Анди Ремик
Земетръс (5)

4.
Прекъсване

Картър се извъртя, за да предпази жената при удара в земята. Паднаха тежко в цветната леха и се претърколиха. Писъкът на жената секна — ударът й беше изкарал въздуха…

Картър мигновено се надигна и я дръпна встрани от страховитата паст, която се отваряше в земята, за да ги погълне. Претърколиха се върху покритата с камъни пътека… и пукнатината с грохот мина покрай тях. Камъните смилаха камъни, изплюха трески, когато погълнаха един бор, и пукнатината изчезна под люлеещия се хотел, който се изкриви като стопена играчка, вече обгърнат от танцуващите пламъци на котелното. След секунди се срина и трусовете най-накрая заглъхнаха.

Надигна се прахоляк, последван по петите от огън. Сирените продължаваха да вият, прожекторите на хеликоптерите шареха по земята.

Картър се вгледа в очите на жената и най-после успя да си поеме дъх.

— Благодаря — каза тя и го целуна по бузата.

Картър погледна към мрака, който за малко щеше да ги погълне, и промърмори:

— Отървахме кожата.

И тогава го усети. Присъствие, зад гърба си. Освободи се от прегръдката на жената, претърколи се — и се взря в лицето на Наташа. Погледът и беше непроницаем; от едната страна беше осветена от пламъците на хотела; очите й просветнаха, когато над тях мина прожекторът на хеликоптер.

Наташа помогна на жената да се изправи на крака и я загърна с едно одеяло. Непознатата трепереше, в очите й се четеше страх.

Картър се дръпна от пукнатината; камъните по ръба й отново започнаха да се къртят и да се свличат в непрогледния мрак.

— Страхотен ден и става все по-хубав и по-хубав — измърмори и прокара пръст по една драскотина на лицето си. После изруга: — Мамка му! — Погледът му се отмести от окървавения пръст към неестествената пукнатина в земната кора. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

Отведоха жената до една червено-бяла линейка и я предадоха на медицинския екип. После загледаха как храбрите швейцарски пожарникари се борят с огъня. Един полицай се опита да ги насочи към линейката, но Картър махна с ръка.

— Трябва ми уиски, не болница.

Прегърнати излязоха от навалицата и щом се отдалечиха от светлините и огъня, Наташа вдигна електронния си куб. Погледите им се срещнаха.

— Нещата са се осрали. Викат ни на спешно заседание в Лондон, в новата сграда на Спирала_X.

— Тогава… — той се замисли — планът за действие е следният: намираме друг хотел, изкъпваме се, взимаме провизии… после слизаме в градчето да намерим превоз и…

— Веднага, Картър. Викат ни веднага.

— Идиоти! — изсумтя Картър. — Нали сме в отпуск. Знаех си, че трябваше да оставим електронния куб у дома. Шибана работа. Разбрали ли са за земетресението? Не сме във форма. Искам уиски!

— Важно е — тихо каза Наташа.

— Не е по-важно от почивката ми. Хайде, може да успеем да спасим нещо от хижата, стига да е цяла.

— Полицията отцепва района и едва ли ще успеем да се доберем дотам. Направили са временен приют за пострадалите от земетресението по-надолу в прохода.

Наташа се взря в стоманените му очи, огледа раните по лицето му, мръсните му дрехи, целите в кръв.

— Повярвай ми, ще влезем — каза той, хвана я за ръка и я поведе през снега към жълтата полицейска лента и тъмните хижи.

Откъм долината отекна грохот. Те спряха, обърнаха се и погледнаха през пламъците и ужаса на руините към проблясващите светлини на Зерматер… Грохотът се усили, надигаше се от дълбините, отекваше от планинските склонове, нарастваше, докато не стана толкова силен, че заглуши думите им…

— Не! — прошепна Наташа, очите й бяха широко отворени, устните й блестяха.

Земетресението помете града с гигантски замах, разхвърля сградите като играчки, изритани от великански ботуш. Във въздуха полетяха отломки от бетон. Камъни и греди се изсипаха като водопад, с пукот и трясък. Зейнали пукнатини гризяха скалите, поглъщаха цели сгради… подивели коне, каруци, умиращи с крясъци хора, сякаш настъпваше краят на света. Един последен решителен мощен трясък и лабиринтът от светлини, които озаряваха Зерматер, беше пометен от приливната вълна на мрака и злото…

Единствените звуци, които останаха, бяха стенанията на хората и бръмченето на перките на спасителните хеликоптери, които се носеха безпомощно над страшното опустошение.

 

 

„Левиатан Фюълс“: първокачествен левиатан — хайде, превключете: знаете, че децата ви заслужават по-добро бъдеще…

 

 

Мъжът с кожената шуба и лачените жълти обувки стоеше на пистата и зяпаше бракувания китайски изтребител МиГ–87 и малката черна цифрова камера, прикачена на конуса на носа, точно над китайския йероглиф, който гласеше: „Смърт на всички невярващи“.

— Закачена ли е?

— Да, сър.

— Ще остане ли закачена?

Техникът се изчерви. Шефът, важната клечка, сър Роналд Зейвиър IX беше вбесен, защото наскоро бяха сключили договор с филмовата корпорация „Филм енд филм“, производителка на „Филми и суперрекламни клипове“, да правят по една нова свръхмодерна реклама седмично за „Левиатан Фюълс“ — най-големия и най-богатия им клиент.

Беше повече от вбесен. Губеше пари. А за него това беше престъпление, по-страшно от групова содомия.

— Да, сър, сигурен съм, че повече няма да падне.

— Дано, по дяволите! — изсъска ядосано сър Роналд Зейвиър IX. — Изгубихме цял снимачен ден и това ми струва 38,7 милиона долара. Ще трябва да си ги удържа от мизерната ти заплата.

Техникът пребледня и залитна назад, сякаш го бяха ударили с мотика. Колко ли време щеше да му е нужно да върне парите, ако се случеше немислимото?

Зейвиър му махна пренебрежително да се разкара и го нарече „шибаняк“, дума, включена в списъка със забранени обиди към подчинените. Насочи вниманието си към пилота, който щастливо му помаха с ръка, за да подчертае собствената си незаменимост, и се намръщи.

— Знаеш ли курса?

Пилотът кимна — чертите му зад шлема бяха като на насекомо — и отвърна:

— Като петте си пръста, пич.

— Давай тогава!

Изтребителят се плъзна по късата писта и излетя. Гърмежът от свръхзвуковата скорост се чу малко след като набра височина. За пилота светът се превърна в огромна синя шир, осеяна с облаци, подобни на листенца от бяла ружа. Слънцето сияеше в необятното небе. Пилотът наклони самолета рязко наляво, с рев на двигателите, после надясно, преди да изравни и да поеме по права линия.

— Чуваш ли ме? — долетя ядосаният глас на Зейвиър, последван от тихо „пфу“. — Чуваш ли ме бе, тъпако? Какво? Не може да ме чуе? Исус Христос Суперзвезда, не можеш да намериш свестен персонал в днешно време…

Изтребителят направи широк завой, спусна се рязко надолу и мина толкова ниско над Зейвиър, че побелелите му кичури, внимателно сресани върху оплешивялото теме, бясно се развяха…

— Идиот! — извика Зейвиър. Настъпи период на принудителна тишина, докато възстанови дишането си — и пейсмейкъра, с помощта на външния контролен панел, свързан с електронния му бележник. — Ако ме убиеш, никой от вас няма да си получи парите, кретени такива! А сега тръгвай към първа зона.

— Разбрано.

Мигът забави — двигателите намалиха скоростта си с яростен вой — и се насочи към първа зона. Панорамен кадър на пустинята, море от пясъчни вълни, кули от пясък — свят на сурова естествена празнота.

— Трета камера.

— Разбрано.

Мигът се спусна ниско, почти докосна пясъка, зад него се надигна огромен прашен облак. Воят на двигателите проряза въздуха, когато военният самолет наближи едно каменно възвишение — скални зъбери сред пустинята, кафяви скали от една по-ранна епоха в развитието на света; зад тях имаше долина, различна от безкрайната пясъчна шир — бе осеяна тук-там с бодлива зеленина.

Каменните зъбери все още бяха далече от камерата.

Мигът рязко ускори и скалите изведнъж, за част от секундата, се появиха с огромна скорост — след което рязко спря и се превъртя, пилотът направи лупинг, мина с лекота между две стени от назъбени кафяви скали и навлезе в оазиса зад тях…

— Наближавам втора зона, край.

— Тука карай много бавно — каза Зейвиър. — Пета камера още ли е на стендбай? Добре.

В пустинята се издигаше храм, огромна каменна постройка, облицована с невероятен кафяв мрамор със златисти нишки. Незнайно как не бе станал жертва на кражби като ограбените египетските пирамиди от същата епоха и бе оцелял — чудо на древната архитектура, защитено от пустинята, скрито зад извисяващите се стени на назъбените скали.

Изтребителят мина над него с пулсиращо бръмчене. Зад храма се издигаха пет високи сондажни кули, лъскавите черни помпи извличаха скъпия левиатан изпод пясъците и скалите. Изтребителят се наклони, издигна се над пустинните зъбери и се спусна с рязък завой почти до земята, стрелна се между петте огромни помпи над малките петънца на хората, които работеха около тях, и пак се издигна към необятния обърнат наопаки океан на синьото небе…

— Чудно! — чу се триумфалният крясък на Зейвиър. — Прекрасен кадър, много зрелищен. А сега отивай към трета зона…

Мигът отново изрева и се наклони, издигна се отвесно над пустинята, след това изравни, за да заснеме сцената отгоре: планините, ценното им съкровище с храма вътре и забитите сонди отзад.

— Виждам следващия кадър — каза Зейвиър, гласът му беше изпълнен със сладникава наслада. — „“Левиатан Фюълс" — в хармония с нашето наследство, нашата екология, нашата планета!" — Изкиска се самодоволно. Камерата продължаваше да снима, образите лудешки се записваха на ценния диск. Бойният самолет премина над огромни кишави ровове, пълни с шлака, екскрементите на земята, които се изхвърляха само на 600 метра от безценния храм и разваляха красотата на пустинята… мина над малкото мръсно селище, изникнало, за да приюти работниците — бачкатори, инженери, сондьори — и обслужващите ги курви, над огромната камара черни найлонови чували, от които се стичаха боклуци, над вонящите клозети, над лаещите кучета… и накрая мина зад храма, където група младежи с чувство за хумор бяха надраскали върху хилядолетния мрамор флуоресцентни зелени графити с имена на разни поп групи…

— Мамка му! Какво правиш, по дяволите? Идиот! Исус Христос Суперзвезда! Можем ли после да отрежем това? Добре… звукът изключен ли е? Добре. Мамицата му!… Да? О, здрасти, Линди, изглеждаш много сочна за шестнайсетгодишна, не мога да повярвам, че имаш такива големи гърди! Бях впечатлен от снимките от агенцията, които… Какво? Ела на чаша бренди, скъпа, ще трябва да си го заслужиш… Да, това звучи много гот! Да. Да. Дай малко по-бавно и ги извади. Да! Да! Продължавай така — сега малко по-бързо…

Край на звука.

 

 

Заради двата труса електронният куб на Наташа почти незабавно получи допълнителни данни: нови координати за вземане на 60 километра източно в планината — в посока Стралхорн, по-далеч от сцената на страшното природно бедствие и огромното стълпотворение на световни телевизионни и новинарски екипи.

Картър стоеше пред хижата, едната му ръка беше омотана с жълта полицейска лента, като на боксьор, а в другата стискаше раница. Бяха минали през кордона — полицията си имаше куп други грижи в мрака, където още се чуваха писъци. Погледът на Картър обходи околността и той въздъхна тъжно. Тревога и униние бяха налегнали двамата агенти на Спиралата.

— Я повтори координатите.

Наташа заизрежда поредицата цифри.

Картър изруга и нарами раницата.

— Ще ни трябва превоз. Няма да вървя шейсет километра през снежни гори и по планински пътеки. А и гърбът ме боли.

— Не можем ли да откраднем една от хотелските моторни шейни? До сградата са, в бараките ей там. — Тя посочи в мрака към дървените постройки, озарени от хвърчащите искри.

Картър поклати глава, пред очите му стоеше картината на унищожението на Зерматер. Още се чуваха далечните викове за помощ на стотици хора.

— Мислех си за нещо по-бързо.

 

 

Щом Картър бутна вратата на хангара и светна с фенерчето, Наташа възкликна:

— О! Душил си наоколо?

— Душа навсякъде. Това е част от работата ми… Хайде.

— Ще замръзнем!

— Да, но е бързо. С шейната ще ни трябват часове! Това е снегомобил „Ямаха RX16“, две хиляди и четиристотин кубика, планинско окачване, титаново шаси „Делтабокс“, устойчивост на занасяне, вериги „Камопласт Челинджър“. Нов промоционален модел — марката му е триизмерна и има сребърна лепенка. Виж, ето тук, точно над веригите. И е пригоден да се движи с новото гориво левиатан, така че в сделката влиза и добър километраж.

— Картър, ти си абсолютен ненормалник.

— Ненормалник, който знае на какво да се вози. С това ще стигнем много по-бързо до мястото на срещата, отколкото с моторна шейна. Само си облечи по-топли дрехи и си намери очилата за ски.

С помощта на електронния си куб Картър за по-малко от трийсет секунди преодоля цифровата блокировка на снегомобила. Двигателят изрева и той натисна клапите на заглушителя, които се плъзнаха отгоре. Форсира двигателя и даде газ — и усети невероятната мощ, която само чакаше да бъде отприщена. После загледа как Наташа си облича още два пуловера, слага отгоре коженото си яке, очилата за ски и дебели ръкавици.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — измърмори тя, докато се качваше на седалката зад Картър. Раницата бе на гърба й — пълна с неща, които бяха успели да спасят от хижата и които смятаха за достатъчно важни, за да ги мъкнат към спешното място за събиране от Спиралата.

Картър си сложи очилата, натисна газта и пусна съединителя. Мощният двигател RX16 изръмжа тихо и снегомобилът се напъна да скъса каишката. Веригите се завъртяха и машината си подаде носа от бараката, наклони се наляво, потъна малко и веригите се забиха в снега. Картър даде газ и се отдалечиха от хотела, от полицията, от спасителните служби. И от земетръсната зона.

Пробиваха си път нагоре в планината, двигателят се справяше с лекота със стръмния наклон, снегът фучеше зад тях. Картър пусна на воля мощната машина между редките иглолистни дървета. Широкият обхват на ярките фарове отрязваше парчета от хаотичния мрак на снежната нощ. Наташа погледна надолу, над върховете на дърветата, към пламъците в развалините на хотела и ярките светлини на полицейските прожектори. Снегът продължаваше да вали, пречеше на видимостта и цялата трагедия на Зерматер вече я нямаше. Тя се обърна, притисна се към Картър и прошепна:

— Нещо не е наред.

Но Картър не я чу.

 

 

Спряха да си починат и Картър изгаси двигателя и светлините. Мракът ги обгърна като огромна кадифена пелерина. Снегът се сипеше, скриваше следите им и заглушаваше всяко движение. Наташа провери електронния си куб, после го подаде на Картър; той погледна сините цифри и се взря напред.

Нямаше път, по който да се движат, така че импровизираха, използваха електронния куб, за да очертаят релефа, долините и неочакваните пропасти. Картър запали цигара и огънчето освети лицето му на фона на снежинките.

— Добре се движим.

— Нали ги отказа. Поне опитваш.

— Това беше преди шибаната земя на два пъти да се опита да ме изяде. И преди оня огромен тип да нахлуе в хижата и да се опита да ми строши врата.

— Много съм разтревожена — каза Наташа, взе цигарата от устата му и дръпна дълбоко. Син дим обви лицето й и тя се закашля.

— Нали ги отказа — засмя се Картър и си взе цигарата.

— Тежка нощ — промълви тя и се усмихна, но Картър виждаше изтощението и ужаса в очите й.

— Кое те тревожи?

— Нападателят. Нещо не се връзва — не може да не е бил некс.

— Аз не съм най-якият пич на света — тихо каза Картър. — Има много хора, които са по-силни от мен, и точно затова използвам господин Браунинг. — Ухили се гадно. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Куршум и отрязана ръка… Какво ли търсеше? Със сигурност остана с празни ръце.

— Може да е бил просто разузнавач — каза Наташа.

Картър поклати глава.

— Едва ли. Те вече са на изчезване. Спецотрядите поизчистиха от лицето на земята това шибано недоразумение на генетиката. — Потръпна. Добре поне, че Фойхтер и Дюрел — най-страшните му врагове — бяха мъртви. Мъртви и погребани на дъното на океана заедно с останките от бойния им кораб и импровизираната военна станция.

Наташа кимна и потрепери.

— Става по-студено. Няма ли да се скрием някъде?

— Мястото на срещата трябва да е близо до някаква хижа или заслон. Ще имаме достатъчно време за почивка, когато стигнем там.

Ямахата се понесе през сипещия се сняг. Скоро се съмна и розовите пипала на зората се запровираха през снежинките. Валежът намаля, гората изсветля и откри тясна криволичеща пътека. Караха по нея известно време, двигателят бръмчеше тихо. Картър беше съсредоточен и напрегнат.

Накрая спря.

Двигателят избоботи и изплю мръсни газове в белия сняг.

— Какво има?

Картър облиза устни, повдигна очилата си и разтърка очи.

Земята се разтърси, от дърветата се посипа сняг. Люлеенето продължи близо минута, после спря. Тишина отново изпълни света.

— Просто напомняне — горчиво се обади Картър.

— Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре — каза Наташа.

— Не знаех, че Швейцария е земетръсна зона.

— Швейцарците също.

Пътуваха още два часа, след което се отклониха от пътеката и пак поеха през гората. Изведнъж светът от едната им страна сякаш пропадна — бяха стигнали ръба на огромна пропаст. Картър спря за цигара. Наташа се изправи, закри очите си с ръка и се загледа смаяно надолу. Вятърът я блъскаше от всички страни. Пак заваля. Падащият сняг се въртеше под тях на странни форми. И двамата бяха смаяни от страховитата сила на природата.

— Толкова сме малки — каза Наташа. — Толкова незначителни. В един момент танцуваме в дискотека, в следващия — целият хотел е погълнат от земята. Мислим, че сме силни, че държим всичко под контрол. Но природата може да ни унищожи за секунди.

— Да, не го забравяй — каза Картър и хвърли фаса си надолу. Той се завъртя, понесен от снежната вихрушка, и изчезна.

Трябваше им още час, за да стигнат до хижата — откриха я благодарение на координатите от електронния куб. Беше малка, сгушена сред боровете. Натежалите от сняг храсталаци около нея бяха гъсти и зловещо притихнали. Имаше една-единствена стая и бе затрупана от снега. Въпреки това след мразовитото пътуване изглеждаше страшно уютна. Картър прокопа пътека до вратата, която висеше отворена на кожени панти. Изчистиха навеяния сняг и напълниха огнището с дърва — пренесоха ги от тесния навес зад хижата. Трябваха им още десетина минути, докато запалят огъня, защото дървата бяха мокри, но когато малките пламъчета най-сетне се появиха, хижата започна да се изпълва с топлина. Подпряха вратата с тежката груба маса, съблякоха мокрите си дрехи и ги оставиха да съхнат на пода пред огъня.

— Снегът се засили. Дали команчито ще може да лети? — попита Наташа.

— Нашите усъвършенствани команчита могат да летят през всичко — отвърна спокойно Картър. — Може и да не успее да кацне, но ще ни изтеглят.

— Колко време остава до срещата?

— Един час.

— Ще приготвя нещо топло за ядене.

Картър се ухили.

— Мислех, че изобщо няма да се сетиш. Коремът ми е празен като душата на нацист.

 

 

Картър погледна в паницата и изсумтя:

— Не мога да повярвам!

— Какво?

— Че от всички провизии, които можеше да вземеш от хижата, си взела боб с наденица.

— Какво й е на консервата?

— Нищо, но… ами боб с наденица е стандартна военна храна. Много е питателна… но по-блудкаво от това, здраве му кажи. Не можа ли да вземеш нещо друго, Натс?

— Картър, ще ни вдигнат след час. Нямаше как да ида да купя вратни пържоли!

— Да, но…

Той разбърка червената каша. Бобът сякаш го гледаше от паницата.

Докато се хранеше, Наташа преглеждаше последните файлове в електронния куб.

— Каза, че снегомобилът се движел с левиатан?

Картър кимна.

— Изглежда, „Левиатан Фюълс“ събуждат интерес. Комисията по горивата на НАТО говори за разследване. Петролните компании по цял свят надигат голям вой…

— Как няма да надигат! — Картър махна с лъжицата. — Представи си ново гориво, което извира сякаш от нищото — най-добре пазената енергийна тайна: много по-евтино е от предлаганото досега. Пренастройката на двигателя се прави само за неколкостотин долара и ми го начукай, ако не изминава осем пъти повече мили за галон. Петролните компании ще позеленеят от завист!

— Явно започва ценова война.

— Да, и ще става все по-зле, когато конкуренцията се засили. Но на мен какво ми дреме за дебелите петролни магнати с купищата пари, които се сипят от необлагаемите им швейцарски сметки? Това е свободен пазар… Но нека бъдем честни, ако петролните магнати са зацепили, че изследователите от „Левиатан Фюълс“ вадят левиатан от скалите, каква ще е продължителността на живота на тези изследователи? Колко му е да се намери някой мил човек със снайпер в ръка?

— Господи, колко си циничен!

— Такъв ме е направил светът. — Картър се усмихна саркастично. — Още нещо интересно от нашия малък приятел?

— Джем още е начело на спецотрядите. Според докладите нексите са почти изтребени. Мислех си, че вече са ги премахнали, но всеки път, когато Спиралата реши, че ги е смазала, се появява нов рояк.

— Да, като черен гологан. Обзалагам се, че Джем си скубе косата. Извадихме късмет, че Дюрел вече го няма.

— Той беше побъркан педал.

— Уф! Наташа! Такъв език от такова красиво лице — никак не отива на една дама. — Той се пресегна и я тупна с лъжицата по кокалчетата.

— Картър! Цялата ще ме омажеш!

— Не се лигави. Я ме виж мен — само допреди няколко часа се борих с оная шибана цепнатина, а ти се оплакваш заради малко фасул върху джинсите!

— А, така ли се казва? Трябва да се отбележи, че госпожица Цепнатина — или Цепка, а? — имаше хубави крака. И това как спаси живота й, като завря глава в голите й цици, беше направо истинско чудо. Страхотен героизъм, достоен за Холивуд!

Картър се ухили глупаво.

— Какво съм виновен аз, че беше гола, ако не броим ботушите? Понякога — продължи сериозно — трябва да приемеш и коравото заедно с мекото.

Наташа се ухили.

— Лош човек си ти, господин Картър.

— Свиквай с тази мисъл.

 

 

След трийсет минути вече бяха събрали багажа и бяха готови да тръгват. Натс беше загасила огъня, бяха настроили спасителните радари на двата куба и чакаха спешния транспорт. Нещо голямо ставаше, усещаха го — нещо голямо и лошо, и те щяха да участват в него. Напрежението постепенно нарастваше — спешни заседания на Спиралата в такъв мащаб не се свикваха всеки ден, дори не и всяка година.

Снегът продължаваше да вали. Картър и Наташа излязоха отвън и застанаха до снегомобила, Картър си погледна часовника.

— Закъсняват с една минута. — Но още докато последната сричка излизаше от устата му, чуха бръмчене на хеликоптер.

Картър се засмя, а Наташа поклати глава и го погледна въпросително.

— Няма извинение за немарливостта — доволно каза той.

— Една минута! — разсмя се Наташа.

— Една минута си е една минута. Може от нея да ти зависи животът или…

Внезапен огън озари небето, следи от дим се събираха от три посоки. Чу се силен взрив. Команчито беше улучено от три ракети и остана да виси в снежното небе като огнена топка безкрайни секунди. После падна, като остави черни дири от пушек, заваля порой от нагорещени метални отломки. Хеликоптерът се стовари върху дърветата, перките сечаха клони, виеха пронизително… накрая машината се разби на земята в прегръдките на внезапни буйни синкавобели пламъци.

— … смъртта — довърши Картър безстрастно.

— Три ракети — отсече Наташа. Глокът беше в ръката й, очите й претърсваха гората. Картър измъкна каления си в битки браунинг хайпауър. Очите му бяха непроницаеми.

— Това уж беше невъзможно.

— Знам — отвърна тихо Наташа, очите й се взираха неспокойно в гората. — Команчито би трябвало да е защитено сто процента от противовъздушни ракети. Каквото и оръжие да използваха, явно е суперново и суперневидимо. Пали ямахата.

В гората отекваха писъци. Писъци, изпълнени със страдание. Писъци на горящи хора…

— По дяволите! — извика Картър, форсира снегомобила и се обърна назад към Наташа. — Знаеш, че трябва да проверим…

— Това е капан — отвърна тя.

„По дяволите, наистина е капан — изсъска Кейд от мрачните дълбини на мозъка на Картър. — Върви да провериш, нека ти пуснат куршум в мозъка и да гризнеш дървото, да станеш храна за червеите, брато… давай да те видим колко си смел, тъпако изперкал…“

Картър изтласка разсъжденията на Кейд от бушуващия си мозък. Гневът заплашваше да го завладее, но той го потисна. Един от неговите другари страдаше и умираше в снега; не можеше да го остави да се опече жив или да го застрелят… Кои? Нексите?

Усмивката му нямаше нищо общо със смеха.

— Копелета! — изрева той, даде газ и се стрелна между дърветата, забулен в снежна вихрушка.

Надникна предпазливо иззад едно дърво. Команчито беше потрошено, кабината приличаше на изкорубена консервена кутия, обгърната от пламъци и пушек. Погледът му се стрелна към отсрещната страна на малката просека. „Прекалено гадно — помисли си — И прекалено открито…“

Легна по корем и запълзя напред.

Видя обгореното тяло в снега. Пилотът беше успял да изпълзи встрани от горящите останки на хеликоптера, но шлемът му се беше залепил за лицето, стопил се беше върху горящата кожа, върху овъглената плът, мускули и коса. Картър сбърчи нос, догади му се. „Дано да е мъртъв“, дойде нежеланата мисъл. Дано да беше мъртъв, защото ако беше жив…

Самата мисъл за това беше непоносима.

Огледа дърветата. Нещо не беше както трябва, инстинктът му го подсказваше. Но въпреки това продължи напред и клекна до кошмарно обгорелия пилот. Насили се да огледа сгърченото овъглено лице и когато видя, че очите го гледат изпод стопените обгорели клепачи, повърна…

Пилотът го сграбчи за китката. Картър погледна ръката му и видя, че няма истинска кожа, само мазна катранена каша от мускули, кръв и опечена кора отгоре. Вонята изпълни ноздрите му и той пак повърна, стомахът му се сви в юмрук от ужас. Срещна погледа на пилота. Мъжът не можеше да извика, но в потрепващите му очи се четеше настойчива молба.

Браунингът на Картър се вдигна и сред стихналата гора се чу един-единствен изстрел.

Картър присви очи.

Три фигури изскочиха от сенките под дърветата.

Некси.

Картър се втурна към Наташа, а нексите откриха огън.

Куршумите свиреха. Картър се скри зад поваления бор, зад който клечеше Наташа. Нексите затичаха към сваления хеликоптер и клекнаха до падналия пилот. После покритите им с щурмови маски глави се извърнаха, те се изправиха и се втурнаха към агентите на Спиралата.

Браунингът на Картър изтрещя. Един от нексите се просна на земята, кръстосаният му насекомо-човешки мозък се превърна в осеяна с кости розово-снежна каша.

— Един свален — измърмори Наташа и се прицели…

Другите двама приближаваха към тях.

Движеха се бързо — нечовешки бързо…

Но пък нексите не бяха хора.

Наташа стреля веднъж, два пъти, три пъти. Нексите се накланяха ту наляво, ту надясно, навеждаха се, куршумите им се забиваха в дънера, зад който се бяха скрили двамата оперативни агенти, Наташа извика и залегна. Картър стреля седем пъти — усещаше ритането на пистолета в ръката си — и вторият некс се просна в снега с ужасен обръч от разбити кости на мястото на маскираното лице.

„Браво, мой човек!“ — ликуваше Кейд.

Картър приклекна, последният некс наближи дънера и скочи, браунингът изгърмя. Картър още виждаше очите на мъртвия пилот, оградени от стопена плът: пистолетът подскачаше в ръката му и петте куршума залепиха некса за дървото; краката му се тресяха в конвулсии, отвсякъде шуртеше кръв, накрая той се срина сгърчен до дървото.

Картър бавно се изправи, дишаше тежко, очите му смъдяха от пот. Наташа скочи до него и облиза напуканите си от страх устни.

— Ти ги уби — удивено каза тя. — И тримата!

Картър кимна безстрастно. Гордостта беше негов враг. А самодоволството означаваше смърт.

Наташа се извърна и видя, че още десет некса идат от гората.

— Ето го и основното ястие — измърмори Картър.

Убийците откриха огън и двамата агенти на Спиралата побягнаха, пързаляха се по леда, тичаха с всички сили към спасителния снегомобил. Скочиха на седалката, Картър запали двигателя, Наташа се хвана здраво за него и той даде газ до дупка. Снегът свистеше и се вдигаше след тях, докато се стрелкаха между дърветата. Куршумите пищяха около тях, забиваха се в стволовете на боровете и свиреха из клоните. Те завиваха бясно ту наляво, ту надясно, приведени ниско.

Стрелбата най-сетне престана.

Картър спря ямахата до една лъскава черна канара, от която бяха надвиснали дълги лъскави висулки.

— Избягахме ли? — прошепна задъхано Натс.

— Слушай. — И Картър загаси двигателя.

Тя се напрегна.

— Какво?

— По дяволите!

— Какво?

И тогава ги чу. Мотори. Ревящи мотори.

Картър отново запали ямахата и натисна газта до край. Пръски сняг летяха зад тях, а между дърветата се появиха компактни черни скутери с монтирани отгоре картечници. Картечниците гърмяха, от цевите им хвърчаха искри, куршумите се забиваха в снега и дърветата, рикошетите от каменната скала хвърляха искри. Картър се наведе и Натс се хвана здраво за него. Снегомобилът полетя през гората…

Картър погледна назад. През мъглата от вдигнатия сняг видя, че го преследват поне десет снегохода.

— Мамка му! Мислех, че шибаните спецотряди са изтребили нексите! — надвика той рева на двигателя.

— И аз така мислех — извика Наташа и се притисна към него още по-силно.

Картър се насочи нагоре по един склон, двигателят дърпаше здраво. Черните скутери започнаха да изостават, но ямахата леко преодоляваше снежните бабуни и излезе на набраздено голо ледено поле.

Още няколко куршума профучаха покрай тях.

Картър даде газ, погледът му беше съсредоточен. Обърна се назад и вдигна браунинга с дясната си ръка, прицели се, изстреля десет куршума, но не улучи нищо.

— Прекалено бързо се движат — измърмори.

„Или пък на теб ти трепери ръката“ — заяде се Кейд.

Кейд му се подиграваше и Картър побесня. Стисна зъби, влезе със снегомобила в гората и натисна рязко спирачки. Оставиха дълга права бразда от разоран сняг. Картър скочи и Наташа извика:

— Какво правиш, по дяволите?

Картър прикрепи нещо към браунинга си.

— Нали ти казах за джаджата, която си взех от Симо? За игленика?

— Игленик ли?

Картър я погледна.

— Да. За шибани иглени бомби. — Ухили се свирепо, хвана браунинга с две ръце и се прицели. Игленикът си имаше собствен мерник отгоре над пистолета — малък черен симбиотично свързан метален куб с неразбираеми военни знаци, издълбани с лазер отстрани.

Картър натисна едно малко лостче с палеца си. Чу се приглушено бръмчене и той дръпна спусъка. Последва тихо щракане и вместо куршум от игленика се изстреля снопче метал, проблесна като малка искряща стрела, изсвистя ниско над снега и се вряза в челния скутер…

Последва яростен взрив и ужасен трясък и скутерът и другите два, които го следваха по петите, полетяха във въздуха, завъртяха се и разцъфнаха в огнени цветове. Останалите спряха рязко в облаци сняг.

Още два скутера литнаха във въздуха. Нексите крещяха от ужас и болка — взривеният метал изгаряше плътта им. Вдигна се черен пушек и до ушите на Наташа достигна пукот като от фойерверки.

Останалите скутери се оттеглиха.

Картър се обърна към Наташа. Тя се беше втренчила в електронния куб.

— Трябва да се махаме оттук, Картър.

— Какво има?

— Има още, навътре в гората. Стотици.

— Невъзможно! — отвърна той. — Защо електронният куб не ги е засякъл досега?

— Помниш ли щитовете, които използваха в Шотландия? — Преди година убиец беше проникнал в къщата на Картър и беше успял да премине не само през личната му охранителна система, но и през всевъзможните скенери на електронния куб. Ефективността на електронния куб — основното защитно средство на агентите на Спиралата — беше компрометирана.

— Мислех, че сме открили технологията им.

— И аз така мислех.

Картър изруга и погледна назад към виещия се черен дим.

— Току-що сами си направихме реклама.

— По-добре, отколкото да получим куршум в гърба.

— Хайде!

Подкараха пак и Картър рязко зави.

— Какво правиш?

— Карам към тях.

— Да не си полудял? Електронният куб засече повече от двеста некси. Трябва ни хеликоптер.

— И на тях.

— Картър, ще изпратят разузнавачи да видят какъв е този дим! А и другите сигурно вече са се върнали и са им казали, че сме тук.

— Знам. — Картър се усмихна. — Обаче последното, което очакват да направим, е да се втурнем право към тях. Щом електронният куб ги засича, сигурен съм, че те много добре го знаят. Ако имат предпазни наметала, значи технологиите им са много по-напреднали, отколкото подозираме… и са много повече от двеста.

Даде газ и плъзна заглушителите върху ауспусите. Тишината беше за сметка на мощността, но машината продължаваше да се движи добре — понесоха се почти безшумно между дърветата, правеха плавни завои, напрегнатият поглед на Картър претърсваше за отрядите некси: той знаеше, че ще се появят.

 

 

Двигателят изстиваше и пукаше тихо. Картър сложи върху ямахата няколко паднали клона — груб вариант на камуфлаж — и двамата с Наташа продължиха пеша.

— Не ми се иска да го оставяме — тихо каза Наташа.

— Да, но трябва да се приближим. Клоните ще го прикрият и няма да се вижда от въздуха.

Снегът пак беше започнал да се сипе, усилваше се. Гората беше притихнала, не се чуваше почти никакъв звук, само от време на време от натежалите клони тупваше сняг.

— Какво търсят нексите в тази пустош?

— Интересен въпрос.

— На бас, че Джем не знае за съществуването им.

— Мисля, че никой не знае за съществуването им.

Движеха се предпазливо, с извадени пистолети, усещаха студения метал дори през ръкавиците. Наташа поглеждаше учудено игленика, удивена как нещо толкова малко може да притежава такава сила.

Застинаха, когато от едната им страна изникнаха скутери — черни стрели между стъблата. После приклекнаха и зачакаха.

Наташа не изпускаше от очи скенера на електронния си куб.

Няколко отряда се разпръскваха из гората.

— Търсят ни — прошепна тя.

Картър само кимна.

Продължиха крадешком четирийсетина минути, пълзяха от дърво до дърво; падащият сняг беше техен съюзник, гората — тяхна закрила. Картър свали игленика и зави заглушителя. Наташа погледна електронния куб и се изненада, когато Картър й направи знак да спре и да не помръдва.

После се запромъква предпазливо през снега и приклекна до един изсъхнал бор. Продължи изключително предпазливо, с безкрайно търпение. Накрая вдигна браунинга и се прицели. Наташа чу свистенето на куршума и за малко не подскочи, когато една камара сняг се стовари на земята и в нея зарита некс със снайпер. Картър й махна да се приближи и щом стигна до него, тя отново погледна куба.

— Нямаше го на скенера.

— Знам.

— Как го видя, по дяволите?

От устата на Картър излизаше пара, очите му блестяха.

— Да го наречем чудо — прошепна той. Приближи се до некса и вдигна снайпера му „Хеклер и Кох SN5“. — Хубаво оръжие.

— Мъртъв ли е?

— Мъртво е — нежно я поправи Картър. — Това беше часовой — явно вече сме близо.

— Не разбирам: прикриват часовоите, но не и отрядите, които кубът засича със стотици?

— Какъв е смисълът да слагаш часовой, ако ще го видят? Никой не знае, че тази база — или каквото там се пада — е тук. Защо да я прикриват? Какъв е шансът някой да се натъкне на нея? Може да е проява на арогантност или пък не могат да скрият цял отряд некси — ще трябва да се промъкнем и да ги попитаме.

— Много смешно.

— Сериозно говоря.

— Точно това ме тревожи.

Продължиха през дълбокия сняг с още по-голяма предпазливост и стигнаха стръмен наклон, всъщност насип, осеян с дървета. А над него се извисяваше дървена ограда, зад която се виждаха ниски сиви постройки — сливаха се с пейзажа и почти не се виждаха, особено пък в снега и мъглата.

— Сигурно са останали от Втората световна война — прошепна Картър.

Зад оградата може би кипеше усилена дейност, но навън нямаше никакво движение.

— Всичките са вътре — прошепна Наташа.

— Е, не са дошли да се пекат на слънце.

— Прилича на казарма.

— Може. Кой ги знае какво вършат? В момента обаче си мисля само за един от тези. — Картър посочи малкия бетонен плац, на който бяха кацнали четири хеликоптера.

— Хеликоптер?

— Изглеждат ми познати — изръмжа Картър и си спомни голямата въздушна битка, която се беше разразила между спецотрядите и нексите над Северно море, и импровизирания военен щаб, създаден от Дюрел и Фойхтер, след като бяха предали Спиралата. — Големи лайна се забъркват, да ти кажа.

— Проблем за друго време — отвърна Наташа.

— Съгласен. Да вървим.

Направиха голям кръг, Картър се оглеждаше за часовои и снайперисти. Интуицията му надаваше вой, а Кейд правеше обичайните си саркастични забележки.

Най-после видяха часовоя — пазеше хеликоптерите с картечница.

— Трябва да се приближим.

Придвижиха се предпазливо в гръб на пазача и Картър го просна с един изстрел в тила.

Хангарът беше затворен с катинар с цифрово заключване. Картър коленичи до оградата и го огледа.

— Титан IX, много напреднало — каза впечатлено. Извади електронния си куб и от него се появи тънък сребърен лъч и сряза титановите окови с тихо свистене.

— Как го направи? — попита Наташа и се намръщи.

— Нова опция.

— Моят защо я няма?

Картър се усмихна, преряза последната част и отвори.

— Хайде.

Вмъкнаха се и предпазливо се прокраднаха към първия черен хеликоптер. Беше покрит със сняг.

— Прекалено лесно е — промърмори Наташа.

— Съгласен, макар че съм повече от сигурен, че не ни очакват. Ти запали сладурчето, а аз ще пазя.

— Дали знаят, че сме тук?

— Може. Може и да си играят с нас…

Наташа се стресна, но се качи в кабината с куба в ръка и започна сложната процедура по свързването на жиците на цифровото запалване на хеликоптера — използваше хакерските си умения отпреди Спиралата.

Картър стоеше отвън, стиснал устни, очите му шареха наоколо. Студът проникваше в костите му. Топка сняг падна от клоните на една голяма ела и главата му се врътна наляво. Осъзна, че браунингът вече е насочен и готов за стрелба, и бавно го отпусна.

Чу се приглушено от снега изщракване и Картър бързо коленичи с насочен пистолет.

Един мъж излезе от една от бетонните сгради. Беше атлетичен, с широки рамене и по стойката му, по начина на движение си личеше, че е войн. Беше с обръсната глава, ужасно обезобразена, и се смееше гадно. Зад него се показа втора фигура. Вторият мъж беше огромен, извисяваше се с една глава над първия, който сигурно беше поне метър и осемдесет. Исполинът носеше дебело черно палто, наметнато на раменете, и лицето му беше цялото почернено, сякаш беше пострадал от жестоки изгаряния. Очите му бяха малки, кръгли и медни, лицето му беше обезобразено и някак извито на една страна.

— Готова съм… — прошепна Наташа. — Какво е това, по дяволите?

Шепотът й накара обезобразената глава да се завърти на 180 градуса. Малките очички се спряха на хеликоптера, клекналия Картър и надничащото лице на Наташа…

— Браво — изръмжа Картър.

— Мамка му! Гледа право към нас!

Русият мъж също се извърна към тях. Картър изръмжа:

— Пали шибания хеликоптер веднага! — Вдигна браунинга към огромната фигура, гола от кръста нагоре: кожата се сливаше с черните плочки по гърдите и корема и проблясваше, — не беше кожа, а предпазна черупка.

— Какво е това? — повтори Наташа.

— Застрелваш ги, и толкова — изсъска Картър.

Времето сякаш забави ход, докато Картър вдигаше браунинга си и се прицелваше. Създанието — некс или каквото там беше — наведе глава на бичия си мускулест врат и затича към тях, тежките му ботуши думкаха в снега; развиваше невероятна скорост за нещо толкова голямо…

От вратата на постройката изскочи цял отряд некси, въоръжени с автомати. Кейд ревеше:

„Капан, това е шибан капан!“ — Думите пронизваха мозъка на Картър, докато натискаше спусъка и браунингът подскачаше…

Създанието се наклони на една страна и първият куршум изсвири покрай него и откърти парче от бетона на сградата. Картър даде още два изстрела, третият куршум рикошира в една от черните защитни плочки…

Двигателите на хеликоптера се запалиха и роторите се завъртяха, първо бавно, после набраха скорост. Мъжът с русата коса се усмихваше, стоеше със скръстени ръце и блеснал поглед, но в очите му нещо не беше наред. Картър изстреля още два куршума, когато гигантското създание стигна до двуметровата ограда и скочи. Дълги извити нокти се показаха от яките черни пръсти, то започна де се катери нагоре…

— Картър! — извика Наташа.

Картър изстреля още няколко куршума по чудовището. Малките медни очички не го изпускаха от поглед, докато то се катереше по оградата. Браунингът изтрещя пак, куршумите застъргаха по плочките на бронята. Последният изстрел накара гадината да падне, но Картър с ужас видя как с лекота се претърколи и се изправи; съществото изръмжа; лиги течаха от кривите му зъби, от две дупки на защитната му броня течеше кръв.

„Дай ми го — изкрещя Кейд. — Ще го опъна като гимназистка…“

Още некси се рояха от ниската бетонна сграда. Погледът на Картър срещна кървавия поглед на мъжа с обръснатата глава и той му кимна, сякаш поздравяваше познат от квартала. В отговор Картър му се озъби.

— Картър!

Двигателите на хеликоптера стържеха и виеха. Съществото пак се покатери на оградата, ноктите му стържеха гадно. Картър наблюдаваше с ужас и възхищение, сякаш сънуваше — кошмар в будно състояние. Хлъзгавите му от пот ръце вече поставяха игленика на браунинга и той щракна… въздушната вълна от перките го блъскаше отзад, но погледът му беше съсредоточен върху гигантското създание, което скочи на снега пред него. Беше прекалено близо, за да използва пистолета. Да го убие значеше да убие себе си. То му се усмихна с кривите си зъби.

Хеликоптерът започна да се вдига от снега.

„Пусни ме“ — увещаваше го Кейд.

Създанието сви ноктите си, изцапани със собствената му кръв, и Картър стисна по-здраво пистолета.

„Да убия значи да умра…“

— Картър, идвай! — изкрещя Наташа, мъчеше се да надвика воя на двигателите и перките.

Огромен отряд некси се строяваше зад оградата с насочени оръжия. Бяха прекалено много. Дори Картър да убиеше това чудо, куршумите им щяха да го разкъсат на парчета за секунда…

Картър оголи стиснатите си зъби.

— Готов ли си за мен, здравеняко? Голям грозник си, спор няма. Ела да те видим какво можеш — дай да потанцуваме.

 

 

Главният компютър на Спиралата

Файллог №11952

 

Секретна оперативна информация/9083/Специален следствен отдел

Извлечение 324#11952

 

ФОЙХТЕР

 

Граф Фойхтер

 

Граф Фойхтер; немски професор, роден в Шваленберг, получил образованието си в Мюнхен, Лондон и Прага. Прадядо му е убит от нацистите през Втората световна война, след като е бил изтезаван някъде по границата между Австрия и Германия. Майката и двамата сина бягат в Италия, после в Англия, търсят закрила след края на войната.

 

Експерт по компютърни системи, специализира в разработването на процесори и изкуствен интелект. Помага за създаването на QII и QIII военни процесори, преди да предаде Спиралата с група други агенти.

 

Фойхтер е замесен в създаването на Некс5 и се смята, че е продължил разработването на проекта, след като Спиралата прекратява финансирането му и работата спира. Предполага се, че всички екземпляри от Некс5 са били унищожени. По това време не се е знаело, че Фойхтер е експериментирал върху себе си и е възнамерявал да стигне доста по-далеч.

 

Той е отговорен за много цивилни жертви и Спиралата издава Заповед12 през 2XXX след избиването на различни спецотряди.

 

Граф Фойхтер е убит по време на мисия на Спиралата от агент Картър12. Тялото му така и не е открито.

 

Ключови думи. ТЪРСЕНЕ>> ДЮРЕЛ, QIII, НЕКС, СПИРАЛА, СПЕЦОТРЯДИ