Анди Ремик
Земетръс (17)

15.
Египет

Картър се втренчи в некса — гледаше яркия блясък в медните му очи и си мислеше:

„Какво си ти?

Какво искаш?

Какво всъщност иска Дюрел?“

„Никога няма да разберем“ — дойде горчивият и саркастичен отговор от Кейд, когато…

Нексът дръпна спусъка.

Чу се щракане — не щракането на празен затвор, а разтупкващо сърцето щракане на засечка. Куршум, който ударникът не беше успял да изстреля от цевта, защото предишната гилза не беше излязла…

Нексът погледна автомата и го тръсна…

Картър изръмжа и го изрита в слабините. Претърколи се, изправи се и се хвърли към него. И изведнъж усети удар и топла струя по гърба си и разбра… че е прострелян. Нексът залитна, хвърли автомата и се метна върху него. Картър направи крачка встрани и наби юмрук в маскираното лице. Нексът се просна на земята, скочи на крака, погледът му беше прикован в Картър. Въртяха се в кръг като тигри, изчаквайки удобния момент.

Ръката на Картър пулсираше, той виждаше как кожата виси на парцали и отдолу се процеждат капчици кръв. При падането си беше ударил кръста, дясното рамо и врата. А раната от куршума… кръвта попиваше в колана на панталоните му. Усещаше как нещо го подпира в ребрата, стърже между пукащите кости…

Изплю се.

За да види дали има кръв в слюнката му и да разбере дали куршумът е засегнал белите дробове. Успокои се, като видя, че няма кръв, но болката беше ужасна и го заливаше на вълни. Олюля се…

Мрак се извиваше пред очите му, като гъстия черен дим от изгоряла плът, който се издигаше от танкерите, преди правителствата да си дадат сметка, че изгарянето на обезобразените от заразата трупове само разнася ужасната болест, а не я унищожава…

„Мой ред е“ — каза Кейд.

„Убий го…“ — отвърна Картър отчаяно, усещаше, че болката го завладява. Дърветата се завъртяха около него, извиха се в някаква извратена халюцинация, породена от чиста лудост…

 

 

Кейд отвори очи.

Виждаше шубраците в черно-бяло, мрачни и изпълнени с по-светли и по-тъмни нюанси на сиво. Кейд не обръщаше внимание на болката и бързо анализира раните си, докато нексът обикаляше на забавен каданс около него. Кейд се усмихна сатанински и хвърли изтерзаното тяло на Картър напред с невероятна бързина…

Светкавично стовари десет последователни удара, но нексът ги парира и отговори с юмрук под кръста, но Кейд го прескочи. Краката му се вдигнаха, един висок ритник удари некса право в челюстта и той направи салто назад, стъпи уверено на крака и се усмихна на Кейд.

— Много си бавен.

— Ела да усетиш болката ми — изръмжа Кейд, по зъбите му имаше кръв.

Танцуваха из черно-белите сенки на дърветата. Нексът замахваше към Кейд, удари го два пъти, но той се извъртя и го сграбчи за гърлото. Свали го на земята и започна да го налага с юмрук в лицето. Нещо се заби между краката на Кейд, пръстите на некса напипаха огнестрелната рана на гърба му, бръкнаха с все сила вътре и задърпаха…

Викът на Кейд беше изпълнен с яростта на умиращо животно.

Умът му се замъгли.

Червена светкавица премина през сивия пейзаж…

И за пръв път Кейд видя цвят…

Изръмжа, изправи се на колене и погледна нагоре…

Право в дулото на оръжието на некса.

— Да опитаме още веднъж — изръмжа той. Хладнокръвието му се беше изпарило и Кейд осъзна, че го е ранил, но се ухили свирепо, въпреки болката си. Вдигна среден пръст и се усмихна широко…

— Винаги, животно.

Пръстът върху спусъка се сви…

И главата на некса се пръсна, когато куршумът голям калибър се заби в слепоочието му. Сви се навътре за миг, черепът хлътна, деформира се… светкавично нарастващият конус от плът, кости и мозък влезе навътре под огромно налягане — то изби от другата страна на черепа на некса в ярка червено-бяло-сива струя, която изпръска земята. Нексът се свлече на една страна, шума и клечки се полепиха по покритите му с кръв дрехи…

Кейд се изправи на колене и погледна вдясно…

Където Мелеза и Мила предпазливо идваха през дърветата. Кейд се изплю на земята, болката го разкъсваше. Седна и изчака спътниците му да се приближат. Мила държеше снайпера си, а Мелеза — карабината M24.

— Чудехме се защо се забави…

— Вие се забавихте — отсече Кейд.

Мелеза се намръщи.

— Обаче тя е добър стрелец. Увери се, нали?

Кейд кимна, хапеше замислено устна.

— Носиш ли аптечката? Имам куршум в гърба. Не стой като тъпак да чакаш кръвта ми да изтече.

— Не се дръж невъзпитано — студено отвърна Мелеза, коленичи и отвори аптечката. — Трябва да действам бързо, пълно е с некси. Може да те позаболи.

— Не дрънкай, а действай — отвърна Кейд и извърна глава. Лицето му се сгърчи и той се насили да се успокои. Кейд мразеше Мелеза. Всъщност Кейд мразеше хората по принцип. Всички хора…

Мелеза разряза якето на Картър с широкото острие на ножа и огледа раната. Вътре имаше парченца плат. Той отвори стерилния пакет и заби подкожната игла в края на огнестрелната рана, инжектира антибиотик плюс химическо вещество, разработено от Спиралата за спешни полеви хирургически операции. Кейд изпъшка…

„Пусни ме да се върна“ — изсъска Картър.

„Искам да се позабавлявам“ — отвърна Кейд.

„Пусни ме, мамицата ти!“

„Чакай… нещо не е наред… имай ми доверие, Картър, поне за един шибан миг от твоя живот ми се довери…“ — Кейд отново огледа пейзажа, в черно-бяло, огледа гората. Усещаше, че нещо не е наред.

Мелеза притисна тракера в гърба на Кейд и се чу щракване. Кейд изскърца със зъби, когато нагорещена до бяло болка се разля по тялото му. Мелеза го притисна втори път, трети. После извади втора инжекция.

— Свършвам.

Кейд се хвърли назад с всички сили и двамата с Мелеза се претърколиха няколко метра по склона… а изстрелът раздра тишината и един куршум се заби в меката пръст. Кейд се пресегна, вдигна спринцовката, завъртя се, събра всичките си сили и я метна…

Улучи право лявото око на Мила, която вече пак се прицелваше в тях. Иглата се заби дълбоко и разцепи очната й ябълка, кръв шурна по лицето й. Тя не извика, толкова неочаквано беше движението и ударът… само ахна и падна на колене. Кейд се изправи. Мелеза го гледаше слисано.

— Щеше да ме застреля!

— Нас — поправи го Кейд, извади браунинга на Картър и внимателно провери пълнителя. Обърна се към Мила. — Ти ни заведе, нали? До кариерата. Нексите знаеха, че идваме. Ти ни предаде, кучко!

Мила не каза нищо. Опита се да измъкне спринцовката, но само изстена: прекалено много болеше. Кръвта продължаваше да се стича и тя погледна Кейд с другото си око: беше широко отворено. Изцапаната й с кръв ръка се протегна умоляващо към него, хлипането й отекна в гъсталака.

— Моля те — промълви тя.

Кейд вдигна браунинга.

Дулото се втренчи — малко, кръгло, черно и нетрепващо.

— Ти ни предаде — тихо каза Кейд.

И стреля.

Куршумът улучи Мила в гърлото и тя се просна назад. Кейд се приближи и се загледа в красивото й лице.

— Мразя малки руси кучки… — изръмжа той и вдигна пистолета, яростта беше замъглила мозъка му. Искаше да унищожи лицето й.

Картър най-сетне успя да изтласка Кейд от тялото си и падна на колене, браунингът увисна в ръката му. Дишаше тежко, болката го разтърсваше. Загледа се в лицето на Мила — продължаваше да е красиво, но безспорно беше мъртво.

— Защо? — попита Картър тихо, почти безнадеждно. — Защо го направи?

Мелеза постави ръка на рамото му.

— Направи каквото трябваше. Щеше да ни убие и двамата. Всъщност опита на няколко пъти. Аз бях сляп.

— И двамата бяхме слепи — тихо отвърна Картър и вдигна поглед към приятеля си. Изправи се и се подпря на силното му рамо. — Боже, мразя да убивам жени!

— Ако беше оставил на мен, и двамата щяхме да сме мъртви — рече Мелеза.

— И на мен — прошепна Картър и сцената възкръсна в съзнанието му: дивата сцена със спринцовката, хвърлена като нож, и фаталният куршум в гърлото на жената.

Оставиха трупа и продължиха през силния аромат на бор и последните топли остатъци от гръцката есен, оставиха зад гърба си трупа на некса и окървавеното тяло на жената, на която се бяха доверили и която ги беше предала.

Още двама мъртви.

Още два трупа…

— Понякога ми се струва, че тази лудница никога няма да свърши — каза Картър, изпълваше го отчаяние.

 

 

— Добре ли си?

Свещеника се обърна, погледна Рокси и поклати глава, устните му бяха здраво стиснати. После отново наведе поглед към земята.

— Управляват ни кретени — прошепна той. Безсилието го разяждаше отвътре. Искаше му се да заплаче — да стои и да рони сълзи и да удря с ръце по каления в бой корпус на машината.

Изпрати съобщение на Спиралата.

Прекара го през хиляди километри.

Електронният му куб изтрака и той леко го стисна — очакваше отговора на известието си. Вместо това прочете сините букви със свито сърце. Качи се зад Ханеган. Рокси скочи вътре с едно-единствено плавно движение и зае мястото си до Свещеника. Беше цялата в лъскава кожа и блестящи оръжия.

— Сега изглеждаш още по-зле. — Големите й леко дръпнати очи го гледаха загрижено.

Свещеника въздъхна, ръцете му бяха в скута, върху Библията. Без да поглежда Рокси, тихо каза:

— Тези глупаци не могат да решат дали да бягат, или да останат и да се бият. Не могат да вземат единно решение, а с всеки изминал миг Дюрел става все по-силен. Трябва да бъде спрян, защото властта му стана огромна, толкова огромна, че се страхувам, че може да свали много, ако не и всички правителства. И ще затегне хватката си около света и оттам насетне ще се придвижва с огромни стъпки, защото наистина е безскрупулен. Много по-мъдро и много по-благородно решение е да се бием. Но трябва да издържим три дни, да изчакаме решението на властниците. Кой знае какво може да стане през това време и да даде възможност на Дюрел да нанесе първия удар?

— Какво казва електронният куб?

Свещеника въздъхна отново и се вгледа в красивите й очи.

— Картър. Не е взел под внимание предупреждението ми, нито заповедта на Спиралата. Не се подчинява на директните заповеди от върха. Пътува към Египет. От разузнаването казват, че Дюрел е в Египет. Картър може да изложи всичко на риск.

— И?

— Наредено ми е да му попреча. Да го спра. На всяка цена.

— Да го убиеш?

Свещеника кимна, в очите му се четеше решителност.

— Да, да убия Картър, ако се наложи.

— Налага се — каза Рокси и стисна ръката му.

— Знам. Господ ще ме води — прошепна той и затвори очи.

 

 

Команчито навлезе в Египет от северозапад — прелетя над Средиземно море източно от Александрия. Картър си представи, че усеща жегата, която трептеше над пясъците. Намали скоростта на хеликоптера и двата свръхмощни двигателя изреваха и изхвърлиха изгорелите газове в сухата египетска нощ.

Когато тъмната брегова линия отстъпи пред смесицата от стари и модерни хотели, подредени в искряща огърлица от фалшиви смарагдови и рубинени светлини, Картър наклони команчито над полуосветените предградия около плътно застроения център на втория по големина египетски град. Вертолетът се движеше необезпокоявано през почти непрогледния мрак.

— Как се чувстваш?

Картър се обърна назад към Мелеза, мисли се стрелкаха в главата му. Повдигна рамене и извърна поглед съм зле осветените коптори в предградията, където фелахите се прехранваха със земеделие и живееха в гъсто населени сбутани къщи. Бяха натъпкани до пръсване — купчини от кирпич, пясъчник и червени тухли, построени около и често върху други къщи. Между тях имаше обори, някои с покриви от нагъната ламарина. В много от тесните улички горяха мангали — просветваха като светулки, Картър включи команчито на безшумен режим над нищо неподозиращите египтяни.

— За кое?

— Не знам — изръмжа огромният мъж и разтърка очи. Изглеждаше уморен на слабата светлина, под очите му имаше огромни кръгове, лицето му бе леко призрачно. — Не ми излиза от главата това, което стана с Мила.

— Че я убих ли?

— Да, и че ни е предала. Не мога да се примиря. — Той тъжно поклати глава. — Знам, че трябваше да го направиш, знам, че те боли… боже, Картър, спринцовка в окото!

— Това беше най-близкото оръжие — отвърна Картър бавно, предпазливо. Спомни си адреналиновия екстаз на екзалтираното ликуване на Кейд, радостта от това, че жената пада и от окото й шурва кръв, и потрепери.

Минаха над последните криволичещи улици и полетяха на юг, над тъмните вълнисти пясъци, успоредно на Нил. Картър постоянно поглеждаше куба за местоположението на проследяващия диск, който с риск за живота си беше закачил на хеликоптера на Дюрел, докато предводителят на нексите бягаше.

Тъмнината ги обгърна. За кратко Картър си припомни хубавите моменти, прекарани в Египет — най-хубавите моменти, — после изтръпна, когато споменът за Кейд се върна и изплуваха лошите: убийството на арабите в пустинята, което постави началото на неудържимата и поглъщаща лудост на Кейд…

И ужасите, които бяха последвали.

Убийствата…

Събитията, заради които Картър беше мразен, търсен и всяващ страх в цял Египет. Искаха да го убият не само военните, но и цивилното население…

„Не мога да кажа, че ги обвинявам — помисли си. — Ако бях на тяхно място, и аз щях да искам да съм мъртъв.

Щях да искам да съм разпънат на кръст с натрошени кости“.

— Всъщност какво се случи там, долу? — попита Мелеза изведнъж, интуитивно. Лицето му беше осветено от зловеща синя светлина, погледът — съсредоточен, сякаш четеше мислите на Картър.

— Чел си докладите.

Мелеза кимна.

— Да, чел съм докладите. Знам за убийствата в пустинята, за двайсетимата араби и как сам си спасил останалите агенти на Спиралата, но мисля, че това е само върхът на айсберга.

— Какво искаш да кажеш? — Картър копнееше за цигара. Искаше да усети никотина във вените си, да успокои болката от превързаната си ръка, смазаното си тяло, огнестрелната рана. Все още носеше смачканото парче метал в гърба си и усещаше натиска му върху ребрата си. Силните болкоуспокоителни сякаш не действаха.

— Изпълнявал съм няколко мисии в Египет — в Кайро, Александрия, Бени Суф Соаг, Луксор, дори и в Порт Саид при Суецкия канал, а на запад до Ал-Тор в полите на Синайските планини. Говоря добре арабски, бива ме за агент на Спиралата по тези места и изглеждам страхотно в галабия, дори обичам смога, който минава за въздух в Кайро. Мога да танцувам тахтиб, дори знам и някои суфийски танци. Единственото, което не ми харесва тук, е проклетата храна. Не е като яйцата и чипса в Йоркшир: гадни парчета месо, увити в питки с бог знае какви миризливи подправки, черни и сбръчкани. Познавам законите на исляма, за да не ставам за посмешище, мога да се смеся с тълпата по улицата, да мина за строителен работник или за бауаб без проблем. И през цялото време, през всички години, които работих тук и след като приключих трите си мисии, те гледаха твои снимки навсякъде. Не само пред полицейските управления, а и по пътищата, на огромни билбордове, на които иначе се рекламират филми. Искаха главата ти, Картър.

— Не искам да говоря за това.

— Сигурно е страшно.

— Беше — отвърна тихо Картър и си спомни Кейд с дългия почернял нож и меката плът, която беше рязал с такава лекота…

— Държаха лицето ти по билбордове с години. А ти не изглеждаш много по-различен, само малко по-стар и малко по-угрижен. Мисля, че много хора те помнят. Непременно трябва да се крием, когато излизаме по улицата или в пустинята.

— Да.

Мелеза погледна над рамото на Картър към куба.

— Къде ни води?

— Ще минем през Кайро, после ще се отправим на югоизток, към Източната пустиня. Според мен на изток от Хургада, близо до планините около Червено море.

— Не съм ходил натам.

— Можеш да го прибавиш към списъка си с интересни места, посетени с цел прочистване, нали?

— Май не си в добро настроение.

— Прав си. Простреляха ме, излетях от мотора, докато се движех със сто и двайсет километра в час и си поиграх на „Изстържи ми кожата с чакълест път“, много забавна игра. Млатиха ме бог знае колко шибани некси плюс Джем, най-добрият и най-старият ми приятел, който се е превърнал в мутирало чудовище. После трябваше да застрелям жена в гърлото, от което едва ли ще спя много спокойно. Нищо чудно, че съм малко докачлив.

— Разбирам накъде биеш.

 

 

Двигателите бръмчаха. Стигнаха покрайнините на Кайро и след няколко минути прелетяха над лъскавите сгради в центъра. Нил се извиваше през централната част на града. Преминаха над проблясващата мозайка на площад „Тахрир“ и над яркия показалец на кулата и полетяха над светлините на сградата на Арабската лига, Операта и остров Газира, където живееха най-богатите. Нил беше разделен от светла ивица над моста „Шести октомври“ и Картър намали скоростта. Рекламите на „Кока-кола“, „Суши Бургер“ и АОЛ украсяваха повечето сгради, издигаха се по-високо от цял етаж и хвърляха водопади от хиляди цветове върху абаносовите води на Нил.

— Лоши спомени?

Картър кимна.

— Градът беше разрушен от бомбардировки, когато за последно идвах тук. Добре са го възстановили.

— Египтяните са издръжлив народ.

— Трябваше да ги видиш тогава. Боже, колко искам една цигара.

— Да вървим тогава да свършим работа — изръмжа Мелеза и Картър увеличи скоростта. Направиха завой над блъсканицата от светлини, гъмжилото от коли, които задръстваха улиците и бълваха още вредни газове в и без това токсичния въздух. Картър сякаш чуваше виковете и обичайния тътен на движението, звуците на град, претъпкан с хора до пръсване.

Команчито се издигна плавно, зави и остави Кайро зад гърба си. Следваха известно време Нил, после минаха през пустинята и продължиха към Джебел ал-Галада ал-Киблия.

— Отдавна не съм идвал на платото — каза Мелеза.

Картър не отвърна, очите му бяха мрачни, умът — изпълнен със спомени…

Спомените за Кейд.

 

 

Източната пустиня съвсем не беше плоска и безинтересна. Бледите филизи на зората пронизаха хоризонта с ефирно сияние и предчувствието за предстоящия ден, горещ като пещ. Мелеза се прозина и разтърка очи.

Светът в пустинята беше кошмар от нагорещени пясъчни долини, хълмове, планини, проходи и канари. Огромни голи склонове се бореха с високи стени от остри скали и леки вълни от камък и пясък.

— Красиво — каза Мелеза.

— Не и когато те водят на разстрел.

— По-добре е да умреш сред красива природа — подкачи го Мелеза и се усмихна. — По-добре, отколкото да умреш в някоя канавка в Сохо сред плъховете.

— По-добре е да не умираш.

Летяха ниско и когато слънцето изпълзя на небето, се отправиха към плавно издигащото се плато, което започваше от Нил и стигаше до назъбените вулканични планини по брега на Червено море. Щом наближиха, Картър направи завой и кацна внимателно в една дълбока котловина, покрита с навеян от вятъра пясък. Беше осеяна с овални канари, някои по-големи от къщи. Имаше фурми, акации и палисандри — сигурен признак за наличието на вода.

Картър приземи команчито до един разлистен палисандър, който още нямаше цветове — клоните му се простираха като паяжина към покаралите листа по върховете. Перките разлюляха дървото, Картър изключи двигателите и вдигнатите от роторите пясъчни вихри постепенно се уталожиха. Той скочи навън под изпепеляващото слънце и погледна към яркосиньото небе.

— Мамка му! Горещо е — въздъхна Мелеза, щом скочи след него. — Колко имаме да вървим?

— Два-три километра. Може малко повече, зависи от терена. Не искам да се приближавам прекалено, не знаем с каква противовъздушна отбрана разполагат. В Словения имаха доста сериозни оръжия, но всичките бяха свързани с каменоломната. Може и тук да имат подобни.

Мелеза се облегна на палисандъра и отпи глътка вода от манерката си.

— Мислиш ли, че и Джем ще е там? Трябваше да се отклоним и се забавихме заради Свещеника…

— Проследяващото устройство води дотук, хеликоптерът не се е преместил. Винаги има вероятност да са продължили с друго превозно средство. — Картър се усмихна мрачно. — И ако е станало така, значи са ни преебали.

— Да тръгваме тогава — изръмжа огромният боец. — Колкото повече стоим, толкова по-голям шанс има да избягат.

Бързо събраха багажа си и тръгнаха с големи раници и черни яшмаци, увити около главите, за да ги пазят от изгарящото слънце.

Изкачиха се по лекия наклон към платото. Мълчаха. Очите им бяха отворени на четири, карабините висяха на гърба им.

Чак сега Картър осъзна колко е уморен, направо изтощен. А отиваха право в леговището на лъва, насочваха се към врага без подкрепление и без възможност да извикат такова. Спиралата беше забранила на Картър да пътува до Египет, но макар че се чувстваше гадно, ако така щеше да спаси живота на Наташа, неподчинението беше лесна работа.

Дали и Дюрел се бе чувствал така?

И Фойхтер?

Да ухапе ръката, която го храни…

Слънцето бавно се изкачваше по небето.

Продължаваха напред, използваха новите кубове за навигация, като се надяваха, че новият модел е наистина толкова защитен от проникване на нексите, колкото твърдеше Свещеника. Газеха до глезените в горещия пясък и се изкачваха още по-нагоре, минаваха през стени и клисури от червени скали, понякога се спускаха през тесни уадита, преодоляваха всички препятствия по пътя си към…

Каменната долина и градът на дъното й.

Коленичиха до една огромна назъбена скала, надвиснала над стръмния склон.

Долината се простираше под тях, изпълнена от стена до стена с град от камък и кирпич. Вир-вода от палещото слънце, двамата се загледаха в живота, който кипеше там.

От три страни долината беше оградена от назъбени вулканични стени, издигаха се високо на североизток. Отпред имаше някакъв храм, огромна сграда, построена от червените камъни на планините и облицована с мрамор, на места олющен. По балкона над дебелите кръгли колони имаше древни резби, излъскани от вятъра и изстъргани от пясъка. Пясъчни вихри се вдигаха по стъпалата и се носеха по главната улица, която цепеше право през сърцето на града.

— Като че ли градът е построен около храма — каза Картър и накваси пресъхналото си гърло с глътка вода.

— Да. Виж. — Мелеза посочи. До храма, в тесен ограден двор, стояха пет черни хеликоптера: проблясваха под сенките на високите каменни стени.

— Некси — каза Картър.

Патрулираха по главната улица и по тесните улички на града. Движеха се по двама-трима, облечени в черно, с увити в черни яшмаци глави и въоръжени с най-различни автомати. Крачеха спокойно сред населението на града, което сякаш не им обръщаше никакво внимание, приемаше ги като свои.

— Какво е това място? — попита Мелеза.

— Тайното убежище на Дюрел може би. Кой знае? Но нашият хеликоптер е в двора и се хващам на бас, че Джем и Дюрел са в храма с машината.

— Какъв е планът ти?

Картър потърка наболата си брада.

— Да ти кажа честно, Мелез, омръзна ми да се бия и не съм във форма да се счепквам с такива като Джем. Искам само да взема шибаната машина и да се върна при Наташа…

— Какво ще кажеш да обезвредим Джем? Да го зашеметим и да го вземем с нас?

Картър го погледна в очите и видя болката му. Искаше му се да каже: „Не се прави на луд, Джем се е превърнал в некс, той е мъртъв… той е врагът… ще направи всичко възможно да ни убие“.

Но не можа да го каже.

— Ще направим следното — започна предпазливо. — Ще проникнем тайно вътре, ще откраднем Авелах и ще се измъкнем с един от хеликоптерите. Ако имаме възможност, ще вземем и Джем.

Мелеза поклати глава.

— Не, не става така. Ами проблемът с Дюрел и земетресенията? Той разкъсва света, Картър. Трябва да го спрем.

Картър стисна устни.

„Навремето ти простреля тая гадина в сърцето“ — намеси се тихо Кейд. Шепотът му накара Картър да потръпне, въпреки жегата в пустинята.

„Мислех, че си изчезнал, отишъл си някъде да убиваш други жени, шибан страхливецо“.

„Тц-тц, Картър. Използваш ме да ти върша мръсната работа, а после, когато всичко свърши, ме критикуваш. Това не е спортсменско. Щеше да гръмне Мелеза в тила, знаеш го, и той го знае, и аз го знам. Както и да е, Картър, трепането на руси кучки е толкова лесно, колкото гърменето на риба във варел“.

„Какво искаш сега?“

„Само да ти дам един добър съвет“.

„И той е?“

„Убий Дюрел. После убий Джем. След това избий нексите в целия град“.

— Чудесно — горчиво промълви Картър. И осъзна, че Мелеза го наблюдава намръщено.

— Добре ли си, Картър?

— Да. Какво си намислил?

— Ако намерим Авелах, ще намерим и Дюрел. Да го очистим, после да откраднем машината и да завлечем Джем до хеликоптера. Мисля, че двама мъже като нас ще могат да се справят с това.

Картър поклати глава.

— Ще го направим стъпка по стъпка. Предпазливо. Без излишни рискове. Не правим нищо, без да сме се разбрали предварително. Става ли? Иначе и двамата ще нахраним кучетата.

А градът беше пълен с кучета. Мелеза знаеше от опит, че това прави почти невъзможно тайното придвижване през нощта.

— Мисля, че първо трябва да стигнем до храма.

Картър се ухили.

— Имам една идея.

 

 

По залез жегата намаля. Картър и Мелеза наблюдаваха как огненият диск потъва зад искрящия хоризонт над огромното пустинно плато, което се спускаше с километри към Нил.

Картър се помъчи да надвие чувството си за безпомощност. Единственото, за което можеше да мисли, беше как Наташа умира в студеното болнично легло. Почисти и смаза браунинга си и карабината, провери и презареди пълнителите, смаза движещите се части на оръжията. На Крит, когато нексът се канеше да го гръмне в лицето и автоматът му засече, той за пореден път си даде сметка колко уязвим е животът — че виси на конец и чака някой гаден обрат на съдбата да залюлее махалото в полза на единия или другия противник. Нексът беше мъртъв, трупът му се разлагаше до трупа на Мила. И защо? Защото автоматът му не беше почистен или смазан, или патронът е бил дефектен.

Мелеза, след като утоли жаждата си и сдъвка няколко парчета сушено говеждо, за да утоли глада си, най-накрая последва примера на Картър и смаза оръжието си. Когато синьото на небето избледня и мракът спусна покривалото си над града, двамата решиха, че най-после са готови.

Картър наблюдаваше един малък пясъчен на цвят скорпион, който тичаше пред него, после спря и като че ли се извърна да го погледне. Той се прицели с браунинга и скорпионът избяга с гордо вдигнато жило.

— Малък негодник. Няма състрадание в мозъка ти на насекомо, нали?

Кучетата лаеха в далечината. Картър и Мелеза нарамиха раниците, стиснаха пистолетите и бавно тръгнаха към тъмния град.

Обувките им тихо потропваха по камъните и пясъка. Малко преди града видяха няколко некса — стояха си спокойно на пътя. Картър и Мелеза ги заобиколиха с пълзене и стигнаха, задъхани и плувнали в пот, до тясна задна уличка. Беше неосветена и миришеше гадно.

— Ами сега?

Картър махна напред. Шест часа беше наблюдавал патрулите некси и имаше план как да стигнат до храма. Маршрутът се беше запечатал в ума му.

Изчакаха трима некси да минат покрай тях — движеха се тихо по покритите с пясък улици и въртяха глави. Скрити в сенките, Картър и Мелеза сдържаха дъха си. Щом нексите отминаха, се придвижиха до следващата уличка; вървяха предпазливо.

Чу се кучешки лай, висок и пронизителен.

Още един помияр поде зова и след минута двайсетина гадини решиха да нарушат тишината. Лаят им кънтеше из града и се разнасяше над пустинята.

— Разбирам сега защо ги ядат — измърмори Мелеза, който не скриваше погнусата си от египетската храна и наричаше повечето чуждестранни блюда, които му сервираха, миш-маш от накълцани кучета, магарета и камили.

Промъкваха се през сенките, спираха и се заслушваха в разговорите на местните. Малки групички мъже и жени, облечени с галабии в различни цветове, седяха пред къщите около дървени маси, някои пушеха силен египетски тютюн с клокочещи наргилета и пиеха в малки чашки гъсто подсладено черно кафе.

Накрая Картър спря, остави раницата си на земята, подаде карабината си на Мелеза и се разкърши, готов за действие.

— Какво правиш?

— Чакай тук.

— Каза без солови геройски прояви! И двамата трябва да знаем какво правим.

— Купувам билетите ни за храма, без да ме видят.

Мелеза се намръщи, като видя как Картър извади черен стоманен нож от едната си обувка, и облиза устни; усети солта, полепнала по тях. Картър тръгна към началото на тясната тъмна уличка.

Свря се между една тенекиена кофа, пълна догоре с гнили зеленчуци, и един кашон, който вонеше на кучешка пикня. Чакаше с притворени очи и броеше… после по-скоро усети, отколкото чу стъпките на двамата некси патрули по широката улица…

Изскочи от скривалището си като атакуваща кобра, нахвърли се безшумно и заби дългата кама право в окото на водещия некс. Кръвта шурна, намокри юмрука му. Левият му крак се стрелна нагоре и настрани и улучи втория некс в гърлото. Картър се извъртя, като едновременно с това издърпа ножа, наведе се, замахна и прониза втория некс в сърцето. Той се отпусна върху него и Картър издърпа ножа, прихвана го, докато кръвта му шуртеше по пясъка, и за един ужасяващ миг погледите им се срещнаха. Картър изчака търпеливо, докато създанието умираше в ръцете му.

Повлече тялото и го скри зад кофата. Прибра ножа, после довлече тялото и на първия некс; остави го до другарчето му.

— Съблечи ги.

— Искаш да се правим на некси?

— Можеш ли да измислиш по-добър начин да проникнем незабелязано вътре?

— Надявам се само Симо да не пристигне.

— Да. — Картър се намръщи, като си спомни инцидента на кулата. — И аз се надявам.

Съблякоха нексите и се намъкнаха в униформите им.

— Вони — оплака се Мелеза.

— Няма ли да спреш да мрънкаш?

— И очите ни не са медни! Ще ни разкрият веднага.

— Господи, Мелез, няма да се подлагаме на щателна проверка, въпросът е да не се набиваме на очи. Ще минем до улицата по покривите — това е само за финалните метри.

Картър се върна на улицата и засипа кръвта с пясък. Взеха оръжията на нексите, а карабините си преметнаха на гръб. Картър поведе през няколко съседни улици; накрая стигнаха до ниска сграда. Картър се качи на една кофа за боклук и се покатери на покрива. Мелеза го последва, без да спира да мърмори. Останаха клекнали няколко минути, докато се ориентират.

Горяха огньове и хвърляха дълги златисти отблясъци.

От време на време минаваше по някой патрул. Картър се загледа към входа на храма — шест стръмни стъпала, изгладени от пясъка, водеха към входа. Дали вътре имаше пазачи?

Извади електронния си куб и набързо го провери. Проблеснаха цифри. Картър недоверчиво прехапа устни. Можеше ли да рискува? Наистина ли новата версия на куба не можеше да бъде засечена?

Можеше ли да му се довери?

Прибра устройството, без да откъсва очи от храма. Извади оптическия мерник от раницата си и погледна през него, превключи на нощно виждане. Увеличи, но виждаше само рампата, която се издигаше нагоре и изчезваше. Гледа известно време, но не забеляза никакво движение.

Запрехвърляха се от покрив на покрив бавно, предпазливо, като се стараеха да не вдигат шум. Не можеха да си позволят дрехите им да изшумолят по каменните стени или някое камъче да изтрополи надолу. Подобна грешка щеше да им струва не само техния живот, но и живота на хората, които разчитаха на тях…

Накрая, след още катерене и нови мълчаливи ругатни от страна на Мелеза — той ги отправяше ядосано наум към гърба на Картър, — изпотени като прасета, двамата стигнаха до улицата, която водеше към храма.

Той се издигаше пред тях, долу с масивни, богато украсени с резба кръгли колони, горе със заострена кула с диаметър около метър — върхът й леко стърчеше над отвесната скала отзад. Картър погледна към хеликоптерите, после огледа улицата.

Чакаха и наблюдаваха минаващите патрули.

— Изглеждат доста спокойни — каза Мелеза.

— Добре.

— Може да блъфират.

— Може.

— Тогава какво става?

— Тогава сме мъртви.

— Да де.

Пауза. Тишина. Камъните около тях се бяха пекли на слънцето цял ден и сега излъчваха насъбраната топлина. Двамата мъже се потяха, вонящите на некси дрехи с нищо не подобряваха лошото им настроение.

— Виждаш ли нещо?

— Не — отвърна Картър.

— Кога ще влезем?

— Кога ще се научиш да мълчиш?

— Трябва да се раздвижа. Прегрял съм.

— Тялото ти или акълът?

Мелеза се намръщи.

— Няма да ми се дървиш, когато изпълняваме гадна мисия. Чуваш ли, копеле такова, не ми минават тия…

— Шшшт.

Мелеза млъкна.

— Хайде.

Прехвърлиха се през парапета, скочиха на ниската козирка и се спуснаха на земята. Нищо не помръдваше, ни полъх да разхлади, ни вятър да издуха пясъка по улиците. Картър и Мелеза се запътиха към входа на храма с високо вдигнати глави, с оръжие в ръка и със свити сърца… в очакване някой да им заповяда да спрат… и куршуми да отнесат черепите им… Дишаха нервно, бързите им стъпки вдигаха пясък… накрая стигнаха черната зинала паст на храма…

 

 

Подът беше настлан с червен пясъчник, изтъркан от стъпки през хилядите години. Долните части на стените бяха покрити с мраморни и обсидианови плочи. От глобусите на високия таван струеше светлина, а до стените бяха наредени пейки с най-модерното компютърно оборудване на света.

Дюрел стоеше до правоъгълен черен екран. Повърхността му сякаш се разкъса, когато го докосна, после избухна в течен огън и около черната извита ръка с огромни нокти проблеснаха светлини.

Той се усмихна зад гънките на черната си качулка.

И цепнатите медни очи проблеснаха.

— Готови ли сме? — чу се приглушеният шепот на Гол зад гърба му.

— Да — каза Дюрел и пак докосна екрана. — Най-сетне сме готови.

 

 

Картър и Мелеза се свиха на пода и насочиха оръжията си напред. Наредените по стената факли хвърляха слаба светлина, кехлибарените им пламъци танцуваха по гладкия червен камък.

Огледаха дългия изпълнен със сенки коридор, който се простираше пред тях.

— Все едно се връщаме хилядолетия в историята — каза Мелеза и потрепери.

— Е, винаги съм си падал по Древния Египет. — Картър се усмихна и бавно се изправи. Огледа се, направи предпазливо няколко крачки напред, после спря. Вдигна глава и Мелеза дойде при него, стиснал автомата в разтрепераните си ръце.

— Не ми харесва тая работа.

— Къде са пазачите? — попита Картър.

— Няма пазачи. Нещо не е наред.

Картър кимна. Активира електронния куб и сканира на различни честоти.

— Ето, стена от син к-лазер. Невидима с невъоръжено око.

— Шибана дигитална жица със забавено действие, която те разрязва на две! Адски гадно. Имаш ли идея как ще минем?

— Да. — Картър се втренчи в Мелеза. — И ти трябва да имаш. Къде си блял на семинарите?

Мелеза присви неловко рамене.

— Имаше едно маце в града. Циците й бяха страхотни и се тресяха здраво… — Млъкна, като видя изражението върху покритото с белези лице на Картър. — Добре де, млъквам. Обаче само да ги беше видял! Такива се запомнят цял живот…

Картър продължи предпазливо, Мелеза го прикриваше. Спря в покрития с каменни плочи коридор. Вдигна куба и по екрана му просветнаха цифри. Нищо не се случи — на пръв поглед, — но физически бяха заобиколени от невидимо кълбо от к-лазер.

— Хайде.

Продължиха бавно напред. Картър не откъсваше поглед от данните на екрана. Когато минаха през невидимата стена — дигиталната жица, която можеше да ги разреже на две, — електронният куб погълна защитния лазер в собственото си поле и сигналите продължиха да се излъчват без прекъсване въпреки преминаването им. Плъзнаха се от другата страна и застинаха. Мелеза беше леко задъхан, взираше се в потрепващите сенки в коридора.

— Минахме ли?

— Да. — Картър автоматично провери заредено ли е оръжието му. — Очаквах остриета или нещо от сорта.

— Това да не ти е Индиана Джоунс!

Отново приклекнаха в сенките и търпеливо зачакаха. Картър изчака куба да направи пълно сканиране, тъй като си даде сметка, че това би им спестило много часове. Пък и ако нексите имаха достъп до новата версия, вече така и така бяха разкрити.

Облак пясък се вдигна от пода и студен вятър повя от дълбините на храма.

— Какво става?

— Шшшт… — Картър вдигна пръст, после обърна куба към Мелеза и той се ококори. — Този храм е наистина огромен. Виж, продължава в скалите почти два километра.

— Никога няма да намерим Джем тук.

— Имам една идея.

Картър си поигра с куба няколко минути. Не беше експерт като Наташа или Свещеника, но можеше успешно да сърфира през милиардите кодирани терминали, ключове и честоти. Накрая се усмихна.

— Да, тук е.

— Какво правиш? От това място ме побиват тръпки.

— Тръпки?

— Гледах разни стари филми напоследък.

— На ужасите ли? — Картър се разсмя, смехът заглъхна в студения сух коридор.

Мелеза го докосна по ръката.

— Хубаво е, че се смееш. Знам, че напоследък нямаш много поводи за смях. Хубаво е, че се държиш.

— Мелез, викат ми Картър Лудия. Значи — мрежата на Спиралата е уловила случаен сигнал от нокътната карта на Джем, с модел в него. Схема на мястото, което Джем се е опитвал да прекоси… Ако схемата съвпадне с разположението на коридорите тук, ще имаме следа, нали така?

Мелеза го погледна косо.

— Изобретателно копеле.

— Значи си съгласен? Това е шанс все пак.

— Да. — Мелеза кимна. — Изглежда съвсем реално.

Картър си поигра с куба още малко, после се усмихна и каза:

— Играта започна.

 

 

Стените на каменния коридор бяха от огромни каменни блокове. Двамата газеха в пясък по пода. На три пъти се свираха в по-малки странични коридори, за да пропуснат патрулиращите отряди некси.

Изчакваха и се молеха да не ги открият: тогава ожесточена престрелка щеше да сложи край на търсенето им…

Нексите минаваха мълчаливо и от тях оставаха само следите на черните им ботуши в пясъка.

От широкия централен коридор се спуснаха към център, от който тръгваха цели десет коридора: някои водеха нагоре, някои надолу, а други продължаваха на същото ниво. Всички бяха съвсем тесни и иззидани съвсем еднакво.

С помощта на електронния куб Картър водеше през лабиринта.

Двайсет минути вървяха бавно, като опипваха каменните блокове. Таваните бяха високи и не се виждаха ясно. Факлите бяха нарядко и някои само мъждукаха, така че беше почти тъмно. Картър и Мелеза имаха очила за нощно виждане, но те издаваха тихо жужене и изострените сетива на нексите веднага щяха да го доловят.

— Какво е това място? Никога не съм чувал за него.

— Едва ли го има по туристическите карти — отвърна Картър и поведе надолу по една стръмна каменна рампа. Спря и вдигна ръка. Мелеза разтревожено се огледа, дулото на автомата му потрепери.

— Какво има?

— Чуй.

Доловиха звук, някакво тихо стържене. Кожа върху стъкло. Или…

— Какво е това, по дяволите?

Пропълзяха напред и изведнъж стените свършиха, таванът се издигна високо над главите им и изчезна в мрака. Подът пропадаше в широк тъмен ров с полегати стени. Над него се простираше каменен мост, украсен с орнаменти — издигаше се като арка над празното пространство, което беше пълно с…

— Какво е това, по дяволите?

Втренчиха се невярващо. В мрака спяха стотина странни създания. С по четири крака, завършващи с огромни черни нокти. Телата им бяха набити и мускулести и покрити със защитна броня. Бяха огромни — по-големи от всеки хищник на земята — и имаха триъгълни глави, покрити с гъста козина.

Цялото стадо дишаше тихо, бяха преплели телата си и спяха.

— Здравата ще го загазим, ако се събудят — изпъшка Мелеза.

Картър го изгледа свирепо и го сръчка в гърдите. После продължи напред, бавно, пристъпваше съвсем предпазливо. Провери куба и откри още една лазерна дигитална жица по средата на моста.

„Хубав капан, а?“ — обади се Кейд.

„Млъкни“.

„Примамва те до средата на моста и «бам!» — и стотина шибани спящи дяволи се хвърлят върху теб и ти разкъсват вътрешностите със зъби. Колко първобитно!“

„Как ги нарече? Спящи дяволи ли? Откъде знаеш за тях?“

Кейд мълчеше, наблюдаваше, сърдит и замислен в подсъзнанието на Картър.

Картър стъпи на моста.

Тръгна бавно напред. Съществата под него продължаваха да дишат спокойно, очите им бяха затворени. Картър облиза сухите си устни.

От мрака се издигнаха колони, шестостенни, издялани от червен и жълт камък. На върха на всяка имаше изящно изваяна фигура. Картър не можеше да оприличи фигурите на нищо, което бе виждал. Статуите бяха странни, почти извънземни.

Картър спря, активира електронния куб и двамата с Мелеза се промъкнаха спокойно през дигиталния капан, после се спуснаха по другата страна на моста и навлязоха в относителната безопасност на друг каменен коридор.

— Добре ли си? — попита Картър.

— И по-добре съм бил — измърмори сърдито Мелеза.

Изчезнаха като призраци в слабо осветения коридор. Зад тях, в ямата, нещо проблесна — един от спящите дяволи отвори очи.

Медните цепнатини просветнаха.

И бавно и грациозно звярът се протегна и се изправи…

 

 

Тунелът водеше надолу.

Беше ужасно тесен, с нисък таван, и Картър и Мелеза трябваше да се наведат, за да не си удрят главите. Стените бяха от грубо издялан камък, някъде ъглите се бяха изронили от времето, но на места имаше плочи с египетски йероглифи. Подът беше изровен и от двете страни имаше улеи. Картър посочи намръщено и Мелеза само поклати глава.

Тръгнаха още по-бавно, още по-предпазливо. Отпред се чу странен звук: пронизително стенание, не съвсем човешко. Извиси се, после заглъхна и от него остана само далечен меланхоличен спомен за ушите. После се чу ужасен сърцераздирателен вой, който можеше да ти спука тъпанчетата. Картър сканира с куба, но не видя нищо.

— Имам лошо предчувствие — изсумтя Мелеза.

— И аз — отвърна Картър, опипа браунинга си и продължи напред. Смъкна маската си, изруга и избърса потта от лицето си. — Мисля, че вече не ни трябват маски.

— Ами ако…

— Ще застреляме гадината в лицето.

Коридорът продължаваше все надолу. Пясъкът около краката им се вдигаше на талази, носен от студеното свистящо течение. Ноздрите на Картър потрепнаха, когато подуши неприятния мирис на мед.

Минаха покрай килията, където според тях беше държан затворен Джем. Беше празна, на земята имаше изкривени медни съдове и петна от засъхнала кръв. Тъй като нямаха друг избор, продължиха по коридора…

Който се спускаше още по-надолу.

— Не ми харесва. Прилича ми на Камъс.

— Наистина злокобно място — тихо отвърна Картър.

Стенанието се издигна и заглъхна, виещ звук на огънат метал. От време на време се чуваше силен удар, все едно се блъскаха камъни.

И изведнъж тунелът рязко свърши. Двамата спряха и се загледаха в огромната пещера пред тях.

Беше почти кръгла. По пода, стените и високия таван имаше издълбани хиляди странни орнаменти. Беше пълно с огромни каменни — мраморни и гранитни — блокове. Подът беше разделен по средата от черна пукнатина, която пресичаше и стените и създаваше усещането, че огромната зала се носи в пространството. Беше тъмно и студеният вятър разнасяше зловония.

Картър погледна в пукнатината, пропастта, която трябваше да преминат. Беше поне десет метра, прекалено широка, за да я прескочат. Огледа я от край до край, проследи я и нагоре и забеляза, че върви и по тавана. Видя издадена тераса от издялан камък, мост на тавана — простираше се над черната пропаст — и врата със странни ъгли от отсрещната страна на пещерата.

Воят прозвуча пак, стенание от дълбините на пропастта.

— Да проверя ли?

— Чакай — каза Картър.

Зачакаха, гледаха, пот се стичаше по челата им въпреки студа. „Това е някаква загадка“, реши Картър.

Сканира с електронния куб, но той не показа нищо.

Погледът му обходи тавана, стените, търсеше остриета или дупки, или върхове на копия.

„Доста развинтено въображение имаш“ — ухили се Кейд.

„Какво искаш?“

„Да ти помогна, разбира се“.

„Да си помогнеш на теб“.

„Остави ме да водя и ще те преведа през капана“.

„Майната ти. Какво знаеш за това място?“

„Имам си източници“.

„И аз имам“. И вдигна автомата, защото един висок едър мъж се появи от каменната врата на отсрещната страна. Огромните му ръце бяха разперени като за молитва, лицето му беше спокойно, изпълнено със смирение. Прошарената му брада беше такава, каквато я помнеше Картър, а кафявите очи бяха очи на убиец, на убиец от Спиралата, на изменник на Спиралата…

Картър направи крачка напред…

И за малко не падна.

Каменният под потрепери и сякаш се люшна. Картър усети как се движи като лагер под краката му и автоматът му изтрещя. Очите му се присвиха и се втренчиха в Гол, който крачеше по движещия се каменен под към празното пространство по средата.

Вонята се засили.

— Добре дошъл в лабораторията ни — каза Гол с плътния си мелодичен глас и спря до купчина червени каменни кубове, струпани до ръба на пропастта.

Картър пристъпи напред и разтревожено се огледа. Усещаше Мелеза зад гърба си — приятелят му бясно търсеше потенциална опасност. Картър погледна десетметровата пукнатина, после попита:

— Как си, Гол?

— В интерес на истината — отвърна едрият мъж и отпусна ръце, — бил съм и по-добре. Смятам, че е жалко, когато онези, които се показват като врагове чрез действията си, но не и що се отнася до морала, трябва да умрат.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече нямам избор.

— Човек винаги има избор — тихо отвърна Картър. Инстинктите му крещяха с всичка сила, а Кейд — кръвожадният демон в мозъка му — виеше като звяр, набучен на копие.

— Дошъл си за Авелах, нали? За да спасиш Наташа.

— Да — отвърна Картър и се вгледа в непроницаемите очи на Гол. Огромният убиец винаги го беше потискал с нещо. Наташа веднъж беше казала, че двамата с Гол са еднакви — мъже, да, но и убийци, излети от един и същ калъп. Картър неохотно беше признал, че е права. Но сега, докато се взираше в очите на Гол, не беше толкова сигурен. — Как оцеля, мамка му?

— Превърнаха ме в некс — тихо отвърна Гол. — Спасиха ме, използваха машината, която търсиш. Авелах. Но се отклониха от обичайната формула.

— Но ти нямаш медни очи.

— Защо мислиш, че всички некси са еднакви? Това зависи от различните химикали в забавителите. — Гласът на Гол беше патетичен, глас, подходящ за сцена, а не за древен храм.

— Имаш въпрос към мен, така ли? — попита Картър.

Гол се усмихна и като че ли се поуспокои. Автоматът на Картър остана насочен към него, браунингът се плъзна в лявата му ръка. Мелеза продължаваше да се оглежда като побъркан. Картър се остави на развоя на събитията, успокои сърцето и ума си и изведнъж разбра всичко…

Подът бавно се въртеше — замайващо — под него.

От пропастта се разнасяха далечни стенания и зловоние. Той се приближи до ръба и погледна надолу, видя, че няма дъно.

Скалата под ботушите му потрепери и се размърда. Чу се тропане на камъни върху камъни. Картър вдигна глава и видя украсеният с резба мост да пълзи надолу. Спускаше се над десетметровата пропаст и скоро щеше да им предостави начин да стигнат един до друг…

Картър се усмихна с разбиране.

— Откъде знаеш, че имам въпрос? — попита Гол.

Картър наклони глава и се втренчи в него.

— Говорим, а не се бием.

— Боят ще дойде малко по-късно. Спомняш ли си QIII? Кубичния процесор, разработен от КванТех… Спирала_Q? От Фойхтер и Дюрел? Спомняш ли си го? Процесорът, който куршумите и омразата ти изпратиха в забвение?

— Как бих могъл да го забравя?

— Не можа да те види — продължи Гол. — Защо така?

— Не знам. Къде е Авелах, Гол? Къде е Джем?

— И двамата искаме нещо — каза Гол и отново разпери ръце. — Трябва да разберем защо процесорът не може да те види. Не може да те предскаже.

— Не знам.

— Кой е Кейд?

Картър замръзна, не откъсваше поглед от Гол. Устата му изведнъж пресъхна. Очите му се забиха в лицето на Гол като диамантени свредла.

— Не знам за какво говориш.

— Кейд, демонът в душата ти? Кой е той, Картър?

— Нещо си се объркал.

Гол се усмихна, а Картър погледна към далечната врата. Там стоеше Дюрел, до него Джем поклащаше огромното си туловище и от камъка под ноктите на краката му изхвърчаха искри. Джем тръгна към тях, олюляваше се, докато неравният под се въртеше под него. Погледът на Картър се върна върху Гол, който вече държеше пистолет, тежък зигзауер П–5, черен и зловещ.

Подът продължи да се движи, Картър се мъчеше да запази равновесие. Кейд крещеше в главата му, но той още не беше започнал да стреля. Имаше нещо странно у Гол. Устата на едрия мъж се отвори и Картър взе на мушка Джем, който решително се приближаваше към тях, огромната му триъгълна глава се полюшваше…

— Убий го — изръмжа Джем.

Погледите на Гол и Картър се срещнаха.

— Искаш да спасиш Наташа — тихо промълви Гол. — Когато откриеш Авелах… кодовете и ключът за управлението му са гравирани върху сребърната кутийка, в която се пази. Никога не бива да се разделят.

Гол се усмихна, после се обърна и откри огън по Джем, изстрелите трещяха, без да спират. Джем скочи напред с невероятна бързина, един куршум го улучи. Той нададе дълбок гърлен рев и рязко се метна на една страна… Гол се втурна към него, продължаваше да стреля, скочи, за да пресрещне огромния некс…

Пистолетът излетя от ръката му, когато един силен удар го повали. Джем бръкна в собственото си тяло, ноктите му се изцапаха с тъмна кръв. Погледна Картър, после се обърна към Гол, който скочи на крака. В очите му искреше омраза…

Джем сграбчи Гол за слабините и гърлото и го вдигна. Обувките на Гол се забиха в главата на Джем, мощните ритници накараха некса да се олюлее, но той стисна Гол в меча прегръдка. Погледите им се срещнаха, лицата им почти се докосваха и Картър сякаш стана свидетел на някакъв странен любовен акт. Ноктите на Джем се забиха в гърба на жертвата му, рукна кръв.

Гол риташе. Гърчеше се. Застина…

Изпръскал с кръв туловището на Джем.

Джем пусна безжизненото тяло да падне, да се свлече неподвижно, натрошено и разкъсано върху камъните. Изправи глава, целият лъщеше, и погледна към Картър…

Който започна да стреля, куршумите свистяха през пропастта, мостът се плъзгаше по стените към двамата съперници. Джем скочи зад купа червени камъни. Чу се стържене на камък върху камък и мостът пропадна надолу в черната пропаст, която разделяше двамата врагове.

Картър спря стрелбата, пушекът лютеше в ноздрите и очите му.

Джем се извърна и хукна към отвора в падащата стена. Картър изстреля още куршуми след бягащия некс, но не го уцели.

— Картър, това е капан.

Картър се извърна към Мелеза.

— Какъв капан?

— Изскочих, за да те прикрия с огън, и каменната врата зад мен се спусна. Заклещени сме.

— Мамка му!

Картър погледна надолу в пропастта. Подът под него продължаваше да се движи. Видя смазаното тяло на Гол от другата страна на залата.

— Какво става тук, по дяволите?

Погледна нагоре и видя как таванът се върти, и изведнъж усети, че му става все по-трудно да се задържи на крака. Обърна се и видя как далечният край на залата бавно се повдига… разбра, че стои върху наклонена плоскост, която води право към въртящата се пропаст…

— Картър, спри това нещо…

— Залата се издига и ще ни прати право в пропастта…

Ъгълът постепенно се увеличаваше.

Тялото на Гол започна да се плъзга към другия край на пещерата, оставяше след себе си кървава диря.

— Няма изход, Картър! — Гласът на Мелеза беше изпълнен с паника.

Обувките на Картър започнаха да се плъзгат по скалите, подът се накланяше все повече към пропастта. Скърцането на незнайния механизъм се засили и из огромната пещера отново се разнесе стържене на камък върху камък.

— Проклети египтяни! — изстена Мелеза.

Картър се плъзна надолу.

Зеещата пропаст сякаш се въртеше все по-близо към него… и изведнъж му се догади, започна да му се повдига и бясно му се зави свят.

Каква ирония!

Каква сладка шибана ирония!

Не парче стомана в мозъка му, нито смазан гръбнак от мотоциклетна катастрофа, нито картечен откос в далечна бъдеща битка. Не, щеше да загине от камъни…

Колко старомодно.

Пропастта зина по-близо…

Смъртта се ухили с маска от потъмняла стара кост.

А Картър не можеше да направи нищо…