Фред Саберхаген
Октагон (2)

1.

Следващия път можеше да бъде Пирата.

Или навярно Лудия учен.

Не Берсерка, каза си замислено Карл Тарталия. За него имаше нещо отблъскващо в тази тъмна идея, макар и всичко да бе само за забавление, само игра.

Може би Колекционера на артефакти^[1]? Но понеже бе новак, му се струваше, че ще е много трудно да спечели играта точно с него; един герой-победител се нуждаеше от някакво изключително качество, което Колекционера не притежаваше. Вероятно по-нататък — Тарталия вече бе харесал много играта и беше сигурен, че ще играе отново и отново — щеше да опита с Колекционера, просто да види как е.

Тази игра имаше двайсет степени и краят й не се виждаше; беше първият опит на Тарталия със „Старуеб“ и той бе започнал със Строителя на империи, защото други играчи му бяха казали, че е добър избор за начинаещи. Строителя на империи печелеше точки със самото си притежание на светове, фабрики и популационни единици. След сериозно проучване на правилата, на Тарталия му се стори, че Строителя на империи трябва да е най-вероятният победител. В действителност единственото, което изобщо го тревожеше в Строителя на империи, бе, че действията му май прекалено много приличаха на продаването на домакински съдове — чист и уреден начин за осигуряване на скромен доход, — а Бог знаеше, че той се занимаваше и прекарваше в тази работа по осем часа на ден. Ето защо в началото на играта Тарталия дори не си бе и помислил да избере Търговеца.

От гледна точка на Тарталия неотдавнашното напускане на Делия, заедно с внушителния й багаж, имаше и лошите, и добрите си страни. Един от положителните аспекти бе, че сега можеше да остави всички свързани с играта принадлежности да се разпрострат из целия апартамент, както обичаше той. Върху пода на спалнята за гости все още стоеше играта „Дипломация“ — от миналия петък, когато си бяха тръгнали момчетата. Смятаха да я довършат, когато се съберат отново. А сега в центъра на пода в стаята, която служеше за дневна и трапезария, властваше саморъчно изработената от Тарталия карта на „Старуеб“; за да отвори място за нея, той избута масата с около половин метър настрани. Около картата на пода бяха пръснати купчини хартия, бележки, папки и пликове, полезни при проследяването на тънкостите в играта. Разбира се, посредниците, които трябваше да се занимават с ходовете на всички играчи едновременно, използваха в офиса си компютър, за да изчисляват резултата и да го разпечатват. Тарталия копнееше за свой собствен малък домашен компютър, който според него щеше да направи проследяването много по-прегледно и ефикасно. Може би наистина щеше да опита да си купи някой ден, когато цената им спаднеше още…

Тарталия бе скицирал картата саморъчно върху изключително скъпа, специална хартия за игри. Беше около един квадратен метър и бе отпечатана на шестоъгълни полета. Той бе намерил голямо парче гладък и тънък шперплат, за да го подложи под картата, и така да може да рисува и пише върху нея. Оцветените шестоъгълници представляваха световете в играта или поне онези, които предприемчивите космически флотилии на Тарталия бяха окупирали, посетили или изследвали. Проучената площ на двайсетина отбелязани шестоъгълници, разположени около първоначалния му роден свят, бяха обградени от бяло пространство. Там имаше още светове за откриване — неизвестни територии, владенията на останалите играчи, някои от които все още непознати на Тарталия дори по кодовото си име. Пирати, Берсерки, Луди учени, други Строители на империи и още Бог знае какви. На по-голямата част от останалите играчи, с чиито флотилии и светове се бе запознал от разпечатките, той знаеше само кодовите имена.

Близо до горния десен ъгъл на картата очакваха да им обърне внимание дипломатическите му писма, подредени в спретната купчинка — трябва да имаш известна организация по някоя част от живота си. Всеки плик бе маркиран с кодовото име на някой друг играч и съдържаше всички съобщения, получени от този играч, както и копия на изпратените от Тарталия отговори. Още от самото начало бе разбрал, че за тази игра се изисква методичност.

Недалеч от малката купчинка дипломатически писма лежеше брошурата с правилата — четиридесет силно захабени, гъсто отпечатани страници, готови за консултация. Купчината компютърни разпечатки до брошурата — по един лист за всеки ход от играта — показваше развитието на събитията от гледна точка на героя на Тарталия.

Освен това, там бе купчината с разпечатки на предишни питания и нареждания на Тарталия, които бе пращал на посредниците, за да ги вкарват в своя компютър, а те после му ги бяха връщали по пощата. И накрая, малките пластмасови кофички, които Тарталия използваше, за да съхранява различните жетони, парченца дърво и пластмаса, събрани от други игри, защото сега с тях представяше на картата своите флотилии, фабрики, народи и суровинни източници.

Изобщо, „Старуеб“ си я биваше. Тарталия смяташе, че до голяма стенен това беше най-очарователната игра, с която се бе сблъсквал дотогава. А сега наоколо нямаше никой, който да тъпче нещата му и да мърмори, че било разхвърляно. Възможността да остави този път играта да се разпростре из целия апартамент предизвикваше у него усещане, донякъде сходно с разкопчаването на прекалено стегнат колан: бил си прекалено дебел, бил си мърляч, чиято жена го е напуснала. Но и удобствата, следствие на този факт, определено носеха облекчение.

Веднага щом се прибра вечерта от работа, Тарталия си изпече една пържола и си размрази малко пържени картофки в печката. Когато отвори и консерва грах, вечерята беше готова. Скоро след това той вече бе свършил с нея и бе разчистил всичко, за да попречи на хлебарките да се настанят стабилно в апартамента; по свой собствен начин, те бяха агресивни като всеки друг, дори като ОКТАГОН, по отношение на строенето на империи. Към шест и петнайсет малкото съдове и прибори, които Тарталия бе използвал, бяха накиснати в мивката и той вече палеше лулата си, позволявайки си да хвърли първия сериозен поглед за вечерта върху своята карта на „Старуеб“.

Само на няколко стъпки от горния край на картата една плъзгаща се стъклена врата водеше към измамно малкия балкон, на който Делия се бе опитвала да го накара да намери място за два стола, тъй че да могат да седят заедно и да съзерцават планината. Отдалечена на около осем километра, висока и гола, Сандия сега изглеждаше червеникаво-розова от залеза, нашарена с тъмни, сурови сенки. Почти не се виждаше да е останал сняг, дори и по хребета. Пролет в Ню Мексико. Тарталия не искаше да се разсейва, затова се приближи до големия прозорец и спусна завесите. След това запали лампата.

Сега това бе Стаята на войната. Може би част от личния щаб на императора. Нещо като бункера на Хитлер. Покриващият целия под имперски килим показваше някои признаци на износване, най-вече от предишните наематели. Върху този неизчистваем изтъркан килим се бе проснал мъж на около трийсет и пет годишна възраст, търговец, облечен в умерено модерни дрехи, без сако и вратовръзка. Тъмната му коса едва започваше леко да се прошарва, а коремът му се превръщаше в малко шкембенце. Време да отпусне колана. Щом се оригна, Тарталия почувства облекчение.

Сред полуразхвърляните листове хартия на пода той постави бланка, в която трябваше да попълни хода си и после да я прати по пощата. А сега и химикалката. Един брой от списанието за игри му осигуряваше добра подложка за писане — върху дъската под картата нямаше повече място. Щеше да изпрати хода си вечерта или на сутринта, а посредниците на играта щяха да го получат утре или вдругиден, което бе крайният срок. Фактът, че компанията „Берсерки“ се намираше точно в този град, бе удобен за Тарталия и според него донякъде ощетяваше играчите от Ню Йорк, Сиатъл или Атланта.

Империята, управлявана от АГРАВАН — това бе кодовото име на Тарталия в играта — имаше неприятности. Бе атакувана на два фронта. Най-вече от ОКТАГОН, който, макар и също Строител на империи, настъпваше като Берсерк; в същото време и друг играч стреляше срещу Тарталия/АГРАВАН. Някъде бе чел, че разделянето на бойните сили обикновено е грешка, особено когато те превъзхождат по численост. А какво би сторил Наполеон на мястото на АГРАВАН? Ами Александър Велики или Патън? Несъмнено най-доброто, ако можеш да го направиш, бе да елиминираш бързо единия от двамата нападатели, после да се насочиш незабавно към другия. Но и двамата разполагаха с безбройни орди от кораби…

Преди няколко хода АГРАВАН бе сключил договор за взаимна отбрана с ЛУЦИФЕР, който сега трябваше да му прати помощ. Но колкото и пъти Тарталия да поглеждаше последната си разпечатка, на хоризонта нямаше и помен от помощ. Да предположим, че ЛУЦИФЕР бе решил да остане неутрален? Или, което бе още по-лошо, че го предаваше, в съюз с враговете му… Вероятно най-добре би било да накара някой друг да нападне ОКТАГОН в тил…

Когато Тарталия стана от пода, за да си направи малко нес-кафе, слънцето вече бе залязло напълно. Той пусна още едни завеси и светна още няколко лампи. Многобройните платна на оживената улица навън шумоляха и свистяха като далечен прибой. С годините или може би дори с месеците, Албъкърк се превръщаше в голям град.

Тарталия/АГРАВАН вече на няколко пъти бе опитал да започне дипломатическа кореспонденция с ОКТАГОН, но врагът му отвръщаше кратко и злобно, като не съобщаваше нищо повече от истинското си име и адрес. Е, ако част от плана му бе да подлуди Тарталия, нямаше да успее.

От друга страна, ЛУЦИФЕР, макар и да не му помагаше, винаги отговаряше с желание. Живееше в Атланта. Тарталия се питаше колко ли щеше да му струва, ако се обадеше на ЛУЦИФЕР сега. До този момент не бе провеждал извънградски разговори, за да се съвещава с други участници относно играта; макар и да знаеше, че това би било съвсем нормално, рядко двама участници в една и съща игра живееха в един и същ град. Компанията „Берсерки“ я бе организирала така, че да попречи на играчите лесно да се срещат и да обсъждат.

Сега във въображението си Тарталия чуваше жената на ЛУЦИФЕР — приемаше, че е женен — да отговаря на обаждането му. Щом Тарталия й кажеше, че се отнася за „Старуеб“, тя щеше да се извърне от телефона и да извика с търпелив и изстрадал глас: „За теб е, скъпи“. В тона й щеше да се долови: „Още един от лудите ти приятели по игра“.

А когато се свържеше с ЛУЦИФЕР, какво щеше да му каже? Ти, копеле такова, по-добре да изпратиш флотилиите си да ми помогнат незабавно, в противен случай край на съюза ни. Изказано в по-учтива форма, разбира се. Игри като „Старуеб“ и „Дипломация“ бяха наистина съвсем като действителния живот. Рядко можеш да изразиш откровено чувствата си. Всичко зависи от това как ти се отдава манипулирането на другите хора, за да получиш онова, което искаш.

Недалеч по улицата долу някакви тинейджъри фучаха напред-назад с мощна кола. Изглежда нещо се бе случило с гърнето на колата, ако изобщо не бе свалено. Тарталия отпи от кафето, което имаше много неприятен вкус, и постави чашата на килима до книжата си.

Вероятно Делия присъстваше постоянно някъде в подсъзнанието му. Защото, щом чу нещо да се опитва много леко да отвори задната врата на апартамента, неговото обяснение за подрънкването на бравата бе, че жена му се е върнала. Втората му мисъл бе, че вероятно е дошла, за да вземе нещо, което е забравила.

Ставайки, за да отвори на Делия, Тарталия едва бе преместил чашата от кафето върху мръсната мивка, когато се запита защо просто не е използвала ключа си. Или, ако не го носеше със себе си, защо не бе почукала, или пък защо не бе отишла на предната врата и не бе позвънила.

Тарталия стоеше в кухнята неподвижно, а протегнатата му ръка все още докосваше чашата, която току-що бе оставил. Той извика рязко:

— Делия?

Не последва отговор. Не, още по-лошо, последва неправилен отговор — бърникането на бравата се повтори. Тя се въртеше насам-натам; Тарталия виждаше движението й, а и някой насилваше ключалката. Нещо не бе наред. Делия би отговорила. Един нощен крадец би избягал, щом чуеше гласа на Тарталия. А някой пиян, сбъркал вратата, щеше да ругае, да диша тежко, да изпуска ключовете си и да вдига шум около себе си — нали?

Единственият прозорец в кухнята бе на съседната стена. Нямаше друг начин да види кой стои пред вратата, освен да го отвори.

Тарталия викна отново:

— Кой е там? — Остана доволен от увереността и агресивността на гласа си. Но никой не му отвърна. Само нещо метално започна да стърже по външната страна на вратата.

Без да знае какво е искал да направи, Тарталия се намери в спалнята си и отвори малкото чекмедже на нощната масичка. Искам да се откажеш от това нещо, спомни си той думите на Делия. Ръката му трепереше съвсем леко, когато извади от чекмеджето автоматичния 32-калибров пистолет и с палеца си вдигна предпазителя.

Едва бе влязъл отново в кухнята, когато нещо, звучащо като чук или бейзболна бухалка, здраво разтърси задната врата. Той си помисли, че може да усети как цялата евтино построена сграда потрепва от удара.

А после отново започна методичното стържене. По едно време на Тарталия му се стори, че вижда потрепване, като от пъхнато острие на нож, в пролуката до евтината ключалка. Бе казал на Делия, че ще постави резе, но така и не го направи.

Изщракване откъм ключалката и отново изщракване. Вратата започна да се отваря, като бавно се завърташе в нощта. След това спря да се движи, наполовина отворена, а който и да я бе отворил, оставаше скрит. С оръжието в ръка, Тарталия погледна в мрака, но не забеляза нищо, освен част от тъмната площадка на задното стълбище и откритата дървена стълба, която водеше надолу.

Той пристъпи предпазливо напред и се опита да види повече. Светлината на уличните лампи осветяваше част от паркинга зад сградата. Мястото, където обикновено паркираше Делия, бе заето, но не от нейния автомобил. Товарната кола на нейното място изглеждаше нова и бе боядисана в жълто и сиво. Съсредоточените мисли на Тарталия изоставиха фургона; нямаше конкретна причина да го свързва с който и да стоеше зад неподвижната, полуотворена врата.

Не възнамеряваше да им вика отново, които и да бяха те. Той бавно пристъпи, като насочваше повече или по-малко оръжието си. Къде бяха сега всички съседи, които можеха да му бъдат от полза? Занимаваха се със собствените си работи, разбира се, в собствените си апартаменти. Но какво ставаше, кой, по дяволите, можеше да бъде, кой ли луд или шегаджия би правил такова нещо?

Който и да стоеше зад вратата, демонстрираше ненормално търпение, като просто продължаваше да чака там. Или пък, внезапно си помисли Тарталия и усети нещо като поява на безпокойство, или пък натрапникът вече бе избягал, нагоре или надолу по стълбите. Веднъж отключена, вратата можеше да се открехне сама. Бе закачена на зле построена, леко наклонена стена.

Тарталия пристъпи напред с нарастваща смелост, като си мислеше: „Тези луди копелета! Не знаят какви късметлии са. Много лесно можех да им тегля куршума и…“

Почти бе докоснал вратата, когато тя се блъсна в него с невероятна сила. Ударен по дясното рамо и отстрани по главата, Тарталия започна да пада на прага. Но преди да се свлече окончателно, главата му бе притисната в менгеме между вратата и касата.

Беше се подпрял на едно коляно и не можеше да се изправи. И да не бе притиснат от онова, което усещаше като планина върху себе си, пак нямаше да може да се освободи. В отчаянието си, той се опита да натисне спусъка на пистолета, като го насочи към вратата. Но показалецът му някак си се оказа извън пръстена около спусъка.

Внезапно ужасният натиск изчезна, Тарталия падна напред на четири крака и изпусна оръжието от ръката си. Единственото, за което бе способен да мисли, беше главата му, която усещаше като страхотен вакуум, готвещ се да всмуче в себе си цялата болка на света. Само след миг, сигурно бе, черепът му щеше да експлодира.

Сега подуши възможност да види какво имаше зад вратата. Това, което зърна, му бе познато и поне в общите си очертания можеше да бъде идентифицирано. Но от всички невероятни неща, които си бе представял, на тази малка стълбищна площадка…

Инвалидна количка?

Насочила се отново към главата му, вратата дойде прекалено бързо, за да може дори и да се опита да се предпази.