Кратко описание на пътешествието, което направи Фернау ди Алвариш Кабрал, след отплаването му от кралството за владенията в Индия като капитан-майор, което стана през 1553 г., докато загина при нос Добра Надежда през 1554 г., написано от Мануел ди Мешкита Перещрелу, който се намираше на гореспоменатия кораб.

Тъй като добрият католик и прекрасен принц дон Жоау III, наш господар, когото бог е създал за своя слава, имаше нужда да изпрати през 1553 г. една армада от пет кораба във владенията на Индия, управлявани тогава от дон Афонсу ди Нороня, той назначи капитаните, които трябваше да пътуват с тях. Те бяха дон Мануел ди Меневиш, на кораба „Санту Антониу“, който гореше от желание да потегли пръв и чийто кораб се товареше в пристанището на този град; Руй Перейра ди Камара, на кораба „Санта Мариа ди Барка“; дон Паю ди Нороня, на кораба „Санта Мариа ду Лорету“; и Белшиор ди Соуза, на кораба „Консейсау“; а за капитан-майор на цялата армада — Фернау ди Алвариш Кабрал, благородник на голяма почит в кралството, който пътуваше с кораба „Сау Бенту“ на негово височество, най-големият и най-хубавият кораб по това време, и взе за кормчия Диогу Гарсиа, Кастилеца, а за ревизор Антониу Леду и за помощник-ревизор Франсишку Пириш, всички много уважавани на своите постове хора; в това число и други лица, необходими за неговото пътешествие.

Така екипирани с необходимите неща, всички тези капитани потеглиха от пристанището на град Лисабон на Цветница, 24 март на спомената година, и вървяха по своя път няколко дни заедно, докато с течение на времето се случиха най-различни неща, което ги принуди да се разделят, като всеки пое пътя, който му се струваше по-добър, в зависимост от района, където се намираше, за спасяване на живота на пътниците и стоките, които караше. Няма да разказвам за пътешествието на другите капитани, защото моето намерение е да не описвам друго, освен това на Фернау ди Алвариш, който преодоляваше с мъдрия си опит всички внезапни промени на вятъра, които го изненадаха, когато зави покрай нос Добра Надежда, по времето, когато вече не можеше да върви към Мозамбик, отдалечи се от остров Сау Лоренсу и само той от неговата армада премина през онази година по пътя за Индия и в началото на февруари се появи в залива при град Гоа, където си почина от неприятностите на морето, и подготви необходимите неща за завръщането си, докато дойде време да потеглят за град Кочин корабите, които трябваше да откарат товара от 1554 г.; те бяха пет: три, презимували от армадата от предишната 1553 година и един, който беше построен там, а още и корабът „Сау Бенту“ на Фернау ди Алвариш Кабрал, който имаше толкова предимства пред всички други по големина, здравина и изработка, че оттук започнаха повечето от нещастията, които се случиха после; защото поради тези причини натовариха толкова много пътници и стоки в него, че офицерите, които трябваше да поправят тази грешка, не знаеха как да постъпят. И все пак, след като това безредие беше приведено в най-добрия ред, който можеше да има, споменатите кораби с товарите си и с необходимите неща потеглиха за кралството, до което през онази година стигна само Жоржи ди Соуза, капитан и собственик на кораба „Сау Томе“, построен в Индия, защото Жил Фернандиш ди Карвалю, който тръгна с кораба „Сервейра“, сметна, че времето е много неблагоприятно за пътуване и отново се върна в Индия, а Перу Барету Ролин, който беше с „Барилейра“, отиде да презимува в Мозамбик и понеже корабът беше много стар и пробит от бурите, които се разразиха при нос Добра Надежда, той се върна оттам за Индия и капитан стана един Бенедиту Маришкоту, началник на търговската част, но до момента за кораба няма никаква вест, нито се знае къде е загинал. Дон Антониу Диаш Фигейра, който тръгна с кораба „Сантяго“, изчезна от Иляш Терсейраш насам, без да се знае къде. А Фернау ди Алвариш Кабрал заседна в устието на Риу ду Инфанти, близо до нос Добра Надежда, за чието пътешествие, корабокрушение, изгнание и гибел, макар и с най-общи думи, ще кажа това, което ме сполетя при всички тези мъки, без да преувеличавам или премълчавам истината, която ми се предоставя да разкажа.

След като Фернау ди Алвариш и ние, които пътувахме с него, подготвихме всичко необходимо за нашето пътешествие, в четвъртък, на 1 февруари 1554 г. вдигнахме котва от залива Кочин и потеглихме към кралството. И докато от самото, пристанище тръгнахме при отлично време, а после, когато ветрилата се издуха, то се подобри толкова, че само за няколко дни ни откара на 16° южно от екватора; но тъй като нито едно удоволствие на света не е трайно, а още по-малко това на мореплавателите, понеже зависи от непостоянството на морето и вятъра, когато пристигнахме на мястото, което споменах, всичко ни потръгна наопаки, защото щом стихна попътният вятър, които имахме, от юг-югозапад задуха толкова силно, че на всеки друг кораб, колкото и малко натоварен и пригоден за далечни пътешествия да е той, човек можеше да се страхува, още повече че този, освен че беше пълен със стоки под палубите, носеше на горната си палуба седемдесет и два пломбирани сандъка и пет бъчви с вода на поставки; и се изхвърлиха толкова много сандъци и багаж от горната палуба, че това заедно с яростта на бурята, която все повече се засилваше, стана причина маневреността на кораба да пострада доста сериозно, понеже много пъти беше заливан от вълните и те си влизаха безпрепятствено и през двата борда и го носеха, накъдето си искаха; а освен това, поради големината и силата на вълните, те го издигаха на огромна височина, откъдето после падаше така силно и се удряше с носа във водата, че всички стърчащи предмети отидоха под надстройката. Това така ни отчая, защото се опасявахме, че няма да се свърши само дотук, затова капитанът сметна за най-добре да се посъветва с другите какво да прави, при което, макар и повечето да бяха на мнение, че трябва да се обърнем по посока на вятъра, докато се оправи лошото време, офицерите не се съгласиха, като казаха, че не бива да се прави такова нещо, освен след като се опитат всички други средства, защото мусонът вече бил минал и че е време, когато колкото и малко да се върнем назад, ще се провали цялото пътуване; и че би било добре да изхвърлим първо зад борда всички дрехи, които бяха на горната палуба, и ако тогава корабът не се поуспокои, можем да се отбием някъде.

Тъй като намерихме това за най-разумно, веднага започнахме с голяма бързина да опразваме надстройката от всичко, което беше на горната палуба, така че за много кратко време цялото море бе покрито с безброй богатства, повечето от тях изхвърлени от самите им собственици, понеже по това време им бяха толкова противни, колкото им бяха скъпи по-рано. И по този начин се отървахме от по-голямата част от водата, която падаше отгоре, и от всички други неща, които ни попаднеха под ръка, и пречеха на плаването на кораба. Но тъй като всичко това беше в огромно количество, докато траеше бурята, не почувствувахме никакво подобрение, и както по-рано, всеки момент очаквахме часа, в който корабът ще се пробие напълно; и понеже желанието ни още тази година да си отидем в кралството не беше по-малко, отколкото страха пред опасността, в която се намирахме, издържахме, без да променяме курса до другия ден привечер, когато Света Богородица благоволи да укроти бурята, така че на третия ден морето се успокои напълно и се възвърна хубавото време, което имахме преди, обаче корабът беше толкова разнебитен от бурята, че оттогава нататък половината от всяка смяна трябваше да работи на помпите, но се очакваше, че заедно с повредата на носа и бурите това няма да бъде последната неприятна изненада. Офицерите останаха много недоволни и се възмущаваха, че трябва да се отбият в Мозамбик, нещо, което бог беше решил да стане. И може би беше много добре, че досега издържаха и не бяха изхвърлени на скалите от яростта на морето тоя кораб и тези толкова ценени и богати хора, които по-късно загинаха с него. Но докато се реши какво да се прави, понеже ни се струваше, че времето е благоприятно за пътуване, трябваше колкото може по-скоро, докато възникнеха други трудности, да заобиколим остров Сау Лоренсу покрай южната му част, като се върнем назад с четирите градуса, с които вече бяхме се приближили към него.

Щом като се взе решение за това, отново вдигнахме ветрилата, за да тръгнем направо към желаната географска ширина, обезпокоявани обаче от многото вода, която нахлуваше в кораба и достигна такава височина, че непрекъснато работехме и с двете помпи; и ако престанехме да помпаме само един час, трябваше после с голяма мъка да я обуздаваме, а не можехме да намерим средство да я спрем, нито да разберем откъде влиза, макар че полагахме най-голямо старание. И единственото нещо след бога, което ни окуражаваше, беше плахата надежда, че хубавото време, което имахме, ще се задържи, и се надявахме да заобиколим бързо остров Сау Лоренсу и да отидем в Мозамбик, защото през цялото време, докато работехме с помпите, това беше единствената ни цел; и с тези грижи плавахме до 23 март, когато господ бог реши да вземе от този свят Педру Сотриню ди Мешкита, мой баща, комуто беше отреден този студен и неспокоен гроб, където щеше да почива, уморен от своите седемдесет години след толкова много мъки по море и суша във владенията в Индия, където беше пропилял по-голямата част от живота си, като за първи път отишъл там с губернатора дон Франсишку ди Алмейда, а за четвърти и последен път през 1547 г., когато беше взел със себе си моя брат Антониу Собриню ди Мешкита и мен; аз не оплаквам като загуба смъртта на такъв баща и другар в продължение на толкова години и такива различни събития, защото тя го сполетя тъкмо навреме, така че наричайки го често блажен, не преставах да благодаря на господа бога, който не пожела да го запази за толкова страдания и го прибра навреме, за да не види гибелта на приятелите си и унищожението на стоките си, нито изтреблението и щетите, които злата участ по-късно изпрати на собствените му деца.

В същия този ден, когато той умря (беше петък), господ бог благоволи да спре водата да не нахлува на кораба! Тя ни беше създала толкова много работа, без някой да може да я спре или да види откъде влиза, и така изведнъж спадна дотолкова, че занапред през всяка смяна не помпахме повече от един час само с помпата и така успяхме да я изгребем напълно. И това очевидно чудо толкова ни окуражи, че никой вече не мислеше да се отбиваме в Мозамбик. Изпълнени с надежда да стигнем в кралството, завихме край нос Добра Надежда, но по този път — макар че кормчията беше смятан за един от най-добрите в професията си и беше правил много пътешествия, без да му се случи някакво нещастие, било от напредналата възраст — вече не му сечеше умът, било заради нашите грехове, е трябвало да стане така — той толкова много навлезе в открито море при силни ветрове, че от двадесет и петия градус нататък се движехме непрекъснато край сушата и на деветнадесети март се намирахме на тридесет градуса; пътувахме по тази ширина още толкова дни при прохладни ветрове, без да виждаме сушата. Този път беше толкова извън всякакъв ред и извън обичайното мореплаване, че не може да се припише цялата вина на един толкова опитен кормчия, макар че той обичаше винаги да навлиза много навътре в открито море, като казваше, че който тръгва късно, така по-лесно заобикаля носа. Но сигурно беше попаднал в някои силни течения, които отнесоха кораба на изток и го изведоха на съвсем друг път, а не на този, който той си мислеше. И понеже кормчията беше седемдесетгодишен човек и още от Индия беше потеглил с разклатено здраве, през дните, за които споменах по-горе, карахме направо към сушата — той така се разболя, че предостави грижите и командуването на кораба на един Франсишку Гомиш, помощник-кормчия, какъвто имаше там, и започна да мисли за спасението на душата си, която предаде богу на двадесети април, при голямо и всеобщо огорчение, поради голямото доверие, което всички имаха в него.

След като пое отговорността за кораба, Франсишку Гомиш продължи да заобикаля сушата по същия курс, по който вървеше Диогу Гарсиа, когато се намираше на тридесет и четири градуса ширина, докато в последния от тридесет и трите дни, за които стана дума, един петък сутринта, двадесети април, същия ден, в който умря кормчията, благоприятният вятър, който имахме откъм носа, спря и макар че скоро започна да духа силно, офицерите на кораба решиха, че може да се почака на едно място, поради което свалихме ветрилата, за да изчакаме спирането на неблагоприятния вятър, който връхлетя внезапно с такава сила, че много се обезпокоихме от това, тъй като малко разчитахме на нашия кораб, и решихме да избягаме от вятъра, като поставим допълнително ветрило около надстройките. И в момента, когато се готвехме да го сложим, един от двамата моряци, които прибираха от марса въжетата, започна да се кръсти и да призовава Исуса на много висок глас и когато няколко души го попитаха какво има, той посочи една вълна откъм десния борд, която идваше от много далече, издигната високо над всички други, и каза, че видял пред нея да се носи шумна весела тълпа от черни фигури, които навярно не са нищо друго, освен дяволи. Докато уплашените от това хора започнаха с викове да се трупат, за да видят това толкова страшно нещо, вълната дойде и понеже корабът беше неподвижен, не можахме да я избегнем, тя ни удари в десния борд. Тежестта и силата й бяха толкова големи, че почти ни прекатури с този първи удар; а при навеждането на кораба изхвърли в морето много сандъци и багаж, който се намираше на горната палуба, и заедно с тях дърводелеца и някои други хора, които повече не се показаха; и рани със сандъците, които се плъзнаха настрана, помощник-ревизора и калафатчията; които поради високия си дух и служебните си задължения ни липсваха твърде много при сегашната нужда.

И след тази вълна дойде друга, която макар и да не беше голяма колкото първата, завари кораба вече така повреден, че почти го потопи под водата, заля го и от двата борда, та не можа да изплава; а ние, оставени на божията милост, чакахме да отиде на дъното, когато благодарение на бога корабът, след като доста време вълните си играха с него, започна да се насочва към брега с фокмачтата, която те му оставиха, но тъй като целият се люлееше и всичкият товар отиде на една страна, той така се наклони на тази страна, че страничните дървени решетки се намираха постоянно над водата, и при усилието да върви бързо през този борд влизаше вода. Поради това се заловихме да изхвърляме от горната палуба всичко, каквото имаше; и понеже сандъците бяха много тежки, а ние при люшкането не можехме да вървим прави и да вдигаме, затова ги чупехме и изхвърляхме ветрило след ветрило и понеже по това време работехме невнимателно и яростта на вятъра беше невероятна, ветрилата, щом закачеха за нещо, което беше извън заслона на борда на кораба, падаха отново вътре и понеже не можехме да ги прережем поради дебелината и здравината им, от тях и от въжетата, с които бяха завързани сандъците, се получи едно толкова голямо оплитане, че всичко на горната палуба плуваше във вода, защото откъм повредения борд навлизаше толкова много, че макар и да опънахме допълнително ветрило върху резервни греди, за да влиза по-малко вода, и няколко часа отваряхме люковете, за да се изтича надолу, а и колкото да изхвърляхме със съдове, не можахме да направим нищо, за да намалее водата. И всеки път, когато корабът се изкривяваше на една страна (защото вече изобщо не можеше да върви прав), купът от платно и въжета се движеше с такава сила от единия край към другия, че разруши всичките каюти, подкара ги като параван пред себе си, повлече бъчви, денкове, оръжие и други неща, които бяха в тях, при което все повече се засилваше, и блъсна колоните, които поддържаха горните палуби й ги събори; и макар че с доста голям риск вързахме този куп с много дебели въжета, за да го закрепим за един от бордовете, силата и тежестта му бяха толкова големи, че ги скъса всичките; поради това, загубили надежда, че ще можем по този начин да помогнем нещо, не ни остана нищо друго, освен (защото никой не смееше да слезе на средната палуба) да увиснем от горните палуби и от други подходящи места — едни с големи чукове, други с дебели въжета, и да чакаме да мине долу нещо от предметите, които ни правеха най-големи бели, за да го разбием или да го вдигнем горе; и след като се мъчихме с тая работа доста време и видяхме, че има много малко полза от това, което правим, няколко души прибягахме до скрипците на кормилото, които поради големите вълни вървяха много трудно, а други отидоха на помпите, на които отделихме целия този следобед до края на последната смяна, като не правехме нищо друго, освен да изчерпваме водата от трюма и да я изсипваме на палубата, откъдето тя отново падаше между дъските; и понеже трюмът с помпата все оставаше под нивото на морето, водата, която изкарвахме, не само не можеше да изтича навън, а и тази отвън влизаше вътре; и все пак не спирахме работата, докато тежестта на водата, която влизаше в кораба през пробойните, не разби преградите на товарните трюмове с пипера, където дотогава всичко се беше напоило с вода и стана невъзможно да се работи повече с помпите. Но тъй като нямаше какво друго да предприемем, започнахме с бъчви и други съдове да изхвърляме колкото можем повече вода; продължихме така, докато се пукна зората, когато изморени от многото работа и отчаяни, че няма полза от нея, защото ние изхвърляхме вода, а тя все растеше и вече стигаше седемнадесет педи; тогава спряхме работа и повикахме от трюма офицерите и моряците, които пълнеха там съдовете, и когато те дойдоха горе, разпръснаха всичките ни илюзии, защото дотогава ние смятахме, че нещастието не е толкова голямо, а те ни казаха, че всичко било свършено защото от едната страна водата влизала като през кошница и всичко отдолу било пробито и потопено във вода; затова нека всеки се остави в ръцете на бога, защото без съмнение това е последният ден, в който може да го направи; тази новина така ни опечали и всички я посрещнахме с такава уплаха, че нямаше човек, на чието лице да не личи ясно вълнението, което го обземаше при една такова жестока откровеност, защото изпитваше страх пред справедливия съдия заради несправедливите си дела.

По това време започна да се развиделява и когато слънцето се показа, забелязахме сушата, която от толкова време търсехме, и ако се съди по ширината — тридесет и три градуса — това трябва да беше върхът на нос Аресифи, и ние се носехме към него по най-прекия път, разбити от носа до кърмата, и понеже вятърът беше югозападен, корабът, трябваше само да се насочи на север-североизток, където сушата се показваше като стрела. И по такъв начин плавахме до следобед, когато вероятно сме били на шест-седем левги от нея.

Две от палубите на кораба вече бяха пълни с вода, което ни хвърли в смут; някои започнаха да говорят, че трябвало да изчакаме още малко, защото иначе ще заседнем на суша и корабът съвсем ще се пробие, защото състоянието му беше такова, че той скоро щеше да отиде на дъното, така че никой нямаше да може да се спаси от морето. Други бяха на друго мнение и казваха, че макар и корабът да пострада от вълните, не трябвало да се прави такова нещо, понеже вече била пропиляна толкова голяма част от деня, и че ако нещата вървят добре, не ще можем да стигнем до сушата по-рано от последната смяна или даже малко по-късно; тогава обаче, поради тъмнината на нощта, няма да знаем къде ще бъде изхвърлен корабът, нито, след като потъне, ще налучкаме на коя страна трябва да плаваме, търсейки най-сигурния начин за нашето спасение; защото само по този въпрос всички бяха съгласни: ако корабът заседнеше и станеше на парчета, вече нищо нямаше да има значение. Щом като бяха обсъдени тези две съображения — и двете твърде несигурни за живота ни — всички се съгласиха, че ако заседнем през нощта, няма да имаме никаква надежда за спасение; ако изчакаме утрото, оставаше ни само надеждата в милосърдието на господа бога, благодарение на което би могло корабът да не отиде на дъното същата нощ.

Веднага след като беше решено това, не оставаше нищо друго, освен да направим така, защото вече нямаше никой, който да може да работи, и защото дори да имаше, нямаше нищо, за което да се захване, на което да се надяваме и което би могло да ни спаси с труд. Затова като хора, които чакат да дадат сметка пред господа бога за своя разумен или пропилян живот, всеки започна в съзнанието си да моли прошка за греховете си, да се изповядва набързо пред някой от свещениците, които бяха на кораба. По това време те ходеха с един олтар и с разпятие в ръце, утешавайки нашата скръб с напомняне за онова, което ни представяха там. Като свърши това, започнахме да се молим за прошка помежду си и всеки се сбогува с роднини и приятели с такава жал като хора, за които ще бъдат последните им думи на този свят. Така правеше всичко живо, тъй че не можеше да вдигнеш очи, без да видиш бледни лица, облени с тъжни сълзи, изразяващи нескрита болка и огромен страх, които приближаващата смърт още по-силно подчертаваше; от време на време се чуваха жални думи, сигурен знак за спомена за сираците и малките деца, за любимите и клети жени, за старите и скърбящи родители; и след като всички отдадоха кратката, но полагаема се почит на човешката природа, всеки посвети всичкото си останало време на молитви към господа бога за духовна подкрепа (защото за телесната вече никой не мислеше). Но тъй като неговата обич, която го отведе на светото разпятие, не му позволи да отхвърли нашата молба, той благоволи да чуе молбата на някой невинен или на разкайващ се грешник, каквито имаше там, така че корабът не отиде на дъното тази нощ. На другия ден осъмнахме на около една левга от сушата, с вече потопена във водата кърма и толкова много вода вътре, че от люка можеше да се достигне с ръка; и в това добре се виждаше неговото милосърдие, защото само с една трета от водата, която беше вътре в кораба, и при това толкова натоварен, можеше да отиде на дъното в която и да е спокойна река, колкото и добър кораб да е, а той се държеше на повърхността при тези огромни вълни.

Щом като се развидели добре и видяхме, че сме близо до стръмните планински вериги и скалистия бряг на тази странна и варварска земя, нямаше човек, който да не се радва, въпреки близката опасност, от една страна, а от друга, да не изпитва голям страх, защото още беше пресен споменът за португалците, които навярно бяха осеяли нейните безкрайни и диви гъсталаци с костите си, когато през 52-ра година галеонът на Мануел ди Соуза Сепулведа се беше разбил на това място и от толкова много хора, които са били там, знаехме, че почти никой не се е спасил, макар че бяха стигнали до брега със здрав кораб и са имали време да спуснат лодката, с която освен телата си, спасили много продоволствие и оръжие, с които са могли да се осигурят, ако изпаднат в затруднение, и да се бранят от местните хора, когато се наложи. Всички тези средства (ако при такова голямо нещастие такива дребни неща могат да се нарекат така) на нас ни липсваха, защото горните палуби бяха разрушени, а поради преплитането на въжетата не можахме да измъкнем лодката; а щом ни липсваше тя, щяха да ни липсват и другите неща.

Но понеже нямаше много време за избор, прикривайки доколкото можеше вътрешното си униние, всички се отправихме към най-близката суша, която виждахме — един голям песъчлив бряг, на тридесет и два градуса и една трета южна ширина, в устието на Риу ду Инфантн и понеже водите на тази река се спускаха много буйно при отлив, а корабът вече не се подчиняваше на кормилото и се управляваше само с ветрилата, вълните го закараха към едно скалисто островче с големи гладки камъни, което се намираше в устието на реката откъм носа на около един пушечен изстрел — друга голяма милост на нашия отец, защото ако бяхме заседнали там, където искахме, понеже отливът вече беше се оттеглил почти напълно, крайбрежието оставаше покрито с рифове и плитчини, тъй че никой нямаше да може да се спаси; а този път покрай скалите беше толкова стръмен, че сигурно не сме били на повече от един изстрел с лък от тях и на седем разтега дълбочина, когато корабът се блъсна за първи път; и като се удари, той се разцепи на две: трюмът отиде на дъното, а палубите с всичко върху тях, едно през друго, бяха понесени към брега, и всичко се напълни с вода, като останаха да се показват само откритите надстройки, върху които вълните, огромни и тежки, минаваха толкова начесто, че тези, които се намираха на тях, повече плуваха, отколкото вървяха, когато идваха от другите части на кораба. И по този начин всеки се беше хванал някъде, колкото може по-здраво, там, където се беше случило; вълните ни изтласкваха към сушата, а през това време отвсякъде се чуваха панически викове, силни и отчаяни крясъци, с които всички в един глас молеха господа бога за милосърдие.

И тъй като повечето от хората имаха до себе си дъски или бъчви или други подобни неща, с които се надяваха да се спасят чрез плуване в онзи последен миг, и щом като всичко се покри с вода, тези, които най-много разчитаха на плуването, започнаха да се хвърлят в морето; а онези, които не можеха да плуват, и оставаха на кораба, като виждаха, че мачтата, поради големите и стремителни вълни ги потопяваше толкова много, че те често потъваха и изчезваха под водата, решиха да я отсекат; и като отсякоха въжетата откъм морето, я накараха да падне към сушата, а корабът вече беше толкова близо до брега, че почти допираше на сухо; и понеже всеки търсеше най-сигурното средство, което времето му даваше, за да се спаси, а мачтата така много приличаше на мост, по който човек може да излезе на брега, без да си намокри краката, тези, които смятаха, че, като стъпят на нея, вече са спасени, в един миг се накатериха по нея от основата до върха.

Но в това време връхлетяха три-четири вълни и я подеха с такава сила, че събориха всички, които бяха върху нея, а вълните, които напираха, ги блъскаха и потапяха, докато се натъкнаха на ветрилото, което беше привързано към реите и опънато от въжетата, и се замотаха в него, така че от всички, които предприемаха това преминаване, на сушата не излезе никой, ни жив, ни умрял, освен Мануел ди Кащру, брат на Диогу ди Кащру, търговец, който вече се беше спасил един път при корабокрушението на Мануел ди Соуза; стъпенката на мачтата беше притиснала единия му крак към борда и го счупи, като почти го откъсна при свивката на бедрото, и го направи оттам надолу на толкова парчета, че кракът му стана цял разтег дълъг, а всичките му кости изскочиха от едната страна и така бе нацепен, че от много места му изпадаше костен мозък; и влачейки го така, той показа такъв могъщ дух, че силата на вълните не беше достатъчна, макар да унищожи толкова здрави хора, за да му попречи да излезе на сушата и да върви така пълзешком по височините и падините на онази верига от скали, докато стигне дотам, където водата не стигаше; но въпреки всичко през другата нощ почина.

В това време цялото море беше покрито със сандъци, копия, бъчви и най-различни други неща, които се появиха в този проклет час на корабокрушението. Всичко, което се носеше така омесено с хората, по-голяма част от които плуваха към сушата, представляваше ужасна гледка и в същото време нещо твърде тъжно за разказване — кървавата разправа, която яростното море вършеше с всеки един, и различните видове мъчения, на които подлагаше всички, защото навсякъде се виждаха хора, които вече не можеха повече да плуват и с последни сили в мъчителна агония поглъщаха водата, която непрекъснато ги заливаше, а други, чиито сили бяха още по-малко, се предаваха на божията воля с всичките си желания и замлъкваха завинаги на Морското дъно. Трети биваха притискани от сандъците; които ги убиваха или ги зашеметяваха, а вълните ги довършваха, като ги завличаха и разбиваха в скалите. Други биваха нарязвани от плаващите копия или парчета от кораба, които ги разкъсваха на различни места с гвоздеите по тях, така че водата на някои места беше червена като самата кръв, която изтичаше от раните на онези, които свършваха така дните си.

И понеже нещата вървяха така, както казвам, онова, което още беше останало на кораба, се раздели на две части, а именно: надстройките на кърмата на една страна, и надстройките на носа на друга, а на тези места бяха се събрали всички, които не можеха да плуват и не смееха да се доверят нито на мачтата, нито на морето, защото виждаха колко трагично свършваха онези, които наскачаха във водата, за да се доберат до сушата. И щом тези парчета бяха така разделени, и морето можеше по-лесно да си играе с тях, то започна да ги носи по вала, като ги премяташе ту насам, ту натам, ту под водата, ту над водата, докато господ бог реши да изпрати три-четири много големи и стремителни вълни, които изхвърлиха отломките на сухо, където те заседнаха, без отливът да ги погълне отново, както беше правил много пъти, и с тях се спаси по-голямата част от хората, които бяха останали живи.

След като се спасиха тези, които господ бог пожела, отделихме известно време да му благодарим, както се полагаше, за много милости, а после всеки започна да ридае над тези скали за хората, за които най-много скърбеше; онези, които идваха бързо от местата, където участта им ги беше завлякла, с безмерна радост в очите от неочакваната среща се хвърляха отново в прегръдките си, разпитваха се помежду си за онези, които липсваха, и узнахме къде се намират някои, толкова измъчени от трудностите при спасяването, че не можеха да се помръднат от мястото, където лежаха; поради това всичко беше претърсено толкова старателно, че скоро се събраха живите и ние се уверихме, че не са умрели.

И понеже между тези скали и сушата имаше още един разтег, което ги караше да останат на скалистото островче, а приливът започна да приижда, страх ни беше, че той може да ни попречи да прегазим до другия край, най-здравите взеха на гръб най-тежко ранените, макар че всички малко или повече бяхме ранени, едни — от нещастията, сполетели ги в морето, а други — от скалите, където излязоха, които бяха толкова грапави и остри, че никой не можа да не остане дамгосан.

Щом всички стъпихме на сушата, капитанът заповяда да се провери кои липсват и се установи, че сме със сто и петдесет души по-малко. А именно: повече от сто роби и четиридесет и четирима португалци, между които дон Алвару ди Нороня, който в това голямо нещастие показа много ясно, че ако човешкият труд е достатъчен, за да се избегне едно такова злощастие, неговите героични усилия, неуморимият му дух и грижи бяха предостатъчни, за да се предотврати то. И така дълбоко беше във всички доверието, което беше спечелил със своите дела при това нещастие, както и при други, че смъртта му опечали всички, защото редом с него никой не се опасяваше да предприеме нещо и да се изложи на всички опасности и неприятни изненади, които можеха да го сполетят при едно такова рисковано пътешествие. Но тъй като неговите подвизи са достойни за по-голяма награда, господ бог не пожела да го остави да преживее толкова нещастия, които му бяха сигурни, ако успееше да се спаси, една коварна и яростна вълна го откъсна от мачтата, където се намираше, и го събори под ветрилото, откъдето повече не се показа.

Умряха също така Николау ди Соуза Перейра, Гашпар ди Соуза, Алвару Барету, Гашпар Луиш, брат на отец Ф. Андре да Инсуа, Родригу ди Низа, писар на кораба, Висенти Диаш, Фернау Велозу, отец Антониу Гомиш от езуитския орден, Дуарти Гонсалвиш, архидякон да Се от Гоа и други моряци и пътници.

И понеже и най-добре облеченият между нас нямаше повече от една риза без ръкави и едни гащи до коленете, а това се разбра едва когато излязохме на суша, защото без дрехи можехме по-свободно да плуваме, за да се спасим, всички бяхме мокри и вкочанясали от студ. Докато слънцето още грееше, легнахме да се изсушим на брега и си говорехме по какви различни и ужасни начини бяха загинали пред очите ни онези, които липсваха. Но щом като се захлади, събрахме се в един гъсталак наблизо, през който минаваше поток, където си изплакнахме устата от солта и утолихме жаждата си и това беше първото и последното ядене за този ден.

Щом като се постъмни, ние се подслонихме до дънерите на дърветата и всеки потъна в размисли за своята участ, изпълнен с мъка за онова, за което най-много страдаше, и за да не останем на спокойствие и с това малко утешение, през нощта се изсипа такъв дъжд, че нашите зле облечени тела не можаха да понесат прекалено големия студ, който настъпи с него, и ние станахме и започнахме да се разхождаме насам-натам в тъмното, защото смятахме, че този наш труд е спасение от другите мъки, които студът, безсънието и страхът от нашите собствени фантазии ни причиняваха; и всички тези неща ни караха с нетърпение да чакаме идването на утрото. И щом започна да се развиделява, тръгнахме по брега да търсим някакви дрехи, с които да се облечем; намерихме дрехи, но целите покрити с трупове, с толкова грозни, разкривени изражения на лицата, което ясно показваше с каква мъчителна смърт са умрели — едни лежаха на брега, други под скалите, а от мнозина се виждаха само ръцете, краката или главите, а лицата им бяха покрити с пясък или затиснати от сандъци или от други неща; не беше малко и мястото, покрито с безброй изгубени стоки, защото докъдето стигаше погледът, от единия до другия край на плажа, всичко беше пълно с благоуханни треви и най-различни други стоки и скъпоценни предмети, много от които лежаха до собствениците си, но вече не само не им вършеха никаква работа, а с тежестта си дори бяха станали причина за смъртта на някои, за които приживе бяха прекалено скъпи. Наистина странен беше начинът, по който бедствието беше подредило всичко това, и достатъчен е споменът за тази гледка, за да не бъде смятана бедността за толкова голяма беда, че в стремежа си да се избавим от нея, да изоставим и бога, и ближния си, отечество, родители, братя, приятели, жени и деца, и разменим толкова удоволствия и спокойствие срещу тези излишни неща, които стояха тук. Докато живеем, те ни карат да прекосяваме морета, огньове, да водим войни и да се излагаме на други опасности и мъки, които ни струват толкова скъпо; но за да не противоречим съвсем на справедливите извинения на които за себе си могат да се позоват измъчените от нуждата, ще прекъсна нишката на католическия стил, защото ме води споменът и страхът от онова, което бе представено там, и ще се върна към моята цел, която е: да пиша само истината, що се отнася до събитията в тази история.

И понеже там бяха разпилени прекалено много неща, за кратко време се снабдихме с онова, което ни трябваше; след като се подкрепихме с малко мокри бисквити, които намерихме, и си възвърнахме донякъде отпадналите сили, ние се върнахме на мястото, където спахме предната нощ, за да направим нещо като подслон, където да се приютим през дните, които трябваше да останем там. Затова всички се заловихме за работа и само за няколко часа направихме едно блестящо и великолепно жилище от най-скъпи килими и от много други неща от злато и коприна, употребени за доста различни цели от онези, за който собствениците им ги бяха предназначили и спечелили с толкова много труд, както се печелят подобни неща.

След като свършихме това, капитанът сметна за добре да заповяда да се разузнае земята отвъд високите хребети, които се виждаха навътре из пущинака, за да се разбере дали в нея живеят някакви хора, защото ако се съди по почти необработваната земя, която бяхме видели, всичко изглеждаше необитавано, а така също за да видим дали можем да намерим някакъв брод на Риу ду Инфанти, където да прекосим с по-малко рискове, отколкото се очакваше, ако я преминем по нейното течение при морския бряг. Затова той ме помоли да се заема с тази работа, като заповяда с мен да дойдат Жоау Гомиш, корабен оръжейник и други десет-дванадесет души измежду най-здравите. И след като би осигурихме необходимите оръжия, през по-голямата част от деня ходихме от хълм на хълм и от хребет на хребет, без да открием нито хора, нито някаква друга жива душа; само на около две левги нагоре по реката, където тя тече все още много стремително, между отвесните скалисти брегове, на отвъдния бряг, видяхме, че излиза едно животно по-голямо от кон, черно на цвят, както ни изглеждаше оттам, където се намирахме. По частите, които се показваха над водата — главата, вратът и част от гърба, никак не се различаваше от камила; и ако има морски камили, сигурно това беше такава; ето защо исках да спомена и за това, тъй като след това никъде по целия този път не видяхме такова животно.

Щом стана време да се връщам, без да нося друга вест, освен вече споменатата, аз се върнах при капитана, от когото разбрах как този ден, докато аз съм ходил извън стана, на един хълм, който се намираше наблизо, се появили седем-осем души, първите, които видяхме в тази земя. Той изпратил при тях няколко наши хора, готови за мир и за война, за да видят какви са те и дали могат да узнаят нещо от многото неща, които ни бяха необходими, а те, страхувайки се, избягали, без да дойдат при нашите, така че не можахме да получим никакви други сведения, освен че ходят голи и приличат повече на диваци, отколкото на разумни хора. И когато се мръкна, докато дъждът се канеше да завали като преди, всички се върнахме на местата си в подслона и се заехме да накладем няколко огъня, за да не ни е толкова студено, като завали. Въпреки че съветът на мъдреца е да не се разказват удивителни и страшни неща, а да се премълчат, защото има опасност хората да не повярват в тях, дори да са верни, аз си позволявам да кажа нещо, понеже има много свидетели, на които мога да се позова, а то е, че през тази нощ, след като се бяхме прибрали, както предишната, повечето от нас, които бяхме на това място, когато нощта отдавна вече се беше спуснала, чухме ясно силни вопли и крясъци откъм мястото, където се разби корабът, някакви гласове непрекъснато говореха „на левия борд“, „на десния борд“, „отгоре“ и много други думи, които не разбирахме — така, както правехме ние, когато, вече полупотънали, попаднахме на силната буря, която стана причина да заседнем тук. Какво беше това, не можа да се разбере никога със сигурност; само подозирахме, че или на нас така ни се струваше, понеже още звучаха в ушите ни думите, които дълго бяхме слушали по онова време, или бяха някакви зли духове, които празнуваха с онова, което бяха успели да вземат от някои там (нещо, което господ бог от милосърдие не позволява). Но каквото и да е било, сигурното е, че беше, или поне на всички се струваше, че бе; защото, макар и в началото всеки да си мислеше, че само на него така му се счува този страшен звук, и понеже беше трудно да се повярва, че е истина, с течение на времето наложи се да се питаме едни други дали всички чуват същото, и тъй като всички твърдяха това, решихме, поради късния час, мрака и бурята в нощта, че е едно от двете неща, за които вече казах.

На другата сутрин от отвъдния бряг на Риу ду Инфанти се показаха няколко кафри, които вървяха по брега и горяха парчета от кораба, изхвърлени от морето, за да извадят гвоздеите, и когато ги повикахме, някои от тях се приближиха до брега на реката срещу нас, и като се престрашиха след като видяха, че сме без оръжие, което нарочно не искахме да вземем веднага, преплуваха реката и дойдоха при нас. Фернау ди Алвариш им оказа най-голямото гостоприемство, което можа, като им даде от мизерното ядене, което имахме, барети, платно и парчета желязо, от които те останаха толкова доволни, като че ли бяха ги направили господари на света. И макар че те разказваха много неща на език, не толкова зле звучащ, както обикновено се случваше по този бряг, но понеже сред нас нямаше никой, който да ги разбере, в края на краищата не можахме да разберем нищо друго, освен че тази река има брод, но много навътре в сушата и че те живеели на нейния бряг от другата страна; й след това се върнаха.

Същия този ден, следобед, на един хълм близо до нас отново се появиха около стотина кафри със силно обгорени тояги в ръце, които са главното им оръжие, и няколко копия с железни върхове; и тъй като мизерното ни състояние ни караше да се опасяваме от всичко, което може да съществува, като видяхме тези хора, събрани така, взехме нашето оръжие и отидохме при тях, защото мислехме, че това е тяхната цел, но тъй като тя била друга, изобщо не се изплашиха от нашето идване и както преди останаха спокойни, поради което ние, разбирайки тяхната решителност, също променихме намерението си и започнахме да разговаряме с тях. Между тях само един на когото другите обръщаха повече внимание, отговаряше на нашите въпроси, които те разбираха толкова зле, колкото и ние техните; с липсата на блясък и бедната си премяна, той не се различаваше от другарите си, понеже беше дошъл гол като тях, носеше като знак за превъзходство малко мъниста, направени от червена глина, големи колкото, зърна от коентро^[1] и като тях кръгли. Зарадвахме се, като ги видяхме, защото ни се струваше, че са му ги дали близо до някоя река, където е идвал наш търговски кораб, понеже тези мъниста се правят в кралството Камбай, откъдето само от наши хора са донесени по тия места. И след като пропиляхме в това мотаене и затруднение по-голямата част от деня, се прибрахме, без да успеем да разберем от тях друго, освен че — ако се съди по тяхното спокойствие и сдържаност, — са хора, дошли да ни видят без зъл умисъл като нещо ново и необичайно сред тях; те показваха, че се плашат от нашия цвят, оръжие, облекло и боен ред; и щом стана време, те също се вдигнаха и започнаха да се пръскат из гъсталаците, събираха и като диви животни ядяха корени; и така малко по малко се отдалечиха, докато съвсем ги изгубихме от погледа си.

И тази нощ, както и миналите, прекарахме с толкова малко почивка, че всички решихме още на другия ден да се заемем с търсенето на някаква храна, от каквато имахме голяма нужда, защото откакто бяхме там, ядяхме само кокосови орехи; а това, което излизаше на брега, беше съвсем малко, понеже морето беше неподвижно, та успя да се приближи само една бъчва с бисквити и около един чувал ориз заедно с няколко парчета месо — и всичко това така напоено с вода, че не можеше да трае дълго време, но и така беше разделено поравно на всички. Капитанът, виждайки как през петте дни, откакто бяхме там, не преставаше да вали, по което личеше, че по това време на този бряг зимата е в разгара си и не може да се чака повече, защото бяхме без никакви средства за живот, а малкото продоволствие, което имаше, вече го бяхме изразходили, поиска да поговори с нас какво решение да вземем, което според нас най-добре ще отговаря на нашите нужди. За целта той извика всички и ни съобщи своето намерение: и макар че едни бяха на мнение да поемем пътя към нос Добра Надежда и при Агуанда ди Салданя да чакаме, докато господ бог благоволи да доведе някой кораб, който да ни вземе, а други смятаха, че първо трябва да се укрепим тук, където се намираме, докато направим някакъв плавателен съд, с който да изпратим вест до Софала, най-после стигнахме до извода, че макар да можем да преодолеем трудностите при преминаването на големите реки и планински вериги между нас и носа и да се браним от туземците, докато стигнем до Агуада ди Салданя, която в тази си част от много години насам беше много слабо посещавана, първо, всички съвсем щяхме да изнемощеем, докато дойде там кораб, за да ни вземе, а освен това много по-рано ще ни се свърши желязото, което можехме да вземем, за да купуваме храна, и тогава нуждата щеше да ни принуди да се предадем на туземците, чиято жестокост и вероломство при злополучната смърт на дон Франсишку ди Алмейда още ни ужасяваше; а така също, макар и да направим укрепления там, не бихме могли да стоим повече, отколкото ни трае продоволствието от кораба, защото земята беше толкова неплодородна, че не можеше да изхранва дори малкото местни жители с корените и горските плодове, както видяхме предишните дни; а още по-малко можехме да направим плавателен съд, понеже не бяхме спасили нищо друго, освен една брадвичка, нямахме гвоздеи, свредели, катран и други неща, необходими за тази цел. Не можехме да изпратим вест и по суша, защото не се разбирахме помежду си, а когато постигнехме разбирателство, вече почти всички щяхме да сме измрели. Така че след като бяха обсъдени бурно всички тези мнения, които исках да опиша, защото по тези въпроси чух някои доста строги забележки, заключението и изводът от всичко беше да се подготвим, за да поемем пътя, по който беше вървял Мануел ди Соуза, за да видим дали можем да стигнем до Софала; и да не се проточва повече работата, защото това трябваше да стане. Капитанът, като видя, че ранените донякъде бяха пооздравели и можеха да вървят, реши да пренесем каютите до брега на реката, за да я преминем с тях на другия ден, и след като сторихме това, всеки си приготви торбата с нещата, които беше намерил за ядене, и колкото можеше да носи гвоздеи и желязо, за да го продава — понеже по това време те бяха най-голямото ни съкровище. И в тези приготовления отиде целият следобед и следващата нощ.

Когато всички се приготвихме така, както казах, на другия ден, двадесет и седми април, на разсъмване, отидохме при капитана, който вече ни чакаше, и след като седнахме там, установихме, че сме 322 души, а именно: 224 роби и 98 португалци, повечето въоръжени с копия или мечове и щитове, и една пушка, единствената, която можахме да спасим, с десет-дванадесет заряда барут, доста повреден от водата. С тази дружина капитанът потегли към реката, напускайки стана, където бяхме, така, както го бяхме направили, а в него останаха един млад юнга и една робиня, и двамата с по един счупен крак, които нямаше да могат да оживеят, а камо ли да вървят. И този ден ни отиде в преминаване на другия бряг с два сала, които направихме от каютите, обаче се удави един роб, който плуваше, за да поеме въжетата, с които ги теглехме; тази нощ преспахме на брега на реката и щом се съмна, се приготвихме за път.

И понеже всички ние се заблуждавахме, като мислехме, че сертонът трябва да е по-населен, отколкото морския бряг, поради малкото поминък, който тези хора имат край морето, решихме да чакаме кафрите, които с плуване бяха дошли при нас и всеки ден идваха, за да ни покажат някакъв път, който да води към някое селище; и макар да идваха, щом видяха, че сме минали реката на брега, където бяха те, не пожелаха да ни се доверят, нито да говорят с нас, колкото и да ги викахме. Затова решихме, че само ще си изгубим времето, ако се занимаваме повече с тях, подредихме се в редици и тръгнахме, носейки най-отпред разпятието, набучено на копие, и едно осветено знаме, поверени на Франсишку Пириш, боцман, заедно с моряците, които го следваха (защото скоро след това го направиха водач), и една икона — скърбящата Богородица — в ариергарда, където вървеше капитанът с пътниците и невъоръжените роби в средата, който носеха помежду си ранените (защото всеки четвърти човек от нас тръгна с тояга или патерици). И така наредени на върволица, един зад друг, понеже ширината на пътя не беше за повече, и обърнали лице към пущинака, по една слонска пътека се отправихме към един хълм, откъдето ни се струваше, че ще можем да открием някакво селище или следа от селище, и докато вървяхме нагоре по склона, всеки, който разбираше, си даваше сметка с колко малка подготовка тръгваше по този дълъг, несигурен и спасен път, и колко сигурно щеше да свърши някъде по него само от нужда и безпомощност, дори да избегне други опасности, и без дума да продума, с въображение, обхванато от едно гнетящо безпокойство и с палени със сълзи очи, не можеше да направи крачка, без да се обърне назад, за да види останките от онзи толкова красив и толкова злополучен кораб; защото, макар и в него вече да нямаше едно заковано дърво и всичко беше се разбило в онези скали, все пак докато го виждахме, ни се струваше, че там имаме някакви реликви и поне мъничка част от нашата любима земя, от чиято закрила и присъствие (понеже това беше последното нещо, което очаквахме от него), не можехме да се разделим без дълбока скръб.

И вървейки така с много спирки по пътя, стигнахме до върха на хълма, където видяхме, че всичко е твърде различно от онова, което очаквахме; защото не само че не видяхме някакво селище, но и всичко, което открихме с очите си, беше оградено с толкова дълбоки долини и толкова високи планини, че едните свършваха при звездите, а другите в бездните. А най-лошото беше, че пътеката, по която вървяхме, на едно място свърши и ние спряхме така, без да знаем накъде да продължим; и след като малко се пообъркахме и не знаехме какво да правим, решихме да вървим право на североизток, въобразявайки си, че така скъсяваме пътя си към Софала. И с това решение поехме отново и вървяхме до привечер, когато, мокри от дъжда и изморени от лошия път и необичайния багаж, всички се събрахме в едни гъсталаци, където пренощувахме.

На другия ден, все в предишния ред, продължихме пътя си; тъй направихме и на третия ден, когато стигнахме до едни възвишения, в чието подножие течеше една река и пресичаше пътя, по който вървяхме, поради което тръгнахме направо към онова място, където ни се струваше, че ще има по-добър брод. Скоро обаче се разбра, че целият бряг, по който слизахме, е толкова стръмен и покрит с камънаци, треви и храсталаци, че не виждахме къде да стъпим и на всяка крачка падахме по очи. И след като с това слизане ни отиде по-голямата част от деня, с много падане стигнахме до брега на реката и веднага го разузнахме на разни места, но не намерихме брод, където може да се премине. И понеже се опасявахме да минем оттук на другия бряг, защото беше късно и валеше така, както през всички останали дни, тази нощ се подслонихме в едни храсталаци, които бяха наблизо.

На другия ден, на съмване, тръгнахме обратно по пътя, по който бяхме слезли предишния ден, а той беше прекалено труден, понеже беше много неравен, затова решихме, че това е най-трудният ден от всички, които по-късно преживяхме. Склонът беше толкова стръмен, че човек без дрехи трудно би могъл да се катери по него, при това ни затрудняваха оръжията и други препятствия, и толкова се измъчихме, че бяхме принудени да изхвърлим по-голяма част от желязото, което носехме, а после толкова много ни трябваше, макар да знаехме много добре, че онова, което оставихме там, не е желязо, а живот. Освен това пречките по пътя бяха толкова ужасни, че на мнозина не им достигаха силите да ги преодолеят и лягаха между скалите край пътеката, по която вървяхме, толкова уморени и обезверени, че не можеха да излязат оттам. Те молеха господа бога да им прости греховете и не преставаха да се сбогуват с минаващите, които, виждайки своите приятели да лежат така, изоставаха от върволицата и присядаха до тях, като се мъчеха да ги накарат да тръгнат отново. Казваха им, че по никакъв начин нямало да продължат и да ги оставят, прибавяйки към това много други думи, които добре показваха огромната скръб, която ги обземаше, като ги виждаха в това положение, и убедени от тези думи, онези, които лежаха, се напрягаха да намерят сили в своето безсилие и отново тръгваха, колкото можеха. И макар че поради тези причини много пъти спирахме и се забавяхме, и едните и другите вървяхме, докато пак се събрахме на върха на хълма.

След като си починахме малко тук, започнахме спорове кой път да поемем, защото едни искаха да вървят по средата на планинския склон, по течението на реката, а други искаха да вървим по хребетите, докато от някой хребет открият място, където могат да я пресекат. И понеже не постигнаха съгласие, а всеки, защищавайки живота си, имаше право да върви натам, накъдето смята, че най-добре ще го запази, ревизорът на кораба с около двадесет души тръгна по склона, а капитанът с останалата дружина — по хребетите. И тъй вървяхме едните и другите, докато привечер отново се събрахме над едни големи долове и урви, на едно място, където реката се разливаше много нашироко и понеже не беше много стръмно, даваше надежда за по-лесно преминаване; и тъй като погледите ни непрекъснато блуждаеха по хълмовете с надежда да открием някакви хора или селище, когато се намирахме на мястото, за което споменах, видяхме от другата страна, дим и по него веднага различихме едно селище, което тогава беше най-желаното нещо за нас, защото вече четири дни непрекъснато валеше, а ние не преставахме да вървим, без път, без ред, по хълмовете и доловете из тези храсталаци; а там се надявахме да намерим кой да ни води; и с тази бурна радост отидохме да спим на брега на реката.

На другия ден, щом се съмна, започнахме да опитваме брода, откъдето ни се струваше, че ще е по-лесно да минем, и макар че там реката течеше разлята нашироко, беше дълбоко, имаше дупки, а течението й беше такова, че отнасяше всичко, което хвърляхме в нея, поради това бяхме принудени да отсечем най-големите дървета, които можахме да намерим, и с клоните, които стърчаха по тях, ги връзвахме едни за други и направихме преграда, която достигна до средата на реката, където имаше едни големи и голи скали, които разделяха реката на два ръкава, но тъй като по-големият и по-бурен ръкав оставаше откъм нашата страна, щом като стигнахме до тях, прехвърлихме дървета между камъните, по които, не без много риск, минахме на другия бряг. И понеже имахме голямо желание да стигнем до някое селище, макар и да беше късно, щом свършихме преминаването, веднага се отправихме към селото, което бяхме видели. То трябва да имаше двадесетина колиби, построени върху колове и покрити със сено, на вид и големина като фурна за хляб. Такива колиби си правят всички хора от този бряг, като ги местят при бури от място на място, според плодородието или неплодородието на храсталаците, с чиито плодове главно се хранят. И понеже се опасявахме да не би кафрите да се разсърдят или да избягат, не пожелахме да влизаме вътре, а се разположихме близо до тях и им пратихме вест, при което някои от тях веднага дойдоха при нас. Ние им дадохме платове и парчета желязо, от което те останаха доволни. Споразумяхме се със знаци, че на другия ден един от тях ще ни води към някакво голямо и заможно селище, което според думите им било наблизо; и след тази уговорка се прибрахме всеки в своя подслон.

На другия ден отново тръгнахме на път, продължавайки през селото, където бъчварят и калафатчията на кораба пожелаха да останат, защото не можеха да издържат повече с дружината (единият стар, другият ранен). След като капитанът ги предаде на кафрите, колкото може по-ясно и разбрано, ние се сбогувахме с тях, взехме водача със себе си и вървяхме по билото на възвишенията три дни, прекосявайки много планини, долини и пропасти, на които се натъквахме по пътя си. Но тъй като тукашните хора не се отдалечават много от родното си място (блазе им, ако е вярно!) и около тези колиби растат и умират, на третия ден кафърът имаше нужда някой да го води като нас. По тази причина се отклонихме от пътя и стигнахме до едни възвишения, в подножието на които течеше и ни пресичаше пътя река Сау Крищовау, чиито води бяха пълни с хипопотами, и понеже мислехме, че няма да има брод на такава височина, а се страхувахме да изкачваме отново стръмния склон, защото помнехме какъв труд ни създаде другият, не пожелахме да слезем долу, но капитанът заповяда на няколко души да се съблекат и да проучат реката, те обаче се върнаха, защото не намерили място, където можем да преминем. Ядосани от многото препятствия, които срещнахме, и принудени от глада, който започваше да ни притиска здраво, решихме да се върнем към морето и да видим дали случайно не можем да намерим по брега повече храна, отколкото във вътрешността. Помолихме кафъра да ни води и отново тръгнахме назад, и през този ден и на другия изминахме всичко, което бяхме извървели за три дни.

По този път лиценциатът Крищовау Фернандиш, който е бил канцеларски служител и се е занимавал с погребенията в Индия, не можейки повече да издържа трудностите по пътя поради възрастта си, седна на един камък и ни каза, че дотук бил направил всичко възможно, за да живее, но тъй като силите нямало да му стигнат за повече, нека ние да продължаваме, а той щял да свърши там, поверява ни един свой син на тригодишна възраст, когото, за най-голямо нещастие, съдбата отредила той да поведе със себе си; спасявайки се по чудо от корабокрушението, сега той беше носен от една гувернантка, която го гледаше, тъй като на тази крехка възраст беше другар в мъките и изгнанието на баща си, чийто единствен изход беше да остане там, защото не бяхме в състояние да го изчакаме, тъй като с всяко забавяне рискувахме да не намерим собствения си изход; неговите приятели го утешаваха със състраданието на господа бога, а ние се сбогувахме с него с други също тъй тъжни думи и отидохме да спим край селото на водача, който, чувствувайки нашето недоволство от лошото му водачество и притиснат от тъгата по своя дом, през нощта избяга.

Когато на другия ден разбрахме, че кафърът го няма, ние се обърнахме в посока към морето, доколкото планините и долините позволяваха това, и тръгнахме към него, и не бяхме изминали много, когато отново се намерихме над река Сау Крищовау. Това ни накара да се върнем назад, защото тя, правейки един голям завой между тези скали, се връщаше и ни пресичаше пътя, преди да се влее в морето, толкова бърза и дълбока навсякъде, че трудно щеше да я премине дори добре обучена войска, а още по-трудно ние, защото при нас всичко вървеше наопаки. Едва в подножието на едно възвишение, откъдето минахме, реката правеше завой и отиваше към едни скали, които я пресичаха от едната до другата страна. Там водата се разливаше на много ръкави и даваше надежда, че ще можем да я преминем, като слагаме дървета от камък на камък; но преминаването тук имаше две големи неудобства: едното беше стръмният и гъст храсталак на отсрещния склон, който освен другите пречки свършваше горе с една гола скала с такива остри камъни, че може да се каже, че и птиците трудно биха я изкачили, а другото, че склонът, където бяхме, към реката, беше преграден с друга скала като отсрещната, че само като я погледне човек, се плаши. Затова, съмнявайки се дали ще можем да слезем оттам, поспорихме малко какво да правим, но понеже на всички им беше дотегнало от пречките, които срещнахме при преминаването на тази река, и понеже всичко, което виждахме, като по реката, така и по склона към нея, не беше подходящо за нашата цел, опасявайки се, че ако се опитаме да преминем на друго място, можем да се натъкнем на по-големи трудности (ако можеше изобщо да има по-големи), решихме да опитаме щастието си там. Преминаването обаче криеше много голям риск, затова някои казаха, че не искат да изгубят живота си доброволно, защото слизането по това място изглеждаше повече изкушаване на бога, отколкото надежда за спасение. Те отново поеха пътя нагоре по хребетите, мислейки, че ще намерят някой по-лесен за слизане склон.

Капитанът и ние, които го следвахме, се отправихме към скалата и като се прекръстихме, започнахме рискованото слизане надолу с възможно най-голямо внимание и предпазливост. Понякога някои от нас увисваха на клоните на някой храст, който се срещаше там, а други забиваха копията в камъните и ни помагаха да се спуснем по тях, така че пълзешком, по гръб и по очи, според опасността на мястото, господ бог благоволи да слезем живи и здрави на брега на реката, където отсякохме най-големите дървета, които се намираха наблизо, препречихме ги между камъните, подкрепяни от желанието на всички да се отървем от мъките, направихме мост много по-бързо, отколкото трудностите позволяваха, и по него, с много страх, поради дълбочината и течението на ръкавите, на които се разделяше водата, веднага започнахме да преминаваме. И щом като ревизорът на кораба и петнадесет или двадесет души, които го последваха, се озоваха на другия бряг, тръгнаха надолу по брега, за да търсят някое друго място, откъдето да могат да излязат с по-малко рискове, защото сметнаха, че е невъзможно да преминат през храсталаците и по скалата, за които казах по-рано.

Капитанът, както обикновено, стоеше на брега на реката и изчакваше да преминат всички хора; и когато това стана, вече беше тъмна нощ, но понеже там всичко беше заблатено и подгизнало, наложи се да влезем в гъсталаците, докато стигнем до сухото. Те обаче бяха много гъсти и пълни с камънаци, а височината и сенките на дърветата освен нощния мрак правеха пътя още по-тъмен и не можехме да разберем кой къде се намира; затова свиркахме на различни посоки, викахме в хор и по гласовете отново се събрахме близо до подножието на скалата, на едно толкова тъмно пълно с дървета място, че никой от нас не можеше нито да легне, нито да се премести оттам, където беше спрял. И така стояхме цяла нощ, подпрени на дърветата, прави, без да спим, пръснати на три групи, а именно: групата на капитана, групата на ревизора и групата на онези, които не се осмелиха да слязат, макар че цял следобед бяха вървели по отвъдните хребети, опитвайки ту тук, ту там, без да могат да намерят откъде и с по-малък риск да преминат на отсамния бряг — те се бяха подслонили тази нощ както сварят. И щом като се развиделило, бяха се върнали да ни търсят и попаднали на следите ни там, където бяхме минали, и по препречените върху камъните дървета — обаче изгубили в реката един момък, който се подхлъзнал и паднал във водата — пристигнаха при нас точно когато току-що се бяхме изкачили над скалата по едни стръмни процепи и опасни пролуки, каквито имаше по скалата, подавайки си едни на други, от ръка на ръка, оръжията и торбите. Не мина много време, когато ревизорът и неговите другари също дойдоха при нас, и след като се събрахме така заедно, отново тръгнахме на път към морето, всички безкрайно измъчени от глад, тъй като малкото храна, с която бяхме тръгнали, беше се развалила от непрестанните дъждове, и понеже тревите, които познавахме и намирахме по полето, не бяха достатъчни, за да задоволят нашите нужди. Този ден, вървейки направо по хребетите, стигнахме до един връх, откъдето видяхме морето, и обзети от бурна радост, че го виждаме, направихме най-дългия преход досега и отидохме да спим в едно безлюдно селище, където намерихме парчета от порцеланови съдове и от много други неща, които ние употребяваме, и решихме, че са останали от корабокрушението на Мануел ди Соуза Сепулведа.

На другия ден, който беше тринадесети от нашето пътуване стигнахме до морето и на самото място, където се беше разбил галеонът, намерихме екипировка и парчета от дъски, изхвърлени върху една върволица от рифове на цели няколко левги по този бряг; и тогава разбрахме, че сме направили грешка, като оставихме морския бряг, макар че той ни се виждаше по-леснодостъпен и приветлив и по-подходящ за нашите нужди, отколкото трудностите във вътрешността. По скалите (с каквито брегът на цялата тази земя, наречена Натал, е осеян) намерихме много стриди и морски охлюви, с които при отлива или през деня, когато си почивахме по малко, отчасти се нахранвахме. Освен това пътят беше равен, чист и удобен за вървене. Повечето от реките, а те в тази земя са много, във вътрешността нямат бродове, но когато стигнат тук, или се скриват под пясъка, или се вливат разлети в морето, било поради насрещните плитчини, било поради слабото течение, нещо, което из цялата земя във вътрешността, е тъкмо обратно.

Оттук вървяхме пет дни, следвани непрекъснато от кафри, които, без да смеят да ни нападнат, вървяха, очаквайки да изостанат някои уморени или непокорни. В края на петия ден, на тридесет градуса южна ширина, се натъкнахме на една река, неотбелязана на картите, която макар и да не е много широка, е една от най-бързите по този бряг, и по която могат да влязат по-големи кораби и го правеха зимно време. С малко труд направихме два сала, но това бе за сметка на големите ни трудности по-късно както с течението на реката, така и с кафрите, чакащи да се нахвърлят върху онези, които останат последни. Все пак се отървахме от тях, като ги нападахме няколко пъти с камъни и тояги, от които не можаха да се изплъзнат, и минахме на другия бряг. Продължихме отново пътя си и вървяхме четири дни, след което си починахме на брега на друга река, докато чакахме отлива на другия ден, защото ни се струваше, че по ивицата между сладката и солената вода, където се образуваше плитчина, ще можем да намерим брод и ще избегнем трудностите и риска със саловете. Малко преди свечеряване на другия бряг се появиха няколко кафри и ни показаха някакви топчета от нашаре, което е едно семе като синапа, като казаха, че ще ни ги продадат, ако им дадем желязо. И понеже по въпросите на яденето нашата нужда не допускаше никакви спорове, в надпревара ги купихме всички. Това беше първото място, където направихме търговия, след като вече бяхме вървели двадесет и два дни.

След като свършихме това, всеки се прибра на мястото си, очаквайки с нетърпение настъпването на утрото, когато минахме реката там, където казах по-горе. Скоро отново дойдоха същите кафри и ни казаха с ясни и разбрани знаци да почакаме така, че ще ни донесат храна. И понеже това беше нещото, от което най-много се нуждаехме, не беше трудно да се съгласим. Щом тази вест беше разгласена из две-три селища наблизо, в тях не остана човек, който да не дойде да ни види. Те пееха и пляскаха с ръце, изразявайки голяма радост, и носеха питки, корени или някаква друга тяхна храна, за да ни ги продадат. След тях вървеше един момък от Бенгала, останал от друго корабокрушение, и понеже го познахме, веднага беше измъкнат и с много прегръдки и бурна радост заведен при капитана. Всички насядахме наоколо и започнахме да го разпитваме за много неща, които ни бяха нужни, а той, или защото беше дошъл от своята земя скоро, след като е бил качен на кораба и не беше научил добре нашия език, или беше отвикнал да го говори, но почти не разбираше. Но така, откъслечно, узнахме, че тази земя е доста населена и хората се занимават с животновъдство. И макар много пъти да го молихме да остане с нас, като му обещавахме различни подкупи, поради нуждата, която имахме от водач, той не се съгласи; тъкмо обратното — щом като стана време да се прибира, отново тръгна със своята дружина, без да пожелае да ни види пак. А на другия ден кафрите се върнаха с една крава и няколко кози и питки, които купихме за един астролаб и други парчета желязо. След като свършихме това, отново поехме по своя път, обаче оставихме Жоржи да Барка и още един човек, които бяха толкова уморени, че не се решаваха да продължат напред, а заедно с тях близо тридесет роби, които, съсипани от мъките, прекарани дотогава и увещавани от туземците, не пожелаха да вървят с нашата дружина.

След като тръгнахме оттам, както казах, вървяхме три дни, и на третия стигнахме до друга река, която макар и не много широка, беше прекалено дълбока. И докато се съвещавахме малко откъде ще вземем дървен материал за саловете, боцманът, който, както казах, вървеше в авангарда, тръгна с дружината си нагоре по брега и след около половин левга от устието се натъкнал на няколко кафри, които му показали брода, и след като преминал на другия бряг, седнал на един хълм, за да чака капитана. Капитанът, виждайки неговото закъснение, предполагайки това, което стана после, тръгна бързо с онези, които бяхме с него, като следваше пътя на другите. Когато минавахме през едни храсталаци, намерихме една кошница с нашами, която кафрите бяха скрили там, опасявайки се да не нападнем селището им. И понеже за нашата нужда тя беше нещо разкошно, а тези, които я пазеха, искаха да я бранят, стигна се дотам, че те, разгневени от боя с тоягите, започнаха да викат останалите и за кратко време се събраха много, но докато бяхме из храсталаците, те си мислеха, че сме повече и се страхуваха от нас; когато обаче стигнахме до по-открито място, където започваше бродът, те видяха колко сме малко и се нахвърлиха върху двама младежи, които вървяха малко настрани, и им взеха торбите, които носеха; и след като ги взеха, започнаха да се приближават към нас по-решително, заплашвайки ни с копия, че ще ни убият, ако се съпротивяваме; едновременно с това ни препречиха пътя, за да не минем реката; и понеже от всички, които бяхме там, не повече от пет души носеха оръжие, като се събрахме, започнахме с тях опасно сражение, което продължи около един час, като победата на няколко пъти беше доста съмнителна и за двете страни. Най-сетне господ бог се смили, като им отне силата напълно, и ги принудихме да се оттеглят към един хълм, където поради укрепеността на мястото и нашата умора ги оставихме и свърнахме при капитана, който ни чакаше на брега на реката с останалата дружина. И така заедно нагазихме във водата с голям риск заради кафрите, защото бродът започваше от подножието на хълма, където те се оттеглиха, а като изминахме един хвърлей, започнаха да ни замерят така яростно и с толкова много камъни, че трябваше много да се внимава, за да не ни улучат на открито, незащитено място; но въпреки това внимание, аз не можах да избягна един камък и той ми счупи щита, с който най-напред го посрещнах и доста ме зашемети.

След като преминахме с тези страхове на другия бряг, отново се присъединихме към боцмана, в чиято дружина заварихме един момък на име Гашпар, останал от корабокрушението на Мануел ди Соуза, който узнал за нас и дошъл там да чака, защото искал да се върне в християнска земя. И понеже имахме най-голяма нужда от преводач, всички горещо благодарихме на бога, че ни праща помощ в такъв момент, като вдъхва толкова силна вяра в този момък, мавър по рождение, който беше израснал сред тези пущинаци и почти диви хора и у когото се беше породило желанието да върви с нас и да премине през толкова големи несгоди, каквито вече беше преживял, без нищо да го задължава да прави това. Между другите неща той ни разказа как Мануел ди Соуза също се бил с кафрите от отсрещния бряг и убил с пушката си един от тях.

Тръгнахме оттам и вървяхме, докато стана време за почивка; тази вечер сред нас се завърза разговор, че ще бъде добре да изпратим напред трима-четирима смели мъже, за да стигнат първо до река Лоренсу Маркиш, близо до Носа на теченията, където се надявахме да го намерим, защото когато тръгнахме от Индия, той се приготвяше за това пътешествие (както в действителност бе направил, но на брега затънал, без да може да се добере до реката), за да му кажат, че вървим по-назад и да ни почака, защото според традиционното корабоплаване той трябваше да потегли през юни, а ние, ако се съди по преходите, нямаше да можем да стигнем по-рано от юли; тази идея се стори добра на капитана и на останалите, понеже мислехме, че цялата тази земя напред е като Натал, тъй като тя край брега на реката и морето беше скалиста и имаше миди, с които можеха да се хранят тръгналите на път. За тази цел веднага си предложиха услугите четирима моряци, за които няколко души събраха 400 пардау като възнаграждение за техния труд; и така подготвени, на другия ден те тръгнаха, като взеха от капитана картата и отнесоха много други съобщения и всичко това отиде напразно, както ще бъде разказано по-нататък.

След това вървяхме два дни и стигнахме до плитчината Пешкария, която се намира на 28 градуса и три четвърти и влиза навътре в сушата близо две левги, а вероятно толкова е и широка. Там намерихме двама роби на Мануел ди Соуза, които дойдоха да ни посрещнат на пътя и накараха туземците вечерта да донесат и да ни продадат риба каквато там има в изобилие, и малко царевица. В деня преди да тръгнем, дойдоха отново, за да се сбогуват с нас, и колкото и да ги молехме да оставят това езичество и да дойдат да живеят отново при християните, те не пожелаха, като казаха, че били ходили със своя господар седем-осем дни по-нататък, но понеже не могли да издържат на трудностите по пътя и неплодородието на земята, се върнали в тази тук, която беше плодородна, и където се оставили в ръцете на господа бога, който ако го има, ще се смили над тях; и понеже бяха упорити в решението си, след като ни показаха откъде да заобиколим залива и как да преминем няколко ручея и речни ръкави, които се вливаха в него, се върнаха. И след като потеглихме, видяхме да излиза от една горичка, накъдето се бяхме запътили, група кафри, които водеха със себе си един гол човек със сноп копия на гърба (според техния обичай), който не се различаваше от тях; и го смятахме за такъв, докато по говора и косата разбрахме, че е португалец, на име Родригу Трищау, който също беше останал от другото корабокрушение и понеже три години беше ходил гол в зной и студ из тази област, беше се променил толкова много по цвят и външност, че никак не се различаваше от туземците.

Щом и този човек се присъедини към нас и след като си отмъстихме колкото можахме по-добре на туземците, които поради своята многобройност се опитаха да ни нападнат на другия бряг на залива, там срещнахме един момък-малабарец^[2], той ни упъти към едно селище и ни каза да си починем тази нощ близо до него, той щял да ни донесе храна. Така и стана, защото не мина много време и кафрите дойдоха, натоварени с кози, мляко, царевица, риба и всичко това на много добра цена, така че тази беше най-богатата и евтина гостилница, която намерихме из целия път; тук си напълнихме торбите, колкото можехме да носим, защото момчето ни каза, че оттам до една река, която била на четири-пет дни път, нямало да намерим друго място, където да си купим нещо. Но независимо че той много преувеличаваше всичко, узнахме какво има отвъд реката: спокойно можеше да се каже, че това беше последният спокоен час, който щяхме да имаме през целия път, защото оттук нататък всичко беше мъки, болки и стискане на зъби.

На другия ден отидохме да спим край друго селище, където купихме една крава, и без да правим други покупки вървяхме из пущинаците още пет дни, следвайки неотклонно пътя към морето, до което стигнахме при река Санта Лузия; тя се намира на 28 градуса и половина южна ширина и е твърде голяма. И понеже от устието навътре е много широка и извънредно бърза и влачеща при приливите и отливите, когато стигнахме до нея, направихме два сала, с които още същия ден, докато отливът позволяваше, преминаха голяма част от хората, но щом приливът започна да пречи на преминаването, хората и от едната и от другата страна започнаха да се изтеглят на сухо. И понеже всички умирахме от жажда, защото откакто тръгнахме от залива Пешкария, никъде не намерихме сладка вода вече пет дни, всичкото ни свободно от път време отиваше в търсене на вода; и понеже нуждата и умората сломяваха всичко, вървяхме докато не открихме едни слонски стъпки, в които имаше малко по-бистра течност, с която утолихме жаждата си.

А понеже може би ще искате по-подробно да разберете нещо за Фернау ди Алвариш Кабрал, тъй като се приближаваме към времето на неговата смърт, сметнах за нужно да кажа тук накратко за част от мъките и скръбта, които преживя, макар че между живия и нарисувания, между сянката му и него самия има много по-малка разлика, отколкото между това, което ще кажа аз или той, и тези, които го следвахме, и онова, което в действителност се случи. Но тъй като вече се осмелих да разкрия моите грешки, нещо, което ще ме оправдае, а това е важността на случая, и на което се надявам, без да го казвам, тези, които разбират, ще повярват, че ще бъде по-добре да разкажа малкото, което съумея да разкажа за него, за да бъде прочетено това кратко описание с по-малко скръб и сълзи и за да не опечали толкова много онези, които ще бъдат засегнати, когато виждат през какво са минали тия, които бяха причина за тях, и заради това не описвах теглилата на всеки поотделно, като избягвах, доколкото можех тежкото и плачевното; но независимо че това беше моята цел, тъй като историята сама по себе си е тъжна, истината за нея не позволяваше да се избягнат думите, от които от време на време блика тъга.

Но аз се връщам на Фернау ди Алвариш и оставям настрана многото трудности, през които премина по време на бурята, защото изпълняваше всичко, което влизаше в неговите задължения, без да се поддава на голямата скръб, която съвсем основателно го обземаше, като виждаше гибелта на такъв кораб и на толкова хора и богатства, които му бяха поверени, и като виждаше, че от толкова надежди за почивка, толкова много слуги, роднини и приятели, които бе видял край себе си само преди няколко дни, сега изведнъж се оказваше в такава нужда поради злополучната си съдба, че с голям труд можа да получи една бедна дреха, за да покрие старото си и почтено тяло и един човек, на когото да довери в един такъв важен момент вестта за своята горчива участ. Неговата широка душа така прикриваше всякаква проява на тази сигурна и оправдана болка, че външно не се забелязваше, какво става в душата му, — той ни окуражаваше и лицето и думите му изразяваха много повече надежда за спасение, отколкото смяташе, че ще може да има при многото премеждия, които бяха сигурни при един такъв несигурен път — през първите дни вървеше с висок дух и мъжество; но неравният път и насрещният вятър във вътрешността, за които вече казах, така го измъчиха, че когато се връщахме назад, за да търсим морето, той беше така отслабнал, уморен и пренебрегнат, че беше решил да остане в първото срещнато селище, но тъй като по това време стигнахме до брега, където пътят беше равен, без височини и низини, както при другия, той събра сили и така, макар и сред последните, винаги вървеше с дружината и споделяше нейната участ.

Но тъй като съдбата не започва никога с малко, към всички тези неща се прибави и друго, което макар и да не беше много по-печално, не можеше да не предизвика огорчение, понеже негови извършители бяха някои хора, много задължени към него, поради благодеянията, които им беше правил. И понеже по-голямата част от хората там бяха моряци, за чиито достойнства досега са писали малко автори, онези започнаха от ден на ден да губят и страх и срам, обединиха се в едно, главатар (макар и не с такива лоши обноски) им беше боцманът, и стигнаха до такова безочие, че изобщо не зачитаха Фернау ди Алвариш; нещо повече, всеки път, когато ги порицаваше за безредията (които не бяха малко), те му казваха да не е посмял да ги поучава, защото вече не им е капитан, нито пък са длъжни да му се подчиняват, и прибавяха към това много други невъздържани думи, които несгодите на онова време ги правеха да изглеждат много по-възмутителни, така че не обръщаха внимание на това, което той им заповядваше. Затова ревизорът на кораба, който идваше от кралството и изпитваше към капитана лична омраза, като видя в тези проклети капризи много добро средство за осъществяване на своите намерения — без да си помръдва пръста, макар че беше длъжен да му се подчинява, без да се съобразява със старинното му благородничество, с блестящите му добродетели, с неговата скромност, със съвършената му доблест, с почтената му възраст, с това, че е преследван от злата съдба, че е лишен от отечество, жена и деца и захвърлен в такива лишения и нужди в пустините на Африка, нито му беше достатъчно наказанието на сегашните усилия, за да промени злонамереното си усърдие — той реши да извърши дяволското си и съвсем безчовечно дело да подстрекава хората от своята група да казват на останалите, че по никакъв начин няма да се спасят, ако вървят с капитана, защото ако не се отделели от него, щели да правят много малки преходи на ден, и ако вървят все така, първо ще изразходват желязото, което носят, за да си купуват храна, и ще си изхабят силите във вървене, когато можели да стигнат до река Лоренсу Маркиш, където се надявахме да намерим кораб; понеже господ бил благосклонен към него, щяло да бъде добре да си помогнат с времето, а не да загиват от любов към ближния.

И тъй като тези хора, където и да са, се придържат към общото мнение, не бяха нужни много такива проповеди, за да се приеме онова, което казваше ревизорът, за много добър съвет и почти божествено откровение; поради това, насърчавайки се взаимно, те започнаха да подмамват боцмана, който дотогава не влизаше в групата им и няколко дни се съпротивяваше, като им казваше какви са причините да не постъпи така; и въпреки всичко те толкова много спориха с него, че постигнаха целта си. И понеже вече беше решено, за да не възникне някаква пречка, разбраха се да тръгнат колкото може по-тихо още през другата нощ и на следващия ден да осъмнат на три-четири левги напред, като оставят капитана и нас, които вървяхме с него по пустия бряг, в ръцете на кафрите, при които щяхме да намерим по-малко милост, отколкото сред всички тигри от Хиркания.

Но тъй като капитанът благодарение на проявите на доверие към него биваше осведомяван, тази работа между такива разпуснати хора не можеше да се направи толкова тайно, че той да не я усети. Затова веднага щом узна за това през онази нощ, ни заповяда да извикаме пътниците, които бяхме там, и съобщи каквото му беше разкрито и за намерението на онези хора, като ни помоли за съвет какво да прави. Всички бяхме на мнение, че трябва да се извика боцманът, който беше добър човек и винаги се показваше като негов приятел, за да му каже какво знае и да го попита могат ли да се наричат португалци онези, които, за да спасят толкова несигурния си живот, са стигнали до такова безспорно безчестие да оставят своя капитан на това място; и че ако той може, да внуши своето намерение на този човек да не се бои от другите, защото всички му се подчиняват така безропотно, че каквото и да направи или каже, няма да му се противопоставят, а пък ако се покаже упорит, нека знае, че там сме близо двадесет души и че където остане той, ще останем и ние и докато сме живи, той няма да изгуби своя живот, защото ще му бъдем другари в зло и добро, каквото и да се случи. Доволен от този съвет и предложение, капитанът се сбогува с нас и след като заповяда да извикат боцмана, той му се оплака, че толкова зле му се отплаща за това, че винаги му е бил приятел, и изложи пред него много други въпроси, които тогавашното време налагаше. Боцманът не отрече истината и му каза как ревизорът и моряците го отклонили от неговите схващания, но му даде своята дума, че такова нещо повече няма и да му мине през ум и дори всички да искат да тръгнат, той само няма да тръгне. Така и направи, защото оттогава нататък му служеше винаги с много искрено желание и с толкова голямо послушание, или по-добре казано страх (такъв, ако не и по-голям, какъвто моряците изпитваха към този човек), че като видяха решението му, от уважение към него пожелаха да останат всички — и за всичко слушаха само това, което той им заповядваше, и не обръщаха внимание на капитана, който по този повод говори на другите и ги порица, но те много не се поправиха.

И така, лавирайки, доколкото можеше със своите беди, вървя до река Санта Лузия, която вече беше премината от една значителна част от хората в началото на това пътешествие; и на другия ден, доколкото си спомням, беше втори юни, щом се съмна, той отиде пак на брега на реката, за да заповяда да подготвят преминаването колкото може по-бързо, защото успокояването на приливите и отливите оставяше малко време за благоприятното му извършване, и макар че взе да се свечерява, почти всички бяхме преминали, изглежда отгатвайки какво щеше да стане, сърцето му започна да се опасява от това преминаване, нещо, което не беше правил при някои от предишните преминавания. Затова рече на боцмана, че не желае да преминава със сала, а да заобиколи през пущинака, докато намери брод, и нека той му каже дали иска да дойде с него. Боцманът му отговори, че видял добре как повечето от хората са преминали на другия бряг, без дотогава някой да се е изложил на опасност, и че се надявал с божия помощ така да стане и с другите, които оставаха, а заобикалянето на реката му се виждало голям труд, защото беше много пълноводна и широка и течеше по равно, откъдето се предполага, че не ще могат да намерят брод, освен някъде много далече; и че ако все пак реши да я заобиколи, той ще го чака там толкова време, колкото заповяда, но че не може да му прави компания, защото трябва да мине оттам, откъдето са минали другите.

Когато капитанът чу това, малко поразядосан, реши да се качи още на първия сал, който дойде при него, и колкото и да му казваха всички да не минава този път, защото отливът спадаше още много силно и че другото преминаване с лодката ще бъде съвсем спокойно и по-безопасно, изглежда следвайки вече повелята на съдбата си, той не пожела да ни послуша; и навлезе във водата, качи се и седна в единия край на сала, а заедно с него и Антониу Пириш и Жоау да Роша, негови слуги, и Гашпар, преводачът, до другите трима; и понеже салът беше се изправил много, той извика на ония от другия край да го повдигнат с въжето, което беше направено с възможно най-голямо внимание и предпазливост, и напредвайки по този начин, щом започнаха да навлизат в дълбокото, Жоау да Роша се уплаши и скочи, и с плуване се върна към сушата; от това салът изгуби равновесие и веднага прекомерно натоварените му краища започнаха да потъват във водата; и така наклонени на една страна, стигнаха средата на реката, където течението беше най-силно, то повдигна останалия без товар край на сала и го преобърна върху тези, които бяха в него, отнасяйки под себе си капитана и Антониу Пириш, които колкото и да се мъчеха да не се откъснат от сала, не можаха да устоят на сетния час и вдигнаха ръце към небето, за да направят кръстния знак, защото водата беше напълнила устата им и не им позволяваше да се изповядат, и потънаха, а момъкът-преводач се спаси, защото беше съблечен и знаеше добре да плува.

След като се случи това огромно нещастие, всички, които скърбяхме за него и се намирахме на единия и на другия бряг на реката, избухнахме в ридания, и огласяйки бреговете на реката с много скръб и жални въздишки, се пръснахме по плажовете, за да видим дали морето няма да изхвърли телата им, за да ги погребем; и щом приливът започна да приижда, излезе тялото на Антониу Пириш, който веднага беше погребан, а след два часа намерихме и тялото на Фернау ди Алвариш сред скалите, отнесено от реката доста нататък към отсрещния бряг. След като го измъкнахме на сухо и го облякохме, взехме го на гръб и го занесохме в подножието на един хълм, където вълните не стигаха, и като му изкопахме гроб, поставихме откъм главата дървен кръст и го оставихме там, изпратен повече със сълзи, отколкото с други погребални церемонии, за да почива до деня, в който той и всички ние ще се вдигнем, за да дадем отчет за нашия разумно или неразумно преминал живот.

Докато се бавихме с погребението и се върнахме на брега на реката, онези, които останаха на другия бряг, току-що бяха преминали на отсамния; и след като се събрахме така заедно, виждайки, че за нашето спасение трябва винаги да бъдем единни като едно тяло, ръководени само от един човек, и всички да се закълнем в светото евангелие, за да няма безредие, каквото имаше преди, веднага се заехме с това; и тъй като от деветдесет и двама души, седемдесет бяха моряци, те всички се заклеха, че Франсишку Пириш, боцманът, е много подходящ за това и че ако го направят капитан, ще му се подчиняват. И макар че имаше двама-трима, на които повече подхождаше това, тъй като толкова хора бяха на друго мнение, те не можеха да попречат той да бъде избран; затова вземайки под внимание, че боцманът е добър човек и много издръжлив на трудности, както се изисква за един капитан, и че неговите подчинени носеха въжетата и брадвата за направата на саловете при преминаването на реките, и пушката и огнивото, с което палехме огън, за да се греем при студовете през нощта, и за да не се получи някакво разногласие, както вече няколко пъти беше ставало, докато още беше жив Фернау ди Алвариш, пък и още начаса можеха да се оттеглят и да ни оставят всички, които бяхме на противоположно мнение и нямахме нищо от тези неща за задоволяване на нашите нужди, без да осъзнават колко голяма нужда ще имат от нас при сраженията (с кафрите), тъй като всичко поемахме върху себе си — решихме, че по необходимост следва да одобрим такъв избор, поради което боцманът бе обявен от всички за капитан. И като свърши това, той се задължи също под клетва, че добре и детински ще ни помага и ще ни бъде верен другар в мир и война, като прави онова, за което го съветваме, така че да успее да бъде повече в служба на бога и спасението на нашия живот.

След като новият капитан беше избран по този начин, всички решихме, че ще бъде добре да си починем там един ден, за да изсушим телата и дрехите си, защото целите се бяхме измокрили при преминаването на реката. И на другия ден отново тръгнахме на път по брега, като вървяхме четири дни, без да попаднем на хора, нито на нещо за ядене, а накрая забелязахме едно селище, край което отседнахме, защото предполагахме, че ще можем да купим нещо, но като разбрахме от преводача, че жителите му били в същата нужда както нас, загубихме тази надежда и само се уговорихме с тях на другия ден да ни покажат брода на една река, която пресичаше пътя ни, и понеже тази нощ и през целия следващ ден изобщо не престана да вали сняг (ако се съди по студената вода, която се изливаше), кафрите не се решиха да излязат от колибите си; и понеже нашият глад и студът ни притискаха, в желанието си да напуснем този толкова лош подслон изпратихме в селището Родригу Трищау, когото намерихме по-рано, и един моряк, за да доведат някой, който да ни води. Те обаче, след като се почувствували на по-сигурно място, понеже момъкът знаеше местния език, се бяха отнесли толкова небрежно към това, от което ние толкова много се нуждаехме, че нито пратиха вест, нито се върнаха повече. И когато слънцето беше вече почти залязло и дъждът малко попрестана, при нас, толкова огорчени от случилото се, дойде един кафър, който остана доволен от желязото, което му дадохме, и ни показа брода на реката, където на един ръкав водата създаде на хората големи затруднения, а по другите ръкави на места направо ни заливаше; и понеже излязохме на другия бряг мокри, а дъждът не преставаше, студът така ни прониза, че краката и ръцете ни се вкочанясаха и не можехме да направим нито крачка напред, а оттам нататък на много голямо разстояние нямаше никакви храсталаци, където да се скрием на сушина от дъжда, който ни преследваше; наложи се така с падане и ставане и колкото може по-бързо да тръгнем нагоре по един склон, за да се съвземем малко, като се загреем при изкачването, защото вече съвсем бяхме паднали духом; и понеже умората от бързото ходене ни измъчваше не по-малко, отколкото студът, когато стояхме, решихме да се скрием в едно блато, което, макар че отдолу беше пълно с вода, беше за нас по-малка беда, защото имаше достатъчно дърва за огрев; но въпреки че запалихме няколко огъня, времето беше толкова мразовито, че дори това не ни помогна да престанем цяла нощ да тракаме със зъби.

На другия ден, щом се съмна, отново поехме по нашия път, не по-малко измъчвани от глада и студа, отколкото предишния ден; и когато се мръкна, се натъкнахме на две селища, където, макар и много скъпо, купихме три кози, с които някои се подкрепиха. Там кафрите ни показаха една слонска бивна и казаха, че трябвало да отидат да я продадат при една река, която се намирала напред по нашия път, където идвали бели хора като нас. При тази вест всички нас ни обзе бурна радост, защото мислехме, че тя е по-близо; и понеже нощта, както се виждаше, щеше да бъде студена и дъждовна, както миналите нощи, отчаяни, че няма да има къде да се подслоним, ако останем в открито поле, наехме при кафрите няколко колиби, където едни върху други около огъня прекарахме тази нощ, през която имаше такава буря, че на другия ден намерихме убити от нея двама-трима роби, които след като не намерили къде да се подслонят, бяха останали да спят вън. Същото щеше да стане и с нас, ако господ бог не ни беше помогнал с този подслон.

Потегляйки оттам, отново поехме пътя край едно блато, което се простираше успоредно с брега, с намерение да преминем през него, веднага щом намерим откъде, но пътят беше такъв, че макар и да предприемахме три-четири опита, не можахме да го сторим нито веднъж, и само десет-дванадесет души, които вървяха напред, след като открили брода и си помислили, че останалите от дружината ще ги последват, бяха си просекли път през всички тези препятствия толкова навътре, че когато разбрали, че вървят сами, сметнали за по-лесно да вървят напред, отколкото да се върнат назад. Така че след като минали на другия бряг, те стигнали до едно селище близо до брега, където се отървали от кафрите, които искали да ги убият, като ги заплашили, че останалата дружина ще дойде много скоро; и след като не проявили повече никаква любезност, нашите се отървали от тях и стигнали до морето, по чийто бряг вървели, за да не изостанат от нас.

Докато те са продължавали своя път, Франсишку Пириш, капитанът, който вървеше на опашката, когато ставаше преминаването на блатото, като чу предните да говорят, че няма брод, заповяда на хората да се върнат. И като видя, че тези които минаха на другия бряг, ги няма, но си мислеше, че те не са могли да направят такова нещо, както ни казваха тези, отсам, капитанът поиска да почакаме малко; но после, като видяхме, че закъсняват много, взехме да подозираме това, което беше станало, отново продължихме покрай блатото и привечер срещнахме няколко кафри от онова селище, където бяха ходили нашите. Те бяха дошли да разберат дали вървим след тях, както им казали те, за да решат дали да ги последват, ако не е така, но щом като ни видяха, скриха намерението си и ни показаха прохода през блатото, като ни упътиха към едни гъсталаци, където спахме тази нощ и купихме малко нашани.

На другия ден отново тръгнахме на път, като минахме край селището на тези кафри, за да получим някаква вест за липсващите наши хора, но те отрекоха, че са ги видели. Истината обаче беше, че ако съгледвачите не се бяха натъкнали на нас толкова рано, онези не биха им се изплъзнали, защото освен че бяха много хора, както по-късно разбрахме, те живеели в това селище като бунтовници, които не признават нито крал, нито главатар. Признавали само онова, за което се споразумеят помежду си. Препитават се като ограбват други, по-слаби от тях хора, които минават през тази земя. Техният занаят лесно се познаваше по превъзходството, което имаха пред всички останали от тази област, по многобройното им оръжие, по гривните и други украшения и по наглостта и безсрамието, с които започнаха да посягат на желязото на някои от нашите. Освен тях при нас поискаха да дойдат други едни нахалници, толкова безразсъдни, че насмалко да започнем с тях една жестока и опасна разправия; но сбогувайки се с тях колкото можахме по-почтено, се запътихме към брега, доколкото пътят позволяваше, стигнахме до него и вървяхме тъй до надвечер; и тъй като се нуждаехме от вода, наложи се отново да навлезем навътре в сушата, за да търсим вода. Там се натъкнахме на три селища, където кафрите ни показаха езерца, на чийто бряг отидохме да спим през нощта.

Щом се съмна, отново тръгнахме на път с намерение веднага да минем направо към морето. Между морето и нас имаше само няколко песъчливи хълма и много гъсталаци. Кафрите, като видяха, че тръгваме, се събраха от цялата околност, образувайки един голям ескадрон и добре въоръжени по техния обичай, дойдоха при нас; заговориха ни спокойно и в същото време започнаха да грабят някои неща от по-небрежните. И всеки, който вземеше нещо, се скриваше сред другите, все едно не беше направил нищо лошо, и започваше отново да разговаря най-уверено. Понеже разбирахме какво е тяхното намерение и се опасявахме, че са много, поискахме по-скоро да стигнем до брега, защото там, ако трябваше да се бием, щяхме да застанем с гръб към морето и те нямаше да могат да ни обградят; и веднага се опитахме да тръгнем към морето, но тъй като кафрите разбраха това, застанаха отпред с готови копия и ни казаха да не тръгваме наникъде, освен натам, накъдето те ни поведат. И понеже пътят, на който попаднахме, вървеше през един много скалист хълм, а така също виждахме, че не можем да се измъкнем, без да се бием поради това, че всички бяхме изнемощели и сред нас нямаше повече от петнадесет-двадесет копия и пет-шест меча, а всички други оръжия бяха продадени поради липсата на друго желязо, не настоявахме много да ни покажат брода и тръгнахме натам, накъдето искаха. Като видяха това, те сметнаха, че го правим от страх и вдигнаха такава врява, сякаш някой се надсмиваше над нашата страхливост и оттам нататък най-самоуверено започнаха свободно да си разделят оръжията и плячката, които очакваха от нас. Когато преводачът, който разбираше всички техни разговори, ни извести какво става и че са решили да се бият с нас, щом се съберат с другите, които ги чакаха по-нататък, за да им помогнат, ние разбрахме, че схватката няма да ни се размине и че най-добре за нас е да я започнем, докато са по-малко, и то с тези на брега (защото мястото е по-изгодно, както казах), затова се упътихме към един хълм (макар и скалист), откъдето пътят ни се скъсяваше. И като видяха нашето решение, те започнаха както преди да ни препречват пътя с насочени и готови за бой оръжия и да настояват да вървим натам, накъдето вървят те. И тъй като бяхме решили да не им изпълним желанието и бяхме подготвени за това, което очаквахме, капитанът нареди на тези, които имахме оръжие, едни да застанат отпред, а други на опашката, а хората без оръжие в средата, и заповяда на този, който имаше пушка, да гръмне и да я напълни отново, защото се опасяваше, че няма да се запали фитила, тъй като вече дни наред стоеше напълнена и мокрена от дъждовете. И когато морякът с пушката започна да се готви да запали фитила с огнивото, кафрите, които бяха извън храсталаците, започнаха с ужас да предупреждават онези, които бяха вътре, да се пазят, защото вече имаме огън, а не разбираха откъде го взехме. И това толкова много ги изплаши и ужаси, че веднага усетихме много от малодушието, което проявиха после. Но всичко това не беше нищо в сравнение с ужаса, когато чуха трясъка на пушката. Те така се пръснаха и побягнаха, сякаш дяволи се бяха нахвърлили върху тях и само за миг изчезнаха всички; дори не разбрахме къде се скриха за такова кратко време, след като бяха толкова много. А ние, като видяхме колко много се страхуват от пушката, оттогава нататък й отдавахме по-голямо значение за нашата отбрана.

След като си разчистихме по този начин пътя, ние се изкачихме по споменатия склон и стигнахме до върха на хълма, където имаше едно селище, от което бяха избягали почти всички. Останали бяха само четирима-петима старци, и то толкова възрастни, че не се бяха решили да последват другите, макар да чакаха от нас разплата за това, което заслужаваха. И макар че бяхме възмутени, от състрадание към тяхната старост не им сторихме никакво зло; нещо повече, оставихме ги на мира и продължихме пътя си, докато стигнахме до брега, където ни връхлетя такава силна буря и такъв страшен ураган, че ние, които се спасихме там, ще помним винаги този ден, защото беше един от най-тежките из целия ни път; и понеже целият този бряг беше от лек ситен пясък, силният вятър така го носеше, че от голямата върхушка, която се образуваше, не можехме да се видим един друг; изведнъж се издигаха големи пясъчни дюни, а там, където всичко беше равно, имаше толкова малко място, че докато почивахме за около четвърт час, щяхме да бъдем почти затрупани; затова, опасявайки се, че може да ни се случи същото, което се беше случило с хората на Камбиз^[3], оставихме почивката, от която имахме такава нужда, и отново тръгнахме. Вятърът духаше откъм гърба ни и ние, ако може така да се каже, почти летяхме, когато вятърът, продължавайки да носи пясъка, започна яростно да ни шиба по краката и непокритите места, тъй че всичко се обливаше в кръв и понеже по целия този бряг нямаше никаква растителност, нито дървета, нито някакъв заслон, където да се скрием, трябваше да търпим тези мъки по-дълго, отколкото можеха да издържат уморените ни тела; и вървейки така, се натъкнахме на другарите, които се отделиха от нас при преминаването на блатото, както разказах по-нагоре. И колкото и да не искахме да спираме на друго място, освен в някои храсталаци, където да се заслоним, понеже вече никой не можеше да направи дори крачка напред, тъй като кръвта течеше от нас на струи, прибягнахме като към единствено средство за спасение — едни храсти в подножието на едно хълмче, където прекарахме нощта с толкова много студ и болки от раните, без никакви други средства, от които имахме такава голяма нужда.

На другия ден, на разсъмване, бурята престане и щом се развидели, ние продължихме отново пътя си покрай морето и се натъкнахме на едно парче от кораб и всички, които разбираха от тези неща, твърдяха, че е от галеона „Сау Жоау“, по прякор Бискаеца, с който пътуваше Лопу ди Соуза и който също така загина през 1551 г. на път от Индия за кралството. След като починахме малко върху него, скръбта от нашите страдания отново се разпали, като виждахме нещо от страната ни, после станахме и отидохме да спим през нощта при устието на река Медуш ди Оуру, която се намира на двадесет и седем градуса и две трети южна ширина и е една от най-големите реки по цялото крайбрежие, защото събира водите на четири много големи реки, които се сливат още далеч във вътрешността и реката образува един залив около половин левга по брега, който на места вероятно е повече от две левги широк и близо двадесет дълъг, отделен от морето с няколко пясъчни хълмчета. Освен тези реки, в залива се вливат водите на много блата и потоци, и след като образуват едно цяло, влизат в залива с такава сила, че повече от две левги навътре се забелязва течението на сладките води над солените. Поради това, като видяхме колко безсмислено щеше да бъде да търсим брод при такава дълбочина, започнахме да заобикаляме по брега, докато стигнахме първия ръкав и там, където ни се стори, че течението е по-слабо, приготвихме салове, които ни беше доста трудно да направим, понеже трябваше да носим дърветата за тях от много далече. И докато денят позволяваше, хората не престанаха да преминават, но когато се свечери, през реката започнаха да преминават толкова много хипопотами, че от страх да не ни направят някоя пакост, групите и на единия, и на другия бряг се подслонихме, както можахме, като оставихме преминаването за другия ден.

През нощта, понеже имаше месечина, трима моряци тръгнаха по брега с надежда да намерят нещо след отминалата буря и намерили в устието на реката една акула, изхвърлена на брега, която разпределили помежду си, а след това ни продадоха по едно парче месо колкото два пръста по петнадесет и двадесет крузаду. И понеже нямаше никаква друга храна, намериха се толкова много купувачи, че след като цялото тяло беше продадено по тази цена, намериха се хора, които даваха за половината от главата двадесет хиляди рейса, така че с парите от рибата човек можеше да си купи в тази земя един много хубав ифлик.

На другия ден се върнахме при сала и докато привършим преминаването, се забавихме до вечерта, поради което спахме досами оттатъшния бряг сред тръстиките в едно тресавище — най-доброто място, което можахме да намерим.

И щом се съмна, поехме отново на път и вървяхме до надвечер, когато стигнахме до другия ръкав на реката, на който, макар че беше широк, намерихме брод. И като видяхме, че всичко около залива е заблатено и пълно с вода, ние се отдалечихме от него, заобиколихме от единия край до другия, и се натъкнахме на някаква пътека; и понеже предположихме, че води към някое селище, вървяхме по нея до свечеряване, когато забелязахме две-три селища, където купихме три кози. И след като се отървахме от техните жители, които заедно с хората от други села започнаха да се бият с нас, отидохме да нощуваме край други селища, чиито жители не бяха толкова много, че да се осмелят да ни нападнат открито. На другия ден те тръгнаха заедно с нас с надежда при нас да настъпи някакво безредие, при което да разкрият намерението си. Междувременно стигнахме до една река, където водата при брода не достигаше до шиите ни, и те като видяха колко внимателно минаваме, и че не могат да ни задържат, се нахвърлиха върху четирима-петима роби, които бяха още на техния бряг, и ги съблякоха, без ние да можем да им помогнем, защото повечето от хората бяха вече на другия бряг, а онези, които бяха в реката, трябваше да се мъчат още много, за да се измъкнат от тинята, в която затъваха, затова не бяха в състояние да им се притекат на помощ.

След като се измъкнахме от тази река, вървяхме до вечерта, когато попаднахме на друго селище, където кафрите ни показаха някакво място, през което според тях щели сме да можем да намерим брод към залива и да прекосим крайбрежието, както искахме. И когато се готвехме да тръгнем по-бързо (не защото вярвахме в думите им, а защото нуждата ни принуждаваше), дойде един момък гуджаратец^[4], когото някои от дружината познаваха добре от Индия, и ни предупреди да не отиваме натам, накъдето са ни упътили, защото там всичко било тиня и онези били решили да ни избият, щом затънем в нея, и че той искал да дойде с нас и да ни покаже откъде е минал Мануел ди Соуза. Решихме, че този съвет е по-сигурен и го следвахме два дни, все по брега на залива, и накрая се натъкнахме на друга река. И понеже всички бяхме развълнувани, тъй като мислехме, че ще стигнем до морето, според надеждите, които водачът ни даваше, като срещнахме това препятствие, някои започнаха да говорят срещу него; да казват, че трябвало да го обесят, защото нарочно ни бил завел там, за да измрем. Изплашен от това, момъкът се върна при кафрите без наше позволение. И когато разбрахме, че го няма, и видяхме, че няма кой да ни води в друга посока, проучихме реката, за да видим дали не можем да минем, без да правим салове, защото дърветата бяха много надалече, но после видяхме, че са необходими и направихме два, с които още същия следобед премина голяма част от хората.

На другия ден, след като всички бяхме на отсрещния бряг, тръгнахме отново да заобикаляме залива, и понеже цялата земя там беше безлюдна и крайно бедна откъм дървета и треви, а в селищата, край които минахме, не купихме нищо, нуждите ни така нараснаха, че бяхме принудени да ядем обувките и ремъците на щитовете, които носехме. И онзи, който успееше да намери някаква кост от животно, от стоене побеляла като сняг, я изяждаше стрита на прах, сякаш беше богато пиршество. При тази мизерия хората така изнемощяха, че оттам нататък започнаха да падат на всяка крачка по пътя и да остават безразборно край храстите. Всички вървяха така без посока, носени от нуждата, и нито тези, които оставаха, съжаляваха, че трябва да умрат след няколко часа в такава безпомощност, нито другите, които вървяха напред, очаквайки всеки момент да се видят в същото положение, не изпитваха вече никаква скръб; и тъй минаваха едни през други, без да се забелязва у тях някакво чувство, сякаш всички бяха неразумни животни, които минават оттам с една цел, уплашено втренчили очи в полето напред, за да видят дали ще намерят трева, кост или животинка (няма значение дали се яде или не); и когато се появеше някое от тези неща, всеки хукваше веднага с всичка сила, за да го вземе пръв. И много често се стигаше до разгорещени спорове между роднини и приятели за един прелетен скакалец, бръмбар или гущерче — толкова голяма беше нуждата и толкова голяма мизерията, че се радваха на такива гнусни неща; и с тези мъки вървяхме три дни, докато накрая стигнахме до един хълм, където имаше много див лук, но не можа да го спаси подозрението, че е достатъчно отровен, за да умре човек, ако яде от него, та да се откажем от вечеря; и благоволи господ бог тогава да не ни се случи нищо лошо.

Всевишни, необятни, справедливи и всемогъщи боже, истински познавач на човешкото сърце! Ти, господи, който от своя небесен трон виждаш на земята скръбта и мъката, на които съм осъден, защото дойде трагичният час, когато заради правдивото продължение на събитието трябва да опиша преждевременната и жална скръб на моя брат Антониу Собриню ди Мешкита. Ти знаеш, че заради него непрестанно съм потънал в дълбока скръб, която ме обзе, когато той беше още жив, и която отново ме обхваща след смъртта му. Помогни ми, господи, в това толкова трудно време и ободри духа ми при спомена за тази болка, та да не заглуши съвсем със силата си моите думи, за да мога да продължа най-общо тази история, страданието от моите собствени беди нека бъде оплаквано от мен само толкова, колкото заслужава причината за него.

И тъй, нека се върнем на случая; когато вървяхме по тези места, където прекъснах нишката на започнатия от мене труд, брат ми толкова изнемощя, че не можеше да издържа да върви с дружината, и от пет-шест дни двамата оставахме след всички и пристигахме последни на мястото, където почивахме нощем; и макар че капитанът често ни чакаше и от уважение към нас спираше вечер по-рано, отколкото обикновено, за да се подслоним някъде, то и това не беше достатъчно, за да издържаме на вървенето; напротив, тъй като безсилието растеше все повече с мизерията, ние започнахме да изоставаме още повече; поради това, когато капитанът при тръгването на път на другата сутрин видя, че изостанахме много назад, изчака да дойдем при него и тогава ни каза, че добре виждаме нещастието, до което са ни докарали нашите грехове, но всички хора се оплаквали, че той ни чака. Те казвали, че докато още дишат, трябва да се мъчат да се измъкнат от тази проклета земя, и че поради времето, което се губеше с тези забавяния, при състоянието, в което вече бяхме всички, скоро ще свършим там; затова иска ние да решим какво да правим: ако можем, нека не изоставаме, ако ли пък силите на Антониу Собриню не стигат и аз съм готов да остана с него, нека му кажа, за да не губи повече време за неща, с които не може да ни помогне, а другите води към явна гибел; господ знаел с каква болка ни казва това, но поради отговорността, която носи за тези хора, трябвало да го стори.

И тъй като Антониу ди Собриню отговори на това, че щял да изостане още преди няколко дни, ако не съм бил аз, но сега вече не се решавал да направи нито крачка напред. Тогава рекох на капитана, че виждам колко е прав, като казва всичко това; и понеже тъй беше угодно господу богу — да не се спаси никой от родителите и децата от нашето семейство, които пътувахме с този кораб, като едните видяха злочестата смърт на другите, аз много му благодарях и се разкайвах за греховете си, и бях готов да остана с моя брат и да му бъда другар в смъртта, както му бях в живота; и понеже бе сигурно, че той все повече изнемощява поради глада, а те не можеха да ни помогнат срещу това, помолих ги всички да не се бавят повече, пък ако бог благоволи да се сети за тях и ги отведе в християнска земя, моля ги само за едно: да не казват как сме свършили, а че сме се удавили при слизането от кораба, за да не огорчават повече една скръбна и безутешна майка, която опечалена от смъртта на съпруга и децата си, оставаше в кралството.

Щом чу това, Антониу ди Собриню се разсърди много и ми каза да не говоря такива неща, че той няма да се съгласи с това, а ме моли в името на бога, на св. Петър и св. Павел да си вървя и да го оставя. И от името на същите молеше капитана и всички останали да не ми позволяват да остана, защото ако той чувствувал в себе си някаква надежда за живот, нищо не би могло да го утеши така, както моето присъствие, но сега виждал около себе си само смърт и предзнаменования на смъртта; нека аз да не се грижа повече за него, нито искал от мен нещо друго, освен да го оставя на волята божия, както той ме оставяше на нея и ме молеше да приема смъртта му като голяма милост на божията ръка, както той я приемаше; и все пак бог знаел, че ако му оставала някаква скръб, то било мисълта колко много огорчението от неговата смърт ще ускорява моята собствена гибел. И колкото и да се мъчиха капитанът и другите да ме убедят да не оставам, като ми изтъкваха най-различни причини, аз макар и да се оплаквах, че ме осъждат така сурово, защото смятаха, че са достатъчни техните настоявания, за да ме отклонят от моя дълг, упорствувах в моето решение. Поради това те с не малко скръб се сбогуваха с нас и тръгнаха отново на път, като с мен остана само един момък, когото водех от кралството и един роб, които не искаха да ме оставят, макар че много пъти ги молих за това. И като видях, че присъствието на момъка не ми служеше за нищо, освен да ме огорчава в живота и да ме безпокои в смъртта, трябваше да му се отплатя за доброто му намерение с една много лоша постъпка: взех копието, което носех, и с бой го накарах да се отдели от мен и да си тръгне, за което исках да спомена тук, понеже той заслужи това пред мен с верността си.

Като останахме с брат ми сами и след като той си почина, аз го помолих да стане и докато беше още светло и господ бог го даряваше с живот, да направи усилие да върви колкото може повече, защото може би на всевишния така ще му се понрави да стигнем до някое селище, където да намерим спасение, ако ли пък не, по-добре е човек да свърши в ръцете на хора, отколкото да бъде разкъсан от зверове, каквито в тази земя вероятно има много, ако се съди по безбройните и различни видове следи, с които беше осеяна цялата. При това мое досадно настояване той толкова много се обиди, че дълго време не искаше да ми говори; но след туй като видя, че аз не преставам да му дотягам, прекъсна мълчанието си и каза, че ме моли да не оставам там и да го напусна от уважение както към моя живот, така и към неговата смърт; и понеже аз не исках да направя това, разбрах, че този, който стоеше там, вече не беше мой брат, нито аз го наричах такъв, а едно мъртво тяло и малко пръст, както скоро щях да го видя. И понеже тъй трябваше да стане, той ме помоли да не му губя малкото време, което му остава да живее, в търсене на спасение на живота, от който вече нямаше нужда, а да го оставя да се предаде в божиите ръце и да приеме неговото свето страдание, за да му вдъхне сили в този час, и аз да му помогна за това, защото то било единственото нещо, от което се нуждаел, и последното, за което трябвало да ме моли. И тъй като в този и други такива тъжни и печални разговори изгубихме известно време, той, трогнат накрая от моето състрадание, се помъчи да стане и тръгне отново на път; не беше вървял много, когато отново легна и така ту с вървене, ту с падане, малко по малко следвахме пътя на другарите ни, които след като се разделиха с нас, вървели докъм надвечер, когато се натъкнали на едно блато, което пресичало пътя им. По средата на блатото течала река и докато още се чудели дали ще могат да преминат на другия бряг, се появили някакви кафри, които те помолили да им покажат откъде да минат, а онези им отговорили, че сега не могат, но на другия ден ще го направят. Нашите като видели колко много трябва да чакат за водач, отишли в една горичка наблизо и пропилели цялото останало време от деня в търсене на някаква храна. И понеже бяха изминали малко път, поради реката, която им бе попречила, аз и брат ми, вървейки по техните следи, вече по тъмно, забелязахме огньовете, които бяха запалили, и отново се присъединихме към тях. Заварихме ги по-доволни, отколкото бяха през другите нощи. И така с надеждата, че на другия ден ще стигнат до селището, понеже бяха срещнали през този следобед няколко залива на брега на блатото, каквито се образуват при езерцата, а нуждата им беше осигурила тук превъзходни деликатеси; макар че аз и брат ми не получихме от техния дял, защото стигнахме късно, направихме си вечеря от сандалите, с които бях обут, и нашата не по-малка нужда ни караше да ги намираме не по-малко вкусни.

На другата сутрин на отвъдния бряг на реката се появиха кафрите, които очаквахме, но от това, което последва, личеше, че те бяха използвали целия следобед, за да се съберат, и щом дойдоха на брега срещу нас, ни посочиха едно място, откъдето казаха, че можем да минем. Но докато се придвижвахме от мястото, където нощувахме, до реката имаше такава тиня, че прибавяйки някои признаци на злонамереността, която забелязвахме, ние се побояхме да влезем във водата. Усещайки нашето недоверие, те ни успокоиха, като ни казаха да не се страхуваме, защото оттам вече са преминавали и други хора от нашата земя, така че както заради техните увещания, така и поради нуждата да стигнем до другия бряг, започнахме да преминаваме реката, обаче почти всички заедно, за да можем да се защищаваме, в каквото и положение да попаднем; и още не бяхме направили и няколко крачки, когато всички затънахме в тинята до кръста, а над нея нямаше повече от две педи вода, така че ни стигаше до раменете. Всеки започна да напряга всичките си сили, но тинята беше толкова дълбока и лепкава, че понякога дълго време оставахме приковани на едно място, мъчейки се непрекъснато да се измъкнем, без да можем да направим крачка напред; а когато успявахме да извадим единия крак и да стъпим, за да извадим и другия, отново потъвахме с него, така че после нито единият, нито другият можеше да излезе. И понеже не можехме да издържаме повече на такива мъки, имаше някои, които изгубиха вяра, че ще излязат оттам; изморени и обезсърчени вече от всичко, те решиха да се оставят така да затънат в тресавището; и наистина щяха да го направят и умрат от една толкова нова и жестока смърт, ако не бяха другите, които ги окуражаваха в този безкрайно тежък час и им вдъхваха вяра дотогава, докато не ги накараха да излязат на брега.

При това преминаване почина моят брат Антониу Собриню, който толкова много се измъчи в тинята, за която разказах, а и силите му бяха съвсем към своя край, че когато вече не можеше да върви, аз го измъкнах от тресавището с такива мъки и усилия, които само бог знае, докато стигнахме до течението на реката, което минаваше покрай другия бряг; там тинята беше малко, но водата толкова много, че ни заливаше, така че тези, които минаваха оттам, правеха пет-шест крачки под вода, без да допират с краката си дъното, докато стъпят на земя от другата страна. И тъй като ние бяхме последни, защото се забавихме заради неговата слабост, останахме в реката, а не умеехме да плуваме; и когато стигнахме там, аз минах от другата страна, като се приближих по възможност до най-дълбокото, място, за да му помогна, когато стигне до мен; неговата немощ обаче беше толкова голяма, че когато се хвърли, водата му повдигна краката и го понесе напреки надолу по реката. Колкото и да се мъчих да го хвана за ръката, не бидох удостоен от господа бога да го изправя над водата, преди той да предаде богу дух. И понеже аз минах веднъж реката с първите, за да помагам да се браним, ако стане нужда при преминаването, а ако не се наложи, да сваля оръжията, защото с тях беше невъзможно да му помогна, и докато се върна при него, стана това, което казах, а другите другари от страх пред кафрите се бяха отдалечили малко от мястото, където ги оставих, защото там имаше непроходима кал, нямаше кой да ми помогне при това толкова печално събитие, освен един слаб юнга, който беше останал там изморен. Измъкнах брат си на сухо и го покрих с малко тръстика, което беше най-благочестивата служба, която можах да извърша в този час, поради моята слабост и скръб. И като свърших това, аз си тръгнах, понеже капитанът вече от доста време ме викаше да се бием с кафрите, които бяха препречили пътя, защото виждах, че няма какво повече да правя там; не беше време за сълзи, нито пък можеха да се намерят достатъчно сълзи за толкова голяма болка; сбогувах се завинаги с това тяло, което ми беше толкова обично в този живот, а сега бездиханно, най-силният и злощастен удар го отнемаше от погледа ми и го оставяше в тази пустиня. О, няма да кажа как си тръгнах! Защото освен че мога да не бъда разбран, признавам, че ако продължавам повече спомена за това печално събитие, нищо не може да ми причини по-голямо страдание и болка от това да превръщам скръбта си в многословна елегия, вместо да опиша накратко и наобщо тази история.

Така че когато стигнах при останалите другари, заварих ги готови да се бият, но смутени дали да започват или не, защото кафрите, които им бяха препречили пътя, бяха много. Сред кафрите също имаше големи колебания дали да ни нападнат; но накрая, може би повече от страх пред пушката, отколкото от добра воля, те решиха да се престорят, че нямат такива намерения и да ни покажат пътя към три-четири селища наблизо, където смятаха да се съберат повече хора и отново да се върнат към своята цел. И макар че преводачът ни предупреди какво се готвеше, поради това, че ни липсваше храна, ние също се престорихме, че не разбираме нищо, докато видим дали можем да получим някаква храна от тях, и се разположихме там, където те пожелаха. Те донесоха да ни продадат няколко парчета биволско месо и дивеч, с какъвто тази земя е много богата.

Тези кафри ни съобщиха, че четиримата, които бяхме пратили напред с вест до Лоренсу Маркиш, са убити, и то там наблизо, защото, принудени от глада, хванали един кафър, когото срещнали край морето, и след като влезли с него в едни храсталаци, го нарязали на парчета и го изпекли, за да си напълнят торбите; но тъй като съседите му открили, че го няма, а земята тук е песъчлива, по следите стигнали дотам и разбрали каква е работата; и тогава закарали нашите на брега, и понеже решили, че няма да бъде добре, ако не им отмъстят, заклали нещастниците по най-жесток начин.

На другия ден тръгнахме оттам и продължихме да вървим край други селища, а кафрите от тези селища вървяха редом с нас, присъединявайки се към онези от селото, където спахме. И тъй като тяхната цел беше такава, каквато вече казах, след като видяха, че са много, поискаха да ни нападнат. Един от тях се нахвърли върху едного от нашите, който беше малко небрежен, измъкна му меча от пояса и избяга, а те, като видяха, че след тази тяхна първа наглост ние не направихме нищо друго, освен дето се опитахме да ги изгоним, един друг събра кураж и поиска да вземе брадвата от този, който я носеше, но тъй като той вече беше нащрек, не можа да му я измъкне от ръцете. Веднага всички се нахвърлихме върху него и върху онези, които се притекоха да го защитят, започнахме доста тежък бой, при който крадецът беше съборен с удари с копията, но силите ни бяха толкова недостатъчни, и въпреки че доста време остана повален на земята и му нанесохме близо двадесет удара с копията, не го наранихме с нито един удар, макар че не носеше друго защитно оръжие, освен кожата, с която се беше родил. И тъй си тръгна само с порязана ръка от удара, който капитанът му нанесе с меча. И въпреки че другарите му се мъчеха да отмъстят за него, доколкото можеха, като видяха накрая, че не могат да ни разбият и колко трудно се отърва този, който дръзна да се приближи, малко по малко започнаха да се оттеглят, докато съвсем ни оставиха.

След като се отървахме от тези хора, поехме отново пътя си надолу по една песъчлива равнина, по която видяхме, че върви голямо стадо биволи, говеда, зебри и коне, каквито срещахме за пръв път, откакто бяхме тръгнали, и минавайки оттам, стигнахме до едно тресавище. През него течеше река, която не можеше да се премине отникъде, освен през един брод на слоновете, който я прекосяваше от единия до другия бряг. От този брод обаче ние се страхувахме много, както защото водата там беше дълбока, така и заради многото хипопотами, с които беше пълен целият; когато ни видяха, те се събраха на големи стада и повдигайки телата си наполовина над водата, се юрнаха към нас с такава ярост и цвилене, че никой не се осмели да започне пръв преминаването; но накрая, като видяхме, че нямаме друг изход, тръгнахме, като удряхме с копията напред и надавахме много крясъци, защото усетихме, че с това малко ги поизплашихме; така минахме на другия бряг. И понеже искахме оттам да тръгнем към морето, разбрахме, че по цялото протежение на тресавището, около половин левга, има едни извънредно високи и сенчести дървета, през които слънцето никога не прониква и не достига до заблатената вода под тях; затова тя е толкова студена и зловонна, че като се прибави това към дълбочината и непроходимата тиня в нея, преминаването става толкова трудно, че този ден и следващите шест, докато вървяхме край него, много пъти се опитвахме да преминем на другия бряг, но нито веднъж не успяхме.

И тъй като през цялото време, докато вървяхме покрай това дяволско блато, не намерихме калуна, корени, треви, плодове, нито някаква друга храна, с която да се подкрепим, нуждата така нарасна, че бяхме принудени да ядем някакви бобови зърна — най-голямата и бързо действуваща отрова от всички, които ядохме по своя път; защото тези, които хапнеха от тях, веднага щом ги глътнеха, падаха на земята в безсъзнание; така че ако не им помогнехме с реза^[5], не можеха да направят нито крачка напред и започваха да се гърчат от болка и ужас, сякаш ги беше обзел нечестивият. По този начин всички — едни измъчени толкова много от тази храна, а други понеже ги видяха и не ядоха от нея, нито пък намериха друго, бяхме така изнемощели, че през всеки един от тези дни по пътя оставаха толкова много хора от мизерия и беззащитност, че ако може тъй да се каже, събуждаха състрадание дори у тигрите и мечките; в тази местност ние бяхме по-зле от тях, защото страхът за себе си, който владееше всекиго, караше всички да загубят разума си, ако ли пък останеше у някого малко, той го използваше само за да се оплаква от злата си участ и греховете, които го бяха докарали до това нещастие. И сигурно ако някой ни е гледал отгоре през тези гори, макар и варварин, виждайки ни как вървим голи, боси, натоварени, другоземци, изгубени, нуждаещи се, пасящи жилавите треви, с които още не бяхме задоволили глада си из долините и по хълмовете на тези пустини, щеше да разбере, че сме хора прегрешили много тежко пред бога и че нашите престъпления са много големи, защото обичайното му милосърдие не можеше да допусне такова сурово наказание за едни толкова жалки тела.

И тъй като безпокойството ни растеше от ден на ден, защото навсякъде, откъдето минавахме, продължаваше все това блато, ставаше много ясно, че по-скоро ще стигнем до края на живота си, отколкото до неговия. Изгубили вяра, че ще можем да излезем оттам с човешко усърдие, решихме да преминем към божественото; затова, паднали на колене за молитва, започнахме да призоваваме Света Богородица да измоли чрез своето свято зачатие от своя славен син да направи ново чудо, подобно на чудото, което бе направил със синовете Израилеви на излизане от Египет при преминаването на Червено море, за да ни покаже пътя, по който да излезем оттам и да намерим някаква храна, с която да съживим нашия вече почти изгубен дух и да не загинем в такава мизерия. И тъй като нейната служба е да се моли за грешниците, тя благоволи още в същия този ден да предприемем преминаването на блатото на място, където изглеждаше невъзможно да се премине, и оттам с нейна помощ (защото без нея нямаше да можем) намерихме начин да го прекосим до другия бряг. И като видяхме това очевидно чудо, започнахме отново молитва, благодарейки (не без сълзи на очи) на господа бога за голямата милост, и освен тържествените обещания на всеки поотделно, обещахме от името на всички едно поклонение при Света Богородица Гуадалупска с тържествена литургия и друга литургия в първата църква на Светата Дева, която срещнем; защото, виждайки какво направи божията майка за нас този ден, оттогава нататък започнахме с нейна помощ да добиваме известна надежда за спасение и да вярваме повече в изхода от нашите невероятни мъки. И още същия ден, за да разберем ясно от чия ръка идваше това дело и за да не останем без манната на пустинята, намерихме много диви кокосови орехи; през нощта отидохме да спим до едно езерце близо до морето, където намерихме едни плодове, почти като круши, с много приятен вкус, а при нас дойдоха и кафри.

Прекарахме тази нощ с много повече почивка, отколкото през миналите, а на другия ден, който се падаше блажения Свети Йоан Кръстител, кафрите дойдоха пак с малко царевица, която купихме от тях; и като свършихме това, понеже желанието ни беше да не се успокояваме, докато не стигнем до морето, решихме да отидем да спим на морския бряг. И понеже по този път имаше друго блато, помолихме кафрите да ни покажат брода през него. Те обаче поради коварството, което подготвяха, бяха събрали много хора, и чакаха да се съберат още повече, затова ни задържаха с приказки, но след като видяха, че им даваме зор, започнаха крадешком да се смесват с нас с намерение да ни пленят. И без съмнение можеха лесно да го направят, защото те бяха силни, а ние слаби, ако преводачът не ни беше предупредил какво е чул, поради което не им позволихме да се приближат до нас. И те, като видяха, че сме разбрали и че на сутринта не могат да свършат това, което искаха, започнаха оттам нататък да показват намеренията си по-открито и да говорят с нас надменно, защото мислеха, че по този начин ще ни накарат да омекнем и по-бързо да им се покорим; така че ние, като видяхме, че битката с тях става неизбежна, започнахме да се подготвяме и събрани всички ведно, невъоръжените в средата, тръгнахме на път, без да ги чакаме, а те щом ни видяха, че тръгваме, казаха, че искали да ни водят. И така заедно стигнахме до един хълм, откъдето се виждаше морето. Там те поискаха да тръгнем по една пътечка, която водеше към тресавището, за което казах, и след като затънем, да започнат да се бият с нас. Раздразнени от подобна постъпка и разбирайки тяхното намерение, ние не пожелахме да променим намерението си да вървим натам, накъдето виждахме, че пътят е чист. Те обаче, като разбраха нашето решение, се приготвиха да се бият, някои застанаха на пътеките, по които мислеха, че ще тръгнем, а други ни обкръжиха. И щом като се разделиха и подготвиха, започнаха да си подвикват едни на други и след като направиха това, с големи крясъци и свиркане се нахвърлиха върху нас, мятайки толкова много копия, че над нас се образува облак, който не намаляваше нито за миг. И при този първи устрем раниха капитана и един друг човек с по две големи рани; но тъй като по това време бяхме бдителни, нито след бога имахме по-голямо упование от малката надежда в него, решихме да не оставаме това неотмъстено, дори ако трябва да загубим живота си, който ни струваше толкова много страдания.

Започнахме да им оказваме съпротива с няколкото копия и мечове, които още имахме, и с разни други оръжия, които тогава гневът и нуждата лесно изнамираха, но тъй като бяхме малко и съвсем съсипани от умора, а кафрите много и силни, те виждаха в какво мизерно състояние сме и не преставаха да ни притискат от всички страни, навлизаха сред нас с лекота и запращаха копията си, които те по навик хвърлят с невероятна сила и ловкост. А когато тръгвахме към тях, за да им нанесем удар, понеже нашите оръжия не бяха метателни, те се отдръпваха с такава лекота, че не можехме да им сторим нищо. И макар че ги задържахме повече от два часа, биейки се все така жестоко, като победата клонеше ту на едната, ту на другата страна, ние бяхме вече толкова уморени, че нямаше да стигнем до никакъв изход, ако господ бог не ни беше помогнал с пушката. Този, който я носеше, през това време не правеше нищо друго, само я пълнеше и стреляше, като освен куршума слагаше и много сачми и тъй като в голямото множество врагове не можеше да не улучи, веднъж паднаха двама, а ранените бяха толкова, че те, вразумени от това, започнаха да се бият с по-малко ярост, докато малко по-малко ни оставиха напълно. И щом видяхме, че сме се отървали от тях (благодарейки на бога за голямата победа), се отправихме към морето и стигнахме до него, след като преди четиринадесет дни го бяхме оставили и започнали да заобикаляме реката. През това време бяхме изминали по нашия път над шестнадесет левги, а не бяхме напреднали с повече от пет, колкото вероятно имаше от мястото, където пристигнахме, до устието на реката, откъдето тръгнахме.

При това заобикаляне, сред мъртви и уморени, ни останаха двадесет души.

След като си починахме малко на този толкова желай пясък и се излекувахме с парче сланина, което за късмет се намери в дружината и не беше малко според нуждата, която изпитвахме всички, понеже още беше рано, тръгнахме отново на път, за да видим дали няма да попаднем някъде на вода, където да поотдъхнем; но тъй като в цялата тази земя трудно се намира вода, вървяхме до надвечер, без да намерим. Тогава се подслонихме край едни храсталаци и прекарахме нощта доста измъчвани от жажда, поради трудностите, които ни създаваха кафрите, и това не беше нито за първи, нито за последен път, защото откакто излязохме от Тера ду Натал и навлязохме в Земята на пушеците, намираща се на двадесет и шест градуса и две трети южна ширина, която цялата беше само пясък, много често пътувахме по шест-седем дни, без да пием вода, а това не беше по-малка беда от останалите, които преживяхме при това пътуване.

На другия ден потеглихме отново с намерение да не се отдалечаваме от брега, освен при крайна нужда, но тъй като при нас тя беше постоянна, главно заради водата, почти всеки следобед навлизахме навътре в сушата, за да търсим някакви слонски следи, където понякога намирахме вода (защото това са кристалните извори на тази област). И след като вървяхме през тези пустини пет дни, най-сетне господ бог ни се притече на помощ, когато в едни храсти край морския бряг видяхме един глиган, който си стоеше най-безгрижно. И преди да побегне, бе обграден и убит, а след това също така разделен между всички.

Този следобед, когато се отбихме навътре в сушата, както обикновено правехме, минахме край три-четири големи селища, но в никое от тях не пожелаха да ни покажат откъде пият вода и понеже вече се свечеряваше, отидохме до друго, където имаше двадесет-тридесет крави и няколко овена. Там ни показаха едно блато, което беше малко по-нататък; но тъй като вече не беше време да ходим да спим при него, изпратихме там четирима-петима момци, които поради липса на съдове успяха да донесат твърде малко вода, за да можем да утолим жаждата си.

И понеже кафрите от всички селища, през които минахме ни преследваха през целия следобед и се опитваха да хванат някои по-непредпазливи, и се събираха все повече, докато най-после ни оставиха да се настаним, като и те направиха същото наблизо. Това струпване ни се стори доста съмнително, затова щом се спусна нощта, пратихме преводача скришом да подслуша какво си говорят; и понеже беше тъмно, той можа да го направи така, че като се върна, ни разказа как там съблекли и ранили на десетина-дванадесет места един моряк, който, измъчен от жаждата, отишъл да ги помоли за вода, виждайки, че опасността е по-малко сигурна сред враговете, отколкото при нуждата, която изпитва; и целият разговор бил около начина, по който да се бият с нас на другия ден, така че никой да не избяга.

Щом се узна това, преценихме, че ако останем тук, трябва да се бием при много голямо предимство за тях и риск за нас, понеже между нас и морето имаше един хълм и една долина с много и трудно проходими храсталаци, затова всички решихме, че най-добре е да станем в полунощ и да стигнем до морето, преди да се е съмнало, където поради казаните вече причини очаквахме по-изгодно положение. Следвайки това мнение, щом стана време, тръгнахме на път, като оставихме няколко запалени огъня, за да ги заблудим. И понеже мракът беше голям, а ние малко познавахме тези места, не гледахме нищо друго, освен да вървим направо, затова попаднахме на най-стръмните и трудни места, пълни с тръни, през които трябваше да си пробиваме път, а така също и множество стари дървета, повалени на земята, през които много често минавахме пълзешком и пипнешком, според както намерехме за добре, защото толкова слабо се виждаше, че очите не ни служеха за нищо друго, освен постоянно да ни държат в страх да не ги избодем в някой трън. Така се движехме един след друг по стоновете от болка при убождания, когато се натъквахме на тръни. Вече се развиделяваше, когато стигнахме морето. При това преминаване умряха трима души, освен онези, които кафрите раниха и които доста време чакахме, но накрая решихме, че те вероятно закъсняват, защото не могат повече да вървят, и тръгнахме отново на път. И през тази нощ отидохме да спим в една горичка, където някои, принудени от жаждата, пиха от водата на едно езерце, която беше солена колкото морската, и то купена на цената на златото от онези, които отиваха да я донесат, защото поради големия преход, който направихме през миналата нощ и на следващия ден, когато пристигнахме тук, вече никой не можеше да се помръдне от мястото си. И след като се бяхме разположили така, по нашите следи дойдоха трима-четирима кафри, съгледвачи на онези, които оставихме назад, и след като видяха къде сме, се върнаха.

И тъй като идването на съгледвачите не ни остави повече да почиваме спокойно, поради многото хора, които бяхме видели събрани там, щом стана светло, тръгнахме отново и към девет-десет часа стигнахме една река, където поради отлива намерихме брод и когато вече почти всички бяхме минали на другия бряг, дойдоха няколко кафри, бързоходци на другите, които останаха назад. Те намериха на страната, откъдето идваха, останали двама-трима младежи и ги съблякоха, без да им сторят друго зло, с намерение да нападнат и другите, които още преминаваха реката. Те щяха да направят същото, ако тези, които вече бяха на другия бряг, не им се бяха притекли на помощ, като влязоха отново във водата, за да ги бранят, докато се спасят.

Щом се събрахме така всички заедно, поискахме да тръгнем отново, но кафрите, като видяха нашето намерение, минаха реката и започнаха да подстрекават другите, които бяха на нашия бряг, да ги насъскват да се бият с нас или поне да ни задържат, докато дойдат другите им хора, които вървяха по-назад; те надаваха обичайните си за такива случаи крясъци и бойни викове и за кратко време се събраха много хора, които тръгнаха към нас съвсем уверени, че ще могат да ни задържат, та дори не пожелаха да чакат повече останалите от дружината си; и понеже преводачът ни предупреди за тяхното намерение, капитанът заповяда на този, който носеше пушката, да стреля в първия, който му попадне на мерника, и той направи това много добре с едного, който вървеше пред другите, като го улучи точно в гърдите и го прониза. В същото време ние ги нападнахме и макар че в началото се държаха твърдо, накрая ги накарахме да се оттеглят в един храсталаци наблизо, а раненият бяга край реката толкова много, преди да падне, че другите не сметнаха бедата за толкова голяма и надойдоха в купом да го братнят от тези, които го гонеха, но понеже в същия момент той падна на земята и моментално бе насечен на парчета, притеклите му се на помощ, вразумени от гледката, се върнаха там, откъдето бяха дошли.

И понеже от толкова дни не бяхме купували нищо, нито бяхме туряли в уста нещо, което да има име, нуждата принуди мнозина да стигнат до мнението да изядем този кафър и както после се разбра, това не е било първият път, когато мизерията беше стигала дотам, че някои да пожелаят човешко месо, но капитанът не се съгласи с такова нещо, като каза, че ако се прославим с това, че ядем хора, оттам до края на света всички ще бягат от нас и ще се мъчат да ни преследват с много по-голяма омраза.

И понеже се опасявахме, че ако се забавим там, ще дойдат другите, които вървяха по петите ни, както след това се разбра, и ще ни създадат неприятности, като се съединят с останалите, ние се събрахме и тръгнахме отново на път. Слънцето беше вече почти залязло, когато срещнахме едни кафри, които макар и да не искаха да ни се доверят, казаха, че щели да ни продадат вода; и понеже жегата беше голяма, помолихме ги тъкмо за това. Дадохме им съдове и те ги донесоха пълни с вода. Скоро обаче им омръзна да ни правят тази услуга, защото се нуждаехме от голямо количество и се наложи да навлезем навътре по тези места, за да търсим вода, и там намерихме едно езерце, където се напихме на воля; и макар че вече беше късно, от страх да не би през нощта враговете да ни изненадат и нападнат, не пожелахме да останем там, а се върнахме отново да спим на брега на морето.

И понеже миналите дни бяха много горещи, всички решихме, че е хубаво да повървим преди изгрев, та когато през деня стане горещо, да си почиваме, без да намаляваме дневния преход; затова щом стана време, тръгнахме на път; и след като бяхме извървели около една левга, се натъкнахме на една гола скала, в която се удряха морските вълни, нещо доста необичайно по тези места, защото всичко там е пясък; и тъй като тези, които вървяха напред, поради нощния мрак не виждаха какво точно има, а си мислеха, че са намерили проход между подножието й и водата, влязоха без страх, но не бяха направили и няколко крачки, когато придойдоха няколко бурни вълни, събориха ги и ги повлякоха навътре; и макар че им се притекохме на помощ, само малцина можаха да се спасят с голям риск. И поради тази причина ни се наложи да чакаме утрото, когато видяхме, че не можем да минем в подножието на скалата. Тогава започнахме да се изкачваме по нея е доста големи мъки, защото камъните бяха много остри; и понеже бяхме боси, получихме толкова и такива големи рани, че някои останаха по пътя, а тези, които минаха напред, се измъчваха от непоносими болки; и така, измъчвани от камъните и от усилията, вървяхме до вечерта, когато отново стигнахме до чистия пясъчен бряг; и докато си почивахме малко, кафрите, които непрекъснато вървяха след нас в очакване на най-изморените, убиха един роб, който се беше отдалечил от дружината; вдигнахме се оттам и отидохме да спим през нощта на брега на едно езерце и понеже беше сладководно, то се оказа най-добрата странноприемница, която можахме да намерим.

В същия ред вървяхме и на следващия ден и към девет-десет часа срещнахме един кафър заедно с около четиридесет други. Той ни каза, че бил изпратен при нас от един крал на име Инека, приятел на белите хора, и че кралят знаел за нашите мъки и за това пратил да ни помолят да отидем при него, той щял да се отнесе много добре с нас, както бил вече правил с други хора, които преди известно време минали през неговата земя и се качили на един кораб, който често идвал в една река на неговото кралство. Ние не приехме тази вест за достоверна, нито вярвахме, че португалците са така известни и се ползват с такова доверие в толкова отдалечени от нашите пътища райони, че едно такова предложение идва от добра воля, а по-скоро сметнахме всичко за хитрост и коварство, и понеже не знаехме колко близо е реката, до която искахме да стигнем, отговорихме сухо, че не можем да направим това, за което той ни моли, тъй като нашият път е все по брега, докато, срещнем другарите си, които търсим. При този отговор те се сбогуваха, като взеха със себе си Луиш Педрозу и ревизора на кораба и господ бог пожела той навреме да познае нещастието на Фернау ди Алвариш и да му се плати със същата монета за това, което беше заповядал да направят; така отведоха още трима-четирима души, които не можеха да издържат на вървенето с нас и пожелаха да останат с тях, макар че по-скоро бяха принудени от слабост, отколкото бяха уверени в предложенията, които онези им направиха и доста малко изпълниха — защото щом като ни видяха, че се отдалечаваме, те ги съблякоха, оставиха ги голи и се върнаха там, откъдето бяха дошли. Ние продължихме пътя си през този и следващия ден все край морето, където намирахме много бели раци, носени от вълните и щом вълната се оттеглеше, те оставаха на пясъка. И докато беше светло, убихме доста от тях. И понеже времето не беше много хубаво, така бързахме, че много често, когато ги слагахме в устата си, те се вкопчваха с щипците си в устните ни, краката им оставаха там, а останалото недосдъвкано отиваше още мърдащо към търбуха. И макар че на някои това ловене им излезе много скъпо, защото докато ловяха раците, не обръщаха внимание на вълните и на няколко пъти биваха отнасяни от тях, не престанахме да гоним раците до вечерта, с настъпването на която се прибрахме в едни храсталаци наблизо.

На другия ден, щом като се съмна, тръгнахме отново на път, като оставихме там четирима души много изморени, сред които беше един син на Гарсия ди Касериш Лапидайру, който вървеше с нас, и макар че съжаляваше за тази раздяла със сина си, когото обичаше много, той виждаше, че и да остане с него, не може да му бъде полезен с нищо, и като го благослови, го остави. И към девет-десет часа същия ден, трети юли, стигнахме до устието на река Санту Ешпириту, която на нашата карта беше отбелязана със старото си име — Байа ди Алагоа — вероятно петнадесет-двадесет левги дълга, а на места малко по-малко широка; тя влиза в морето с два ръкава, единият от югозапад, който не е много голям, а другият от северозапад, той сигурно има седем-осем левги, а между двата се намира един остров, който трябва да има три левги обиколка.

В този залив се събират водите от три доста големи реки, които идват много далеч от вътрешността и се вливат тук; във всяка от тях приливът навлиза десет-дванадесет левги над мястото, докъдето заливът достига. Първата от тях, в южната част, се казва море на Зембе и отделя земите на един крал, който също се казва така, от земите на друг крал — Инека, при когото бяхме по-късно. Втората се казва Санту Ешпириту, или Лоренсу Маркиш — защото той пръв започна търговията със слонова кост, която намерил там, и поради тази причина реката е била посещавана от неговите кораби от няколко години в тази част, където преди са минавали мнозина, но никой не се е отбивал там. Тя разделя земите на Зембе от земите на други двама господари, чиито имена са Румо и Мена Лобомбо. Третата й последна река на север се нарича Маника, на името на друг кафър, който царува там и с когото се намират в съседство много други владетели. Край нея беше претърпял поражение Мануел ди Соуза Сепулведа и там бяха умрели той, жена му, децата му и почти всички хора, които са били с него, като са се спасили само седем-осем души, които разказаха за неговите нещастия.

Картата, по която се водехме, назоваваше погрешно река Санту Ешпириту тази, която се казва Агуада ди Боа Паш, намираща се на 24 градуса и половина и с осемнадесет левги по-нататък от другата, макар че тази, в чието устие се намирахме, както по името, което казах, Байа ди Алагоа, така и по географската ширина, на която беше разположена — 25 градуса и една четвърт, ни изглеждаше самата река Лоренсу Маркиш, която търсехме. Името Санту Ешпириту, което очевидно беше дадено на друга река, ни накара да се заблудим и да мислим, че тя е там, където възнамерявахме да спрем и се надявахме да намерим кораб. Но макар че се бяхме заблудили, единодушни в желанието си да вървим напред, когато се озовахме там и видяхме такъв голям залив и толкова малки възможности да избегнем заобикалянето му, от което се плашехме още повече, отколкото от онова, което преживяхме при река Медуш ди Оуру, стигна се до разногласия какво трябва да правим. Но последния извод, който всички направихме, беше: тъй като вече нямахме желязо за продан, нито оръжия, за да се защищаваме от туземците, които ставаха все по-груби и зле настроени, нито бяхме в състояние да вървим, защото вече всички бяха толкова съсипани от умора, че всеки ден по пътя умираха по пет-шест души, откъдето ставаше ясно, че ако искаме да преминем оттам, преди да ни изядат, първо ще бъдем пленени, нека решим, че най-добре е, понеже така се налага, да не вървим повече напред, а да се предадем на краля на тази област. Предполагаме, че той, понеже е близо до мястото, където идваше корабът, има някаква представа за португалците, защото бяхме чували от онези, които се бяха спасили от другото корабокрушение, че на двадесет-тридесет левги навътре в тази земя били намерени малцината живи от кораба, защото туземците очаквали чрез тях да завържат търговия, което вярвахме (защото не можехме повече да вървим), че ще направят и с нас.

Щом като се споразумяхме по този въпрос, паднали на колене, прочетохме благодарствена молитва на небесната царица и някои молитви, благодарейки на бога за голямата му милост да стигнем там и го молехме чрез пресвятата му майка да благоволи да вземе миналото като наказание за нашите грехове и да вдъхне в сърнето на тези странни и различни по закони и нрави господари, които очаквахме да срещнем, да не ни преследват повече от това, което дотогава бяха направили заради нашите грехове. И като свършихме молитвите, тръгнахме отново край залива, за да видим дали ще срещнем хора, които да ни заведат при краля или да ни осведомят какви вести имат за нас; и не бяхме вървели много, когато на един хълм видяхме жителите на селището, което се намираше в подножието му и бе изоставено от страх да не го нападнем. Някои от тях след много подозрения към преводача дойдоха при нас и ни казаха, че техният крал се казвал Инека и бил приятел на белите, които много често идвали в този залив с един кораб и на когото кралят продавал много слонова кост срещу мъниста, с каквито те здравата се бяха нагиздили.

Като чухме това и като виждахме, че и те потвърждават вестта, която ни беше донесъл по пътя онзи кафър, и понеже твърденията им не се различаваха, макар че ги бяхме питали поотделно, останахме много доволни и изпълнени с желание да отидем при краля. И понеже тези хора предложиха на другия ден да ни отведат там, където се намираше той, през нощта си отпочинахме на това място и щом се съмна, изпратихме преводача в селището, за да доведе онзи, който щеше да ни води, както се бяхме уговорили. Кафрите обаче, не зная по каква причина, не пожелали да дойдат с него, колкото и да ги молил и да им обещавал разни неща. Затова, като видяхме тяхното упорство, тръгнахме отново край залива, много разочаровани от добрите вести, които чухме предишния ден. И след като вървяхме около половин левга, забелязахме един рибар с една гамбоа — един вид ограда, които те правят във водата, където ловят риба. Приближихме се към него колкото може по-тихо, за да не избяга, извикахме го и разбрахме, че е един добродушен старец, който веднага дойде. Когато го попитахме дали би желал да ни заведе при краля, каза, че е съгласен. И докато още бяхме развълнувани от това си намерение, при нас дойде друг кафър с вест от краля, който го пращаше да ни каже, че този залив бил голям и не можем да го заобиколим без неговото съгласие, и че жителите от другия бряг били много лоши и враждебно настроени към хората от нашата земя, защото убили мнозина, които отишли там, а той бил наш приятел. Затова трябвало да отидем при него и той щял да ни храни, докато дойде корабът, затова именно вече за втори път пращал човек да ни повика. И тъй като ние не искахме нищо друго, последвахме вестоносеца и отидохме да спим през нощта в едно село, където кафрите бяха убили един хипопотам и ни продадоха месото му за пари; и това беше първото място, където пожелаха да ни приемат.

Оттам вървяхме три дни и когато на третия ден кралят узнал, че сме наблизо, излязъл с около тридесет души извън селището, където живееше, за да ни посрещне, и щом се приближихме до тях, той в израз на много голямо задоволство и гостоприемство ни накара да седнем при него и след като хапнаха с нашия капитан малко каша от плодовете, които носеше (понеже това при тях е знак на сприятеляване), ни попита как сме дошли дотам и отново потвърди това, което беше пратил да кажат на капитана още по пътя — колко голям приятел ни бил, като ни окуражаваше, че занапред нямало да имаме никакви трудности, защото той щял да ни защищава и да ни храни до идването на кораба, който, ако се съди по идването му друг път, нямало да се забави много. При тези думи той стана и тръгна по пътя към селището, което, макар и да не беше оградено с ров, подсилен със стена от битум и тухли, нито пък имаше в него някакви други разкошни сгради с колони и каменни зидове, поддържащи тежестта на високи кули и великолепни коридори, все пак напомняше в своята естествена и древна бедност известен административен ред, който за неговите малки грижи бе достатъчен; селището е голямо и с много хора в своите дворове и доста подредени улици, оградено със стена от множество тъмни борове, които растат в тази земя доста високи и доста гъсто засадени, с три-четири входа там, където трябва. И докато почивахме в един двор, който се намираше пред тези селски и планински дворци на краля, той заповяда да опразнят няколко колиби, където спахме през тази нощ.

Така на седми юли пристигнахме само петдесет и шестима португалци и още шестима роби, а тръгнахме седемдесет и двама, като изминахме над триста левги със заобикалянията, които правихме; а по нашата външност ясно се виждаха следите от страданията и оскъдицата, които бяхме преживели по пътя, защото никой от нас нямаше нищо друго освен болната си кожа върху костите и представляваше много по-точно образа на смъртта, отколкото на човек. И понеже мършавостта, заедно с пищността на парцаливите ни премени и нечистоплътността, с които мизерията ни беше покрила, предизвикваше огромно отвращение у туземците, там, където бяхме, ни тормозеха по хиляди начини и с най-различни подигравки, затова помолихме краля да заповяда да ни настанят в няколко колиби, които бяха отделени от другите на едно усамотено място. Той веднага направи това, като ни каза да не ходим из селището, за да не ни тормозят, и че там щели да ни донасят и продават всичко, което имало в селището.

Целта, с която кралят ни покани да отидем там, не се основаваше изцяло на добродетел, а отчасти и на интереса, обхванал като епидемия общо взето повечето хора (колкото и недодялани да са), да получи от нас някакво злато или бижута не защото му бяха нужни за собствена употреба, а защото знаеше, че португалците, които са идвали с кораба миналите години, са купували тези неща от хората, ограбили Мануел ди Соуза Сепулведа, срещу мъниста, които те смятат за безценно съкровище, както ние скъпоценните камъни или техните подобни. Колкото и сдържан и прозорлив да беше, кралят поиска да получи тези неща на ръка с колкото може по-малко разправии от наша страна и затова потърси един такъв начин: три-четири дни след като отидохме там, както казах, заповяда да извикат нашия капитан и му каза, че сме били много и не се решавал да ни изхранва всички, и понеже му било необходимо да купи продоволствие за своите хора, за да ни даде след това и на нас, да сме му помогнели с някакво злато или златни предмети и да не се опитваме да минем без това, защото много добре знаел, че всички бели хора са много богати, и да сме обърнели внимание на това, за което ни молел, защото било от наша полза, а за него нямало да остане нищо друго, освен труд да ги събере. Ако ли пък не искат всички да сторят това, на тези, които го направят, щял да даде да ядат, а на другите не; а също така, ако това условие не ни задоволявало, да вървим, където щем, но той нямало да ни защищава. На това искане капитанът му отговорил колкото може по-внимателно, за да го избави от алчността му и в заключение го помоли да го остави да поговори с нас и на другия ден да му даде отговор.

След като се раздели с краля, капитанът ни донесе тази вест и ни разказа какво става, молейки ни за съвет, за да решим какво да правим. Ние обсъдихме това помежду си и решихме: понеже сме лишени от средства, оръжие и пари за откуп, а не можем да отидем на друго място, където да не постъпят с нас така, а може би още по-лошо, по принуждение трябва да понесем тази и всякаква друга тирания, която ни наложат, защото ако не дадем доброволно на краля това, което иска, никой няма да му попречи да ни го вземе насила, без да можем да направим нещо друго, освен да умрем, защищавайки се, понеже там са се събрали много хора и чакат решението, което той ще вземе след нашия отговор; а освен това всички обикновено носеха толкова малко неща, че както ги изразходвахме там, щяха да стигнат най-много, докато дойде корабът, както обещаваше той. С това известие на другия ден капитанът отново отиде при него. И когато кралят узна нашето решение, за да ни убеди още повече в правилността му, заповяда на следващия ден следобед да отидем пред вратата му и там даде на всеки човек около един селамин^[6] просо, което е най-добрата храна в тази земя и която те смятат за свещена. Каза ни, че това било за два дни, а след това трябвало да ходим постоянно, за да получаваме дажбата. С тази уловка той ни подмами така, че ние намерихме споразумението за много добро и се приготвихме да му дадем на другия ден това, което искаше. Кралят, като разбра, че сме готови, извика двама-трима от най-близките си хора, нашия капитан и преводача, и се съгласи да приеме онова, което му донесат. Там всеки му даваше това, което носеше, като казваше колко души влизат в тази сметка и трябва да участвуват в дажбата, която се полага за това. Той го вземаше и след като го огледаше добре и се допиташе до своите, ако беше доволен, прибираше го, а ако не, връщаше го, като казваше да потърсят друго. Така по един или друг начин ни караше да му донесем това, от което да остане доволен. При това капитанът помагаше, като казваше, че сме бедни, защото корабът ни се е разбил в морето и защото сме излезли голи и с плуване, а че драгите португалци, които кралят даваше за пример, са слезли от запазен кораб и затова са спасили много неща. И щом свърши предаването и кралят се прибра, капитанът ни помоли никой да не купува храна, каквато и нужда да изпитва, докато се разбере дали кралят ще продължи да ни дава обещаното, защото беше сигурно, че ако се разбере, че имаме още нещо, това ще му бъде достатъчно да не удържи обещанието си и когато сметнем, че сме го удовлетворили, алчността му ще се разпали още повече.

И понеже хората по всички тези краища израстват сред храсталаците голи, без закони и обичаи, без премени и украшения, без някакви други нужди да ги принуждават да произвеждат, събират и съхраняват за трудни времена излишъците, които някои щастливи часове им предоставят, като се хранят само с горски плодове, с корени и треви, които свободно си растат по полето, а понякога от лов на слонове и хипопотами, без да имат понятие от обработване на земята — откъдето идва причината както господари, така и подчинени да живеят в обща и естествена бедност — кралят, виждайки, че по никакъв начин не може да изпълни това, което ни обеща, в желанието си да намери почтено средство, за да излезе от своето задължение и да разбере дали ни е останало още нещо от това, което искаше, заповяда на някои от своите хора да ни изкушават през следващите дни с разни неща за ядене, защото знаеше, че нуждата от тях (повече от всяко друго нещо) ще ни накара да му открием онова, което той толкова желаеше. Шест-седем дни ние понасяхме нашата мизерия, но понеже през цялото това време той не ни даде дажбата, някои започнаха да купуват онова, което им донасяха за продан. Кралят, разбира се, веднага узна и понеже не очакваше друго, заповяда да извикат нашия капитан и показвайки се много обиден, му каза, че сме го излъгали, защото всички сме имали повече от това, което му бяхме дали, и понеже сме можели да купуваме нужното, нека не очакваме помощ. Капитанът нямаше какво друго да му отговори, освен че всичко, което сме носили, сме му го дали, но все пак той щял да ни накара да потърсим пак, и ако намерим нещо, щял да му го занесе.

След като се раздели с краля с тези думи, капитанът дойде да ни каже какво става и колко по-алчен е станал кралят от преди. Като виждаше обаче, въпреки всичко, как нашата нужда не търпи подчинение на закони и че няма какво друго да прави, освен да се върне при краля и да му каже, че ни е претърсил всички и не е намерил нищо, което да може да вземе, защото само младите били купували, но и на тях вече не им останало нищо и са били строго наказани за грешката, че са запазили онези малко неща, но и да знае също, че ние сме недоволни от него, защото, след като му дадохме всичко, което носехме, не ни се притече на помощ с храна, както беше обещал, поради което щяхме да измрем от глад, затова нека се смили над нас и като крал да изпълни дадената дума. На това той отговори, че просо не можел да ни даде, защото нямал, че дори това, което ни бил дал предишните дни, го събрал между всички свои хора, но когато умре някой слон или хипопотам, щял да го раздели с нас. И това беше самата истина, защото макар че в началото бяхме възмутени, защото подозирахме, че използва това оправдание, за да ни умори от глад, но като видяхме неплодородието на земята и неговата благосклонност към нас, повярвахме, че казва истината.

Щом капитанът разпръсна илюзиите ни с този отговор, всеки от нас, изгубил надежда за малко повече спокойствие и почивка, отколкото бе имал дотогава, отново бе обзет от други грижи и започна да търси да купи някаква храна, и то не открито, поради страх от краля, а само от кафрите, които също обичаха да продават скришом, за да не им го вземат ония, които следяха това. И след като прекарахме така няколко мъчителни дни, една нощ кафрите убиха два слона и кралят веднага изпрати да кажат на нашия капитан да отидем с него на другия ден в гората и там заповяда да ни дадат четвърт слон, което беше разделено между всички поравно. И така правеше всеки път, когато убиваха някои от тези животни; и наистина, като оставим настрана алчността му за пари, не можем да се оплачем от нищо друго, освен от малките му възможности, защото се показваше така опечален, когато нямаше с какво да ни помогне, а идваше толкова весел и доволен да ни извести, когато убиеха някакъв такъв дивеч, сякаш пред очите му винаги беше нашата мизерия и повече се радваше на изобилието заради нас, отколкото заради себе си.

Но независимо от неговите желания и от това, че той разделяше с нас всичко, когато можеше, поминъкът на кафрите, които се занимават с лов на тези животни, е много оскъден — понякога дни наред не могат да убият нищо, но тъй като са свикнали (когато това им липсва) да си помагат с някои корени и треви, с които по природа и по навик могат да се изхранват, а ние като чужденци не знаехме как да търсим тези храни и изпаднахме в такава нужда, че някои от нашите умряха направо от глад, едни свършиха из гъсталаците, други при изворите, а трети по различни места из пътищата, където крайната нужда ги принуждаваше да вървят.

И понеже духовете и телата на онези, които още оставаха живи, бяха толкова уморени и отслабнали, че най-многото, за което стигаха силите и милосърдието им тогава, беше да изкопаят с колове по един малък гроб на така починалите, където ги оставяха полузаровени; а от това започна друго не по-малко нещастие от глада. Стана следното: понеже селището, където живеехме кралят и ние, беше разположено в една стара и голяма гора, в която имаше много тигри, лъвове и разни други вредни животни, същите, настървени най-напред от изяждането на незаровените, стигнаха до такава дързост, че още с мръкването влизаха в онази част на селището, където живеехме ние — едно по-забутано място, както вече казах — и ако намереха някого вън от колибата, го убиваха; и така леко скачаха обратно с тялото в уста през оградата, въпреки че беше висока и много гъста, сякаш не носеха нищо; и правеха тези скокове толкова бързо, че отвлякоха петима души, преди да се окопитим. И след като видяха, че не могат да ни хванат извън колибите, започнаха най-нахално да влизат вътре, и макар да бяхме по шест-седем души заедно, не пропускаха да наранят този, който се намереше най-близо до тях, така че струпвайки се всички върху него, с мъка изваждахме човека от лапите им. При тези нападения, които те правеха по няколко пъти всяка нощ, раниха много тежко още петима души. И понеже в нас вече нямаше оръжие (както бе казано), с което да можем да се браним, нямахме никакво друго средство, освен да не излизаме от колибите по-рано от осем-девет часа през деня, а да се прибираме един час преди залез-слънце. Но дори пред това време, ако някой трябваше да отиде в гората или до извора, или до някое друго място, макар и близо до селището, изчакваше да се съберат пет-шест души, които имат същото желание, поради страх от зверовете, защото другояче не се осмеляваха да вървят.

И понеже при тази предпазливост им липсваше стръвта на нашето месо, което сигурно им се беше усладило, ако се съди по многото опити да се доберат до него, така бяха побеснели от мъка по тази липса, че нощем не можехме да се чуем помежду си от ревовете им по улиците, а много често налитаха върху вратите и блъскаха и удряха така разярено, колкото сили имаха; а когато разберяха, че са добре залостени (както трябваше да правим), дълго ръмжаха и виеха пред тях, без да се помръднат; и през цялото това време сърцата ни не можеха да се отпуснат за малко почивка и спокойствие, от които имахме такава голяма нужда, страхувахме се да не съборят колибата и да попаднем в безмилостните им зъби; няма съмнение, че ако започнеха това, не им липсваха нито сили, нито желание да го сторят.

И понеже кафрите през тези дни се движеха по-уверено и по-непредпазливо, зверовете видяха в тяхно лице най-подходящата плячка и започнаха да им правят същите пакости, както на нас, така че за четири месеца отвлякоха над петдесет души, мнозина от тях през деня, и то вътре в самото селище; беше ги обзел такъв голям страх, че бащата дори да виждаше как отвличат сина му, не се осмеляваше да му се притече на помощ, освен с викове (на които те много не обръщаха внимание); при това те им викаха много отдалече. Така че тигрите влизаха безпрепятствено в това толкова голямо селище и отвличаха хората така уверено, както можеха да го сторят в някоя съвсем безлюдна гора; те живееха толкова разточително, че от тези, които убиваха, не използваха друго, освен кръвта или нещо дребно, докато е прясно; и така често намирахме тези трупове захвърлени там, само нахапани или най-много без крак или ръка. И при това всичките тези нападения беше убит само един, понеже не беше успял да улови през нощта нищо и беше останал през деня в едни храсти наблизо. И щом усетиха и видяха този негодник, кафрите се осмелиха да го нападнат с копия, а той като почувствува, че е ранен, се нахвърли върху едного, който беше най-близо до него, и му нанесе две големи рани на шията, наред с многото други на различни места по тялото, не толкова опасни, но тъй като кафърът беше храбър човек, нави на ръката си една кожа, която носеше, и с няколко много точни удара с меча го съсече.

Към тормоза на тигрите се прибави и друг — на въшките, който макар и да изглеждаше лек, беше такъв, че отне живота на неколцина и изложи на опасност живота на всички, защото докато ходехме почти голи, само с едни парцали, през които на много места се показваха месата ни, завъдихме толкова много въшки, че ни ядяха пред очите ни, без да можем да се справим с тях, колкото и често да парехме дрехите си и да се пощехме по три-четири пъти на ден; понеже беше бедствие, изпратено заради нашите грехове, не помагаше нищо; напротив, изглежда че колкото повече се мъчехме да ги безпокоим, толкова повече се увеличаваха; когато си помислихме, че сме ги изтребили, след кратко време отново се появиха толкова много, че ги събирахме по дрехите си с тресчици и ги носехме да ги горим или заравяме, защото иначе не можеше да се изтреби толкова много нещо; и въпреки всички тези средства, те направиха такива дълбоки рани по гърба и главата на Дуарти Трищау и на още други двама, че те очевидно умряха от това.

И понеже хората по всички тези краища поради малкото движение и спокоен живот имат слаба представа за съдбата и нейните превратности, те не смятаха, че сме преследвани от нея, а по-скоро по собствено желание сме оставили земите си, за да грабим чуждите. Поради това лошо мнение за нас се стигна дотам, че станахме омразни на всички и оттогава започна друга грижа, не по-малка от вече разказаните. Тъй като нашата неволя ни принуждаваше да излизаме из селището, за да търсим някакви кости или тръни, или други подобни и проклети неща, които намирахме по улиците и се хранехме с тях, било поради подозренията, които изпитваха към нас, било защото искаха да използват такива постъпки, за да оправдаят кражбите си, веднага бивахме събличани и изгонвани, и ако се оплачехме за това на краля, казваха, че ни заварвали да ограбваме къщите им, за което винаги намираха свидетели, така че не се насищаха да ни тормозят, нито да ни наричат постоянно крадци; така невъздържано ни преследваха, че изобщо нямахме живот от тях, ако излезехме от колибите, нито се смеляваха над естествените ни нужди, ако поискахме да ги извършим вътре.

И тъй като нашите грехове заслужаваха още по-големи наказания пред господа бога, към нещастията и мъките, за които разказах, се прибави друго много по-голямо и изпълнено с по-голям страх и мизерия. Понеже още не знаехме местния език и нямахме друг момък, за да се занимава с нашите неща — както пред краля, така и пред неговите хора, които много пъти се опитваха да се държат с нас прекалено дръзко — освен Гашпар, преводача, когото водехме, той се възползва от нашата нужда и се предаде на дявола и алчността, така че пожела да стане пълен наш господар. И така продължи да прави и занапред, защото като видя, че кралят се държи с него приятелски, започна да ни разправя открито, че сме живи само благодарение на него; той уж се мъчел да убеди краля да не ни пръска по други свои селища, както вече бил решил, там (добре знаем) веднага щели да ни съблекат и избият, както бяха направили с дружината на Мануел ди Соуза Сепулведа. Затова, който искал да живее, трябвало да му даде подкуп, иначе нямало да се застъпи за него. При тази заплаха всеки беше готов на всичко и му даваше всичко, което имаше, а той приемаше това така намусено, сякаш проявяваше голямо милосърдие, като го вземаше, и казваше, че доста евтино откупваме спасението си, което било в неговите ръце; и изпитвайки удоволствие от тези подкупи, или по-точно казано, от този начин, по който ни вземаше живота, алчността му стигна дотам, че се озвери към нас повече от тигрите и всички други злини ни изглеждаха нищожни в сравнение с високомерните и неразумни притеснения от негова страна, защото той ни вземаше и малкото, което бяхме спечелили с толкова пот, и ни принуждаваше да му даваме онова, което нито можехме, нито имахме. На няколко души той се осмели да каже, че ако не му дадат всички по хиляда крузаду, да се въоръжат с търпение и да се грижат сами за себе си. Между нас имаше двама младежи, на които той каза, понеже кралят идвал да търси в тяхната колиба, да му покажат на кое място са скрили нещичко, за да седне там, та да не могат да го намерят. И понеже горките му се доверили, кралят веднага узнал и им взе над хиляда крузаду в пари и предмети, които им беше оставил ревизорът на кораба, когато остана с кафрите, както вече разказах. Освен това подстрекаваше краля да ни преследва и да претърсва хората и къщите, защото от всичко, което се намереше, после получаваше каквото пожелаеше, така че от подкупите и ограбването натрупа толкова много, че не успяваше да опази това, което беше спечелил. Дяволът така здраво беше заседнал в него, че макар и да вървяхме все по волята му, ако някога ни потрябваше, за да се оплачем на краля от униженията, които неговите хора ни причиняваха, не само не искаше да ни помогне, а дори им помагаше, като им казваше да правят така, без да се боят, защото той знаел, че сме заслужили много повече. Затова като виждахме, че ни измъчват и преследват отвсякъде и че нямаме никаква възможност, макар и само за няколко дни да не се превръщаме в храна на тигрите, решихме да опитаме по-скоро последния си късмет другаде, вместо да измрем в такава мизерия и с това намерение трима-четирима души помолиха краля да ги изпрати в едно село недалеч оттам, което той направи на драго сърце. Кралят заповяда да извикат старейшината на селото (защото във всяко селище има по един кафър, който има власт да управлява другите и да разрешава техните спорове), предаде му ги с много заръки. След тях аз и още шест-седем души, които пожелаха да ме последват, влязохме при краля със същата молба и той ни изпрати на един остров, който бил в устието на залива, защото там имало плодове и щели сме да се изхранваме. И прояви такава загриженост за нашите нужди и безпокойства, че като видя как капитанът и другите мои приятели останаха недоволни, понеже мястото, където трябваше да замина, беше на дванадесет-петнадесет левги оттам, където оставаха те, и поради неблагосклонността, която виждах у туземците, той им каза да не се сърдят и да не се страхуват, защото там нямало да ни бъде сторено никакво зло, а тъкмо обратно — по-скоро щели да се отнасят с нас така, че само за няколко дни ще си възвърнем силите. И за да се изпълни това, изпрати с нас двама свои роднини, които ни предадоха на главатаря на селцето, където отивахме, като му заръча да не позволява неговите хора да ни тормозят и да ни помага с каквото може, все едно сме негови деца, защото кралят ни смята за такива.

След като заминах аз, онези, които останаха при краля, прекарали заедно още няколко дни, защото не се решавали да отидат на друго място — тъй като не вярвали на обещанията му за добри обноски към нас, а по-скоро били сигурни, че това е хитрост, за да ни пратят малко по малко извън селището, за да ни убият, без да знаем нищо едни за други, макар че и там, където бяха, не виждали нищо, от което можеше да се очаква живот, все пак смятали, че е по-малко зло да умрат сред своите земляци. Но щом получили новини от мен и от тези, които бяха с мен, че там живеем по-добре, понеже хората са по-малко, а храната в по-голямо изобилие, някои и други започнаха да получават разрешение, така че за един месец при краля не останаха други, освен капитанът и още четирима души, които с покровителството на преводача можеха да се изхранват добре и там, а всички останали бяха пръснати по селцата, за които бяха разбрали, че са по-заможни.

Животът ни тогава се състоеше в това всеки да си избере по един кафър в селището, където беше, и който му се струваше най-добър по характер, за да му носи необходимите вода и дърва, за да го защищава от тези, които поискат да го тормозят, защото, както казах вече, понеже се грижеха за нас, а нашата нужда не ни позволяваше да бъдем непокорни, горделиви и нахални, или каквото и да било те правеха всичко, за да ни покажат волята си.

Когато идваше време за вечеря, която е тяхното основно ядене, ние сядахме пред вратите на тези, които наричахме свои стопани, те разделяха с нас каквото искаха или можеха. И понеже всичко това беше толкова малко, че не стигаше доникъде, всеки прекарваше времето, което му оставаше свободно от задължителната работа, в търсене из храсталаците на нещо за ядене, като не прощаваше нито на змия, нито на гущер, нито на някаква друга гадина, колкото лоша и отровна да е тя. И стана угодно богу тъй, че от всички, които ядоха тези отрови, да осъмне мъртъв само един моряк, който предната вечер беше ял една риба, за която кафрите веднага го предупредиха, но понеже нуждата беше по-голяма от страха, той не пожела да послуша и от това умря.

И макар че докато бяхме по тези места, на всеки поотделно му се случиха много печални и нещастни произшествия, които отминавам, за да не се отдалечавам от главното в моя замисъл, господ бог им даряваше здраве, и макар и с мъка, винаги им предоставяше нещо, с което да се нахранят; но щом се разболееха и им липсваше тази мизерна и оскъдна храна, която получаваха от божиите ръце, въпреки помощта на другарите им, изнемощяваха и загиваха. А най-лошото беше, че кафрите изпитваха такова голямо отвращение от нашата мършавост, нечистоплътност и нищета, та ако станеше ясно, че болестта ще продължи дълго, скъсяваха живота на болните с различни видове смърт — както направиха с духовника на кораба, който беше замъкнат в едни храсталаци, докато умря, и с един слуга на Фернау ди Алвариш Кабрал, който бе хвърлен в морето жив, и с още някои, които с подобни мъчения бяха изпратени на оня свят; така че щом усетехме у тях такова намерение, трябваше да вземем онези, които бяха заболели, и да ги занесем в гъсталаците и там скришом им помагахме с каквото можехме, докато дъждовете, студени или горещи, според времето, заедно с техните собствени нужди ги отърваваха милостиво от мъките.

И по този начин при тази мизерия и оскъдица, когато едни умираха, а други всеки ден очакваха същото, прекарахме пет месеца, през което време, след едни големи бури, които връхлетяха и събориха всички плодове, не остана какво да сложим в уста, нито пък се осмелявахме да излезем от колибите, заради големите студове и малкото дрехи, така че тези, които бяхме останали живи, вече от доста дни се намирахме в крайна нужда. Но господ бог, понеже е такъв, не забрави да се притече на помощ при най-големите трудности на онези, на които му е угодно. И когато изобщо бяхме изгубили вяра за спасение, неговото милосърдие ни помогна. Стана тъй, че аз, на когото се падна да живее в едно село, което е на носа на острова, край устието, откъдето влизат корабите, един ден, беше трети ноември, когато се бях излегнал в една колиба доста небрежно и мислех за края на живота си, който очаквах да дойде скоро, понеже вече бяха умрели петима от моите другари там, а двамата, които оставахме, можехме също да се смятаме за умрели, поради крайната нужда, в която намирахме, при мен дойде един кафър и ми каза, че е пристигнал корабът; и макар че кралят ни говореше често за неговото идване, ние нито за миг не повярвахме, защото смятахме, че казва това, за да ни окуражи, а не защото беше така. Аз все още упорито вярвах в заблуждението от картата и мислех, че реката, където се отбива корабът, се намира осемнадесет левги по на север от тази, както вече казах. Когато чух това от кафъра (понеже нуждата вече ме беше научила да разбирам неговия език), аз му казах да си върви, защото не му вярвам. И когато той още на няколко пъти повтори това, излязох вън и тръгнах след него до един хълм, откъдето се откриваше голяма част от морето, и оттам видях един кораб, който се намираше на около една левга от мястото, където бях, и тогава започва да се насочва към устието. Какво вълнение предизвика у мен тази гледка, оставям на въображението на онези, които са обърнали внимание на нещата, през които бях минал, и на мизерията, в която живеех по онова, време, като се видях така неочаквано подкрепен от безкрайната доброта на господа бога; и за това няма да кажа нищо повече. Така че, след като се уверих чрез опита, който имах, че това, което виждам, е вярно, а не сън, както отначало мислех, тогава, паднал на колене, му отдадох дължимите благодарности за голямата милост; и докато се люшках в тези съмнения, корабът навлезе четири-пет левги навътре в залива, докато след един завой, който правеше островът, го изгубих от погледа си. И понеже една такава хубава новина не се нуждаеше от разгласяване сред тези, които я очакваха, сметнах, че е добре да я занеса направо на онези от сушата. Затова продължих към едно друго селище на острова и взех оттам един другар, за да отидем там, където бяха кралят и нашият капитан и им разказах какво бях видял. Оттам нататък скоро всички наши, които бяха пръснати из разни селища във вътрешността, научиха новината.

И понеже по онова време имахме слаба представа за реките, които се вливаха в залива, и за търговията, която се въртеше там, не можехме да бъдем съвсем сигурни и се опасявахме, че корабът може отново да излезе, без да разберат за нас, затова на другия ден помолихме краля да ни даде някой, който да занесе писмо до хората на кораба, за да разберат, че сме там, на което той отвърна да не се ядосваме, защото когато придойдат реките, капитанът щял да дойде в неговите земи, за да търси слонова кост, както обикновено правел, и тогава щял да разбере. Така и стана: защото след девет дни в едно негово пристанище дойде Бащиау ди Лемуш, пилот на кораба, изпратен от дон Диогу ди Соуза, капитан на Софала и Мозамбик, да търси слонова кост за нашия господар, краля, а Инека, научавайки за неговото идване, заповяда на вождовете на селата, в които се намирахме, да ни заведат в онова пристанище, така че за три дни всички се събрахме там, където бяха той и Бащиау ди Лемуш. И въпреки че една толкова голяма радост беше достатъчна да даде живот и нова сила на духа на този, който ги нямаше, по пътя умряха двама души, толкова късно дойде за тях тази помощ. И след много прегръдки с нашите и шумна радост, без каквито в подобни случаи не може, Бащиау ди Лемуш даде на краля мънистата, които бе поискал за всеки от нас (а всички те струваха твърде малко) и понеже не се събирахме в алмадията, най-напред закара едните, а после се върна да вземе останалите, и на два пъти ни качи на кораба.

Тук се събрахме само двадесет португалци и трима роби, от триста двадесет и двама души, които тръгнахме оттам, където корабът се разби в крайбрежните скали. Всички други останаха по пътя и в селищата, където бяхме — едни от тях умрели от различни видове смърт и нещастия или умора, други в селищата или пустинята, според волята божия. А сред загиналите тези, които имаха име, бяха: Фернау ди Алвариш Кабрал, Лопу Ваш Коутиню, Балтазар Лопиш да Коща, Бартоломеу Алвариш, Антониу Пириш ди Аруда, Луиш Педрозу, Жоржи да Барка, Бащиау Гонсалвиш, Белшиор ди Мейрелиш, Антониу Леду, ревизорът на кораба, и преводачът Гашпар, който не бе угодно богу да стигне на християнска земя и да се ползва от онова, което беше спечелил по толкова долен начин, защото беше убил толкова хора, вземайки им това, което бяха събрали за препитанието си с толкова пот; и без съмнение всеки може да каже, че ако не беше се сдобил с две-три хиляди крузаду по начина, за който вече разказах, и сега щеше да бъде жив. Тези, които останаха с него, казват, че след като напълнял и укрепнал, един следобед изчезнал от селището и понеже се забавил два-три дни, кралят пратил да го търсят навсякъде най-старателно, но никога нищо не узнали за него; така че или го е изял някой тигър, настървен на човешка кръв, както той се беше настървил на нашата, или (което е по-сигурно) наследството, което някой е чакал от смъртта му, го беше довело до такъв край и възмездие, каквито делата му заслужаваха.

В този кораб стояхме пет месеца, понеже духаха източните ветрове и не можехме да пътуваме. През това време почти всички често боледувахме и бяхме крайно изтощени, и имахме твърде малко средства, за да задоволим нашите нужди, както защото корабът беше малък и зле екипиран, така и защото в Мозамбик имало голям недостиг на продоволствия, когато потеглили оттам. И докато чакахме така мусона, Бащиау ди Лемуш слиза на няколко пъти на сушата, за да прави размяна, а кафрите от брега на средната река, където бяхме хвърлили котва, толкова се бяха разбунтували срещу него, че почти всеки ден го принуждаваха с бой да се качва доста бързо на кораба. И макар ние отначало да се преструвахме, че не забелязваме това, за да не разбунтуваме хората от тази земя, след като видяхме, че тяхната дързост нарасна толкова много, решихме да ги накажем, затова след като получихме от Бащиау ди Лемуш оръжие и позволение, една нощ слязохме при едно голямо селище, което не беше много далеч от брега на реката, където предния ден набиха и ограбиха един наш човек, с намерение да го нападнем, щом като се развидели. И тъй като часът приближаваше, започнахме да се приготвяме, за да сме по-близо, но бяхме видени от една жена, която случайно ни срещна. Тя се развика и хората от селището се събраха веднага, затова се наложи да започнем малко по-рано, отколкото изискваше случаят.

И макар че в началото враговете ни се съпротивяваха, защищавайки се твърдо известно време, след като усетиха какви загуби търпят, обърнаха гръб. И понеже беше още толкова тъмно, че не се разпознавахме едни други, опасявайки се да не се случи някое нещастие, дадохме им възможност да се спасят, така че биха убити не повече от петима, сред които техният вожд, на име Масамана, на когото също така пленихме две дъщери заедно с други три-четири жени. И след като оставихме цялото селище изпепелено, се оттеглихме заедно с пленените, които после за възстановяване на мира върнахме на Зембе, крал на тази земя, който се притече на помощ при това неочаквано нападение. Когато той узна за невъздържаните действия на неговите хора срещу нас, намери, че сме постъпили много добре и стана наш приятел.

В края на това време, за което споменах, Бащиау ди Лемуш както обикновено се върна по своята търговия при Инека, който му каза да не си тръгва, без да говори с него, защото имал вест, че по пътя, по който бяхме минали, вървели други хора от нашата земя. И постъпвайки така, два-три дни преди тръгването ни кралят му предаде Родригу Трищау, който бе останал назад, както казах, и един роб на дон Алвару ди Нороня, който също се отдели от нас, отвъд река Медуш ди Оуру. И след като бяха доведени на кораба, те не можеха да се нахвалят от гостоприемството, което кафрите им оказали по пътя. След като разбрали, че сме при Инека, те се надпреварвали с тези, които ги водели, и били по-услужливи и разумни, отколкото ги мислели по-рано.

След като прибрахме и тези двама души, тъй като всички имахме едно желание — да напуснем тази земя, при първите западни ветрове, които започнаха да духат, на двадесети март излязохме от устието. И за да преминем по този път без нападения, както заслужавахме, на третия ден от нашето пътуване осъмнахме на върха на Носа на теченията, точно във вихъра на морските вълни с насрещен вятър и силна буря, придружени с много големи вълни, така че по никакъв начин не можехме да избегнем ново корабокрушение, и вече с нови опасения, започнахме да приготвяме оръжия и торби, за да вървим към Софала. Но стана угодно богу силата на вятъра да понамалее донякъде, при което насилвайки ветрохода много повече, отколкото позволява мореплавателското изкуство, при пронизващ страничен вятър, заобиколихме носа съвсем близо до скалите му.

Оттам забелязахме Иляш Примейраш и покрай тях и Ангоша стигнахме чак до онова място, което се нарича Кошарите и което е много близо до Мозамбик, когато ревизорът на кораба ни каза, че по-нататък няма да имаме плитчини, от които да се опасяваме, и че той познава много добре този път, понеже от тридесет години минавал по него. И тъй като дежурните се довериха на думите му и се отнесоха небрежно, защото мислеха, че всички опасности са отминали, не си бяха направили труд да наблюдават; едва когато пилотът, който беше на кърмата, чул вълните да се разбиват о борда на кораба, който целият беше над върха на една плитчина, започнал да лавира колкото може по-бързо, и господ бог, чрез застъпничеството на Светата Дева, която призовавахме, благоволи да ни спаси и от това нещастие, когато корабът вече се допираше до дъното и всеки можеше да удари с копието си на сухо. И тъй, с тези страшни изненади и мъки стана угодно господу богу да стигнем в Мозамбик на втори април 1555 г.

Щом слязохме на брега, се събрахме, за да направим молебен в църквата Санту Ешпириту, където по наша молба дойде викарият със свещениците и всички хора от крепостта, и оттам отидохме с тържествена процесия на поклонение на Света Богородица Балуартиала. И след като преспахме там през нощта, наредихме на другия ден да се отслужи литургията, която бяхме обещали, а заедно с това извършихме и други свети приношения за възхвала и благодарност на господа бога, заради безмерното му милосърдие, че ни беше избрал измежду толкова много и ни беше довел до този свят дом една година, след като бяхме потеглили оттам, където се разби корабът, и след като бяхме извървели такава голяма част от необикновения, безплоден и почти непознат бряг на Етиопия^[7] и го бяхме прекосили с толкова малко, слаби и зле екипирани хора сред толкова варварски народи, толкова единодушни в желанието си да ни унищожат и бяхме минали през толкова битки, глад, жега и студ, жажда, планински вериги, долини, пропасти и препятствия и накрая през всичко онова, което може да си представи човек като вредно, страшно, тъжно, опасно, голямо, лошо, нещастно, през жестоката картина на смъртта, където свършиха дните си толкова хора, смели и яки младежи, които оставиха костите си непогребани по полетата, а месата си в коремите на животни и прелетни птици, а чрез своята смърт и толкова родители и братя, толкова роднини, толкова жени и деца в кралството, потънали в траур. Моля се на господа бога, благодарение на чиято висша доброта се отървахме от тези неща, да вземе миналото ни за изкупление на нашата вина и да ни озари със своето милосърдие, за да живеем занапред така, че да го заслужим следените си на този свят, угодни нему, за да отреди място за душите ни в своята слава.

Бележки

[1] Тревисто растение. — Б.пр. ↑

[2] От малабарския бряг в Южна Индия. — Б.пр. ↑

[3] Персийският цар Камбиз, чиито войници са били затрупани от пясъците в Африка. — Б.пр. ↑

[4] Гуджарат — област в Индия. — Б.пр. ↑

[5] Камък, който се образува в хранителните пътища на някои животни и се употребява в народната медицина. — Б.пр. ↑

[6] Мярка за течности и зърно, равна на около 4,6 л. — Б.пр. ↑

[7] Така се е наричала понякога Африка. — Б.пр. ↑

Край

Мануел Мешкита Перещрелу Корабокрушението на кораба „Сау Бенту“ 1554

Метаданни

Данни

Португалски хроники

Информация

История

Сваляне / Връзки

Мануел Мешкита Перещрелу
Корабокрушението на кораба „Сау Бенту“ 1554