Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (179)

CLXXVIII

И тъй като изобщо не ги слушах, аз ги чух. Едните благоразумни, другите не. И онези жени, които вършеха зло заради самото зло. Защото те не намираха в него друга радост, освен разгорещяването на лицата си и някакво смътно чувство, подобно на движението на пантерата. Тя мята синята си лапа, за да заслепи с блясъка си.

В това аз виждах нещо от огъня на вулкана, който е сила без правила, без приложение. Но е нещо от същия огън, който изгражда едно слънце. И от слънцето, което изгражда цветето. Както от последица към последица твоята утринна усмивка или твоят стремеж към любимата придава значение на всяко нещо. Защото ти е достатъчен един полюс, за да те съедини и от този момент ти започваш да се раждаш.

Но онези жени вече са само рана от изгаряне…

И ти го виждаш добре при дървото, което е привиден сън и мерило, и леност, и ухание, разпростряно наоколо като царство, въпреки че дървото може да подхрани барута или пожара, прахосвайки завинаги силата си. Така от теб и от твоя сдържан гняв, и от твоята ревност, и от хитрините ти, и от тази разпаленост на сетивата, която прави тъй трудна за теб настъпилата нощ, аз искам да направя едно спокойно дърво. Не чрез ампутиране, а тъй както семето спасява в дървото едно слънце, което би отишло да стопи леда и да изтлее с него, духовното семе, което ще те изгради в твоята собствена обвивка, без да отхвърли нищо от тебе, без да те ампутира, без да те кастрира, а като слее хилядите ти качества в твоя цялост.

Ето защо аз ще ти кажа не „Ела при мен да те окастря,“ нито „да те смаля“, нито „да те оформя“, а „Ела при мен, за да те накарам да се родиш за себе си“. Ти подчиняваш на мен своите разпръснати материали и аз те връщам на теб самия, станал едно цяло. Съвсем не съм аз този, който върви в теб. Ти си този, който върви. Аз не съм нищо, освен твоето мерило. И онази, разпасана и замисляща зло. Затова, че жестокостта на знойните нощи те тласка към злото, когато се обръщаш и преобръщаш, без да се само осъществиш, напълно прекършена и изоставена, и съкрушена. Лош часовой на беззащитен град. И аз добре виждам как тя не знае какво да прави с разпръснатите си материали. И вика певеца, и той пее. „Не, казва тя, да си върви.“ Вика втори, после трети. И ги похабява. После се надига от отегчение и събужда приятелката: „Непреодолима е моята скука! Песните не могат да ме разтушат…“

После пък любовта — и този, и онзи, и другият… тя ги опустошава един след друг. Защото търси в тях своята цялост, а как би могла да я открие там? Въобще не става дума за изгубен предмет между предмети.

Но аз ще дойда в безмълвието. Ще бъда невидим шев. Няма да променя нищо в материалите, нито мястото им даже, но ще им възвърна тяхното значение, аз, незрим любовник, който заставя жената да се самоосъществи.