Анди Ремик
Земетръс (4)

3.
Търси и унищожи

Джем и Мелеза стояха пред огромната зелена метална врата с унили физиономии, нацупени като непослушни ученици, които чакат пред вратата на директора. Спогледаха се и Джем се загърна още по-здраво в дългото си кожено палто, сякаш дебелата черна кожа беше защитна броня, временна защитна външна обвивка.

— Ти го питай.

Мелеза се намръщи, угрижените му по природа славянски черти съвсем увиснаха.

— Няма.

— Твой ред е, мамка му!

— Ама ти знаеш какво каза тъпото копеле!

— Да, каза, че нямало да ни дава повече муниции и че ако дойдем пак да му искаме, щял да ни ги завре право в задниците. Това каза. Само не знам шегуваше ли се, или не, така де, дали ни поднасяше съвсем приятелски, или го мислеше по най-гаднярски начин. Нали го знаеш Симо! — Джем се намръщи.

— Да, знам го и знам, че това шибано копеле е абсолютно непредсказуемо!

И двамата се обърнаха към широката метална врата. Завинтената в метала пластмасова табела гласеше: СЕРЖАНТ СИМО — СКЛАД. Толкова просто звучеше, а отгласът му се носеше из цялата Спирала_X, която включваше различните подразделения X2, X3, X4. Както секретарката може да ръководи училището, пазачът на входа да управлява електронната корпорация или диспечерът да контролира цялото летище, така и гадният сержант с бръснатата глава можеше да управлява цялата Спирала.

Почти.

Сержант Симо отговаряше за оръжията, мунициите, джаджите, моторите, камионите, танковете и хеликоптерите. Ако имаш нужда от нещо, отиваш при сержант Симо. Ако спешно имаш нужда от нещо, пак отиваш при сержант Симо. И винаги, винаги, винаги, винаги… трябва да се подписваш за всичко в три екземпляра.

— Давай тогава след мен, бъзливко — каза Джем и бутна внимателно вратата: нещо доста нетипично за убиец.

Мелеза изруга под нос и го последва в мрачната канцелария, която се намираше пред огромния лабиринт на военните складове, натъпкани с милиони различни снаряжения. Канцеларията не би трябвало да е мрачна — беше боядисана в ярко военно зелено и беше добре осветена. Но нещо зловещо създаваше заплашителна сянка, която можеше да се отдаде само на витаенето на страха във въздуха, страх, натежал като застояла миризма на развалена храна.

— Няма го — каза Джем и въздъхна с облекчение.

— Тоя шибан похотлив дърт пръч сигурно клати госпожа Спъд.

Сержант Симо се надигна от ъгъла, като ледоразбивач, който се показва заплашително на хоризонта. Беше огромен здравеняк, човек-планина с обръсната глава, черна козя брадичка, страховити рошави вежди и ужасяващите присвити очи на убиец. Тежеше към сто и петдесет килограма, а огромният му гръден кош беше твърд като камък. Държеше да носи градска бойна униформа дори при акции в пустинята или джунглата. Когато го питаха защо, винаги отговаряше: „Не искаш да не те забележат, нали?“, макар че именно това беше целта. Ръцете, вратът и всички части от тялото му, които се виждаха, бяха целите татуирани със списъци и военни драсканици. Усмивката му беше гадна и беззъба и говореше, че цял живот се е бил по баровете.

Мелеза, който също беше огромен мъжага, се смали като джудже.

— Какво й е на госпожа Спъд? — избоботи Симо.

— Нищо, нищо — измърмори Мелеза, докато четеше списъка с убити от Симо мъже, татуиран на гърлото му с чавка срещу всяко име. Мелеза винаги четеше този списък. Той започваше така: Макгибън, Дайк, Хендо, Пилчард, Бегби, Путка–57, Боб Смит Дебелия… и продължаваше в пиянска мазаница, която Симо така и не искаше да обясни. Не че Мелеза го беше питал, знаеше, че ако го попита, обяснението ще е директно — по жесток юмручен начин.

— Госпожа Спъд е истинска дама, приятелка на сержанта — изръмжа Симо и веждите му надвиснаха като лавина. — Госпожа Спъд пържи хубави картофи и риба в столовата и винаги дава на сержанта дневната му дажба безплатно, освен това прави страхотни свирки без допълнително заплащане. Нищо на света не може да се сравни с тях, като си махне изкуственото чене, затова да не сте посмели да проявявате неуважение към госпожа Спъд, в противен случай сержантът здравата ще се разсърди! — Гласът му се беше превърнал в рев.

Мелеза беше свел поглед надолу и виновно риташе с кубинките си четирийсет и пети номер по долната част на тезгяха.

— Извинявай, сержант, много съжалявам.

Симо като че ли поомекна, но Джем изблъска пренебрежително Мелеза, удари с ръце по тезгяха и лъчезарно се усмихна на сержант Симо с налудничавата наивност, която беше заблуждавала много врагове и ги беше пратила в гроба.

— Здрасти, Симо, стари друже. Слушай. — Той се наведе към него, което изобщо не се хареса на Симо. — Тази… госпожа Спъд…

— Да?

— Вие двамата да не сте гаджета?

Симо се втренчи в Джем с очи, които бяха видели хиляда четиристотин седемдесет и двама мъже да крещят на прага на смъртта.

— Да — изръмжа той. — Проблем ли ти е?

— Не, не, не! — Джем грейна. — Изборът си е твой, човече, тя има хубави… бузи, а мускулите на квадратната й челюст потвърждават това, което току-що каза — че правела страхотни свирки. Сигурен съм, че като седне на шибаното ти лице и се изпикае, отвътре ти става едно топло, приятно… Но аз имам нужда от муниции, а команчито тръгва след пет минути. Така че бъди добро момче и отвори шибаната врата!

И се ухили.

Симо стисна юмруци. После се поуспокои, изпуфтя и оголи зъби — зъби, които бяха ръфали месо от бедрото на убит другар, за да не умре от глад на бойното поле изтощеният от битки Симо. И избухна в смях, все едно кокали барабаняха по празна консерва, което само потвърди вътрешното убеждение на Джем, че сержантът не е свикнал да се смее.

Симо натисна едно копче, последва висок звън и огромната желязна врата зад него се отключи.

— Благодаря — каза Джем и си погледна часовника.

— Знам, че само се ебавате със сержанта — ухили се огромният Симо и когато Джем мина покрай него, голямата му колкото лопата ръка се стовари върху гърба му, като за малко не вкара лицето му в желязната решетка.

Джем се закашля и насила се разсмя.

— Да, само те ебавам.

Сержант Симо се намръщи.

— Имате три минути. Взимайте каквото ви трябва и се връщайте да попълвате формулярите.

Мелеза последва Джем през решетката и тръгна по широкия зле осветен коридор, който се простираше докъдето поглед стига. Врати и тунели водеха от този централен коридор към хангари и изпитателни станции за картечен обстрел и тренировъчни терористични атаки, към складове, пълни с всичко от 9-милиметрови патрони до торпеда и танкови снаряди.

Те се запътиха към склада с муниции, но по пътя Джем изведнъж спря пред една врата без табела.

— Хей, Мелез, ела да видиш това. — Джем махна към голата военнозелена врата, която по нищо не се различаваше от останалите боядисани във военнозелено врати.

— Мисля, че не е редно — притеснено каза Мелеза.

— Я стига си се правил на путка!

— Симо може да ни гледа — прошепна Мелеза.

— Майната му!

— Шшшшт. Може да ни чуе.

— Да си го начука. Ела, трябва да го видиш това… — И Джем бутна вратата, която водеше към огромен подземен склад с мръсен каменен под и голи скални стени. Светлината беше оскъдна и Мелеза почти подскочи, когато вратата се затръшна зад гърба му.

— Какво е това?

— Насам — каза Джем и тръгна напред. Мелеза го последва намръщено. Нищо не виждаше, а такова огромно помещение по принцип нямаше да се хаби да стои празно. Спиралата никога не хабеше пространство.

— Нали имаше само пет минути.

— Ами. Слейтър още спи, а Ти Ти отиде за продоволствие — по ирония на съдбата от госпожа Спъд. Ти Ти знае как да я забаламоса. Ами ти кога тръгваш?

— След час.

Джем кимна и замислено прехапа долната си устна.

— За Африка ли заминаваш пак?

— Да, Нигерия.

— Ние отиваме до Словения, имаме следа там. Гореща следа, да видиш само как ще кръцнем малко живо месо от нексите. Изпържи гадините и убий прасето, така казвам аз. Винаги съм си падал по бекона.

Джем спря пред нещо, покрито с огромен зелен брезент, грабна единия край и го дръпна. Брезентът се свлече и разкри огромния корпус на танк — проблясваше под прясната черна боя и изглеждаше много голям, много заплашителен и много смъртоносен.

— Танк — каза Мелеза напълно безразлично. — Джем, имам да свърша много работа, преди да тръгна към Африка, и наистина мисля, че…

— Погледни отблизо — прошепна Джем и благоговейно постави ръка върху бронята на огромния метален звяр. Изглеждаше като джудже — веригите се издигаха над главата му.

Мелеза се намръщи и понечи да каже нещо, но изведнъж забеляза веригите. Имаше нещо, което не беше наред. Никога нямаше да тръгнат, помисли си. После зацепи.

— ВиТанк?

— Прототип — въздъхна Джем. Очите му искряха. — Красив е, нали?

ВиТанкът беше толкова модерен, че на фона му повечето нови военни модели изглеждаха като френските бойни машини „Шнайдер“, някогашния прототип на танк, който се провалил в калните мочурища по време на Първата световна война.

Това беше ВиТанк — въздушен танк — и можеше да се издигне над препятствията, беше снабден с последен модел турбоматричен ядрен двигател и имаше направляващи приспособления на веригите. Ако ВиТанкът стигнеше до отвесна стена? Огромният звяр щеше да вирне носа си нагоре и да се изкачи по нея с помощта на колосално мощните си двигатели. Имаше и още скрити номера…

Джем потупа машината, гледаше я почти с обожание.

— Чудиш си защо е черна ли? — Повдигна веждите си закачливо, така само както той можеше, и се ухили на намръщената физиономия на Мелеза.

— Хайде, Джем, казвай защо е черен.

— Не е.

— Да бе, виж го!

— Не е — настоя Джем и се ухили още по-широко.

— И как така?

— Това е камуфлажен щит. — Джем млъкна, за да подсили ефекта още повече. Мелеза се вкисна съвсем и започна да пристъпва нервно от крак на крак, разтревожен от вероятността да бъде спипан от лишения от всякакво чувство за хумор психопат Симо.

— Джем, нямаме работа тук.

— Не се прави на кретен.

— Джем!

— Хайде.

— Какво „хайде“?

— Попитай ме.

— Какво да те питам?

Джем изпухтя и прокара ръка през къдравата си черна коса — глезена, подхранвана и разбила безброй женски сърца. Останалите агенти от Спиралата често му се подиграваха — от философските забележки от рода на „Джем, педал такъв“ и „Приличаш на момиче, вземи се подстрижи“, но Джем винаги излизаше с довода, че къдриците му осигуряват чукане и дори поради тази причина заслужават уважение.

— За камуфлажния щит, задръстена маймуно.

— Давай, ама по-кратко. Имам предчувствието, че сержант Симо ще тръгне да ни търси и няма да му хареса, че сме оглеждали секретно въоръжение…

— За разлика от обикновената боя, камуфлажният щит се слива с околната среда при натискането на едно копче. Въздушният танк може да действа на вражески терен и да остане почти невидим. А въоръжението му! То…

— Джем, отивам за муниции. Симо наистина ще побеснее.

— О, да си го начука!

Мелеза тръгна, като преди това хвърли един последен влюбен поглед на прототипа на въздушен танк, Джем го последва. Ботушите им оставяха дълбоки следи в прахта. Поне сто охранителни камери записаха влизането и излизането им.

 

 

Натоварени с брезентови торби с муниции от всевъзможен калибър, Джем и Мелеза се върнаха по дългия прав коридор и спряха при металната решетка. Зачакаха. Джем надникна през пречките. Сержант Симо седеше на бюрото си с цял куп хартия пред себе си, пръстът му бе забучен в нещо, което явно бе привлякло вниманието му.

Джем се изкашля.

Никакъв отговор.

Джем се изкашля още веднъж, по-силно.

Сержант Симо бавно врътна огромната си гола като яйце глава върху дебелия си бичи врат. После спокойно, без да бърза, се пресегна и натисна копчето. Вратата издаде дразнещо стържене.

Джем и Мелеза пристъпиха през вълшебните двери — торбите с муниции потракваха. Когато спряха пред бюрото, Симо вдигна рошавите си вежди и им се ухили. С една от най-гадните си усмивки.

— Трябва ли да се подписваме някъде? — любезно попита Джем.

— О, да — възкликна Симо. — В три екземпляра, за всяко нещо отделен формуляр. — Бутна дебелото тесте към тях и Джем отвратено се взря в петната по него. Взе писалката, която беше захваната с верижка към бюрото, и се наведе напред.

— Какво е това, по дяволите? — отсече и посочи петната.

— Шоколад.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — изръмжа Симо.

— А това? Това какво е?

— А, това е кръв — отвърна кротко Симо, гласът му прозвуча като далечен ядрен взрив.

Джем го изгледа в очите.

— Как успя да омажеш с кръв складовата книга?

— Един отказа да подпише — изръмжа Симо. — Нарече ме педантичен тъпкач на хартия в три екземпляра. Затова му забих химикалката в ръката. Виж дупката в бюрото, където се заби. Голямо мазало. Измъкнах му едно от сухожилията с върха на химикалката.

— О, супер!

Джем понечи да подпише. И въздъхна.

— В три екземпляра — каза Симо.

— Да де, да. — Джем въздъхна още два пъти.

— И той — каза Симо и кимна към Мелеза.

Мелеза също въздъхна.

— Какво ще направиш, ако избухне ядрена война и трябва да вземем муниции за цял батальон за секунди, защото щабът всеки момент ще бъде разгромен?

— Какво да направя според теб? Ще си попълните формулярите. В три екземпляра. За всяко нещо поотделно.

— Но ядрените бомби се взривяват над главите ни, складът трепери, хвърчат искри, сирената за ядрено нападение вие…

Симо се втренчи в Мелеза.

— В три екземпляра. Поотделно. — Каза го абсолютно безстрастно, без следа от чувство за хумор, без намек за нещо друго освен съвършен военен професионализъм.

— Хайде. — Джем се ухили и потупа Мелеза по гърба. — Ела ме изпрати до хангара.

Мелеза кимна и двамата тръгнаха към вратата. Джем хвана дръжката и в същия миг ниското ръмжене на Симо ги накара да замръзнат.

— Само един въпрос, бойчета.

Джем и Мелеза се спогледаха.

— Нали ти казах! — изсъска Мелеза и се извърна с непривична сияеща усмивка върху каленото си в битки широко лице. Джем също се обърна, пусна торбите на пода и сложи ръце на кръста си.

— Какво има, сержант?

— Хареса ли ви малката ми играчка?

— Имаш предвид ВиТанка ли? — Джем извади цигара, запали я и вдиша дълбоко. Сред облака дим каза: — Бива го. Впечатляваща камуфлажна риза и яко въоръжение, нали?

— Хубава машинка — избоботи Симо с блеснали очи.

— Какво значи „малката ми играчка“? — попита Мелеза.

— Мой е.

— Мислех, че е на Спиралата. — Мелеза се усмихна предпазливо.

Симо поклати голата си като яйце глава.

— Не, мой е.

— ВиТанкът да е твой? — Джем се разсмя. — Вярно, води ти се, обаче не е твоя собственост.

— Няма начин. Мой си е.

— Добре, добре. Виж, сержант, танкът е много хубав. Много сме впечатлени. Пуснат ли е вече в действие?

— Само ако сержантът каже — изръмжа Симо.

— Щом казваш. — Джем се ухили, дръпна от цигарата, замижа от дима, вдигна мунициите си и поведе Мелеза към вратата. — И последно: ако изобщо се върна, ще гледам да не ти се обаждам.

Симо изруга, но Джем и Мелеза вече бяха излезли.

 

 

Сървър на Спиралата

Файллог №12522

 

Секретна оперативна информация/6345/Специален следствен отряд

Извлечение 324#12522

 

ТИУ

 

Търси и унищожи

 

При унищожаването на военния кораб на Дюрел и Фойхтер, известен понастоящем под кодовото име „Спираломобила“, са унищожени и стотици генетично усъвършенствани некси. Въпреки това обаче, дори без заповедите на господарите си — истинските врагове на Спиралата, — нексите разполагат със системна мрежа, разпростряна по цялото земно кълбо, която им позволява да продължат с операциите и да представляват опасност за агентите на Спиралата по света.

 

Мисиите ТИУ са отговор: групи от спецотрядите през изтеклата година търсеха и унищожаваха гнезда на некси и техните вражески постове.

 

Мисиите ТИУ успяха изключително успешно да намалят опасността от некси. Макар че не всички некски войници бяха унищожени, разузнаването показва, че вече почти са прочистени. В момента силата им възлиза на 4% в сравнение с масовото им нахлуване по същото време миналата година.

 

Наскоро открити в:

Бразилия, 18 км източно от Хумаита

Спецотряд:

Джем, Слейтър, Ти Ти [Спец12]

Унищожени некси:

40 генетично модифицирани войници

 

Настоящ водач на мисия: Джем [Спец_X]

 

Ключови думи. ТЪРСЕНЕ>> НЕКС, ТИУ, ДЮРЕЛ, ФОЙХТЕР

 

 

Хангарът беше огромен — имаше поне стотина хеликоптера от най-различни модели и осем самолета „Хариър“. Джем, Слейтър и Ти Ти стояха и слушаха дъжда зад стените от нагъната ламарина, чакаха да пристигне пилотът на команчито. Всичките носеха огромни брезентови торби — дрехи, провизии за операцията в бивша Югославия, пушки и муниции. Слейтър вече беше проверил товаренето на трите мотора КТМ — бяха завързани безцеремонно под команчито, на мястото на ракетите, и сега тримата чакаха само пилота.

Джем пушеше и слушаше как Слейтър и Ти Ти мързеливо се заяждат. Слейтър беше огромен мъжага, Джем много пъти се беше бил рамо до рамо с него и той му напомняше малко на Мелеза — и двамата бяха вечно чорлави и се перчеха с избитите си зъби от многото побоища, и двамата не прощаваха на никого. Но докато Мелеза си беше просто животно, от калъпа на сержант Симо, Слейтър имаше по-философско излъчване, макар че трябваше да мине много време, преди да опознаеш тази му страна, и в интерес на истината, тя рядко се показваше преди седемнайсетата халба бира.

Ти Ти, от друга страна, беше пълна противоположност. Беше бивша снайперистка и се беше прехвърлила в спецотрядите относително неотдавна. Висока, жилава и мускулеста, тя беше изключително сдържана и рядко говореше, освен ако не е по служба. Имаше издадени скули и къса червена като кръв коса, светлосини очи и стиснати устни, зад които се криеше наниз от ситни зъби. Не се поддаваше на чара на Джем — за негов най-голям ужас, — но в много случаи беше доказвала уменията си с пушката и оптическия мерник.

— Какво има, Джем?

— Мммм — каза той, изплю фаса в дъжда и капките веднага загасиха огънчето. Джем се извърна, ухили се на Слейтър и попита: — Прегледа ли специалните доклади? Аз го направих, просто за собствено удоволствие.

Слейтър кимна.

— Статистиката показва, че силите на нексите са само четири процента в сравнение с миналата година по същото време… е, като им разби култа към Идното царство.

— О, знам го това — каза Джем свирепо. — Идеално свършена работа, сгрява ти сърцето. Но какво всъщност означава „четири процента“?

— Статистика — измърмори Слейтър. — Не разполагат с точни цифри…

— Шибаните костюмари с шибаната им статистика — изръмжа Джем. — Истинският брой щеше да ни свърши повече работа, а не някакви си шибани четири процента! Колко са четири процента от неопределена сума? Боже! Това ни е шансът да изкараме още някой и друг нещастник… да ги свалим до два процента, а, пич?

— Джем… дай по-спокойно. Ние не се самовъзстановяваме.

Джем му намигна.

— Ха! Такива ги схрускваме на закуска.

На базата на слухове и местно военно разузнаване Джем, Слейтър и Ти Ти трябваше да разследват информация за сравнително малко гнездо на некси в Словения, близо до някакво село — Требия. Бразилската мисия беше най-голямото скорошно „откритие“. ТИУ мисиите ставаха все по-нарядко и изискваха все по-малко ресурси от страна на Спиралата. Големите гнезда се нуждаеха от сложни военни акции с паралелно действие на три до двайсет спецотряда. Но за дребна работа като тази? Джем се радваше да я свърши сам.

— Сигурно няма нищо — изръмжа Слейтър.

— Голям песимист си — отвърна Джем, запали нова цигара и се прокле. Опитваше — много неуспешно, по молба на Ники, бъдещата си съпруга — да ги откаже. Вдиша плътния синкав дим и тупна Слейтър по гърба: трябваше да се изправи на пръсти, за да го направи, въпреки че беше метър и осемдесет. — Както и да е, още не си ми казал дали ще дойдеш на сватбата.

— Трябва да си погледна бележника — отвърна Слейтър.

— Още ли се цупиш, че поканих Картър за кум?

— Не — нацупи се Слейтър.

— Стига, пич, знаеш, че с Картър сме приятели още от детската градина. Правили сме всякакви простотии с него, водили сме шибани битки, минали сме през кучи гъз. Виж сега, с теб сме приятели, но трябва да приемеш решението ми като мъж, а не да се цупиш като задник.

— Просто…

— Какво?

Ти Ти се приближи, на устните й се появи усмивка.

— Просто…

— Изплюй камъчето, пич — отсече Джем.

— Мисли, че ако е кум, ще може да забърше някоя от шаферките, да си осигури някоя мацка за една пиянска нощ на разврат с плодове или от каквото там му се надървя на Слейтър.

— Много благодаря, Ти Ти — изсъска Слейтър и почервеня.

— Няма нищо де — намигна му Джем и пак го тупна по гърба. — Щом като искаш мацка, батко Джем ще ти… — Изведнъж се втренчи в Ти Ти. — Какво? Защо ме гледаш така?

Ти Ти прокара ръка през късо подстриганата си коса, после показалец по безукорно оскубаните си вежди.

— Даваш ли си сметка, че с Ники сме посещавали едно и също частно училище? — попита тихо. — Делили сме една стая, всъщност бяхме доста добри приятелки.

Джем я погледна свирепо.

— Организирахме среднощни купони, измъквахме се тайно и ходехме в селото да се срещаме с момчета, какви ли не щуротии сме вършили — аз и твоята бъдеща съпруга. — Усмихна му се сладко.

— Ебаваш се, нали?

— Не.

— Не се ебавай с мен.

— Защо да те лъжа? Знаеш, че съм приятелка на Ники, често си ме виждал да си приказваме. Заедно се записахме в Спиралата.

— Никога не ми е казвала.

— Защо да ти казва? Знаеш ли всичко за бъдещата си жена? — Тя се усмихна загадъчно. — Много се съмнявам, господин Джем. Но какви неща ми е разказвала тя за теб — олеле!

Пилотът реши да се появи точно в този момент. Беше строен мъж с искрящи неспокойни очи и кучешки наклонности: винаги се стремеше да угоди. Косата му беше дълга и къдрава като на застаряваща поп звезда или футболист, спускаше се по раменете му и дължеше бухналия си вид на лак за коса и скъпи италиански балсами. За Фени косата беше животът му. И именно заради това, по ирония на съдбата, Господ беше създал този човек плешив на темето — този бог на косата, този изключително суетен и нарцистичен мъжкар. В сърцето си Джем знаеше, че ако Фени реши да отреже буйните си къдрици и да се откаже от самолюбието си и злоупотребата с лак за коса, Господ ще се смили над него и ще го дари с лъвска грива.

„Господ наказва онези, които сами се наказват“, помисли си.

— Здрасти, Фени. — Ухили се и потупа пилота по гърба, като се забавляваше от подскачането на къдриците му — сякаш правеше прослушване за телевизионна реклама на тема: последната блудна грива.

Фени носеше под мишница шлема си с дисплей със сензори за нощно виждане. Огледа групата развеселено и спокойно. Дружелюбното му поведение му беше спечелило много приятели сред агентите на Спиралата, въпреки че имаше навика да се напива и да излива халбата си върху чатала на околните.

— Отрядът ти отива в Словения, а, Джем? Дърт сваляч и побойник си ти.

— Ами да — отвърна доволно Джем.

— Мисля, че ще откриеш неподозирано раздвижване сред нексите в Любляна.

— Нищо чудно — ухили се Джем, ръката му още бе на рамото на Фени. — Но според мен вражеската територия не е вражеска, докато не стъпим на нея. А сега имам един въпрос към теб, стари приятелю.

— Да?

— Не че искам да се заяждам, но всеки път, когато те видя, се питам защо не вземеш да ги обръснеш тия къдрици? Тегли си един нула номер. — Джем издуха дима от цигарата.

Фени малко се притесни.

— Че защо? За какво да си бръсна главата?

— Ами, пич, с тези къдрици…

— Да?

— С тези бухнали къдрици и лака за коса… приличаш на… ами, бухнали едни такива…

— Да? — Фени се беше ухилил, но искриците в погледа му бяха станали железни.

— Ако държеше халба, щях да се дръпна — измърмори Слейтър. Много вечери се беше прибирал с мокър и вонящ на бира чатал и кичур сплъстени къдрици между пръстите, тъй като Фени беше прекалено пъргав и винаги успяваше да избегне лявото му кроше.

— Ами — продължи съвсем неуместно Джем, — според мен с тези къдрици приличаш на луд клоун.

— Остави го на мира — намеси се Ти Ти, бутна Джем встрани и млясна Фени в устата, което го накара да се ухили още по-широко. — На мен къдриците ми харесват, прилича ми на…

— На пудел?

— Не, на рок звезда — изгука Ти Ти и тупна Фени по гърба. — Ще се качваме ли да излитаме в дъжда, или ще стоим тук и цял ден ще си разменяме любезности?

— Винаги разваляш работата — въздъхна Джем.

Фени се качи в кокпита и запали двигателите. Джем и Слейтър се ухилиха, а Ти Ти измърмори:

— Големи диваци сте — само тормозите хората.

— Ама аз не… — почна Слейтър.

— Такъв е животът — отвърна Джем.

Качиха се в усъвършенстваната кабина на команчито. Произведеният първоначално в САЩ хеликоптер можеше да вози само двама пилоти, докато команчито на Спиралата VQ7s имаше доста подобрения, за да може да отговори на нуждите на антитерористичните операции.

Щом се настаниха, команчито отскочи и проряза въздуха с наелектризиращия рев на свръхмощните си двигатели, издигна се рязко в надвисналите металносиви облаци и се понесе на юг, далече от намиращия се наблизо Лондон, към тъмната набраздена шир на Ламанша. Къдриците на Фени подскачаха под шлема му в такт с рева на двигателите.

 

 

Южна Европа беше все още топла по това време на годината, слънцето напичаше от безоблачното есенно небе. Команчито кацна в отдалечена планинска местност, дърветата се разлюляха и се огънаха под напора на перките.

Джем, Слейтър и Ти Ти слязоха и се разкършиха след лудешкото пътуване през Ламанша, Франция, Германия и Италия. Разтъпкаха се на поляната, минаха под бавно въртящите се перки, смъкнаха багажа си и го струпаха под една висока дива череша. Слейтър се зае да откача моторите изпод търбуха на команчито, а Джем запали цигара, провери пълнителя на автомата си SA1000, излезе от зоната за кацане и заслони очи с ръка. Изпоти се за секунди в дебелите си дрехи, загледан в стръмните склонове, които се спускаха към горите и селата с бели къщи и червени покриви — планински пейзаж с назъбени сиви върхове, изпълнен с леещата се красота на тъмната зеленина и далечното проблясване на извиващата се река.

Закашля се от цигарата. След като вече бе на земята, умът му превключи на режим работа — готов за действие, готов да започне да убива. Стисна устни, когато се сети колко много приятели бяха загинали от ръцете на нексите, десетки добри жени и мъже, разрязани на две от картечен откос, с прерязани гърла, с откъснати от страшни взривове крайници. Войната беше станала лична и омразата на Джем беше лична — щеше да преследва нексите до края на света и да ги убива безмилостно.

Слейтър дойде и каза:

— Да тръгваме вече, а?

Обърнаха се и видяха как команчито изрева и подскочи във въздуха; перките блестяха на слънцето, камуфлажната боя просветваше. Огромната машина се задържа за малко във въздуха, наклони се и изчезна заедно с воя на мощните двигатели. След малко листакът се успокои.

— Да тръгваме и да почваме — каза Джем.

 

 

Джем намали и спря на черния горски път. Ти Ти и Слейтър се залепиха за гърба му. Трите мотора бръмчаха тихо — 800-кубиковите им двигатели бяха заглушени, клапите електронно потискаха всеки шум.

— Какво има?

Джем не каза нищо. Оглеждаше склона пред тях. Вече се смрачаваше. Гъсти гори от бор, бук и смърч се простираха от едната страна, докъдето поглед стигаше. Земята бе покрита с паднали клони и листа. Една сърна вдигна глава и се загледа с огромните си овални кафяви очи към тях, после скочи в гъсталака и изчезна като призрак.

Джем вдигна ръка да пазят тишина.

Зачакаха. Джем огледа пътя, очите му бавно обхождаха гората. Идеално място за засада, подсказваше умът му. Идеално…

Свали ръка и продължиха, вече по-бавно и по-предпазливо. Нещо беше стреснало Джем, а Слейтър го познаваше достатъчно отдавна, за да се довери на инстинктите му. Вярно, че обичаше чашката и жените, но със сигурност го биваше в две неща: да убива — и което беше по-важно, да опази хората си живи. Това беше безспорен талант. Дарба.

Склоновете ставаха все по-стръмни, пътищата — все по-запуснати. Когато се стъмни, Джем отби по някаква пътека и скоро излязоха на една поляна с огромни камъни, някои по-големи от къща, качени опасно един върху друг, така че образуваха естествена стена. Джем спря под една надвиснала скала, толкова голяма, че щеше да ги смаже като мухи, ако паднеше. Слязоха, всеки с оръжието си. Джем със своя автомат SA1000, Слейтър — с вярната си пушка с допълнителни приспособления за автоматична стрелба и Ти Ти — с нейния снайпер „Барет IV“ с цифров мерник.

Не запалиха огън. Джем включи електронния си куб, пусна го пред себе си, той спря, завъртя се на няколко сантиметра над земята и застана на въздушната си матрична възглавница. По шасито се появиха малки отвори и проекцията се разля по земята като вода — контурна карта на околността, оптически свързана с модерните джипиес сигнали, които кубът улавяше.

Джем взе една клечка и посочи синкаво-зеленикавия образ.

— Ние сме тук. — Запали цигара.

Слейтър, който беше отворил огромна консерва и тъпчеше студеното й съдържание в устата си, кимна и посочи с вилицата.

— Белите топчета означават разузнавателни постове, нали?

— Да. Разположението им ни оставя много малко поле за действие, предвид релефа на терена. Ако например решим, поради липса на доказателства за обратното, че карат мотори като нас, тогава разполагат само с ограничен брой пътища. Или дори още по-малко, ако се придвижват с по-големи превозни средства.

— Искаш да вървим пеш ли? — попита Ти Ти.

Джем кимна.

— Да. Оттук нататък ще я караме по-предпазливо.

 

 

Напредваха с предпазливостта на ловци. Бавно, обмислено, като проверяваха всички данни, с които разполагаха. Вървяха в мрака, подредени в широк триъгълник, за да могат да се прикриват един друг, ако се наложи, но не чак толкова близо, че една граната или един автоматичен откос да очисти целия отряд.

Изкачиха се по стръмния склон. Джем, на върха на триъгълника, водеше, електронният куб беше на макс и претърсваше околността за електронни капани, мини или стотиците други приспособления, които можеха да издадат местоположението им.

Джем спря и приклекна.

Някакво животно прошумоля в гората. Джем избърса потта, избила по челото му — бойната униформа тежеше, а и неподвижният горски въздух беше по-влажен в сравнение с британския по това време на годината. Това, в съчетание със стръмния терен, ги караше да си изкарват парите с пот на челото — и навсякъде — в буквалния смисъл.

Електронният куб премигна предупредително — не със светлина, защото светлината можеше да бъде забелязана от врага, а с високочестотен лазер, настроен така, че само окото на Джем можеше да долови честотата и да го види. Слейтър и Ти Ти, свикнали да действат под ръководството на Джем, също клечаха и се оглеждаха. Джем вдигна ръка и даде сигнал за оптически жици — любимо тактическо оръжие на нексите. Слейтър и Ти Ти насочиха кубовете си и прекрачиха внимателно капана.

„Наближаваме“, помисли си Джем и освободи предпазителя на автомата.

Продължиха през тъмната гора. Накрая излязоха на равно и видяха през оредяващите дървета малка хижа, построена от грубо одялани дънери; покривът беше покрит с дебел мъх. Прозорците бяха тъмни и Джем не долови никакви звуци дори и с усилвателя на електронния куб — но това не означаваше, че хижата е празна. Превключи на сканиране за топлина и електронният куб откри четири тела в хижата — и едно, седнало отпред.

„Копеле“, помисли Джем, когато най-накрая видя снайпериста — сврян в малко скривалище от клонки и листа. Даде знак на Ти Ти и тя пропълзя по корем и внимателно разгъна двуногата за снайпера върху меката глинеста почва.

Листа и клонки прикриваха гледката, но тя насочи оптическия мерник към потенциалната заплаха и веднага го забеляза, защото беше некс и имаше медни очи. „Това винаги ги издава“, помисли си. Нексът също имаше снайпер, но не оглеждаше с него наоколо.

„Мързеливец“ — каза си тя и дръпна спусъка. Чу се тихо свистене, после шумолене на листа и нексът — беше улучен в гърлото, точно в гласните струни — се килна на една страна. Устата му се бе отворила в беззвучен стон, пръстите драскаха раната от куршума. Вторият куршум се заби в челото му и го довърши.

Джем вдигна палци и тримата внимателно се приближиха към хижата. Планът на Джем беше прост — умна бомба, навита докрай и метната през прозореца. Щеше да избухне безшумно и без искри — и щеше да размаже мозъците на всички в радиус двайсет и пет метра. Умните бомби имаха различни настройки и можеха да се използват и само за зашеметяване. Но настроени на максимална мощност, бяха особено смъртоносни за нексите, чиито предпазни брони ги правеха почти напълно недосегаеми за куршумите, освен ако изстрелът не беше в главата. Тримата членове на спецотряда се бяха уверили от собствения си горчив опит, че нексите са много, ама много издръжливи на ръкопашен бой — те не усещаха болка. Умните бомби почти изравняваха силите…

Спряха и Джем приготви бомбата — завъртя двете половини на малката сребърна сфера. Даде сигнал на останалите двама и стиснал автомата в лявата ръка, запълзя по голата земя към тъмната хижа.

„Спят“, помисли си.

Прекалено лесно.

„Не гледай зъбите на харизан кон…“

Стигна до стената и опипа грубите дънери. Погледна назад в тъмнината и едва успя да различи Ти Ти и Слейтър — проверяваха за врагове с електронните си кубове, истински професионалисти, винаги нащрек. Джем се подпря на стената и надникна през прозореца. Вътре имаше малък склад, нищо повече — но това му беше напълно достатъчно. Постави електронния куб на стъклото, чу се тих стържещ звук и малко правоъгълно парче се отдели от стъклото. Той пъхна бомбата през дупката и побягна…

Спря чак сред гората и погледна назад.

Спецотрядът по-скоро усети, отколкото чу умната бомба да се взривява — усетиха взривната вълна и потрепериха, тъй като знаеха какви щети може да нанесе това безшумно и смъртоносно оръжие. После се изправиха, прегледаха електронния куб за вражески следи и хукнаха към хижата. Джем ритна вратата и влезе с насочен автомат. Четиримата некси лежаха мъртви в леглата си, от потъмнелите им медни очи по възглавниците се стичаше кръв. Джем мушна едно от лицата с дулото на автомата и тъкмо се обръщаше към Слейтър, когато…

… се чу изстрел.

Ти Ти залитна и се блъсна в Слейтър, гърдите й се пръснаха и го обсипаха с парченца окървавена плът. Очите й бяха широко отворени, от устата й бликна кръв. Джем скочи напред. Чу се втори изстрел и куршумът улучи увисналата глава на Ти Ти; тежестта на тялото й събори Слейтър на земята. Той изръмжа… Беше буквално лице в лице с бойната си другарка и приятелка, с жената, която беше спасявала живота му поне пет пъти… Очите й бяха отворени, погледът объркан, от устата й шуртеше кръв и се стичаше върху него, право в очите му…

Беше се вкопчила конвулсивно в него, но постепенно пръстите й се отпуснаха. Джем прескочи двете проснати на земята сгърчени тела, на лицето му бяха изписани гняв и омраза. Превключи на автоматична стрелба и обля гъсталака с куршуми — пищяха и виеха между дърветата, в мрака просветваха искри, посипаха се трески… и нечия тъмна фигура се хвърли да търси прикритие…

— Слейтър! — изрева Джем.

— С теб съм — изръмжа Слейтър, избута Ти Ти на една страна и сграбчи пушката си с окървавени ръце. Спря за миг и погледна обезобразеното й лице. Пое си дълбоко дъх и изплю върху прашния под кръв — нейната кръв: беше останала по зъбите му и се стичаше в гърлото му.

Джем и Слейтър се втурнаха към тъмните дървета. Лицата им бяха сурови, вкаменени от болка и нужда. Нужда да убиват. Настроиха електронните си кубове на антикуршумен режим — звукови сигнали щяха да ги предупредят за евентуална атака или за друга опасност като минохвъргачки, мини или приближаващи танкове.

Съсредоточиха всичките си усилия в яростното преследване из гората…

Стрелецът беше бърз — невероятно бърз.

Джем спря и Слейтър за малко не се блъсна в гърба му. Двамата си поеха дъх и заоглеждаха стръмния склон и просеката, към която водеше тясно дере, пълно с изпочупени клони.

Чуха как стрелецът се катери по отсрещния бряг.

И двамата откриха огън едновременно, куршумите свистяха надолу и с тъпи удари се забиваха в земята и дърветата.

Чу се приглушен рев на двигател. Джем изруга.

Отново хукнаха с всички сили, надолу по стръмния склон и после нагоре, по отсрещната страна. Ревът на двигателя беше силен — мотор с висока проходимост или нещо подобно. Джем пръв стигна горе, хвърли се по корем на земята и се прицели. Моторът криволичеше между дърветата и подскачаше върху невидимите препятствия в мрака. Джем изстреля един откос. После още един. И още един.

Двигателят на мотора изведнъж изтрещя, гумите се спукаха, моторът излетя във въздуха, блъсна се в едно дърво и стрелецът се озова замаян на земята, затиснат под тежестта на желязното чудовище. Колелата продължиха да се въртят. Джем скочи и последван плътно от Слейтър, хукна към ранения моторист, а той се надигна и насочи автомата си към тях…

Адът се отприщи, куршумите раздраха гората. Джем и Слейтър се притиснаха към дърветата, автоматът на Джем изпрати откос в мрака. Вражеският огън спря и нексът — бяха успели да зърнат тънката му прилепнала сива униформа и плътно прилягащата щурмова маска, от която просветваха само медните очи — побягна, като умело избягваше дърветата.

— Няма да ми се изплъзне тоя мръсник — отсече Джем и двамата със Слейтър отново се втурнаха напред. Изкачиха още един склон, кубинките им разораваха пръстта и шумата…

Нексът тичаше с все сили, привел глава, търчеше с невероятна скорост. Джем вдигна автомата си и стреля. Нексът залитна, срина се по нанадолнището и падна до една камара камъни. Зад нея склонът стръмно се спускаше към забулена от сенки долина.

Разтревожени, все още запъхтени, двамата продължиха напред, без да престават внимателно да оглеждат околността. Когато наближиха некса, Джем извади беретата със заглушител и пусна три куршума в главата на неподвижното тяло.

Стояха, дишаха тежко, целите в кръвта на Ти Ти, лицата им бяха сурови — осъзнаваха целия ужас на случилото се. Бяха загубили приятел, човек от екипа, а електронният куб не ги беше предупредил.

— Имам много гадно предчувствие — бавно каза Слейтър.

— Същото стана, когато QIII хакна електронните кубове. Имаш същото гадно усещане, нали? Все едно си гол? Уязвим?

Слейтър кимна в мрака, загледан в сгърчената фигура в сива униформа.

— Мислиш ли, че има още?

— Вероятно — мрачно отвърна Джем.

Приближиха клисурата и залегнаха.

— Нищо не виждам — прошепна Джем; пропълзяха до самия ръб и погледнаха надолу в дълбоката теснина, осеяна с тъмни дървета и големи канари.

В далечината имаше дървена хижа и Слейтър сбута Джем и насочи пушката си към нея. В мрака Джем успя да различи тесен мост от дебели дървени трупи. На отсрещния бряг имаше струпани камънаци: идеален отбранителен пост.

Джем пусна електронния куб да сканира.

После се обърна към Слейтър и прошепна объркано:

— Хижата и моста ги няма. Електронният куб не отчита нищо. Блокирал е. Какво става, по дяволите?

Слейтър изруга грозно. Джем пак се загледа надолу. Нищо не помръдваше.

— Ще се върна да проверя некса — каза Слейтър.

— Да, иди.

Джем дебнеше за някакво движение и се чудеше защо електронният куб не може да сканира простите обекти пред него. Дали нямаше някаква естествена преграда? Някакъв източник на странно излъчване или иридий, който пречеше на сложния електронен механизъм, на най-важното снаряжение на агентите на Спиралата?

Шум прекъсна мислите му — тих метален звук — и той се извърна, очите му се взряха в мрака. Изправи се на колене, автоматът му беше готов за стрелба.

— Слейтър? — изсъска.

Нищо. Нищо не виждаше…

Прокрадна се към сгърчения некс. И изведнъж очите му, свикнали вече с мрака, видяха падналия Слейтър и той моментално приклекна и се заоглежда. „Мамка му“, изкрещя наум, когато погледна електронния си куб.

Малкото метално устройство беше изгаснало.

Лицето на Джем замръзна в гримаса.

Автоматът се извъртя наляво, после надясно, острият поглед на Джем оглеждаше за врагове. Беше ли жив Слейтър? Джем запълзя към поваления си приятел и изсъска:

— Какво правиш, мамка му!

Никакъв отговор.

Пропълзя по-близо и за свой най-голям ужас видя, че гърлото на Слейтър е прерязано. На врата му зееше пурпурна уста. Кръвта се стичаше по листата под главата му.

— Някой ще умре, мамицата му! — изръмжа Джем и се огледа, очите му се взираха в мрака. И внезапно една огромна черна фигура се изправи срещу него, невероятно бързо движение, по-бързо от нападение на кобра…

Джем изохка — нещо огромно и твърдо го цапардоса по лицето.

Усети плътния аромат на пръстта и листата.

И после — нищо.