Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (97)

XCVI

Някой ден ще ти поговоря за необходимостта или за абсолюта, който е божествен възел, свързващ нещата.

Защото е невъзможно да влагаш патос в играта на зарове, ако заровете не означават нищо. И оня, когото изпращам със заповед в морето, ако то се покаже буреносно и преди да се качи на кораба, той го обхваща с широк поглед и претегля тежките облаци като противници, и преценява морското вълнение, и вдишва усилващия се вятър, всички тези неща за него ще откликнат едно на друго и поради необходимостта, каквато по същността си е моята заповед, на която няма какво да се отговори, за него вече не ще има разбъркана панаирджийска гледка, а построено светилище и в нея — аз, като ключов камък на свода, за да затвърдя неговата дълготрайност. Така и той ще бъде величествен, когато навлезе в корабния церемониал, подавайки на свой ред заповедите си.

Ала другият, който е извън моята власт, щом твърди, че е тръгнал на морска разходка и може да се скита, където поиска, и сам да взема решение за промяна на курса по собствено желание, той няма достъп до светилището и тези тежки облаци не са изпитание за него, а значат не повече, отколкото ако бяха нарисувани на платно, и този усилващ се вятър не преобразява света, а леко милва кожата му, и това вълнение, което отваря бездна, просто изморява стомаха му.

Ето защо онова, което ще нарека „дълг“ — божествен възел, свързващ нещата — ще съгради твоята империя, твоя храм или твоето имение само ако ти се яви като абсолютна необходимост, а не като игра, чиито правила биха могли да се изменят.

„Ти ще разпознаеш дълга, казваше баща ми, по това, че не е в твоя власт да го избираш.“

Ето защо грешат хората, които се стремят да се харесат. И за да се харесат, стават податливи и гъвкави. И предварително отговарят на желанията. И изневеряват на всичко, за да бъдат такива, каквито другите пожелаят. Но каква работа имам с тези безформени и безгръбначни медузи? Изплювам ги и ги връщам в техните мъглявини: елате при мен, когато изградите себе си.

Така и жените сами се уморяват от тези, които ги обичат, щом някой мъж, за да покаже любовта си, приема да се превърне в ехо и огледало, понеже никому не е потребен собственият му образ. Ала си ми потребен ти, изграден като крепост със своя твърда ядка, която усещам. Седни тук, защото ти съществуваш.

А жената се омъжва за оня, който принадлежи на една империя, и приема да му служи.