягаше от символичните ръце на играчите. Резултатът бе 26 на 12 и оставаха още 3.28 минути игра. Едното момче бе русо, но другото отговаряше точно на фамилното име Брамагуптра.

Дженифър грациозно се провираше през цялата бъркотия и докато я следваше, Алекс наблюдаваше как се движат бедрата й в тесните дънки. От този ъгъл изглеждаше малко по-млада, отколкото му се бе сторило отначало.

— Татко? — извика тя напред.

В касата на една врата от тъмно дърво, до нещо, което приличаше на истинска броня на средновековен рицар, се появи набит стар мъж, облечен в огромен пуловер. В черната му коса имаше съвсем малко сиви косми, а върху маслиненото му лице почти липсваха бръчки, но наистина беше стар. Навярно, помисли си Алекс, по-стар от чичо Боб. Тъмните му очи изучаваха Алекс изпод очилата за четене в стил „Тед Кенеди“.

— Е, влизайте, млади човече — каза старецът с тихия си глас и го поведе.

Минаха през някакъв тесен коридор, чиито стени бяха украсени с малки килимчета, като онези, за които търговците от Стария град твърдяха, че са на индианците Навахо. После Алекс бе въведен в помещение, което напомняше кабинет на математик, дори повече от останалата част от къщата и където му предложиха удобен стол. Почти не се изненада, като забеляза до телефона модем. Компютър обаче не се виждаше никъде, само някакъв калкулатор на бюрото до старата ръчна пишеща машина. Дали дипломатическите писма на ОКТАГОН бяха напечатани на нея? Някак си изглеждаше невероятно, това помещение не приличаше на стая за игри.

Дженифър се навърташе наоколо, докато не бяха изчерпани всички обичайни забележки за времето, пътищата и така нататък. После старецът и младата жена размениха многозначителен, според Алекс, поглед и тя излезе, като тихо затвори зад себе си вратата на кабинета. Тъпият звук от подскачащата електронна баскетболна топка вече бе престанал.

— Сега. — Брамагуптра се наведе напред на стола си и подпря широко лакти на бюрото. — Изпраща ли чичо ви някакво конкретно съобщение за мен?

— Не, господине. Нямаше никакво конкретно съобщение.

Леко кафеникавото лице се промени неуловимо. Брамагуптра се отпусна отново назад. Когато проговори, това бе същият приятелски глас, и все пак нещо се бе изменило.

— Разказвал ли ви е някога как станахме близки?

— Спомена само, че по някое време сте работили заедно.

— Да… така беше. Я да видим, Боб има двама братя и една сестра, доколкото си спомням?

— Не, господине, две сестри и един брат. — Нещо в разговора напомняше на Алекс за първите думи, които бе разменил с чичо си в Атланта. Отначало чичо Боб също бе объркал нещо от семейната история, някакви глупости за някаква си ферма. Внезапно на Алекс му се стори, че всъщност самият той е подложен на проверка, за да докаже с това, което знае, че е човекът, за когото се представя. После добави: — Майка ми се казва Ема. Тя е единствената, която остана в Ню Йорк.

Старецът учтиво кимна. После побъбри още малко, спомняйки си за старото време, когато се бил запознавал и посещавал някои членове на рода Грегъри-Бароу. Алекс получи възможност да отговори на още няколко въпроса. Очевидно в миналото Брамагуптра се бе срещал с доста хора от по-старото поколение от семейството на Алекс и си спомняше за тях с искрен интерес.

— Е, искрено се радвам, че чичо ви е предложил да ме посетите. Двамата сме имали и различия, но… понякога човек се чувства изолиран тук, макар че в действителност има много добри хора, с които да разговарям. Непременно трябва да останете да вечеряте с нас.

— Х-м, ако сте сигурен, че няма да ви затрудня.

Старецът не обърна внимание на възражението.

— Сега може би ще искате малко кафе, Алекс? Горещ шоколад? Да се подкрепим до вечеря.

— Благодаря ви, горещият шоколад звучи чудесно. Не съм пил от години.

Брамагуптра се надигна иззад бюрото си. Това определено беше трудно за пълното му, старо тяло, макар че той направи усилието с желание; в остарялата му плът се криеше духът на танцьор или на триумфиращ спортист. Той се насочи към вратата на кабинета, отвори я и размени няколко тихи реплики с Дженифър. Някъде навън, двете момчета спореха за нещо. Затръшна се врата. В далечината излая куче.

Като остави вратата на кабинета отворена, старецът се върна зад бюрото, където се тръшна на стола с прочуствено сумтене.

— И тъй. Да. Би било желателно чичо ви Боб и аз да поговорим. — Той вдигна въпросително вежди към Алекс, сякаш искаше от него съгласие.

— Да — отвърна Алекс. Не знаеше какво друго да каже.

Старецът кимна.

— За някои неща обаче, не може да се говори по телефона.

— Имате предвид, че е възможно да ви подслушват? Да, предполагам, че се извършва много промишлен шпионаж или нещо от този род. Когато играете играта на чичо Боб.

— За каква игра става дума?

— Е… имам предвид големия бизнес и всичко останало.

— Да, големият бизнес — поклати глава старецът. — Сатаната и всичките му любимци. — Той продължи: — Наистина ли чичо ви изрази желание да разговаря с мен?

— Определено останах с такова впечатление. — Това бе истина. Но Алекс не можеше да си спомни точно какво бе казал чичо Боб и какво не.

Старият приятел на чичо Боб бе обърнал стола си малко настрани и се радваше на гледката от прозореца на кабинета. Поне с това къщата му се доближаваше до тази на Робърт Грегъри.

— Да — каза Брамагуптра, — бих се радвал отново да говоря с чичо ви Боб. Много бих искал да се видя с него лично. — После се обърна и погледна Алекс право в лицето. — Намекна ли той по някакъв начин, че може да се уреди подобна среща?

Алекс откри, че е стиснал ръце в скута си и че дланите му са леко изпотени. Не знаеше защо. Въвличаше се в нещо и не знаеше точно в какво.

— Не — накрая призна той. — Не мога да си спомня да е предлагал някаква уговорка за среща.

— Той е добре дошъл тук. Да ме посети. Със сигурност знае това.

— Чичо Боб наистина заяви, че вие сте един от малцината, на които може да се довери.

— О! — Бавно и със задоволство: — Така ли каза?

— Но що се отнася до това да се срещнете, е, не мисля, че чичо Боб все още пътува много. Искам да кажа, че той изпрати мен тук, вместо да дойде сам.

— Да, разбирам. С какви инструкции ви изпрати, ако мога да попитам?

Някаква дълбока тревога се долавяше в този старец, за когото чичо Боб бе казал, че му вярва. Алекс започна директно:

— Предполага се, че е конфиденциално, но мога да кажа, че той започва да се интересува от компютърни игри. В частност, от компанията в Албъкърк, която ръководи „Старуеб“.

— „Старуеб“? — Проницателните стари очи изведнъж станаха неразбиращи. Брамагуптра може би никога не бе чувал за играта.

— Компютърната игра, нали знаете — онази, с космическата война. И двамата с чичо Боб участвате в нея. Всъщност вие сте в една и съща игра.

— Космическа война… а, разбира се. — Брамагуптра показа, че поне се е сетил, за какво става дума. — Но това сигурно е Ханк. Не съм аз.

— Ханк ли?

— Моят внук, синът на Дженифър. Навярно сте го видял на влизане. Той е Хенри Брамагуптра трети, разбирате ли, и не винаги прави това допълнение, когато използва името си. Да, сега си спомням, че компютърната игра, за която споменахте, се играе по пощата. Ханк искаше да опитам и аз. Прегледах правилата и играта, не е лоша. Поне не е пълна само с насилие; очевидно понякога е възможно да се победи и с мирни средства. Но аз не се интересувам особено от игри. Ханк наистина ги обича… Споменахте, че чичо ви се интересува от тази игра. И че играе.

— Да, господине. А и трудно побеждава, както разбирам. Малкият Хенри трябва да е много умен. Както и да е, основният интерес на чичо Боб е насочен към начина, по който се ръководи компанията.

— Има намерение да инвестира?

— Добре е, че сте му стар приятел, както ви посвещавам във всичките му тайни. Това, разбира се, е напълно конфиденциално.

С изражението на надяващо се дете, известно време Брамагуптра мълчаливо изучаваше Алекс. После попита:

— Каза ли Боб, наистина ли каза, че съм един от малцината, на които все още може да се довери?

— Да, господине. Така каза.

— Наскоро ли го каза?

— Да, господине, точно преди да тръгна насам.

— Добре ли е той със здравето?

— О, да, изглеждаше чудесно.

Когато Дженифър донесе на поднос шоколада, Брамагуптра все още мълчаливо изучаваше Алекс. Жената се повъртя за миг зад бюрото.

— Всичко наред ли е, татко?

Свекърът й се усмихна съвсем кратко.

— Алекс не ми е разказал за никакви нещастия.

Дженифър го погледна внимателно и загрижено. Без да е в действителност изненадана, че в главата на стареца се въртят мисли за нещастия. Навярно знаеше повече от Алекс за това защо срещите между двамата стари приятели трябваше да се уреждат грижливо и защо във въздуха се носеше някакво усещане за тревога.

— Боб Грегъри и Ханк участват в една и съща игра на „Старуеб“ — каза сериозно старецът на снаха си.

Тя прие новината за „Старуеб“ със същото пълно безразличие, което бе проявил и самият старец, когато за първи път се спомена името на играта.

— И какво трябва да означава това? — попита накрая тя.

— Играта, Джен. Компютърното нещо…

— Да. Но има ли някакво значение, че двамата са в една и съща игра?

Брамагуптра внезапно се отпусна и тъжно се засмя. Определено не звучеше параноично.

— Не знам. Навярно означава само, че не са в ход едновременно толкова много игри „Старуеб“, колкото твърди компанията в рекламата.

Алекс отпи от чашата с шоколад; да, беше чудесен. После продължи да наблюдава внимателно другите двама.

Сега нещо бе накарало Дженифър да се замисли сериозно.

— Еди сигурно знае. Но как изобщо би могло да има някакво значение?

Старецът въздъхна.

— Наблизо ли е все още Ханк? Помоли го да намине насам, само за минутка. Бъди така добра, Джен?

Доведено в кабинета от майка си, няколко минути по-късно, смуглото момче застана на прага и се зае да обмисля въпроса на дядо си.

— Колко игри? Точно сега са в ход около четиристотин. Поне така се твърди в съобщението.

— Твоята игра има ли номер?

— Да. Х-430. Но номерата не са последователни. Еди го каза, тъй че можете да сте сигурни.

— Как се случи така, че си точно в тази игра, в която участваш, Ханк? — попита Алекс.

Момчето сви рамене. Гледа малко притеснено, помисли си Алекс, навярно защото приемаха всичко това толкова сериозно.

— Предполагам, че просто тази игра е започвала, когато се включих. Защо?

— Аз също участвам в нея — обясни му усмихнато Алекс. С ъгълчето на окото си видя, че лицата на двамата възрастни се обръщат мълчаливо към него. — Включих се едва вчера, като заместник на АГРАВАН. Той е… трябвало да отпадне.

Ханк се зарадва.

— Онзи тип в Албъкърк е трябвало да отпадне? И сега вие сте АГРАВАН? Хей, спукана ви е работата в тази бъркотия. Ще ви размажа след около два хода.

— Ами? Ще видим.

Ханк помисли за миг, сетне очевидно стигна до важно решение.

— Мога да ви покажа какво съм направил, ако искате да го видите. Ще бъдете в състояние да разберете къде е родният ми свят и изобщо всичко, но няма да сте в състояние да направите каквото и да било в моя вреда.

— Да, бих искал да видя.

Дядото също бе заинтригуван достатъчно, за да отиде с тях; взеха и шоколада със себе си. След като се увери, че Алекс ще остане за вечеря, Дженифър отиде в кухнята.

Следвайки Ханк през коридора, стеснен от лавици с книги, Алекс мина покрай стая, която вероятно беше женска спалня и в която имаше единично легло, още книги и стенна снимка на тъмнолик млад мъж с бели дрехи и ракета за тенис в ръка. Следващата стая надолу по коридора бе на момчето. Целите стени бяха облепени с плакати, имаше дори повече книги и още две черни дъски. Покрай едната стена бе монтирана дълга и малко груба дървена маса, сякаш за да поддържа върху себе си някакъв сложен модел на влак. Но вместо железопътни релси, върху масата бяха натрупани жици, сандъче с части, поялник, черни кутии и други електронни съоръжения. Имаше кинескоп, изваден от цветен телевизор и нещо като малък, домашно направен акумулатор, от който във всички посоки излизаха жици. Валяха се и някакви полудемонтирани части, които според Алекс принадлежаха на домашен компютър TRS-80.

— Нека ви покажа световете, които са под мой контрол — промърмори Ханк. Той се наведе над съоръженията и заприлича на преждевременно съзряла, несъзнателна пародия на престъпник от криминален филм. Творението му върху плота бе примитивно, а действията — усърдни, и те напомниха на Алекс за вълшебничеството в Атланта. Той се приближи и продължи да наблюдава.

— Внимавайте с този екран, това са 30 000 волта — предупреди Ханк.

— Знам — отвърна Алекс и получи одобрителен поглед.

След две минути шейсетсантиметровия екран показваше зелена мрежа от кръгли светове и връзките помежду им. Надарено дете, помисли си Алекс — да направи по памет план, подобен на този на чичо Боб.

Ханк се мръщеше.

— Трябва да си купя още памет — промърмори сам на себе си той. — Скоро тази няма да ми е достатъчна. Само 24 K RAM, какво може да направи човек с толкова?

— Всички бонбони, които ти се искат, не винаги се раздават безплатно — отбеляза дядо му, който търпеливо чакаше и наблюдаваше. — Може за рождения си ден да получиш някоя нова играчка. Но само, ако ми покажеш, че си научил малко повече математика.

— Сигурно Еди би могъл да ми донесе — промърмори неясно Ханк, погълнат от жиците. Навярно имаше предвид бонбоните, а не математиката. Бе придърпал един стар стол до масата и бе коленичил върху него, работейки с някакви клещи по връзките. Пръстите му бяха сръчни. Изображението на екрана премигна, изчезна, после се появи отново.

Алекс постави чашата си върху разчистения край на дългата маса, протегна се и се разходи наоколо. В далечния ъгъл на стаята имаше футболна игра, очевидно подложена на усилено използване. Под разхвърляното легло се въргаляха чифт маратонки с бутони. А на стената, точно над леглото, бе поставена в рамка рисунка на замък, чиито укрепления бяха нарисувани внимателно, с реалистични подробности. Върху осеяната със зъбери кула гордо се вееха знамена. На кулата се виждаше облечена в броня малка фигурка, а други двама рицари стояха навън и очевидно се опитваха да влязат или там каквото се прави, за да се свали подвижния мост.

— Сам ли нарисува това, Ханк?

Момчето му хвърли бърз поглед.

— Да.

— Какво представлява? Искам да кажа, дали е някой конкретен…

— Замъкът на сър Ланселот. Нали знаете, по версията на Малъри^[1].

— А-ха. Изглежда чудесно.

— Благодаря ви. Ето, това са моите светове. — Ханк най-после бе успял да постигне желаните цветове и някои от кръгчетата се бяха превърнали в червени или сини. — На пръв поглед изглежда, че нямам много флотилии, но голяма част от тях в момента нападат вашите светове. Искате ли да видите вашите светове? Ще ви ги покажа веднага. Тези, които са ми известни.

— Знаеш ли кой е ЛУЦИФЕР? — попита Алекс.

— Истинското му име ли? Забравил съм. Имам го записано някъде. — Ханк очевидно не изпитваше особено желание да обсъжда дипломацията. — Струва ми се, че е ваш съюзник или поне съюзник на човека, който беше АГРАВАН преди вас. Във всеки случай, кодовото му име не ми харесва особено, както и вашето. АГРАВАН, това наистина е име на човек, който губи.

— Ханк — предупреди го дядо му.

— Ами така си е. Иска ми се да познавах повече хора, които да харесват тази игра. Тед не я харесва.

— Тед ли? — попита Алекс.

— Момчето, с което играех баскетбол. Живее наблизо. Той харесва обикновените видеоигри — те са съвсем прости, като онзи баскетбол. А това са вашите светове, оцветени в бяло. Струва ми се, че родният ви свят е някъде тук. Бих могъл да ви предложа някаква сделка, но ми се струва, че така или иначе скоро ще ви ликвидирам. — Но този път думите на Ханк звучаха по-скоро притеснено, отколкото триумфално.

— Е, благодаря за предупреждението — трябваше да се усмихне Алекс. Внезапно си бе представил чичо Боб, намръщен над своите изчисления. От онова, което Алекс бе видял от играта, ЛУЦИФЕР също бе заплашен от възможността да бъде прегазен от дванайсетгодишния си противник.

— Ако участваме заедно в друга игра — подхвърли Ханк, като промени замислено тона си, — бихме могли да бъдем съюзници.

— Да, бих се радвал. Но човек не може да избира играта, в която да се включи, нали? Кои са другите участници?

— Не, предполагам, че не може. — Ханк отново се бе съсредоточил върху екрана.

Алекс се обърна и каза нещо на дядото на Ханк, относно това колко добре и хитро бе организирало електронните си съоръжения хлапето.

— Да — призна старецът. — Сече му умът, струва ми се, ако се научи как да го използва. Разбира се, много са му помогнали с всичко това… Джен? — извика внезапно той към хола. — Ще дойде ли и Еди за вечеря? Не разбрах…

— Трябва да остане до късно на работа — чу се отговорът на Джен. — Каза, че ще ме вземе към седем.

Вечерята се състоеше от пържоли, пюре и някакви чудесни зеленчуци с подправки, вероятно приготвени по стара рецепта от времето, когато членовете на рода Брамагуптра са били хиндуисти-вегетарианци. Десертът бе сладкиш „Сара Лий“. Нямаше прислужници — нито роботи, нито хора. Всички взеха участие в разчистването, с изключение на Джен, която се приготвяше да излиза.

— Може би сте се срещнали с Еди — внезапно каза на Алекс Брамагуптра, надвиквайки шума на водата в мивката. Старецът бе навил ръкавите на пуловера над пълните си, голи ръце и миеше съдовете като професионалист. — Той работи почасово в онази компания за компютърни игри в Албъкърк. Или поне работеше. Ханк, още ли работи…?

— Да — каза Ханк, който бършеше мушамата на масата с хартиена кърпа. — Еди също харесва игрите.

— Еди. — Алекс помисли, докато събираше остатъците. — Да, струва ми се, че се запознах с него. Висок мъж с брада. Той ли ще идва?

— Да, това е Еди. Е, не е чак толкова голямо съвпадение, както може да изглежда на пръв поглед. Като цяло, населението на северно Ню Мексико не е голямо. А от него само една част е от английски произход — да, дори и аз се водя от английски произход тук, разбирате ли, тъй като не съм нито от испански, нито от индиански, нито от негърски. А класата на образованите специалисти от всякакви раси е още по-малка, нали разбирате? Тъй че в Албъкърк, Санта Фе или тук човек се среща с едни и същи хора, с едни и същи лица, на работа, на обществени събирания, на политически митинги и изобщо навсякъде.

Алекс си представи онзи тъмнобрад мъж Еди на политически митинг. Някак си не му се струваше вероятно да види чичо Боб на подобно място.

— Х-м — рече Алекс. — А мислите ли, че можем да не казваме на Еди кой съм? Имам предвид, че Робърт Грегъри ми е чичо? Разбирате ли, все още компанията „Берсерки“ не трябва да знае, че именно той възнамерява да инвестира.

Брамагуптра леко се намръщи.

— Е, предполагам, че секретността е обичайна в тези неща. Бизнес. Но нека първо говоря с Джен. — Той излезе от кухнята, като избърсваше ръцете си с пешкир, и се върна няколко минути по-късно. — Какво мислите за това, Алекс? Ще му кажем просто, че сте племенник на мой стар приятел. Не вярвам Еди да прояви по-голям интерес.

— Чудесно, благодаря ви.

Малко по-късно Алекс се запозна за втори път с Еди Маклорин. Сега запознаването бе малко по-официално, отколкото преди. Извън „Берсерки“, облечен по-добре, Еди изглеждаше по-възрастен; навярно бе приблизително на възрастта на Джен. От разговора се разбра, че той и Джен се срещнали преди около година. Тази вечер имали билети за някакъв специален преглед на лятната опера в Санта Фе. Алекс разбра, че Еди работи на пълен работен ден в лабораториите, и то повече в Лос Аламос, отколкото в Албъкърк.

Щом двойката замина, старецът покани Алекс да поизлязат в бързо захладняващата вечер, за да погледат през семейния телескоп някакви лунни кратери и други небесни обекти. Алекс облече дебелото палто, което му бе заел старецът. Без да има каквато и да било очевидна причина, бе излязло така, че Алекс щеше да остане за през нощта и да се върне в Албъкърк на следващата сутрин, когато, както твърдяха домакините, шансът му да се оправи по непознатите пътища щял да бъде доста по-голям. Щял да има и възможността да разгледа пейзажа. Имало много по-красив път, всички го бяха уверили в това, отколкото този, по който бе дошъл.

Разположен на удобното си място над гъстата, мръсна и влажна земна атмосфера с дебелина две хиляди и петстотин метра, малкият телескоп на трикраката си стойка им разкри лунните кратери с безмилостна яснота. После старецът го насочи към други цели. Показа му нещо, което нарече двойна еклиптика, някакъв вид двойна звезда. Той обясняваше повторно всичко, което разглеждаха, и Алекс го разбираше веднага или поне оставаше с впечатлението, че разбира. Брамагуптра му показа още няколко чудеса на галактиката, преди образите да започнат да блещукат прекалено силно, за да види нещо. Нощта все още изглеждаше съвършено ясна, но във въздуха имало течения, обясни старецът.

Гледането през телескопа завърши. Ханк бе изпратен в леглото да почете, докато заспи. Алекс и неговият домакин се върнаха в кабинета, където отвориха бутилка с нещо, наречено „Инка Писко“. Беше чудесно бренди — като всичко останало в тази къща, различно от нещата, с които бе свикнал Алекс, и в същото време много качествено и приятно. Той и старецът разговаряха известно време за Перу, откъдето произхождаше брендито и където някога старецът бил живял и работил, докато помагал в изграждането на радиообсерватория.

В единайсет маса Брамагуптра се прозя и поклати глава.

— Смешно е, предполагам, но все още чакам Джен да се върне, когато излиза. Това лято ще стане на трийсет и четири и аз все още го правя. — Той направи пауза и продължи: — Струва ми се, че чичо ви никога не се е женил, нали?

— Не, доколкото зная. — Брендито бе превъзходно средство за отпускане и успокояване. — Е, когато го посетих, при него имаше едно момиче. Карълайн. Казаха ми, че му е дъщеря.

— Знам за Карълайн. — Старецът отново направи пауза. — Все още е саката, предполагам? Разбира се, така трябва да е. Беше нещо ужасно.

— Какво й се е случило? Не чух нищо…

— Просто безсмислено насилие. Били в Ню Йорк преди известно време. Едно от онези ужасни и безцелни улични нападения. Трябва да беше преди две години.

— По-отдавна, струва ми се. Но… не знам някой от семейството ни да е чувал за това.

Старецът сви рамене.

— Боб… не искаше да се разгласява. Той не е особено общителен по отношение на личните си проблеми. А подобни неща идват и си отиват по новините през цялото време, като войните. Обикновено не успяват да открият нищо.

— Да, господине, предполагам, че сте прав.

Ед върна Джен у дома й малко след полунощ и влезе с нея да пие кафе. Трябвало отново да ходи на работа на следващия ден, каза той, въпреки, че бе неделя. От кратките едно-две изречения, които Еди отдели за работата си, Алекс получи представата, че е нещо, свързано с охраната на една или повече от лабораториите. Трябвало да пътува до Албъкърк и обратно; може би различните лаборатории имаха някакъв вид общи сили за сигурност. А последните разработки, без да бъде пояснено какви, принуждавали хората от отдела на Еди да работят извънредно. Подробности не бяха дадени и Алекс не пита повече.

Поговориха малко за „Старуеб“. Да, потвърди Еди, в момента имало в ход около четиристотин игри — не знаел какъв бил точният им брой. Не, нямало начин да се каже предварително кой с кого щял да участва в една и съща игра. Айк използвал програма за групиране на хора, която осигурявала случайност на подбора, като преди това се правело така, че в една и съща игра да няма двама души от едно и също населено място. Ако имало двама от един и същи град, за тях щяло да бъде нечестно лесно да се съюзяват помежду си и да кроят планове. Алекс кимна. Всичко звучеше логично. Той не постави на разглеждане ситуацията с играта, в която участваше — и не би могъл, без да разкрие кой е чичо му.

Тази нощ Алекс спа в стаята за гости, завит с дебел юрган. Веднъж-дваж му се стори, че чува дишането на Джен от съседната врата. Някъде откъм края на коридора хъркаше старецът. Един път през нощта, споходен от някакъв ужасен сън, Ханк извика с детското си гласче.