Фред Саберхаген
Октагон (4)

3.

Оказа се, че между Атланта и Албъкърк има преки полети. „Сънбелт“ процъфтява, помисли си Алекс, докато се качваше в самолета, облечен в нов костюм, с новозакупена пътническа чанта в ръка, много по-малка от неговия войнишки сак. Бе прекарал част от последните два дена в пазаруване, а друга част — в обсъждане на мисията си с чичо Боб. Беше му останало време на няколко пъти да поплува с Карълайн. Братовчедка му не бе толкова безпомощна във водата, както на сушата, но все пак не бе в състояние да се грижи много уверено за себе си; придружителката й винаги се намираше близо до нея.

Сега, когато наблюдаваше другите пътници, той се питаше какво ли си мислят, като го гледат, каква ли мисия си представяха, че изпълнява. Но те изобщо не мислеха за него, доколкото можеше да види. Е, толкова по-добре. Никак не беше сигурен каква работа щеше да търси, щом се завърнеше в цивилния живот, но пък за промишлен шпионаж съвсем не бе мислил. И все пак, в момента се занимаваше точно с това. В полза на един от добрите, разбира се; роднинската връзка, поне в семейната традиция на Алекс, правеше това твърдение аксиома. А може би после от тази задача щеше да излезе и нещо постоянно. Сторило му се бе, че чичо му е готов да купи компанията и да разшири мащабите на операциите. И ако беше така, Алекс можеше да се нареди добре.

Електронните игри вече бяха едра промишленост, всеки можеше да се убеди в това. Като обмисляше положението, той усети бавно усилваща се възбуда от откриващите се перспективи. „Старуеб“, например. По същността си, въображаемите битки за въображаеми светове не бяха по-глупави от това да вкарваш малката бяла топка в дупката със стик или да тичаш с някаква пълна с въздух кожена торба, за да пресечеш тебеширената линия на изкуственото тревно покритие.

Алекс носеше платения си в аванс петстотиндоларов хонорар в нов пояс-портмоне. И още над петстотин за разходи, депозирани на негово име в различни сметки. Пътническите чекове се осребрявали все по-трудно, бе казал чичо Боб. А така или иначе, той не искаше да се подлага на постоянната опасност да бъде обран от крадци.

На около два часа път от Далас на хоризонта се появи първият истински масив на западна планина. Сравнително полегатите й източни склонове бяха покрити със зелени гори, а западните представляваха безплодни и голи хребети и каньони, под които, почти незабележим, лежеше градът. От север на юг го пресичаше лъкатушна кафява река и придружаващият я зелен пояс. Рио Гранде? Според Алекс беше така. Всичко това бе обкръжено от огромна кафява пустота, прорязана на хоризонта от други планини на север, запад и юг.

След като самолетът се приземи, Алекс слезе по подвижната стълба на откритата рампа. Идващите отдалеч ветрове довяха до него малко от праха на високите равнини. Въздухът нямаше някаква специална миризма. И все пак, слънчевата светлина бе като вино.

Рекламираното безплатно откарване с лимузина предопредели избора му на мотел. Когато стигна до мястото, се оказа, че става дума за висока сграда, съвсем нова, построена почти на ъгъла, образуван от пресичането на две големи магистрали. Ако имаш пари, харчи ги — а той трябваше да създава впечатление, че е поне умерено заможен. Поиска и му дадоха най-голямата свободна стая на партера. Вместо обикновени ключалки, стаите имаха на вратите си номерирани бутони; набираш четирицифрена комбинация, която избираш сам и тя се запрограмира в рецепцията. Алекс избра последните четири цифри от серийния си номер във военновъздушните сили.

Веднага щом се устрои в стаята и телефонира, за да наеме кола, Алекс позвъни в „Берсерки“.

Някакво момиче му отговори незабавно. Докато изчакваше секретарката да провери дали Джейкъби е там, неизвестно защо Алекс си я представи да става иззад очуканото бюро и да тръгва боса, обута в джинси, с голи гърди под тъмния пуловер. Дълга, разрошена коса, а под очите й — сини кръгове. Миналата нощ или тази сутрин бе пушила трева. По дяволите, просто нейният глас му напомняше за друга, която някога е познавал. И започваше да се възбужда.

Няколко секунди по-късно се обади самият Джейкъби — гласът му бе раздразнен, но под контрол, както според Алекс трябваше да звучи гласът на един ангажиран ръководител. Разбира се, че бил заинтересован да разговаря с потенциален инвеститор. Да, определено било по-добре да говорят очи в очи. Разбира се, Алекс можел да намине към офиса веднага. Било толкова удобно, колкото и по всяко друго време.

Беше три часът следобед. Алекс помоли на рецепцията да го упътят, а после си купи карта на Албъкърк. Общата кредитна карта, която му бе дал чичо Боб — твърде странна, за разлика от другите карти в ограничения опит на Алекс, и носеща името на някаква даласка компания, за която никога не бе чувал — вероятно се бе сторила странна и на хората от фирмата за коли под наем; бяха му се обадили, за да му кажат, че централният им офис трябва да извърши още някои проверки. За съжаление, все още не можеше да разполага с кола.

Затова поръча такси, което означаваше, че трябваше да почака, докато пристигне пред хотела. Това определено не беше Манхатън. Компанията „Берсерки“ бе точно в центъра на града, но като наближи района стана ясно, че в Албъкърк той не е зоната с най-високи наеми. Фирмата на Джейкъби заемаше подобно на склад помещение в някогашна банкова сграда, точно на главната улица, бившето Шосе 66. На няколко преки в северна и южна посока се издигаха шумни строежи на небостъргачи или поне на това, което минаваше за небостъргач толкова далече на запад. Точно тук, на главната улица обаче, сградите бяха някак си смели, поне за 50-те години.

Витрините на бившата банка бяха боядисани докъм равнището на очите в прозрачно бяло. „Берсерки“, гласеше един надпис с — меко казано — полупрофесионално качество: парче бял картон, облегнато на небоядисан участък от прозореца. Под буквите, в ранния стил на Бък Роджърс, беше нарисуван хуманоиден робот, заплашително ухилен.

Алекс влезе вътре. Момичето, с което бе разговарял по телефона, не се виждаше, освен ако не беше тази спретната, пълничка блондинка с невинно лице и очила с розови рамки, която седеше зад малко бюро. Предната плоскост на бюрото липсваше и той видя, че краката й са обути в здрави найлонови чорапи. АЙРИС КАРДАНО, пишеше на пластмасовата табелка до телефона на бюрото й. Алекс се приближи и съобщи за какво е дошъл. И с гласа на въображаемото, облечено в черен пуловер момиче, Айрис го увери, че Айк ще го приеме само след миг.

Зад новото бюро и стол на секретарката очевидно нямаше много мебели, макар и да имаше много стаи. Тук-там върху новия килим бяха разпръснати листове хартия. Врати водеха към още няколко стаи. Всичко миришеше и имаше вид на ново или поне наскоро пребоядисано. На пода лежеше корково табло за обяви — мястото изглеждаше удобно за четене, ако се пълзеше на четири крака. Лампите, параваните и вратите също като че ли бяха нови.

— Какво правят хората в Албъкърк за развлечение? — попита Алекс, като пренебрегна за миг двата стола за посетители, недалеч от бюрото.

— Играят много на „Старуеб“ — увери го Айрис и вдигна глава. — Опитват се да си плащат наема. — Очевидно бе от онези хора, за които никога не можеш да бъдеш сигурен дали са сериозни или не. Като цяло, Алекс си падаше по такива. Тя го попита: — Дълго ли ще останете в града?

— Не съм сигурен. Обичам да пътувам много.

В този момент, от една от вътрешните стаи излезе мъж, който трябваше да е Джейкъби и който изобщо не приличаше на робот. Беше висок приблизително колкото Алекс, прегърбен и изглеждаше изключително силен. Носеше дънки, мокасини и спортна риза. Ако не секретарката му, поне той имаше дълга коса. Той се приближи с леко накуцване, поздрави Алекс и го поведе със себе си.

Недостигът на мебели очевидно се отнасяше за целия офис. Имаше още три-четири стаи, освен ако някъде другаде не се криеха още, а и компанията не изглеждаше много голяма от гледна точка на персонал. Джейкъби поясни, че до миналия месец е ръководел бизнеса от собствения си дом. После спря, за да размени няколко думи на технически жаргон с един приятен младеж, който последователно зареждаше малки магнитофонни ролки в някаква машина. Всяка заредена ролка предизвикваше взрив от чукане на съседния принтер, след което ролката се изваждаше от апарата и се пускаше в поставената наблизо картонена кутия. Наоколо бяха разпръснати много други кутии. На всичките четири стени на помещението бяха залепени тайнствени, ръчно надписани пластмасови схеми, показващи Бог знае какво.

В следващата стая — един съвсем малък личен кабинет — Айк се разположи зад разхвърляното бюро и с жест покани Алекс да заеме отсрещния стол. Алекс смътно бе очаквал да завари нещо като страната на чудесата на чичо Боб. Но отново, освен ако нямаше друг офис или някаква съвсем различна задна стая, която все още не бе открил… с изключение на апарата за разчитане на ленти и принтера, Алекс не виждаше нищо, което да му прилича особено на компютърно устройство.

Разговорът за инвестирането течеше мудно, донякъде за облекчение на Алекс. През повечето време Джейкъби стоеше зад бюрото си и очевидно се опитваше да обясни на Алекс основите на бизнеса си, но двамата или тримата млади помощници в офиса чукаха поред на вратата, за да го запознаят с проблемите си или с нещо, което трябва да беше полезна информация. Алекс не успя да разбере почти нищо. Той си отбеляза наум всичко, което можа, и се опита да проумее колкото е възможно повече от това, което ставаше около него.

Малко от проблемите можеха да бъдат схванати лесно. Току-що била доставена кутия рекламни моливи от производителите и трябвало да се вземат мерки за подходящото им разпространение. Алекс бързо мушна два от тях в джоба на ризата си. „“Берсерки" — гласеше надписът. — Почти смъртоносно оръжие, когато е подострен." Докато се опитваше да разбере шегата и се надяваше, че никой няма да го намушка с такова нещо, той дочу разговор за свикваща се скоро в Сан Франциско голяма конференция за игрите и „кой ще представлява фирмата там?“.

— Бизнесът трябва да върви много добре — отбеляза Алекс.

Джейкъби направи гримаса.

— Бизнесът е много напрегнат. Може би някой ден ще дойде време, когато ще получим малко истински пари. Когато ще мога да плащам на хората, които работят за мен, повече от три-четири долара на час. Когато джобът ми ще е пълен с пари, вместо просто да изтичат през пръстите ми.

Добро начало.

— Колко души работят при вас сега?

— Четирима на пълен работен ден. Още трима-четирима почасово. Повечето от тях са студенти в университета. Еди работи на пълен работен ден някъде другаде, а тук е почасово само, защото обича игрите.

— И всички останали се оправят с по три-четири долара на час?

— Е, двама живеят заедно и предполагам, че така си помагат. Други двама работят почасово в лабораториите, където според мен им плащат повече, отколкото за пълен работен ден тук. Как иначе мога да наема приличен програмист?

— Какви са тези лаборатории?

— Една голяма корпорация. Занимават се с правителствена работа. Тук са от създаването на първите ядрени оръжия. Около три-четвърти от продукцията им все още е оръжие. Но се занимават също със слънчева енергия и с всевъзможни други неща. В Ню Мексико се правят много изследвания. Имаме повече доктори на глава от населението, отколкото Ню Йорк, Калифорния или почти всеки друг щат.

— Затова ли организирахте бизнеса си тук?

— Организирах го тук, защото животът е по-евтин, отколкото в Калифорния. А пък съм и роден тук. Вие говорите като нюйоркчанин или нещо подобно.

Айрис Кардано стоеше зад очилата си с розови рамки на прага на малкия, но никога спокоен кабинет на Айк. Точно зад нея се въртеше някаква смугла жена на около трийсет години, прилично облечена, но с изражението на човек, който наистина се нуждае от хубав сън.

— Айк? Това е г-жа Тарталия — съобщи Айрис и се оттегли.

— А-ха. — Айк незабавно позна г-жа Тарталия по име, макар и очевидно да не я бе познал по лице. Той стана и с накуцване заобиколи бюрото и стола на Алекс, за да я поздрави.

— Много съжалявам за съпруга ви — промърмори той с равен глас.

Г-жа Тарталия прие съболезнованията му с лека гримаса. В едната си ръка държеше малък пакет от бели пликове за писма, наред с други сгънати листове хартия.

— Можех да ви пиша или да телефонирам — отвърна тя също монотонно. — Но работя съвсем наблизо, във „Фърст Нешънъл“, и си рекох, че е най-лесно просто да намина. — Сега жената гледаше Алекс, макар че явно мислите й бяха някъде другаде. — Донесох тези неща. Бяха на Карл. Помислих си, че могат да са полезни по някакъв начин на вашите хора. Според мен, Карл имаше някаква сметка при вас? За да плаща игрите си?

— Да, така е. — Айк пое пакетчето, а после се протегна от прага на малкия си личен кабинет, за да хване ръката на минаващия помощник.

— Еди, извади сметката на Карл Тарталия — тя е в папката му, нали знаеш? Нямам представа точно каква е сметката му в момента.

— Надявам се, нямате претенции, че той ви дължи повече пари.

— Нека просто да проверим. Не вярвам да става дума за много пари и в двата случая.

Измина половин минута в неловко мълчание. После високият и тъмнобрад Еди се върна, с кафява папка в ръце. Той я подаде на Айк и излезе.

Айк отвори папката, погледна сметките и изпуфтя:

— Надплатил е единайсет долара. Мога да ви ги дам веднага, ако искате.

— О, да, ако нямате нищо против.

Айк се върна на бюрото си и жената го последва. Алекс не знаеше дали да стане или не, но накрая се изправи. Не бе нужно, нямаше да го представят.

— Десет и един, тук са единайсет. Бих искал само да подпишете квитанцията, ако нямате нищо против.

— Разбира се. — Вдовицата Тарталия се усмихна малко глуповато, почти извинително. Навярно бе очаквала повече проблеми от тези странни хора, които ограбваха лековерните мъже, възприемащи игрите напълно сериозно.

— Изглежда имате съвсем разработена процедура — отбеляза тя, подавайки на Айк подписаната квитанция.

— Нещо подобно ми се случи миналия месец. — Айк взе листа, без да знае къде да го сложи и накрая го пусна на бюрото си сред останалите разхвърляни неща. — Една жена от Аризона, синът й играеше „Старуеб“. Беше убит, очевидно от някакъв взломаджия.

— Предполагам, че Карл просто е паднал. — Г-жа Тарталия приглади назад тъмната си коса. Вероятно нямаше да остане вдовица задълго, помисли си Алекс, веднага щом престанеше да изглежда толкова уморена. Тя продължи: — Според полицията, няма доказателства да е било нещо друго. Паднал и си ударил главата в пода. Е, възможно е, той беше тромав. Няма да твърдя, че страдам особено, вече го бях напуснала.

— О — каза неутрално Джейкъби.

— Единственият проблем е, че имаше оръжие в апартамента, а сега не мога да го намеря. Нищо друго не липсва. Дори не споменах пред полицията за пистолета. Боях се да не ме обвинят, че нямам разрешително или нещо такова. Може би Карл го е заложил някъде — изсмя се тя нервно.

— Наистина не знам как стоят нещата с разрешителните за притежаване на оръжие.

— Е, предполагам, че ви отнех достатъчно време. Благодаря за върнатите пари.

Щом г-жа Тарталия си замина, Айк седна отново зад бюрото си и погледна към Алекс, сякаш се опитваше да си припомни за какво бе дошъл той.

— Сега ни трябва заместник — рече Айк.

— За какво става дума?

— Трябва да вкараме в играта заместник, който да заеме мястото на Тарталия.

— Мога ли аз да се заема с това? — попита импулсивно Алекс. Както се бяха договорили с чичо Боб, един от добрите начини да научи нещо за бизнеса, бе да стане клиент.

Айк обмисли предложението.

— Е, имаме списък с хора, които са се записали като заместници — по този начин влизат в играта на по-ниска цена. Но понякога, в специални случаи, използваме някой от персонала или… само една минута. Ще се върна веднага.

Останал сам, Алекс седеше замислен и упорито не обръщаше внимание на листовете по бюрото. Изглеждаше прекалено лесно. Макар и да трябваше да признае, че нищо, което бе видял досега, не предполагаше някой от тези хора да е способен на измама.

Джейкъби се завърна само след около минута, като носеше друга папка, чието съдържание проучваше в движение.

— Не разбрах, че… — мърмореше Джейкъби, сякаш на себе си.

— За какво става дума?

Джейкъби го погледна малко странно.

— Това е същата игра, в която трябваше да направя заместване и по-рано. Онова момче от Аризона. Е, все едно. Таксата за играч-заместник е шест долара. Запознат ли сте с правилата на „Старуеб“? Няма значение, ще ви дам един екземпляр от новото издание. И ще трябва да запиша адреса ви.

Алекс извади шест долара, но преди да ги даде, пак ги прекъснаха. Еди се върна, за да се консултира по някакъв нов проблем. Когато той бе разрешен, Айк го заведе отново в компютърната зала, където след някои подготвителни работи, Алекс видя името си изписано на малкия компютър. Сега забеляза, че там имаше и модем; Айк сигурно си спестяваше време, също като чичо Боб.

— Адресът ви?

— Засега мога да ви дам само името на хотела си — каза Алекс, след моментно колебание. — Наистина не знам накъде ще тръгна, след като напусна Албъкърк. Ще трябва да ви информирам по-късно на какъв адрес да ми пращате ходовете.

Айк сви рамене с безразличие.

— Чудесно. — Адресът на хотела бе вкаран внимателно и съсредоточено. После Айк възкликна: — А, едва не забравих — и подаде на Алекс пакетчето, което бе донесъл от личния си кабинет. Това бяха пликовете и другите документи, предадени от г-жа Тарталия.

Алекс прегледа небрежно документите или поне започна да ги разглежда. После отвори уста да каже нещо, отново я затвори и продължи да се опитва да изглежда небрежен. Върху най-горния плик бе изписано с главни букви името ЛУЦИФЕР, а отдолу, с малки букви — Робърт Грегъри и познатият адрес в Атланта.

Значи това бе същата игра, в която участваше чичо Боб. Алекс не би могъл особено добре да обясни този факт на Айк, но му се стори много странен. По дяволите, беше повече от странен: Айк бе казал, че са в ход едновременно стотици игри, а Алекс беше сигурен, че чичо Боб участва само в една. Всъщност, нямаше значение.

Алекс спря отново, когато стигна до третия плик от малкия пакет. Хенри Брамагуптра, прочете той; следваше адрес в Лос Аламос, Ню Мексико.

ОКТАГОН.

— Успех — пожела му усмихнато Айк.