Фред Саберхаген
Октагон (22)

21.

Наведен в тясната спалня, Алекс несръчно дърпаше Джен, Ханк и Вера и се опитваше да ги събори на земята. Струваше му се, че са замръзнали прави и единствено той в цялата къща е разпознал звука на пистолетните изстрели.

— Залегнете! По дяволите, лягайте долу!

Най-после успя да ги накара да залегнат, жените — по корем, с крака под леглото, а Ханк — свит под собствената си работна маса. Всички гледаха към Алекс, сякаш очакваха да ги спаси или поне да им даде някакво обяснение. Някъде далеч иззвъня телефонът и Алекс потисна импулса да скочи, да изтича по коридора и да се обади. Остана приятно изненадан от факта, че и всички останали се владееха напълно.

Който и да бе блъскал по кухненската врата, сега беше престанал. Застрелян, навярно. Или по-вероятно, бе влязъл в къщата без да го чуят по време на стрелбата и всеобщата суматоха. Алекс си го представяше как тихо пристъпва в тесния коридор и се насочва към единствената друга осветена стая в къщата…

Докато Алекс пълзеше на четири крака към коридора (по-добре да открие най-лошото, отколкото просто да чака), се разнесе нов изстрел, пак някъде откъм улицата. Този път звукът се смеси с остър удар на куршум, попаднал в дърво. Каквото и друго да ставаше, войната все още не бе свършила.

Алекс забърза към коридора и тръгна по него, използвайки предимно дланите и коленете си. Телефонът в кухнята продължаваше да звъни. Лампата на тавана светеше, външната врата бе все още затворена — или е била отново затворена, — а в разположеното по средата й стъкло се виждаше дупка от куршум.

Нямаше признаци този, който бе стоял пред вратата, да е влязъл в къщата.

Алекс се замисли. Трудно можеше да стигне до звънящия телефон без да го видят или да се изложи на стрелба отвън. Ключът на лампата обаче, можеше да достигне лесно. Алекс се придвижи натам, протегна ръка и изгаси светлината — при което телефонът естествено, престана да звъни.

Той притича обратно по коридора и срещна останалите, които идваха към него. Когато Джен се приближи, Алекс я хвана под ръка.

— Има ли друг изход оттук? — попита той. Изглежда си спомняше, че първия път бе влязъл в къщата през дневната, което бе напълно вероятно, но при настоящите обстоятелства искаше да е сигурен точно къде отива.

— Да — отвърна Джен, без излишни думи. После се обърна и запълзя подобно на опитна детегледачка — беше почти прилепнала до пода на лакти, колене и корем. Той смътно почувства, че като бивш военен в тази ситуация е негово задължение да ги води, макар че никога по-рано не бяха стреляли по него. В усилията си да вземе инициативата бе подпомогнат от Джен, забавила се, за да хване сина си за ръка и да го накара да пълзи в същата посока като всички останали.

— Какво правим? — попита Вера, която мина покрай шкафа за книги до лакътя на Алекс. Поради някаква причина, тя шепнеше.

— Опитваме се да се измъкнем оттук, ако успеем. Нека първо хвърля само един поглед пред вратата. — Не беше сигурен точно защо трябва да се чувства толкова дяволски смел. В дневната поне беше тъмно — сигурно щеше да успее да отвори вратата, без да се изложи на изстрелите.

Докато пълзяха сред черните дъски и музикалните инструменти в дневната, някъде навън се разнесе нов изстрел. На Алекс му се стори, че не уцели нищо.

Стигнаха до входната врата. Без да губи време за размисъл, Алекс се протегна и натисна дръжката, а после отвори вратата наполовина. Незабавно изсвири куршум и попадна в стъклото и дървото малко над главата му. С безкрайно неприятен звук, той го засипа с малки парченца отломки. Алекс бързо отстъпи назад, като остави вратата леко открехната и се долепи до пода.

— Към нас ли се целеха? — попита спокойно Вера.

— Нямам намерение да си показвам главата отново, за да проверя.

Телефонът започна пак да звъни — в кухнята и някъде другаде. Разбира се, вероятно имаше деривати. Джен вече пълзеше обратно по коридора и другите я последваха. Този път Алекс не бе в състояние да я изпревари.

На четири крака, Джен ги поведе към кабинета на стареца, където застана полуизправена на крака. Тази стая беше сравнително отдалечена от местата, достигани засега от куршумите.

Като се сви зад бюрото, Джен вдигна слушалката и се обади с изненадващо нормален глас.

— Кой е?

Тя държеше слушалката свободно, без да я притиска до ухото си, и Алекс, застанал на една ръка от нея, чу съвсем ясно гласа от другия край на телефонната линия. Чу го съвсем ясно и никога повече не го забрави. Той усети как ноктите на Вера, макар и късо отрязани, внезапно се забиха в кожата му през ръкава на ризата.

— Хен-ри Брама-гуптра, тук е ОКТАГОН. — Гласът изглеждаше мъжки и притежаваше цялата безконечна неуязвимост на един запис. Сякаш цялото време на земята бе на негово разположение и можеше да го използва, ако имаше желание за това. Никакъв отговор не би могъл да го развълнува ни най-малко, нито пък имаше каквото и да било значение за това, което гласът възнамеряваше да каже после.

— Ало, ало — рече Джен с празен глас. Очевидно бе оглупяла от изненада.

— Хен-ри Бра-магуптра, тук е ОКТАГОН. Оказана ти е за-крила. На-падението от страна на полицията ще бъде про-валено. По-бедата е близка. Ре-зултатът ни нараства. Щаб-квартирата на ЛУ-ЦИФЕР се уни-щожа-ва в мо-мента.

Джен, Алекс, Вера и Ханк заговориха едновременно, но на думите им, адресирани към ОКТАГОН, отвръщаше само еднообразен телефонен сигнал.

— Нападение от страна на полицията?

— Какво беше това?

Отвън се разнесе нов изстрел, който прозвуча на Алекс някак си флегматичен, сякаш куршумът всъщност не беше насочен да уцели някого.

— Обади се в полицията — каза Вера.

В далечината се чуха бързо приближаващи се сирени.

Джен вече се опитваше да се обади. От слушалката се разнасяха обезкуражителни механични шумове.

— Изглежда, не мога да се свържа — измърмори тя и повтори процедурата. Опита няколко пъти, после закачи слушалката на стойката й.

С ръка все още на апарата, тя спря, а после обърна лице към сина си, който се бе свил зад огромното бюро на дядо си и изглеждаше уплашен.

— Хенри Брамагуптра — започна Джен с тих, замислен глас, сякаш думите бяха нови за нея. Като че ли се страхува да протегне ръка и да докосне сина си или дори само да си помисли за него, каза си Алекс.

Сирените бяха достигнали най-близката си до тях точка, но все още бяха далеч. Сега бавно заглъхваха, очевидно насочвайки се някъде другаде.

— Кой е направил това, Джен? — попита Алекс. Гласът му беше толкова тих, колкото и нейния. Когато Джен, както и всички останали, само го погледна без да отговори, той постави въпроса по-ясно: — Кой е използвал Кода?

Отвън се чу внезапен шум от кола, която пристигаше с прилична скорост и спря със слабо изскърцване. Сирени нямаше. Но във всеки случай, сигурно е полицейско подкрепление, помисли си Алекс. За полицейското нападение? Но полицаите, ако наистина бяха стреляли те, не биха атакували, освен ако това не бе предизвикано по някакъв начин от ОКТАГОН.

Тогава му дойде наум закъснялата мисъл, че неумолимият глас на ОКТАГОН можеше и да не е казал истината.

— Джен, имаш ли пистолет у дома?

— Какво? Не.

— Просто си мислех, че ако не можем да се измъкнем, навярно ще трябва поне да се подготвим в случай, че някой…

Един мъжки глас на няколко метра отвън извика:

— Стой!

На улицата настъпи смут, чу се шум от бягащи крака и поне още два изстрела. Този път Алекс застана начело на масовото преселение и запълзя на четири крака от кабинета по коридора към дневната. Опитваше се да стигне достатъчно близо, за да разбере какво става и да има поне малка надежда да се подготви за онова, което щеше да се случи впоследствие.

Едва бе успял да види входната врата, когато тя се отвори изцяло и в тъмната дневна влезе някакъв мъж. Той затвори вратата зад себе си и се сви под пианото. Дясната ръка на мъжа беше вдигната и в нея имаше нещо, което приличаше на Колт 45-и калибър. Някъде откъм улицата през прозорците на дневната проникна слаба светлина, само за да изчезне с поредния изстрел, последван от енергични ругатни зад вратата.

Краткият миг светлина беше достатъчен за Алекс.

— Чичо Боб — каза високо той. — Не стреляй!

Неясната фигура обърна глава и очевидно леко се отпусна.

— Алекс — чу се познатият глас, в който не се долавяше изненада. После чичо Боб, все още с пистолета в ръка, допълзя по-близо и огледа хората около Алекс.

— А ти си Джен… Мина много време, Джен, тогава беше малко дете. Вие коя сте?

— Това е Вера Кейли, и тя е в Играта: ДЕВА. Вера, запознай се с чичо ми Боб.

— А-ха. — Чичо Боб седна. — Има ли някой друг в къщата?

— Само синът ми, Ханк.

— А-а. — Той отпусна внимателно оръжието си на килима. Сякаш му бе трудно да освободи пръстите си от пистолета. — Бих се ръкувал, но нещо ме уцели в ръката преди малко. Проклета полиция, стрелят по всичко, което се движи… Предполагам, че ме мислят за… но трябваше да използвам възможността и да дойда. Почти не съм спирал да карам, откакто напуснах Атланта.

— Полицията ли стреляше?

— Не само тя, не. Има и още някой, в един пикап. Не съм се опитвал да разбера подробностите. Сега наистина се започва, нали?

Вера и Джен, в които очевидно се беше събудил някакъв майчински инстинкт, се бяха събрали около чичо Боб.

— Не казахте ли, че сте ранен? В коя ръка?

— Няма нищо. — За миг Алекс успя да разгледа добре лицето на чичо Боб на някаква далечна улична светлина. Стори му се щастлив като човек, който току-що е изпълнил мечтата на живота си. После щастието се стопи в гримаса на болка и чичо Боб се остави да го отведат — тромава процесия, насочила се към банята.

Останал да наблюдава доколкото може в дневната, Алекс чу разкъсване на дрехи и плискане на вода. Вратата на лекарския кабинет се отвори и затвори.

Ханк все още беше в дневната с Алекс. Лицето на момчето едва се виждаше.

Алекс погледна към мястото, където чичо Боб бе оставил пистолета си. Беше изчезнал — навярно старецът не бе забравил да го вземе със себе си.

Откъм банята долетя гласът на чичо Боб:

— Джен, кой го е използвал? — Последва пауза. — Разбираш какво имам предвид, кой е използвал Кода? Знам, че Хенри ти е оставил своята част от него.

За миг се чуваше само шум от късане на лейкопласт и събличане на дрехи. След това долетя гласът на Джен:

— Не съм я казвала на никого.

— Някой използва Кода и това не съм аз. За какво мислиш е цялата тази стрелба?

— Татко… ми предаде своята половина от Кода. Била безполезна без другата половина. Поне така разбрах от писмото, което ми остави. Не е знаел твоята половина, нито пък аз.

— И аз разполагам само с моята половина. Досега не съм я предавал на никого.

Застанал между двете жени, чичо Боб излезе от банята. И тримата за момент останаха изправени.

Алекс беше приклекнал до прага на дневната и се обърна да ги посрещне.

— Чичо Боб, обади ни се ОКТАГОН.

В тъмната стая се виждаше трудно, но чичо му очевидно не разбираше.

— Току-що ни се обади по телефона — продължи Алекс. — Каза ни, че в момента щаб-квартирата на ЛУЦИФЕР е подложена на атака. Не ставаше дума за тази къща.

Чичо му все още стоеше в тъмния коридор. Алекс виждаше мерника на пистолета да се подава от колана на панталона му. Сега го беше поставил така, че да може да го хване с лявата си ръка.

— Там е Карълайн — каза чичо Боб със сух, замислен глас. — Моля се на Господ Алби Пиърсън да е бил готов. Какво друго каза ОКТАГОН? Разпознахте ли гласа?

Алекс не искаше да губи време точно сега, за да се опитва да отговори на този въпрос. Той поклати леко глава към Вера, за да й попречи да отговори тя, и се обърна към Ханк, който стоеше съвсем тихо.

— Ханк? Спомни си нощта, когато ме направи свой съюзник — точно по кое време стана това? Важно е.

Ханк забави за малко отговора си.

— Беше около полунощ — призна той накрая с тих глас. Майка му започна да му говори нещо, после млъкна.

— През тази нощ, Ханк, точно по това време, аз бях в една хотелска стая — продължи Алекс. — В стаята имаше и една машина, която се опитваше да ме убие. Но изведнъж — точно по това време — тя се отказа. Ханк, как направи така, че да ме обявиш за свой съюзник в полунощ? Нямаш предвид, че просто си го помислил тогава, а че действително си направил нещо. Как можеш да направиш нещо посред нощ, да извършиш внезапна промяна във файл, съхраняван в някакъв компютър?

Почти уплашен отново, Ханк се обърна за пореден път към майка си.

— Мамо… Казах, че съжалявам… Не знаех, че ще стане…

Телефонът отново иззвъня. Цялата група се насочи към кабинета като някаква комисия за разследване. Извън къщата се бе спуснала тишина, която Алекс почувства като злокобна.

Джен вдигна слушалката и отново я задържа на разстояние от ухото си, сякаш се страхуваше, че от нея може да излезе нещо.

— Ало?

— Ало, г-жа Брамагуптра? — Гласът беше мъжки, жив и обикновен, и звучеше, сякаш беше зает изцяло с някакъв свой проблем.

— Аз… да.

— Обажда се Айк Джейкъби. От компанията „Берсерки“, в Албъкърк. Компанията, която се занимава с игри, сещате ли се?

— Аз… да, сещам се.

— Там ли е Хенри Брамагуптра, моля? Бих искал да поговоря с него. Той е в една игра, с която компанията ни има проблеми.

— Хенри е мой син, г-н Джейкъби. За какво… за какво искате да говорите с него?

— Х-м. Ами… ако е дете, предполагам, че може би няма да ми помогне особено. Във всеки случай, има известни доказателства, че някой обърква данните за тази игра и прониква в компютърните файлове, които са собственост на компанията. Мога ли да попитам на колко години е синът ви?

Отново застанал наблизо, Алекс откри, че чува без проблем повечето от думите на Айк, а вероятно така бе и с всички останали в кабинета.

— На дванайсет е — отвърна Джен. Гласът й беше толкова безстрастен, че звучеше сякаш бе отегчена.

— А, добре, в такъв случай не мисля, че…

Алекс безмълвно протегна ръка към слушалката и я пое от Джен.

— Айк — каза той, — имате ли някакъв автоматичен секретар, звукозаписно устройство или нещо друго на някой от телефоните си в офиса или у дома?

— Не, нямам… С кого разговарям?

Алекс подаде слушалката обратно на Джен.

— Продължете — каза тя в нея.

— А — отвърна Айк. Той промърмори нещо, очевидно смутен, и опита отново:

— Разбирате ли, името на героя на сина ви в играта, ОКТАГОН, се появява навсякъде. Във всички видове…

— Да — прекъсна го Джен и спокойно затвори.

Алекс подхвана оттам, където бе спрял преди обаждането.

— Телефон ли използва онази нощ, Ханк?

— Да, но…

— Но не, за да се обадиш в „Берсерки“, нали? Посред нощ в офиса им няма никой. Дори да са имали телефонен секретар и ти да си оставил съобщение, това не би променило пряко нищо в компютърния файл на играта.

Последва кратко мълчание. После Ханк каза:

— Не. Аз… аз използвах модема на дядо.

Отново пауза. После Вера се наведе напред.

— Искаш да кажеш, че си проникнал в компютъра в офиса на компанията? Че си измислил някакъв начин да ги изиграеш?

— Не, това не беше измама! Еди ми каза веднъж, че игрите им са записани на файл в голям компютър някъде другаде. Но никога не съм се опитвал да се забърквам в такова нещо, никога не бих извършил измама! И изобщо как бих могъл, аз дори не зная къде е. — От обида, гласът на Ханк стана съвсем тих. — Аз… само използвах модема на дядо. Не съм мамил никого. Много участници използват помощта на компютри. Просто си създадох свой собствен файл за Играта в лабораториите.

— Къде каза? — Чичо Боб не вярваше на ушите си.

— В лабораториите. Право в „Крей-4“. — Въпреки тревогата и притеснението, в гласа на Ханк все пак се долавяше гордост. — Използвах го, за да планирам ходовете си. Наистина стана…

— За Бога, момче! — Чичо Боб се наведе още по-ниско и едва не падна, като се опря на здравата си ръка, за да запази равновесие. На смесената лунна и улична светлина, проникваща през прозореца, Алекс видя, че лицето му изглежда много старо. — Проникнал си в компютрите на лабораториите? Слушай ме, Ханк. Какво име използва за файла?

— Замъкът на веселието — отвърна много тихо Ханк, но въпреки това гордо. — Така се нарича замъкът на сър Ланселот… — и Алекс си представи нарисувания замък на стената.

— О, Боже! — прошепна чичо Боб. Думите му напомняха на молитва. — Знаех си. — Той се обърна към майката на Ханк. — Джен, трябва да ти го кажа сега. „Замъкът на веселието“ е моята половина от Кода. Ако половината на Хенри по някакъв начин е била вече вкарана, и двете са попаднали в един и същ файл, затова е станало така. Всякакви заповеди, дадени чрез този файл, биха могли… — Той махна с ръка, неспособен да открие достатъчно силни думи. — … Да унищожат всичко.

— Не! Не, не, не — пристъпи напред Джен и изтласка ранения старец назад, по-далеч от сина си. — Не — повтори тя. — „Замъкът на веселието“ е половината на Хенри. Когато я прочетох в неговото писмо, ми прозвуча познато, но не можах да си спомня откъде.

— От същото място като АГРАВАН — каза Алекс, говорейки предимно на себе си. — От Камелот.

Чичо Боб отново започна да се изправя, като се движеше бавно, но уверено, без да се притеснява вече от куршумите.

— Значи Хенри и аз сме избрали една и съща Кодова фраза и никога не сме разбрали… Ханк, Джен, нямаме нито миг за губене. В момента Карълайн вероятно е подложена на обстрел. Къде е модемът ви?

Джен направи смутен жест.

— Не знам.

— Щях да ти казвам, мамо — рече Ханк. — Един човек от лабораториите беше тук днес и го прибра.