Анди Ремик
Земетръс (2)

1.
Играта започва

Австрия, 23:48 по Гринуич

Тъмните ноктести ръце на Дюрел притискаха здраво, почти коленопреклонно към гърдите му малката инкрустирана сребърна кутийка: сякаш държеше урна с праха на Господ Бог.

Движеше се като призрак из дългите влажни коридори, облечен целият в черно. Завиваше от време на време, като избираше верния път през лабиринта, докато не стигна до една малка леденостудена стая. Макар че беше съвсем гола, в нея имаше нещо особено.

Почти свято.

Ботушите на Дюрел хрущяха по проблясващи кристали. Дъхът му излизаше на талази изпод гънките на качулката му.

Двама мъже чакаха търпеливо. Първият беше висок и много як, прошарената му коса и брада бяха късо подстригани и подчертаваха масивния череп. Имаше огромни мускули, а тъмният му поглед беше сериозен и съсредоточен, безстрастно отправен към Дюрел: не човек, а желязо.

За разлика от него вторият мъж беше значително по-слаб, макар и с широки рамене като на спортист. Очите му бяха кървавочервени и гледаха от лице с дълбоки отвратителни белези. Самите очи бяха набраздени с възпалени нишки, подобни на тези в мрамора — наследени от стар инцидент с реактиви на алкална основа и банда колумбийски дестилатори на дрога. Зрението му беше спасено от чудесата на развиващата се нанотехнология и на Авелах. Сега в изражението на очите му се четеше непрестанна и ужасна болка — с изгарящо пулсиране в очните ябълки. Той също излъчваше сила, но по различен, по-незабележим начин, и затова още по-ужасяващ. Двамата кимнаха, когато Дюрел влезе с малката тайнствена сребърна кутийка, стисната здраво в костеливите му пръсти.

Тръгнаха заедно по криволичещите коридори. Слизаха все по-надолу.

И надолу…

След доста време Дюрел най-после излезе на една каменна тераса; дъхът му засядаше в гърлото с шипящо свистене. Беше ужасно студено, поне минус петдесет. Пред очите му се разкри естествена огромна зала. Зад гърба си долавяше стъпките на другите двама.

Покритите със скреж каменни стени проблясваха все по-навътре под призрачната светлина и сякаш продължаваха до безкрай. В залата стояха мъже и жени — облечени в черно и сиво, с маски на лицата, ръцете им — в ръкавици — стискаха автоматично оръжие, също покрито със скреж. Стояха неподвижно — позата им напомняше тази на насекоми — и чакаха.

Дюрел изпусна от устата си кълбо пара и се усмихна.

— Харесват ли ти? — попита червеноокият.

— Да, съвършени са.

— Здравата се потрудихме, докато те нямаше — добави атлетичният войник. Погледът му обходи маскираната армия и по изсеченото му лице пробяга усмивка. — И силите ни продължават да се увеличават с невероятна скорост.

Дюрел подаде малката сребърна кутийка на червеноокия и каза:

— С новите нанонастройки на машината Авелах ще можете да продължите работата си дори още по-бързо.

После се обърна към огромния брадат мъж.

— А ти, стари друже? Впечатлен ли си от мащаба на изобретението си? Какво постигна то? Какво може да направи?

— Нашето изобретение, разбира се.

— Да — измърка Дюрел. — Нашето изобретение. Нашето изобретение. Отпреди толкова много години, когато светът изглеждаше доста по-… прост. — Остави думата да се носи в леденостудения въздух и поведе двамата към спираловидната метална стълба, която се спускаше към залата. Двамата го последваха и замърмориха, когато кожата им остана по замръзналата сплав на металните перила.

Щом стъпи на каменния под, Дюрел се разходи сред войниците си — вглеждаше се в медните им очи и се усмихваше гордо изпод тежките гънки на тъмната си качулка.

— Чу ли новините от лагера на враговете ни? — попита възрастният мъж с посребрената брада; плътният му топъл глас не се връзваше с това място на ледено бездействие.

— Да — спокойно отвърна Дюрел и се загледа в далечината — отвъд стотиците некси. — Спиралата са глупаци. Мислят, че са ни разбили; унищожиха процесора QIII и решиха, че са спечелили войната… а в действителност успяха само да отложат битката. Толкова наивно от тяхна страна да мислят, че разчитаме единствено на QIII — когато процесорът всъщност е само малко парче от тортата. Арогантността им е престъпление срещу човечеството.

— Ами Картър? И останалите спецотряди?

Дюрел въздъхна и прошепна:

— Тръни в очите ми. Картър е изчезнал, но съм пуснал човек по петите му. Джем е локализиран.

— А останалите спецотряди? Спиралата възстановява силите си усилено и бързо, откакто… бяхме убити.

Дюрел за малко не се разсмя; от гънките на качулката му злокобно се издигнаха облаци пара от дъха му.

— Не подценявай Спиралата — предупреди го тихо брадатият.

— Разбира се, че не ги подценявам. Но по ирония на съдбата те не прецениха правилно силата и стремежите ни — значи ни подценяват. Изтълкуваха погрешно намеренията ни и се оказаха достатъчно арогантни, за да решат, че с жалките си спецотряди почти са унищожили нексите. Глупаци. Огледайте се — вижте превъзходството ни!

Двамата мъже вдигнаха очи към петдесетте хиляди некса, които бяха строени по батальони в пещерата. Погледите им се срещнаха — за частица от секундата — и си размениха нещо неизказано. После бързо се върнаха към тъмната мантия на Дюрел.

— По-силни сме отвсякога. Да, унищожиха мобилната ни станция и процесор QIII — но файловете от разработката му все още съществуват. Схемите са непокътнати. Отне ни само повече време… и през това време разработихме друго оръжие, което ще наклони везните в наша полза.

— Мога ли да те попитам за скорпнекса?

— Скорпнексът — отвърна тихо Дюрел, гласът му стана нисък и заплашителен — стана по случайност. Опитахме се да повторим процедурите, които доведоха до създаването и модифицирането му, но всеки път опитният екземпляр умираше на масата. Ако успеем да открием правилната последователност и забавители, можем да създадем свръхнекс — но това е проблем за някой друг ден. Нека ви покажа на какво е способен скорпнексът… Катенхайм?

— Сър?

— Новият ни съмишленик има нужда от демонстрация.

Тръгнаха покрай редиците мълчаливи некси — разузнавачи, воини и елитни убийци некс5 — и стигнаха до едно празно място сред тях. Неподвижните медни очи ги наблюдаваха без грам чувство. Единственият признак на живот бяха малките струйки пара, които се издигаха от премръзналите устни.

Дюрел се обърна към Катенхайм и се усмихна. Жилавият мъж с обезобразеното лице и кървавочервените очи кимна и извика нещо на език, непознат за мъжа с посребрялата брада.

Раздвижване в огромната зала накара исполина да се обърне и той с ужас видя как зад тях изниква огромна фигура. Кожата на некса беше катраненочерна, с хитинова броня, покрита с яркорозови нишки. От увисналата челюст се процеждаше гъста слюнка, лицето бе разкривено от нестихваща болка.

— Скорпнексът — каза тихо Катенхайм. — Нашата нова и… случайна кръстоска. — Разсмя се. — Единствен по рода си.

— Гледай — едва чуто изсъска Дюрел.

Катенхайм извика нещо и в кръга се появиха трима некси воини. Движенията им бяха съвършени и плавни. Медните им очи се вторачиха в огромния скорпнекс, после се извърнаха въпросително към Дюрел и Катенхайм. Катенхайм се усмихна, махна към гигантската обезобразена фигура на скорпнекса и заповяда:

— Убийте го.

Нексите се извъртяха, разпръснаха се в пълен синхрон и с неестествена плавност.

Скорпнексът стисна и отпусна ръце: кривите му нокти разрязаха собствената му кожа и в ледения въздух проблеснаха малки капчици кръв…

Нексите го атакуваха като един от три страни — скочиха с насочени напред черни ножове. Скорпнексът започна да раздава удари наляво и надясно, отстъпи крачка назад, за да избегне едно острие, което профуча на милиметри от лицето му. Ноктестата му ръка се стрелна, сграбчи един некс и изтръгна кървавия му гръбнак. Нексът се свлече на земята с пронизителен остър писък, а скорпнексът се сви и атакува с тежки мълниеносни удари. За пет секунди и трите некса бяха мъртви, накъсани на парчета върху каменния под, кръвта им се стичаше в жертвените улеи, издълбани преди три хиляди години в древната скала.

Скорпнексът, покрит с кръв, лъскав на слабата светлина, скръсти огромните си мускулести ръце и зачака.

— Страхотно — въздъхна Дюрел.

Кръвта продължаваше да се стича в каменните улеи.

— Скорпнексът е много усъвършенстван — каза Катенхайм.

— Усъвършенстван? — попита мъжът с прошарената брада и с погнуса изчисти с крак парче месо от ботуша си. Загледа се в огромната фигура, която се извисяваше пред тях. — Това нещо е усъвършенствано?

— Бърз е и е смъртоносен — отвърна Катенхайм. — Но кодът съвсем не е съвършен и се нуждае от увеличаване на времето за трансформация. И, разбира се, трябва да овладеем последователността на действие…

— Още един проблем за някой друг ден — намеси се Дюрел. — Сега са важни двигателите, основополагащите камъни… хъбът и пълното им навлизане в света, така както сме го предвидили.

Исполинът с прошарената брада се намръщи.

— Двигатели?… Не разбирам — каза тихо той, сащисан от това, което току-що бе видял.

Тънката ноктеста ръка на Дюрел се протегна и го докосна.

— Доста дълго беше заспал. Имаш много да наваксваш, да учиш. И тогава ще ти покажа хъба и на какво е способен той… ще е също като едно време, друже: ние ще бъдем господари и Спиралата ще бъде унищожена. Хаосът на Стария бог трябва да се възцари с огън от небето — преди да превърнем този свят в рая, който желаем! В новия свят, в рая небесен!

— Да — съгласи се Гол, кимна и почеса посивялата си брада. — Нямаше ме прекалено дълго, имам много неща да уча.

Северен Сибир, 05:01 по Гринуич

Една седмица по-късно

Утринният вятър виеше и лудуваше, вдигаше облаци сняг над строгия леден пейзаж, носеше се и фучеше към ниския тъмен иглолистен пояс, който размахваше плетеници от клони и просветваше с висулки от замръзнал сняг.

Кулата се издигаше заплашително в бронята си от обсидиан, като същински Голем, застанал на стража и загледан отчаяно над снежните поля. Огромният бегемот пазеше ценната сонда, обвивката и фланеца и изключително якото острие, направено от титанов карбид VII.

Внезапно нещо край гората се раздвижи и един мъж, облечен в дебели кожи, бавно запристъпва с тежките си проскърцващи и изцапани с нефт ботуши по високата дървена вишка. Вдигна бинокъла за нощно виждане към студените си сиви очи, които надничаха над покритата със скреж рошава брада. Мразовитият вятър пронизваше дрехите му и се впиваше с диамантени зъби в тялото му. Той потрепери; прищя му се голяма чаша горещо кафе — с малко бренди.

Черният рейнджроувър се приближаваше — разрязваше пейзажа с отличителната си 4X4 следа, ауспухът му пушеше, двигателят ръмжеше в далечината, веригите разораваха леда. Фаровете светеха като скъпоценни камъни в утринната мъгла. Облеченият в кожи часовой натисна малък цифров звънец и приглушеният му звън се разнесе надолу към дърветата, където се гушеха затрупани в снега прихлупени хижи и бараки.

Часовоят наблюдаваше движещите се фигури; погледът му се стрелкаше от хижите, където работната ръка се събуждаше от мокрите сънища, пълни с несъзнателни ерекции, към голямата богато украсена сграда на щаба, построена от дърво и докарана с транспортни хеликоптери на това евентуално находище на левиатан. После се наведе, измъкна снайпер с цифров мерник „Барет IV“ и зае удобна позиция на дървения парапет. Рейнджроувърът изглеждаше възхитително в оптическия мерник — грациозна сърна, готова за жестоката смърт. Толкова лесно, помисли си лениво часовоят. Бум! Мъртва. Усмихна се и отвъртя капачката на манерката си с водка.

Вратата на щаба се отвори и от нея излезе широкоплещест мъж с дълго черно кожено палто. Затупа с крака в снега и се взря в бързо приближаващата се кола. Русата му коса беше обръсната, което подчертаваше още повече ужасните белези по лицето и главата му.

Катенхайм потропваше с крака, за да се пребори със студа, който хапеше кожата му, и не обръщаше внимание на нестихващата болка в очите си — както правеше винаги и както винаги щеше да прави. Закрачи напред, с ръце дълбоко в джобовете, стойката му беше предизвикателна, погледът — втренчен.

Рейнджроувърът спря и двигателят загасна. Кълбата от изгорели газове се стопиха, вратите се отвориха и петима мъже с набраздени от опита и възрастта чела слязоха, затръшнаха вратите и се приближиха към мъжа с червените очи.

— Ти ли си Катенхайм?

Мъжът с черното кожено палто бавно кимна.

— Ние сме инспектори от „Левиатан Фюълс“, Специален отдел, понастоящем отговаряме за Сибир и съседните държави. Не може да не сте чували за нас. Ето документите ни… — Подадоха му цяла камара листове, мачкани, с петна от кафе и нагънати в краищата. — Имаме правомощия от главния директор Опенхауер, Комисар на Инспектората по горива за Източна Европа, да инспектираме този обект и съответно да разработим планове за евентуалното находище на левиатан. Казвам се Петрински.

Катенхайм взе документите, но не ги погледна — вместо това погледна Петрински.

— Опенхауер нещо е поизбързал. Та ние едва вчера извадихме късмет да попаднем на находище на левиатан, което изглежда доста обещаващо. В момента определяме размерите му и очакваме инструкции от лабораторията ни за най-добрия метод за извличането му и за връщането на външните сеизмични подпори. Извинете, господа, държа се грубо. Не е възпитано да се разговаря така в снега. Моля, заповядайте.

Гласът на Катенхайм беше необичайно внимателен — тихо глухо ръмжене. Той се обърна и поведе групата инспектори към ниските стъпала и нагоре по тях към лукса на оазиса сред леда.

Вътре, на топло, Катенхайм свали ръкавиците си и огледа мъжете, особено онзи, който се беше представил като Петрински. Бяха ветерани, веднага се виждаше, вероятно толкова опитни с оръжията, колкото и с дипломацията. Държаха се стегнато — бивши военни, привлечени да вършат изключително неприятна работа. Катенхайм прецени водача им. Руснак, реши накрая, вероятно от Санкт Петербург, но примесен с хиляди други влияния, което означаваше живот, изпълнен с пътувания… или пътувания, или секретни операции по цялото земно кълбо. А сега? Защо някой ще наема бивши военни за инспектори? Дали Инспекторатът по горивата не подозираше нещо? Наистина ли работата беше толкова опасна?

— Ще ви оставя да си починете и после лично ще ви разведа из обекта. Моля, чувствайте се като у дома си. В шкафа ей там има водка и бренди.

— Както кажеш.

Погледите им се срещнаха и Катенхайм отново се усмихна, бавна усмивка на хищник, без следа от чувство за хумор.

— Моля да ме извините. — Той им кимна и излезе в снега; погледът му се спря на снайперистите в дърветата. Той им кимна и видя как се стопяват в гората.

Яркото зимно слънце озари околността, но скоро беше закрито от надвисналите тъмни облаци. Търсачите на левиатан бяха почнали работа и сондата от титанов карбид VII бавно се въртеше и претърсваше дълбините на жилата с авангардната си диамантена обшивка. В далечината се чуваше ръмжене на дизелови мотори, мощта им се предаваше чрез въртяща се платформа в основата на кулата; десетки инженери се бяха скупчили около нея близо до предпазителя. Генераторите бръмчаха.

— На каква дълбочина е новооткритото находище?

— Осем километра.

Петрински тихо подсвирна и се обърна към останалите: те пишеха в електронните си бележници. Катенхайм присви очи и погледна вляво зад огромното въртящо се туловище на сондата от титанов карбид VII към блестящите черни помпи, които чакаха отместването на сондата, за да се включат в процеса по извличането на левиатана.

Сондата спря, от тръбите излизаше пара; извадиха пробите и сензорите за газ се спуснаха към дълбините на тази нова рана в сърцето на земята.

— Ще трябва да направим цифрови тестове за стабилност — каза един от инспекторите. — Налягането в тази сонда е невероятно, вижте я само колко е огромна! Десет пъти по-голяма е от нормална нефтена сонда… Предлагам ви да запечатим машините и да се върнем след две седмици с комисия, която да реши какво…

Останалите инспектори кимаха усърдно.

От надвисналите черни облаци започна да се сипе сняг.

Катенхайм въздъхна, вдигна като насън лявата си ръка и даде едва забележим сигнал.

Мъжът, който говореше, беше улучен внезапно и жестоко между очите от куршум с голям калибър — на челото му се появи червен кръг с размерите на монета, чу се резкият пукот на куршума, мозъкът излетя през тила му и опръска смаяните му другари.

За миг настана пълна тишина, после Петрински извика нещо неразбираемо и инспекторите се задействаха с военна точност — Петрински приклекна, подскочи с ловкостта на боксьор и стовари десния си юмрук в челюстта на Катенхайм. Катенхайм залитна, но не падна, пое крошето с ръмжене и изплю кръв и един зъб; инспекторите се втурнаха към рейнджроувъра.

Катенхайм вдигна свития си юмрук във въздуха, прозвучаха нови изстрели и още двама инспектори паднаха на земята. Петрински стигна до рейнджроувъра, отвори със замах вратата и скочи вътре; куршумите рикошираха от бронята. Двигателят запали с рев. Последният инспектор се мъчеше да отвори задната врата на рейнджроувъра, но беше прострелян в гърба. Парченца от белия му дроб се размазаха по колата, лицето му се удари в стъклото. Той се просна на студения сняг и мъртвите му очи се втренчиха в задната гума.

Катенхайм погледна първия убит — полузатворените морави клепачи, кървавата дупка над носа, пръските мозък и парчетата кост по снега.

Двигателят изрева, веригите се врязаха в снега.

Рейнджроувърът измина десет метра, после моторът се задави и изгасна.

Катенхайм тръгна натам, разтриваше замислено челюстта си. Погледът му срещна очите на Петрински и той видя как руснакът изважда огромен тежък „Смит енд Уесън“ трийсет и осми калибър и го насочва към него, сякаш на забавен каданс.

Петрински, с изпръскано с кръв лице, изрева и натисна спусъка…

Оръжието на Катенхайм се вдигна плавно и отекна един-единствен изстрел… куршумът пресрещна във въздуха куршума на Петрински. Рикошетът изпя кратка метална песен.

Катенхайм стреля пак и куршумът прониза рамото на Петрински, излезе и се заби в таблото на рейнджроувъра. Инспекторът изкрещя от болка и изпусна тежкия пистолет.

— Силен удар имате, господин Петрински.

Гласът на Катенхайм бе спокоен, сякаш си говореха за времето. Петрински се втренчи в обезобразените му очи, видя лудия им блясък и осъзна, че чувството дълбоко зад добре овладяната болка не е изненада, омраза, ярост или дори безпристрастна решимост да свърши работата докрай. В погледа на Катенхайм се четеше тотална лудост — беше заклещена и се бореше да излезе на свобода.

И забеляза и още нещо… нещо проблясваше зад белезите, зад кръвоизливите в плътта: блясък, ярък блясък… блясъкът на мед.

— Защо, Катенхайм? — попита Петрински. — Защо трябваше да ги убиваш?

Катенхайм повдигна рамене.

— Просто нямам време за губене.

Петрински се намръщи.

Катенхайм вдигна глока и пусна един куршум в лицето му; зъбите на Петрински изхвърчаха през тила му и изтрополиха по предното стъкло на рейнджроувъра. Петрински се свлече като скъсана марионетка. Катенхайм се обърна и се отдалечи; снегът тихо се сипеше.

 

 

Завлякоха труповете до гигантската кула, сондата от титанов карбид беше замлъкнала. Проснаха ги в края на басейна с шлака, огромен ров, пълен с остатъци от сондирането — кал, скали и всякакви нечистотии, които сондата измъкваше от земята. Индустриалният електрод четвърто поколение се спусна в дупката с трясък и съскане и от рова заизлиза пара — замръзналата кал се разтапяше и втечняваше от бързо покачващата се температура.

Снегът продължаваше да вали.

Катенхайм вдигна малък черен куб пред лицето си и погледна в очите на друг мъж, на хиляди мили разстояние оттук.

— Мъртви ли са? — попита Дюрел.

Катенхайм мълчаливо гледаше как труповете потъват в тинята. Зиналата паст в обезобразеното лице на Петрински — огромната дупка на мястото на устата му — се изпълни със сивкава шлака, калта постепенно заля очите му, накрая цялата глава изчезна в тинята. Изскочиха мехурчета — и край. Избутаха и рейнджроувъра до ръба на гигантския ров и го претърколиха в тинята; той потъна като умиращ динозавър. После извадиха електрода; само след броени минути басейнът с шлака отново щеше да е здраво замръзнал: мълчалив сив гроб, тайно скривалище на убитите — на убийството.

— Мъртви и погребани — отвърна тихо Катенхайм. — Мъртви и погребани, мамка му!

 

 

Главният компютър на Спиралата

Файллог №12300

 

Строго секретни данни/8764/Специално разузнавателно поделение

Извлечение 777#12300

 

QIII

 

КванТех трето поколение (QIII) Военен кубичен процесор

 

QIII беше първият клетъчен процесор — прототип на истински електронен мозък — полуорганичен, по същество създаден на силициева основа със смес от синтетични съставки. Благодарение на начина, по който бе проектиран, процесорът QIII беше напълно независим хардуер.

След разработката на цифров модел на програмата за кодиране в световен мащаб квантовият компютър беше способен на всичко. Наследник на невероятно мощния процесор КванТех второ поколение (QII), който поддържаше мрежа от сървъри на Спиралата по цялото земно кълбо, QIII бе съвместим с всяка оперативна система от Unix до Windows и беше толкова мощен, че можеше да декодира и кодира ДНК за милиардни от секундата, което би отнело много часове на традиционния компютър. QIII беше най-малкото 50 000 пъти по-бърз от всички други процесори. Щеше да окаже потресаващ ефект върху всички аспекти на компютърните технологии — от използването им за военни цели до световната икономика.

 

КванТех 3 използваше кодиращи програми и уравнения за изчисляване на вероятностите, което позволяваше успешно да се предсказва бъдещето при симулацията на каквото и да било вероятно събитие. Заключенията бяха почти 100% верни, като от време на време трябваше само да се калибрират.

 

QIII беше унищожен, когато регенератът Дюрел, бивш агент на Спиралата, злоупотреби с военния процесор (и подсистемите му) и се опита да използва тази свръхмощна машина, за да завладее световните военни системи, финансови институции и сателити, включително руските сателитни модули „Предейтър“, предназначени за масово унищожение.

QIII беше унищожен от агента на Спиралата Картър. Всички схеми бяха изгубени/унищожени. По-нататъшното разработване на подобен род интелект не е правено.

 

Ключови думи. ТЪРСЕНЕ>> QIII, НЕКС, СПЕЦОТРЯД, СПИРАЛА, ДЮРЕЛ, СПИРАЛА_Q, СПИРАЛА_R, ПРОВАЛ