Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (47)

45.

Огледах колите, които бяха най-близо до моста, търсейки сами мъже от бялата раса. Не го разбирайте погрешно. Вярвам, че при подобни ситуации е важен профилът. Колкото повече общо имат свидетелите с престъпника, когото са видели, толкова повече може да се вярва на показанията им — поне според статистиката. А това потвърждаваше и опитът ми при разследванията на безбройните убийства. Затова търсех бели мъже, за предпочитане сами в колите си.

Спрях се на черна „Хонда Акорд“ на разстояние около пет коли назад от надлеза. Мъжът вътре седеше настрани, за да не гледа пред себе си, с притиснат към ухото мобилен телефон. Двигателят на колата работеше, а прозорците бяха вдигнати.

Почуках силно по стъклото.

— Вашингтонска полиция. Извинете, сър. Сър? Извинете!

Той най-после вдигна показалеца си, но без да ме поглежда. Да почакам една минута?

Отворих вратата на колата и му показах картата си.

— Сега, сър? Моля, изключете телефона.

— Трябва да затварям — каза той на този, с когото разговаряше, и излезе от колата. Доколкото видях, мъжът кипеше от яд и раздразнение.

— Полицай, може ли вие, или който и да е друг, да ми кажете докога ще висим тук?

— Няма да е дълго — отвърнах, вместо да му изнеса лекция, че две хлапета току-що бяха загинали. — Но искам да ми кажете какво видяхте да се случва горе, на моста.

Мъжът заговори бързо с дразнещ непукизъм, но разказът му потвърждаваше досегашните ни предположения. Шофьорът на „Хонда“-та спрял секунди след като младежът е бил хвърлен през перилата.

— Отначало не разбрах дали е инцидент, или нещо друго. Само видях автомобилите пред мен да спират внезапно. Сетне съзрях и мъртвото хлапе. — Посочи към моста. — И другото там, горе. Момичето, на което преряза гърлото. Ужасяваща история. Истинска трагедия, нали? — попита, сякаш не можеше сам да си отговори.

— Да. Можете ли да опишете мъжа, който е бил горе, на моста? Убиеца?

— Не съвсем. Носеше една от онези маски за Хелоуин. Сещате ли се, онези гумените, дето се нахлузват на главата? Мисля, че беше с лицето на Ричард Никсън. Не, сигурен съм. Това говори ли ви нещо?

— Да. Благодаря ви за помощта — кимнах на мъжа. — Друг полицай ще дойде да ви разпита за допълнителни подробности.

Следващият свидетел, с когото разговарях, беше шофьор на лимузина. Той ми каза, че убиецът изглеждал по-висок и доста по-тежък от жертвата. Освен това бил облечен с дълго тъмно яке без някакви отличителни белези. После си спомни някои подробности за това, което лудият викал през мегафона.

— Кучият му син крещеше: „Върнах се!“. Това бяха първите му думи.

— Забелязахте ли да държи камера или записващо устройство? — попитах го.

Шофьорът на лимузината поклати глава.

— Съжалявам, честно, не зная. Не съм и видял. Всичко беше толкова объркано.

— И все още е — рекох и потупах мъжа по рамото. — Спомняте ли си още нещо?

Шофьорът на лимузината отново поклати глава.

— Съжалявам.

Успях да поговоря с още няколко свидетели, преди да пуснат движението. По-късно щях да анализирам и обобщя наученото. Ала засега бях събрал достатъчно сведения за първите критични часове. Надявах се, че ще ми е от полза, но много не ми се вярваше. Като човек, който организира шоута на живо, убиецът отлично прикриваше следите си.

Няколко минути по-късно Бри, Сампсън и аз се срещнахме отново в западния край на пешеходния мост, откъдето убиецът бе избягал, поне според някои от очевидците.

— Храстите наоколо са изпотъпкани — заяви Сампсън, като посочи високата трева от другата страна на шосето. — Доколкото разбрахме, той се е качил на мотор, или нещо подобно, и е изчезнал. Засега не знаем нищо повече.

— Между другото няма и поздравителна картичка — вметна Бри.

— Това е малко странно — отбелязах аз. — Да не би този път да е забравил да се подпише? Откога се случват подобни неща?

— Или е променил стила си — предположи Сампсън. — И отново стигаме до въпроса: откога се случват подобни неща?

— Или това не е същият тип — изрекох на глас онова, което не ми даваше мира от известно време.

В този миг мобилният телефон на Бри зазвъня и тя веднага го допря до ухото си. Докато слушаше, лицето й не би могло да има по-мрачно изражение.

Накрая вдигна поглед към двама ни.

— Е, отново е ударил. Имало е друго убийство.