Анди Ремик
Земетръс (6)

5.
Черната планета

Джем се носеше в свят от тъмнина. Малки светещи рибки проблясваха и той ги гледаше с възхищение как правят кръгче след кръгче, сякаш са в аквариум. Но после червено парче раздра зрението му и с него дойде режещата като стъкло болка… дълбока вътрешна болка, която не можеше да отпъди.

Клепачите му се вдигнаха.

Тъмнина. Суха тъмнина.

И удари. Ботуши се забиха в ребрата му, в гърба, в главата. Тъмни силуети се надвесиха над него, аморфни форми, клатеха се и трепереха, осветени в гръб от жълто-оранжевото потрепване на живите пламъци. Джем се сви на топка, стисна счупените си зъби и устата му се напълни с кръв.

Ударите продължиха. Един плътен глас каза:

— В съзнание е.

Ударите се засилиха, заваляха върху Джем, смазваха го върху наковалнята на страданието. Усети как едно ребро се чупи с пукане, болката заля цялото му тяло и беше навсякъде, тъпо пулсиране, примесено с тупкането на тежки подковани ботуши — при ударите в неговото тяло. Усети как локва кръв се събира под лицето му върху сухия прашен под, върху студения камък, и я загледа с интерес как трепка пред очите му. Ударите продължаваха да го разтърсват. После престанаха. Постепенно.

Тъмните фигури се отдръпнаха. Избледняха като призраци.

Джем се закашля и опита да седне. Но отново се свлече на каменния под. Затвори подутите си очи; усещаше топлината на собствената си кръв, очите му потрепваха под клепачите. Най-накрая, след цяла вечност, безсъзнанието го погълна.

 

 

Сънуваше Слейтър.

Слейтър стоеше в гората, говореше през зеещата усмивка на гърлото си на език, който Джем едва успяваше да разбере.

— Какво има? — попита Слейтър, срязаната плът помръдваше като устни. — Не ти харесва това, което виждаш ли? Ти ми го причини, ти, копеле, ти го направи… шибаното ти самодоволство доведе до смъртта на всички ни…

— Но аз не съм мъртъв!

Смях, пръски кръв.

Джем се опита да каже: „Съжалявам“, помъчи се, и то много, да накара думите да излязат от устата му, но не се получи, езикът и устните не го слушаха и той не можеше да диша, дива болка раздираше гърдите и ребрата му и той не можеше да изкара въздуха, с който да се извини на този мъж, един от най-големите му приятели.

Слейтър се приближи към него, кръв шуртеше от раната му и се стичаше по земята сред гората. Очите му бяха изпълнени с болка и тъга.

— Ти ме уби, Джем — извика той и кървави сълзи се стичаха по бузите му. — Ти ме остави да умра там, а толкова боли…

Джем се завъртя — реалността го удари в лицето с ярка светлина. Пламъци, потрепващи в жълто и оранжево, танцуваха като демони на огъня, разляха се по лицето му, устата му се отвори и от нея се изплъзна въздишка.

— Свести се.

Фигурите отново затулиха пламъците, широкоплещести фигури, приближиха се. Удариха го по рамото и той изведнъж осъзна, че го бият с дръжки на лопати. Опита се да извика: „Спрете!“, но ударите заваляха, опита се да се предпази, но ръката му беше счупена и поддаде под тежестта на тялото му, парче от костта прониза плътта му и щръкна навън. Той извика и това още повече ожесточи мъчителите му, ударите станаха още по-жестоки и силни, и бързи, и светът се въртеше, въртеше, въртеше, и Джем пропадна в дълбок кладенец, пълен с кръвта на Слейтър, и остана да лежи на дъното му, загледан в звездите, и усещаше горчиво-соления вкус на кръвта.

 

 

— Кога се прибираш?

Джем се загледа в лицето на Ники. Излъчваше здраве и спокойствие. Хвана я за брадичката, усмихна се и я целуна по устните. Тя му отвърна, той усети топлината, уханието и мекотата й и разбра колко много обича тази жена, която беше завладяла ума му. Езиците им танцуваха и той усети мир и покой, единение със света…

Отдръпна се.

Тя отвори уста и каза:

— Каза, че никога няма да ме напуснеш, каза, че си много добър и никога няма да те хванат. — Рояк черни ларви се изсипаха от гърлото й, провираха се през белите й зъби и го покриваха. Малките им челюсти се впиваха в плътта му и ръфаха очите му, той се опита да прикрие лицето си, но те се провираха през пръстите му, плъзгаха се по собствената си лепкава слуз. Джем извика и отвори очи…

Дърво с диаметъра и тежестта на щека за билярд го удари в челото с глух трясък. Пред погледа му се появиха звезди и той се претърколи, мъчеше се да избяга от болката, но ударите се посипаха по гърба му, по раменете, по врата. Изведнъж той се обърна, стъпи на крака и се нахвърли сляпо. Някой извика изненадано, когато счупените му пръсти удариха един от нападателите в чатала, собствените му кости изпукаха, когато силен удар в главата го повали отново на земята, той сграбчи най-близкия крак, дръпна го и го захапа, дълбоко… Усети как зъбите му минават през плата и стигат до плътта, ударите се сипеха по гърба му, но той не пускаше, мускулът беше топъл и мокър, и солен, и се хлъзгаше като змиорка в устата му. Джем забиваше зъби все по-здраво и успя да прегризе мускула на прасеца до кокала, разкъса го като крехка сочна пържола под съпровода на пронизителния крясък — докато мракът не го прибра с дългите си криви нокти.

 

 

Свести се, свит на топка, и дълго време не усещаше болка. Беше мрачно и сухо и той се втренчи в черния под и прахоляка по него, дебел слой прах, в който се бяха образували локви от собствената му кръв и слюнка. Езикът му бавно облиза пресъхналата уста и внимателно избута парче счупен зъб до изпръхналите устни, бавно го изтика от устата и той видя как пада на земята. Болката започна да се връща, на слаби пулсиращи вълни, от всяка молекула на цялото му същество. Осъзна, че очите му са пълни с гурели, песъчинки и прахоляк. Опита се да стане.

Болката го прониза.

Сякаш хиляди ножове се забиха в плътта му.

Изведнъж видя, че е гол, но това нямаше значение. Болката беше прекалено силна, за да се тревожи за такива дребни унижения.

През ума му се стрелкаха лица, чертите им оформяха фотографии, еталон за кристалност. Ники със сладката си усмивка и влюбен поглед. Слейтър с широкото приятелско лице. Ти Ти със саркастичната усмивка и подигравателния поглед. И Картър — огромен, силен и с белези от битки, човек, на когото може да се довериш… и безкомпромисен човек.

Постепенно болката утихна и Джем не се опита повече да помръдне. Вместо това остави погледа си да шари наоколо. Отначало беше решил, че е на тъмно, но имаше източник на светлина — танцуващия пламък на потрепваща факла. Светлината на пламъка милваше стените, които бяха черни, гладки и лъскави, като обсидиан или черен мрамор, макар че не можеше да различи подробности. Видя легло, долу, ниско на пода, широка гладка плоча, и тя от обсидиан или мрамор. И това по пода не беше пепел, а пясък.

Джем се закашля и болката в гръдния кош го накара да пламне целия.

Колко счупени ребра?

Изведнъж усети, че зад гърба му има някой. Видя сянката му на стената отпред и се стегна в очакване да завалят нови удари. Но удари не последваха и Джем се закашля, гърлото му беше пресъхнало, претърколи се и погледна към стройната висока фигура в мрака.

Непознатият беше облечен в черно, но без щурмова маска — запазената марка на нексите. Лицето му беше открито и се виждаше на фона на потрепващия оранжев пламък. Беше деформирано — не много, но доказателството беше налице. Нексът не беше съвсем човек.

— Ти си този, когото наричат Джем, агент на Спиралата от отдел специални мисии?

— Не съм — отвърна бавно Джем, думите му излизаха като завалено хриптене.

— Ти си отговорен за смъртта на много мои колеги.

— Съжалявам, пич. — Джем се насили да се усмихне през изпочупените си и покрити с кръв зъби. — Бях излязъл да си разходя пудела, а твоите главорези ме пипнаха.

— Това е твое.

Нексът извади електронния му куб и му го показа. Джем не каза нищо и нексът се усмихна — леко подръпване нагоре на ъгълчетата на леко деформираното му лице. И тогава Джем разбра какво не е наред — очите не бяха както трябва, бяха малко изместени, носът беше доста по-ниско, а зъбите доста… издадени.

— Казвам се Мейс.

— Радвам се да се запознаем — каза Джем прегракнало и се опита да се пребори с болката. — Бих ти стиснал ръката, но твоите типове ми счупиха пръстите, така че ще трябва да почакам, докато мога да пусна куршум в тила на насекомообразния ти череп.

— Такава агресия е излишна.

— Ами агресията ви към мен?

— Око за око… — Нексът се усмихна. — Не мисли, че само защото сме видоизменени, нямаме чувства, нито приятели, нито любими хора. Хората ви са отговорни за смъртта на много некси… искаха да си отмъстят.

— Добре, супер! — Джем замълча, умът му работеше. — Какво искаш? Защо не ме убихте?

— Умен си, макар и да не си некс. Както вече казах, аз съм Мейс и ще съм твоят инквизитор, мъчител и накрая приятел. Ще прекараме много часове заедно, Джем. Ще ми кажеш всичко, което знаеш. Всичко. И ще се учим един от друг — да, всеки от нас ще проникне в най-дълбоките и най-съкровени тайни на другия.

— Да ти го начукам!

— Сега кой показва агресия?

— Да ти го начукам!

— Господин Джем, трябва да проявявате повече уважение към тези, които дърпат конците, тези, които могат да ви смачкат като — той се разсмя на черния си хумор — насекомо. Тези, от които в крайна сметка зависи животът и смъртта ви.

— Да ти го начукам!

Мейс се приближи до него и приклекна. Джем осъзна, че ръцете му са вързани с бодлива титанова тел, която се забиваше в плътта му и се врязваше в костите на китките му.

— Нищо няма да ти кажа — спокойно отвърна Джем, очите му бяха вперени в ярките медни очни ябълки на некса.

— Напротив — каза Мейс, гласът му беше мек и хипнотизиращ. Отвори една кожена чантичка и извади спринцовка, пълна с нещо сребърно — като най-яркия живак.

Иглата се заби.

Инжекцията изпълни вените на Джем, разпростираше се с всеки удар на сърцето му.

Очите му се разшириха и той изрева, ревът беше толкова продължителен и мощен, че му се стори, че дробовете му ще прокървят. Мейс му се усмихна и закима разбиращо, докато Джем се гърчеше на пода, тъй като знаеше, че болката, която агентът на Спиралата е изпитал до момента, е все едно да гъделичкаш дете, докосване с перце по кожата, нищо особено.

— Напротив, господин Джем, ще ми кажете всичко.

 

 

„Левиатан Фюълс“: първокачествен левиатан — хайде, превключете, нали знаете, че децата ви заслужават по-добро бъдеще…

 

 

Шарлот се усмихна с най-сладката си усмивка, неустоимата си усмивка, усмивката, която винаги гарантираше, че ще получи всичко, което желае. Отметна назад тъмните си къдрици и се приближи към Фреди, сложи леко едната си ръка на рамото му, погледът й срещна неговия, видя копнежа в очите му, интуитивно усети силното желание, което просветваше като пламъче в аморфните им дълбини. „Мой си — помисли си. — Ще те накарам да ядеш от шепата ми. И ще направиш каквото пожелая“.

— Мисля, че трябва да превключим — измърка тя.

— Какво? — Очите на Фреди се разшириха. Не разбираше, беше объркан от внезапната смяна на посоката — от похотливо чудовище до обичаен домашен разговор.

— Да превключим на левиатан. Сега това е върхът — по новините непрекъснато дават колко чудесно е новото гориво. Това е революция в петролната индустрия.

— Така ли? — Фреди се отдръпна, отпусна се на канапето с дамаска на цветя, която ненавиждаше. Отстъпи за дамаската на цветя заради една страхотна нощ на як секс, която записаха на видео и която показваше как Шарлот извършва всякакви отвратителни и перверзни неща върху тялото му — с езика с обеца — такава беше сделката. Той въздъхна при тази мисъл, мразеше това отвратително канапе, и с неохота се върна в настоящето. — Няма да стане — отвърна бавно и притеснено, не можеше да срещне погледа й.

— Но левиатанът е върхът! Всички го правят!

— Ние няма. — Фреди се усмихна пресилено и отмести поглед от напращелите форми на Шарлот към телевизора. Това го мразеше най-много: непрестанното бърборене. Мозъкът му се измъчваше. Не виждаше ли? Искаше няколко шибани минути спокойствие всеки ден, за да си събере шибаните мисли, без шибането, без домашен тормоз.

Собствено пространство.

Собствен кабинет! Това му трябваше — място, което да нарече свое, място, където можеше да остане сам със себе си. Затваряш — и заключваш — вратата. Оставяш света и мрънкането и тъпия магарешки смях на Шарлот отвън.

— Но всички в работата са минали на левиатан. — Устните й се нацупиха. — Защо ние трябва да се цепим? Ще изглеждаме странно! Приятелите ще ни гледат с пренебрежение!

— Да не изостанем от семейство Джоунс, а? Всичко се върти около колегите ти в работата, а с празната ни банкова сметка… Колко струваше това шибано канапе? Боже, повръща ми се от тази реклама!

— Нищо не разбираш, Фреди! — изплака тя.

— Отговорът е „не“.

Шарлот пак се нацупи, отиде до кухненската врата, облегна се на рамката и се протегна към дистанционното на телевизора. Няколко минути сменяше десена и гледаше как цветните мотиви се преливат върху канапето, а Фреди стискаше зъби тотално вкиснат.

Заболя го главата.

И то здравата го заболя.

Как беше избрала канапе със стотици цифрови мотиви, кой от кой по-грозен? Направо ти избождаха очите. И съдираха портфейла… но не, тя трябваше да го има, трябваше да е нейното, трябваше да поддържа тази претенция за социално превъзходство и тъп домашен уют.

— Но всички минават на левиатан! Знам, че парите за подмяната изглеждат много, но ще ги спестим от километража, честно, така е!

— Току-що похарчихме заплатите ни за половин година за околосветско пътешествие! Следващите две години ще трябва да изплащаме тъпата ни ваканция! А сега искаш и това! Слушай, коя част от „не“-то не разбираш?

— Ти не разбираш, Фреди! — За част от секундата гласът й се промени от еротично мъркане до шизофренично ръмжене. Под него десенът на канапето прищракваше и се променяше и той почувства, че му се гади. Стомахът му се разбунтува, пържената закуска напираше да излезе. Но поне декоративно изхвърленото повръщано щеше да е доста по-красив десен в този неуместен момент в сравнение с размазаните артистични мацаници, които се гърчеха под задника му като умрели жаби в кофа със сметана.

— Шарлот, стига вече, да му се не види! Не може така! Набиваш си някаква идея в главата и ако не се съглася с нея, ме засипваш с цяла тирада от „но“, докато не се сбръчкам и не умра като роза, напръскана с химикали. Писна ми, чу ли?

— Писна ти? — разяри се тя. — Предлагам ти възможност да сме като всички! Предлагам ти левиатан — непрекъснато го дават по телевизията, по новините, всичките ни приятели са…

— Но ние няма — отсече Фреди и разтърка ядосано мустаците си. После скочи, грабна си сакото и се взря в Шарлот. — Промени се, откакто се запознахме, наистина се промени. Вече не знам коя си.

Изхвърча от къщата и затръшна вратата.

— Моля те не тряскай вратата — провикна се автоматичният глас със смешен акцент на робот.

Шарлот прехапа долната си устна — само за малко. Очите й се стрелнаха към телевизора, където вече десет минути течеше нова реклама на левиатан. По всяко време по телевизията истинската програма беше двайсетина минути — другото беше реклами, макар че майка й твърдеше, че с годините ставало по-зле.

— „Левиатан Фюълс“ гордо представя първокласното гориво левиатан — вървеше рекламата, докато усмихнат мъж пълнеше лъскавата си кола с гориво и пътуваше през пустинята, а децата му си играеха щастливо на задната седалка. — Едно на сто, това означава, че с един резервоар можете да прекосите пустинята Сахара! И е екологично чист — пълна гаранция. Хайде, превключете, нали знаете, че децата ви заслужават по-добро бъдеще…

Шарлот посегна към телефона.

 

 

Когато Фреди се върна, беше тъмно и вятърът виеше като болен зъл дух. Къщата беше притихнала, гърмеше само телевизорът, а Шарлот седеше и го чакаше. Фреди стискаше банково извлечение. Шарлот го видя и възкликна:

— Ах!

— Да, ахкай! Не мога да повярвам, че си го направила зад гърба ми, Шарлот! Не мога да повярвам, че си се поддала на маркетинга и на хипнозата. Ще се разорим заради теб. Просто нямаме толкова пари!

— Но ти не разбираш — настоя нетърпеливо Шарлот.

— Идеално разбирам — отвърна хладно Фреди и взе най-големия кухненски нож.

— Какво правиш?

— Шарлот… — Той си пое дълбоко дъх, очите му проблясваха в мрака. — Ще те накарам да се вразумиш.

Докато я убиваше и тя крещеше и гъргореше, телевизорът щастливо бръщолевеше за ползата от закупуването на левиатан — символичен фон на едно убийство.

 

 

Джем усещаше движение. Свести се замаян, спомняше си, че го бяха влачили за глезените по груби покрити с пясък плочи. От време на време главата му се удряше в нещо като стъпала, но слава богу, повечето от коридорите бяха свързани с рампи. Изтощените му очи се отвориха и той си спомни болката след инжекцията — сякаш стопен метал беше преминал през тялото му, през всяка вена, артерия и капиляр. Беше го разпънала на кръст отвътре, бе проникнала във всяка пора, бе омагьосала с черна магия всеки крайник, всеки орган — докато не стана негов пълновластен господар.

Сега вече знаеше, че всеки човек има точка на пречупване. За някои тя беше финансовият банкрут. За други — емоционален срив. За трети — рак. За четвърти — мъчение. Бяха открили предела му, прага му — Джем никога не беше усещал нещо подобно на този бушуващ из вътрешностите му огън. Знаеше, че ако тогава му бяха задавали въпроси, за негов най-голям срам, за най-голямо съжаление, той наистина вероятно би им казал всичко.

Но въпроси нямаше.

Само изтезания… и го оставиха. След много часове болката постепенно започна да пулсира, да намалява, да утихва.

Това го тревожеше дори повече, отколкото би го разтревожил подробен разпит. Докато го влачеха, омотан с титанова тел, по покритите с пясък рампи, през тъмни тесни коридори и направени от пясъчник стени, издигнати от огромни четвъртити блокове, умът му се задействаше. Щом като не му задаваха въпроси, когато беше готов да им отговори, вероятно вече знаеха отговорите. Тази мисъл го стресна повече от всичко.

Какво следваше?

Желана смърт?

Главата му подскачаше; удари се силно в земята и той изстена. Двата некса, които го влачеха, спряха, обърнаха се, усмихнаха се и му теглиха няколко ритника. Той ги понесе, без да издаде звук — те бяха нищо в сравнение с инжекцията.

Пак го повлякоха, стори му се цяла вечност, но всъщност беше изгубил реална представа за времето. Накрая влязоха в една стая. Беше голяма и студена, подът беше настлан с бял мрамор и на него симетрично бяха подредени сребърни пиедестали; върху всеки имаше плитка купа с течност, която гореше и даваше светлина. В центъра имаше десет пейки, издялани от мрамор и пясъчник. Когато го вдигнаха и го поставиха на една, забеляза странни вдлъбнатини и канали — и притеснението му нарасна. Приличаше му на жертвен олтар.

— Какво ще правите с мен? — изхриптя през смазаните си устни. Един некс набързо му наби един юмрук в лицето и пред очите му светнаха звезди.

Часове наред лежа и трепери от хапещия студ. Накрая се появи стройният, облечен в черно Мейс.

— Здравейте пак, господин Джем!

— Какво искате от мен?

— От вас? Вече… нищо не искаме. — Той се усмихна и кимна, като психиатър, който внимателно изслушва пациент.

— Мислех, че искате отговори на въпроси. За Спиралата.

— Разбихме електронния ти куб — пак мина на „ти“ Мейс. — Както подозирахме, ти си Първо ниво. Висш агент. Получихме всички отговори, които ни трябваха. Разкрихме самоличността ти и имаме кодовете ти.

— Какво значи това, по дяволите?

Мейс само се усмихна. Още фигури изникнаха от сенките. Бяха с наметала и маски и носеха тънки сребърни тръбички. Мейс извади спринцовката и Джем започна да се бори с жиците, с които го бяха омотали. Те се врязваха в плътта му, дълбоко, кръвта започна да сълзи по наранената му кожа.

— Не! — извика той. — Махни се…

— Малко ще те заболи.

Джем се взря в проблясващите медни дълбини на очите на некса и изрева:

— Ще те убия, педал такъв!

— Естествено — дойде любезният отговор. — Пациентите ми винаги го правят.

Иглата се плъзна във вената на Джем. Огънят се разбушува във вътрешностите му и точно когато зрението му отказа и болката го погълна в пламъците на милиони пъкли, чу как Мейс тихо каза:

— Вземете му мерки… вижте кои забавители ще свършат работа…

И после Джем пропадна надолу в кладенеца на разрухата, а винаги беше смятал, че е толкова силен, толкова издръжлив, толкова волеви… но тези шибаняци го бяха свели до едно нищо, черупка, труп със загниваща плът.

 

 

Събуди се в килията си. Лежеше на пясъка, обърнат към тежката каменна врата с дебели пречки по малкия отвор, смешно подобие на прозорец. Именно през тези процепи влизаше потрепваща светлина и Джем бавно се надигна и седна, благодарен, че най-после е сам.

Пое си дълбоко дъх и болката от счупените ребра го проряза. Бавно прокара строшените си пръсти по смазаното от бой лице — всичко по него беше подуто и подпухнало. Кокали в консервена кутия. Погледна ръцете си — имаше четири счупени пръста. Ръцете му се плъзнаха по голото му тяло: всеки сантиметър кожа беше наранен и го болеше и от най-лекото докосване. Единият глезен имаше скъсано сухожилие и капачката на едното му коляно беше счупена. Счупената му ръка беше наместена и здраво омотана с някаква превръзка — цялата в кръв, — но това поне означаваше, че все още имат нужда от него. Освен тези наранявания само гърбът му създаваше проблеми и той се молеше на Господ да не са му повредили гръбнака с дивашките си удари.

Съсредоточаване.

Избистри ума си, като използва военни техники за медитация, на които го беше научил един стар сержант, вече мъртвец. Дишането му стана по-дълбоко, по-спокойно и той си направи цялостен преглед — отвън и отвътре. Повече от физическите наранявания го тревожеше напрежението в мозъка — усещаше го, беше се загнездило в съзнанието му като черна ларва и пируваше с мозъка му.

Страх.

Призна съществуването на тази дума, на чувството, и осъзна, че то е нещо непривично за него. Страх от подкожната инжекция и сребърната течност — и от невероятната болка, която следваше. Защото знаеше, Джем знаеше, че могат да му я причиняват отново и отново, и отново, докато го пречупят. Докато от него не остане само една парализирана черупка.

Бягство.

Думата озари съзнанието му. Преди, докато нексите го биеха, единственото чувство, което озаряваше подсъзнанието му, беше нуждата да оцелее. Но сега, когато имаше време да се замисли, осъзна колко голяма е опасността, в която и той, и цялата Спирала, се намираха. Като начало нексите бяха много по-многобройни, отколкото си мислеше. Спиралата намаляваше мисиите на спецотрядите за борба против нексите, когато всъщност трябваше да отделя повече сили и въоръжение за тях.

Гадните некси съвсем не бяха на изчезване. И щеше да последва нещо ужасно…

Но кой ги командваше?

Кой ги водеше?

И какво точно правеха?

Разсъждава над това известно време, докато светът не се намести обратно в изтерзания му мозък.

Бягство.

Невъзможно.

Как да постигне невъзможното?

Погледът му обходи стените — масивни и хлъзгави, и много, много, много високи. Стаята сякаш беше от един цял къс, макар че виждаше тънките връзки между камъните. Подът беше покрит със ситен пясък, което означаваше, че вероятно са някъде на топло — пустинен район или поне близък до пустинята. Значи трябваше да са го превозили по въздуха на доста голямо разстояние от Словения.

Мъчителят — Мейс — заяви, че нямало нужда да го разпитват, защото били проникнали в електронния му куб, но Джем се съмняваше. „Да, ебава се с мен, преди да ме подложи на нови изтезания“, помисли си. Но пък ако бяха проникнали в електронния куб, значи бяха пробили защитата му и тогава теоретично имаха достъп до всички мрежи на Спиралата и криминалната база данни… дори до досиетата на агентите, целите на мисиите — всичко се съхраняваше някъде. И значи би трябвало да знаят къде се намира новата главна квартира на Спиралата в центъра на Лондон… и останалите щабове…

Той потрепери, смрази се до дъното на душата си.

Съсредоточаване.

Стъпка по стъпка.

Бягство.

Изправи се с мъка. Вълни от болка пулсираха през смазаното му тяло, но поне успя да се изправи. Закуцука из килията и видя поднос близо до вратата — с бронзова кана за вода и парче хляб. Поне нямаха намерение да го уморят от глад…

Изяде хляба бавно, защото счупените зъби го боляха и не можеше да дъвче. Водата щипеше по устните му, но той се насили да пие въпреки странния й застоял вкус. Ако искаха да го убият, нямаше да използват отрова — един куршум щеше да свърши по-чиста работа.

Когато приключи със спартанското си ядене, се приближи до вратата на килията и предпазливо надникна през решетките. Коридорът беше направен от същите каменни блокове. Видя две запалени факли.

— Ей! — извика.

Нищо. Нито звук.

Върна се до леглото, седна и вдигна бронзовата кана. Изцеди последните няколко капки и се зае да види какво оръжие може да си измайстори от това парче примитивен метал.

 

 

Вратата се отвори. Три силуета се очертаха на пламъка на факлите.

Джем — лежеше на пода — изстена; фигурите се приближиха и се наредиха около него. Той бавно се надигна, седна и прикри очи с ръка — мъчителите му носеха факли.

Джем забеляза, че един от нексите куца. Вдигна очи, срещна искрящия меден поглед и се усмихна сладко.

— Боли, а? Нямаш ли някое мехлемче?

Нексът изръмжа.

Джем се разсмя.

— Ела, копеле, и ще ти изям сърцето!

— Стига!

Гласът беше звучен, дълбок, властен и Джем премести поглед към собственика му — беше загърнат с мантия с качулка и бе по-висок от останалите. После погледна към третата фигура, която стоеше малко по-назад — и тя загърната в мантия, но с деформирано лице, почерняло на места, и с уста, пълна с криви зъби, от които се стичаше слюнка.

— Боже, всичките сте грозни като задници. Приличате на надрусани курви на пълен със срамни въшки руски моряк.

Тъмната фигура нито проговори, нито помръдна.

— Нека ти представя придружителите си — продължи мелодичният плътен глас. — Това е Юшало. — Той посочи куция некс, в чийто поглед гореше омраза. Джем се усмихна и облиза напуканите си до кръв устни. — Задължен си му за страданието. А това е Ксала, ученик на некс, когото добре познаваш — на Мейс. Иска да изпробва новопридобитите си умения върху теб.

— Защо не доведохте и Мейс? Можехме да седнем и да се повеселим. Носите ли биричка? Голяма веселба ще падне.

Ксала пристъпи към Джем, извиси се над него и изръмжа нещо грубо. Ръцете му, черни и извити, се подадоха от наметалото и той извади дългите си черни нокти.

— Малкият човек трябва да знае кога да не обижда. Ще ти причиним много болка.

— Мамка му, май имаш проблем с лигите, приятел — усмихна се Джем и избърса слюнката, която се точеше по кожата му. Ксала се отдръпна и нададе силен басов вой, а Джем се обърна към забуления. — Ти искаш ли нещо, или просто си дошъл да гледаш в почивните дни мъките на един човек, а, перверзно животно?

— Идеално — каза забуленият тихо, извърна се и напусна килията заедно с останалите. Вратата се затвори и светлината се отдалечи. Джем се намръщи.

— Какво означава това, мамка му? — изрева той през решетките, но му отговори само свистенето на хладния вятър, който завихряше облаци прах по пода.

 

 

Дюрел стоеше в студената зала и слушаше жуженето на вентилаторите. Скреж покриваше гладките каменни стени и правеше мраморния под опасен за придвижване. Залата беше огромна, таванът се издигаше високо горе. Ниски каменни маси бяха подредени една до друга, грубо изсечени легла от естествен камък — върху много от тях имаше тела, покрити с найлон.

Дюрел въздъхна и тръгна между масите. Студеният вятър го милваше. Въпреки че харесваше студения повей, той се загърна с мантията и потрепери.

„Преди не беше така“, помисли си.

Когато се доближи до една маса, която по нищо не се различаваше от другите, към него се втурна Мейс. Дюрел знаеше, че това е само за пред него. Нексите изпитваха малко чувства и израженията и мимиките бяха по-скоро за ефект — връщане към миналото, когато са били истински хора; спомен за произхода преди кръстосването с насекомо; почти несъзнателно физично подражание.

— Нищо повече не можем да направим.

Дюрел протегна ръка и вдигна покривалото със закривените си нокти. Отдолу имаше тяло — тялото на Фойхтер. Главата му бе положена на една страна, по-голямата част от черепа липсваше, а каквото беше останало, блестеше от лед. Тялото беше отделено и за разлика от лицето, беше съсухрено. С лицето обаче също имаше проблем: може да беше идеално запазено, но мозъкът зад него беше унищожен по време на последната битка, която Фойхтер беше водил преди много месеци с Картър…

— Беше ми като брат.

— Матрицата на мозъка е напълно разрушена, опитвахме много пъти да я възстановим и да моделираме органичната тъкан, но просто не е останало достатъчно. Можем да съживим тялото, но не и ума. Ще вегетира.

Дюрел се замисли върху идеята да съживи тялото само за да може да види стария си приятел отново жив, да може да си поговори с него… Но нямаше да могат да разговарят, да се смеят, да кроят заговори заедно… Фойхтер беше от първите некси и не беше толкова ужасно деформиран при процеса на кръстосването.

Дюрел не беше имал неговия късмет.

Разкривената му ръка поглади студеното чело на Фойхтер. Той затвори очи, сълзите му се стичаха, прогаряха кожата му, търкаляха се от очите, които вече не бяха човешки. И той усети как яростта се надига някъде отвътре, неизвестно къде, и го изгаря като отровно острие… а знаеше, че не притежава чувства, че е студен и пресметлив, но тази решителност и омраза идваха някъде дълбоко отвътре. Той щеше да унищожи Спиралата, щеше да унищожи спецотрядите — и щеше да убие Картър.

Това беше между другото. Бележка под линия.

Стъпки отекнаха по студения камък и Дюрел вдигна глава. Ксала беше дошъл, придружен от некси пазачи с автомати в ръце.

— Имаме проблем — каза огромният войн.

Дюрел кимна — сълзите още пареха кожата му — и зави Фойхтер с найлоновото покривало.

 

 

Вратата се отвори и влезе един некс пазач — носеше поднос с вода и хляб. Автоматът му беше преметнат небрежно през рамо. Нексът се наведе да вдигне стария поднос, но него го нямаше.

— Изненада! — ухили се дивашки Джем и заби ръба на подноса в гърлото на некса. Той се задави, падна на коляно и Джем заби новия си собственоръчно направен бронзов кинжал в окото му. Кръвта шурна, изпоцапа ръцете му, но той здраво стискаше ножа; нексът се мяташе и се бореше, риташе конвулсивно. Джем заби ножа още по-дълбоко, държеше с ръка главата на некса отзад, докато той не спря да рита. Тогава измъкна потъналия в кръв нож, свали панталоните — от фин памучен плат — и ботушите на некса и ги навлече: псуваше и стенеше, защото счупените кости и множеството рани го боляха неимоверно. Дрехите миришеха странно — на метал, — но на Джем не му пукаше. Ботушите му бяха малки и донатрошиха счупения му крак, но не му дремеше — той вдигна автомата, провери пълнителя и излезе в коридора.

Почувства се изпълнен със сили.

Ухили се гадно, усмивка със засъхнала кръв.

— Ще ви науча аз вас, копеленца!

Активира нокътната си карта — малък скенер, поставен на мястото на нокътя на палеца. Като всяко охранително съоръжение, картата сканираше органична — човешка — материя, но с подходящата ментална настройка можеше да сканира околността и да даде на агента незабавна информация за точното му местонахождение. Нокътната карта все още беше в процес на разработка, но тази поне действаше и Джем се зарадва, когато малкият образ се завъртя върху нокътя му и отбеляза местоположението му в центъра на мястото, където беше затворен — лабиринт от коридори, които се простираха навсякъде около него. Бързо успя да се ориентира къде е север.

Запрокрадва се внимателно, нащрек.

Беше нощ, макар че нямаше как да го знае тук долу. Тръгна по дългия коридор и стигна до място, на което се пресичаше с друг. Следваше нокътната карта и като куцаше, се изкачи по една дълга рампа. Спря. Кръвта по юмрука му беше засъхнала, пръстът му беше на спусъка на автомата. Заслуша се внимателно, напрягаше се да чуе през пулсирането на болката в главата си.

Скри се в сенките, когато чу тропот на ботуши. Четирима некси се плъзнаха покрай него с автомати в ръце. Изглеждаха нащрек — прекалено нащрек — и Джем се зачуди дали вече са разбрали за бягството му. Реши, че вероятно е така.

Куцукаше колкото можеше по-бързо, разтърсван от болка, следеше картата, мислите се въртяха в мозъка му на бързи обороти. Приоритети: бягство, да предупреди Спиралата за евентуален пробив на сигурността и явното роене на нексите — в сметката му влизаше и да убие малко некси, и да се измъкне от тази дупка.

Къде се намираше тази пустиня? Африка? Иран? Австралия?

Следваха рампа след рампа. Чуваше раздвижване, далечно, но се приближаваше. Насили се да забърза, болката пулсираше в счупените му кости. Стигна до стъпала и изстена — тялото му се разпадаше с всяка крачка, искаше му се едновременно да вие и да повръща от болка.

— Къде си тръгнал?

Джем спря и вдигна автомата. От болката в счупените му пръсти дулото трепереше. Светлина проблесна зад Мейс, сянката му се разпростря надолу по рампата. Джем премигна, болката беше негова господарка, усети как се олюлява, искаше му се да извика: „Не! Не сега, не ме оставяй да се срина!“, но беше толкова слаб и беше изгубил толкова много кръв и изстрадал толкова много болка, че си помисли: „Майната му!“ — и откри огън, куршумите избиха порой искри от камъните до главата на Мейс…

Нещо го удари в гърба и той падна на колене. Стрелбата спря. Въздухът се изпълни с мирис на кордит. Тишината беше оглушителна, отекваше от набраздения от метала камък. Силен удар се стовари върху тила му, носът му се заби в каменната рампа и се счупи с ужасен пукот. Джем се чу как изхленчи с гласа на друг човек, слаб човек, съсипан човек. „Трябва да се освободя — помисли си. — Трябва да предупредя Спиралата…“ Опита се да вдигне автомата, да се претърколи и да очисти некса, който се беше прокраднал толкова безшумно зад него, но тялото му не помръдваше, пръстите му не искаха да се подчинят на заповедите на мозъка. Погледът му беше замъглен, кръвта се стичаше в очите му, изпълваше устата му и му се догади, червена слуз течеше по каменния под. Опита се да фокусира погледа си върху Мейс, но тежък ботуш се стовари върху ръката му и той чу как и останалите здрави пръсти се строшиха.

Главата му се замая.

Мейс застана над него. Държеше инжекцията, пълна с искрящо сребро.

— Не!

— Колко жалко, че не желаеш да се възползваш от гостоприемството ни — каза Мейс. — Най-покорно моля да ме извиниш предварително за страданието, което ще последва.

— Не… стига — прошепна Джем през смазаните си устни, погледът му бе впит в спринцовката.

Мейс я заби в ръката му. Джем изви гръбнак и изпищя…

Пред погледа му се изправи тъмна, загърната в мантия фигура. Изгорени ръце се вдигнаха и отметнаха качулката и Джем се вцепени от ужасната гледка. Цепнатите медни очи го гледаха с неприкрита омраза.

— Не се представих досега — чу се глас. Непознатият размърда рамене и се чу пукане на плът и сухожилия.

Джем се задъхваше, виеше му се свят, опита да се отдръпне от чудовищната гледка, която се разкри пред очите му. Със странно движение загърнатата в тежка мантия фигура скочи върху него и Джем се сгърчи, но не можеше да избяга…

Неестествените очи се приближиха.

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Кой си ти?

— Аз съм Дюрел — изсъска леденият дъх.

— Но ти си мъртъв!

Главата се поклати, злите очи блестяха с цвета на метал. Дюрел прошепна:

— Не. Картър ме простреля, корабът беше унищожен… но така и не ме уби… О, Джем, изтънчено наше отмъщение — имаш толкова много да учиш.

Умът на Джем превърташе. Горещият живак стържеше през вените му. Той плачеше с кървави сълзи. Погледна Мейс, после отново Дюрел. Трепереше от ужас.

— Ще ти покажа — успокои го Дюрел. — Искам да разбереш какво означава да си некс. Искам да си наясно, приятелю.

Дюрел се протегна бавно, възбудено към осакатения агент на Спиралата с предпазливата нежност на любовник… и прокара по безпомощното тяло на Джем дългите си извити окървавени нокти.

И Джем затвори очи.