Метаданни
Данни
- Серия
- Джеймс Бонд (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- From Russia, with Love, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венцислав Венков, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- vens(2012)
- Допълнителна корекцияи форматиране
- maskara(2012)
Издание:
Ян Флеминг. От Русия с любов.
Редактор: Жечка Георгиева
Художник: Марта Кръстева
Технически редактор: Елена Шинева
Коректор: Гроздан Иванов
ИК „Зодиак’ВН“ „Интерпринт“
История
- —Добавяне
Глава 15
Произходът на един шпионин
Отново поднесоха кафе, после още, а голямата стая се изпълни с дим, докато двамата се заловиха с всяко парченце налична информация, правеха му дисекция и го отделяха настрани. След цял час работа се върнаха пак там, откъдето бяха тръгнали. Оставаше Бонд да разреши проблема на това момиче и ако остане доволен от разказа му, да го изведе заедно с машината извън страната.
Керим се зае с административните въпроси. Като начало вдигна телефона, свърза се с пътническата си агенция и поръча да запазят по две места на всеки заминаващ самолет през следващата седмица — „БЕА“, „Ер франс“, „САС“ и „Тюркеър“.
— А сега да ги подготвим паспорт — рече. — Един ще е достатъчен. Може да пътува като твоя съпруга. Един от хората ми ще те снима и ще намери снимка на някое момиче, което поне малко да прилича на нея. Като си помисля, една от ранните снимки на Гарбо би свършила чудесна работа. Има известна прилика помежду им. Няма да е проблем да я намери в архивите на вестниците. Ще говоря и с генералния консул — прекрасен човек, който много си пада по моите историйки с плащове и кинжали. До довечера паспортът ще е готов. На какво име да е?
— Бръкни в цилиндъра — и каквото се падне.
— Съмърсет. Майка ми е оттам. Значи, Дейвид Съмърсет. Професия: директор на фирма. Което нищо не значи. А момичето? Да речем Каролайн. Ще подхожда на външния й вид. Спретната английска двойка с вкус към пътешествията. Валутната декларация? Остави я на мен. Ще има вписани, да речем, осемдесет английски лири в пътнически чекове и разписка от банката, че си обменил петдесет през престоя си в Турция. Митничарите ли? Те поначало нищо не гледат. Дори се радват, ако някой е купил нещо в страната и го изнася. Ще декларираш определено количество локум като подарък за лондонските си приятели. Ако се наложи да изчезнеш набързо, остави на мен да ти уредя хотелската сметка и багажа. В „Палас“ ме познават достатъчно добре. Друго?
— Не се сещам.
Керим погледна часовника си.
— Дванайсет. Съвсем навреме е колата да те закара в хотела. Може да се е получило някакво съобщение. И огледай добре вещите си, да не би някой да е любопитствал.
Натисна звънеца и изстреля разпорежданията си към старшия чиновник, застанал с прикован в Керим поглед и с опънат като на хрътка врат.
Керим изпрати Бонд до вратата. Последва ново топло и мощно ръкостискане.
— Колата ще те докара за обяд. Едно местенце на пазара за подправки. — Погледна Бонд с радост в очите. — И ми е драго, че ще работим заедно. Двамата ще си паснем. — Пусна ръката на Бонд. — А сега много бързо трябва да свърша куп работи. Може да направя и нещо, дето не е най-подходящото, но във всеки случай — ухили се — jouons mal, mais jouons vite[1]!
Старшият чиновник — очевидно нещо като началник-щаб на Керим, изведе Бонд през друга врата в стената на издигнатата площадка. Главите продължаваха да са наведени над тефтерите. Минаха по тесен коридор със стаи от двете страни. Човекът го вкара в една от тях и Бонд се озова в изключително добре оборудвана фотолаборатория. След десет минути бе отново на улицата. Ролсът се измъкна бавно из сокака и пое обратно по моста Галата.
В „Кристал палас“ бе застъпил на смяна нов портиер — дребен сервилен мъж с виновен поглед на жълтото си лице. Излезе иззад рецепцията с разперени за оправдание ръце.
— Много съжалявам, ефенди. Колегата ми ви е посочил недостойна за вас стая. Не разбрал, че сте приятел на Керим бей. Преместихме багажа ви в стая номер дванайсет. Най-добрата в целия хотел. Ако трябва да съм точен — олези се портиерът, — обикновено я пазим за медени месеци. Всички удобства. Моите извинения, ефенди. Другата стая не е за видни посетители.
Мъжът се поклони мазно, триейки ръце.
Ако имаше нещо, което Бонд ненавиждаше, то бе звукът от близането на подметките му. Изгледа портиера в очите и каза:
— О! — Очите се отместиха. — Нека да видя новата стая. Може пък да не ми хареса. В другата се чувствах съвсем добре.
— Разбира се, ефенди — поведе портиерът Бонд с поклони към асансьора. — Но за съжаление в предишната ви стая вече работят водопроводчиците. Чешмите…
Гласът му заглъхна. Асансьорът се вдигна на три метра и спря на първия етаж.
Е, все има някакъв резон в историята с водопроводчиците, рече си Бонд. Пък и не пречеше да поживее в най-хубавата стая на хотела.
Портиерът отключи високата врата и се отдръпна.
Бонд призна на себе си, че стаята я биваше. Слънцето струеше през широките двойни прозорци към малкия балкон. Шарките по стените бяха в розово и сиво, а мебелите бяха имитация на френския ампир — поочукани от времето, но запазили елегантността на началото на века. Паркетът бе застлан с качествени бухарски килими. От богато украсения таван висеше блестящ полилей. Опряното в дясната стена легло бе огромно. Голяма част от стената зад него се заемаше от огледало в позлатена рамка. (На Бонд това му се видя забавно. Стаята за медени месеци! Ако питаха него, трябваше да сложат огледало и на тавана.) Банята бе облицована с плочки и напълно оборудвана, включително с биде и душ. Приборите му за бръснене бяха старателно подредени.
Портиерът последва Бонд обратно в стаята, а когато Бонд каза, че я одобрява, се оттегли с признателен поклон.
Защо пък не? Бонд направи нова обиколка на стаята. Този път обаче прегледа внимателно стените и пространството около леглото и телефона. Защо пък да не приеме стаята? За какво ще са им притрябвали микрофони или тайни врати? Каква ще е ползата от тях?
Куфарът му бе положен върху дървена пейка до шкафа за дрехи. Коленичи. По ключалките нямаше драскотини. Мъхчето, което бе закрепил на закопчалката, си беше там. Отключи куфара и извади от него дипломатическото куфарче. И по него нямаше следи да е пипано. Бонд заключи куфара и се изправи.
Изми се и слезе долу. Не, нямаше никакво съобщение за ефенди. Портиерът с поклон отвори вратата на ролса. Защо му се стори, че в постоянно виновния му поглед се съдържаше и някакъв намек за конспиративност? Бонд реши, че и да е имало, не заслужава внимание. Каквато и да беше играта, трябваше да се изиграе до край. И ако смяната на стаите бе дебютният гамбит, още по-добре. Играта все отнякъде трябваше да започне.
Докато колата се спускаше устремно по хълма, мислите на Бонд се обърнаха към Дарко Керим. Какъв човек само за шеф на служба Т! Дори ръстът му в тази страна на потайни и недорасли човечета му осигуряваше определена власт, а безкрайната му жизнерадостност караше всички да се чувстват негови приятели. Откъде се бе пръкнал този буен и хитър пират? И как бе попаднал в „Сикрет сървис“? Беше от онзи рядък тип хора, на които Бонд истински се възхищаваше, а самият Бонд бе вече готов да добави Керим към половин дузината истински приятели, за които Бонд — човек без „познати“ — би разтворил сърцето си.
Колата се върна обратно по моста Галата и спря пред извитите арки на пазара за подправки. Шофьорът го поведе по плитките износени стъпала в мъгла от екзотични аромати, проклинайки на висок глас заобиколилите ги просяци и нарамилите чували хамали. След като влязоха, шофьорът свърна наляво от потока тътрещо крака и бърборещо човечество и посочи на Бонд малка арка в дебелия зид. Нагоре се виеше стълбище като в кула.
— Ефенди, Керим бей е в крайната стая вляво. Стига само да попитате за него. Всеки го познава.
Бонд се качи по хладното стълбище до малко преддверие, където един келнер, без да го пита за името, го пое и поведе през лабиринт от малки, украсени с цветни мозайки, сводести стаи до ъгловата маса на Керим над входа към пазара. Керим го приветства шумно, размахал чаша с млечнобяла течност, в която проблясваше лед.
— Добре дошъл, приятелю! Сега веднага — ракия. Сигурно те е изтощило разглеждането на града.
Изстреля поръчката към келнера.
Бонд седна на стола с удобни облегалки и взе предложената му от келнера малка чашка. Вдигна я към Керим и отпи. Бе нещо като узо. Допи я. Келнерът незабавно я напълни пак.
— А сега да ти поръчаме обяд. В Турция не ядат друго, освен карантия в гранясал зехтин. Но поне карантията на Мъсър Карсарсъ е най-добрата.
Усмихнатият келнер започна да изрежда.
— Казва, че днес имали хубав дюнер кебап. Не му вярвам, макар че е възможно. Агне на шиш с пълнеж от пикантен ориз. И много лук. Или имаш някакви специални предпочитания? Пилаф или някоя от проклетите им пълнени чушки? Добре. Но задължително трябва да започнеш с няколко сафрида, печени в пергамент. Стават за ядене. — Керим засипа келнера със словесен поток. После се облегна и се усмихна на Бонд. — Само така трябва да се отнася човек с тия проклетници. Умират да ги псуваш и риташ. От друго не разбират. В кръвта им е. Цялото това преструване, че живеят в демокрация, направо ги убива. Дай им султани, войни, плячка и веселие. Горките, като ги гледам как се мъчат в официални костюми и бомбета. Направо са нещастни. Само ги погледни. Впрочем да вървят по дяволите. Има ли нещо ново?
Бонд поклати глава. Каза на Керим, че са му сменили стаята, но не са пипали куфара.
Керим гаврътна ракията си и обърса уста с опакото на ръката. Повтори онова, което и Бонд си бе казал.
— Е, играта все трябва да започне по някое време. Направих няколко дребни хода. Сега можем само да седим и да чакаме. След като се нахраним, ще предприемем малък набег във вражеска територия. Мисля, че ще ти е интересно. А, не, няма да ни видят. Ще се движим в сенките, под земята. — Керим се израдва на собствената си хитрост. — А сега да си поговорим за други неща. Как ти харесва Турция? Не, това всъщност не ме интересува. Какво друго?
Прекъсна ги келнерът с първото ястие. Сафридът в пергамент не бе по-различен от всяка друга пържена риба. Керим се залови с една голяма чиния, чието съдържание имаше вид на филета от сурова риба. Видя, че Бонд го гледа с любопитство.
— Сурова риба рече. — След нея ще ям сурово месо и маруля, а накрая — купа кисело мляко. Не съм маниак, но навремето тренирах за цирков атлет. В Турция това е една добра професия. Народът страшно си пада по тях. А треньорът ми настояваше да ям само сурова храна. Стана ми навик. За мен е полезно, но — размаха вилицата си — не твърдя, че за всички е така. Хич не ме е еня какво ядат другите, стига да им е вкусно. Не понасям хора, които ядат или пият с неохота.
— Защо реши да ставаш цирков атлет? Как успя да се навреш сред такива мошеници?
Керим набучи парче риба на вилицата и го задъвка. Гаврътна половин чашка ракия. Запали цигара и се облегна на стола. Рече усмихнат кисело:
— Е, в края на краищата, ако няма за какво друго да си говорим, дай да говорим за мен. Сигурно се питаш: Как ли е стигнал този грамаден луд до „Сикрет сървис“? Ще ти кажа, но накратко, защото историята е прекалено дълга. Ако ти доскучае, можеш да ме прекъснеш. Съгласен ли си?
— Добре. — Бонд запали една „дипломат“ и се облегна на лакти.
— От Требизон съм — каза Керим, загледан във виещия се дим на цигарата си. — Бяхме огромно семейство с куп майки. Баща ми беше от ония мъже, дето жена не може да им устои. Жените умират да ги грабнеш отведнъж. Все си мечтаят някой мъж да ги метне на рамо, да ги отмъкне в някоя пещера и да ги изнасили. А той точно така подхождаше. Беше страхотен рибар, прочут по цялото Черноморие. Ловуваше предимно риба меч. Трудно се хващат и се предават само с голям бой, а той нямаше равен на себе си в улова им. Жените пък обичат мъжете герои. В нашия край на Турция, където по традиция мъжете са сурови, той пак си беше нещо като герой. Беше едър и романтичен. Така че която и жена да поискаше — негова беше. А той бе ненаситен, та понякога се налагаше да убие човек, за да му вземе жената. Естествено, имаше рояк деца. Живеехме един връз друг в разнебитена къща с куп пристройки, направена обитаема от нашите „лели“. Всъщност лелите си бяха истински харем. Едната беше англичанка — гувернантка, на работа в Истанбул, която баща ми видял на някакво цирково представление. Харесал я, а тя — него, още същата вечер я качил на лодката си и през Босфора, та в Требизон. Мисля, че тя никога не съжали за случилото се. Имах чувството, че е забравила всичко на света, освен него. Умря малко след края на войната. Беше на шейсет. Момчето, родило се преди мен, беше от една италианка, която го кръстила Бианко, защото бил светъл. Аз съм се родил мургав. Остана ми името Дарко[2]. Бяхме петнайсет деца и изкарахме чудно детство. Лелите ни често се биеха помежду си, ние — също. Приличахме на цигански катун. Спойващият елемент беше баща ми, който пердашеше наред и жени, и деца, щом му досадяхме. Но когато бяхме кротки и послушни, и той беше добър с нас. Не проумяваш ли как може да съществува подобно семейство?
— Така, както ти го описваш, напълно го възприемам.
— Точно така си беше. Пораснах на ръст почти колкото баща си, но с по-добро образование. Майка ми се погрижи за това. Баща ми ни учеше единствено да сме чисти, да ходим в тоалетната веднъж дневно и да не се срамуваме от нищо на този свят. Майка ми ме научи и да уважавам Англия, но това — между другото. На двайсет вече имах собствена лодка и изкарвах пари. Но бях много див. Напуснах голямата къща и заживях в две стайчета на пристанището. Исках да имам жени, но така, че майка ми да не узнае. После стана една неприятност. Захванах се с една бесарабка — истинска фурия. Беше ми трофей от едно сбиване с цигани ей там, по хълмовете зад Истанбул. Погнаха ме, но успях да я кача на лодката. Най-напред се наложи да я тресна, та да изпадне в безсъзнание. Когато спряхме в Требизон, тя още се мъчеше да ме убие, затова я заведох у дома, съблякох всичките й дрехи и я завързах гола с една верига под масата. Когато се хранех, й хвърлях огризки на пода като на куче. Трябваше да разбере кой командува. Но преди да го проумее, майка ми извърши нещо нечувано. Дойде у дома ми без предупреждение, да ми каже, че баща ми ме викал спешно. Завари момичето. И за пръв път през живота ми много ми се ядоса. Какво ти „ядоса“? Направо побесня. Бил съм жесток нехранимайко и се срамувала да ме нарече свой син. Момичето трябвало незабавно да се върне при своите. Донесе от собствените си дрехи от къщи. Момичето ги облече, но когато дойде ред да си върви, отказа да ме остави. — Дарко Керим се изсмя шумно. — Интересен урок по женска психология, приятелю. Както и да е, това с момичето е съвсем друга история. Докато майка ми се тръшкаше около него и за благодарност биваше засипвана с цигански ругатни, аз се явих за разговор при баща ми, който така и не разбра за цялата тази работа. Такава си беше майка ми. В стаята на баща ми седеше и един непознат — висок, мълчалив англичанин с черна превръзка на окото. Говореха си за руснаците. Англичанинът се интересуваше какво правят по границата си, какво става в Батуми — голямата им нефтена и флотска база само на осемдесет километра от Требизон. Готов бил да плаща добре за сведения. Знаех и английски, и руски. Имах добро зрение и слух. Имах лодка. Баща ми решил, че ще работя за англичанина. Въпросният англичанин, приятелю, беше майор Данси, моят предшественик като шеф на службата. А останалото — Керим направи неопределен жест с цигарето си — можеш сам да си представиш.
— Но каква беше онази история с тренировките за цирков атлет?
— А — каза Керим лукаво, — това беше като по съвместителство. Турците пускаха през границата единствено нашите пътуващи циркови трупи. Руснаците без цирк не могат да дишат. Това беше цялата история. Късах вериги и вдигах тежести със захапано в зъбите въже. Борех се с мъжагите в руските села. А някои от грузинците са си истински великани. Но за съжаление са глупави, затова почти винаги побеждавах. След това, като запиехме, се отваряхме на приказки и клюки. Правех се на глупав и неразбиращ. От време на време задавах по някой тъп въпрос, а те ми се надсмиваха и ми отговаряха.
Дойде второто ястие, а с него и бутилка „Каваклъдере“ ароматно и силно червено вино като всяко друго балканско вино. Кебапът бе вкусен, с дъх на пушена сланина и кромид. Керим изяде нещо като бифтек-тартар — голямо плоско кюфте от ситно смляно месо, подправено с чушки и накълцан лук и омесено с жълтък. Накара Бонд да го опита. Беше много вкусно и Бонд му го каза.
— Трябва всеки ден да изяждаш по едно — рече Керим сериозно. — Полезно е, ако си решил да се любиш интензивно. Има и едни упражнения, които също помагат. Тия неща са важни за мъжа. Поне за мен. И аз, като баща ми, консумирам голямо количество жени. Но за разлика от него, аз и пия, и пуша прекалено много, а тези неща пречат. Работата, дето я върша и тя вреди. Прекалено много напрежение и напъване на мозъка. От него кръвта нахлува в главата, а не там, където е нужно за любовта. Но аз съм жаден за живот. Прекалявам с всичко едновременно. Един ден сърцето ми няма да издържи. Ще ме сграбчи железният рак така, както навремето отнесе баща ми. Но мен не ме плаши. Поне ще си умра от почтена болест. После могат да напишат на гроба ми „Починал от прекомерен живот“.
Бонд се засмя.
— Не бързай да си отиваш, Дарко. М. ще е изключително недоволен. Безкрайно много те цени.
— Така ли? — Керим се взря в лицето на Бонд, да разбере дали говори истината. Изсмя се радостно. — В такъв случай засега няма да давам тялото си на рака. — Погледна часовника си. — Хайде, Джеймс. Добре, че ме подсети за дълга ми. Ще пием кафе в моя кабинет. Нямаме много време за губене. Руснаците провеждат военния си съвет всеки ден от два и половина. Днес ние с теб ще имаме честта да присъстваме на разискванията.