Анди Ремик
Земетръс (9)

8.
Скорпнекс

В съня си Джем вървеше по дълъг тъмен коридор. Имаше хиляди черни врати от обсидиан и Джем вървеше, погледът му шареше по тях, дългото му черно палто се развяваше зад него, тежките му обувки тропаха по покрития със скреж под и оставяха дълбоки следи. И изведнъж спря. Усети злата воля.

Бавно посегна, завъртя дръжката на вратата и за миг бе заслепен от струящата виолетова светлина. Заслони очи и чу ръмженето. Предпазливо прекрачи прага, видя ужасно деформирания некс във виолетовата мараня и го попита:

— Какво се е случило с теб?

— Всичко стана черно — прошепна през кривите си зъби деформираният скорпнекс. — Те ме промениха… превърнаха ме в… това. — Погледна с ужас лъскавата си черупка и мускулите, които още кървяха между влакната усукана подобно на спагети плът.

Изцапаният му с кръв нокът се вдигна към Джем.

— Помогни ми — промълви той, от устата му се проточи гъста жълта лига, осеяна с пръски кръв. — Моля те, помогни ми!

 

 

Очите на Джем се отвориха рязко. Беше му студено, ужасно студено, дъхът му излизаше на облак пара. Сводестият таван бе от грубо издялани камъни, целият в ледени висулки. Джем изпъшка, болката го пронизваше като скалпел, разрязваше плътта му някъде вътре. Обърна глава наляво в мразовития потискащ мрак и видя стотици каменни маси. Върху всяка имаше тяло: някои бяха неподвижни, някои потрепваха, други бяха сгърчени в различни пози, застинали в гърч от страшни мъки — стопиран танц на страданието.

А после видя широките ленти, които приковаваха жертвите към тежките каменни маси.

Опита се да помръдне и разбра, че и той е вързан.

Изсумтя от болка и раздразнение.

— Не мърдай. Още малко остана.

Главата на Джем се завъртя надясно — и там, най-отпред, на фона на човешкото страдание, стоеше Мейс. Лицето му беше бледо, изпито, леко деформирано — и кротко се усмихваше.

— Къде съм?

— Тук създаваме нексите — отвърна Мейс, взе една кожена чантичка и извади спринцовката. Иглата проблесна в сумрака. Сребърната течност вътре искреше и привличаше погледа на Джем в очакване на ужасната болка.

— Не, не пак, копеле гадно — изрева Джем.

— Този път ще ти хареса — отвърна тихо Мейс и нежно постави ръка върху челото му. — Забавителят подейства… няма да усетиш болка.

— Не…

Иглата се заби в плътта му и Джем се стегна, стегна се толкова силно, че си помисли, че ще се пръсне. Почувства огъня… и после нищо. Унесе се и полетя над поле със сребърни цветове.

Друг глас се разнесе в съня му:

— Направи го.

Джем отвори очи и видя черната мантия на Дюрел, блясъка на медните очи под качулката. Усмихна се, изпълнен с топлина — и изведнъж студ проряза вените му и той ахна. Мейс държеше нещо, което се гърчеше, и Джем премигна, бавно, сякаш клепките му бяха намазани с мед — три пъти премигна и после фокусира погледа си върху…

Скорпион.

— Какво…

Искаше да попита: „Какво ще правите с това?“, но устните му не можеха да помръднат. Студът го изпълваше, превърна кръвта му в лед, очите му — в проблясващи скъпоценни камъни, слюнката му замръзна…

Мейс се наведе над него.

Скорпионът се бореше, ужасяващата му черна черупка проблясваше — сякаш беше полиран камък. Мейс вдигна стиснатия си юмрук, а Дюрел извади малка сребърна кутийка и я отвори с тихо щракване…

Мейс пусна скорпиона в устата на Джем. Той искаше да извика, но не можеше, искаше да се бори, но ледената инжекция беше убила волята му. Усещаше как скорпионът се движи в устата му, по езика и венците му. Догади му се, едва не повърна, но ледената инжекция го държеше в робство. Мъхнатите крачка минаха по зъбите му, жилото се стрелна — веднъж, два пъти, три пъти — но Джем не почувства болка, въпреки че усещаше как отровата навлиза в системата му, като заразена кръв. После видя юмрука на Мейс — в шепата му имаше мърдащи хлебарки, вонята им достигна до ноздрите на Джем. Мейс ги натика в устата му, при скорпиона. Джем усещаше как мърдат, как влизат надолу в гърлото му. Единственото, за което си мислеше, беше: „Това е кошмар, ей сега ще се събудя“, но щом отвореше очи, бе в същата зала и Мейс продължаваше да се взира в него, като учен, който извършва експеримент.

Още една инжекция. Този път в гърлото.

Джем опита да извика, но насекомите запушваха устата му; в пристъп на паника усети, че вече не може дори да диша.

Дюрел подаде на Мейс един черен диск. Нексът пристъпи напред и се усмихна.

— Скоро ще свърши. — Медните му очи блестяха от…

Доброта?

„Майната ти!“ — изкрещя умът на Джем, но той беше прекалено зает да се мъчи да тръска глава, за да изплюе лазещите насекоми. Мейс постави диска върху устата му и отстъпи назад.

— Трябва да приемеш Авелах.

Дискът беше ужасно студен и усещането беше едновременно за течност и за твърд метал. Джем усети как нещо се движи и се разпростира, променя се и се увеличава, гъстото черно катаболично вещество преминаваше от устата към гърлото, врата и главата му. После се спусна по голото му тяло, по ръцете и краката му, той усети как метална клетка прилепва плътно към плътта му. Черният течен метал покриваше кожата му, обгръщаше го целия.

Авелахът го покри.

Проникна в него.

Насили го.

И за миг успокои болката. Студът се разпростря по голата му кожа като хладна гладка коприна — после се вля в очите и в устата, порази устните, езика и хранопровода. Гореше, и гореше страшно.

Джем се опита да извика, но студеният мазен метал се разля и изпълни дробовете му, сля се с насекомите в устата и гърлото му. Той вдишваше сяра и секретите на насекомите. Потъна в бял фосфор. Погълна напалм.

Болката беше безкрайна.

Страданието го изгаряше хиляди години.

И изведнъж всичко свърши, сух прашен пустинен вятър повя през душата му. Сълзи се стичаха, като сребърни капки от стопен лед, по набръчканата му кожа.

Насекомото беше завършено.

 

 

Дюрел се облегна в черния кожен стол. Беше студено и това го успокояваше. Ръцете му бяха отпуснати върху ледената кожа. Главата му беше наведена, медните му очи бяха взрени в каменния под.

Мейс влезе и Дюрел си нахлупи качулката, но Мейс все пак успя да зърне за миг ужасното му обезобразено лице.

— Готово — каза Мейс.

— Успешен ли е?

— Както знаете, променихме последователността и състава на забавителите и използваме друг вид хлебарки. Само времето ще покаже дали ще се получи още един скорпнекс.

Дюрел се засмя студено.

— Не е лесно да опиташ да повториш една грешка! Колко индивида умряха дотук? Вече им загубих бройката.

— Направихме шейсет и осем опита — отвърна Мейс; медният му поглед не се отместваше от Дюрел.

— И това е шейсет и деветият? От друга страна, Джем може да докаже издръжливостта и волята си да оцелее. Именно това го направи агент на Спиралата. — Дюрел изплю името на организацията като лепкава храчка.

— Да. Поне досега показа голяма издръжливост и се постарахме да запазим кръстоската максимално чиста.

— Колко дълго?

— Ще разберем през следващите няколко часа.

— Добре. Дръж ме в течение.

 

 

По това време на нощта цареше пълна тишина. Обслужващите некси си бяха в гнездата и Мейс беше съвсем сам… като се изключеха стотиците тела върху каменните маси в този студен подземен свят.

Спря пред Джем… Авелах отдавна беше възвърнал първоначалната си форма и черният метален диск, машината, беше махната от лицето на Джем и поставена обратно в светинята на сребърната кутийка, предназначена да го пази и презарежда.

Главата на Джем беше отметната, очите му бяха притворени, лицето — мъртвешки бяло. Устните му бяха здраво стиснати и Мейс с мъка разтвори устата и зъбите му. Бръкна вътре и извади черупката на скорпиона — беше толкова крехка, че се разпадна на прах в пръстите му. После внимателно извади остатъците от черупките на хлебарките и ги изтръска на каменния под, бавно отвърза ремъците, които обездвижваха Джем на масата, и прокара ръка по голото му леденостудено тяло. Беше като от стъкло, студено и твърдо — и леко проблясваше, сякаш беше лъснато с мазнина.

— Чудесно! — каза Мейс и кимна.

 

 

Джем ги усещаше в себе си. Опита се да ги пропъди, но те не искаха и не можеха да излязат от него.

ние сме заедно

слети

в едно

те ни направиха едно цяло

Болката ги превърна в огън и потече като киселина през вените му. Метална медна воня, като гадния мирис на застояла кръв, заля ноздрите му и се татуира върху езика му, стана част от него, инжектирана в плътта, в кръвта, в мозъка му.

Джем пропадна в тъмната дупка на отчаянието.

 

 

После се събуди.

Лежа дълго на каменната маса, мислено претърсваше тялото си за следи от наранявания. Всичко беше студено. Камъкът — леден. Въздухът хапеше устните и езика му. Той дишаше, гърдите му се надигаха и се спускаха; усещаше как въздухът влиза в дробовете му и после спокойно излиза.

Бавно отвори очи.

Болка нямаше.

Това беше първата истинска мисъл, която го порази.

Нямаше болка.

През последните няколко дни беше изтърпял толкова жестоки физически и душевни страдания, че мислеше, че ще се пречупи. Но сега болката си беше отишла, беше останала единствено хладната успокояваща прегръдка на студа.

Раздвижи ръце, вдигна ги пред лицето си. Плътта му беше бяла, тебеширенобяла, и той ги разгледа внимателно: структурата, заостреността на пръстите, заоблеността на ноктите. Обърна глава на една страна и осъзна, че се намира в килия… но не в сухата прашна килия, където го бяха били в началото — тази беше студена и стерилна. С един-единствен източник на светлина: съвсем малък светилник върху влажната каменна стена — пламъче… и толкоз.

Седна и погледна тебеширенобялата си голота. В устата си чувстваше гаден вкус на метал и се изплю, после пак. Гадният вкус не изчезна.

— Сън ли беше това?

Гласът му отекна в каменната клетка на собствения му череп.

На ниската масичка имаше керамична кана с вода и чаша. Бавно, без да се доверява на тялото си, Джем стана — босите му крака се повлякоха по камъните — и наля чашата.

Нещо не беше както трябва.

Вътре в него…

Усещаше тялото си… не както трябва…

Изпи водата, за да уталожи ужасната изгаряща жажда, и се заоглежда объркано. Спомни си с погнуса насекомите в устата си, но си спомни и сънищата за коридори и огньове — и Слейтър, който стреля ледени куршуми в лицето му.

Изплакна устата си, но металният вкус си остана.

И изведнъж се разтресе от конвулсии и падна на колене, и повърна водата. Сгърчи се и пак… стомахът му изхвърляше водата, докато вътре не остана нищо. Но не спря да му се гади и той продължи да се напряга, докато мускулите му не започнаха да крещят, и си помисли, че стомахът му ще се разкъса.

После всичко свърши.

На колене, задъхан, олигавен и потен, Джем погледна сбръчкания си пенис и трепкащия си спазматично корем. Защо беше гол?

Това друга форма на мъчение ли беше?

Изпълни го див гняв.

Искаше да убие някого…

Тръгна към вратата, олюля се, вдигна ръка да потропа и по-скоро усети, отколкото чу или видя онези отвън — гледаха го. Стовари юмрук върху вратата и се сви от ужас, защото усети как костите на ръката му пукат, напукват се. Стенание се изплъзна от студените му посинели устни, по-скоро от смайване, отколкото от болката, която изригна от счупените кости, и той се извъртя… и усети как глезенът му се изважда и смачква. Спъна се, падна, почувства как левият му крак се разтроши, вдигна поглед към тавана, изкрещя и се срина на пода.

— Болката почва — каза Дюрел.

Мейс кимна и добави:

— Скоро ще се излюпи.

 

 

Стаята беше с дебели килими, в камината гореше огън. Гол стоеше пред трепкащите пламъци и гледаше картината над огромната каменна камина — „Посвещаването на Девата“ от австрийския художник Франц Антон Молберц. Погледът му поглъщаше летящите ангели и почти демоничното използване на черни и червени краски в наглед напълно невинната сцена. Огънят пукаше — звуков фон на настроението му. Той се обърна, за да стопли гърба си, и отпи още глътка бренди.

Напитката се хлъзна в гърлото му и към стомаха му като течен огън. Гол въздъхна доволно и огледа стаята.

Малките прозорци гледаха към подгизналата от дъждове долина, потънала под воала на нощта. Стените бяха покрити с дъбова ламперия, лавиците бяха пълни с прашни стари книги.

Дъждът удряше по прозорците, яростният нощен вятър виеше навън, спускаше се с животинско настървение от планините.

Гол пак отпи от брендито — мекотата му го успокояваше. Обърна се когато тежката дъбова врата се отвори и влезе Дюрел.

— Всичко наред ли е? — попита Гол.

— Да — отвърна спокойно Дюрел. — Много е топло тук.

— Всъщност е доста хладничко.

— Не обичам топлината, дразни ме.

— Мога да го загася…

— Не, не. — Дюрел вдигна ръка. Ръкавът се смъкна и разкри нещо черно, разкривено и лъскаво. Гол преглътна с мъка и се загледа в диплите на качулката, които криеха проблясващите като на котка медни очи.

— Стана ли? С Джем?

— Мислим, че да. Но заради високата смъртност го държим под стриктно наблюдение. Първоначалната болка трябва да отмине, метаморфозата да завърши и тогава… — Дюрел се усмихна — тогава той ще стане един от нас. Никой друг вид не е стигал чак дотук.

Дюрел се приближи до голямата маса и тя светна и повърхността й оживя. Загледаха се в дигиталната карта и Дюрел посочи.

Гол кимна.

— Основополагащите камъни за Център 3 включени ли са?

— Всеки момент — отвърна Дюрел.

— Значи сме близо? — попита Гол и отпи още една глътка бренди.

— Да. Близо сме.

 

 

Джем сънува ужасен сън. Падаше в дълъг тъмен тунел, който водеше надолу до безкрая. Вятърът рошеше косата му, светът беше потънал в пълна тишина. Страхът беше далечно ехо, болката — далечен сън… Стените около него бяха от лъскав черен камък, покрити със скреж, проблясваха… и изведнъж от нищото се появи издатина — ръбеста скална издатина, и Джем се блъсна, изохка от болка и се извъртя, плъзна се по отсрещната стена на вертикалния тунел, пред очите му светнаха звезди…

Надолу.

Усещаше кръв… и още нещо.

И тогава го видя. Точно когато си помисли, че падането ще е безкрайно, че може да се носи мързеливо и блажено из студените въздушни течения — видя под него да се простира вода и тунелът да изчезва, погълнат от мрака. Чуваше плясъка на вълните долу. Морето беше от нефт, тъмен живак с цвета на обсидиан, и той се носеше шеметно надолу към успокояващата му прегръдка…

Видя го да помръдва.

Да се движи.

Да се извива…

И осъзна, че е живо. Гърчещо се и живо. Летеше към море от насекоми и страхът изведнъж го порази със студен ляв прав. Усещаше го, паниката набъбваше в гърлото му, и изведнъж си даде сметка, че това е тичането на малките крачета по тялото, езика и зъбите му. Устата му беше пълна с хлебарки, които бясно се мъчеха да се освободят от запречената със зъби органична клетка.

Долавяше паниката им.

Инстинкта им за самосъхранение.

Стисна зъби, смаза няколко насекоми и усети как се плъзгат към гърлото му, поток, пълен с откъснати крачета и малки парченца от черупки. И тогава скорпионът се размърда в гърлото му и му се доповръща. Морето се приближаваше към него със страшна скорост, погълна го и светът се изпълни с мрак. С ужас осъзна, че това е токсин, гъста кипяща отрова…

 

 

Седна, пот се стичаше по челото му. Изкрещя, бръкна с пръст в устата си, погледна в тъмното. Нещо беше изникнало от глезените и пищялите му и покриваше долната част на краката с лъскава черна броня, която стигаше чак до коленете му и се сливаше с розовата плът, усукваше се около кожата и мускулите…

„Не може да се случва с мен — помисли си. — Не може да е истина.

Ники… Ники…“

Представи си сладкото й лице, опънатата назад коса, блестящите очи…

Представи си как се приближава към него, устата й е леко отворена, сладкият й дъх гъделичка устните му, очите му се затварят, целувката й го възбужда и желанието нахлува в тялото му като наркотик…

Представи си я как умира, косата й е пълна с буболечки, които приличат на малки черни цветчета и се гърчат.

— Не…

Опипа краката си. Какво беше това? Какво ставаше, мамка му?!

Болката дълбаеше вътрешностите му и той изведнъж забеляза подутина в слабините си, от двете страни на тестисите. Кожата беше възпалена и осеяна с малки черни връхчета. Усети как връхчетата пробиват кожата под опипващите пръсти и изкрещя, веднъж, още веднъж и още веднъж, а после не му остана дъх, нито светлина. Нито надежда.

 

 

Събуди се легнал на една страна, свит на кълбо. Чувстваше се странно. Нямаше болка.

Претърколи се, надигна се на четири крака и внимателно огледа ръцете си. По кафявата му кожа имаше дебели черни черти, малки заострени връхчета се подаваха от тях. Изправи се, хитиновата обвивка изтрака и той размърда ръце. Шиповете се подаваха на вълнички от ръката му и блестяха злокобно в сумрака.

Пое си дълбоко дъх.

Беше спокоен.

Премигна мързеливо.

Откъм вратата се чу тропане и главата му рязко се извъртя наляво, шиповете по ръцете му настръхнаха, очите му се свиха в тесни медни цепки. Вратата се отвори, килията се изпълни със светлина и Джем отскочи със съскане, бронята по краката му изтропа по камъните…

Влезе Дюрел.

— Добре дошъл! — тихо каза той и свали качулката си.

Джем се изправи в цял ръст, гърбът му тихо изпука; усети как между изкривените му зъби се стича слюнка. Главата му се завъртя наляво, после надясно и той подуши страха.

— Последвай ме.

Бронята му стържеше по камъните, докато вървеше след Дюрел по дългите каменни коридори. Стигнаха до някакви стълби и Джем скочи от тях, толкова тежко, че една от каменните плочи се спука. Продължиха да се спускат по каменните рампи под мъждивата светлина на електрически крушки към дълбините на замъка.

През целия път Дюрел нито веднъж не се обърна.

Джем не можеше да откъсне очи от черния му гръб. Главата му се клатеше ту на едната страна, ту на другата, очите му бяха втренчени в широкия гръб, странни метални мисли просветваха в главата му.

Убий

Убий

Разкъсай го, обърни се и избягай

Господар

Контрол

Господар

Влязоха в огромна каменна зала, украсена с гоблени, в железни скоби горяха факли. На пода имаше яма десет на десет метра, оградена с квадратни каменни блокове. Загадъчни древни знаци бяха издълбани върху някои от тях. Подът беше кръстосан от жлебове и вдлъбнатини — сливаха се в по-дълбоки канали, водещи към ямата.

Гол влезе в залата и очите на Джем се приковаха в едрия мъж с прошарена брада. Гол преглътна с усилие, предпазливо го заобиколи и застана до Дюрел.

— Безопасен ли е?

— Да.

— Дано да е така…

— Ще ти покажа.

От другата страна на залата през една каменна арка влезе Катенхайм — водеше някакъв мъж. Мъжът вдигна глава и се ококори от ужас.

— Не!

Катенхайм го бутна в ямата, той падна тежко, изправи се и опря гръб на каменната стена на кладенеца. Очите му бясно търсеха някакъв изход. Катенхайм вдигна една огромна брадва и я хвърли в ямата. Дъжд от искри полетя от каменния под. Мъжът скочи и грабна оръжието. Разбра каква е играта.

— Това е Скарлет, бивш капитан от австралийските спецслужби, понастоящем боец — спецотряд 142. Хванахме го заедно с още няколко като него в Тибет при една акция, която завърши много зле. — Дюрел потупа Гол по рамото, усмихна му се съзаклятнически и добави: — Не се тревожи. Гледай.

— Ела ми, копеле! — изкрещя Скарлет и вдигна огромната брадва, готов за битка.

— Убий го — тихо каза Дюрел.

Триъгълната глава на Джем се завъртя, медните очи се втренчиха в Дюрел. После той изсъска, скочи в ямата и тръгна към мъжа с брадвата. Тя изсвистя към него…

Джем се извърна, наведе се, за да избегне удара на тежкото острие, и заби десния си юмрук в челюстта на Скарлет. Мъжът рухна на земята и остана да лежи неподвижно. Брадвата лежеше безполезна върху камъните. Възцари се тишина.

Джем закрачи неуверено. После изведнъж скочи във въздуха и двата му бронирани крака се стовариха с трясък върху главата на Скарлет. Черепът на агента на Спиралата се пръсна, размазаният на пихтия мозък потече в жертвените канали. Джем вдигна въпросително лице към Дюрел.

— Атлетичен е — тихо каза Катенхайм, червените му очи гледаха с интерес. — Много по-бърз е от другия скорп.

— Извикай некси.

Извикаха трима воини и те се явиха с черните си маскировъчни костюми и с автомати „Армалайт X“. Стояха мълчаливо, чакаха, медните им очи бяха втренчени в Дюрел. Гол се сдържа да не отстъпи крачка назад, на лицето му се изписа студената каменна маска на стоик.

— Още ли не си сигурен? — попита Дюрел.

— Да видим — отвърна тихо Гол.

— Убийте го — отсече Дюрел и посочи Джем.

Трите некса бързо се разделиха, вдигнаха автоматите и откриха огън. Десетки куршуми калибър 5,62 засвистяха из залата и заизкарваха искри от камъните. Джем подскочи високо във въздуха, куршумите свистяха и свиреха под него. Той се извъртя, оттласна се от голата каменна стена и скочи между нексите…

Стрелбата спря.

Джем удари наляво, после надясно — шиповете се забиваха. Разряза с тях първия некс — направо му отсече лицето — и той се свлече с вик на колене, кръвта шуртеше изпод пръстите му. Посипаха се още куршуми. Джем приклекна и се завъртя, събори на земята единия от отстъпващите некси, заби юмрука си в гърба му и той излезе целият кървав през гърдите му. С другата си ръка издърпа автомата от сгърчените му пръсти и изпразни пълнителя в главата на третия некс. Наблюдаваше безстрастно как се свлича.

Барутният дим бавно се разсея.

Джем измъкна юмрука си от все още гърчещия се некс и той се свлече на земята; кръвта се стичаше по жлебовете, събираше се в каналите.

Джем спокойно взе нов пълнител от колана на некса и се приближи към останалия без лице. Той беше коленичил, стискаше главата си и пищеше. Джем напълни главата му с олово, после хвърли автомата и той изтрака на пода. Очите му се вдигнаха към Дюрел и от устните, доскоро човешки, се чу ръмжене.

— Браво, чадо мое — тихо рече Дюрел.

— Не трябваше ли да се бият в ямата? — попита Гол; куршумите бяха минали опасно близо до тях и сега той гледаше кръвта по кубинките и панталоните си.

— Джем импровизира — отвърна Дюрел. — Какво мислиш, Катенхайм?

Бившият немски парашутист кимна одобрително.

— Сила, бързина, ловкост, импровизация, безпощадност. Идеален. Ще е прекрасно оръжие срещу Спиралата…

— И спецотрядите — тихо добави Гол.

— Една последна проверка.

— Необходимо ли е?

— О, да — отвърна Дюрел.

Катенхайм изчезна и се върна с малък отряд некси. Влачеха жена и три деца — и без да забавят крачка, ги хвърлиха в кланицата. Дюрел се забавляваше, докато гледаше как две от децата изпаднаха в истерия, когато видяха кръвта по стените и разбития череп на Скарлет. Жената ги притисна към себе си, вдигна глава и изгледа мъчителите си с омраза.

— Невинно семейство, колко трогателно. Положителен пример за това, което може да постигне човешката раса — кулминацията на органичната еволюция — тихо каза Дюрел и се усмихна саркастично. — Джем, убий ги!

— Но… — ахна Гол и извърна глава…

Джем скочи в ямата, ръцете му лъщяха, омазани с кръв и мозък. Приближи се към уплашеното семейство. Тъмните му очи ги огледаха, главата му се наклони леко, шиповете по огромната му мускулеста ръка настръхнаха.

— Налага ли се, Дюрел?

Цепнатите очи на Дюрел светеха.

— Смъртта винаги е наложителна — каза той. Думите му прозвучаха като кратка увертюра към музиката от мъчителни викове и крясъци, която последва.

 

 

Гол седеше в стаята, която използваше за медитация. Замъкът, който Дюрел беше избрал за база, беше огромен. Бе построен преди стотици години и макар и преустроен от Дюрел, беше запазил някогашната си атмосфера: стените бяха дебели и предназначени да спират нашествениците, картините, гоблените, швейцарските и австрийските мебели и дебелите немски килими, постлани из много от каменните коридори и зали, бяха оригинални. Огромни черни скоби опасваха стените. Прозорците бяха с оловни рамки и при по-силен вятър тракаха.

Гол седеше на огромното легло, гол, с кръстосани крака и затворени очи. Дъждът шибаше по прозорците, но той се беше откъснал от настоящето. В медитацията си съживяваше миналото…

 

 

Тичаше, тичаше… преследван от некси. Чуваше рева на команчито над главата си, воя на свръхмощните му двигатели, усещаше как нексите го настигат — и стискаше в юмрук ценния сребърен диск със схемите за процесора QIII. Беше направил най-достойното нещо, единственото, което можеше да направи, за да спаси информацията и да даде шанс на Спиралата да спечели войната…

Саможертва…

Скочи от скалата. Право в тясната пропаст, към проблясващата долу река.

Един некс полетя след него, не защото беше програмиран така, а защото не успя да спре навреме.

Гол падаше, вятърът рошеше брадата и косата му…

По бузите му се стичаха сълзи, вятърът ги отнасяше…

Нещо го удари по тила, той се извърна във въздуха и видя, че нексът се опитва да вдигне автомата си, медните очи безстрастно се бяха втренчили в лицето му, намерението му беше повече от ясно…

Нямаше да го остави жив.

Искаше да му пусне куршум в главата — допълнителна застраховка, в случай че ударът от падането не го убие.

Проблясващата река бързо се приближаваше, Гол вдигна огромния си юмрук и нанесе страховит ляв удар. От устата на некса шурна кръв. Гол го удари още веднъж, и още веднъж. Засвириха куршуми — нексът беше натиснал спусъка. Гол сграбчи нагорещената цев, куршумите свистяха над лявото му рамо и издълбаха линии в каменната стена на каньона…

Двамата се вкопчиха един в друг…

Гол дръпна некса към себе си и му наби една глава в лицето, втора, трета, четвърта — докато той не се отпусна в ръцете му; продължиха да се въртят, да се въртят и да падат надолу, реката изведнъж блесна съвсем наблизо, стряскащо реална и…

Потънаха под водата, нексът отдолу, Гол здраво сграбчил безжизненото му тяло. Силата на удара сякаш изкара живота от тялото му. Мракът го погълна и той почувства втория удар в дъното на реката, болката изригна, заля всяка фибра на тялото му. Усети как тялото на некса под него се разкъса, как собственото му тяло се блъска в камъните, подобно на труп, запокитван от вълните в безпощадните скали…

Мракът нахлу като черен мед в съзнанието му.

И после… нищо.

 

 

Свести се на брега на реката. Десетима некси го бяха наобиколили и медните им очи се взираха в него.

— Мъртъв ли е?

— Не още.

Разнесе се студен смях.

— Завлечете го до камиона. Дюрел може да иска да го разпита.

Гол зърна сребърния диск, диска, който бе опитал да защити с живота си — бяха го взели. Повлякоха го по земята и го метнаха в камиона, болката зави от всяка частичка на смазаното му тяло. Изгуби съзнание…

Мрак; само камионът се разтърсваше силно от време на време. Гол стискаше очи и си поставяше диагноза. Двата крака и едната му ръка бяха счупени, нещо не бе наред и с гръбнака му. От тръскането на камиона изпитваше адски болки. Зарадва се на мрака, когато накрая — най-сетне — го обгърна отново.

 

 

Свести се от ярка светлина.

— Ще те заболи малко — каза Мейс, усмихна се и заби иглата в гърлото му. Изгарящата болка го завладя и той изкрещя, а Дюрел се приближи, медните очи го гледаха със състрадание…

— Добре дошъл, приятелю.

— Майната ти, Дюрел! Ти си предател…

— О… Ще си поговорим пак по-късно. Мейс, вземи проба за клониране.

— Да, сър.

Болката поглъщаше Гол, течността прогаряше вените му, насекомите пъплеха в устата му. После беше изяден, погълнат и изнасилен от Авелах.

 

 

Отвори очи в настоящето — дишаше спокойно. Дъждът барабанеше по прозорците. Докато си припомняше преобразяването си от човек в некс, нощта се беше спуснала.

Усмихна се.

Странно колко измамно изглеждаше всичко от разстоянието на времето.

Сега беше некс, сега беше част от армията на Дюрел, сега виждаше всичко ясно.

 

 

Но въпреки това…

Нещо не беше наред: треска в мозъка му, тумор в душата му. Знаеше, че се е сражавал за добрите и че превръщането му в некс му е спасило живота и го е превърнало в по-висша форма на живот — въпреки че бяха използвали различни експериментални забавители, така че положението му беше леко. Как биха го описали те? „По-различно?“ Щяха да унищожат злото, наречено Спирала. Щяха да превърнат света, по думите на Дюрел, в новия рай. Щяха да властват и да бъдат като боговете, които гледат от високия Олимп…

Гол се усмихна.

Тялото му си почиваше.

Усети бавното пулсиране на кръвта във вените си на некс.

Разходи се и си наля бренди, течният огън изгори гърлото му и стопли корема му.

Нещо го притесняваше.

Гол не беше като останалите некси.

Не обичаше студа като останалите некси.

И макар че чувствата му бяха потиснати, продължаваше да изпитва по-голямо състрадание от студените убийци с цепнатите очи…

А очите му…

Нещо бе станало — или, по-важно, не беше станало с очите му. Повечето некси имаха медни очи, страничен ефект от използваните забавители и кръстосването… но поради някаква причина, тази физическа промяна не го беше засегнала…

И това го правеше различен.

Той беше различен.

Мелез сред чистокръвните некси.

Отиде до прозореца и се загледа в дъжда навън. Изпи брендито и лицето на Наташа изненадващо изскочи в съзнанието му. „Отдавна изгубена моя любов — помисли си той със суха усмивка. — Дете мое, къде ли си сега? Какво правиш? Още ли се биеш за Спиралата?“

Това бяха празни мисли — знаеше, че дълбоко в душата му емоционалната връзка между него и дъщеря му е прекъсната. И въпреки че разумът му казваше, че това е част от същността му на некс, все още нещо в него гореше, малко пламъче, което не толкова подхранваше чувствата му, колкото го караше да си спомня какво е да имаш чувства.

— По-добре е да си жив, нали?

— Катенхайм, не ме стряскай така.

Катенхайм мина по килима и си наля бренди. После се извърна, червените му очи изучаваха Гол с интерес — една налудничава искрица в тях държеше Гол нащрек.

— Не съм ли прав?

— Да, но е странно, че ми задаваш такъв въпрос. — Гол навлече дебел пуловер и бойни панталони. Вече облечен, се обърна и отново се загледа в дъжда.

— Виждам те… и Дюрел те вижда. Разбираме, че си по-различен от останалите некси. Това не е проблем.

— Но? — Гол се обърна и се разсмя с плътния си мелодичен глас. — Винаги има „но“…

— Дюрел ти има пълно доверие.

Тъмнокафявите очи на Гол срещнаха червените на Катенхайм и видяха в тях само сила и преданост. Целеустременост. Отдадеността на побъркан. Гол си пое дълбоко дъх, после въздъхна и погледна към дъжда и горите.

— Ти обаче не ми вярваш. Виждаш в мен заплаха. Мислиш, че Дюрел греши, като ми се доверява, заради някогашната ни дружба. Мислиш, че се заблуждава.

— Да. — Катенхайм се приближи и Гол усети заплахата. Тялото му неволно се стегна в очакване на удар, нексът в него беше готов незабавно да…

Обърна се с гръб към Катенхайм.

— Нямаше да можеш да убиеш жената и децата, нали? — попита тихо Катенхайм.

— Да. Нямаше да мога.

— Защо?

— Не мога да го обясня.

— Аз мога. Ти не си истински некс — кръстоската на Авелах беше прекъсната. Машината те излекува, кръстосването с насекомите беше започнало… но тогава войната беше в разгара си. Извикаха Мейс и процесът остана недовършен. Ти не си истински некс. И никога не си бил.

Гол повдигна рамене.

— Няма значение.

— Има — отвърна Катенхайм. — Има огромно значение… Ти си мелез, Гол, и според мен си най-слабата брънка във веригата на нашето бъдеще. Наблюдавам те, нексите също те наблюдават. Мое беше предложението или да довършим процеса — но се оказа, че е невъзможно, — или… да те убием.

— Майната ти, Катенхайм! Аз вярвам в това, за което се борим. Ако ще се ебаваш с мен, може да идем направо в кланицата. Ако нямаш да добавиш нещо конструктивно, предлагам да се омиташ и да си изпълняваш задълженията — чака ни много работа, квантовият куб може още да се усъвършенства, а аз трябва да се наспя.

Катенхайм се обърна и излезе. Гол се усмихна и въздъхна дълбоко.

„Има още огън в мен — помисли си. — Мога да сритам няколко задника…“

Но Катенхайм?

Гол го беше виждал как се бие и дълбоко в себе си знаеше, че не може да победи този човек… този некс, поправи се. Катенхайм беше прекалено бърз. Прекалено опасен. Но това нямаше голямо значение, защото бяха от една и съща страна. Нали така?

На една и съща страна ли бяха?

Загледа се в дъжда, който се изливаше върху дърветата и хълмовете, събираше се в ледени потоци и реки по чакълестия път и те се стичаха надолу, през тъмната гора, към долината в ниското.

„Вече не съм сигурен коя страна е това“.

 

 

Сведение от ССО

 

СЕКРЕТНО СР12/СПЕЦИАЛЕН СЛЕДСТВЕН ОТДЕЛ

Засечен електронен куб

Дата: септември 2XXX

 

Калифорния: сектор XH

 

База за измерване на сеизмичната активност [БИСА]

 

Д-р Брайън,

С две думи — много сме объркани. Неотдавнашните опустошителни земетресения с магнитуд между 7,2 и 9,6 по скалата на Рихтер, които разтърсиха Пекин, Салвадор, Москва, Лондон, Зерматер, Банкок, Берлин, Стокхолм, Париж, Будапеща, Токио, Багдад и Ню Йорк, не могат да бъдат свързани директно с установените граници на сеизмична активност. Земетресенията винаги следват определен модел — контурите на геоложки плочи и известни разломи в земната кора. Този нов вид земетресение обаче не се вмества в известните параметри и области с минала или настояща сеизмична активност.

 

Намираме това за изключително обезпокояващо и с оглед на внезапното рязко повишаване на сеизмичната активност в световен мащаб, бихме искали да предложим умерено ниво на световно извънредно положение. Нещо явно става със света, нещо, което ние не разбираме, нито можем да свържем с физическа активност — свързана със земята или слънцето. Накратко, шокирани сме. Предлагаме да бъдат предприети следните мерки:

 

— Междуконтинентални проучвания на известни разломи и предполагаеми открити наскоро разломни линии.

 

— Да бъдат направени сателитни проучвания на сушата и водата в рамките на следващите 36 часа.

 

— Подводни изследователски станции дигитално да сканират наскоро открити разломни линии или предполагаеми такива.

 

Моля отговорете възможно най-бързо.

 

Д-р Джеремая Сулоков