Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (70)

LXIX

Споходи ме още образът на спечеленото време, защото се питам: „В името на какво?“ И ето че другият ми отговаря: „В името на нейната култура.“ Сякаш тя можеше да бъде празно упражнение. И ето че жената, която кърми децата си, чисти къщата си и шие бельото, е освободена от това робуване и отсега нататък без нейно участие децата й са накърмени, къщата лъсната, бельото ушито. Тъй че сега това спечелено време трябва да се запълни с нещо. И аз й давам възможност да чуе песента за кърменето и кърменето се превръща в химн, и поемата за къщата, която прави къщата скъпа на сърцето. Ала тя започва да се прозява, докато я слуша, тъй като не е участвала с труда си. И както планината за теб е твоята опитност с тръните, търкалящите се камъни и вятъра по билата, и нищо не пренасям в теб, изричайки думата „планина“, ако ти никога не си напускал постелята си, така и сега, говорейки й за къщата, аз не й казвам нищо, защото къщата не е резултат на вложеното от нея време и пламенно усърдие. Тя изобщо не е опитала танца на прашинките, когато се отваря вратата за слънцето, за да бъде изметен към изгряващия ден прахът от овехтяването на нещата, тя изобщо не е царувала по свечеряване над безредието, което животът създава — следата на нежни преминавания, паниците на подноса, загасналата жарава в огнището, та чак до изцапаните пелени на заспалото дете — защото животът е скромен и прекрасен. Тя не е ставала с изгрева заради самата себе си, за да си изгради всеки ден отново една нова къща, както птичките, заглаждащи с пъргав клюн перата си, които си наблюдавал на дървото, не е подреждала отново предметите в крехкото им съвършенство така, че отново животът през деня, яденето, кърменето, игрите на децата и завръщането на мъжа да оставят отпечатък във восъка. Тя изобщо не знае, че една къща е тесто по изгрев, за да стане книга със спомени вечер. Тя никога не е приготвяла бялата страница. И когато й говориш за къща, какво ще й кажеш, та да има смисъл за нея?

Ако искаш да я сътвориш жива, ти ще я използваш да излъска един потъмнял сребърен съд, за да може нещо от нея да светлее през целия ден в полумрака, и за да направиш от жената химн, ти малко по малко ще изобретиш за нея една къща, която да гради от зори…

В противен случай времето, което ще спечелиш, няма да има никакъв смисъл.

Луд е оня, който твърди, че различава културата от труда. Първо човекът ще се отврати от труд, който ще бъде мъртва част от живота му, после от култура, която ще бъде само игра без залог, като глупавите зарове, които хвърляш, ако вече не означават твоята съдба и вече не излъгват надеждите ти. Защото няма игра на зарове, а игра на твоите стада, на твоите пасища или на твоето злато. Така е и при детето, което строи с кофички пясък. Тук няма шепа земя, а цитадела, планина или кораб.

Виждал съм, разбира се, хората да отдъхват с удоволствие. Виждал съм как поетът спи под палмите. Виждал съм как воинът пие чай при куртизанките. Виждал съм как дърводелецът вкусва от преддверието нежността на вечерта. И те, разбира се, изглеждаха изпълнени с радост. Ала аз ти го казах: точно защото бяха уморени от хората. Воин, който слушаше песните и гледаше танците. Поет, който сънуваше на тревата. Дърводелец, който вдишваше аромата на вечерта. Те се бяха самопостигнали другаде. Съществената част от живота на всеки от тях оставаше работата. Защото това, което е вярно за архитекта, който е човек и се въодушевява и постига пълното си значение, когато ръководи възнесението на своя храм, а не когато си отдъхва в игра на зарове, е вярно за всички. Времето, спечелено от работа, ако не е просто свободно от работа време, отпускане на мускулите след усилието или сън на ума след откритието, е само мъртво време. И ти разделяш живота на две неприемливи части: работа, която е само ангария и ти отказваш да й се отдадеш, свободно време, което е само отсъствие.

Луди са желаещите да изтръгнат майсторите гравьори на метал от религията на гравюрата, като ги затварят в един вече неподхранващ сърцата им занаят, водени от претенциите, че ги заставят да достигнат до човешко състояние чрез доставянето на произведени другаде гравюри върху метал — сякаш човек може да облече една култура, както се облича палто. Сякаш съществуваха гравьори и фабриканти на култура.

Аз казвам, че за гравьорите съществува само една форма на култура и това е културата на гравьорите. И че тя не може да е друго, освен извършваната от тях работа, израз на мъките, радостите, страданията, страховете, величието и падението на техния труд.

Защото единствено важна и способна да подхрани истински поеми е онази част от живота, която те ангажира, в която залагаш глада и жаждата си, хляба на децата си и справедливостта, която ще ти бъде въздадена или отказана. В противен случай има само игра, карикатура на живота и карикатура на културата.

Ти се самопостигаш само срещу това, което ти се съпротивява. И понеже свободното време не изисква нищо от тебе и ти можеш да го употребиш за сън под някое дърво или в ръцете на лесни любови, понеже няма несправедливост, която да те кара да страдаш, заплаха, която да те измъчва, какво ще правиш, за да съществуваш, освен сам да преоткриеш труда?

Ала не се заблуждавай, играта нищо не струва, защото няма предписание, което да те заставя да съществуваш като играч тъкмо на тази игра. И аз отказвам да смесвам човека, който си ляга следобед в стаята си, дори тя да е празна и засенчена за отмора на очите, с другия, когото осъдих и зазидах в килия до края на дните му, въпреки че и двамата са легнали по еднакъв начин, въпреки че и двете килии са празни, въпреки че същата светлина осветява и едната, и другата. И въпреки че първият има претенцията да играе на осъден на доживотен затвор. Иди ги разпитай по залез на другия ден. Първият ще се посмее над една живописна игра, а втория ще откриеш с побеляла коса. И той не ще съумее да ти разкаже какво му се е случило, дотолкова ще му липсват думи да го изрази, както човекът, изкачил планина и открил от билото един непознат свят, чийто климат го е променил завинаги, не може да се пренесе в тебе.

Единствено децата забиват пръчка в пясъка, превръщат я в царица и изпитват любов. Но ако аз пожелая чрез подобни средства да извися хората и да ги обогатя с това, което изпитват, потребно ми е от тази пръчка да създам идол, да го наложа на хората и да ги принудя да му принасят дарове, които ще ги обременят с пожертвования.

Тогава играта ще престане да бъде игра. Пръчката ще стане плодоносна. Човекът ще се превърне в химн от страх или от любов. Както и прохладната стая от същия следобед, ако е доживотна килия, изтръгва от човека едно непознато видение и изгаря корена на косата му.

Трудът те заставя да обгърнеш света. Орачът среща камъни, предпазва се от небесните води или ги пожелава и така общува, развива се и се просветлява. И всяка от стъпките му намира отклик. Същото е и с молитвата и правилата на един култ, който те кара да минеш през това и те задължава да бъдеш верен или да мамиш, да вкусиш мира или угризението. Така е и с двореца на моя баща, който заставяше хората да бъдат точно такива, а не безформен добитък, чиито стъпки нямат смисъл и цел.