Фред Саберхаген
Октагон (23)

22.

Пожарогасителите на долния етаж още не се бяха задействали, но Карълайн вече беше достатъчно мокра, преди количката й да завърши методичното си спускане по стъпалата и да излезе извън обсега на водните струи. Докато количката прибираше крачетата си и заставаше отново на колела, водата от подгизналата й коса продължаваше да се стича в очите й. Без да вижда нищо, тя се опита да докосне с брадичка контролното устройство, като се надяваше, че по пътя й по тъмния коридор на първия етаж няма препятствия. Тук сирените се чуваха по-силно, отколкото горе. Колелата на количката изскърцаха, щом започна да се движи — слава Богу, че поне контролната система и двигателят изглежда не бяха засегнати от значителната доза вода, която току-що бяха получили.

Не бе стигнала далеч по коридора, когато чу пред себе си тихи бягащи стъпки, а после и гласа на Джорджина:

— Ето те най-после, успя! Алби е тук, побързай! — А после отново шумът от бягащи стъпки, които този път бързо се отдалечаваха.

Имаше моменти, мислеше си Карълайн, когато хората бяха склонни да я смятат за по-независима, отколкото беше в действителност. Но тя потисна импулса да извика за помощ. В края на краищата, стичащата се в очите й вода нямаше чак толкова голямо значение, поне не тази нощ, а Джорджина спокойно можеше да има в момента някаква много по-важна работа, от това да избърше челото й.

Вече сигурна, че не е сбъркала случайно пътя, Карълайн докара количката си до следващия завой на коридора. Лампите в главната лаборатория бяха запалени, но там нямаше никой, доколкото успя да види, докато количката й я пренасяше през вратата. В съседната стая лампите светеха и се чуваха гласове.

Когато Карълайн стигна пред вратата, за свое облекчение видя, че Алби седи на стол пред екрана. Облечена в пеньоара си, Джорджина гледаше през рамото му, с юмруци, стиснати в жест на безпомощност. Алби бе съвсем облечен. Карълайн си помисли, че вероятно още не е бил решил дали да остане за през нощта, когато бе почнало забавлението. В момента не се виждаше часовник, но според нея още не можеше да е много по-късно от десет и половина.

Алби очевидно чу скърцането от приближаващата се количка и обърна глава, като шофьор на бързо движеща се кола — само за един бегъл поглед.

— Обикновените телефонни линии са прекъснати — съобщи той на Карълайн без предисловие. — Опитвам се да използвам радиотелефона, за да повикам помощ. Но има някакво заглушаване и ми се струва, че е навярно умишлено.

— Дай да правя нещо и аз — помоли го Джорджина. — Не мога просто да седя така.

— Ти не знаеш как да работиш с подобни неща, а точно сега нямам време да ти показвам.

— Джорджина — повика я Карълайн. — На втория етаж има пожар. Вземи някой от пожарогасителите от главната работилница и виж какво можеш да направиш. Но внимавай.

Джорджина се обърна, погледна за миг, сякаш имаше намерение да спори, а после кимна енергично и побягна.

В стаята настъпи кратко мълчание. Изображението на екрана — Карълайн не можеше да го види много добре с падащата в очите й коса — се промени няколко пъти. После Алби, този път без изобщо да се обръща към нея, заговори.

— Според мен, точно сега не е възможно да напуснем имението. Предната порта е блокирана. В нея се блъсна някакъв автобус. Последва експлозия и сега всичко там е в пламъци. Просто не може да се излезе оттам.

Особено с инвалидна количка. Нямаше нужда дори да го казва.

— Е — рече Карълайн, — щом не може, не може. Но какво става отзад? Какво стреля по къщата? Някаква… ракета попадна право в прозореца на спалнята ми. Нападнати ли сме?

— Не от хора — отвърна Алби с хладнокръвна увереност. След като я остави да асимилира думите му за малко, той поясни: — Виждам машини зад къщата. Не наши машини. Напълно са разкъсали няколко участъка от оградата. Така че не бих препоръчал някой от нас да се опитва да напусне имението точно сега. Пък и роботите са в пълно бойно снаряжение.

Това, което най-много обезпокои Карълайн в това заявление, бе, че Алби изглежда се забавляваше с положението. Не напълно, но все пак изпитваше удоволствие, а при такава ситуация, това й се струваше в най-добрия случай ненормално.

— „Не от хора“ ли каза? — Докато говореше, тя управляваше с брадичка контролното устройство — искаше ръката на количката да извади от кутията под седалката салфетка, с която да избърше челото й.

— Виж — каза Алби, — можеш ли да погледнеш екрана? — Той смени позата си на стола, сякаш мислеше, че главата му може да й пречи да гледа.

Ръката на количката сега беше извадена и се вдигаше към лицето на Карълайн, стиснала едва-едва с двата си пръста крайчеца на една платнена салфетка. Преди тя да падне, Карълайн успя да избърше челото си още един път. Това донякъде й помогна да вижда по-добре и във всеки случай сега капките от косата й се стичаха по-бавно.

— Виждам го.

— Това е задният двор.

НОМЕР ЧЕТИРИ, ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА — гласеше надписът отдолу. Картината на екрана се движеше. Виждаше се поляната до тенис-кортовете. Лампите на двора или поне някои от тях, светеха.

В центъра на екрана имаше нещо блестящо — голяма машина, която изглеждаше на Карълайн, сякаш току-що бе пристигнала от друга планета.

Алби докосна някакво копче и образът се превключи от инфрачервена на нормална светлина.

— Погледни там, виждаш ли? Отстрани пише „Венериански всъдеход“. Не ме питай кой го е пратил през оградата ни или пък защо. Но именно той стреля по къщата.

Още докато Карълайн го наблюдаваше, всъдеходът вдигна едната си ръка, която приличаше на пушка. Със силно изщракване, което се чу ясно по микрофоните на Номер Четири, той хвърли нещо, което полетя твърде бързо, за да се види. Едновременно с това, някъде от втория етаж се разнесе вече познатият тъп звук и къщата се разтърси.

Джорджина, помисли си с внезапна болка Карълайн. Аз я пратих горе.

— Къде е сестрата? — попита Алби, като обърна глава, за да хвърли отново бегъл поглед към Карълайн, сякаш току-що му бе дошла наум тази мисъл.

— Тя е мъртва, там горе. — Думите прозвучаха безстрастно. — Алби, отивам в кабинета си. Мога да опитам с радиотелефона оттам, може би ще успея да повикам помощ. Ще говоря с теб по вътрешния телефон.

Но картината на екрана забави тръгването й. Сякаш насочена към ръката на врага, точно изпод телевизионното око на Номер Четири бликна линия светлина, червена и права, като владетелски меч. Лазерният лъч сочеше право към все още протегналия напред ръка нападател. При попадението, лъчът разцъфна в огнена роза, а протегнатата ръка проблясна в бял пламък. Когато лъчът изчезна, структурата на машината изглеждаше без повреди.

— Тръгвам, Алби — започна да обръща количката си Карълайн.

Погледът, който той хвърли към нея, този път продължи малко повече.

— Успех, детето ми. Продължавай с онзи радиотелефон. Ако стане по-лошо, ще дойда там и ще се погрижа да те измъкна от къщата.

— Мога да се оправя и сама. Успех — каза на свой ред Карълайн. Вече беше обърнала количката в правилната посока и я насочи по коридора. Точно пред вратата на стаята се размина с домашния робот, който я беше последвал по стълбите, и сега очакваше заповеди. Може би Алби имаше нещо специално предвид за него.

 

 

Проклинайки собствените си увеличаващи се проблеми, Алби почти забрави за Карълайн в мига, в който тя излезе. Все още следеше бойния устрем на Номер Четири. „ЛАЗЕРЪТ СЕ ПРЕЗАРЕЖДА“, гласеше сега надписът в долната част на екрана. Алби отново пое изцяло управлението на робота и го използва, за да нападне врага с пълна сила.

И изпусна тих, радостен възглас: на екрана се появи Номер Шест, напълно въоръжен и действащ според собственото си програмиране — заемаше позиция за близка стрелба или може би се опитваше да сграбчи хвърлящото ракети чудовище. Добре, щом този бандит се присмиваше на лазерите, тогава Алби и неговият отбор бяха готови да го улучат с нещо друго!

— Давай, Шести! — чу се той да извиква високо думите, увлечен от яростта на сражението. — Давай!

 

 

Джорджина се задушаваше от дима, а прелестният й пеньоар тлееше на местата, където го бяха близвали пламъците. Подпомогната от противопожарната система, тя се бе борила смело срещу пожара на втория етаж, но сега като че ли битката изглеждаше все повече и повече загубена. Пожарогасителят, който бе донесла със себе си горе, се беше изпразнил още преди няколко минути, но тя си бе спомнила къде има друг — в една непривличаща вниманието ниша в стената до началото на централното стълбище. Беше го взела и го използва с доста добър резултат. Но сега и той бе почти празен, и Джорджина трябваше да отстъпва.

Беше започнала сражението в спалнята на Карълайн, мъчейки се да защити тялото на сестра Елис от бързо разпространяващите се пламъци. Съвсем скоро се бе убедила, че е безсмислено да разхищава усилията си за това. А в момента каквато и да било битка на втория етаж на къщата започваше да изглежда безсмислена. Пламъци избухваха поне от три места едновременно. С помощта на автоматичните пожарогасители, Джорджина евентуално би могла да задържи или даже да изгаси един или два от тях, но три се оказаха прекалено много.

Като се душеше от дима и изстрелваше последната си струя пяна към пламъците, които изпълзяваха към нея изпод затворената врата на спалнята, тя се спусна по горящия коридор, само за да се спре рязко при вида на централното стълбище. То вече гореше прекалено силно, за да се опитва да слезе по него.

Джорджина знаеше, че другото стълбище, зад нея, също е блокирано. Щеше да се наложи да излезе през някой прозорец. Спомняше си, че в задната част на къщата има прозорци, които гледаха към покрива на верандата на първия етаж, а оттам бе сравнително лесно да скочи на земята.

 

 

Карълайн стигна до вратата на кабинета си без проблеми, въпреки почти пълния мрак. Касата бе леко разширена, за да може по-лесно да влиза количката. Момичето я насочи напред, в резултат на което лампите автоматично се запалиха.

Спокойствието на стаята сякаш я обгърна със защитно покривало. Тук нямаше автоматични пожарогасители, не и при цялото това електронно оборудване. Поне щеше да може отново да се изсуши. Дойде й наум, че пеньоарът й все още е мокър и че това би могло да й осигури някаква временна закрила срещу разпространяващите се пламъци, в случай, че станеше още по-лошо, както бе отбелязал Алби. Но доколкото й бе известно, досега пожарът се ограничаваше само до втория етаж. Джорджина и противопожарната система щяха да го изгасят или, да, в най-лошия случай Алби щеше да дойде и да помогне на Карълайн да напусне сградата. Тя се закле пред себе си да не изпада в паника и да направи нещо полезно за общата кауза.

Веднага щом започна работа, Карълайн откри, че телефонните кабели са прекъснати, както беше казал Алби. А когато превключи на радиотелефон, слушалката незабавно се изпълни с онзи шум — очевидно заглушаване, — за който също бе споменал.

Докато Карълайн слушаше, се чу накъсано съобщение. Гласът звучеше отегчено и официално:

— … няма сведения за фалшива тревога. Не мога да локализирам обаждането…

И после пак:

— … смущение, но е направен запис на обаждането…

Тя започна енергично да прави опити да включи и собственото си излъчване, да повика за помощ, но почти почувства как думите й потъват в морето от заглушаващи шумове.

 

 

Видеоокото на Номер Четири показваше на Алби светлината от далечните прожектори по заоблено-пирамидалната фигура на Номер Шест, докато роботът се приближаваше към нашественика, подобно на футболен защитник, готов за сериозно стълкновение.

Нов последния момент, нашественикът отстъпи с неочаквана подвижност за стълбовидните си крака, които досега се бяха придвижвали съвсем бавно. Въпреки по-малките си размери, сега Номер Шест бе очевидно по-тромавата от двете машини: той изстреля напразно заряда си и сякаш замислен, започна да се обръща на скритите си колелца.

Алби, чиято душа за момента бе въплътена в Номер Четири, се приближаваше бързо към нашественика. Според него, в лазерното му оръжие трябва да бе останал поне още един заряд и искаше да го използва, за да постигне възможно най-добър резултат.

Докато коригираше, както се надяваше, за последен път курса на Номер Четири, той забеляза нещо, което моментално смрази всичките му надежди: още две, не, три механични фигури, които не принадлежаха на собствените му роботи, пресичаха моравата към къщата. Бяха прекалено далеч и прекалено неясни поради нощния мрак и движението на камерата, за да може Алби да разбере точно какво представляваха, но положението не изглеждаше добро. Той мигновено освободи едната си ръка от управлението на Номер Четири и с жест на пианист я прокара по клавиатурата, за да извика Номера Две, Три и Пет и да ги включи в акцията в задния двор. Щеше да се наложи фланговете на къщата, където все още не се бе появила пряка заплаха, да се погрижат сами за себе си.

Алби използва свободната си за още миг ръка, за да включи вътрешния телефон и се свърза с кабинета на Карълайн.

— Карълайн? — прозвуча остро и силно гласът му. Той си помисли, че е твърде късно да се опитва да говори конфиденциално.

— Тук съм, Алби. Какво става? — За негово облекчение, момичето очевидно съвсем не бе изпаднало в паника.

— Още три машини се движат бавно по моравата към къщата. Не съм сигурен, че ще съм в състояние да ги спра, но ще опитам.

— Машини ли?

— Като онази на екрана, когато ти беше при мен — повече или по-малко като нея… Джорджина още ли е горе?

— Не знам. Опитах се да я повикам по вътрешната уредба и да й кажа да слезе. Не знам дали уредбата работи, или…

— Има ли пожар при теб?

— Нямаше да съм още тук. Но димът става все по-гъст и ми се струва, че чувам някъде пламъци. Работя с всички сили с радиотелефона, викам за помощ. Но не знам дали изобщо излъчвам.

Алби се опита да помисли какво трябва да направи за Карълайн и в същото време продължаваше да насочва Номера Четири към отстъпващия противник. Номер Четири и Шест все още го бяха притиснали помежду си, макар че той можеше да се движи по-бързо… Знаеше, че количката на Карълайн може да се движи сравнително добре извън къщата, защото понякога я бе виждал да се разхожда из имението. И, разбира се, имаше на разположение и гаража, той знаеше къде са ключовете от колите. Ако я вкараше в някоя кола… Нямаше начин да напусне имението — предната порта беше блокирана. Дали нашествениците щяха да нападнат човешки същества, ако ги усетеха да се придвижват из района? Изглежда, че бяха пратени тук да нападат. Алби не бе склонен просто да се разхожда сред тях, стига да имаше възможност за избор.

— Затваряй, детето ми — каза той. — Ще се погрижа за теб. — И се запита как ли щеше да го направи.

Като остави за няколко секунди роботите да правят каквото могат без него, Алби бързо превключи екрана, за да огледа предната порта. НОМЕР СЕДЕМ, ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА: виждаше се само безнадежден блясък. Точно сега проблемът очевидно не беше в мрака. С още едно превключване на екрана се появи надписът „НОМЕР СЕДЕМ, НОРМАЛНО ВИЖДАНЕ“ и блясъкът се превърна в нещо, което спокойно можеше да е кадър от новините по телевизията: автобусът или каквото и да бе всъщност, продължаваше да гори в разбитата порта, където се бе блъснал в камъните на стената почти под прав ъгъл спрямо пътя.

— Все още не може да се излезе оттам — измърмори сам на себе си Алби. — Или пък да се влезе. — После на екрана отново се появи непрекъснатият танц на машините в задния двор. Той включи в акцията оставащите му роботи от предната част на имението, като се надяваше, че няма да се забавят прекалено, за да свършат някаква работа.

Миг по-късно, Алби изсумтя от задоволство. Номер Шест най-после бе настигнал първия нашественик. Роботът беше протегнал двете си тънки ръце под контрола на собственото си програмиране и се бе вкопчил безстрашно в по-голямата машина. Подобно на гигантски насекоми, те се движеха в бавния танц на битката.

Нашественикът обви едната от собствените си дебели ръце, но не тази, с която бе хвърлял ракетите, около Номер Шест. По микрофоните на Номер Четири Алби ясно чуваше скърцането му. Но не обръщаше внимание: сега нашественикът бе на практика обездвижен и Алби приближи Номер Четири на около метър от мястото на битката. И докато двете машини все още се сражаваха, лазерът на Номер Четири най-после уцели невероятната броня на нападателя. Алби си помисли, че бронята на врага трябва да бе поне отчасти керамична, поради невероятния пиротехнически ефект, предизвикан от лазера — от мястото, което бе уцелил лъчът, се разхвърчаха безброй разноцветни искри.

После избухна бял блясък, който скри всичко, а заедно с него — и една по-слаба експлозия, по-слаба във всеки случай от това разстояние, която ослепи екрана и накара Алби да трепне от звука, разнесъл се по монтираните на стената над терминала високоговорители.

Номер Четири вероятно продължаваше да функционира, доколкото можеше да разбере, но сега видеоокото му бе ослепяло. Все още обаче оставаха образите от другите роботи. Номер Четири се движеше, Алби бе сигурен в това, но не знаеше доколко може да му бъде полезен.

Инженерът превключи душата и очите си в Номер Две. Сега, на няколко метра разстояние, той видя онова, което бе останало от Номер Четири. Беше с пълно снаряжение, но се движеше сляпо и сигурно изобщо не разполагаше вече с лазерен заряд. А Номер Шест още бе вкопчен в борба с първия нашественик. Отборът-домакин поне бе спечелил една точка.

Алби пое под пълен контрол Номер Две, обърна го и го прати да преследва някакъв противник с различна форма, който се тътреше само на няколко метра от тенис-кортовете. За да го обърка, той включи прожектора на Номер Две и видя, че отстрани на машината е написано името на някаква минна компания.

 

 

Джорджина хвърли тлеещия си пеньоар и се качи върху покрива на верандата само по пантофи и по късата нощница, която й бе подарил миналата Коледа Боб. Може би фигурата й вече не беше чак толкова добра, но й доставяше удоволствие да знае, че поне той я смята за хубава. Когато беше все още мокър от сега пресъхналите автоматични пожарогасители, пеньоарът навярно й бе спасил живота сред пламъците. Но след като се налагаше да скача и да се катери, трябваше да го хвърли.

Огънят настъпваше. Но й се наложи да спре по средата на предпазливото си изкачване по леко наклонения покрив на верандата, за да види какво става зад къщата. Някои от аварийните лампи, които се бяха включили автоматично в началото на суматохата, все още светеха, макар че стълбовете на други изглежда бяха повалени. А онова, което Джорджина успя да зърне на оскъдната светлина, моментално я разубеди да бяга от къщата през тази някога мирна, обрасла с трева поляна.

По моравата се движеха странни фигури. Странни, нечовешки, дори неживотински звуци раздираха нощта. После Джорджина забеляза нещо, което тичаше на четирите си тънки крачета. Беше едно от кучетата-пазачи. То накуцваше изгърбено, сякаш от студ, а не от страх. Една от машините насочи към него огнена струя и кучето падна с почти човешки писък, който замлъкна в задавена агония.

В прозореца, през който току-що се бе прехвърлила Джорджина, вече бушуваха пламъци и скоро щеше да е невъзможно да остане на покрива. Изкатервайки се отново, тя стигна до ръба, за миг застина, вкопчена там и някак си скочи на земята. После притича няколко крачки, за да се свие до една от малките дървени постройки — съблекални и складови помещения — до басейна. Оттам все още можеше да вижда напредващите по моравата машини.

 

 

Алби остави по-голямата част от защитните си сили да се сражават автоматично срещу нашествениците, доколкото беше по силите им. Номер Две прати под собственоръчния си контрол до онова, което беше останало от задната ограда. Бе открил възможност за контраатака и не искаше да губи време, за да я приведе в изпълнение. Не смяташе, че е в състояние да отблъсне нападащите ги машини, макар поне бомбардировката да беше престанала.

Той насочи Номер Две към мястото, където бе разкъсан живия плет, преведе робота през дупката и го обърна. Тук оградата липсваше — бяха останали само наклонени колове, а от изровената земя стърчаха парчета от тел. Като използва прожектора на машината, Алби огледа дефилето. Още следи от премазани дървета и храсти се виждаха надолу по склона, или по-скоро нагоре, ако се съдеше от посоката, в която бяха наклонени.

Неговите роботи изобщо не биха могли да се изкачат оттук, особено при толкова гъста растителност. А онова, което бе успяло да се изкатери, просто беше измело настрани всички препятствия.

Внимателно насочвайки прожектора на Номер Две, Алби огледа пътя до товарните вагони. Вратите и на двата бяха отворени, а вътрешността им зееше тъмна и празна.

Там беше и микровълновият предавател върху стълба.

Надписът в долната част на екрана гласеше „ПРЕЗАРЕЖДАНЕ“. Навярно щеше да е необходима минута, за да е в състояние да отправи още един добър лазерен изстрел.

 

 

Все още на поста си в кабинета, Карълайн почти се беше отчаяла, че ще може да установи двупосочна връзка с полицията, пожарната или с каквото и да било. Искаше й се системата да може да продължава да вика за помощ автоматично, но това беше трик, за който бащините й инженери още не бяха помислили.

Опитвах се, татко. Дяволски се опитвах да защищавам всичко тук, но къщата е в пламъци и ако не друго, поне електричеството скоро ще ме изостави. Време е да се махам.

 

 

Свита до басейна, Джорджина наблюдаваше вцепенена от страх как една от атакуващите машини мина тежко покрай убежището й, точно до стената на къщата, а след това и през нея. Тухлите се разделиха като блокчета „Лего“. В напразното й преследване, една от домашните пирамиди неуспешно изстреля лазерния си заряд и единственият резултат бе, че разпали нов пожар сред отломъците от дървената каса на прозореца.

Карълайн, помисли си Джорджина, излизай, Карълайн. И от главата на адвокатката излетяха всички други опасности. Край нея, само на няколко метра разстояние, мина друга атакуваща машина. Тя очевидно усети по някакъв начин присъствието й, защото спря и се обърна право към Джорджина. После бързо започна да се приближава и протегна напред ръка. Джорджина изпищя. Тя излезе от убежището си до бараката и се хвърли във водата.

Когато изплува, от ръба на басейна към нея се насочи прожектор. Една метална ръка провери дълбочината и се отдръпна. Джорджина пищеше и плуваше, и пак пищеше.

 

 

ЛАЗЕРЪТ ПРЕЗАРЕДЕН, съобщи най-после екранът. И тогава, точно преди палецът на Алби да докосне необходимия бутон, нещо откъм другата страна на Номер Две блъсна робота със смазваща сила. Машината се затъркаля по склона на дефилето и на екрана започнаха да се мяркат неясни петна храсти и нощно небе. Алби изруга и удари с юмрук по облегалката на стола. Дори роботът да не бе разрушен, беше безнадеждно да се опитва да го върне обратно чрез дистанционно управление.

 

 

Карълайн извеждаше количката си от кабинета по задимения коридор, когато се разнесе страхотен трясък, сякаш нещо преминаваше право през стената на къщата. Както всъщност и беше. Тя обърна глава повече, отколкото го бе правила от дълго време, и видя странната машина, която току-що бе минала през стената и се приближаваше към нея. Коридорът беше широк, а и този нападател бе по-тесен от другите, така че имаше достатъчно място за него.

Един робот, тромав домашен прислужник, който идваше от другата страна на коридора, по някакъв начин задръсти пътя на количката й. Колкото и да се опитваше, Карълайн не можеше да я помръдне. Може би, помисли си тя, Алби е пратил онова нещо да ме спаси… и усети, че започва да припада… не загасяйте… не…

 

 

Алби скочи и се обърна в мига, в който друга машина влезе през стената зад стола му. Прожекторите й бяха разбити. Той смътно осъзна, че в машината са вградени високоговорители, от които се чуват някакви викове за ЛУЦИФЕР. После беше повален на земята.

 

 

Пред къщата на тихата лосаламоска улица сега отвсякъде блестяха прожектори. Повечето от тях осветяваха надупчения с куршуми пикап. Полицаите най-после бяха накарали машинарията в него да престане да ги обстрелва. И не повярваха на очите си, когато получиха възможност да погледнат вътре: металната ръка на робота, вграден в инвалидната количка, все още стискаше пистолет. Един от полицаите, с оръжие в ръка, заоглежда вътрешността на пикапа, търсейки човека, който бе карал и стрелял, и който трябваше да се крие там.

Алекс стоеше между Вера и чичо Боб — и тримата бяха обърнати с вдигнати ръце към полицейския камион, който се бе появил съвсем наскоро на сцената. Алекс се надяваше, че скоро ще може да свали ръцете си.

— Казвам ви, че никой от нас не е стрелял — обясняваше чичо Боб на полицаите. Гласът му бе възмутен, глас на почтен гражданин, когото са арестували по погрешка. Естествено, беше постъпил достатъчно предвидливо, като бе скрил пистолета си в къщата, преди да излезе с вдигнати ръце. — Вие стреляхте по къщата — напомни на ченгетата той. — Ние не сме ви отвръщали.

— Не стреляхме по къщата. Онова нещо в оня проклет камион… Джен, можеш ли да гарантираш за тези хора? — Местните патрулиращи полицаи, разбира се, вече бяха удостоверили коя е Джен. А на Ханк, който бе казал, че му се повръща, позволиха да се приюти в къщата на съседите.

— Да — каза уморено Джен. — Да, мога да гарантирам за тях, за всичките. Бяха на гости при мен. А сега, ще може ли да използваме телефон, радиостанция или нещо друго, за да се свържем с Еди Маклорин от службата за сигурност на лабораториите? В момента е в болницата. Навярно той ще успее да ви обясни, че е жизнено важно незабавно да ни бъде предоставен достъп до някакъв модем.

— За какво? Защо е чак толкова жизнено важно? Има ли някаква връзка с всичко това? — Полицаят махна с ръка наоколо. Мъже в бронежилетки и щитове, с пушки и пистолети в ръце, обикаляха навсякъде. Разни съседи надничаха през прозорците си.

— Според мен — каза чичо Боб на полицая с пълно самообладание, — ако бързо ни осигурите достъп до модем, можете да станете участник в спасяването на живота на дъщеря ми. В противен случай…

— В спасяването на живота на дъщеря ви? Къде е тя?

— В момента е в Атланта. Но…

— Джен, сигурна ли си, че познаваш тези хора?

 

 

В най-близката съседска къща възрастните гледаха през прозорците. Междувременно, в задната стая Ханк разговаряше с приятеля си Тед. Ханк току-що беше попитал дали може да използва телефона, а и между другото, модема на бащата на Тед.

Русият, дванайсетгодишен Тед го погледна подозрително.

— Хей, игрички ли ще играеш сега?

— Не точно.

— Тогава какво? — Като приятел, Тед имаше някои недостатъци.

— Е, трябва да поговоря за нещо с някой.

— За какво?

Ханк въздъхна.

— Ами, исках да включа дядо си в игра с един негов стар приятел — помислих си, че може би, ако участват в една и съща игра, отново ще могат да станат добри приятели. Не мислиш ли така?

— Предполагам — със съмнение каза Тед. — Както и да е, как ще говориш с друг човек с модем?

Ханк пак въздъхна и просто продължи напред. Той знаеше къде стоят нещата в тази къща, защото достатъчно често бе идвал да играе с приятеля си. Нагласи телефона и модема върху бюрото на бащата на Тед, който, разбира се, работеше в лабораториите. После включи домашния компютър „Епъл“ — беше различен от неговия TRS-80, но момчето го бе използвало и преди.

Скоро от модема се чу странният сигнал за готовност на „Крей-4“.

— Хей — възкликна с уважение Тед. — Как го правиш? Ще ми покажеш ли?

ОКТАГОН, написа Ханк, ЗАМЪК НА ВЕСЕЛИЕТО. ЛУЦИФЕР СЕГА Е СЪЮЗНИК. ВСИЧКИ УЧАСТНИЦИ ВЕЧЕ СА СЪЮЗНИЦИ С ОКТАГОН. ЗАМЪК НА ВЕСЕЛИЕТО.

Изведнъж той усети, че по лицето му се стичат сълзи.

 

 

Полуприпаднала, Карълайн осъзнаваше, че някъде далеч, пратеният, за да я защищава домашен робот бе отблъснат настрани. После една огромна метална ръка — ръката на машината-нападател — я издърпа нежно от количката. Минаха през горящата стена. Последва трясък и отново трясък, а после около нея бе свежият въздух на свободата. Имаше звезди, можеше да диша и беше жива.

В горящата къща нямаше човешки живот.

Всички високоговорители от вътрешната уредба на къщата се включиха.

— Ти си съ-юзник, ЛУ-ЦИФЕР — заявиха те.