Метаданни
Данни
- Серия
- Джеймс Бонд (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- From Russia, with Love, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Венков, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens(2012)
- Допълнителна корекцияи форматиране
- maskara(2012)
Издание:
Ян Флеминг. От Русия с любов.
Редактор: Жечка Георгиева
Художник: Марта Кръстева
Технически редактор: Елена Шинева
Коректор: Гроздан Иванов
ИК „Зодиак’ВН“ „Интерпринт“
История
- —Добавяне
Глава 28
Плетачката
Таксито спря пред входа на хотел „Риц“ откъм улица „Камбон“.
Бонд погледна часовника на Наш. Трябваше да е абсолютно точен. Знаеше, че ако руски разузнавач подрани или закъснее за среща дори с няколко минути, тя автоматично се отлага. Плати на таксито и влезе през лявата врата, водеща към бара на „Риц“.
Поръча си двойно мартини с водка. Изпи половината на един дъх. Чувстваше се прекрасно. Сякаш последните четири дни — и най-вече предната нощ — изведнъж се бяха отмили от календара. Вече бе сам със себе си — участник в самостоятелно приключение. Всички задължения, които имаше, бяха изпълнени. Момичето спеше в частна спалня в посолството. Спекторът, с утроба, все още пълна с взрив, бе предаден на отряда за обезвредяване към „Дьозием бюро“. Разговарял бе със стария си приятел Рьоне Матис, сега вече шеф на „Дьозием“, след което портиерът на „Риц“ откъм улица „Камбон“ получи заповед да връчи на Бонд шперц и да не задава въпроси.
За Рене бе удоволствие да се забърка отново с Бонд в affaire noire[1].
— Бъди спокоен, драги Джеймс. Ще изпълня всички твои загадъчни желания. После ще ми разкажеш за какво става дума. В стая двеста и четири в дванадесет часа и петнадесет минути ще дойдат двама мъже от пералнята с голям панер за мръсно бельо. Ще ги придружа, маскиран като шофьор на камиона им. Задачата ни е да напълним панера, да го откараме на Орли и да чакаме самолета на английските кралски ВВС, който ще пристигне в два часа. Предаваме панера. Част от мръсното бельо, намиращо се във Франция, заминава за Англия. Нали?
С помощта на шифровъчно устройство шефът на станция Ф бе разговарял по телефона с М. Предал бе и кратък писмен доклад от Бонд. Поръчал бе „канбера“-та на ВВС. Не, нямал представа за какво е нужна. Бонд се яви единствено, за да достави момичето със спектора. Погълна една огромна закуска и излезе от посолството с думите, че ще се върне следобед.
Отново погледна часовника. Допи мартинито. Плати го, излезе от бара и се качи по стълбите до стаята на портиера.
Портиерът го изгледа неприязнено и му връчи ключ. Бонд отиде до асансьора, влезе и се качи на третия етаж.
Вратата на асансьора хлопна зад гърба му. Бонд се запъти безшумно по коридора, като гледаше номерата.
204. Пъхна дясната ръка под сакото и напипа облепената ръкохватка на беретата. Мушната бе под колана на панталона. Чувстваше как металният заглушител се затопля от корема.
Почука веднъж, с лявата ръка.
— Come in[2].
Гласът трепереше. Глас на старица.
Бонд опита дръжката на вратата. Не беше заключено.
Пусна шперца в джоба на сакото. С рязко движение отвори вратата, пристъпи навътре и я затвори зад гърба си.
Намираше се в типична за хотел „Рид“ дневна — изключително елегантна, с хубави мебели в стил ампир. Стените бяха бели, а завесите и калъфите на столовете бяха от кретон с дребни червени розички на бял фон. Мокетът бе виненочервен и разкроен плътно от стена до стена.
До бюрото в стил директоар[3], на нисък фотьойл в средата на слънчево петно седеше и плетеше дребна старица.
Стоманените игли продължиха да потракват. Очите зад леко оцветените в синьо бифокални очила заразглеждаха Бонд с учтиво любопитство.
— Oui, Monsieur[4]?
Гласът бе нисък и дрезгав. Силно напудреното и доста подпухнало лице под бялата коса изразяваше единствено благовъзпитан интерес.
Ръката на Бонд върху пистолета под сакото бе опъната като стоманена струна. Полузатворените му очи за миг опипаха стаята, след което се върнаха върху старицата на стола.
Възможно ли бе да е направил грешка? Да не бе сбъркал стаята? Дали да се извини и да излезе? Нима подобна старица можеше да е от СМЕРШ? Видът й бе точно на почтена богата вдовица, каквато човек очаква да срещне в „Риц“ — седнала сама, убиваща времето в плетки. Дама, която си има запазена маса и любим сервитьор — в ресторанта на партера, естествено, не в грил-залата. Дама, която си подремва след обеда, след което я откарват в елегантна черна лимузина с бели пръстени на гумите в чайната на улица „Дьо Бери“, на среща с друга богата бабичка. Старомодна черна рокля с мъничко дантела около врата и китките, тънка златна верижка, провиснала върху безформената гръд и завършваща със сгъваем лорнет, крачета в скромни черни боти с ред копчета, които едва докосват пода. Изключено да е Клеб! Бонд бе запомнил погрешно номера на стаята. Усети как се изпотява под мишниците. Но веднъж влязъл, трябваше да изиграе сцената докрай.
— Казвам се Бонд, Джеймс Бонд.
— А аз, мосю, съм контеса Метерщайн. С какво мога да съм ви полезна?
Френският й бе доста завален. Сигурно бе някоя швейцарска немкиня. Иглите делово потракваха.
— Боя се, че с капитан Наш се случи нещастие. Няма да дойде днес. Вместо него дойдох аз.
Присвиха ли се съвсем леко очите зад бледосините стъкла, или само му се стори?
— Нямам удоволствието да познавам капитана, мосю. Нито вас. Моля ви да седнете и да обясните за какво сте тук. — Дамата с леко помръдване на главата му посочи стола с високата облегалка до бюрото.
Бонд не видя нищо подозрително в унищожителната й любезност. Прекоси стаята и седна. Разстоянието между двама им бе вече около два метра. Единственото нещо на бюрото бе високият старомоден телефон с окачена на кука слушалка и в близост до ръката й звънец с бутон от слонова кост. Черната уста на телефона се прозяваше учтиво в лицето на Бонд.
Взря се невъзпитано в лицето на жената, проучвайки го. Бе грозно, жабешко под пудрата и стегнатия като селски самун кок. Очите й бяха толкова бледокафяви, че почти стигаха до жълто. Бледите устни под оцветените от никотина косъмчета на мустачките бяха влажни и тлъсти. Никотин ли? Но къде са цигарите й? Нямаше и пепелник, а и в стаята не миришеше на дим.
Ръката на Бонд се сви около пистолета. Погледът му се плъзна към торбата с плетката, към безформеното плетиво от тънка бежова вълна в скута й. Стоманените игли. Има нещо необичайно в тях, но какво? Върховете им бяха безцветни, сякаш са били нагрявани на огън. Виждал ли е друг път игли за плетене с такъв вид?
— Е, мосю? — Нямаше ли в гласа някаква нова нотка на твърдост? Издал ли бе нещо с лицето си?
Бонд се усмихна. Мускулите му бяха напрегнати в очакване и на най-малкото движение, най-малкия трик.
— Няма смисъл — каза весело, с риск да улучи. — Ти си Роза Клеб. И си шеф на Отдел II на СМЕРШ. Палач и убиец. Искаше да ни убиеш с Романова. Радвам се, че най-после се срещнахме.
В очите й нищо не се промени. Гласът, макар и груб, продължи да е учтив. Жената се пресегна с лявата ръка към бутона на бюрото.
— Мосю, боя се, че сте загубили разсъдъка си. Принудена съм да позвъня на камериера да ви отведе.
Бонд така и не разбра какво спаси живота му. Може би осъзнаването в последния миг, че от бутона не излизаха жици към стената или мокета. Или пък внезапния спомен за английското „Come in“, когато бе чула очакваното почукване на вратата. Но в мига, в който пръстът й стигна до бутона от слонова кост, той се изхвърли настрани от стола.
С падането на пода чу звук от раздиране на басма. Наоколо му се разхвърчаха трески от облегалката на стола, а самият стол падна на пода.
Бонд се извъртя, дърпайки пистолета. С ъгълчето на окото зърна струйката син дим от устата на „телефона“. В следващия миг жената се нахвърли върху му, със стиснати в ръце блестящи игли за плетене.
Замахна с тях към краката му. Бонд изрита силно и я запрати настрани. Беше се прицелила в краката му! Докато се вдигаше на коляно, Бонд осъзна смисъла на обезцветените върхове на иглите. Отрова. Вероятно немски паралитичен реагент. Стигаше й само да го одраска, дори през дрехите.
Скочи на крака. Тя атакува отново. Продължи да дърпа яростно пистолета си. Заглушителят се бе закачил. Нещо проблесна. Бонд отскочи встрани. Една от иглите изтрака по стената зад гърба му, а ужасното женско туловище с изкривена на главата бяла перука и с оголени зъби се нахвърли върху му.
Не смеейки да използва голи юмруци срещу иглите, Бонд скочи странично през бюрото.
Като пъхтеше и си говореше сама на руски, Роза Клеб се засуети от другата му страна, протегнала напред като рапира останалата й игла. Бонд отстъпи заднишком, продължавайки да се бори с пистолета. Ритна с пета някакво столче. Отказа се от пистолета, пресегна се зад себе си и грабна столчето. Хванал го за седалката, с насочени напред като рога крачета, заобиколи бюрото и застана насреща й. Но тя се бе добрала до фалшивия телефон. Грабна го и го насочи. Ръката й се стрелна към бутона. Бонд скочи напред. Замахна със столчето. Куршумите се врязаха в тавана и по главата му зачукаха парчета гипс.
Бонд се нахвърли отново. Краката на столчето обвиха жената около кръста и над рамото. Ей, богу, страшно силна е! Отстъпи, но само до стената. Опря се на нея и започна да плюе в Бонд над седалката на столчето, а иглата продължи да го търси като дългото жило на скорпион.
Бонд отстъпи крачка назад, притиснал стола с изпънати ръце. Прицели се и ритна ръката й. Иглата отлетя някъде из стаята и се заби зад гърба му.
Бонд се приближи. Огледа положението. Да, тя наистина бе притисната здраво о стената с помощта на четирите крака на столчето. От тази клетка можеше да се измъкне единствено с груба сила. Ръцете, краката и главата й бяха свободни, но тялото й бе приковано.
Жената изсъска нещо на руски. Наплю го над столчето. Бонд наведе глава и обърса лице от ръкава си. Вдигна поглед към петнистото й лице.
— Край, Роза — рече. — След минута ще дойдат от „Дьозием“. След около час ще си в Лондон. Никой няма да види как излизаш от хотела. Никой няма да види как влизаш в Англия. По-точно казано, отсега нататък ще бъдеш видяна от изключително малък брой хора. От този миг се превръщаш просто в номер на тайно досие. Като приключим с теб, ще си само за лудницата.
Лицето на около метър от неговото започна да се променя. Кръвта се бе стекла от него и то пожълтя. Но не от страх, мина през ум на Бонд. Бледите очи го изгледаха от упор. Нямаха вид на победени.
Мократа безформена уста се издължи в усмивка.
— А докато аз съм в лудницата, къде ще си ти, мистър Бонд?
— Да кажем, че ще продължавам да живея.
— Съмнявам се, английский шпион.
Бонд почти не обърна внимание на думите. Бе чул щракането на бравата. В стаята, зад гърба му, се разнесе смях.
— Чудесно — чу Бонд тъй добре познатия му възторжен възглас. — Поза номер седемдесет! Оттук нататък нищо ново няма да видя. При това, измислена от англичанин! Джеймс, това е истинска обида за сънародниците ми.
— Не ти я препоръчвам — отвърна Бонд през рамо. Прекалено изтощителна е. Пък и можеш да ме смениш оттук нататък. Името й е Роза. Ще ти хареса. Голяма клечка е в СМЕРШ и по-точно — завежда убийствата.
Матис се приближи. С него имаше двама с униформите на някаква пералня. Тримата спряха и се вгледаха с уважение в отвратителното й лице.
— Роза — рече Матис замислено. — В нашия случай — оклюмала роза. Както и да е, струва ми се, че позата е неудобна. Вие, двамата, я донесете кошничката за цветя. По-удобно ще й бъде да си легне.
Двамата се отправиха към вратата. Бонд чу изскърцването на панера.
Очите й все още не изпускаха неговите. Тя се поотмести, пренасяйки тежестта на другия си крак. Извън полезрението на Бонд и без Матис да забележи — той все още разглеждаше лицето й — с палеца на едната лъскава бота натисна табана на другата. От върха й изскочи тънко острие, около сантиметър и половина дълго. И то, като иглите за плетене, бе мръсносиньо на цвят.
Двамата се приближиха и поставиха големия квадратен панер на пода до Матис.
— Уловете я — заповяда той. А към жената отправи лек поклон. — За мен е чест.
— Довиждане, Роза — рече Бонд.
Жълтите й очи за миг пламнаха.
— Сбогом, мистър Бонд.
Ботата със стоманеното езиче се стрелна.
Бонд усети остра болка в десния прасец. Но нищо по-различно от болката, когато са те ритнали. Изохка тихо и отстъпи крачка назад. Двамата хванаха Роза Клеб под мишниците.
Матис се засмя:
— Бедният Джеймс. Последната дума, както винаги, бе на СМЕРШ.
Мръсностоманеното езиче се бе прибрало в кожата. Това, което вкарваха сега в панера, бе един безвреден старешки вързоп.
Матис наблюдаваше затварянето на капака. Обърна се към Бонд.
— Добра работа свърши за днес, приятелю — рече. — Но ми изглеждаш уморен. Върви да си починеш в посолството, че довечера ще вечеряме заедно. Най-страхотната вечеря в цял Париж. И ще я гарнирам с най-красивото момиче.
Бонд усети как тялото му се вкочанява. Стана му много студено. Вдигна ръка да отметне запетайката коса над дясната си вежда. Пръстите му бяха безчувствени. Усещаше ги големи като краставици. Ръката му се отпусна тежко край тялото.
Дишането му се затрудни. Пое въздух с пълни дробове. Стисна зъби и полупритвори очи като човек, който се мъчи да скрие, че е пиян.
През миглите си видя как отнесоха панера към вратата. Насила отвори очи. Отчаяно се опита да ги фокусира върху Матис.
— Няма да ми трябва момиче, Рьоне — каза с надебелен език.
Започна да се бори за въздух. Ръката му пак се вдигна към студеното лице. Стори му се, че Матис се устреми към него. Бонд усети, че коленете му се подгъват.
Каза или поне му се стори, че каза:
— Имам вече най-прекрасното…
Бонд се извъртя бавно на пета и се просна в цял ръст върху виненочервения мокет.