Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (63)

61.

Поредният удар! Шокът от моята сравнително нова частна практика се стовари върху мен рано на следващата сутрин. При това преди първия ми сеанс за деня. Заради отменен по-рано час пристигнах в кабинета си малко по-късно от обичайното. Беше след седем и половина, когато влязох през предната врата, докато отпивах кафето си от „Старбъкс“. Все още си мислех за Бри и миналата нощ, като се надявах да има още много такива нощи.

В осем имах час със Санди Куинлан; после с ветерана от „Пустинна буря“ Антъни Демао; Таня Питс — служителка в Пентагона, която имаше постоянно повтарящи се мисли за самоубийство и която трябваше да ме посещава шест пъти седмично, ала можеше да си позволи само един, затова всяка седмица й записвах допълнителен час.

Завих по външния коридор и влязох в чакалнята. Изненадах се, като видях, че Санди Куинлан вече е там.

Както и Антъни. Беше облечен с черна тениска, а върху скута му лежеше риза с дълги ръкави.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Няколко секунди преди да осъзнаят, че съм там, ръката на Санди си играеше под ризата, в скута на Антъни.

Правеше му чекия, и то в чакалнята!

— Хей — прекъснах заниманието им аз. — Хей, хей. Достатъчно. Какво си мислите, че вършите?

— О, Господи! — Санди скочи и закри очи с длани. — Съжалявам. Толкова се срамувам. Трябва да вървя. Трябва да вървя, доктор Крос.

— Не, остани на мястото си — спрях я аз. — Ти също, Антъни. Никой няма да си ходи. Трябва да поговорим.

Изражението на Антъни беше нещо средно между неутрално и, поради липса на по-подходяща дума, като на някой, когото са прекъснали точно в най-неподходящия момент. Но той всъщност не ме погледна.

— Съжалявам — промърмори.

— Санди, ще дойдеш ли в кабинета ми? — попитах жената, сетне се обърнах към Антъни. — С теб ще се видим, когато свърша със Санди.

— Да де — смотолеви той, — разбрах.

Когато влязохме в кабинета, и на двамата ни беше нужно известно време, за да се възстановим от случката.

— Санди, дори не зная какво да ти кажа — рекох накрая. — Ти знаеше, че ще дойда и ще ви хвана, нали?

— Знаех. Разбира се. Съжалявам, доктор Крос. — Гласът й трепереше, докато едва изричаше думите. Почти изпитах съжаление към нея, но се овладях.

— Защо мислиш, че се случи онова там? — продължих. — Това не е типично за теб, нали?

— Абсолютно нетипично е за мен. — Жената завъртя очи, явно ядосана на себе си. — Зная как ще прозвучи това, доктор Крос, но той е сладък. Казах ви, че съм сексуално объркана. О, Боже! — Очите й се наляха със сълзи. — Голяма съм идиотка. Всъщност това е характерно за мен. Да търся внимание. Ето че пак стигнахме дотук.

Реших да опитам нещо друго и се надигнах, за да сваля капачката на втората чаша кафе, която носех в плика.

— Нека те попитам нещо. Какво беше това за теб?

— За мен ли? — учуди се тя.

— Мисля, че зная какво е получил Антъни от случилото се. — Седнах отново зад бюрото. — Но ти какво получи?

Санди сведе глава и в същото време погледна настрани. Може би въпросът беше прекалено интимен за нея. Заинтригувах се от факта, че тя съвсем свободно правеше онова нещо на Антъни в чакалнята, а сега се срамуваше да говори за това.

— Не е нужно да отговаряш на въпроса ми, но и няма защо да се срамуваш — казах й.

— Не — поклати глава тя, — всичко е наред. Просто ми предоставихте тема за размисъл. Беше толкова очевидно, когато го казахте, но… Предполагам, че не съм мислила за това по този начин. — Изправи се малко и почти ми се усмихна.

„Странно“, помислих си. Не приличаше особено на тази Санди, която познавах.

По-голямата ми тревога беше докъде ще стигнат нещата помежду им отсега нататък. Имах чувството, че Санди и Антъни въобще не бяха подходящи един за друг, но това не означаваше, че бих могъл да попреча да се случи нещо.

Беше едва осем и десет сутринта, а се очертаваше лош ден.

Който в девет се влоши още повече.

Антъни не беше в чакалнята. Беше си тръгнал. Питах се дали ще го видя отново.