Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (30) (В очакване на второто пришествие)

Ватикана — Лареджа. 1 ноември 1998

— Отец Франческо иска да ви види, Ваша милост…

Още преди секретарят да свърши, Джовани Франческо застана на прага, разперил ръце, и извика:

— Невероятно!

— Седни, Вани…

— Не мога! Гледа ли новините по сателита?

— Да, разбира се. Знаеш, че ги гледам редовно.

— Какво се опитва да докаже?

— Може би, че е такъв, какъвто му казахме, че е.

— На обществени места?

— А на какви други? — усмихна се Лареджа.

— Откъде да знам, че Кригер не го е пуснал да избяга? — Едва ли. Не забравяй, че Рудолф е учен. Не би пропуснал възможно стта да проследи развитието на един трийсетгодишен експеримент.

— Прав си. Той ще дойде ли на съвещанието?

— Не виждам смисъл. Но засега ще го държа в Рим.

— А къде е Викториана? Закъснява.

— Не. Ти подрани. Очаквам я всеки момент. Йезуитът нервно закрачи из стаята. Приличаше на мършав вълк. — И какво ще последва? — възкликна Франческо. — Ще нахрани хората с хляб и риба ли?

Паоло Лареджа се подсмихна.

— Ами нали казват, че историята се повтаря…

Влезе майка Викториана. Дългите й тъмносини одежди докосваха облицования с испански плочки под и тя сякаш не вървеше, а се плъзгаше из стаята.

Паоло й се възхити за кой ли път — не похотливо, само оценяваше нейната красота и вродена грациозност. Сексуалните му желания отдавна бяха започнали да отслабват, потискани от възрастта и затлъстяването.

Старият Джовани обаче беше друго нещо. Лареджа го видя как я проследи с поглед. В очите му блестеше неприкрита похотливост. Слаб и жилав, Франческо може би си въобразяваше, че е сексуален робот. Изглеждаш чудесно, Викториана — рече Паоло и я поведе към масич ката и стола от лявата страна на бюрото си. — Сядай. Сядай и ти, Вани.

Франческо взе един стол и се стовари върху него. Гледаха се един друг с надеждата да намерят решение на проблема.

— И така — рече най-сетне йезуитът, — нашите планове се провалиха. Какво ще правим сега?

— Нищо — отговори Паоло.

— Какво? — възкликна Джовани. — Той се е превърнал в зрелище за тълпите! При това в Америка! Ще стане клоун. Телевизионна звезда.

— Може би трябва да бъде точно там — каза Викториа на. — В пророчествата на Нострадамус пише, че Месията ще дойде от Новия свят.

— Интересно — замислено отбеляза Лареджа.

— На кого му пука за Нострадамус! — извика Франчес ко.

Игуменката го погледна крадешком.

— Знаеш ли, отче, според мен онова, което те разстрой иа най-много, е, че изгуби контрол над великия зами съл…

Франческо я погледна изпитателно.

— Наистина ли смяташе, че ще контролираш Господа? — продължи тя.

— „Контрол“ едва ли е най-подходящата дума — сви устни Франческо.

— Нима? — подсмихна се Лареджа. — Тогава как да наречем изпращането на двама сицилиански главорези да го отвлекат?

— Възмутена съм, че си направил това! — каза Викториана. — Как можа, Вани? Понякога си мисля, че никога не си вярвал в онова, което правим.

Франческо само сви рамене.

— Няма да го върнем — въздъхна Лареджа. — В пророчествата пише, че накрая ще дойде сам. Може би просто трябва да чакаме този ден. — Имаме ли друг избор? — попита Франческо и го изгледа гневно. — Той прави каквото си иска…

Паоло поклати глава.

— Не си прав. Мисля, че Той свиква с новата си самоличност.

— Точно заради това трябваше да бъде тук. Всички бяхме единодушни, че Му трябват специални съвети и подготовка — рече йезуитът.

— Да — съгласи се Викториана, — но вероятно ние сме виновни за високомерието Му. Беше много самонадеяно от наша страна да мислим, че можем да Го научим как да стане Месия.

Лареджа кимна.

— Това не ми харесва — каза Джовани и запали цигара.

— Той трябва да бъде в Рим. — Може и да е така — каза Паоло. — Но трябва да признаем, че сме на пълно безпомощни.

Франческо издиша дима и недоволно поклати глава.

— Как можахме да не преценим нещата?

— Значи сме на едно мнение — каза Лареджа. — Няма да се намесваме в желанието му да стои в Америка, така ли?

Франческо и игуменката кимнаха.

— Мисля, че някой трябва да го следи отблизо — рече Лареджа. — Не ми харесва, че американските медии са единственият ни източник на информация. Вероятно Тарджено може да ни свърши работа.

— Медиите преиначават всичко според собствената си политика — съгласи се Франческо. — Видя ли как обсадиха Собески пред „Свети Себастиан“?

— Да, но той се справи много добре с репортерите. Нищо не им каза — рече Викториана.

— Само защото не знае нищо — изсумтя Франческо.

Лареджа вдигна ръка, за да привлече вниманието им.

— Къде е Тарджено?

— Пътува след караваната на Питър. Събрали са неколцина последователи от Индиана и се движат из страната.

— Дискретно ли ги следи?

— Разбира се!

— Мисля за Етиен… — обади се игуменката.

Паоло забарабани по масата с дебелите си пръсти. Съвсем беше забравил за майката на Питър.

— Нали каза, че състоянието й се подобрява?

Въпреки привидната си загриженост, кардиналът не даваше пет пари за сестра Етиен. Тя си беше свършила работата преди трийсет години и вече не им беше нужна. „Видението“ й нямаше стойност, защото бе отказала да го сподели с тях. Лекарите на Франческо бяха започнали да й дават успокоителни, които явно действаха. Монахинята си лежеше в леглото, хранеше се и говореше по малко. Но продължаваше да настоява, че ще разкаже за религиозното си преживяване само на папата.

— Снощи след вечеря реших да направя един експеримент — продължи Викториана.

Какъв?

Помислих, че ще й бъде интересно да види сина си. Показах й видеозапис на сателитните новини от Евънсвил.

И какво? — попита Франческо.

Боя се, че реагира много зле. Щом видя лицето на Питър, започна да пищи. Бълнуваше, че е видяла земетресение и настояваше да се срещне с папата. Наложи се да я упоим.

Китайското земетресение?

Явно го е видяла — кимна Викториана. — Има прозрения, Франческо вдигна ръце отвратен.

Това не означава нищо! Тя просто не може да приеме истината, че нейното бебе е станало на трийсет години, а тя е остаряла.

Това е най-смешното нещо, което съм чувала — отбеляза Викториана.

— Според мен Етиен отдавна преживяла раждането. Мисля, че става дума за друго.

Страхува се от сина си ли? — попита кардиналът.

Мисля, че не това е въпросът, който трябва да си задаваме — отговори игуменката. — Може би ние трябва да се страхуваме.