Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (32)

XXXI

Дойдоха хора да ми говорят за удобството и аз си спомних за моята войска. Зная колко усилия полагаме за уравновесяването на живота, макар животът да отсъства там, където е постигнато равновесие.

Затова обичах войната, която се стреми към мира, с нейния прохладен и миролюбив пясък, с нейния населен с усойници пясък, с неприкосновените й места и прикрития. И много съм размишлявал за децата, които в игрите си преобразяват бели камъчета: „Ето армия в поход, казват те, а там — стада“, но богатството, скрито в сърцето им, остава непознато за минувача, видял само камъчета. Богат по сърце е човекът, който се вдига още призори и под мразовитото слънце потъва в ритуалните обливания със студена вода, после се стопля в светлината на първите часове на деня. Или оня, който просто отива до кладенеца, когато е жаден, и изтегля сам скърцащата верига, повдига тежката кофа на стубела и така познава песента на водата и пронизителния й съпровод. Жаждата му е преизпълнила със значение походката му, ръцете му очите му и нещо в това упътване на жадния човек към кладенеца ми напомня поема, докато другите правят знак на роба, робът поднася кофата към устните им и те не познават песента. Тяхното удобство е само отсъствие: неповярвали в страданието, и радостта ги е отминала.

Същото съм забелязал у слушателя на музика, чужд на потребността да вникне в нея. Сякаш излегнат на носилка, той се оставя на музиката да го отнася, без да направи крачка към нея, отказал се от плода заради горчивата му кора. Но аз казвам: няма плод, ако няма кора. И вие бъркате щастието с вашето собствено отсъствие. Понеже богатият вече не е там, за да черпи от богатствата си, такива богатства са безплодни. И никакъв пейзаж не се открива от върха на планината, ако никой не изкачи склона, понеже този пейзаж не е зрелище, а преодоляване. И ако някой те занесе там горе на носилката, виждаш само разположението на повече или по-малко безинтересни неща, но как би им придал плътност, влагайки своята същност? За оня, който със задоволство скръства ръце на гърдите си, пейзажът е изтъкан от дишане и разпускане на мускулите след усилието, от синкавия вечерен здрач; той също е радост от постигнатия ред, тъй като всяка негова стъпка по мъничко е нареждала тези големи реки, нагласявала тези върхове, отмествала този пясъчник от селото. Пейзажът се ражда от него и тук аз откривам радостта на детето, което, редейки камъчета, е построило град и възхитено от творението си, го изпълва със своята същност. Ала кое дете щеше да е щастливо да гледа купчина камъни — гледка без усилие?

Виждал съм хора, изстрадали жаждата, жажда — ревност към водата, по-тежка от болест, понеже тялото знае своя лек и го жадува, както жадува жената, и вижда насън как другите пият. Както вижда насън как жената се усмихва на другите. Нищо няма смисъл, ако не вложа в него своя дух и своето тяло. Няма приключение, ако не взема участие в него. Когато наблюдават Млечния път през нощите на своите научни изследвания, моите звездобройци откриват там великата книга с великолепно пукащи при обръщане страници и благоговеят пред Бога, преизпълнил света с тъй пронизваща сърцето същина.

Казвам ви: имате правото да избягвате едно усилие единствено в името на друго усилие, защото трябва да се извисите.