Анди Ремик
Земетръс (11)

10.
Световен мащаб

Джем сънуваше.

— Ти ги уби.

Той се вгледа в лицето на Ники. Сълзи се стичаха по пухкавите й червени бузи и той наведе засрамено глава към охлузените си обуща, после отново вдигна поглед.

Обвинението в очите й го рани много по-силно от куршум.

— Не бях аз — тихо каза той; сълзите му се стичаха по бузите.

— Уби дори децата — извика тя. Пристъпи към него и го удари, силен десен ъперкът, и той се олюля. Пое удара с наведен поглед и се опита да обясни, но всичко се въртеше бясно в главата му, мислите му бяха замъглени, мудни, объркани.

— Ти ги разкъса.

— Не бях аз!

— Разкъса лицата на децата, гадно копеле такова, видях, всичко видях… ще гниеш в ада за това, което направи…

Главата на Джем се изправи. Очите му изведнъж се присвиха и той замахна, извитият му нокът раздра шията на Ники, разпори надолу от ключицата до гръдната кост, чу се гадният звук на разпорена плът и изпукване на скъсани сухожилия и хрущяли. Тялото й се раздели на две части и те се свлякоха на земята без звук. Кръвта й шурна и очите й се изцъклиха, вторачени с празен поглед в стената. Джем наведе глава на една страна и я огледа замислено, подритна двете й половини с крак.

Събуди се в тъмното. Плачеше. Стаята беше студена и това му харесваше, студът успокояваше кипящия му мозък. Размърда се с мъка, ставите му бяха схванати, и стъпи на крака, бронята му изтрака. Главата му се наклони и той усети как слюнката се стича от устата му, между челюстите, които не можеха да се затворят както трябва.

Но тогава…

Това беше той, нали? Такъв си беше по принцип.

Отиде до големия леген с вода и се вгледа в отражението си, то леко се поклащаше. Малките му медни очички бяха оградени от черни заострени връхчета — сякаш бяха изгорени, — защитните плочки на лицето му бяха целите нагърчени и се сливаха с розовата плът. Челюстите му постоянно мърдаха, сякаш непрекъснато дъвчеше, той усещаше как кътниците му стържат.

Помниш ли?

И той си спомни жената от съня си.

Тя плачеше.

„Защо?“, помисли си.

Децата, които беше убил — те бяха просто прясно месо, месото на врага. Щяха да пораснат, да станат войници и да тръгнат да търсят некси с пушки, сеещи смърт — беше просто обикновено унищожение. Така както човек би настъпил с крак някое насекомо…

Намръщи се, умът му бучеше.

Все още виждаше болката в очите на жената от съня си и това го объркваше. Тя го познаваше, но той не можеше да си спомни името й и това беше странно. Изгаряше го…

Нейната болка.

Джем се сви на кълбо и сънят бързо го приласка в черните си обятия.

 

 

Дюрел се вглеждаше в картата, светлината й слабо осветяваше безформеното му лице. Цветовете по синтетичния микрокосмичен свят проблясваха и Дюрел кимна, острият му език се стрелна и облиза сухите му устни.

Беше… нервен.

Нещата се сглобяваха.

Плановете се сливаха.

И усещаше промяната на силата.

„Спиралата“, помисли си той.

Усети как Гол влиза в стаята зад него и мъничко се напрегна. Изсмя се леко, развеселен от мисълта, че Гол е некс, отчасти некс, но не е чистокръвен.

Не като Джем.

Не. Дюрел се усмихна. Джем се беше оказал хиляди пъти по-чистокръвен, отколкото му се бе струвало възможно. Джем се беше оказал безупречен… истински некс… истински скорпнекс…

— Не се получи — каза Гол.

Дюрел се извърна. Не успя да долови чувство в изражението на Гол.

— Нищо. Извадихме късмет с Джем, протоколът за създаването на скорпнекс се повтаря изключително трудно и ще отнеме време. Доволен съм от обръщането на Джем — вече имаме на разположение още един воин, който е готов да умре за нашата кауза.

— Да.

— Говори с Катенхайм, нали?

— Да. Той… — Гол се усмихна. — Не вярва, че съм с теб. Мисля, че се съмнява в лоялността ми.

— Не му обръщай внимание. Той винаги малко преиграва. Но е силен, смел и бърз — не го предизвиквай без повод, защото имам нужда и от двама ви.

Гол кимна.

— Какво си мислиш за Наташа?

— Тъжен ден е — предпазливо каза Гол. — Тя е моя дъщеря и аз я обичам. Но тя сама избра пътя, по който да върви. Избра Спиралата и избра да умре за Спиралата… Не мога да я пазя вечно. Тя е голям човек.

— Много философски. Сега… — Ръката на Дюрел се показа и легна на рамото на Гол. Гол се загледа в червените очички и усети, че Дюрел очаква реакцията му: признак на ужас, отвращение или погнуса…

Наложи си лицето му да остане спокойно и неподвижно.

— Имам работа за теб. Доставка.

— Основополагащите камъни?

— Да, четири от тях. Искам да идеш с Катенхайм и Джем, да направиш доставката и да проконтролираш поставянето им. После може да поработим върху линковете към хъба и да направим последните настройки на двигателя.

— Армията мобилизирана ли е?

— Нексите войници са на крак — тихо отвърна Дюрел. — Парченцата от мозайката най-сетне си идват по местата.

Гол отново кимна. Разбираше добре.

 

 

Малкият черен чопър се спусна над пустинята и завихри пясъчна буря, гърмящите ротори отекваха над огромната равнина. Скали проблясваха от подвижните пясъчни дюни. Катенхайм приземи хеликоптера с бързи прецизни движения. Докато перките намаляваха оборотите с вой, Гол скочи на една плоска скала, следван плътно от Джем, който засенчи очи с бронираната си ръка.

Кат сграбчи пакета и ги последва. Двайсетина некса се втурнаха да ги посрещнат от дървените бараки с насочени напред автомати. Първият спря и отдаде чест.

Кат отвърна на поздрава.

— Нещата вървят ли?

— Да — отвърна съскащият безполов глас. — Очаквахме ви.

Тръгнаха по излъсканите от пясъка скали под палещите лъчи на слънцето. Зад високата ограда бяха паркирани стотина големи камиона. Базата се разкри пред очите им в истинските си мащаби — имаше поне хиляда набързо сковани бараки, в които живееха най-малко 30 000 некса. Пустинният лагер беше тих по това време на деня, само разузнавачите бяха по задачи — но през нощта, когато беше по-хладно, лагерът оживяваше.

Кат влезе в една дървена барака с вентилатор, който охлаждаше сухия пустинен въздух, и незабавно отиде до една маса, отрупана с карти. Гол зачака, от време на време поглеждаше към Джем.

Този нов скорпнекс — кръстоска на човек, когото някога беше познавал — изобщо не показваше, че го познава. Преди години Гол беше изпълнявал няколко мисии с Джем — в младежките им бурни години, — но след тази трансформация, това кръстосване, Джем явно имаше очи и ум само за едно-единствено нещо: битка — битка, която водеше към смърт и унищожение.

— Какво мислиш?

Джем се извърна, малките медни очички се втренчиха в Гол и той едва се сдържа да не отстъпи крачка назад. Широките рамене на скорпнекса се повдигнаха, той се отдръпна, извърна се и се загледа в пустинята.

— Много е горещо — изръмжа.

— Не, за броя на нексите.

— Много са — отвърна Джем, лигата му капеше по дървените дъски. — Ще се бият добре, когато дойде времето — ще убиват добре.

— Това време може да дойде по-скоро, отколкото си мислиш — намеси се Кат със свирепа усмивка. — Има някаква въоръжена колона от любопитни американци на няколко километра източно, наближават насам. Мисля да им дадем да вкусят силата ни.

— Мислех, че имаме заповед да избягваме конфликти, докато не дойде времето.

— Времето е тук и сега — тихо отвърна Катенхайм, очите му светеха. — Дюрел се разпореди. От този момент сме активизирани.

Кат поведе, Гол и Джем го последваха и тримата пак се качиха на малкия хеликоптер. След секунди роторите се завъртяха и машината се издигна рязко във въздуха.

— Ето — каза Кат.

Петдесет танка с форсиращи двигатели излязоха от огромно заграждение с дебели дървени стени и увиснал брезентов покрив, маскировката им се сливаше с пустинята. Петдесет черни хеликоптера се издигнаха във въздуха зад Кат и полетяха отстрани, за да осигурят въздушна подкрепа…

— Трябва здравата да убиват — каза Джем.

— Това е само проба — отвърна Кат и полетя след малката армия.

 

 

Американската въоръжена колона беше спряла, двигателите бучаха, командирите чакаха завръщането на разузнавачите. Пехота и бронирани хъмвита конвоираха петдесетте танка „Абрамс M1“ в пълно пустинно снаряжение. Частите заобикаляха заради информация от разузнаването, получена от анонимен източник. Стотината мъже в колоната не очакваха битка.

Сержант Торп се беше подала от танка, вдигнала цифровия бинокъл, езикът й облизваше напуканите от пустинята устни. Наблюдаваше как хъмвито на разузнавачите подскача към тях с висока скорост, зад него се вдигаха облаци прах. Обърна се ядосано.

— Заради тия тъпи копелета ще ни забележат от километри!

Огледа хоризонта, но не забеляза нищо интересно. Изруга пустинята, която я караше да се поти и да ожаднява. Хъмвито рязко спря, гумите се заровиха наполовина в пясъка и шофьорът Хамил, младеж с къса коса, хубав тен и скъпи слънчеви очила, изскочи като на пожар и изкрещя:

— Идват!

— Кой идва?

— Врагът!

Торп се намръщи. Усети как я побиват тръпки, въпреки горещината.

— Какъв враг? — извика тя, гласът й беше прегракнал от жегата, но в него се усети и нотка на страх.

— Танкове! — извика Хамил и хукна към танка. Кубинките му разораваха пясъка. — Много!

Торп отново огледа хоризонта. Виждаше само облаците пясък, които бавно се уталожваха след хъмвито на Хамил.

— Клио, скенери? — извика тя.

— Нищо, сержант.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, сержант. — Клио беше адски ядосан. — Хамил явно пак се е натряскал! Излага на риск живота на всички ни…

— Клио — спря го Торп. — Сигурен ли си, че скенерите не са заминали?

— Сто процента, сержант.

— Видях ги! — извика Торп и насочи картечницата: танковете на нексите изпълваха хоризонта, черният рояк хеликоптери летеше над тях. Бумтенето заотеква над пустинята и Торп с ужас видя как сред нагънатата равнина избухна внезапна експлозия…

Изведнъж настана истинска лудница. Свистене, после експлозии. Торп видя как един от нейните танкове подскочи и се прекатури, от него лумнаха пламъци, оръдието се заби в земята, заора в пясъка и се разцепи на две. Още един танк беше улучен, после още един, и тогава нападнаха хеликоптерите. Торп падна тежко на земята, автоматът SA1000 изтрака в ръцете й. Чопърите минаваха ниско над главата й…

Навсякъде свистяха куршуми.

Камионите избухваха.

Разнасяха се писъци.

Главата й се въртеше… а после сержант Торп полетя във въздуха. Нещо я цапардоса по тила и тя пак падна в пясъка, около нея се носеха ревове и трясъци, искаше да се претърколи, да се бие с този неочакван и непредизвикан с нищо враг, появил се така изневиделица.

Сякаш лежа цяла вечност. Усещаше как кръвта се стича по хълбока и корема й.

Гърлото й беше сухо и драскаше.

„Вода — помисли си тя. — Само… вода…“

Ръце я претърколиха. Над нея стояха три тъмни фигури и закриваха слънцето и макар че беше замаяна, можеше да се закълне, че очите им блестяха като медни, като малки разтопени слънца.

— Вода — прошепна тя.

— Млъкни, кучко.

Дулото се допря до челото й и пръсна хубавото й лице върху окървавения пясък.

 

 

Хеликоптерът на Би Би Си-Лондон прелетя над Темза, камерите снимаха от разрушения парламент чак до наклонената, смъртно ранена кула Биг Бен.

— Целият Лондон днес е в траур в памет на всички убити и осакатени от голямата трагедия — прозвуча сериозният глас на господин Максаутърн. — Това са последиците от едно от най-ужасните земетресения, сполетявали Обединеното кралство.

Камерата отново показва разрушенията.

Срутени сгради, коли, смазани от огромни блокове бетон, оголена арматура. Спасители и доброволци си пробиваха път през руините. Военните използваха танкове и булдозери, за да разчистят блокираните пътища.

Панорамата се смени с кадри от Лондонското метро: срутени тунели, разбити влакове, пълни със смазани тела, изпълниха екрана… Локви кръв под проблясващи светлини, вода шурти от пробити тръби, тихи неподвижни ескалатори, по които се стича мръсотия, кръв от зиналите усти на хиляди премазани граждани, затиснати в метрото по време на земетресенията…

Гледната точка на камерата на Би Би Си-Лондон се променя. Премества се към южното крайбрежие на Англия. Свлачищата по крайбрежието са погълнали отделни къщи и цели малки села в огромното хлътване и са ги запратили да се търкалят право в Ламанша.

Нямаше останал незасегнат район от страната — имаше панорамни кадри от Инвърнес, Глазгоу, надолу към Манчестър, Бирмингам, Нотингам, Оксфорд, Лондон и навътре към Портсмут… срутени сгради, прекъсване на електричеството в огромни мащаби, претъпкани болници — в резултат на безумните опустошения нацията беше на границата на оцеляването.

— Пътищата из цялата страна са сериозно пострадали — чу се гласът на Максаутърн — и това причинява безкрайно много трудности и при оказването на помощ в засегнатите райони…

 

 

В горещата либийска сондажна станция сондата от титанов карбид VII се въртеше в предпазната си обвивка, шлаката от скали и камъни се изсмукваше нагоре и се изхвърляше с помощта на дебели маркучи, направени от сплав и покрити с каучук. Айвърс наблюдаваше под маската от кал и парченца камък, очите му търсеха дефекти или признак, че върхът на сондата се запъва — промяна в скоростта или ъгъла на спускане, допълнителни вибрации, промени в изхвърлената шлака.

Платформата бе огромна дървена конструкция на четири километра под повърхността на земята, в една пещера. Айвърс и неговите инженери второ ниво от „Левиатан Фюълс“ работеха на смени и анализираха данните дълбоко под земята, за да са сигурни, че сондирането върви гладко. Както началниците им винаги подчертаваха: сонда, която не сондира, е сонда, която губи пари.

— Намали я на двайсет и пет — извика Айвърс през рамо, после отново обърна поглед към сондата. Беше напрегнат, нервен. Мразеше тази работа. Имаше ореола на изключително високо платена, но беше много опасна. Ако сондата от титанов карбид се счупеше в нещо със скорост 32, операторът й щеше да стане на кървава пихтия.

Прехапа устни, страшно му се пушеше. Вместо това бръкна в гащеризона си, извади дъвка и я лапна. Не обичаше дъвки, но така поне щеше да има какво да прави с челюстите си.

Среден на ръст, с пясъчноруса коса, Айвърс беше доста як, с огромни мускулести ръце и рамене, достойни за инженер на „Левиатан“ от неговата класа. Както се казва: „За яка работа трябват яки хора“.

Светна червена светлина и той видя отражението й в защитната обвивка, извърна се и се намръщи, Кастелевич му направи знак, че някой идва. Айвърс изруга, пристъпи към конзолата и провери показателите. Всичко беше наред, малки иглички проблясваха в кехлибара. Бяха стигнали до целта. Сондирането вървеше според плана.

Обърна се да види кой е дошъл и избърса потта от челото си. „Вероятно поредният шибан инспектор по горивата — помисли си. — Мразя инспекторите. Ако дете, тийнейджър или възрастен покаже признаци, че иска да учи, за да стане инспектор, трябва да го заведат зад гаража и да му пуснат един в тила“, изръмжа наум. Дъвката имаше гаден ягодов вкус.

Наистина много ги мразеше. Винаги опяваха за нещо. Винаги намираха някаква дреболия, за която да се захванат, някакво малко оправдание за огромните им неоправдано високи заплати, и винаги си пазеха задниците с цял куп безсмислена бумащина.

Чекиджии.

Айвърс се намръщи — посетителите бяха двама. Единият беше с дълга мантия, лицето му беше скрито от черната качулка и изведнъж сърцето на Айвърс се сви и той разбра, че това трябва да е…

Шефът.

Парите зад феномена левиатан.

Голямата клечка.

Беше чувал за тази почти митична фигура. Никога не се беше срещал с него, но беше разговарял с приятеля на един приятел, който бил инспектиран от този паралия с тъмна мантия, този костюмар без костюм. Казваха, че носел мантия, защото бил болен от някаква ужасна болест, която била разяла плътта му. Айвърс потръпна, догади му се, като си представи парчета плът да висят от позеленяло, пълно с гной лице.

Много добре знаеше, че този човек е строг. Много по-строг от подсмърчащите клатушкащи се бюрократични инспекторски лайна с комични подложки с листове.

Зад фигурата с мантията стоеше едър мъж с посивяла коса и брада. Имаше огромни ръце и свирепо изражение, повече би му подхождала камуфлажна пустинна униформа, отколкото тъмните панталони и широкото сако, които беше облякъл.

Айвърс пусна една фалшива усмивка, когато двамата подминаха Кастелевич — видя го как въздъхна с облекчение — и се запътиха право към него.

— Айвърс — чу се студен интелигентен глас изпод гънките на мантията.

— Да, сър. Голяма чест ни оказвате с визитата си… — Той вдигна поглед, но не видя нищо освен мрак под гънките на качулката. Не последва никакъв отговор и той изпелтечи: — Не съм имал инспекция през последните три дни. Мислех, че сте доволни от работата ни и…

— Така е — отвърна спокойният глас. — Не изпадай в паника, Айвърс. Не съм дошъл на инспекция: в интерес на истината екипът ти си върши работата безупречно от самото начало.

Една ръка — щипка — се появи изпод мантията и Айвърс, без да се усети, взе металните дискове от нея и се втренчи в гънките, в които извитата почерняла ръка се прибра веднага. Осъзна грубостта си, пак вдигна поглед към мрака на качулката и усети как пот облива цялото му тяло и гащеризонът прилепва плътно към него като влажен стегнат компрес.

— Заповед за напускане. Ти и екипът ти сте освободени от работа за един час.

— Аз… но…

— Сканирай документите. Не ти трябва друго потвърждение.

Айвърс се обърна, държеше непохватно металните дискове. Сканира ги на конзолата, после притеснено почна:

— Аз…

— Намали скоростта на пет.

— Пет? Но…

— Не ми задавай въпроси, Айвърс. Намали скоростта на пет, после се възползвай от неочакваната едночасова почивка и се благодари, че не ти се налага да чуеш отговори на въпроси, които не бива да задаваш.

— Да, сър.

Айвърс си събра нещата и заедно с Кастелевич, Ротуел и Кени тръгна към асансьорите. Обърна се и видя как едрият мъж с прошарената брада вади малък пакет…

Дюрел свали качулката си и Гол му подаде земетръсния двигател — основополагащия камък.

Дюрел се усмихна; усмивката изглеждаше странно върху обезобразеното му лице.

— Да покажем на света на какво сме способни — тихо каза той.

 

 

Свещеника носеше сиво расо, дървена броеница висеше върху мощния му гръден кош, в огромните си длани стискаше малка износена кожена Библия. Поглади корицата, очите му, изпъстрени със златни точици, се затвориха за миг, устата безмълвно редеше пасажи от Светото писание — божиите слова. Зад прозорците на кабината на команчито се простираше пустинята. Свещеника отвори очи. Проницателният му поглед се вторачи в безинтересната шир под тях.

— Скоро ще пристигнем — каза Ханеган, гласът й беше тих. Носеше шлем с дисплей за нощно виждане, който скриваше дългата й до раменете коса и усмихнатото й кръгло лице.

— Ще стигнем, когато Бог позволи, сестро — дойде успокояващият отговор на Свещеника и той скръсти смирено ръце в скута си, в мир с целия свят.

Команчито летеше в яркосиньото небе, двигателите му бръмчаха.

Слънцето рисуваше татуировки от светлина върху скучния пустинен пейзаж.

Отдолу светът се въртеше безгрижно.

Мина час и Свещеника се сепна и се събуди. „Остаряваш“, смъмри се наум и се прозина, протегна огромното си тяло в тясната кабина на команчито.

— Остават още четири минути.

— Благодаря, Ханеган. Бог да благослови децата ти.

— Сигурна съм, че вече го е направил — отвърна тя.

— Не, не — отвърна Свещеника и поклати съвсем сериозно глава. — Щях да знам, ако го беше направил.

Шлемът се извърна, подобните на очи на насекомо стъкла отпред се втренчиха в Свещеника. Той се усмихна мило на пилота, после се загледа през прозореца към далечните планини отвъд Ал Хиджаз. Саудитска Арабия — Арабският полуостров.

Руб Ал Хали — Голямата пясъчна пустиня.

Руб Ал Хали — петстотин хиляди квадратни километра почти неизследвана пустиня. Петстотин хиляди квадратни километра пясък и скали, плато, напичано от изгарящите лъчи на слънцето в продължение на хилядолетия, земя без видима привлекателност… Приютила някога Спирала_Q: високотехнологична база, където бяха направени основните разработки на военния кубичен процесор QIII под зоркия поглед на граф Фойхтер.

Свещеника наблюдаваше спокойно как команчито се накланя и слънцето искри по корпуса му, как прави огромна дъга около мястото на взрива, което бележеше някогашното местоположение на Спирала_Q. Огромен кратер насред пустинята. И въпреки че през изминалата година пясъците си бяха възвърнали по-голяма част от района, затворената вертикална шахта под повърхността си беше останала заедно с голяма част от наполовина погребаните останки от сплави, стомана и натрошено стъкло.

— Свали ни на земята — тихо каза Свещеника.

Команчито плавно кацна, роторите му вдигнаха огромни пясъчни вихри. Ханеган изключи двигателите, но ги остави в готовност, ако се наложи спешно да излетят.

Ханеган беше изпълнявала и други мисии със Свещеника.

И те не бяха никак прости…

Свещеника си подаде носа навън в жегата и се огледа. Слезе по стълбата и скочи, сандалите му потънаха в нажежения пустинен пясък. Той си пое дълбоко дъх, наслаждаваше се на аромата на непорочност в така наречения Празен квадрат, наслаждаваше се и на внезапното покачване на температурата. Напомняше му на гъсто черно кафе, плискащи се сини морски вълни по разкошни пясъчни плажове и пръхтящи камили с тлъсти храчки между злите зъби.

Усмихна се и без да обръща внимание на новите неудобства и все така стиснал Библията, тръгна през пясъка към мястото, където някога се намираше Спирала_Q.

— Боже, колко време мина — промълви и вдигна поглед към синевата горе. Слънцето напичаше и вадички пот се стичаха по тялото му под сивото расо. Усмихна се и кимна с разбиране. — Тези неща са пратени, за да проверят издръжливостта ни.

Ханеган беше кацнала доста далече от мястото на взрива на Спирала_Q. Скенерите на команчито бяха отчели, че земята е изключително нестабилна — особено за тежки превозни средства, — затова Свещеника вървеше през пустинята под ярките лъчи на слънцето и от време на време вдигаше ръка да пипне дървените мъниста около врата си и да промълви някоя молитва.

Стигна до първите следи от бомбения взрив и експлозията и спря.

Извито парче сплав, дълго около осем метра, лежеше наполовина заровено в пясъка. По метала имаше стопени парчета стъкло. Неволно го побиха тръпки.

„Сигурно експлозията е била огромна и унищожителна“, помисли си.

Същински ад.

Загази през навеяния от вятъра пясък, покрай останалите извити и стопени подпори и една огромна топка от разтопено стъкло, обезформено и почерняло. Постепенно стигна до епицентъра на експлозията, до местата, където пясъкът по края се беше нагрял толкова, че се беше превърнал в черно стъкло, сега загладено по ръбовете от пясъка. Спря и здраво стисна Библията, сякаш търсеше сила отгоре.

— Неверниците всяват хаос в света ни! — прогърмя гласът му и отекна над ямата в пясъка. Очите му изведнъж се разшириха, косата му бурно се развя от пустинния вятър. Той се ухили и тръгна към ръба на огромния кратер.

Прибра Библията под дългото си сиво расо, просна се по корем и допълзя до ръба. Усети как земята под него се движи, бавно, предупредително, и стисна зъби, когато пясъкът полетя към очите му. От ямата духаше топъл вятър.

Извади малко метално устройство, огледа се и го закачи на голямо парче разтопен метал. Задвижиха се малки моторчета и устройството — „паразитна“ макара — разяде метала и се захвана за него. Свещеника извади ръкавици, хвана тънкия като коприна конец, извърна се и започна да се спуска в пропастта…

Светът изведнъж притихна. И притъмня. Пясъкът се свличаше надолу заедно с него, влизаше в носа и устата му и се налагаше да го плюе. Сандалите му дращеха по стената; той се оттласна и се спусна в нищото. Падаше като оловна тежест, въртеше се бавно в мрака, който го поглъщаше.

Малките моторчета жужаха почти безшумно отгоре. Очите му започнаха да свикват с тъмнината и той огледа стените и остатъците от изкривени греди. За миг спря върху стар участък от нагънат метален под, извади електронния си куб и го пусна да сканира. Сини цифри проблясваха и осветяваха лицето му с електрическо сияние.

>Електронен куб v5.0 ИКАРУС

>Начало на сканиране

>Сканиране

>Засекретен код: ? ###…

>01001101 01010101 01011111 512enc

>Резултати……… 00000

Свещеника изруга и се изплю в бездната. Още пясък се посипа отгоре, спираловидни вихри, които го караха да киха.

Сандалите се плъзнаха опасно по разбития под. Свещеника пак се оттласна от пропастта на взривената подземна пещера и увисна като риба на кука, спусна се още по-надолу във всеобятния мрак.

Спускаше се сякаш цяла вечност…

Сградата на Спирала_Q беше вкопана дълбоко…

Нищо не убягваше от проницателния му поглед и на три пъти той спира, за да пуска електронния куб. И трите пъти резултатът беше отрицателен.

— Защо ме изоставяш, Господи?

Обърна поглед нагоре — небесата бяха малка светла дупка над него — и после се спусна още по-дълбоко в ямата.

Виждаше все повече и повече развалини, оцелели от безумното химично избухване на първоначалния термичен взрив. Извити панели, натъпкани с пясък, огромни участъци от натрошено стъкло и извит метал в странни извънземни форми се бяха изстреляли като куршуми и се бяха забили в стените. Стопен метал се беше стекъл и след изстиването си се беше превърнал в лъскави топчести сталактити от трегери и разбити стоманени подпори.

Най-накрая стигна до дъното.

Сандалите му докоснаха повърхността от стопен метал, примесен със стъкло. По-голямата част от твърдото покритие беше затрупана от пясък — издигаше се на огромни купчини от двата края на огромното място на взрива.

Свещеника се огледа в призрачната светлина.

Потрепери.

Това не беше място за хора.

Дори не беше място за Господ.

Вдигна електронния си куб и замръзна, усетил студен полъх — разроши косата му. Заслуша се — нащрек в очакване на нападатели, — после извади изпод полите на расото 9-милиметровия си глок — пистолетът се изгуби в огромната му лапа. Махна предпазителя с палец. Облиза пресъхналите си устни.

Тук ли бяха?

Нексите.

Отново сканира, после настрои електронния куб да претърси мястото за натрапници. Присви очи, когато малкото метално устройство потвърди, че са сами. Но той не му вярваше. Беше от хората, които вярваха на очите, ушите и Всевишния, а не на струваща милиони компютърна техника.

Набързо обиколи това, което някога бяха основите на Спирала_Q. Под сандалите му, през дебелата метър и половина плоча от стопено стъкло и метал, се виждаше оригиналният под на сградата — оригиналната основа на базата.

 

 

>Електронен куб v5.0 ИКАРУС

>Начало на сканиране

>Сканиране

>Засекретен код: ? ###…

>01001101 01010101 01011111 512enc

>Резултати……… 11110

Свещеника се премести няколко крачки в едната посока, погледът му беше съсредоточен, беше забравил за глока в ръката си. Коленичи и постави електронния куб на стопения под.

>Сканиране

>Резултати……… 11111

— Бинго! — извика той набожно.

Изправи се и изтръска пясъка от расото си. Нещо пак го накара да застане нащрек и ноздрите му потръпнаха. Имаше едва доловим мирис на метал. Той се извъртя, както беше приклекнал, с глока в ръка…

Нищо.

Изсмя се кухо и погледна нагоре към слънцето. Чувстваше се така, сякаш е на дъното на огромен ковчег или на дълбок гроб, който води право в…

Ада.

Проследи комбинациите върху електронния куб. Сините цифри за момент просветнаха. После от малкото метално устройство се появи тесен бял лъч и сряза една колона от метал и стъкло от наскоро образувания фалшив под. Малки щипки хванаха върха на колоната, Свещеника я издърпа с ръмжене нагоре и я постави отстрани.

Коленичи отново и надникна. Различи малкия метален квадрат на дъното, почернял от огньовете, беснели по време на безумния пъкъл, и възкликна:

— Аха!

В сумрака зад Свещеника нещо се раздвижи.

— Намерих те! — Изпъстрените му със златни точки очи светнаха, на широкото му лице се изписа усмивка. Електронният куб бръмчеше, глокът стоеше забравен на пода, Свещеника посегна надолу, погледът му беше съсредоточен, ръката му се протягаше, свят му се завиваше при мисълта за това, което беше открил…

Усети студен полъх…

Зад Свещеника ноктите се показаха от бронираните си обвивки и леко докоснаха стопения стъклен под на Спирала_Q. Цепнатите медни очи се отвориха и премигнаха лениво в сумрака.

 

 

Сървър на Спиралата

Файллог + 12327

 

Секретна оперативна информация/5345/Специален следствен отдел

Извлечение 324#12327

 

ДЮРЕЛ

 

Всички съществуващи файлове относно Дюрел са били унищожени от самия него, преди да предаде Спиралата.

 

Знае се, че е участвал активно в проекта Некс5 в началото на кариерата си. Работил е с Гол и граф Фойхтер. Известно е, че е продължил работата незаконно, след като Спиралата е спряла финансирането и е прекратила операциите.

 

Най-вероятно Дюрел е инициаторът на създаването на Спираломобила, насочен срещу Спиралата боен кораб, построен с цел да победи световните сили и да завладее световните военни и финансови институции чрез свръхмощния КванТех процесор трето поколение.

 

През декември 2XXX Картър попълва доклад относно смъртта на Дюрел от собствената му ръка. Тялото му обаче така и не е открито и има подозрения, че Дюрел все още е жив и на свобода.

 

Дюрел е най-опасният човек, с когото се е сблъсквала Спиралата. Познанията му са огромни и жаждата му за власт е неутолима. Той е изключително опасен и е номер едно в списъка с терористи на Спиралата.

 

Предлагат се значителни награди за информация, която може да доведе до залавянето и унищожаването му.

 

Ключови думи. ТЪРСЕНЕ>> НЕКС, ДЮРЕЛ, ФОЙХТЕР, СПИРАЛОМОБИЛ, СПИРАЛА