Фред Саберхаген
Октагон (3)

2.

— Тук е Робърт Грегъри.

— Здрасти, чичо Боб…

— Но не съм си вкъщи. Когато това записано съобщение свърши, ще имате трийсет секунди да оставите съобщение за мен. Моля, започнете да говорите незабавно, след като чуете сигнала. — Макар и да бе живял в продължение на десетилетия, през по-голямата част от живота си, в различни райони на юг, гласът на чичо Боб все още звучеше повече като на нюйоркчанин, отколкото като на какъвто и да било друг.

Застанал в ултрамодерния терминал на летището в Атланта, Алекс Бароу почувства леко раздразнение. Бе малко глупаво да отправя топли приветствия към някаква машина. Той направи гримаса в телефонната будка и се приготви да започне отново, веднага щом проклетото нещо му дадеше възможност. В мига, в който писукащият сигнал в ухото му престана, той каза:

— Здравей, чичо Боб. Тук е Алекс. Алекс Бароу. Помниш ли, наскоро ти писах, че щом се уволня, може да намина край теб по пътя си на север? Е, във вторник напуснах военно-въздушните сили и…

— Алекс? — Това бе същият глас на нюйоркчанин, който го бе прекъснал преди малко, но този път звучеше различно, живо и отзивчиво. Беше бърз и някак си внушаваше представа за човек, който работи извън кабинет; може би глас на моряк или летец. — Да, получих писмото ти. В Атланта ли си?

— Ти ли си, чичо Боб? На живо ли говориш сега? Да, на летището съм. Току-що смених самолета на път за…

— Скачай в някое такси и идвай веднага. Имаш ли ми адреса?

Алекс бе проверил, просто от любопитство, и бе видял, че в телефонния указател го няма, тъй като липсваше и номерът на чичо Боб. Майката на Алекс му бе изпратила и двете. Тя винаги държеше да се среща с членовете на семейството, когато пътуваше, но при нея това не се случваше често.

— Да — отвърна Алекс. — Да, аз…

— Добре, доскоро тогава. — Гласът звучеше приятелски и умерено ентусиазирано относно срещата, но в същото време и много ангажирано. А сега връзката бе прекъснала.

Алекс погледна телефона и затвори слушалката. Може би богатият му чичо щеше да възстанови разходите за таксито, а може би не. По дяволите, както и да е. Имаше пари в джоба си. Щом можеше да си позволи да лети до вкъщи, можеше да си позволи и да наеме такси, дори да обиколи целия град, ако се наложеше.

Пътуването се оказа наистина продължително, макар че за облекчение на Алекс такситата бяха по-евтини, отколкото в родния му град. Атланта, която виждаше за пръв път сега, докато пътуваше от юг на север по минаващото през средата й шосе, приличаше на големите северни градове повече, отколкото бе очаквал. И все пак, червеният цвят на земята, поне там, където бе оставена гола, се вместваше в изградената мисловна представа на Алекс за Юга. А също и пролетната жега.

Там, където според Алекс бе северният край на града и където очевидно преминаваше в предградията на горната класа, таксито зави наляво по тесен бетонен път, лъкатушещ сред зелен тунел от високи борове. Тунелът продължаваше далеч напред, пресичан на равни интервали от подобни пътища. Тротоари нямаше. Тази част на града бе необитаема гора; тук-там сред милионите дървета се мяркаха елегантни къщи, но никога повече от две-три наведнъж. Къщите ставаха все по-големи, а пътищата, които водеха към тях — все по-дълги. Всичко това не изненада особено Алекс. Ако имаше нещо, свързано с чичо Боб, за което да се съгласяваше цялото семейство, то бе, че има пари.

Таксиметровият шофьор беше слаб, бледен и гласът му бе мек, когато изобщо говореше. Той откри правилния адрес в зеления лабиринт без особени трудности. Мястото очевидно бе голямо имение; на пръв поглед беше наистина най-огромната резиденция, която Алекс някога бе виждал. Пътят минаваше през железните порти на висока каменна стена; самата стена изчезваше сред гъсти борови дървета, преди да се е отдалечила особено надясно и наляво, тъй че трудно можеше да се прецени каква площ обхваща.

Къщата, ако се съдеше по непълния пръв поглед, възможен от портата, съвсем не изглеждаше толкова голяма, колкото предполагаше разположението й. Никой не го бе предупредил какво да очаква; чичо Боб живееше на този адрес само от няколко години и, доколкото знаеше Алекс, досега никой от семейството не го бе посещавал тук.

Таксито стоеше на чакълената настилка пред портите със запален двигател. Шофьорът погледна през единия страничен прозорец, после през другия. Опита се да каже:

— Тука требе да има…

Внезапно, с тихото бръмчене на добре поддържан мотор, портите започнаха да се плъзгат встрани. Движеха се по релси, едва сега забеляза Алекс. А после ги видя да се плъзгат обратно зад таксито, веднага щом влязоха вътре.

Дългият, настлан с чакъл път се извиваше към къщата през обширни и добре поддържани земи. Тук-там от двете страни на пътя се виждаха следи от скорошно разкопаване и засаждане, градински проекти на всякакви етапи на завършеност. Наблизо и надалеч имаше оранжерии, някои от които очевидно с истински панели за слънчева енергия. Досега бе видял само един човек: чернокож мъж в избеляло каки, коленичил и работещ търпеливо до една далечна цветна леха. Още по-нататък в същата посока, иззад някакви храсти, се издигаше върхът на висока колкото човек метална пирамида, която силно блестеше на слънцето. Когато Алекс я погледна, му се стори, че пирамидата бавно се върти. Още едно слънчево не-знам-какво-си?

Таксито спря на завоя пред къщата. Откъм телената ограда, която наскоро засадените растения още не бяха в състояние да скрият изцяло, погледнаха в напрегнато мълчание три големи кучета. Самата къща бе на два етажа, изградена предимно от червени тухли, със загатване за гръцка колонада отпред. Гледана оттук, тя очевидно бе по-голяма, отколкото му се бе сторила от портите. Някъде откъм задната й страна се чу малък двигател с вътрешно горене; навярно косачка за трева, помисли си Алекс.

В продължение на няколко мига шофьорът се взираше в еднодоларовия бакшиш с безизразно лице.

— Надявам съ, че оназ порта шъ мъ пусне да излазъ — каза само той най-сетне. — Ако не мъ пусне, шъ съ върна.

Алекс застана сам на чакълената настилка, с единствената си чанта. Летни мушици, прескочили сезона, жужаха и бръмчаха сред дърветата. Огромният дървен портал зад една извънредно широка, но иначе съвсем обикновена входна стъклена врата, зееше открехнат. Той вдигна войнишкия си сак и се приближи, докато вързаните кучета тихо коментираха помежду си какво биха искали да му сторят.

Алекс надникна през стъклото и смътно видя някаква просторна стая. Само на няколко стъпки зад вратата имаше още една метална пирамида. Тази завършваше с нещо черно, с размерите на селска пощенска кутия — може би си и беше пощенска кутия, защото до нея бе свито нещо, напомнящо малко метално флагче. Дали след пенсионирането си чичо Боб не се бе отдал на модерно изкуство? Или…

Чичо Боб излезе на сцената, появявайки се от огромната смътно виждаща се зала във вътрешността на къщата. Бе облечен с шорти, маратонки и отворена на гърдите спортна риза в крещящи цветове.

— Влизай, Алекс — извика от около петнайсетина метра белокосата фигура. — Имаш ли нужда от помощ с багажа?

— Не. Нося само една чанта.

Алекс отвори стъклената врата и вкара войнишкия си сак вътре, където го пусна на земята с тъп звук. Вратата дори не скръцна, когато се затвори сама зад него, но се чу многократно прещракване. Трябва да е някакъв вид модерно резе, помисли си неопределено Алекс. Чичо му се приближи към него и протегна ръка.

Макар и отдавна да живееше на юг, ръцете и лицето на чичо Боб не бяха особено загорели. Под бялата коса, чиято естествена къдравина й придаваше стоманен отблясък, лицето му бе набръчкано. Беше известен достатъчно, за да си помисли човек, че е можел да постигне големи успехи в политиката. Трябва да е някъде около 60-годишен, мислеше си Алекс. Но под ярката риза коремът му бе толкова плосък, колкото и на Алекс, а ръцете му изглеждаха по-мускулести от тези на племенника му — той бе усетил силата им при ръкостискането. Двамата с Алекс бяха почти еднакви — средни на ръст.

— Алекс, как си? Последния път, когато те видях, беше толкова мъничък… но във всеки случай, те познах. Имаш червена коса като баща си и майчините си щръкнали уши. Между другото, как са всички вкъщи?

— Добре, доколкото зная.

— Чудесно. — Той пусна ръката му. — Последния път, когато те видях, трябва да беше във фермата.

— Фермата ли? Чия ферма?

— Не, не, сбърках, разбира се. — И чичо Боб, развеселен от собствената си грешка — или нещо друго — сграбчи Алекс през раменете и го повлече навътре в къщата, оставяйки синята чанта да лежи там, където си беше на пода зад тях. — Предполагам, помислил съм си за някой друг… Какво ще кажеш за едно питие? Сега трябва да си… на двайсет и три?

— Точно така.

— Или не пиеш толкова рано през деня?

— Вече е следобед, нали? Няма проблем, предполагам.

— Обядвал ли си?

— Нахраниха ме в самолета. — Сега имаше възможност да разгледа повече стаи от къщата. Тя бе… объркваща. Което можеше да се очаква от къщата на ерген-милионер, пътувал много по света, но навярно не проявявал никога особени грижи за вътрешната украса. Макар че чичо Боб очевидно се грижеше за вида на земите си, както Алекс прецени по количеството работа, извършвана навън.

Зад Алекс се чу звук, който предполагаше нещо тежко, плъзгащо се на здрави колела. Той се обърна и откри, че металната пирамида, която по-рано стоеше до предната врата, сега се движеше. Тя се насочваше по права линия към войнишкия му сак. Докато Алекс наблюдаваше, предната част на машината се отвори широко, и се спусна почти до равнището на пода. Машината продължаваше гладко напред и когато достигна обемистата чанта, я загреба и погълна. Отново затворена, пирамидата без да спира се плъзна по една пътека и се насочи право към наблюдаващите я мъже. Тя се носеше към тях методично, а подобното на флагче нещо върху пощенската кутия сега бе разгънато.

Алекс несъзнателно започна да отстъпва от пътя на пирамидата, но откри, че чичо му продължава да го прегръща през раменете. Чичо Боб се смееше кротко и тихо.

Пирамидата съвсем уверено ги заобиколи на скритите си колела. Тя продължи пътя си до средата на залата, а после направи рязък завой надясно, и без да се колебае, продължи към едно странично помещение. Алекс я следваше и гледаше. В края на страничната зала се виждаше старомодна вита дървена стълба. Той наблюдаваше и чакаше.

Когато машината стигна до първото стъпало, спря. Плъзгащият се звук на тежките й колела по незастлания дървен под изчезна и миг по-късно бе заменен от тихо механично тътрене. Под подобните на пола ръбове в основата на пирамидата се появиха малки подпорки или лостчета, чиито краища завършваха с меки подложки. Тътрейки се нагоре-надолу с бърза прецизност, те повдигаха пирамидата по тесните стъпала. После, без да я накланят встрани, я изкачиха догоре. Не много възрастен човек би се изкачил по-бързо, но не чак толкова. И това бе извършено от една машина съвършено устойчиво и без да се клати.

Чичо му сега бе освободил раменете на Алекс и вече не се смееше.

— Казах й да отнесе багажа ти, след като влезеш. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Да, разбира се — каза Алекс, все още загледан след машината. — Искам да кажа, нямам. — Изкачващата се пирамида изчезна зад извивката на стълбата. Миг по-късно Алекс отново дочу колелата й върху дървения под. — Какво е това нещо?

Но чичо му вече се бе отдалечил; беше застанал до дървения бар и се опитваше да се справи с някакви чаши. Алекс го последва в голяма стая, с богата ламперия и странна мебелировка. Всичко бе смесица от старо и ново, от елегантност и неугледност. В отсрещния край, ниско до стената, минаваше дебел колкото боа блиндиран тръбопровод, който очевидно пресичаше едната стена, а после минаваше и през другата.

Чичо Боб се намръщи към двете чисти чаши, които бе извадил от бара, и погледна приближаващия се Алекс.

— Освежи малко спомените ми по въпроса за работата ти в армията. Нещо техническо?

— Поддържане на радарите.

— Въздушни или наземни?

— Въздушни. — Алекс се намести на хромираното столче пред бара. — Е, след като завърших техническото училище, никога не съм се занимавал с това истински. През повечето време просто инсталирах оборудване на самолетите или го изваждах и го връщах в работилницата.

— Предполагам, че устройството им се е променило, откакто се пенсионирах.

— Кога беше това, преди около пет години? — Алекс не бе сигурен за какво пенсиониране ставаше дума в случая с чичо му. Че е продал бизнеса си, вероятно. Но имаше смътната представа, че чичо му е притежавал повече от един. — Предполагам, че се е променило малко. Но все още имаме от техниката, разработена от теб. Онова нещо, което проверява железопътните вагони от въздуха и преценява тежестта на товарните влакове. И едно от многоканалните записващи устройства.

Чичо Боб кимаше неопределено. Той махна несръчно към редицата бутилки зад бара.

— Какво си избираш? Хората ми казват, че всички са много добри.

— Chivas Regal. — Алекс забеляза, че бутилката е все още пълна и неразпечатана. — Само до леда. Дай, остави на мен.

Чичо му се отказа да се занимава с чашите и се отдръпна от пътя му, когато Алекс мина зад бара.

— Обслужи се сам, Алекс. Само ми дай кутия от онази диетична джинджифилова сода от камерата, става ли?

Малкият хладилник, прикрепен на бара, изглеждаше по-стар от уискито, но все още работеше тихо и някак си елегантно. Алекс подаде на чичо Боб неговата джинджифилова сода, а после пусна няколко кубчета лед в тумбестата чаша и сипа малко от кафявата течност отгоре им, като въздъхна тихо. Това бе марка, която отдавна искаше да опита.

Отпивайки от евтиното консервирано питие, чичо му го попита замислено:

— Бързаш ли много да се прибереш у дома?

— Не. Защо? — Щом се върнеше вкъщи, родителите му незабавно щяха да продължат с натякванията си да не разхищава ума си. Щяха да го карат да се запише в колеж, за предпочитане някой, за които с основание да се надяват, че ще бъдат в състояние да подпомагат издръжката му. А може би щяха дори да го убедят. Но колкото повече време минаваше, откакто бе напуснал училище, толкова по-малко му се учеше.

— Точно сега имам работа за теб. Нещо много специално. Но и съвсем временно, нали разбираш. Свързано е с малко пътуване.

Алекс отпи. Внезапно, докато наблюдаваше как го гледа чичо му, той реши да пие съвсем малко.

— Обичам да пътувам. С електроника ли е свързано? Нещо техническо?

— Не. Имам си хора за тази работа. Интересува ме една компания, от гледна точка на бизнеса. Бих искал някой, на когото наистина вярвам, да отиде и да хвърли един поглед вместо мен. Разбира се, има хора, които вършат подобни неща професионално. Но по определени причини не искам да ги наемам в този случай.

— Аз не съм инженер или счетоводител — възрази Алекс. — Вероятно става дума за компания, свързана с електрониката. Но не знам какво бих могъл да науча за нея.

— Ако исках инженер, лесно можех да намеря и да го използвам без много неприятности. А що се отнася до счетоводителите, не мисля, че биха ти показали счетоводните си книги.

Чичо Боб говореше с отсъстващ глас, макар че продължаваше да наблюдава внимателно Алекс. Той отново надигна кутията сода. Някъде от вътрешността на къщата се чу приглушено цопване, като от някой, скочил в басейн от трамплин. Нещо незабавно накара Алекс да си представи облечена в бикини плът. Боб бе най-заклетият ерген от по-старото поколение в семейството, както и единственият милионер и засвидетелстван гений. Но в онова, което Алекс бе чувал, не се твърдеше, че няма приятелки.

— Звучи интересно — каза Алекс и отпи от разреденото уиски.

Чичо Боб кимна бавно. Той запази кратко мълчание, изучавайки Алекс без да го гледа, което скоро започна да му действа доста нервиращо.

Следващият въпрос, когато най-сетне го зададе, бе изненадващ.

— Знаеш ли нещо за игрите? — попита по-възрастният мъж. — Имам предвид по-специално компютърните игри.

— Говориш за онзи вид, който се играе в заведенията ли? — Алекс отиде при чичо си на външната страна на бара и отново седна на столчето, като потракваше с кубчетата лед. — Опитвал съм ги веднъж-дваж. Но ако ме питаш за домашните игри или онези, които пристигат в малки кутийки, така наречените микроигри, не, не знам. Мислех си, че може да те интересува дали знам нещо за роботите.

— А знаеш ли?

Алекс се подсмихна.

— Не.

Чичо му също се засмя и очевидно се поотпусна малко.

— Добре. Всъщност, нямах предвид нито една от компютърните игри, които спомена. Говорех за това, което наричат компютърно симулиране на сражения. Където играчите си противостоят помежду си, а компютърът се използва само като посредник, за да проследява действието и да показва резултатите, след като ги изчисли.

— А-ха. Виждал съм подобни военни игри, но те не се играят с компютър. Един приятел от казармата участваше в такива сложни неща, в които се преиграва битката при Ватерло или някоя друга. Играта има огромно сгъваемо табло и около петстотин малки картонени жетона, представляващи бойни единици, които се нареждат, а после се използват за маневриране. Хвърляш зара, за да определиш резултатите от битката. Веднъж ме уговори да играя с него, но докато наредихме всичко, почти стана време да свършваме.

— С компютъра се играе много по-бързо, отколкото с петстотин малки картонени жетона. Ела, Алекс, ще ти покажа нещо, което напоследък ме интересува.

Чичо Боб тръгна бързо. Алекс изгълта онова, което бе останало в чашата му и го последва. Бе заведен в друга голяма стая, която приличаше на инженерна работилница; беше ярко осветена и пълна с разхвърляни работни плотове и инструменти. Чичо му щракна няколко копчета тук-там и започна да настройва нещо, което приличаше на голям телевизионен екран. Екранът оживя от снежинките на видео-смущенията и започна да хвърля отблясъци във всички цветове на дъгата.

Когато натисна още едно копче, смущението се превърна в образ, съставен от малки зелени кръгчета.

— Представи си — каза чичо Боб, — че това са светове във въображаемата ни игра-вселена. — Отново превключи нещо. — А тези са връзките между тях. — Сега кръгчетата бяха свързани със зелени линии, в напомнящ зидария мотив. Той замълча за миг. — Нали разбираш, че моят компютър не е посредник в играта. Онзи е в Албъкърк, в офиса на една малка компания, наречена „Берсерки“. Ние, играчите, им пращаме ходовете си по пощата. Те вкарват ходовете на всички в компютъра и ни връщат обратно резултатите, като ни показват ситуацията за следващия ход. Използвам компютъра си просто като нагледно средство, а понякога и за изчисления.

— Искаш да кажеш, че останалите нещастни копелета в играта си местят онези петстотин картонени жетона? Че чертаят картите си върху стара амбалажна хартия?

Чичо Боб се усмихна леко.

— Навярно е горе-долу така. Макар че, доколкото ми е известно, някои от тях също имат домашни компютри.

— Струва ми се нечестно. Обзалагам се, че знам кой ще победи.

— Не съм толкова сигурен. — Усмивката му стана дяволита. — Няма да победя единствено, защото разполагам с много блестящи светлинки, с които да играя. Знаеш ли коя е истинската тайна на тази игра? Дипломацията. Повече прилича на покер, отколкото на шах. Във всяка игра има по около петнайсетина играчи, понякога повече или по-малко, и ако четиринайсет от тях успеят да се обединят, петнайсетият няма да има никакъв шанс. Независимо дали изчислява ходовете си с IBM 7600 или с моя малък персонален компютър.

Алекс смучеше едно кубче лед, с лекия вкус на уиски — всичко, което му бе останало.

— Добре. Казваш, че това са светове.

— Точно така. — Чичо Боб взе от долния рафт на масичката нещо, което приличаше на малка показалка, с изолиран кабел, свързан към единия й край. Със свободния край на показалката той посочи едно от зелените кръгчета на екрана, което се подчини на този магьоснически жест и изведнъж се уголеми. В кръгчето се появиха подредени букви и числа в съответни цветове. ФАБРИКИ, гласеше единият надпис, НАСЕЛЕНИЕ — другият. До числото 46 бе изписано RMS, каквото и да означаваше това.

— Само малък персонален компютър, а?

— Е, свързал съм го с някое и друго периферно устройство.

Зад Алекс се чу тихото свистене на тежко натоварени колела и той се обърна, решен този път да се противопостави на пирамидата с нещо като апломб. Вместо това видя слабо момиче с кестенява коса и красиво лице, което се приближаваше към него в инвалидна количка. Малките, бледи ръце бяха отпуснати в скута му, върху кадифения халат. Движеше се само главата му: брадичката нежно докосваше малкото контролно табло, което стърчеше пред лицето му като микрофон. Столът леко промени посоката си и след още едно докосване, спря.

Сините очи проучваха Алекс изпод леко влажната, тъмна коса. Стори му се трудно да определи възрастта на момичето — със сигурност под двайсет. Красотата на лицето му, с малка уста и високи скули, бе невероятна. Под брадичката му се виждаше част от някаква метална или пластмасова подпора. Под робата, тялото му изглеждаше нормално, неизкривено или деформирано, но определено със сериозен недъг.

Чичо Боб спокойно и равно каза:

— Алекс, това е дъщеря ми, Карълайн. Как беше плуването, скъпа?

Алекс действително бе чул да се скача от трамплин. Но в такъв случай, разбира се, трябваше поне да я придружава някой напълно подвижен. Той се пресегна, за да стисне ръката й, но си спомни колко неподвижни бяха мъничките пръстчета в края на ръкавите и смутено прекъсна движението си.

Ръцете на Карълайн не се движеха, но тя продължаваше спокойно да му се усмихва.

— Здравей, Алекс. Ти си първият от братовчедите ми, с когото се запознавам.

Най-сетне той се пресегна напред, докосна две малки пръстчета, сякаш бяха бебешки, и смутолеви нещо. Какъв блестящ диалог. Колко недодялан беше; така проигра шансовете си чичо му Боб да го прати на каквато и да било мисия, изискваща ораторско умение.

— Не знаеше, че имам дъщеря, нали?

— Не, сър, не знаех.

— Плуването беше чудесно, татко. Алекс, трябва да опиташ басейна. Надявам се, че ще ни погостуваш?

Изказаното желание прозвуча достатъчно искрено. Алекс погледна чичо си.

— Ще остане, поне за ден-два. Може би ще му предложа една работа.

Очите на Карълайн се насочиха към екрана.

— Само не „Старуеб“. — Тонът й загатваше, че Алекс трябва да заслужава нещо по-добро. — Това ли е работата?

— Онова, което имам предвид, определено е свързано със „Старуеб“. Но не е нещо обикновено.

Очите на момичето станаха предпазливо замислени и потърсиха погледа на баща й. В отсрещния край на стаята някаква чернокожа жена, облечена в бялата престилка на медицинска сестра, промуши глава през пролуката на вратата, а после влезе и застана неопределено усмихната, все още достатъчно далеч, за да се приеме наистина като част от групата.

— Е, отивам да си изсуша косата и да облека нещо малко по-официално. Ще се видим на вечеря — каза Карълайн. После докосна с брадичка контролното табло и количката бавно се завъртя с мекото бръмчене на електрически двигател. — Покажи му някои от увлеченията си — поръча тя на баща си, като погледна назад към тях още веднъж и се отдалечи с нежното свистене на колелата. Сестрата или прислужницата излезе с Карълайн, като вървеше до количката, но не я докосваше.

— Наистина ли не знаеше, че имам дъщеря? — повтори въпроса си чичо Боб, щом остана сам с Алекс.

— Не. Е, чувал съм, че си си падал по момичетата. За какви „увлечения“ говореше тя?

— Според мен, имаше предвид някои от тези графики. Създадени от компютъра изображения. През следващите няколко години компютрите ще променят нашия свят дяволски много… Графиките не са пряко свързани с това, за което исках да разговарям с теб, но можем да им хвърлим един поглед.

Той изключи екрана на играта и прекоси стаята. Там бе изградена солидна, висока до кръста платформа, с размера на куклена сцена. Почти от трите си страни бе оградена със стени от боядисан в черно шперплат, които я засенчваха от основните източници на светлина в помещението.

— Предполагам, че си виждал холограми, Алекс?

— Да, един, два пъти. В техническото училище ни показваха и радарни системи, които използват холограмно изображение. Не знам дали имаш някаква връзка с…

— Занимавам се по малко с това — отвърна отсъстващо чичо Боб, като насочи вниманието си към друго контролно табло. На затъмнената сцена бликна мъгла от розова светлина. Създаде се някакво ново пространство или поне илюзия за такова, и в него се появи съвсем триизмерна фигура, с размер на кукла. Фигурата принадлежеше на млада жена, съвсем гола, стегната и атлетична, с къса кестенява коса. Отначало стоеше съвършено неподвижно, с ръце, изпънати отстрани, почти като във военна стойка. Но изведнъж, тя започна да се движи, сякаш изпълняваше репетирано упражнение по танц или гимнастика. Все пак движенията бяха прости и лесни: ходене, обръщане, навеждане, изправяне, отново ходене.

Някак си още отначало бе очевидно, че това не е порнография. След малко Алекс реши, че не става дума и за изкуство, макар да не знаеше, какво е точно. Внезапно той си спомни за онези много стари фотографски изследвания на — какво ли бе името на автора? — Мъйбридж или нещо подобно. Фотографът, който бе проучвал човешките и животинските движения, както може би никой друг по времето преди високоскоростната фотография.

Лицето на момичето бе сериозно и делово. То седна в образа на стол, който се материализира по някакъв начин, когато бе необходим, и изчезна, щом фигурата пак се изправи. А сега, запълвайки изцяло пространството, в което се движеше момичето, се появи триизмерна скала от тънки, прави линии с огненобял цвят. Живите линии определяха точно движещото се очертание на нейното тяло. После от краищата на изображението започнаха да излизат и да кръжат числа и други символи с тъмночервен и яркосин цвят. Холограмата изглеждаше съвсем солидна, по-истинска от най-добрите двуизмерни снимки, само дето, помисли си Алекс, цветът на кожата не изглеждаше съвсем реален.

— Това бе направено в тази къща миналата година — информира го чичо Боб. — Жив запис на истински модел.

— Да, виждам, че е жива. — Колкото повече продължаваше танцът, толкова повече изглеждаше, че предизвиква еротични усещания.

— Наистина ли? — попита чичо му и докосна някакви копчета. Момичето и розовата му мъгла изчезнаха, за да бъдат заместени от друг модел, който се движеше на ясносин фон. Това изображение бе също прекалено контрастно, но цветовете сега изглеждаха по-добре. Тази млада жена бе в трико, косата й беше по-къса и по-тъмна от косата на първия модел, но изпълняваше същите, почти формални движения. Имаше нещо познато в това момиче…

— Карълайн е саката вече от три години — каза чичо Боб.

Алекс го чу, но отначало не свърза думите му с картината, която наблюдаваше. После го осени. Това момиче имаше лицето на Карълайн, макар да бе малко по-пълно. Той погледна към чичо си, без да разбира.

— Направихме го само преди няколко месеца — продължи чичо му. — Не съм сигурен, че Карълайн имаше това предвид, когато предложи да ти покажа увлеченията си, но… моля.

В изображението ръцете и краката на Карълайн бяха пълни със здраве и сила, а движенията им — плавни като в балет. Дали лицето й по някакъв електронен начин не бе свързано с тяло на гимнастичка? Ала определено не бяха използвани крайниците и тялото на предишния модел, онова момиче беше по-мускулесто.

— Това, както виждаш, Алекс, е тялото на Карълайн, каквото трябваше да бъде. Сканирахме много нейни стари снимки и вкарахме информацията — много информация. После екстраполирахме математически данните за нормалния й растеж и развитие, за да видим какво трябва да е оптималното й състояние. — Чичо Боб леко се засмя, когато изображението на момичето изведнъж се хвърли напред, направи напълно невероятна стойка на ръце и накрая застана в съвършено балансирана поза на един пръст. — Харесва й да вмъквам някои малки трикове тук-там.

— И това е… снимка? — попита Алекс, като се опитваше да асимилира казаното.

— Съвсем не. Абсолютно всичко е графика, начертана от машината. Това, че изглежда като истинско, е най-вече въпрос на количеството информация, която може да съхранява машината, и на финото детайлиране на изображението. А, разбира се, щом веднъж Карълайн е вкарана в паметта, можем да я променяме както си искаме, да я караме да прави всичко.

Сега Карълайн бе седнала до малка, съвсем реална на вид масичка. С грациозни движения на ръката и китката, тя си взимаше от поставената пред нея храна.

— Това наистина е…

Чичо Боб го гледаше проницателно.

— Може би сега си мислиш, че това наистина е малко ненормално от моя страна. Защо да създавам един бленуван свят, в който тя не е саката? Но аз, скъпи ми Алекс, изобщо нямам подобно намерение. Онова, което всъщност възнамерявам, върви наред с това, но ще отнеме време и пари. — Той спря за миг, а после продължи, като изглежда подбираше думите си извънредно внимателно. — Мисля, че малко повече информация за компанията, която държи „Старуеб“, ще ме подпомогне финансово до голяма степен.

— Трябва да отида в Албъкърк и да се опитам да науча повече за тях? Предполагам, че ще се справя с това.

— Добре. — С един замах на ръката на чичо Боб Карълайн и вълшебната й закуска се скриха обратно в магнитната си илюзия или там какъвто, по дяволите, вид памет използваше това нещо. В помещението бяха струпани много съоръжения, чието предназначение Алекс не можеше да разбере, макар да имаше и такива, които познаваше. Той видя телефонен терминал от вида, който наричаха модем; това означаваше, че чичо му можеше да се свърже с почти всеки голям компютър в страната, който би му продал време.

— Казано поверително — започна чичо Боб, — аз наистина съм заинтригуван от тази игра „Старуеб“ като инвестиция. Целият спектър компютърни игри притежава просто невероятен потенциал и големите компании започват да проявяват интерес. Този човек в Ню Мексико започна пръв. Казва се Айк Джейкъби. Разговаряли сме по телефона, но не е много вероятно да успея истински да му окажа влияние. Той винаги ми е правил впечатление на отнесен, навярно разсеян човек. Може би просто е извънредно зает — това е разбираемо, като се има предвид как се разрастват работите му. Или просто не е особено добър ръководител. Нали разбираш, че всичко, което ти казвам, е абсолютно поверително.

— Разбирам.

— Това е важната работа, за която ти споменах, Алекс. Не е нещо, с което се опитвам да услужа на племенника си. Там ще трябва да приложиш интелигентността си и същевременно да си нащрек.

Алекс се усмихна леко и кимна.

— Така. Това, което искам да направиш, е да отидеш в Албъкърк и да поразгледаш този Джейкъби и работите му. Не му позволявай да разбере, че работиш за мен, естествено. Дори не споменавай моето име. Трябва да се представиш… просто като младеж, проявяващ интерес към игрите, който има отнякъде малко пари, и възнамерява да ги инвестира. Знам, че Джейкъби продава акции от компанията си и че изплаща висока лихва на вложителите си.

— А откъде се предполага, че произхождат всичките ми пари, които възнамерявам да инвестирам?

— Не е необходимо да даваш обяснения. Истинските богаташи обикновено не постъпват така.

— Ясно — кимна Алекс, а като обмисли всичко, кимна отново. Звучеше като забавление. Сериозно забавление. — Толкова по-добре.

Чичо Боб издърпа два канцеларски въртящи се стола изпод големия плот. Той побутна единия към Алекс и седна на другия.

— За няколко дена искам да разбереш всичко, което можеш, относно делата на Джейкъби; колкото повече подробности, толкова по-добре. С какви хора е близък, как изглежда офисът му, колко служители има. Осъзнавам, че не си професионалист в тази област. Но смятам, че в някои отношения този факт може да се превърне в наше преимущество. Внимавай да не го уплашиш; каквото и да се случи, не трябва да те хващат да ровиш из документите му или нещо от този род. По-добре се върни без никаква информация.

Алекс откри, че интересът и нетърпението му продължават да нарастват, докато слушаше.

— Може би трябва да си сменя името?

— Мислих за това, но в края на краищата реших да не го правиш. Не вярвам да разбере за връзката ни; не е като да си ми син или да си работил по-рано за мен. Просто отиди при него с истинското си име, като вероятен инвеститор. Не споменавай за мен, разбира се, но по принцип, колкото по-малко лъжеш, толкова по-добре. Открий всичко, което можеш да научиш законно. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Разбира се — отвърна Алекс веднага. После се запита дали не е трябвало да обмисли въпроса малко по-сериозно.

Но чичо Боб очевидно бе доволен.

— Добре. Искам да останеш тук няколко дни. Можеш да разучиш игрите и ще прегледаме някои подробности по въпроса как да получиш достъп до Джейкъби. После ще ти платя разходите за времето, докато си в града, плюс петстотин долара. Ще трябва да се върнеш със самолет седмица, след като заминеш.

— Не е необходимо да ми плащаш толкова много, чичо Боб.

— Не, не е прекалено много. Очаквам от теб сериозна работа.

От някаква далечна стая в къщата или по-вероятно отвън, Алекс чу нещо, което звучеше като гласове на работници, подвикващи си един на друг. Не можеше да разбере самите думи, но му се струваха изпълнени с енергия и ентусиазъм. Тук ставаха големи неща и хората бяха добре платени за участието си в тях. Изглеждаше, сякаш онези мъже вършеха някаква спешна работа, сблъскваха се с неочакван проблем и мобилизираха цялата си енергия и сръчност, за да го преодолеят. Изведнъж Алекс изпита силен страх, като си спомни, как едва не реши да не спира изобщо в Атланта.

Чичо Боб се бе замислил намръщено.

— Един мой стар приятел живее там, не много далеч от Албъкърк. В Лос Аламос — д-р Хенри Брамагуптра. Някога работехме заедно. — Чичото на Алекс замълча, като се взираше в него. — Ако имаш възможност… — Изречението завърши с въздишка.

— Да поздравя този д-р Брамагуптра, ако имам възможност?

— Не… знам. Хенри е един от малцината хора в света, на които вярвам безрезервно. Ако го видиш, можеш да му кажеш, че съм питал за него. Че бих искал да знам как е. — Проницателните очи на чичо Боб отново измериха Алекс. — О, по дяволите, няма значение. Може би е най-добре изобщо да не го безпокоиш.

По начина, по който прозвуча на Алекс, някакъв горд и чувствителен стар приятел преживяваше трудности в едно или друго.

— Имаш предвид, че би искал да знаеш как е, но не ти се ще той да разбере това?

— Нещо подобно. Искрено се надявам да знае, че съм загрижен за него. — Чичо Боб погледна плота пред себе си, сякаш търсеше някакъв определен инструмент или част; после сложи край на този въпрос с нова въздишка. — Да оставим това, Алекс. Айк Джейкъби и компанията „Берсерки“. Върху тях трябва да се съсредоточиш.

— Джейкъби и…?

— Компанията „Берсерки“. Името на малката компания, която управлява и притежава. Взел е името от научно-фантастичните разкази; става дума за някакъв вид роботи-убийци.

 

 

По време на вечерята Алекс за първи път бе обслужван от сервитьори извън ресторант; имаше дори моменти, в които част от ума му се питаше кой щеше да плаща сметката. А беше и първият път, когато изобщо видя робот да помага на келнерите. За всички останали това бе познато и обичайно; очевидно беше нещо повече от фокус. Машината, с размер и форма на автоматична миялна за съдове, помагаше на един от хората около масата: тихо и дискретно поглъщаше използваните чинии и остатъци от храна. Когато Алекс попита как работи това чудо, чичо Боб му отговори съвсем кратко; мислите му очевидно блуждаеха другаде.

Карълайн седна в инвалидната си количка между Алекс и баща си, и те се редуваха да й помагат с храната и питиетата. На вечерята тя бе облечена в синя рокля с дълги ръкави; свободно падащите й гънки създаваха илюзията, че крайниците и тялото й са по-закръглени.

Какво ли, запита се Алекс, щяха да кажат представителите на по-старото поколение от семейството в Ню Йорк, щом чуеха, че при Боб живее порасналата му дъщеря? Но после изведнъж осъзна, че навярно старите отдавна знаеха; най-вероятно бяха пазили съществуването на Карълайн в тайна в продължение на години, за да не бъде скандализирано младото поколение — това на Алекс. Е, добре.

На масата имаше още двама младежи, представени на Алекс като инженери, работещи за или с чичо Боб по проекти, които не разискваха много. Те му напомняха за цивилните инженери във военно-въздушната база, където бе изкарал по-голямата част от службата си, дори с ризите и вратовръзките си. Алби Пиърсън беше чернокож, около трийсетина годишен, прецени Алекс. Той разговаряше малко по време на вечерята и то предимно на служебни теми с работодателя си. Рони Фишър беше бял, по-млад — сигурно наскоро завършил — и разговаряше най-вече за спорт.

Алекс продължаваше да се пита коя е или коя е била майката на Карълайн и изобщо каква е тази история. Но не получи никаква информация по въпроса, а не възнамеряваше да разпитва, поне засега. Известно време Карълайн водеше обичайния за маса разговор, после побледня и започна да говори по-малко. Преди да свършат с вечерята, тя помоли да я извинят, като каза, че се чувствала уморена. Чичо Боб я погледна сериозно и кимна, но нито той, нито сестрите, които дойдоха да я отведат, не изглеждаха изненадани или притеснени.

Малко по-късно се извини и чичо Боб, заявявайки, че има някаква работа, и излезе с двамата инженери. Алекс откри телефон и позвъни у дома си, за да съобщи на родителите си да не го чакат още няколко дена, тъй като чичо Боб го убедил да поостане.

После един човек от персонала показа на Алекс друго помещение и го остави да играе известно време на билярдната маса — голяма, добре осветена и очевидно малко използвана. Край стените на билярдната бяха натрупани затворени кутии, които очевидно съдържаха електроника. Някъде, не много далеч, бръмчеше неизвестна машинария.

По-късно един от прислужниците-хора заведе Алекс в неговата стая, точно като на кино. Багажът му беше грижливо разопакован. Нямаше начин да разбере кой бе свършил това — робот или човек.

От прозореца на голямата и елегантна стая за гости той видя басейна; все още бе осветен, но пустееше, е изключение на някаква автоматична прахосмукачка, която бавно пълзеше по случайния си път и тихо бръмчеше. Това бе единствената машина, която се чуваше сега.

В единия край на басейна бе построено нещо, което очевидно беше специален трамплин за скачане — дървен и боядисан в бяло. Отстрани на трамплина, както и по ръбовете на басейна — там, където Алекс можеше да ги види — бяха грижливо нарисувани черни линии; той предположи, че маркират метрите и десетите от метъра. Предполагаемата скала му напомни за по-фината скала в холограмата на гимнастичката.

Появи се шум от нова машина, но този път се усилваше по-бързо; един познат звук, макар и изненадващ точно тук. Чу се изсвирване, което трябваше да е от минаващ наблизо влак, но не се виждаше нищо. Линията, помисли си Алекс, сигурно прекосяваше дъното на една от обраслите с борове клисури, които бе мернал в района.

Същата нощ, сред сатенените завивки, той сънува, че се опитва да използва вълшебната показалка, за да изтрие електронно нарисуваното трико.