Метаданни
Данни
- Серия
- Спирала (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Quake, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Анна Христова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Анди Ремик. Земетръс
Американска, първо издание
Превод: Анна Христова
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка: Иванка Нешева
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 30
ИК „Бард“ ООД, 2006 г.
ISBN–10: 954–585–728–5
ISBN–13: 978–954–585–728–7
История
- —Добавяне
7.
Израстване
Когато си дете, лятото трае вечно. Училището най-сетне свършва с радостна глъчка и седмиците се простират до безкрайност, дълги дни на тичане през избуялата трева и в омагьосаните гори, по стълбата на Яков и в стария нацистки бункер, където уж са станали много въображаеми престъпления.
Лятото трае вечно…
„Докато не умреш“ — ухили се Кейд.
Болката се забиваше в мозъка на Картър като свредел: страданието от спомените; отровната наркотична инжекция на детството; атомният взрив на невинността и наивността и ясната влудяваща шибана бясна загуба на всичките тези чупливи съкровища…
— Никога няма да е същото — измърмори той.
Черната пепел от земетресението се сипеше в устата му.
„О, как искам пак да съм дете — подигра му се Кейд. — Да се излежавам в тинята на подигравките, да шляпам в пикливия поток на пуберската поезия, да се рея във вечната несигурност на болката, объркването и омразата… за мен е като сън, лош сън, тъмен сън… най-добрият сън, мой мрачни и извратени братко.
Помниш ли?
Помниш ли, приятелю мой?
Със сигурност не си забравил.
Със сигурност не си забравил за… Кроули? Колко поетично. Колко романтично. Толкова красиво, че направо ми се драйфа…“
Беше лято. Дълги дни. Лятната ваканция беше дошла и училището беше като далечен побъркан гаден сън. Дните се преливаха един в друг, момчетата си играеха в Чърч Фийлдс. Един ден бяха войници и водеха страшна война срещу тероризма — също като бащите им, — на следващия бяха космически герои, изпратени във вселената, за да изпълнят важна мисия. После бяха военни пилоти и избиваха всички гадни наркобарони в Колумбия. Тичаха през полето, из гората, долу при реката. Играеха в парка, в бетонните тръби, на люлките и на пързалката. Плуваха в реката и си представяха невероятни дълбини, населени със страховити чудовища. Морис имаше беемхикс с усилена метална рамка, с който можеше да се скача, и направиха рампа на стъпалата към Чърч Фийлдс. Предизвикваха се взаимно кой ще скочи от двуметровата височина и Картър пръв се престраши да полети във въздуха, с победоносен вик; беемхиксът здраво се разтресе, когато задното колело се удари в земята.
Дълги и хубави дни.
Детството сякаш никога нямаше да свърши.
„Ти не мислиш, Картър, не мислиш както трябва. Забрави ли Кроули? Забрави ли го това копеле? Това, което ти направи с приятелчетата си? Не ми казвай, че си го изтрил от съзнанието си, ах, ти, безгръбначно скапано преебано копеле…“
— Дръжте го! — чу се вик.
— Тичай! — прошепна Картър.
— Защо? — попита Джими с невинен страх.
— Тичай! — извика Картър.
Те хукнаха, Картър държеше Джими за ръка, почти влачеше слепия си брат по тясната горска пътека; джапаха през калта, копривата ги пареше, чуваха далечния рев на реката. Рязко смениха посоката, за да заблудят преследвачите си. „Можем да се скрием при реката“, помисли си Картър; ръката на Джими беше потна от страх. Той го поведе към реката, държеше го здраво, длъжен беше да защити брат си…
„А останалото? — подигра се Кейд. — Не го потискай, Картър, спомни си. Спомни си всичко“.
— Ще те убием! — чу се дрезгавият вик на Кроули.
Злобен смях се разнесе из гората — като акомпанимент към фарс.
Картър чуваше реката — вече беше близо. Затича се по-бързо, дърпаше Джими. Спуснаха се по една тясна пътечка, тръни и коприва ги шляпаха по голите крака.
— Не мога да тичам повече — проплака Джими.
— Моля те, напъни се…
— Не мога! — извика малкият му брат.
— Давай! — изсъска Картър и го шляпна по тила. — Заради теб ще ни хванат и двамата. Кроули ще ни спука от бой. Помниш ли какво направи с Морис? Помниш ли? Още е в болница!
Джими захленчи, но продължиха надолу; шумът на реката се чуваше все по-ясно и по-ясно. И изведнъж тя се появи пред тях и изригна с хиляди цветове и шумове, и движения, и Картър дръпна Джими да спре. Надолу беше много стръмно, скалата се спускаше към водата, която се плискаше яростно над камъните и огромните изгладени от водата канари.
— Къде сме? — паникьосано попита Джими.
Дванайсетгодишният Картър огледа набързо брега. И я видя — огромната широка тръба, която пресичаше реката. Импровизиран мост, през който минаваха тръбите за канализацията. Беше яркозелен и от двете страни имаше високи метални огради, за да не се минава по него.
— Хайде.
Забързаха към тръбата.
Обувките на Кроули и бандата му — Стъклото, Спусъка, Джони Джоунс и две кикотещи се момичета, които си търсеха забавление и евтината тръпка от тормоза на по-малките — трополяха зад тях. Изведнъж притъмня и заваля.
Тесният бряг стана кален, хлъзгав и опасен. Джими се държеше с една ръка за Картър, а с другата — за тревата, не можеше да си поеме дъх от внезапния порой, устата му беше разкривена от страх…
— Заради теб ще се намокря! — извика Кроули отзад; логиката му беше изкривена, омразата му имаше физическо измерение и живееше като демон в яките му юмруци.
Картър спря и се обърна, косата му се беше залепила за главата. Кроули му се хилеше в началото на тясната пътечка, зад него се гърчеха червеите му, чакаха да видят какво ще стане, Картър чу кикотенето на момичетата, Манди и Триш, гадният мирис на евтиния им детски курвенски парфюм се носеше през дъжда.
— Не се приближавай — каза Картър, гласът му беше тих и заплашителен.
— Или какво? — отвърна Кроули. — И с теб ще стане същото, което стана с Морис. А той още е в шибаната болница.
— Защо не ни оставиш на мира?
Кроули не каза нищо, само се ухили гаднярски. Бръснатата му глава блестеше под дъжда, ухилената му физиономия отстъпи място на пробуждащата се злоба.
— Знаем, че си силен — отвърна Картър разтревожено и избърса водата от лицето си. — Какво искаш да докажеш?
— Нищо — отвърна Кроули. — Абсолютно нищо. Просто искам да ви набия.
Джими дръпна ръката на Картър и го стисна още по-здраво.
— Какво?
— Страх ме е.
— Ще минем по тръбата. Момичетата няма да посмеят. Вече им писна, а и не искат да се мокрят.
— Не мога да мина по тръбата. Вече сме опитвали, забрави ли?
— Но сега си по-голям — отвърна Картър успокоително, отчаянието се прокрадваше в душата му. Дръпна Джими за ръката и по-малкият му брат покорно го последва.
Защо Кроули не се откажеше?
Защо не се разкараше и не идеше да тормози някой друг?
Запълзяха по калната пътека над разбушувалата се река. Пропастта под краката им беше ужасяваща, най-малкото десет метра надолу към скалите. Картър погледна нагоре и стисна зъби. Кроули, Стъклото, Джони Джоунс и Спусъка ги следваха, хленчещите момичета джапаха в калта зад тях.
Беше се превърнало в състезание.
Хлъзгаво опасно състезание.
Подхлъзваха се в калта, хващаха се за тревата и вървяха към зелената тръба и желязната ограда, която трябваше да пречи на хората да я използват като мост и да я пази от вандали. Тръбата блестеше мокра от дъжда.
— Настигат ли ни? — прошепна Джими. Беше целият в кал, лицето му беше почервеняло, ръцете му бяха изпонарязани от острите стръкове трева и тръните.
— Не — отвърна Картър.
Джими се подхлъзна и Картър го сграбчи за яката, за да го задържи да не падне. Наближиха тръбата: тя искреше от дъжда и се издигаше леко нагоре. Беше зелена и свързваше двата бряга над бушуващата река…
Стигнаха до решетката и Картър помогна на Джими да се изкатери.
— Хайде, лесно е.
— Стойте, недоносчета! — извика Кроули зад тях. Беше целият в кал и вбесен. Черната му тениска с надпис „Гинес“ беше полепнала по якото му набито тяло.
Картър помогна на Джими да се изкатери и после да слезе от другата страна.
Кроули стигна до решетката, сграбчи железните пръчки, притисна лице към тях и погледна Картър и Джими — бяха само на метър от него, но решетката ги пазеше.
— Да го духаш — каза Картър.
— Ще те убия и после ще те накарам да гледаш как пребивам с юмруци и ритници тоя кьорчо, брат ти — изрева Кроули, нелогичен както винаги. Опита се да наплюе Картър през решетката, но той отстъпи назад, обърна се и поведе брат си по хлъзгавата тръба…
Кроули, Спусъка, Джони Джоунс и Стъклото се закатериха, Кроули най-отпред, както му се полагаше като на най-силен. Бързо се изкачи, прехвърли се и скочи на земята пред тръбата. Картър и Джими вече вървяха по нея.
— Стойте! — извика той.
Картър и Джими спряха и се обърнаха.
— Няма къде да избягате — изръмжа Кроули, гласът му бе изпълнен с опиянението на лова и неговия апогей: убийството.
Дъждът валеше, в далечината се чу гръмотевица — ревът на бурята. Черни облаци се кълбяха над момчетата — няколко незначителни мушици далече долу върху блестящата зелена тръба. Под тръбата реката бушуваше, бързеите й яростно се разбиваха в камъните.
Картър пак поведе Джими. Братчето му го стискаше за рамото.
— Какво става? — прошепна Джими.
Кроули ги настигаше. Останалите момчета със сумтене вървяха след него, хлъзгаха се и залитаха, но се хилеха.
Бяха играли тази игра и преди.
И резултатът беше винаги един и същ.
Болка.
Картър се обърна и изръмжа:
— Искаш ли да се бием тук?
— Защо не? — изхриптя Кроули.
И тогава…
„Спомни ли си, Картър? Спомни ли си подробностите, гадните подробности? Не се крий като страхливец…“
Тогава се чу вик.
Пронизителен ужасен вик, изпълнен с отчаяние…
Джими се подхлъзна от тръбата, ръцете му отчаяно се мъчеха да се хванат за хлъзгавия метал. Полетя надолу, викът му отекна безнадеждно в дъжда…
Картър изтръпна.
Но не погледна надолу.
Втренчи се студено в Джони Джоунс, Спусъка и Стъклото и после с безкрайна омраза в Кроули. Момчетата се притесниха, погледнаха надолу, дъждът се лееше.
Кроули пръв вдигна очи, лицето му беше пребледняло, смаяно от ужасния втренчен поглед на Картър.
— По дяволите! — прошепна той. — Видя ли? Видя ли му главата?
— Пръсна се. Мозъкът му изтече… — прошепна Спусъка.
Лицата на момчетата бяха застинали от ужас.
Картър не погледна надолу — гледаше тях. Ръцете му бяха отпуснати неподвижно, тъмните му очи пронизваха Кроули и приятелчетата му…
Кроули отстъпи назад.
— Не ме зяпай така, Картър! Ти си виновен! Ти го доведе тук.
Картър не каза нищо.
Бурята го обгръщаше с мрака си.
Спусъка и Джони Джоунс се обърнаха и забързаха по тръбата към металната ограда, Стъклото вървеше плътно зад тях. Прекатериха се през решетката, скочиха в калта от другата страна и оставиха…
Кроули сам срещу Картър.
Двамата се гледаха. Лицето на Кроули почервеня, пот и дъжд се стичаха по бузите му, езикът му се стрелна и облиза устните. Картър наведе леко глава, очите му премигнаха и после отново се втренчиха в Кроули, устата му се беше превърнала в тънка бяла линия. Това вече не беше лицето на дете. Отгласите на нещо мрачно стягаха чертите му.
Картър помръдна пръв.
Бавно коленичи на тръбата и едва сега погледна надолу. Течението вече беше отмило мозъка и кръвта, но Джими лежеше сгърчен на брега върху големите гладки скали, едната му ръка беше отпусната във водата.
Главата му бе цепната като разсечен с мачете кокосов орех.
Повече от ясно беше, че е мъртъв.
С едно плавно движение Картър се изправи.
Кроули облиза устни и заотстъпва, гумените му подметки скърцаха върху тръбата.
— Бий се с мен — спокойно каза Картър; думите му почти не се чуха в поройния дъжд.
— Н-не.
— Бий се с мен сега, копеле.
Кроули се извърна, обувките му се хлъзгаха по тръбата, той побягна, скочи към оградата, покатери се и пльосна в калта от другата страна. Не спря, изправи се и закуцука към гората.
Дъждът намаля.
Бурята стихна.
Слънцето проби през черните облаци, лъчите му се спускаха вертикално от небето. Огряваха много неща: блестящи от дъжда скали, мокри листа, едно момче на тръбата, с увиснали безжизнено ръце… спуснаха се като ореол върху сгърченото мъртво момче сред бушуващата бяла пяна.
Чуваше се постоянно, бавно, ритмично — кап-кап-кап.
Кап, пльок…
Кап, пльок…
Капките падаха върху квадратна плочка, бяла и блестяща в болничната си стерилност — рамка за малката локва от кръв. Бавно, много бавно локвата се уголемяваше — разширяваше се — петно на Роршах, което пораждаше образи на кръв, страдание, ад и смърт.
Картър седеше на син пластмасов стол и гледаше втренчено белите плочки на болничния коридор. От време на време покрай него минаваше количка със системи, минаваха и сестри, чуваше се далечната какофония на сирени, двигатели и крясъци. Косата на Картър беше сплъстена от мръсотия, бензин, пушек и кръв. Лицето му беше бяло платно, осеяно с порязвания и мръсотия. От счупения му нос по плочките капеше кръв. Очите му бяха празни кладенци, които водеха далеко в бездната.
— Господин Картър? — Тих глас, глас на човек, свикнал да съобщава лоши новини.
Картър не отговори.
— Господин Картър? — Малко по-силно.
— Да? — Гласът му беше дрезгав. Сякаш стържеха надгробни камъни.
— Стабилизирахме я.
— Така ли?
— Да… но не искам да ви давам напразни надежди. Зле е. Наистина е много зле.
— А… детето?
— Трудно е да се каже на този етап — трябва да направим още изследвания…
Едно внезапно рязко движение и лекарят премигна, студеният метал на браунинга опря под брадичката му и обърна очите му към окачения таван и ярките неонови лампи. Мъжът преглътна с усилие и не помръдна. Не мигна.
— Ами направете още изследвания тогава — изръмжа Картър.
Лекарят бавно отстъпи и Картър можа да прочете много неща по лицето му: паника, страх, гняв, обида. Знаеше, че лекарят прави всичко възможно. Всичко възможно в лудницата, в която се беше превърнала всяка болница в Лондон — всяка, която още не се беше срутила…
Картър бавно седна на синия стол.
Сълзи се спускаха по бузите му, оставяха следи през прахоляка от бетон. Той яростно ги избърса и остави браунинга върху синята пластмаса.
„Не се тревожи за него — обади се Кейд. — Шибаните доктори са истинска сган. Заслужават да умрат от ужасна смърт, заслужават да им извадиш душата“.
„Разкарай се“.
„Не се дръж така, Картър… Аз те спасих от шибания хаос“.
„Разкарай се“.
„Картър…“
— Казах да се разкараш! — извика Картър и скочи. От носа му рукна кръв и опръска стерилните бели стени. Три сестри замръзнаха на място, гледаха го с неприкрит ужас.
Картър отново се тръшна на стола и се огледа. Дрехите му бяха сиви и раздрани. Ръцете му също бяха посивели от прах, надрани, изпорязани, натъртени и изранени. Прахта смъдеше в очите му, пълнеше устата, гърлото и дробовете му, задавяше го.
Знаеше, че е зле.
Стотици, хиляди бяха много по-зле…
Сестрите избягаха. Картър изведнъж се разсмя, после се разплака, стисна главата си с ръце, кръвта му капеше върху плочките на пода.
„Наташа“, помисли си той.
Наташа.
След скока от сградата помнеше малко. Усещането, че пада, че се блъска в блокове бетон… и после прах замъглява погледа му и раздира дробовете му.
Свести се — задушаваше се, кашляше, пак се задушаваше. Всичко беше посивяло и колкото и да беше странно, не усещаше болка. И изведнъж звукът смаза света около него, побъркващ звук — на разбиване, смазване, срутване; викове, стотици хора крещяха, писъци и вой на сирени, заповеди, далечен приглушен рев на двигатели и бръмчене на хеликоптери.
Нечии ръце го издърпаха, извадиха го изпод планината от руини. Седеше на бордюра и гледаше пожарникарите, полицията, командосите с автомати. Отнасяха хората на носилки. Един пожарникар се наведе и го докосна по рамото с изненадваща нежност.
— Добре ли си, приятел?
— Да. — Изкашля се и изплю голяма сива храчка върху напукания паваж.
— В срутената сграда ли беше?
— Да. — Картър кимна вцепенено и успя да прочете изражението в очите на пожарникаря. Изражение на почуда.
Главата му се замая. Още виждаше страха, изписан върху лицето на Кроули, и пак избърса възпалените си от праха и мръсотията очи. Писъци нахлуха в съзнанието му и Картър с мъка се изправи, болката го застигаше на вълни. Чувстваше се слаб — смазан от бетона, смазан от сриналата се сграда.
Наташа.
Втурна се напред, куцаше, оглеждаше като луд носилките, които чакаха следващата вълна линейки. Спасителите газеха сред разрушенията и изравяха телата — някои мърдаха, други бяха неподвижни.
Хора плачеха, стояха до срутената сграда и плачеха.
В Лондон цареше пълен хаос.
Картър започна да копае, измъкна голямо парче бетон и го претърколи на паважа. Работеше заедно с останалите мъже със сурови лица, изриваше руините, копаеше с ръце, вадеше греди и изкривен метал. С още петима мъже успя да изчисти голям блок и го претърколи с трясък на паважа.
Чакаха кран, но кран не дойде.
Отново завиха сирени.
Звуците изпълниха света.
Картър копа часове.
Докато ноктите му не се изкъртиха.
Докато кожата на пръстите му не се обели.
Докато не потъна в мъртвешки сън направо на паважа, свит под пелената на праха.
— Картър?
Не беше сигурен дали плаче от благодарност, или от страх. Стисна треперещата й ръка.
— Обичам те, Картър, чуваш ли? — Тя се закашля, лицето й беше сгърчено от болка.
— Как е тя?
— Трябва да я закараме в болницата. Можете да се качите при нас, ако желаете.
— Да, благодаря.
Откриха я смазана под огромен бетонен къс, в полусъзнание, стенеше за помощ.
Пътуването в линейката беше безкрайно…
А сега?
Сега щяха да си играят на чакане.
— Господин Картър?
Картър рязко извърна глава. Лекарят, когото беше заплашил с браунинга, бе дошъл с още трима доктори. Всичките го гледаха подозрително.
— Как е тя?
— Новините не са добри.
Картър гледаше сурово; ръцете му висяха безжизнено.
— Кажете ми.
— Получила е сериозни вътрешни наранявания. Далакът й е разкъсан, има тежки вътрешни кръвоизливи — успяхме да спрем кръвозагубата, но има и други проблеми, може да се наложи да отстраним един от бъбреците й. След операцията не успя да дойде в съзнание и в момента е в кома.
— А бебето?
— Бебето е живо.
— Слава богу! — прошепна Картър.
И сякаш се смали, сякаш цялото му тяло се срина. Изглеждаше по-малък, не толкова застрашителен почти… слаб.
„Всеки мъж има точка на пречупване — прошепна Кейд. — Не позволявай това да стане твоята“.
„Майната ти!“
Картър седна уморено на стола. Лекарите се спогледаха, после сякаш добиха увереност, може би поради численото си превъзходство.
— Господин Картър, тук не е чакалня. Трябва да излезете при другите, които чакат сведения за близките и приятелите си…
Картър вдигна глава.
Лекарите се втренчиха в него.
Единият промърмори:
— Е, във вашия случай може би…
— Кога мога да я видя?
— Можете да дойдете и сега, ако искате…
Картър кимна, прибра браунинга и последва лекарите. Оставиха го при вратата с думите: „Само пет минути“ и се пръснаха по коридорите и отделенията на препълнената далеч над възможностите си болница.
Картър влезе.
Светлината беше приглушена, чуваше се бръмчене на машини. Наташа беше прикачена към някакви монитори, които проблясваха с малки цветни светлинки. Тръбички се подаваха от носа и тялото й, по системите й вкарваха течности и лекарства.
Картър се вгледа в нея. Очите й бяха затворени, лицето — изподрано и насинено. Нежно я погали по бузата, но нямаше реакция. Усети топлината й под смазаните си пръсти.
— Недей да ми умираш, момиче — прошепна.
Ръцете му се преместиха и внимателно се отпуснаха върху корема й. Представи си, че усеща ценния товар в утробата й, пулсиращия живот, който се бореше да порасне, да оцелее и да излезе на свобода.
Прехапа устна и стисна зъби. Погледът му отново се спря върху лицето на Наташа и той се наведе, доближи уста до ухото й.
— Хайде, мила, върни се при мен. Не ме оставяй сам. Не сега.
Наведе глава и се разплака.
Сестрата внимателно го дръпна от Наташа, усмихна се разбиращо и го изведе в облицования с бели плочки, коридор. Някой го извика, Картър премигна да махне сълзите и видя Мелеза и Ники.
— Картър, току-що разбрахме — изръмжа Мелеза. — Как е тя?
— Зле, Мелез, много е зле.
— О, Картър! — Ники го прегърна, притисна го към себе си и той зарови глава във врата й. После се сепна и я погледна в очите.
— Някакви вести от Джем? От Слейтър и Ти Ти?
— Не, нищо…
Картър кимна. Можеше да долови болката й. И отчаянието.
Мелеза се изплю върху белите плочки.
— Спиралата се прегрупира и се оттегли в квартири 2, 5 и 7.
След бомбардирането на главната квартира на Спиралата в Лондон миналата година от предателите Дюрел и Фойхтер Спиралата се беше възстановила — но беше пренаредила структурата си на принципа, на който беше изграден интернет. Нито един хъб не държеше пълния контрол — имаше милиарди мощни клетки, части, които можеха да действат независимо една от друга, всяка беше завършена и имаше връзка със сървърите на Спиралата, така че по време на криза един-единствен удар не можеше да отслаби организацията отново.
Мелеза продължи:
— Полагат всички усилия да разберат какво се е случило в Лондон вчера. Не е пострадал само Лондон — Москва, Париж и Хонконг също са в развалини. Трябва да дойдеш с нас в квартира 2, Картър. Имаме нужда от помощта ти…
Картър го погледна и се намръщи.
— Съжалявам, но оставам тук.
— Нищо не можеш да направиш, Картър. Наташа е в кома, ще ти кажат, когато се събуди. Отчаяно се нуждаем от помощта ти…
Картър се втренчи в Мелеза.
— Откъде знаеш, че е в кома, по дяволите? Казахте, че сега сте научили. Какво става? Какво не ми казвате?
— Кажи му — прошепна Ники и очите й се наляха със сълзи.
Мелеза въздъхна и се огледа.
— Тук не е безопасно.
— Кажи му, мамка му — отсече тя. Картър я прегърна и усети, че цялата трепери.
— Имаме сведения за Джем — каза Мелеза. — Не е мъртъв, въпреки паникбутона на куба му. Смятаме, че е задържан за заложник, вероятно в Словения, чакаме още информация… Имам нужда от помощта ти, за да отида там и да го измъкна.
Картър се втренчи в Мелеза. Той издържа погледа му, без да трепне, без да прояви слабост, без да сведе очи.
— Обичам Джем — бавно каза Картър, мъчеше се да говори спокойно. — Но както виждате, си имам проблеми. Или може би не сте забелязали?
— Трябва да ми помогнеш, Картър — каза Мелеза. — Не мога да се справя сам.
Картър изгледа двамата си приятели. В душата му бушуваше буря.
— Вижте, преди няколко часа, много добре знаете, изобщо нямаше да се замисля… никога не бих оставил Джем да страда и бих дал живота си за него. Но сега… имате ли представа за какво ме молите? Нужен съм тук. Наташа се нуждае от мен…
Мелеза си пое дълбоко дъх…
И Картър улови връзката, бързия поглед, който си размениха с Ники.
— Какво? — изръмжа той. — Какво значи това?
— Ами… лекарите не са били напълно откровени с теб, приятелю — тихо започна Мелеза и постави ръка върху рамото на Картър.
— Какво искаш да кажеш?
— Наташа умира. Бавно, но умира.
Картър го погледна.
— И когато Наташа умре, и бебето ти ще умре с нея.
— Майната ти!
— Вярно е — тихо се обади Ники.
Картър поклати глава.
— Не, не е вярно… Не може да е вярно…
Браунингът се опря в брадичката на Мелеза. Металът беше твърд и студен, лицето на Картър беше изкривено в кошмарна гримаса на лудост и омраза.
— Успокой се — прошепна Ники.
— Ще те гръмна — изсъска Картър и погледна Мелеза право в очите. — Как можеш да ми говориш такива гадости? Как можеш да се гавриш така с мен?
— Трябва да ми помогнеш — повтори Мелеза; гласът му беше уверен, погледът му не трепваше. — Махни пистолета, Картър. Няма да ме застреляш. Не тук, не и по този начин.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Има още — обади се Ники.
— И то доста — отвърна Мелеза. — Кажи му за Авелах.
— Спецотрядите убиваха некси, преследваха ги и ги унищожаваха. Но Джем беше надушил нещо — машина, машина, която те наричат Авелах и създават с нея некси. Авелах е стар, много стар. Нацистите го открили по време на Втората световна война — но десетилетия наред е останал неизползван.
— Е, и?
— Машината, с която създават некси… ами… първоначалното й предназначение е било да лекува. Може да спасява хора, които са на ръба на смъртта, да изцелява смъртоносни рани… само че Дюрел и Фойхтер намерили начин да променят механизма й и да я накарат да създава гадости… Кръстосване, така го наричат.
— Джем знае къде е машината — обади се Мелеза тихо. — Ако открием Джем, можем да намерим машината и да излекуваме Наташа.
Картър ги гледаше недоверчиво.
— Не вярвам. Готови сте да използвате Наташа и нероденото ми дете, за да ме накарате да ви помогна да спасим Джем? С надеждата, че някаква измислена тъпа машина ще й помогне.
— Нито е тъпа, нито е измислена — изръмжа Мелеза.
— Копеле — прошепна Картър.
— Никога не съм твърдял, че не съм — отвърна Мелеза; брадясалото му лице беше изпълнено с гняв и сила, железният му глас беше спокоен, дори не трепваше.
Картър седна. Прегърби се. Прибра пистолета. Стисна главата си с ръце.
Те чакаха…
Накрая Картър вдигна глава. Очите му бяха пълни със сълзи. Облиза изпохапаните си до кръв устни.
— Искам доказателство. Доказателство, че Наташа и бебето умират… и че тъпата машина наистина съществува.
— Ще ти покажем — спокойно каза Ники.
Картър се намръщи.
— Ако се ебавате с мен, ви гарантирам…
Мелеза само го гледаше.
— … по един куршум в главата.
— Да вървим, губим време — каза Мелеза и тръгна по коридора.
Картър седеше в луксозния лекарски кабинет и небрежно си играеше с браунинга. Главният лекар Пат Калахан, висок красавец, поглеждаше нервно ту него, ту Мелеза.
— Значи тя умира? — попита Картър.
— Да. Много бавно. Може да трае седмица, може две. Но раните са прекалено сериозни. Може да опитаме наноимпланти, но понеже става дума за бъбрек и далак, имаме висок процент на смъртност… а и в конкретния случай поставянето им няма да е никак лесно. Най-големият проблем е във функционалните нарушения — тялото й отказва да приеме собствените й органи и не можем да разберем защо.
— А бебето?
— Ако погледнете сканиране 5, ще видите, че за момента е здраво и диша. Дори рита.
— Можете ли да го извадите? С цезарово сечение? — Гласът на Картър беше студен, почти безстрастен… но Мелеза и Ники знаеха, че се насилва да се овладее — опитваше се да намери най-добрия начин да свърши работата… а работата беше да спаси Наташа и нероденото им дете.
— Бихме могли да го извадим, но травмата със сигурност ще убие Наташа незабавно. Заради лошите наранявания, които е получила: няколко органа и артерии са разкъсани и пречат. Няма начин да се стигне до бебето, без да се постави Наташа в, нека го наречем, терминално състояние. От друга страна, тялото на Наташа пази бебето. Шокът от такава операция може да убие детето. В интерес на истината, бих казал, че вероятността за това е изключително голяма. Може и да стане… но няма да прибегнем до това, докато не изчерпим всички други възможности.
Картър сложи браунинга на бюрото.
— Доктор Калахан, бихте ли излезли за минутка?
— Какво?! Но това е моят кабинет…
Картър го изгледа, белязаното му от битки лице беше застрашително. Без повече приказки докторът се изниза от стаята. Картър се втренчи в Мелеза и Ники.
— Мотивите ни не са съвсем егоистични — каза Ники и сложи ръка на рамото му. — И ние искаме Наташа да се оправи — и ние я обичаме. Но Джем се нуждае от помощта ни и държи ключа към машината, която може да спаси Наташа и детето.
— Ако машината съществува и ако действа, както твърдите, че действа.
— Джем беше по следите й, и то от много време. Да, водеше спецотряди на север, но в Египет се натъкнахме на метални плочи с диаграми с инструкции, измъкнахме ги от юмрука на един убит некс разузнавач. Диаграмите бяха върху метални плочи, датиращи от шест хиляди и осемстотин години преди Христа. Това са едни от най-древните документи, откривани от човека.
— У кого е машината? — попита спокойно Картър.
— Не знаем със сигурност. Джем разполагаше с координати, които щеше да провери след завръщането си от Словения. Но тогава стана белята и отрядът е в неизвестност. Само той знаеше координатите.
— Защо мислиш, че още е жив? — попита Картър. — Щом като паникбутонът на куба му се е включил, значи е бил на ръба на смъртта. Нали тогава се задейства?
— Да, отначало го обявиха за мъртъв. Но сървърите на Спиралата, насочвани от процесора QII, изпращаха странни съобщения — засекли са сигнали от нокътната карта на Джем. Активирала се е само за три наносекунди, прекалено кратко, за да може сървърът да засече местонахождението. Но това означава, че е използвал имплантанта. Което подсказва, че трябва да е жив.
Картър въздъхна.
— Можеш да останеш тук, Картър, докато Наташа бавно свършва. Да я гледаш как умира — каза Мелеза; лицето му беше пребледняло, но без следа от слабост. — Можеш да дойдеш с мен, да ми помогнеш да открием Джем и да намерим Авелах.
— Машината, с която се създават некси — тихо каза Картър. — О, каква ирония! Ще я използвам, за да спася живота на Наташа! Машината, виновна за отнемането на живота на толкова хора.
— Те злоупотребяват с нея — каза Ники.
— Е, винаги става така.
— Пистолетът е просто метална кутия, в която има куршуми, докато някой пръст не натисне спусъка — прошепна Ники.
Мелеза кимна.
— Ники ще координира нещата и ще проверява състоянието на Наташа, ще проучи металните плочи, които имаме, ще разбере как се работи с тази машина, а през това време ние ще я открием и ще я вземем. И ще я докараме тук. Но за да открием Авелах, ни трябва Джем и координатите в главата му.
— Не ми харесва планът — отвърна Картър.
— Имаме позволение. Степен AA. От върховното командване. Имаме пълна свобода на действие и пълна подкрепа — ако ни дотрябва помощ.
— Откъде тръгваме?
— Оттам, където е изчезнал Джем — отвърна спокойно Мелеза. — Ще огледаме всичко. Все в нещо се е спънал.
— Мястото нали е огледано с попботи?
— Да. Но според мен човешкото око вижда повече от тъпата електроника.
Картър стана.
— Искаш ли да се измиеш? Да ти направят скенер?
— Не. Искам да остана пет минути насаме с Наташа.
— Ще те чакаме на входа на болницата.
Картър кимна и остави Мелеза и Ники. Долавяше несигурността им, страха им, нуждата им. Тръгна по коридорите — бяха пълни с викащи и стенещи пациенти, през чакалните, претъпкани с близки и роднини, и накрая стигна до отдалечената стая на Наташа. Сестрата в коридора му се усмихна притеснено.
Мониторите бръмчаха и от време на време писукаха.
Очите му се напълниха със сълзи и той ядосано ги избърса.
Хвана ръката на Наташа. Цялата беше в тръбички.
— Ще те спася. Ще спася и двама ви — каза й нежно и се усмихна.
„Поредното празно обещание“ — отсече Кейд, изникнал от дълбините на съзнанието му. Появата му беше черно цвете, разтварящо листенцата си, за да поеме радиоактивното смъртоносно лъчение на черна планета.
— Празни обещания? Не — тихо отвърна Картър и поклати глава. — Ще я спася. Трябва да я спася.
„Има и други шибани жени. — Кейд се ухили самодоволно. — Не ти трябва тази. В крайна сметка тя е просто една мъртва кучка. Хайде, Картър, да се омитаме, намери си някоя свежа мръвка от пазара на плът в нощните клубове“.
— Трябва да я спася — каза Картър високо. — Защото ако Наташа и бебето умрат… — Гласът му стихна, все едно пееше приспивна песен. — Ако умрат, ще удавя света в кръв. Ще намеря Господ и ще го накълцам на парчета, и него и децата му. Кълна се.
Кейд не отговори — за пръв път нямаше какво.
Чувствата на Картър го изгаряха. Тъмният му близнак тихо се оттегли.