Анди Ремик
Земетръс (7)

6.
Основополагащите камъни

Малките медни очички дебнеха Картър. От кривите зъби на създанието се стичаше слюнка. То одра с нокът собственото си тяло и погледна кръвта. После се усмихна гадно.

— Много ще те заболи, малко човече.

Вятърът от черния хеликоптер зад Картър се усилваше и той изведнъж осъзна какво става. Наташа беше вдигнала машината във въздуха и сега накланяше носа — перките образуваха вертикална стена от бясно въртящи се остриета. Картър се хвърли на земята и се претърколи през проблясващите върхове на металните ротори, а Натс насочи машината леко напред. Перките изсвистяха и забърсаха снега.

Създанието се опита да скочи напред, но беше отблъснато от яростния вятър и обещанието за мигновена проблясваща титанова смърт. Картър гледаше пърпорещата стена от смъртоносни остриета. Наташа задържа хеликоптера стабилен, бръмченето на студените матрични двигатели потрепна само за миг. Картър се усмихна на съществото, което сякаш стоеше зад просветващ екран от течен метал, и изрева:

— До следващия път, копеле!

— Казвам се Дейк и съм готов да чакам цяла вечност — извика огромното създание; кръв шуртеше от дупките в тялото му, но то не им обръщаше никакво внимание.

— Картър, не мога да го задържа! — чу се паническият вик на Наташа.

Той се покатери в кабината, а покритото с броня създание се дръпна встрани. Нексите откриха огън, Наташа бързо издигна хеликоптера и куршумите не му причиниха никаква вреда.

— Бързо мислиш.

— Още не сме се измъкнали.

Двигателите ревяха, снежният свят се разтваряше пред тях като огромен бял воал.

„Браво на теб“ — чу се мъртвешки студеният глас на Кейд.

„Какво искаш?“

Картър усещаше усмивката на Кейд — усещаше сарказма, когато го подиграваше.

„Трябваше да го убиеш. Аз така щях да направя на твое място. Показваш слабост, Картър, годинките ти личат… — Кейд изплю думите като куршуми. — Остаряваш, ставаш по-бавен, слаб, безгръбначен и не след дълго, друже, някой некс ще те среже на две и ще остави кървящите ти половини да се гърчат на паважа…“

„Мислех, че искаш да помогнеш“ — прошепна Картър.

„Опитвам се да те направя по-силен, брато. Опитвам се да те предупредя, че годинките не прощават, да те предупредя за естественото забавяне на реакциите на тялото, за смъртоносната болест на постепенно разлагащия се мозък…“

„Тук има само един гнил мозък, и това е твоят“ — отсече Картър. И избута Кейд от съзнанието си.

Осъзна, че очите му са затворени, отвори ги и се загледа в живописните швейцарски планини и в селцата и градовете, закътани в гънките на земята.

— Избягахме ли им?

— Не тръгнаха да ни гонят.

— Уплашихме ли ги? — Картър се разсмя невярващо.

Наташа го погледна и се ухили.

— Не. Мисля, че тъпите копелета надупчиха другите хеликоптери! Господи, дай на тези некси мозък в главите, ако не ти — някой друг!

— По-добре да не ги прави много интелигентни — отвърна Картър и разтърка очи. Изтощението го връхлетя с дясно кроше. Земетресението, събитията в хотела, унищожаването на Зерматер, станало пред очите му, преследването в снега, свалянето на команчито и накрая бягството от огромния убиец, на когото се бяха натъкнали в снега — всичко това беше изчерпило енергията му. — Зверски съм скапан.

— Поспи — каза Наташа. — Оправям се с това чудо.

— Взе си разрешителното само преди няколко дни — малко разтревожено каза той.

— Спокойно, Картър. Дремни малко, след два часа, когато навлезем в гадното време, ще се сменим.

Картър я погали по бедрото. После свали тежкото си подплатено яке, сви го на топка, навря го до стъклото на кабината и отпусна глава върху него. Силното бръмчене на машината се сливаше с мислите му. Заспа и пропадна в мрака. Сънищата му бяха като нощта.

 

 

Създанието следеше как черният хеликоптер се издига в синьото небе, малките медни очички гледаха втренчено и напрегнато.

— Познавам те — изхриптя то с ужасно деформираните си челюсти и сви окървавените си нокти. После се извърна към Катенхайм, който стоеше със скръстени ръце и едва забележима усмивка.

Усмихваш се? Избягаха! Не искаш ли да ги преследваме?

— Не. Картър не ме помни — каза спокойно Катенхайм. — Което е добре, поне така мисля. Но аз със сигурност си го спомням… въпреки че, казано честно, тогава не бях толкова привлекателен. — Той тихо се изсмя, пръстите му погалиха обезобразеното му лице.

Скорпнексът също се разсмя, дълбок разтърсващ звук, ужасна пародия на смеха на господаря му. Вдигна нокът и издаде рязко тракане, сякаш се удряха кухи кости, сякаш се отваряше човешки череп. Нексите наоколо веднага се строиха и закрачиха към ниските бетонни сгради. Автоматите в ръцете им бяха още горещи, но очите им гледаха безстрастно към следващата задача, която ги очакваше.

— Сигурен ли си, че не искаш да ги преследваме? Бива ни да убиваме, Кат.

Катенхайм поклати глава и поведе огромното чудовище към една от сградите. Вътре ги обгърна мека оранжева светлина, беше невероятно горещо. Влязоха в една стая с нисък таван и седнаха направо на голия пръстен под. Светлината ги обливаше и двамата, озаряваше кожата и бронята, отразяваше се в искрящите им очи.

— Катенхайм? — чу се дълбок буботещ глас.

— Дюрел. Радвам се да те чуя.

— Неприятел ли имаше?

— Някой си Картър, доколкото разбрах.

— Това копеле… нездравословно съвпадение, че те откри, надявам се, макар че се съмнявам. Скорпнексът опита ли кръвта му?

— Картър… избяга — отвърна Катенхайм със суха усмивка. — Много е находчив. След като беше открит, не напусна района. Дойде да се бие с нас.

— Много лошо, че не си се погрижил да умре — студено каза Дюрел.

— Скорпнексът го подуши. Беше на няколко сантиметра от него…

— Но явно не достатъчно близо. Картър наистина е изключително находчив. — Дюрел се изсмя — студен, неприятен звук. — Все едно е един от нас.

— Да.

— Сега Картър лети към Лондон, това само по себе си е достатъчно, за да се погрижим за смъртта му. Основополагащите камъни там задействани ли са? Тестването на двигателя приключи ли?

— Тестовете минаха отлично. Имаме сто процента точност и техниката е безпогрешна. Хъбът работи гладко и ще кача линковете към процесора, когато приключим с разговора.

— Добре. — Гласът на Дюрел беше замислен. — Катенхайм, приятелю, изглежда сме почти готови за удара. Знам, че планирахме да атакуваме сгради… но събитията ни изпреварват… принудени сме да действаме, както винаги, от нашия враг — Спиралата.

— Те се мислят за всесилни — тихо каза Катенхайм.

Дюрел се разсмя, този път наистина.

— Спиралата са глупаци и ще умрат като глупаци.

 

 

Картър и Наташа летяха на запад. Над Германия времето се развали и Наташа трябваше да активира електронния куб, за да й помогне с навигацията. Летяха ниско над Шварцвалд, тъмна и злокобна под надвисналото оловно небе. Когато се събуди, Картър продиктува набързо доклад за положението и електронният куб просветна в знак на потвърждение, че съобщението е прието от диспечерите на Спиралата. Вече знаеха за свалянето на команчито и бяха пратили роботи разузнавачи — попботи, — малки полусъзнателни сфери от черна метална сплав с размерите на ябълка, които щяха да анализират положението и да докладват.

Електронният куб на Наташа избръмча точно когато тя се отпускаше в обятията на съня. Тя прочете съобщението върху екрана и изруга:

— По дяволите!

— Какво има? — Картър извърна глава към нея; с едното око гледаше притъмнялата зеленина под тях, а с другото — пребледнялото лице на Наташа.

— Лоши новини. Последната мисия на Джем се е провалила.

— Провалила?

Изтощеното му съзнание трудно проумя казаното.

— Има ли жертви? — Секундите сякаш се точеха векове. Не можеше дори да допусне съвсем реалната възможност Джем да е убит.

— Целият отряд липсва — Джем, Слейтър и Ти Ти. Изпълнявали са мисия в Словения, в планините, претърсвали са хижа на местен фермер. Пратили са попботи, но те не са открили нищо — нито трупове, нито мотори, нищо. Изчезнали са просто ей така, разполагат единствено с координатите от автоматичния паникбутон на електронния куб на Джем секунди преди кубът да се дезактивира… или да бъде дезактивиран.

— Лошо.

— Не са мъртви, Картър.

— Електронните кубове не се дезактивират сами — те са практически неунищожими! А щом се е включил паникбутонът, това значи, че някой здравата го е сритал. Лошо… Назначен ли е някой да разследва инцидента?

— Не още — тихо отвърна Наташа; погледът й беше съсредоточен върху прехапаните устни на любимия й, наболата брада го правеше да изглежда по-стар и свиреп. Каквото и да беше станало, мислеше си Наташа, Картър щеше да разбере. Да разбере и да убива, както никой друг на света не можеше да убива, ако сметнеше, че е наложително и… заслужено.

— След като приключим със заседанието в Спиралата, ще отида и ще ги открия, ако още са живи.

— Изглежда важно. Свикани са стотици агенти…

Картър се намръщи.

— След като събират стотици агенти, значи няма да имат голяма нужда от мен. Ще се мерна и след това изчезвам… намери ми координатите и пусни молба за назначение. Направи го, Наташа, и то веднага.

— Още не знаеш какво искат от Спиралата…

— Спиралата може да почака, мамка му! Става дума за Джем. За приятеля ми.

Дъждът барабанеше по кабината. Хеликоптерът се издигна в потопа, за да избегне няколко хълма, покрити с гъсти гори, после се стрелна като черен куршум към долината над една широка река, придошла от дъждовете. В далечината проблясваха светкавици, осветяваха мрака за секунда с електрическо синьо и заслепяващо бяло.

Картър навлезе право в бурята.

 

 

Равният терен на Франция улесни пътуването, дъждът постепенно намаля и слънцето на няколко пъти се прокрадна през пороя. Но след бушуващите сиви води на Ламанша времето отново се развали.

Картър не можеше да престане да мисли за Джем…

Мъртъв?

Не можеше да е мъртъв…

Устните му се бяха свили в тънка свирепа линия.

Летяха към Лондон и срещата на Спиралата в най-секретната главна квартира на няколко километра от центъра на града. Замаскирана сред разпръснатите небостъргачи, вяла и невзрачна, архитектурна недомислица от бетон и алуминиеви прозорци, Главната квартира на Спиралата беше абсолютно незабележителна сграда над земята — но отдолу представляваше същински кошер, в който кипеше невероятна хайтек дейност, свързана с гигантски мрежи от дълбоки тунели с другите главни квартири, складове и няколко военни бази в кралството.

Черният хеликоптер се носеше над Южна Англия. Вече се смрачаваше. Снишиха се над хълмовете и влажните есенни гори, над подгизналите градове и самолетните писти. Фарове прорязваха мъглата и Картър пак вдигна хеликоптера нагоре: избягваше градовете, където можеше, и когато пред него се простря Хоум Каунти и сградите се сгъстиха, продължи да издига хеликоптера все по-нагоре към бурята; ветровете ги блъскаха яростно.

— Наближаваме.

— От теб ще стане страхотен навигатор. — Картър се усмихна уморено. — Точността ти и вниманието към подробностите в навигацията са забележителни.

— А от теб, Картър, ще излезе страхотен смешник.

— Старая се. В крайна сметка животът си е една шибана шега.

Наближаваха сивия бетон на главната квартира на Спиралата. Изведнъж внезапен грохот проехтя по света, кънтеше и трещеше в небесата, страховит грохот, който заглуши воя на бурята…

— Лош тътен — тихо каза Наташа.

Перката на хеликоптера се въртеше и проблясваше в дъжда.

Картър се намръщи.

Гръмотевичният тътен не спираше. Ставаше все по-силен…

— Това не е гръмотевица — каза Картър и очите му се разшириха: сградите в далечината започнаха да се тресат и да се люлеят и той спусна хеликоптера. Изведнъж — като къщичка от щайги — цяла отсечка от улици се срина, сякаш ударена от невидим чук. Картър се взря в далечните светлини на Лондон и увеличи скоростта. Грохотът беше навсякъде, ту ставаше пронизително висок, ту заглъхваше и се чуваше само далечно буботене.

Картър се насочи към бетонната кула, в която се помещаваше главната квартира на Спиралата. Чуваше се оглушителен вой на клаксони — пожарни коли, полицейски патрули, линейки, сирените им виеха в бурята. Една великолепна каменна сграда във викториански стил се срина и избълва съдържанието си на улицата: смазани на пихтия тела се разхвърчаха във въздуха, разпльокваха се върху паважа.

— Мамка му! — изсъска Наташа.

Картър не каза нищо.

— Какво става, Картър? Какво е това, по дяволите?

Минаха над главната квартира. На покрива се бяха струпали стотици агенти на Спиралата, някои току-що пристигнали за срещата, до един тежко въоръжени. Всички гледаха как хеликоптерът се спуска от небето…

Картър приземи откраднатия от нексите хеликоптер и незабавно ги наобиколиха тежковъоръжени пазачи. Земетресението държеше Лондон в юмрука си и го клатеше, стискаше и смазваше до дупка… светлините потрепваха и осветяваха сцената: градът се сриваше и падаше с бясно въртене в Ада, улиците се надигаха и се превръщаха в каменни грамади, сградите се откъртваха като бетонни дървета и падаха като плочки от домино… отдолу се носеха крясъци, проблясваха сини светлини, чуваше се вой на сирени. Полицейски и военни хеликоптери се издигаха във въздуха, телефонната мрежа беше залята от милиони обаждания за помощ, но единственото, което човек можеше да направи, бе да стои и да наблюдава как земетресението изтръгва вътрешностите на Лондон и вади грозните му черва изпод разрушените улици.

— Не мога да повярвам — прошепна Наташа; дъждът мокреше косата й и пребледнялото й лице, стичаше се от клепките й, светкавиците проблясваха в очите й и сълзите се смесваха с капките. — По дяволите, не мога да повярвам!

Картър мълчеше; очите му бяха широко отворени и поглъщаха ужаса под тях.

Сградата се разклати.

— Качвай се в хеликоптера — изръмжа Картър и побутна Наташа към машината. Тътенът под краката им се усилваше, вибрираше през подметките им, отвсякъде се носеха писъци. Главната квартира на Спиралата изведнъж се наклони, чу се скърцане на огънато желязо, сякаш динозавър ревеше от болка. Картър повлече Наташа към хеликоптера, но той… изчезна.

Сградата се разцепи на две и хеликоптерът пропадна в зейналата бетонна рана. Оцелялата част на сградата сякаш се дръпна от пострадалата половина и спря да се люлее. Пукнатината бе широка три-четири метра. Картър виждаше офиси, разрязани сякаш от огромен вълшебен меч на две равни части. Хеликоптерът пропадаше, помиташе стаи, техника, хора, накрая се заклещи.

Духаше студен вятър.

Хората крещяха, някои висяха на ръба на ужасната пукнатина, колегите им се опитваха да ги издърпат. Тътенът продължаваше — рев на напукващ се бетон. Картър облиза устни, стисна Наташа в желязна хватка и я повлече по-далеч от пукнатината.

Долу по изгърбващите се улици тракаха автомати.

— Трябва да се разкараме от тази шибана сграда — изръмжа Картър.

Натс беше пребледняла.

Картър изтича до парапета и видя отряд некси да тича през руините, автоматите им бълваха огън. От сградата на Спиралата откриха ответен огън. Сградата се разтресе, сякаш се чудеше да се срине ли, или не…

„Имаш само секунди“ — прошепна Кейд.

Тъй като сградата беше главната квартира на Спиралата, макар че бе неугледна отвън, имаше много модерни нововъведения — едно от тях бяха шахти за безопасност от покрива до мазето и няколко агенти ги активираха — огромните тръби се спускаха диагонално към улиците. Картър се опита да ги предупреди, но грохотът беше прекалено силен и те не го чуха. Той безпомощно загледа как двайсетина от тях скачат и се спускат уж на безопасно място на улицата — право под кръстосания огън на автоматите в ръцете на безжалостните облечени в черно некси.

Извади браунинга. Наведе се през парапета и започна да стреля, гледаше свирепо. Тринайсет куршума улучиха тринайсет глави и пръснаха тринайсет мозъка върху камъните. С едно движение Картър извади празния пълнител от пистолета и зареди нов. Още куршуми заваляха от браунинга. Останалите видяха какво прави и последваха примера му. Дъждът се смеси с метална градушка. Нексите се оттеглиха зад съседната рухнала сграда и заеха отбранителна позиция зад купищата тухли и камъни, автоматите им затракваха всеки път, щом агент от Спиралата се опиташе да се измъкне…

— Сгащиха ни — извика Картър на Наташа. — Трябва да се насочим към тунелите под главната квартира — към решетката на Спиралата…

Земетресението избра точно този момент, за да се развихри с пълна сила из безпомощния Лондон.

Картър и Наташа, и стотици други агенти на Спиралата, гледаха как невидима коса покосява сгради с хиляди хора в тях, как яростна вълна помита всичко.

Сриващите се постройки изригваха прах и камъни в притъмнялото от дъжда небе, разнасяха се ужасяващи писъци.

Наташа дръпна Картър и посочи с ръка.

— Виж, там има деца — от другата страна на пукнатината.

— Какво? Къде? — Картър присви очи и изръмжа: — Колко още може да се сговни? — Затича се към пукнатината; сградата се беше подместила още малко, все още се тресеше и люлееше в отговор на невидимите сигнали от сърцето на земята. Смазаният хеликоптер изтрещя и със скърцане пропадна още няколко метра.

— Какво правят деца на покрива на главната квартира на Спиралата?

— Има детска градина, глупчо!

— Мамка му! Детска градина тук?!

Децата бяха пет, стояха скупчени на вратата за покрива. Светлината отвътре ги очертаваше като в правоъгълна жълта рамка. Стояха и гледаха замаяно пропастта пред краката си.

Долу се чуваше пукотевица — агентите на Спиралата атакуваха нексите. Телата им подскачаха и пръскаха кървища — агентите ги изтласкваха извън периметъра на тресящата се главна квартира на Спиралата.

Наташа се засили и прескочи четириметровата пропаст между двете части на сградата.

— Не! — извика Картър, но беше прекалено късно.

Ботушите й изскърцаха върху камъните, тя се обърна и се ухили на Картър. Хукна напред и събра децата около себе си, момичетата плачеха, но момчетата се мъчеха да изглеждат смели пред лицето на ужасния кошмар.

Тя ги поведе към ръба на пропастта.

Сградата — по-точно двете й половини — се разклати опасно, стоманата и бетонът заскърцаха измъчено.

Картър мълниеносно се извъртя и сграбчи един мъж за ръкава.

— Ела да ми помогнеш.

Мъжът, брадясал, облечен в черно, с автомат SA1000 през рамо, кимна, щом видя пламъка в зелените му очи, и го последва до ръба.

— Дръж ме отзад! — Силни пръсти го сграбчиха и Картър се наведе колкото можеше по-напред.

Земетресението заля с нови вълни рухващия Лондон.

Главната квартира на Спиралата отново се разтресе, земята под нея се раздираше.

Наташа вдигна първото дете, русо момче със зачервен нос и сопол на горната устна. Погледна Картър — усмивката й издаваше спокойствие и самоконтрол — и хвърли детето през пропастта. Картър го сграбчи за гащеризона и го вдигна на покрива.

— Натам! — извика му. — Върви при ей онази жена!

На помощ се притекоха още агенти. Земетресението трещеше около тях и бяха изправени пред лицето на смъртта, но забравиха страха и побързаха да помогнат…

Наташа хвърли следващото дете. Картър го хвана…

Един камък се откърти от ръба и Картър неволно погледна надолу. Хеликоптерът се беше превърнал в смачкана купчина желязо, премазан от камъните, тухлите и стоманата. Огромни кичури арматурно желязо стърчаха от бетона като изтръгнати артерии. Долу нещо се запали и пушекът се заиздига към Картър на мързеливи черни спирали.

Третото дете полетя през пропастта с разперени ръце и се стовари на гърдите на Картър. Той го стисна здраво и го предаде нататък по човешката верига, която се беше подредила, за да помогне на…

Четвъртото — момиченце — полетя с вик и зейнала уста. Яките пръсти на Картър го сграбчиха здраво за дрехите и внимателно го поставиха на земята.

— Мамо! — изплака то.

Огромният брадат мъж се усмихна и го потупа по главата.

— Тя те чака долу, миличко. Пусни се по тръбата — като пързалка е. Мама те чака долу.

— Добре, чичко.

Здравенякът му се усмихна, после пак сграбчи Картър за якето.

— Още само едно.

— Още само едно — съгласи се Картър и си пое дълбоко дъх.

Черният пушек се издигаше от пукнатината. Картър погледна Наташа в очите. Разнесе се тътенът на нов трус. Картър усещаше как сградата се движи под краката му, стана му гадно до дъното на душата.

Какво ставаше, по дяволите?

Наташа вдигна последното момченце и Картър прочете върху лицето й, в искрящите й тъмнокафяви очи радостта от спасяването на децата. Момченцето, късо подстригано, със следи от сълзи по бузите, но с непокорен израз, я прегърна, но тя свали ръчичките му от врата си, направи крачка назад и го хвърли над пропастта, през дима. Картър го хвана и насмалко да го изпусне, но мъжът зад него го сграбчи и го подаде назад по веригата.

Чу се оглушителен рев, ставаше все по-силен. На Картър му се искаше да си запуши ушите, очите му сълзяха, прашната вълна, идваща отдолу, го погълна, наби се в очите и устата му и той извика, слюнка се стичаше от посивелите му устни. Частта от сградата, на която стоеше Наташа, започна бясно да се люлее, тя загуби равновесие и падна на колене. Погледът й беше втренчен в Картър през прахоляка… а сградата се люшкаше, местеше се, рухваше…

„Не!“ — извика Кейд.

— Мога да я спася — изръмжа Картър.

И скочи.

 

 

РЕКЛАМЕН КЛИП

Телевизорът оживява с цифровия звук от електрическо бръмчене, кристално ясни образи се завъртат и се изливат в подобното на искряща течност лого на „Левиатан Фюълс“.

 

Може би се чудите кои са „Левиатан Фюълс“? Все пак сме на сцената само от няколко месеца, но с това… Ентусиазиран японски учен вдига малък уред със сложна система от тръби и ска̀ли… можете да пренастроите вашето превозно средство, било то на дизел, бензин или газ, на левиатан само за неколкостотин долара — левиатан, новото гориво на бъдещето, горивото, което избраха над два милиона щастливи и доволни клиенти…

 

Сцената се сменя: две коли се движат през планински проходи високо в Алпите, на едната кола й свършва горивото и сърдит мъж стои до калника и рита ядосано гумата, докато втората кола…

Кадърът се разделя на две: … продължава по пътя си, децата (едно черно, едно бяло и едно с дръпнати очи) пеят щастливо на задната седалка и ожесточено играят на някаква компютърна пуцалка по триизмерния холограмен канал…

 

Едно на сто! Направете разумния избор… изберете „Левиатан Фюълс“. Вашите деца заслужават по-добро бъдеще…

 

Тече надпис отляво-надясно: Вече имаме над 11 000 левиатанстанции по целия цивилизован свят!!! Бъдете умни! Станете левиатанци! „Левиатан Фюълс“ ще промени живота ви.

 

СЦЕНАТА ИЗЧЕЗВА И ЕКРАНЪТ СТАВА ЧЕРВЕН