Анди Ремик
Земетръс (13)

11.
Проникване

Болката беше непоносима, но скорпнексът скочи към него — и в мига, когато огромното същество нападна, браунингът полетя от потната, изцапана с кръв ръка на Мелеза, Картър го сграбчи, спря, вдигна го и стреля…

Първият куршум не улучи.

Следващите два се забиха във вече смазания гръден кош на Дейк…

Четвъртият отскочи от една бронирана плочка върху лицето на скорпнекса, но провали скока му: той тромаво клекна и вдигна нокът към лицето си. Тихо ръмжене се чу от извитите изпочупени зъби. Картър се втурна напред, ботушът му се заби във вече и без това смазаното лице на Дейк. Скорпнексът се олюля — после отстъпи назад и падна през назъбената дупка, оставена от химичния взрив.

Изчезна…

И изведнъж настъпи тишина.

Картър и Мелеза стояха от двете страни на дупката и гледаха надолу. Скорпнексът се удари в скалите. Отекна силно хрущене.

— Еба ти грозника — каза Мелеза.

— Скоро да си се поглеждал в огледалото?

— Какво беше това, Картър?

— Някакъв вид некс.

— Добре го подреди, компадре.

— Благодаря ти за браунинга.

— За мен беше удоволствие. Чаша чай?

Картър се ухили уморено, цялото му лице беше в кръв.

— С удоволствие, копеле.

 

 

Мракът се прокрадваше бързо, насекомите цвърчаха из високата трева. Дърветата се поклащаха от лекия ветрец. Картър се отпусна на земята, намръщи се от болка, извади цигара и я запали с треперещи пръсти.

— Нали ги отказа.

— Разкарай се! Иди да видиш какво прави новата ти приятелка.

Мелеза постави ръка на рамото му и Картър примижа от болка. Прочете обаче загриженост в очите му.

— Добре ли си, копеле? Добре се представи, много добре…

— Ще оживея.

— Не бих могъл да кажа същото за онзи грозник — изръмжа Мелеза, потупа Картър по рамото и тръгна към моторите и аптечките в тях.

Картър седеше почти неподвижно — наслаждаваше се на цигарата, оставил тялото си да се съвземе след бесния прилив на адреналин през последните няколко часа. Погледна ръката си — тя още трепереше — и се усмихна сам на себе си. „Отдавна не съм се разтрепервал така“, помисли си.

„Което само показва, че се завръщаш към духовните си корени“.

„Което значи?“

„Че са размекваш. Къде е коравият Картър, когото познавам и обичам? Този, който отнесе лицата на тримата терористи в Египет с граната и си запази кожата им като сувенирни маски? Къде е студенокръвното копеле, което застреля южноафриканката в тила, нищо че се беше предала? И къде е копелето, което избиваше наред — мъже, жени и деца, през онзи слънчев ден в Белфаст?“

Димът от цигарата на Картър се вдигаше на сини облачета. Той наблюдаваше разсеяно как Мелеза помага на Мила да си свали подгизналото от кръв яке.

„В Египет запазих лицето на единия терорист, защото само това беше останало от него, а Спиралата искаше ДНК проби, за да го свърже с бомбените атентати на четири континента. Южноафриканката беше убила шестима бойци от спецотрядите със снайпер, единият ми беше стар приятел, и знаех, че ще се отърве на базата на някоя международна дипломатическа клауза и ще продължи да избива наред… Белфаст? — Гласът на Картър стана ужасяващо студен. — Кейд, Белфаст беше изцяло твое дело“.

Мила лежеше по гръб, положила глава върху якето на Мелеза, а той се смееше и се шегуваше с нея.

Кейд избледня, постепенно, бавно, и остави главата на Картър да пулсира. Той изгаси цигарата и зарови фаса в земята с тока на ботуша си.

Кейд грешеше, знаеше го.

Кейд грешеше за него…

Веднъж един новопостъпил агент на Спиралата в спец18 му беше казал:

— Леле, Картър, ти си касапин… от нищо не те е страх.

Очите на младежа искряха от благоговение и възхищение — и от нуждата да бъде като Картър.

Това го беше отвратило.

Накарало го беше да се почувства нечист до дъното на душата си.

„Вече няма герои“, помисли си.

Нямаше повече герои.

Те просто не разбираха. Убиването не беше нещо хубаво, нещо забавно, нещо, което можеш да свършиш и да си идеш у дома, да си изпиеш чая и да погледаш телевизия с вдигнати крака, спокоен при мисълта, че един хубав душ ще отмие кръвта. Убиването беше нещо, което Картър трябваше да прави, защото му се налагаше. Беше добър, признаваше го… изключителен дори. И беше достатъчно интелигентен, за да разбере, че хората, които убиваше, които очистваше, бяха лоши жени и мъже, самите те убийци, терористи, които атакуваха цивилни граждани. Той защитаваше невинните. Почистваше измета на земята.

Но въпреки това знаеше, че ръцете му никога няма да са чисти…

И това разяждаше душата му с мрак, с лоша кръв.

— Картър!

Той запали още една цигара и се зарадва, като видя, че лекият пристъп на треперене е отминал. Изправи се и изстена от болка. Гранатата беше изкарала живеца от тялото му и той се зачуди дали пенсионирането в крайна сметка е толкова лоша идея. Да, пенсиониране, отново.

— Да?

— Ела да чуеш.

Картър се приближи към тях. Мила го гледаше стреснато. Потърси подкрепа от Мелеза и той пусна една сияйна окуражаваща усмивка — същата, която му беше осигурявала безброй пияни жени. Картър поклати глава, не можеше да повярва.

Усмихна се насила, въпреки болката.

— Да? — въздъхна той и хвана манерката, която му метна Мелеза. Мелеза застана зад Мила, сложи шепи на гърдите си и намигна. Картър отново поклати глава и отпи от топлата вода.

— Кажи му за каменоломната.

Мила се усмихна и явно се поуспокои. Мелеза беше превързал добре раната и болкоуспокояващите вече действаха.

— Има много от тези, как ги наричате, некси. Носят маски, очите им светят и са толкова бързи… толкова бързи…

— Каза, че са убили брат ти?

— Да. Беше само на тринайсет, излязъл с четирима приятели. Деца, господин Картър, малки момчета. Опитали се да избягат и хукнали към гората. Единият изостанал и видял как нексите ги застрелват в гръб и ги влачат през гората. Без предупреждение, без милост.

Мила плачеше, сълзи се стичаха по бузите й. Гледаше мръсните си обувки. Картър усети как гърдите му се стягат, сърцето му откликваше на тази красива млада жена…

„Внимавай“ — изсъска Кейд.

Картър не му обърна внимание, посегна и хвана ръката й. Беше с дълги пръсти и изпочупени нокти. Но беше красива ръка и когато вдигна поглед, Картър видя, че тя го гледа, и то доста странно.

— Каза, че имало много некси в кариерата. Колко много?

— Поне двеста-триста.

— Какво?!

— Има казарми. Има и хора — работници, инженери, работят с машините.

— Какви машини.

— Помпи.

— Добиват левиатан? — попита тихо Картър.

— Да, новото гориво. Товарят го на танкери — виждала съм.

Картър се усмихна, стисна ръката й и каза:

— Трябва да видим това място. Можеш ли да се движиш?

— Картър, току-що беше простреляна… — възпротиви се Мелеза.

— Можеш ли да се движиш? — повтори той.

— Ще ви покажа. Ще ги убиете ли?

Картър извади браунинга си, провери пълнителя и го върна на мястото му.

— Да, ще ги убием всичките — отвърна студено.

„Браво, момче — изхили се Кейд. — Точно като едно време. Браво на тебе, Касапино!“

 

 

Мракът се спусна над гората. Спусна се над планините. Изгаси светлината в небето, както палецът и показалецът гасят пламъка на свещ.

Лек ветрец раздвижи високите треви в долината и понесе топлия аромат на отиващото си лято над скалите, където нещо се раздвижи. Една тъмна сянка бавно се надигна и впери малките си медни очички в луната.

Скорпнексът тихо изръмжа, ноктите се спуснаха по тялото му и задраха раните му — дълбоки рани, които му причиняваха изгаряща болка, която никога нямаше да забрави.

Болката пулсираше.

Но по-силно от болката пулсираше нуждата в ума му.

Нуждата да убива.

Отмъщение.

Нуждата да убие Картър…

Скорпнексът се претърколи на една страна и остана да лежи, слюнка се стичаше от устата му. След това се надигна на колене и повърна. Счупената му челюст изпука. Той извади малък сив електронен куб, копие на кубовете на Спиралата. Сивите плочки се завъртяха и се чу глас.

— Не успя.

— Да.

— Как така не успя?

— Картър е… труден… за убиване.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да. — Ноктите се свиха от болка. Медните очи проблеснаха.

— Можеш ли да ловуваш?

— Имам нужда от помощ.

Въздишка.

— Стой където си. Имаме координатите ти. Ще изпратим чопър да те вземе.

Сигналът прекъсна, сивият електронен куб се изключи.

Скорпнексът легна по гръб и застена от болка. Но в очите му гореше една-единствена цел — отмъщение.

 

 

Двата мотора КТМ се спускаха по пътеката. За голямо разочарование на Мелеза, Мила беше предпочела да се вози с Картър. Докато подскачаха по неравния път, Картър болезнено усещаше фините й ръце на хълбоците си; стройната красива жена се притискаше към него, лицето й бе опряно в широкия му мускулест гръб.

„Съсредоточи се“.

Запалиха фаровете и намалиха скоростта — в мрак придвижването им бе трудно.

Криволичещата пътека стръмно се спускаше по склона през гъста гора, завой след завой, после за кратко пътеката стана равна и изведнъж пое право нагоре по следващия склон през осветения от великолепната луна нощен пейзаж.

Картър спря и Мелеза отби след него.

— Какво има?

Картър посочи. Пленена от лъча на фара му, стоеше кафява сърна с огромни очи и потрепващи ноздри. После изведнъж се стрелна в мрака. Картър се ухили.

— Харесва ми това място.

— Колко жалко, че имаме да вършим мръсна работа.

— Да, жалко е.

Предпазливо продължиха напред и няколко часа караха по опасни пътища и пътеки. Накрая Мила потупа Картър по бедрото и той спря.

— По-добре да оставим моторите тук — прошепна тя, допряла устни до ухото му.

— Щом казваш.

Двамата агенти на Спиралата бързо замаскираха моторите и Мила ги поведе по стръмен склон. Пробиваха си път през дърветата.

От време на време луната се скриваше зад облаци и се спускаше пълен мрак, като наметало от обсидиан. Мила вървеше близо до Картър — той бе отказал да й върне пушката и накара сърдития Мелез да я закачи на раницата си и да мъкне допълнителната тежест като муле. Мелеза не спираше да ругае под нос.

И двамата носеха карабините си M24. И двамата бяха нервни, предпазливи, след като осъзнаха, че Джем не е изпълнявал рутинна спецмисия, а много по-опасна операция.

Горкият Джем, помисли си Картър тъжно.

Кога беше разбрал?

Мислел си е, че ще очисти някакви жалки останки — няколко екземпляра, оцелели след миналогодишната война. А се беше натресъл цял шибан батальон!

И го бяха хванали.

Пребили. И…

Убили?

Картър не знаеше какво друго би могло да сполети приятеля му. Но пък Ники беше казала, че Спиралата е уловила сигнали от нокътната карта на Джем — часове след изчезването му и задействането на паникбутона на електронния куб. Което означаваше, че не го бяха убили — поне не веднага — и той беше успял да избяга по някакъв начин… поне за малко. Или може би беше свободен и те преследваха призраци?

Сега какво?

Устата на Картър беше свирепа тънка линия в мрака.

Ако врагът беше пленил Джем, бъдещето му не изглеждаше никак розово.

Очите на Картър шареха ту вляво, ту вдясно за признаци на опасност, ушите му бяха нащрек за всяка малка промяна, която можеше да сигнализира, че врагът е тук, но въпреки това част от съзнанието му витаеше, блуждаеше някъде другаде, припомняше си старите времена…

Четеше на слънце, беше по шорти и тениска и Наташа дотича с кофа вода, и го измокри до кости… Картър я подгони, викаше, заплашваше я, Самсън лаеше в краката им и за малко да ги събори във високата трева. Картър я вдигна, после я пусна в зеленясалата вода на басейна на кучето, сред плуващите кучешки косми, и тя започна да пищи от възмущение и погнуса…

Шляеха се, хванати за ръце, по далечен чуждестранен плаж, пръстите им се заравяха в пясъка, постлаха една хавлия и разопаковаха импровизирания си, набързо напазаруван обяд. Хапнаха, пиха бира, лежаха на слънце, докато не дойде приливът и вълните не обляха унесените им тела…

— Тук.

Картър спря, легнаха по корем и се загледаха към склона пред тях: беше осеян с ели и чинари.

— Сигурна ли си, че нямат постове?

— Нямат. — Лицето на Мила беше съвсем бледо на лунната светлина. — Това е мястото, на което идвам да гледам и да уча. Идвала съм тук поне десет пъти. Никога не са ме забелязвали.

— Чакайте ме тук — нареди Картър.

Свали раницата си и тръгна нагоре по опасния стръмен склон, сантиметър по сантиметър, с предпазливи и точни движения. На върха между дърветата беше равно и Картър легна и запълзя, с карабината в ръка и браунинга на хълбока.

Видя призрачната светлина на халогенните лампи по периметъра.

А после светът се разтвори пред него…

Кариерата Катая беше огромна, гигантска кръгла падина, разположена между отвесни червени скали, осеяни с храсталаци и сипеи. Скалите се спускаха към равното дъно, и то осеяно с камъни и храсталаци; една стара ела се издигаше самотна и изоставена. От едната страна имаше шест големи бараки, всяка вероятно можеше да побере по стотина мъже — или некси. Изглеждаха сравнително нови. Всички прозорци бяха затъмнени, но Картър успя да зърне проблясъци в краищата на дръпнатите пердета. До бараките се издигаше малка сграда, вероятно оперативен щаб. На ламаринения покрив имаше модерни сателитни антени. И щабът, изглежда, беше построен сравнително наскоро.

На известно разстояние от бараките имаше няколко постройки, направени от нагъната галванизирана ламарина, те изглеждаха по-стари. Намираха се до огромната блестяща помпа за левиатан, която дори по това време тихо бръмчеше и изпомпваше новото гориво в пет гигантски цистерни — всяка поне четирийсет метра в диаметър, боядисани в матирано черно. Близо до бараките имаше два сиви танка, двигателите им бяха изключени, и петнайсетина големи камиона с по шест колела, като онези, които Картър беше видял в стария лагер. Явно ги използваха за превозване на войници.

— Голяма операция провеждате тук, момчета — измърмори Картър и заобиколи, за да огледа по-добре.

До кариерата можеше да се стигне само по един широк път. Още четири танка осигуряваха допълнителна защита, две високи дървени вишки се белееха в нощта с по двама снайперисти на всяка. Отзад бяха разположени още две дървени кули и в тях също имаше снайперисти. И тогава Картър ги видя — бяха почти идеално замаскирани до четирите дървени вишки със снайперистите.

Ракети земя-въздух SM–7.

Разработени на базата на Mini-SM–7,8 във вариант III/IV и IVa, SM–7 бяха много по-компактни и дискретни от ракетите земя-въздух, използвани в предишните войни. Използваха електронни контрамерки под формата на монопулсиращи на ниски честоти приемно-предавателни системи за радарно насочване и инертно насочване по време на полета. Изстреляни с помощта на вертикална система SM–7,8 VLS, ракетите земя — въздух SM–7 бяха идеални за пресичането на заплахи както на голяма, така и на малка височина и улучваха целта почти 100%, дори самолетът да притежаваше електронна антиракетна система като изтребителите EMC–6, „Локхийд“–52, „Сикорски“–2212 ASAM.

„Мамка му! Готвят се за въздушен удар“.

Картър зачака търпеливо, гледаше, броеше, отбелязваше.

Теренът се пазеше от некси, тежко въоръжени с автомати и пистолети. Патрулираха в отряди по четирима и имаше поне осем отряда — което означаваше трийсет и двама в патрулите, осем снайперисти и шест танка T76. И всичко това беше подкрепено от сериозен брой ракети земя-въздух и един бог знае колко некси в казармите.

„Много боеприпаси“ — обади се Кейд.

„Играта загрубява“.

„Мислиш ли, че Джем е там?“

„Възможно е. Тук са го докарали заедно с телата на Слейтър и Ти Ти. Дотук водят следите. Ако не тръгнем по тях — край с Наташа и детето ми“.

Кейд не отговори.

Картър се върна пълзешком до Мелеза и Мила.

— Много ли са? — попита Мелеза.

— И още как — отвърна тихо Картър. — Патрулират по четирима, снайперисти във вишките и танкове.

— Мразя танковете — измърмори Мелеза.

— Не разбирам защо има толкова много некси. Изведнъж се сетиха да пазят левиатана ли? Мила, винаги ли е имало толкова много войници тук?

— Не. Отначало беше съвсем малък лагер, когато започнаха да копаят. През последните седмици доведоха много хора… некси. Целият район опустя, плашат всички, дори полицията стои настрана.

— Гадни рушветчии — каза Мелеза.

— Може би.

— Какъв ти е планът?

Картър се усмихна и срещна страховития поглед на Мелеза.

— Съвсем прост. Двамата с Мила ме чакате тук, аз отивам сам. Ще разбера дали държат Джем тук.

— Не.

— Какво значи „не“, мамка му!

— Аз те забърках в това, Картър. Аз ще отида да видя дали Джем е вътре. Той е част от моя отряд, аз съм виновен, че го хванаха… Трябваше да ида с тях.

— Какво? — Картър се ухили. — Мислиш ли, че ако беше с тях, щеше да има някаква разлика? Използвай мозъка си, човече — тогава щях да съм тук сам и да търся четири, а не три трупа.

— Или изобщо нямаше да си тук.

— Слушай, знам как се чувстваш, но погледни фактите. Ти си спец по прочистването на некси, признавам. Ако се наложи да гръмнем това място, с радост ще те оставя да потанцуваш с огнепръскачката си и да свършиш работа. Но мен ме бива по тайните операции — в интерес на истината, аз съм най-добрият. И ти го знаеш.

Втренчиха се един в друг.

— Мелез, за един час ще вляза и ще изляза.

— Нека дойда с теб, Картър. Прекалено е опасно.

Картър поклати глава.

— Не, не, приятелю. Трябва да наглеждаш новата си приятелка. В крайна сметка не можеш да кажеш, че я познаваш. Ами ако е постановка? Капан. — Думата остави гаден вкус върху езика му.

— Не е, Картър.

— Докажи го.

— Знам го. Ето тук. — Огромният мъжага сложи ръка на сърцето си.

— Нищо не знаеш, Мелез. Можеш да дойдеш само ако й пуснеш един куршум в главата. Искаш ли да го направиш? Тогава стига си хленчил. Дойде при мен в болницата, когато Наташа умираше, защото имаше нужда от помощ — да, аз имам собствени мотиви, но ти дойде при мен поради една причина: защото мога да свърша работата. Така че ме остави да я свърша.

— Какво искаш да направя?

— Като им гледам отбраната, бих казал, че и дума не може да става за въздушно нападение. Копелетата са се поучили от миналите си грешки. Единствената ни възможност са танкове, които да изкарат армията от нексове, другият проблем е единственият път, по който се влиза и излиза. Това ограничава атаката… но това ще е проблем само ако се издъня.

— Мисля, че Спиралата трябва да узнае веднага за това място. Пък сами да си правят изводите.

— Добре. Прати известие, щом тръгна. Повикай хеликоптери и танкове, ако играта излезе извън релси. Отивам, докато още е тъмно и имам прикритие…

— Защо не почакаш подкреплението?

— Имам лошо предчувствие за това място… и не искам да изпускам момента. Нямаме време. Трябва ми тази машина… На Наташа й трябва тази машина. Или — погледът на Картър стана суров — не отговарям за действията си…

 

 

Картър изчезна в нощта, стопи се като призрак от страшен кошмар.

Мелеза се облегна на дървото, сложи карабината в скута си и набързо написа цифровия си доклад за Спиралата и го изпрати под формата на бойна тревога. Първа степен. До най-високо ниво.

Усмихна се свирепо.

— Ще се справи ли? — попита тихо Мила, русата й коса потрепваше от вятъра.

— Да, Картър е върхът — каза Мелеза.

— Трябва ли да продължим да наблюдаваме?

— Трябва да сме предпазливи.

— Следя ги от месеци и никога не са ме хващали. Аз съм предпазлива и невидима.

— Картър те забеляза на хълма.

— Да — съгласи се тя. — Той е добър. Как му викате? Убиец? Психопат?

— Не бих стигнал чак дотам — отвърна Мелеза.

— Аз бих — каза Мила. — Виждам го в очите му. Според мен е луд.

— На този свят, любима, според мен всички сме малко луди.

 

 

Картър клечеше в мрака на ръба на кариерата; беше нащрек — готов за всичко. Откопча спайдъра си — автоматичната макара — и го прикрепи към една скала. Малки свредели се забиха в камъка и го застопориха. Картър вдиша дълбоко влажния нощен въздух, отскочи от ръба и се спусна в кариерата Катая.

Халогенните лампи отдолу светеха.

Камиони идваха и си отиваха, двигатели форсираха по камъните. Левиатановата помпа работеше и той си представи как гъстата течност се излива в цистерните — готова за рафиниране и разпространяване по целия свят…

Съсредоточи се.

Джем… къде е?

Очевидно. Оперативният щаб.

Кубинките на Картър се спускаха по почти вертикалния склон с безкрайна предпазливост: едно търкулнато камъче можеше да го издаде, снайперистите да го хванат на мушка и — бум! Месо за псетата. Картър не бързаше. Имаше още три часа до разсъмване… нямаше защо да пришпорва нещата.

Стъпи на една издатина и изчака, жицата се нави зад него като пъпна връв към майката скала. Отново погледна към патрулите некси, острият му поглед забеляза движенията им, експедитивността и като че ли самоувереността им. Или беше арогантност?

Ухили се. Щеше да даде на тия арогантни некси подаръци, които никога нямаше да забравят.

Спусна се по стената. Бе запечатал в съзнанието си като на карта разположението на военните съоръжения и сградите, начина, по който патрулираха нексите. Щом стъпи на земята, натисна едно копче и спайдърът се пусна от скалата и бавно се нави. Картър го закачи на колана си.

Клекна, за да успокои дишането си.

Хвана браунинга и преметна карабината на гърба си. Завинти заглушителя и си спомни последния път, когато го беше използвал — в Швейцария…

Запровира се през храстите и камъните, спираше да огледа патрулиращите некси. Добре действаха — под строй, тежко въоръжени.

Загледа се в оперативния център. Вратата се отвори и излязоха трима мъже, тръгнаха към сградите от нагъната ламарина до левиатановата помпа. Картър прехапа устна и се заслуша в разговора им… не знаеше дали Джем е жив, пленен ли е, мъртъв ли е, или е откаран някъде далече.

Можеше ли да рискува и да сканира с електронния куб?

Не. Враговете можеха да го засекат. И с него щеше да е свършено.

Изтръгна насила от ума си спомена за Наташа и нероденото им дете. Не можеше да си позволи да мисли за тях сега.

Чакаше… Мина половин час и нещата се поуспокоиха. Пет камиона потеглиха с рев, натоварени с пет огромни цистерни. Фаровете им разрязваха мрака, двигателите им ревяха, тежките гуми вдигаха облаци прахоляк… и оставиха страшна тишина по дирите си.

Патрулите се поотпуснаха.

Картър си погледна часовника.

3:20 сутринта.

Време за действие.

Пое си дълбоко дъх и като изчисли времето между двата патрула, се промъкна по края на кариерата; вървеше на зигзаг, искаше да стигне от задната страна на оперативния щаб, гледаше да се придържа колкото се може по-близо до сенките и дърветата.

Надяваше се, че снайперистите няма да го забележат.

 

 

Мелеза си погледна часовника.

03:17.

— Хайде, Картър, какво се туткаш, по дяволите?

Бяха наблюдавали кариерата известно време, видяха как товарят взводове некси на камионите, как пълнят танкерите с левиатан, слушаха неспирното бръмчене на помпата, но после Мелеза реши, че е прекалено рисковано да си подават главите — можеше да ги гръмнат.

Спуснаха се малко по надолу по склона и се заслушаха, чакаха някакъв звук за тревога — сирени, изстрели, каквото и да е.

— Уморена ли си?

Мила кимна. Беше бледа и изтощена. Опитваше се да изглежда смела, но Мелеза усещаше слабостта й.

— Добре съм.

— На колко години си?

— На двайсет.

— Малка си.

— Аз съм истинска жена — каза тя и се усмихна.

— Искаш ли да поспиш?

— Не.

— Ела, малката. — Мила се приближи до Мелеза и той я прегърна. Тя опря глава на гърдите му. Очите й се затвориха и Мелеза погледна надолу към главата й, към прекрасната копринена опашка. Вдиша аромата й. Не беше далеч от похотливи помисли.

Мила въздъхна и заспа.

Мелеза се чудеше как Картър смята да измъкне Джем, ако той не е в състояние да се движи.

Е, Картър щеше да измисли нещо. Сигурно щеше да го спаси и да чака подкреплението… И скоро — дано имаха късмет — танковете щяха да дойдат.

Мелеза кимна, езикът му търсеше една троха в беззъбата му уста. „Шибана троха — помисли си. — И шибани зъби“.

Метал се опря до тила му.

Дуло на пистолет.

— Пусни карабината, шибаняко.

Мелеза замръзна.

Появиха се от тъмното, движеха се като призраци с насочени автомати. Некси. Дванайсет на брой…

Мелеза бавно пусна карабината и побутна Мила да се събуди.

— О! — каза тя, като видя нексите. — О!

— Браво! Доведе ги право при нас.

— Аз ли?

— Наблюдаваме те от седмици — тихо отвърна един от нексите, медните му очи прогаряха лицето й. Приближи се и я цапардоса с приклада по главата. Тя се просна на земята, от раната й шурна кръв.

— А ти…

Мелеза се нахвърли върху некса, а той спокойно отстъпи и заби юмрук в челюстта на здравеняка. Мелеза се дръпна, контрира го с един отдолу, но нексът се извъртя и стовари автомата в лицето му.

Огромният агент на Спиралата се просна на земята.

Пет силни ритника и той изпадна в безсъзнание.

Вързаха двамата пленници с жици и ги повлякоха надолу към камиона, чийто ауспух бълваше сив дим в тъмната влажна нощ.

— Още един.

— Чудесно.

Камионът изчезна в нощта.

 

 

Картър приклекна, от устата му излизаше тихо хриптене, стискаше браунинга. Претърколи се в сянката под огромната ела, усети как игличките се забиват през дрехите му и изчака тихите стъпки на патрула да отминат.

Бавно издиша, стигна лазешком до дървените стени на оперативния щаб и спря до най-близкия прозорец. Беше затъмнен, но като се изправи, Картър успя да надникне през пролуката между пердетата.

Оперативният щаб беше празен…

Той огледа добре, за да е сигурен.

С ръка до стената, се плъзна покрай сградата и погледна двете вишки със снайперистите. Нексите стояха неподвижно, медните им очи сканираха като роботи. С едно бързо движение Картър стигна до вратата, вмъкна се в щаба и затвори.

Озова се в голямо помещение. В единия край имаше ниски нарове, четири походни легла, груба маса със столове около нея, а в ъгъла имаше кухненски бокс с печка, мивка, чайник и мръсни чаши и чинии. Вдясно по цялата двайсетметрова стена се простираше дървен плот с всевъзможно компютърно оборудване, скенери, пулт за управление на сателит и други сложни машинарии, които според подозренията на Картър имаха нещо общо с ракетите земя-въздух. Върху сивите метални конзоли проблясваха лампички — премигваха в оранжево и зелено, после лумваха в лилаво. До модерното компютърно оборудване имаше няколко големи лавици с документи и карти, имаше и цифрова карта. Картър тръгна натам.

„Прекалено тихо е“ — обади се Кейд.

„Знам“.

„Може да е капан…“

„Трябва да намеря Джем. Нямаше смисъл цяла нощ да клеча в гората“.

Картър се загледа в картите. Имаше няколко континента и явно показваха находища на левиатан — разработени и потенциални, както и някои, които се разследваха от Инспектората по горивата. Страните включваха Египет, Афганистан, Китай, Перу, Русия, Норвегия и Австралия. Картър вдигна електронния си куб и той сканира информацията с цифрово писукане.

Приближи се до конзолата, включи я и цифровата карта оживя. Искаше парола и Картър постави електронния куб до компютърния терминал — той тихо щракна и букви и числа проблеснаха с невероятна бързина по дисплея, докато кубът пробиваше защитата на терминала. Цифровата карта се фокусира…

Отново находища на левиатан…

По картата имаше и други маркировки, бяха осветени в яркооранжево и премигваха.

Очите на Картър бяха привлечени от Лондон и в този миг…

Из цялото помещение се посипаха стъкла: прозорците изтрещяха и в щаба скочиха некси с насочени автомати. Картър приклекна и мълчаливият браунинг изтрещя в юмрука му. Двама некси отнесоха по един куршум в лицата, кръвта шурна като дъга и те се строполиха на дървения под.

Картър посегна да презареди…

Дулото на пистолет се допря до челото му.

— Станал си по-бавен — каза нексът; гласът му беше тих, безполов, монотонен. Беше влязъл през прозореца зад гърба му, докато той стреляше.

Картър се ухили.

— Да, вече съм стар за тази игра.

Другите трима некси се приближиха и му взеха браунинга и карабината. Вързаха му здраво ръцете зад гърба с жица и един от нексите — явно водачът, макар че нямаше нашивки — се извърна и погледна двамата, които лежаха мъртви на пода.

Извъртя се, медните му очи горяха. Пристъпи към Картър.

— Ти си трън в очите ни от доста време.

— Супер.

Браунингът на Картър се стовари върху собствената му глава, мракът се завъртя в различни шарки и се разля в червено море, по което се носеха ярки искрящи звезди. Вдигнаха го на колене и той премигна, раздвижи челюстта си и изплю кръв на пода.

— Можем ли да го убием?

— Не още. Водят и другите.

Картър изруга наум, облиза устни и огледа стаята. Опита се да разхлаби жиците и получи нов удар от собственото си оръжие, който го накара да се строполи тежко на дървените дъски. Лежа замаян няколко минути, болката пулсираше. Нексите отново го вдигнаха на колене и той започна да се смее: продължителен, нисък, злобен смях.

— Кое е толкова смешно?

— Взривът.

— Какъв взрив?

— Отворете си очите, малки червеи. Малко остава, преди цялото ви левиатаново находище да хвръкне във въздуха… в крайна сметка, тъпи копелета, работата ми е да унищожавам…

Нексите се спогледаха и двама се извърнаха и тичешком напуснаха оперативния щаб.

„Остават още двама“ — прошепна Кейд.

Картър не погледна, но знаеше, че електронният му куб е върху цифровата карта на терминала. Главата му пулсираше от болка. Той се извърна малко, за да се нагласи по-добре, отпусна мускулите си и зачака…

Вратата се отвори с трясък.

Първо влезе Мелеза, смазан от бой, кръв течеше от устата, носа и челото му. Беше здраво вързан и — естествено — псуваше. Държаха го двама некси. После влезе Мила, също вързана, олюляваше се и говореше нещо на словенски. Дойдоха още двама некси и Картър изруга навалицата в стаята…

„Ще е още по-забавно“ — каза Кейд.

„Какво искаш да кажеш, по дяволите?“

„Повече тела, които да изгоря“ — мрачно отвърна той.

И тогава…

Тогава влезе Дюрел и още един човек — висок мъж с прошарена брада и късо подстригана прошарена коса. Беше едър и силен и погледът му се прикова право в Картър. Двамата спряха, оставиха вратата отворена и вътре нахлу студеният нощен порив на вятъра.

Възцари се тишина. И…

— Господин Картър — обади се тихо Дюрел, отметна качулката и разкри чудовищния си лик. Тънките медни процепи изгаряха Картър. — Радвам се да ви видя отново. Такава приятна изненада.

— Мислех, че си го убил — измърмори Мелеза.

Картър кимна.

— Следващия път ще се погрижа да го улуча в лицето, макар че като го гледам колко е грозен, някой вече го е направил.

Дюрел се изкикоти, от изкривените му челюсти се стичаше слюнка.

— Поздравявам ви за решителността, господин Картър. Отдавна не сме залавяли толкова ценен враг.

— Жалко, че трябва да умре — каза Гол, без да откъсва поглед от Картър.

— Ти истинският Гол ли си, или не? — отвърна Картър, като насочи вниманието си от Дюрел към някогашния си приятел и съюзник. — Видях как падна от скалата, после ти наврях граната в устата и и двата пъти те видях как умираш. Изглежда, имаш известна доза безсмъртие в кръвта.

— Първия път не умрях — избоботи Гол. — Първия път бях спасен… от Дюрел. А втория път се срещна — той се усмихна леко, — да кажем, с прототип… форма на некс, която бяхме разработили преди години.

— И сега показваш истинската си същност?

— Истинска същност? — Гол се намръщи. — Това не е предателство, Картър. Времето на Спиралата изтича. Спиралата е слаба. Тя е отживелица и има нужда, как да кажем, да бъде принудена лекичко да се оттегли.

Картър не отвърна нищо.

Погледна към Мелеза и двамата агенти на Спиралата мълчаливо се разбраха.

— Кое е това пале, дето мисли да хапе? — изсъска Дюрел и се извъртя, движението му беше вихрено, с невероятна бързина извади ноктите си от диплите на тъмната мантия и цапардоса Мелеза по главата. Здравенякът политна и се удари в отсрещната стена на оперативния щаб, след което тежко се стовари на земята, кръв се стичаше от устата му. Той изстена, подбели очи и се отпусна неподвижно на пода.

— Какво искаш от нас? — студено попита Картър, удивен от невероятната бързина, която беше демонстрирал този урод.

— Не — отвърна Дюрел, очите му горяха от гняв. — Вие какво искате от нас? Дошли сте да унищожите помпите ли? Или да търсите… врагове?

Картър се втренчи в очите на Дюрел; дишаше дълбоко и се мъчеше да се овладее.

— Дойдохме да намерим Джем. Следите му водят дотук. Случайно открихме левиатановата ви станция и честно казано, изобщо не ми пука за стремежа ви към шибано световно господство. Искам само да намеря Джем.

— Странно.

Дюрел се приближи до Мила и я хвана с нокът за брадичката, вдигна лицето й, за да види уродливата му глава. Очите й се разшириха от ужас, устата й зина.

— Та за какво ти е Джем, Картър?

— Жена ми умира. Джем може да й помогне. Тук ли е? Или е мъртъв?

— А, сладката Наташа, спомням си я много добре. Тя имаше пръст в разгрома на Спираломобила… е, Картър, ти си най-старият ми и най-смелият враг. — Дюрел като че ли се усмихна, пусна брадичката на Мила, обърна се, застана пред Картър и наведе глава, широкото му обезобразено лице се приближи на сантиметри до неговото. — Изглежда, още веднъж си във властта ми. За съжаление, нещата няма да се развият по план за теб и малкия ти отряд. Да, за да отговоря на първия ти въпрос, Джем е тук. И, не, изобщо не е мъртъв…

Дюрел се отдръпна.

Картър долавяше странната му миризма на некс, която тревожеше най-страшните му кошмари. Присви рамене. Кръв се стичаше по китките му — жицата се впиваше все по-здраво в плътта му.

Нещо се размърда зад вратата и една масивна фигура изпълни рамката и се наведе, за да влезе. Изправи се; триъгълната глава се вдигна и медните очи се втренчиха право в…

Картър.

Приближи се — покритите с броня крака думкаха по дървения под — и спря. Олюля се леко, очите му премигнаха от силната светлина.

— Много е топло тук.

— Съгласен съм — отвърна тихо Дюрел. Погледна Картър. — Запознай се с новия ни скорпнекс. Отне ни доста време, докато създадем такъв прекрасен екземпляр, но нека да кажем, че този път случихме на човек, върху когото да го създадем, с когото да го кръстосаме.

Картър се намръщи.

Вгледа се в огромното лице на скорпнекса и изведнъж чертите на обезобразеното лице си дойдоха на мястото. Картър премигна и усети как коленете му омекват. Залитна — двата некса го хванаха здраво — и яростно тръсна глава. Не можеше да повярва…

— Не може да бъде…

Джем, скорпнексът, се усмихна. Лиги се стичаха от изкривената му челюст и капеха по пода.

— Не, мамка му! Това е невъзможно!

— Здравей, Картър — каза Джем; гласът му беше тих и променен, но все още се познаваше.

По бузите на Картър се стичаха сълзи.

— Джем! Какво са направили с теб, по дяволите…

— Картър. — Скорпнексът широко отвори ръце, чу се тихо потракване, когато хитиновите му плочки се размърдаха. — Това е добро, това е прогрес, това е еволюция.

— Джем!…

Главата на Джем се извъртя и той погледна Мелеза, който стоеше паднал на колене в ъгъла; лицето му беше обляно в кръв, очите му бяха ококорени от ужас.

— Добре дошъл, Мелез — изръмжа тихо Джем.

Дюрел се изкикоти.

— Такъв прекрасен момент. О, сърцето ми кърви… а сега да се залавяме за работа. Джем?

Джем обърна поглед към Дюрел.

— Да?

Нексите повлякоха Мила към вратата. Двамата, които държаха Картър, го пуснаха и се дръпнаха: оставиха Картър и Джем в средата на стаята, а Мелеза на колене в ъгъла.

Излязоха от помещението заедно с Гол. Дюрел остана… да гледа от прага.

— Те търсеха теб, Джем. Намериха те. Убий ги и двамата.

Огромната глава на Джем се поклати, погледът му се вторача в Картър, който стоеше с наведена глава и блуждаещ мрачен поглед; ръцете му бяха вързани отзад.

Джем като че ли се ухили, светлината проблясваше по дългите му извити зъби.

И за частица от секундата той атакува…