Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (48) (В очакване на второто пришествие)

Бесемет, Алабама — Купър. 1 декември 1999

Трябваше да признае, че младият свещеник е много смел. Е, скоро щеше да му подреже крилцата… Той се подсмихна и пресуши уискито си. Обядът му, беше салата от спанак със сусам, лимонов сок и пастет от пушена сьомга. Гадост, но трябваше да пази диета. Седеше до масата край покрития басейн и мислеше за отец Питър. Беше невероятно, че младият свещеник се бе добрал до кирливите му ризи. Вече бяха започнали да хвърчат глави. През следващите седмици Фримейсън щеше да проследи откъде е изтекла информацията и да очисти корпорациите си от предателите. Всъщност това беше дори забавно. Забравил бе как хората се гърчат под угрозата на съсипаното си бъдеще. Особено много му харесваше, когато го молеха за прошка — нещо, което той толкова усърдно проповядваше. По дяволите, не разбираха ли, че той им прощаваше? Само ги уволняваше. Можеше да им стори много по-лоши неща. Вътрешният телефон иззвъня и Фримейсън вдигна слушалката.

— Да?

— Сине — каза баща му, — размишлявах за всичко. Защо не слезеш при мен, за да ти кажа какво мисля по въпроса?

— Идвам веднага, тате…

Баща му седеше зад бюрото, облечен в хубав тъмносив вълнен костюм, с бяла риза и яркочервена вратовръзка. Отдавна не бе изглеждал толкова спретнат.

— Здрасти, тате. Какво става?

— Е, знаеш, че не е оная ми работа — ухили се Закари.

— Защо си се докарал така?

— Мисля довечера да мръдна до Бирмингам. Отдавна не съм ходил там. Може да отида на кино.

— Добра идея.

Закари Купър посочи стола до бюрото си.

— Седни, сине…

Фримейсън се подчини и скръсти ръце.

— Е, какво мислиш?

— Лоши неща, сине. Ужасни мисли.

Баща му избърса устни с опакото на ръкава си — жест, който Фримейсън познаваше отдавна. Той означаваш две неща-баща му беше или нервен, или разстроен, и му беше необходимо силно питие.

— Кажи, тате.

Закари го погледна с мъничките си като на птиче очи.

— Трябва да се отървеш от него, сине. Ако го оставите да продължава така, всички ви ще съсипе. Това ти е ясно, нали?

— Да.

Фримейсън преглътна с усилие. Внезапно почувства силна болка в главата, сякаш започваше мигрена. Ръцете му се разтрепериха. Не че мисълта да убие човек го разстройваше толкова много. Безпокоеше го, че ще убие човек, свързан с Бога.

— Нямаш ли някаква друга идея?

— Освен да го убием? — Искаш да кажеш, че имаш друг избор ли?

Фримейсън кимна и отново преглътна.

— Е, можеш да се опиташ да го злепоставиш. Един скандал винаги върши добра работа, но този човек, изглежда, може да се справи с всякакви гадости. Или просто да не му обръщаш внимание и да се надяваш, че един ден той ще изчезне — което обаче е малко вероятно…

Настъпи продължително мълчание. Закари се закашля и разсеяно избърса устни.

— Не, не виждам друг начин…

Фримейсън поклати глава.

— Аз също…

— Тогава ще го направиш, така ли?

Баща му продължаваше да го гледа вторачено.

— Да, тате, ще го направя.

Закари Купър плесна с ръце, сетне потърка пръсти, сякаш ги миеше.

— Браво. Добър син съм отгледал! А сега слушай, защото ще ти трябва план…