Иън Флеминг
От Русия с любов (17)

Глава 16
Тунелът на плъховете

В хладния кабинет, докато чакаха неизбежното кафе, Керим отвори шкафа в стената и извади няколко комплекта сини работни гащеризони. Керим се съблече по гащета и навлече единия, след което нахлузи чифт гумени ботуши. Бонд си избра гащеризон и чифт ботуши, които горе-долу да му стават, и се премени в тях.

Заедно с кафето старшият чиновник внесе два мощни електрически фенера, които остави върху бюрото.

След като чиновникът излезе, Керим каза:

— Един от синовете ми — най-големият. И останалите оттатък са все мои деца. Шофьорът и пазачът са мои чичовци. Роднинската кръв е най-добрата мярка за сигурност. А търговията с подправки ни дава добро прикритие. М. ме вкара в тази дейност. Говорил със свои приятели от лондонското Сити. Сега съм най-големият търговец на подправки в цяла Турция. Отдавна съм върнал на М. дадените ми назаем пари. Децата ми са акционери в предприятието. Живеят добре. Когато трябва да се свърши нещо тайно и ми е нужна помощ, избирам най-подходящото дете. Всяко от тях е обучено на различни тайни дейности. Всички са хитри и смели. Някои вече са убили човек по моя заповед. Всички биха жертвали живота си за мен — и за М. Научил съм ги, че той е втори след Бога. — Керим махна предупредително с ръка. — Просто исках да ти кажа, че си в сигурни ръце.

— Не съм си и помислил друго.

— Ха! — рече Керим уклончиво. Взе фенерите и подаде единия на Бонд. — А сега — на работа.

Керим застана пред широката остъклена библиотека и бръкна зад нея. Чу се щракане и библиотеката се отмести тихо и с лекота наляво покрай стената. Зад нея се намираше малка врата, изравнена със стената. Керим натисна едната й страна и тя се отмести навътре, при което откри тъмен тунел със спускащи се право надолу каменни стъпала. В стаята нахлу влажна миризма, смесена с лека воня като от зоологическа градина.

— Върви напред — каза Керим. — Слез по стъпалата до долу и ме изчакай. Трябва да затворя вратата.

Бонд светна с фенера, мина през отвора и заслиза бавно по стълбите. Електрическият лъч освети прясна мазилка, а седем метра по-долу — отблясък от вода. На дъното Бонд установи, че е стигнал до малък поток, спускащ се по централен улей, вкопан в пода на древен, иззидан с камък тунел, който се изкачваше стръмно надясно. Наляво тунелът се спускаше така, че да излезе — според изчисленията му — под повърхността на Златния рог.

Извън обсега на фенера му се чу равномерен и тих шум на бягащи тела, а в мрака заблещукаха и се задвижиха стотици червени точици. И нагоре, и надолу по тунела бе едно и също. От двайсетина метра от двете му страни право в Бонд гледаха хиляди плъхове. Душеха миризмата му. Бонд си представи как помръдват мустачки над зъбите си. За част от секундата се замисли какво ли щяха да предприемат, ако фенерът му угаснеше.

Внезапно до него се появи Керим.

— Доста време ще се катерим. Четвърт час. Надявам се, че обичаш животните. — Смехът му прокънтя из тунела. Плъховете се раздвижиха. — За съжаление нямаме голям избор. Само плъхове и прилепи. Ескадрили и дивизии — цяла въздушна армада и армия. И ще трябва да ги караме пред себе си. Към края на изкачването ще стане доста пренаселено. Но да тръгваме. Въздухът е добър. Подът е сух и от двете страни на потока. Но през зимата се наводнява, та се налага да използваме водолазни екипи. Осветявай с фенера си краката ми. Ако в косите ти се заплете прилеп, отблъсни го с ръка. Няма да е често. Радарите им са много добри.

Поеха по стръмния наклон. Миризмата на плъхове и изпражнения от прилепите беше задушаваща — смес от маймунарник и курник. Цели дни няма да мога да се отърва от нея, рече си Бонд.

От покрива като съсухрени гроздове висяха купчинки прилепи, а когато понякога Керим или Бонд ги закачаха с глава, избухваха шумно в мрака. Пред тях се движеше гората от пищящи и лутащи се червени точици, а гъстотата им нарастваше и от двете страни на централния канал. От време на време Керим светваше напред с фенера и лъчът попадаше върху сиво поле, посято с бляскави зъби и лъскави мустаци. В такива моменти плъховете ги обземаше допълнителен смут и най-близките скачаха върху гърба на останалите, за да избягат. През цялото време по централния канал се носеха биещи се и търкалящи се сиви тела, а с нарастването на натиска от масата в горната част на тунела запенените редици на ариергарда все повече се приближаваха.

Двамата носеха фенерите насочени напред върху ариергарда като оръжие, докато най-сетне, след малко повече от четвърт час катерене, достигнаха целта. В страничната стена на тунела имаше дълбока ниша от прясно измазани тухли. От двете страни на нещо, което се спускаше от тавана на нишата и бе увито в брезент, имаше по една пейка.

Вмъкнаха се в нишата. Само още няколко метра да се бяхме изкачили и щяхме да причиним масова истерия сред хилядите плъхове нагоре по тунела, помисли си Бонд. Ордата щеше да се обърне. Просто от липсата на място плъховете щяха да се престрашат и щяха да се нахвърлят върху двамата нашественици въпреки двете облещени очи на фенерите им и заплашителната миризма.

— Гледай — каза Керим.

За миг настъпи тишина. Сякаш по команда, писъците нагоре по тунела бяха престанали. И изведнъж по тунела се понесе половинметрова вълна от носещи се, драпащи сиви тела. С продължителен и пронизителен писък плъховете се обърнаха и понесоха надолу по наклона.

Лъскавата сива река продължи да се пени покрай нишата в продължение на няколко минути, сетне изтъня до струйка от болни или ранени плъхове — куцащи и опипващи пътя си по пода на тунела.

Писъкът на ордата бавно заглъхна надолу към реката, докато накрая настъпи тишина, като се изключеше от време на време писукането на втурнал се нанякъде прилеп.

Керим изръмжа неопределено.

— Един ден тези плъхове ще започнат да мрат. Тогава чумата отново ще обхване Истанбул. Понякога ме обзема вина, че не уведомявам властите за този тунел, та да го прочистят. Но не мога, докато руснаците са горе. — Посочи с глава към тавана. Погледна часовника си. — Още пет минути. Ще започнат да придърпват столове и да шумолят с листата. Ще присъстват тримата постоянни от МГБ, или единият от тях може да е от армейското разузнаване — ГРУ. И вероятно ще има още трима. Двама пристигнаха преди две седмици — единият през Гърция, другият през Персия. Третият пристигна в понеделник. Бог знае кои са и за какво са тук. Понякога влиза и момичето — Татяна — с по някоя радиограма, и отново излиза. Да се надяваме, че днес ще я зърнем. Ще те порази. Наистина си я бива.

Керим се пресегна да развърже брезентовия калъф и го дръпна надолу. Бонд се беше досетил вече. Брезентът покриваше лъщящия долен край на перископ от подводница, изцяло прибран. На най-долната муфа върху дебелата смазка блестяха капчици влага. Бонд се засмя тихичко.

— По дяволите, това пък откъде го взе, Дарко?

— Турският флот. Следвоенни излишъци. — Тонът му подсказваше, че повече въпроси са нежелателни. — В момента лондонският Отдел Q се мъчи да измисли как да озвучим това проклето нещо. Никак няма да е лесно. Окулярът отгоре е не по-голям от дъното на запалка. Като го вдигна, стига до нивото на пода в стаята им. В ъгъла пробихме за целта малка миша дупка. Добре се справихме. Първия път, като погледнах, видях голям капан с парче сирене. Поне през окуляра изглеждаше голям. — Керим се изсмя. — Но до обектива почти няма място за чувствителен микрофон. А няма и никаква надежда да се вмъкнем втори път и да променим архитектурата. Успях да монтирам туй нещо единствено благодарение на приятелите си в министерството на благоустройството, които изгониха руснаците за няколко дни. Предлогът бе, че трамваите по хълма тресели основите на околните къщи. Трябвало да се правят изследвания. За целта се наложи да пусна няколко стотарки в нужните джобове. От министерството провериха по няколко къщи от двете страни на тази и обявиха, че са в безопасност. През това време ние от семейството приключихме със строителната дейност. Руснаците бяха страхотно подозрителни. Доколкото разбрах, като се върнали, преровили къщата сантиметър по сантиметър да търсят микрофони, бомби и прочие. Но номерът няма да мине втори път. Ако от Отдел Q не измислят нещо много хитро, ще трябва да се задоволя само с гледане. Някой ден все ще изпуснат нещо важно. Ще вземат да разпитат някой, който ни интересува, или нещо от този род.

До отвора за перископа в покрива на нишата висеше метален мехур, два пъти по-голям от футболна топка.

— Това какво е? — попита Бонд.

— Долният край на бомба — голяма бомба. Ако стане нещо с мен или избухне война с Русия, бомбата ще бъде взривена с радиосигнал от моя кабинет. Колкото и да е тъжно — Керим нямаше тъжен вид, — страхувам се, че още много народ, освен руснаците ще падне убит. Но когато кипне кръвта, човек подбира не повече от природата.

През цялото това време Керим лъскаше хлътналите в гуменото уплътнение стъкла на окуляра между двете ръкохватки на долния край на перископа. Сега погледна часовника си, наведе се, хвана ръкохватките и бавно ги вдигна до нивото на брадата си. Със съскане на хидравликата лъщящият ствол на перископа се вмъкна в стоманения кожух в покрива на нишата. Керим наведе глава, взря се в окуляра и бавно повдигна ръкохватките, докато можеше да гледа от изправено положение. Бавно изви тяло. Нагласи лещите и даде знак на Бонд.

— Само шестимата са.

Бонд застана на неговото място и взе ръкохватките.

— Огледай ги — каза Керим. — Аз ги знам, но и ти запечатай образите в съзнанието си. Начело на масата е главният им резидент. Вляво от него са двама от щаба му. Срещу тях са тримата нови. Последният новодошъл, който изглежда доста важна личност, е вдясно от резидента. Кажи ми, ако почнат да правят нещо друго, освен да говорят.

Първият инстинкт на Бонд беше да каже на Керим да не вдига толкова шум. Стори му се, че е вътре в стаята заедно с руснаците, сякаш бе седнал на стол в ъгъла, като някой секретар, стенографиращ дебатите на конференция.

Широкоъгълният обектив, създаден да улавя както самолети, така и кораби на повърхността, даваше любопитно изображение — миши поглед към гора от крака под ръба на масата и различни аспекти на принадлежащите към тези крака глави. Главният резидент и двамата му колеги се виждаха ясно — сериозни и унили руски лица, чиито характеристики Бонд вписа в умствената си картотека. Любознателното професорско лице на резидента — дебели очила, изпито лице, високо чело и сресана назад оредяла коса. Вляво от него — квадратното дървено лице с дълбоки бръчки от двете страни на носа, руси коси на алаброс и липсващо парченце от лявото ухо. Третият от постоянния екип имаше лукаво арменско лице с хитри, светнали бадемови очи. В момента говореше той. Изразът му бе фалшиво смирен. В устата му бляскаше злато.

От тримата посетители Бонд виждаше по малко. Бяха в полугръб към него, та можеше ясно да разгледа само профила на най-близкия и вероятно най-младшия. И неговата кожа бе мургава. Сигурно и той бе от някоя южна република. Челюстта му бе обръсната неравно, а в профил окото му, под дебелата черна вежда, бе биволско и матово. Носът бе месест, с пореста кожа. Дългата горна устна му придаваше мрачен вид над наченките на двойна гуша. Четинестата черна коса бе подстригана ниско, по военному, с механична машинка, така че тилът му се синееше почти до върха на ушите.

Единственото, което можеше да види от съседа му, беше напъпилият цирей на дебелия плешив врат, лъскавият син костюм и почти прилично лъснатите кафяви обувки. През цялото време, докато Бонд наблюдаваше, той не помръдна и явно не отвори уста.

В момента заговори, облягайки се назад, старшият посетител, седнал вдясно от главния резидент. Имаше силен, груб профил с едри кости и изпъкнала брада под дебели кафяви сталински мустаци. Бонд виждаше само едно студено сиво око под рунтава вежда и ниско чело, покрито с остра сивееща кестенява коса. Беше единственият пушач на съвещанието. Пуфкаше делово с дървена луличка, от чиято чашка стърчеше половин цигара. От време на време почукваше цигарата настрани и пепелта падаше на пода. Профилът му бе по-авторитетен, отколкото на който и да е от останалите, поради което Бонд реши, че е някакъв началник, командирован от Москва.

Бонд усети, че очите му се уморяват. Извъртя леко ръкохватките и огледа канцеларията, доколкото му позволяваха размазаните неравни ръбчета на мишата дупка. Не видя нищо интересно: две маслиненозелени кантонерки, закачалка зад вратата, от която висяха шест, общо взето, еднакви бомбета, и шкаф, върху който имаше голяма гарафа с вода и няколко чаши. Бонд се отдръпна от окуляра и разтри очи.

— Ех, ако можехме и да слушаме — каза Керим и тъжно поклати глава. — Щеше да е безценно.

— А и щеше да разреши голяма част от проблемите ни — съгласи се Бонд. А след това: — Между другото, Дарко, как попадна на този тунел? За какво е правен?

Керим се приведе, хвърли един поглед в окуляра, след което се изправи.

— Забравен отточен тунел от Колонната зала — рече. — Колонната зала е вече само туристически обект. Намира се над нас, на хълмовете на Истанбул близо до „Света София“. Строена е преди хиляда години, да служи като резервоар в случай на обсада. Представлява огромен подземен палат, дълъг стотина метра и около петдесет широк. Побира милиони литри вода. Открил го е преди четиристотин години някой си Гилий. Един ден случайно прочетох разказа му за това, как е попаднал на залата. Пише, че през зимата я пълнели от „огромна тръба с могъщ тътен“. Това ме наведе на мисълта, че би трябвало да има и друга „огромна тръба“, през която да я изпразват, ако градът попадне във вражи ръце. Качих се до Колонната зала и подкупих пазача. Цяла нощ с едно от момчетата ми гребахме с гумена лодка сред колоните. Опипахме всички стени с чук и ехолот. В единия край, там, където трябваше да се очаква, ударихме на кухо. Бутнах още пари на министъра на благоустройството и той затвори залата за една седмица, „за почистване“. Екипчето ми се хвана на работа. — Керим се приведе пак, хвърли поглед в окуляра, след това продължи: — Прокопахме стената над нивото на водата и попаднахме на горния край на някаква арка. От арката започваше тунел. Влязохме и се спуснахме по него. Много вълнуващо беше, понеже не знаехме къде ще излезем. А той, естествено, отиваше право надолу по хълма, под улица „Книжарска“, където е седалището на руснаците, чак до Златния рог, до моста Галата, на двайсет метра от моя склад. Така че запушихме дупката в Колонната зала и започнахме да копаем откъм нашия край. Това стана преди две години. Нужна ни бе година, плюс малко топографска работа, докато попаднем точно под руснаците. — Керим се засмя. — А сега предполагам, че един ден те ще решат да сменят явката си. Но дотогава и шефът на служба Т ще е друг, надявам се.

Керим хвърли поглед в гумения окуляр. Бонд видя как тялото му се стегна.

— Отвори се вратата. Бързо — каза Керим настойчиво. — Ела да гледаш. Влиза тя.