Анди Ремик
Земетръс (10)

9.
Преследването

Малкият черен хеликоптер виеше сред бурята, дъждът барабанеше по кабината, перките разрязваха пороя и ниските буреносни облаци. Притъмнелите поля се сливаха в мътна пелена. От време на време хеликоптерът минаваше близо до някой град или село и светлините проблясваха в далечината.

— Знаеш ли къде сме?

Картър, с цигара в ръка, не обърна внимание на въпроса на Мелеза; димът се виеше покрай лицето му и се събираше в малката кабина. Мелеза се намръщи и се наведе към Фени.

— Къде сме?

— Близо до Мъртир Тидфил.

— Близо ли е до Плац СП_1?

— Още няколко минути. Подготви въжетата.

— Разбрано. — Мелеза се усмихна с беззъбата си усмивка.

— Как си, Картър?

Картър пусна една измъчена усмивка, после я остави да се свлече от смазаното му лице. Пусна цигарата и я загаси с тежката си обувка.

— Мамка му, дай по-бързо!

Приготвиха въжетата — по едно от двете страни на пригодения за светкавични атаки хеликоптер. Фени обърна машината и Картър и Мелеза се загледаха в тъмната пустош долу. Перките бръмчаха, вятърът виеше.

— Вън, момчета — ухили се Фени, тръсна къдриците си и натисна копчето.

Вратите се отвориха и Картър и Мелеза пуснаха въжетата в мрака. Мелеза скочи и изчезна в тъмнината и дъжда.

— Ти си добро момче, Фени — каза Картър.

Фени кимна и все така усмихнат, каза:

— Ще ми пратиш ли картичка, Картър?

— Едва ли ще искаш спомен от мястото, към което съм се запътил.

И Картър изчезна, пусна се по въжето, което свистеше под кожените му ръкавици. Дъждът и студът го пронизаха мигновено, дъхът му секна и той спря, залюля се за секунда, скочи и се претърколи на земята.

Черният хеликоптер се издигна рязко, повлече въжетата и ги нави. След секунди се чуваше само воят на бурята, бученето на вятъра и плющенето на дъжда.

— Накъде?

Мелеза посочи, после изгаси екрана на електронния куб.

Затичаха равномерно по стръмния наклон и навлязоха в гората. Придвижваха се трудно под проливния дъжд, земята беше хлъзгава и коварна. Облечени целите в черно, двамата агенти на Спиралата приклекнаха. И двамата бяха въоръжени с карабини M24, калибър 5,46 с пълнители МикроХ2, които можеха да поберат по шейсет „компресирани“ куршума.

— Колко далече?

— Три километра.

Затичаха пак под дъжда и в мрака. От време на време спираха, за да погледнат електронните си кубове и да претърсят за евентуални вражески действия. След земетресението в Лондон и внезапната поява на нексите Спиралата бе вдигната по тревога.

Врагът, както личеше по всичко, изобщо не беше сразен.

Картър насочи карабината си в мрака. Под дрехите му беше скрит верният му стар браунинг, в главата му се въртяха мисли за смърт и отмъщение.

Наближиха Плац СП_1 — изоставена стара селска къща. Стените й бяха обрасли с бръшлян, покривът отдавна се беше продънил, зидарията се беше посипала като каменен водопад по килима от мъх. Кубът на Мелеза не показваше никакви признаци за вражеска активност.

Мелеза се надигна да продължи напред и се извърна ухилен до уши, но Картър го сграбчи, смъкна го на земята и вдигна пръст пред устните си. Мелеза кимна и Картър бавно запълзя напред, сля се с дърветата и меката подгизнала земя.

Пълзеше сантиметър по сантиметър, нащрек. Спираше и се оглеждаше внимателно.

Дълго лежеше неподвижен, после се промъкваше още малко напред. Чакаше, тръгваше. Чакаше, тръгваше. Чакаше… тръгваше…

И орловият му поглед ги видя.

Некси.

Не помръдваха — чакаха и дебнеха. Единият беше клекнал на ниския зид до къщата и се сливаше като хамелеон с гъстата папрат. Вторият клечеше зад прага, а третият — той най-трудно се забелязваше — се беше свил до дъба, който простираше клоните си над полуразрушената постройка.

„Гадни копелета“, помисли Картър.

„Още по-лошото е — прошепна Кейд, — че планът на Спиралата е провален. Спукан. Знаят местоположението… Дали не знаят, че и ти си тук?“

Бавно, с убийствена предпазливост, Картър се върна назад.

Сантиметър по сантиметър…

— Какво има?

— Некси.

— Да ги очистим…

— Чакай. Виж пак електронния куб.

Двамата се загледаха в малкото екранче на електронния куб. Картър изпъшка, докато сканираше — веднъж и още веднъж. Нямаше и следа от нексите — от никаква форма на живот.

— Хайде, Картър — изръмжа Мелеза. — Живи ги изяждахме тия копелета на спецмисиите… Да ги пратим в шибаното им небесно царство. Няма проблем…

— Този път е различно — каза Картър.

— Защо?

— Не мога да ти обясня. Нещо се е променило.

— Въобразяваш си. Хайде! — Мелеза запълзя напред. Картър изруга и се претърколи встрани, за да го прикрива. Провери предпазителя и опипа пълнителя, за да е сигурен, че е на мястото си.

Мелеза пълзеше напред през дърветата.

Картър заобиколи отдясно, като остави разстояние между двамата, за да заемат позиция за атака от два фронта. Клекна, избърса дъжда от лицето си и се помъчи да овладее дишането си.

Наведе се напред и видя некса върху оградата. Спря, за да не избърза, и чу пукотът от карабината на Мелеза да се разнася от гората, видя куршумите да се забиват в рамката на вратата.

Вдигна своята M24. Нексът рязко изви глава вляво, медните очи гледаха право към Картър. Изглеждаше по-различен от нексите от спецмисиите и тези, които бе видял в Швейцария. Движеше се с толкова невероятна скорост, че докато карабината изтрещи, вече се беше скрил между дърветата…

Изпари се като призрак.

Картър чуваше откосите на Мелеза. И ответния огън. Куршумите свистяха през листата и се забиваха в стволовете на дърветата.

Картър отскочи вдясно, претърколи се в някаква долчинка и заобиколи къщата от другата страна, търсеше некса. И изведнъж го видя. Погледите им се срещнаха, медните очи се забиха в неговите и той се усмихна горчиво — оръжията им изреваха едновременно и Картър усети как куршумите профучаха покрай лицето му, карабината трещеше в ръцете му, куршумите се забиваха в некса. Той политна и се удари в едно дърво, надупчен, целият в кръв и…

Изправи се на колене и се опита да смени пълнителя.

Картър се затича напред, изрита некса в лицето и го повали до корените на дървото. Стъпи с крак върху гърдите му. Главата на гадината се вдигна, очите го погледнаха безстрастно.

— Късмет — изсъска нексът, гласът му беше тих и безполов, медните очи блестяха.

Картър се ухили.

— Няма такова нещо — отвърна и напълни главата на некса с олово.

— Картър!

В гласа на Мелеза се долавяше паника. Картър се затича нагоре по склона, после се метна по корем: видя пламъците от картечници, дулата на оръжията. Придвижи се с лазене до старата порутена стена на навеса.

Автоматичната стрелба спря.

Картър си пое дъх и изтри капка кръв от челото си.

— Картър! — чу се отново. Още изстрели и Картър разбра, че двата некса държат Мелеза на мушка. Затича, като използваше дърветата и папратта за прикритие. Мелеза явно здравата бе загазил…

За да го вика по име?

И то силно?

Кривна вдясно и се скри под клоните на дърветата. Карабината му изтрещя и преряза единия некс на две. Другият се сви и куршумите на Мелеза разкъсаха гърдите му, а Картър пусна десет куршума в главата му и го закова на меката земя.

Настъпи тишина.

Мирисът на барут отслабваше, дъждът се сипеше тихо.

Мелеза затича към Картър, на лицето му се четеше пълен шок.

Картър провери оръжието си, след това се огледа за признаци на вражески действия.

— Благодаря — каза задъхано Мелеза и извади нов пълнител от колана си. — За малко да ме заковат.

Картър не каза нищо, продължаваше да се взира в дъжда.

— Много по-бързи са, отколкото си ги спомням — промърмори засрамено Мелеза. — Не можах да ги улуча. Изпразних цял пълнител — и нищо…

— Нещо не е наред — тихо отвърна Картър. — Чувствам го. Ние станахме самодоволни… а нексите не са никак лесна мишена.

— Следващия път ще се вслушам в съвета ти — каза Мелеза.

— Не се горещи и не скачай пръв. Това не ти е игра.

Тръгнаха към къщата, оглеждаха се ту наляво, ту надясно. Застанаха на прага и Мелеза пусна електронния си куб. Плац СП_1 беше огромен оръжеен склад — много по-различен от повечето нормални складове, които се намираха в другите части на света: използваше се само с разрешение първа степен — военни действия.

Чу се далечен механичен шум, тихо бръмчене, вътрешната стена на къщата се плъзна и откри широка метална рампа, която се спускаше надолу. Мелеза заслиза по нея, стъпките му отекваха, Картър го последва, карабината му беше готова за стрелба в случай на гадна изненада.

— Никога не съм идвал тук — каза Мелеза.

— Аз съм идвал — с Джем. Правехме едно голямо прочистване. — Той се ухили свирепо.

Рампата се сгъна над и зад него и порутената селска къща пак беше същата като преди малко. Ако не се брояха труповете на нексите.

 

 

Натоварен с оръжие и провизии, Картър спря насред огромния метален бункер и каза:

— Хвани другия край на покривалото.

Дръпнаха тежкия брезент от команчито. Ракетите бяха поставени. Мелеза откачи един КТМ LC7 от стойката му и провери дали има гориво.

— Един или два ще вземем?

— Два — отвърна Картър и запали цигара. — Може да се наложи да се разделим. Ще натоварим и допълнителни ракети.

— Май наистина здраво си им се наточил, а?

— Залозите са много високи — отвърна студено Картър.

Провериха дали моторите са в изправност, припалиха ги няколко пъти, огледаха монтираните картечници и горивото. Мелеза закачи двата мотора под команчито, а Картър дотъркаля четири ракети по каменния под — червените им носове изглеждаха заплашително в сумрака на аварийното осветление.

— Смъртоносно оръжие — изръмжа Мелеза и загледа ракетите със странно изражение — смесица от отвращение и удоволствие. Картър кимна, цигарата висеше между устните му и той мижеше от дима, който влизаше в очите му.

Бяха готови за броени минути. Провериха пълнителите на карабините и се натовариха със суперспец оръжия, модерни комплекти за първа помощ и още провизии. Някои навряха в раниците, други складираха в команчито.

Качиха се, Картър натисна няколко лоста и оборудването заприсвятква в боен ред. Той си сложи шлема с дисплей със сензори за нощно виждане.

— Бойните данни въведени — прозвуча нежен женски глас в шлема. — Всички оръжия готови. Редът на мишените определен.

— Готов ли си за екшън? — попита Картър.

— Винаги готов — изръмжа Мелеза.

Картър натисна едно копче и разрушената селска къща над тях се сгъна и се превърна в тунел от метални панели, който им осигуряваше вертикален излаз. Двигателите завиха пронизително, Картър се съсредоточи върху таблото и издигна команчито — носът се врътна малко по-нагоре от опашката. Металните панели изникнаха пред очите му, последваха влажните покрити с мъх тухли на старата селска къща. А после се издигнаха в мрака и дъжда.

Металните панели се спуснаха гладко по местата си.

— Уф… — въздъхна Мелеза и разтърка очи. — Мразя вертикалното излитане.

— Това е нищо. Погледни надолу.

Мелеза погледна — точно когато автоматичен огън проряза мрака и към тях проблеснаха ярки мълнии.

— Некси?

— Аха — отвърна Картър, издигна команчито в гръмотевичните тъмни облаци, задържа го за миг, после се стрелна надолу към огромната гора, двигателите виеха. Натисна спусъка на картечницата. Стотици куршуми голям калибър прорязаха листа, клони и некси — телата, станали на пихтия се смесиха с уелската почва. Команчито издигна носа си, наклони се с вой и ускори в нощта. Мокрите перки се въртяха с ритмичното барабанене на прецизен механизъм.

— Колко улучи?

Картър повдигна рамене.

— Не достатъчно. Но ще се позамислят, когато решат да направят следващия си ход.

Пътуваха в мълчание; команчито се тресеше от сдържана мощ. Картър го насочи на юг и след няколко минути стигнаха до Бристол Ченъл, черен и лъскав под плаща на нощта. Команчито се спусна ниско над брега, издигна се над Ексмур и продължи с бясна скорост. Под тях се виеше огромна колона от спрели превозни средства.

— Какво става?

— Сигурно е заради земетресенията… Има ли данни за тях?

Мелеза извади електронния си куб и започна да търси, покритото му с белези лице беше осветено от призрачната синя светлина.

— Лондон е най-сериозно засегнат — едва ли е съвпадение. Поредица трусове е имало по крайбрежието, от Кент до Девън, както и в Манчестър и Глазгоу… Мамка му, май цялото кралство е пострадало…

— Ами останалата част от Европа?

— Повишена сеизмична активност… засегнати са Европа, Африка, Близкият изток, Русия, Китай… има нещо гнило в тая работа, Картър.

— И аз така мисля — горчиво отвърна Картър и си представи лицето на Наташа.

 

 

Команчито продължи през Ламанша, Франция, Германия и накрая Швейцария. Картър гледаше надолу и си припомняше събитията през последните дни, когато светът изглеждаше толкова хубав и той се оплакваше от купонджийския живот.

„Тъпо копеле“ — подигра му се Кейд.

„Няма нужда да ми го припомняш“.

„Виж го ти големия герой, юрнал се да спасява Джем сега… накрая и двамата ще ни убият, Картър, страхливецо. Този път ти го начукаха яко…“

„Остави ме на мира“.

„Не идвай да ми се жалваш, когато се озовеш в куха черупка и мозъкът ти се напълни с некски метал като на…“

Картър се намръщи.

„Какво има? Какво премълчаваш?“

Кейд продължи да мълчи, после се оттегли. Сякаш тежест падна от вътрешността на мозъка му.

— Добре ли си?

Картър се обърна към Мелеза — той го гледаше загрижено. Картър кимна, пое си дълбоко дъх и обузда ритъма на сърцето си.

— Добре съм. Скоро ще минем покрай Камъс…

— Страхотна панорама — отсече Мелеза. — Само за деца.

Картър се разсмя, рязък отсечен смях, и отново пое дълбоко дъх. Умората се прокрадваше в него, но той я отпъди. Мелеза не беше пилот, така че Картър трябваше да впрегне запасите от адреналин и енергия, които беше забравил, че притежава.

— Не трябва ли да заредим?

Картър се втренчи напред към планината, която се простираше в далечината и искреше от сняг.

— Не, ще стигнем без проблем до Словения. В Камъс има запаси. Спиралата държи плац_С1 сега там.

— И аз така чух. Не ме радва особено.

— Бил си там, когато са се объркали нещата, нали?

— Да. Със Слейтър и още няколко души. Намерихме някои от телата.

— Дадоха ли някакво обяснение?

— Дадоха лайна — изръмжа Мелеза. — Дори и да са разбрали от какво са превъртели и са си пръснали взаимно мозъците, мислиш ли, че ще ни кажат на нас редовите? Ха! Плюл съм на Камъс. Гадно място. Картър, на света има неща, които не разбираме, стремим се да излезем в космоса, но на тази планета има още хиляди тайни… неща, които никога няма да разберем и да си обясним. И планината, където построиха комплекса Камъс, е лошо място, Картър, много лошо място.

Летяха мълчаливо през проблясващото ясно небе.

 

 

Картър приземи команчито под прикритието на нощта на трийсет километра от последните координати, отбелязани на куба на Джем. Перките бясно разлюляха дърветата. Въздухът беше топъл и влажен и предвещаваше буря.

Двигателите изсвистяха и изключиха. Агентите на Спиралата стовариха екипировката и скочиха. Мелеза освободи единия КТМ и прекара мотора през поляната, пусна стойката и постави ръце на кръста си. Пое си дълбоко дъх и се усмихна лъчезарно.

— Обичам Европа. Обичам това място! Мирише като у дома!

Картър се намръщи.

— Къде по-точно ти е домът, Мелез?

— Ах! — Той се потупа по носа и тъмните му очи се затвориха.

— Не, сериозно, откъде си?

— От Източна Европа.

— От коя страна? Европа е голяма.

— И аз съм голям! Ха! Идвам от различни места. Доста съм пътувал. Син на хиляди държави.

Картър запали цигара и разтри уморените си очи; дръпна здраво и се закашля силно.

— Така значи? Ще пийна един чай и после ще дремна час-два… Не си спомням кога за последно съм спал нормално, без да съм в безсъзнание. Ще пазиш ли?

— Да, Картър, лягай спокойно. Ще съм караул.

Мелеза потупа оръжието си и се загледа в дърветата наоколо.

 

 

Седяха, всеки с огромна чаша сладък чай, чайникът къкреше между тях върху малка поставка, нагрявана от хексаблок. Команчито стоеше зад тях, страховита черна машина, двигателите му още не бяха изстинали. Високата трева се полюшваше от вятъра, последните умиращи аромати на есента стигаха до ноздрите им, успокояваха душите им и откъсваха умовете им — поне временно — от ужаса на скорошните земетресения.

— Трябва да ми разкажеш за машината — тихо промълви Картър, след като допуши четвъртата цигара и изпи чая си. Сложи още едно пакетче и шест бучки захар и внимателно наля вода от врящия чайник.

Мелеза — продължаваше да се взира в дърветата, карабината му M24 беше готова за стрелба — се извърна и го погледна бързо.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

— Вече ти казах.

— Не си — отвърна Картър; студените му очи се втренчиха в лицето на Мелеза. — Всичко, мамицата му!

Мелеза се разсмя и се почеса по бузата с мръсните си нокти.

— О, мамицата му значи! Това е друго нещо тогава. — Лицето му стана сериозно и той отново се загледа напред, с едната ръка държеше димящата чаша, а с другата карабината.

— Изпълнявахме спецмисия в Никарагуа — една от най-сеизмично активните области на света. Странно, а? Намирахме се в северните планини, източно от град Окотал. Наблюдавахме сребърна мина — няколко некси се бяха опитали да проникнат в нея през нощта. Беше топло и влажно, аз си почивах, а Джем беше на пост… изведнъж точно пред мен изникна некс. Беше изненадан, и то със сигурност, че ни вижда. Джем го улучи с един куршум между очите. Уби го на място, докато аз сънувах мокри сънища със стюардесата от полета над Карибите.

Отпи от чая си, после добави още две бучки захар. Ухили се на Картър и му показа липсващия си зъб, после добави:

— Падам си по сладкото.

— Виждам. Давай нататък. Какво стана с некса?

— Носеше метални шайби — кодирани. Опитахме се да ги разкодираме на място, но бяха прекалено сложни. Занесохме ги в Главната централа след мисията и Джем хвана спецове да свършат тази работа. Трябваше им цял месец, обадиха се, докато си вършехме работата в Нова Зеландия. Когато се върнахме, Джем отиде да се срещне с тези хора и след това проведохме закрито заседание. Каза, че отишло до върха на Спиралата, шайбите били много важна находка. Описвали машина на име Авелах, която била много, много стара.

— Колко стара?

— На десет хиляди години.

— Това е преди всички модерни цивилизации.

Мелеза кимна.

— Знам. Това обърка всички ни, защото машината беше много, много сложна. Прекалено сложна, за да идва от такива примитивни времена — освен ако не е имало друга цивилизация, за която да не знаем, или пък техниците да са се объркали за произхода.

Картър отпи от чая си и се загледа в топлата нощ.

— Продължавай.

Мелеза повдигна рамене.

— Знам, че Джем изпълни няколко солови мисии и като се върна от последната, каза, че мислел, че е открил къде се намира машината. Попитах го къде е, той ми се ухили нагло и се отправи насам, за да изпълни последната си прочистваща мисия с Ти Ти и Слейтър…

Картър се намръщи.

— Мислел, че е открил? Значи всъщност не я е открил?

Мелеза поклати глава, погледът му срещна очите на Картър.

— Това е най-доброто, с което разполагаме, приятелю, най-големият ни шанс. Ако някой знае къде е тази машина — това е Джем.

— Сигурно е в някоя стара некска база. След като убих Дюрел и Фойхтер, нексите останаха без командваща структура, може да е навсякъде. Един обикновен некс би ли разбрал за какво служи машината, ако я намери?

Мелеза отново повдигна рамене.

Картър легна и затвори очи, умът му работеше. Известно време мълчаха. Накрая Мелеза каза:

— Много си тъжен, Картър. Дай Мелеза да те развесели малко.

— Не, не… недей.

— Не, честно, Картър. Знам една история, от която ще се напикаеш.

Картър отвори очи. Мелеза стискаше нова пълна чаша и Картър се ухили:

— Ако изпиеш още една чаша чай, ти ще се напикаеш.

— Човек трябва да пие чай, когато е на пост — отвърна сериозно Мелеза. — Това държи часовоя буден!

Картър въздъхна и се надигна на лакът. Загледа се в Мелеза и усети стаената злоба в този огромен мъж: напрежението, жестокостта, омразата му. Мелеза беше роден и завършен психопат, копеле с болен мозък от най-долна проба, смазващо лица, раздробяващо кости, чупещо капачки, прекършващо гръбнаци, гадно мерзко копеле. Картър го обичаше, но същевременно го и ненавиждаше.

— Добре ли си, Картър? Гледаш ме странно.

— Ще оживея — усмихна се Картър и разтри уши. Въпреки умората не можеше да заспи.

— Това не беше въпрос — отвърна Мелеза. — Слушай, ще ти разкажа за един от сексуалните ми подвизи…

— Добре, ако наистина, ама наистина трябва — рече неубедено Картър.

— Ха-ха! — Мелеза грейна, облегна се назад, сложи огромните си лапи върху коленете; очите му бяха мрачни, но някак си изпълнени със самоирония, каквато Картър рядко виждаше у този огромен убиец. Картър се усмихна на себе си, като осъзна плана на Мелеза. Психопатът се опитваше да го върне на земята, да го разведри, да отклони ума му от насилието, което предстоеше, и ужасите, които ги очакваха…

И да го разсее от мисълта за Наташа.

— Бях разпределен в Бирма, в Пюнмана. Имахме страхотна лавка, държаха я едни от най-секси мадамите, ходили някога по шорти.

Картър кимна, очите му бяха притворени, умората от последните няколко дни се прокрадваше у него.

— И историята е как си прекарал всичките мацки с остроумни лафове? — Картър се прозина.

— Не — разсмя се от сърце Мелеза. — Историята е как накрая се натресох на най-грозната мадама във вселената. Представи си, седя си аз и кротко си пия с Текила, един висок широкоплещест обръснат до кръв копелдак, та двамата с Текила си гледаме работата, както винаги, без да си търсим белята… освен че изхвърлихме един здравеняк през витрината, та значи Текила по едно време здравата разгорещи една жена, та ние си гледаме работата и Текила си говори на бара с шибаната дърта чанта. Наистина беше шибана дърта чанта. Курва от най-изпадналите. Текила си мери татуировките с пиленцето… та, не обичам да се повтарям, ама беше истинска кучка, Картър. Шибана кучка. Висока, дълга черна коса като мръсна бодлива тел, огромен задник като два лошо паркирани ландроувъра. Казваше се Кара. Хммм… — Настъпи продължителна пауза.

Картър завъртя глава да разкърши врата си. Ръката му се спусна върху браунинга. Беше хладен и успокояващ, очукан, но съвършен. Негов приятел. Приятел в смъртта. Метална любов.

— Да, Кара Червената — продължи най-сетне Мелеза.

Картър отново се подпря на лакът, заинтригуван за миг.

— Червената? Странно име?

— Прякор — изръмжа Мелеза, извади цигари и предложи на Картър. С измъчен поглед Картър махна с ръка и Мелеза се разсмя. Запали, вдиша дълбоко и примижа, когато димът влезе в очите му. И продължи хрипливо: — Кара Червената — ще те вкара в леглото и ще те ебе, докато не ти потече кръв.

Картър се сви.

— По-добре да не бях питал.

— Това е нищо в сравнение с онова, което скоро ще ти се доще, копеле. Та така, Текила си седи на бара, къркан до козирката, мери си татуировките с кучката. Лицето й, Картър, мамицата му, беше толкова грозно, че едно кроше само би й направило услуга. Все едно беше смукала кучи гъз, потопен в оцет. Сякаш е била тресена от натъпкано със стероиди австралийско магаре. Текила значи си мери татуировките…

— Дълга ли е историята? Много съм уморен…

— Ще ти хареса. Обещавам ти.

Картър въздъхна.

— Давай тогава. — Загледа се с копнеж в цигарата на Мелеза.

— Имам още осемдесет, копеле.

— Отказвам ги. От този момент.

— Само с тялото, не и с душата.

— Давай нататък с историята, преди да съм размислил и да съм те гръмнал.

— Споко, споко. Текила си мери татуировките с тази тъпа кучка, говорят си за нюанси и качество на контура и други пиянски простотии. Аз се мотая, залитам си, разливам бира по потника си като истински мъж — и изведнъж оная кучка заявява, докато реве като магарица от смях, че имала татуировка на палеца на крака. „Дай да го видим“, изцепвам се аз, докато си играя с един от малкото останали ми счупени зъби. Кара не спира да ломоти, събува си с крак обувките, сваля си клинчето на сини и черни райета — пичка от класа — и си сваля вмирисания чорап, откъдето се показва червена роза, нарисувана върху огромния й палец, нокът нямаше, вероятно от гъбички. Двамата, с Текила се спогледахме и като по чудо не си изповръщахме бирата обратно в чашите. Надничам аз над халбата и питам: „А мирише ли на роза?“. Кара ме поглежда без никакво чувство за хумор и казва: „Не, мирише на синьо сирене“. Чак ни се догади и както можеш да предположиш, накрая стана това, което очакваш.

Картър се разсмя.

— Изчука ли я?

— Да — кимна Мелеза. — Няма лошо, когато класна вмирисана курва с вмирисан на синьо сирене крак ти предложи да се изчукате: поемаш удара като мъж и приемаш като насвяткан задника й — вероятно без бъдеще.

Огромният грозен бивш пехотинец довърши цигарата, веднага запали нова и се закашля.

— Живеем в различни светове, Мелез.

— Става още по-зле.

— Как може да стане още по-зле?

Мелеза се ухили. Повечето му зъби ги нямаше. Картър често се чудеше как дъвче, но всевъзможни храни просто се изсипваха в зиналата паст на Мелеза и изчезваха, очевидно без да имат нужда от дъвчене. Пържолата не беше никакъв проблем. Беконът се ръгаше с лекота.

— Е, чукам я тази Кара значи и на нея адски й харесва — потният й гъз стърчи, аз съм по гръб, циците й се тресат като желе над лицето ми в тъмното. Дои ме като доячна машина и стене и ръмжи като танкови вериги. Аз се мисля за велик, въпреки вонята й, и тогава — и това дори и на мен ми дойде в повече — тя се изпърдя, истински зловонен облак от отровен иприт, който изпълни стаята като шибана атомна зима.

— Мелез, това е гадно.

— Става и по-зле — заплаши Мелеза повторно.

— Как… не, не, довърши историята, та да мога да дремна малко.

— Ха! Та Кара Червената се изсра върху мен.

Настъпи мълчание.

Картър се втренчи в Мелеза.

— Сериозно?

— Да.

— Върху теб?!

— Да. — Мелеза сияеше и пушеше.

— Ядоса ли се?

— Конечно. Изхвърлих я по стълбите.

— Това ли е краят на историята?

— Горе-долу.

— Мелез, ти си истинско животно, но да си призная, Кара Червената е хиляди пъти по-гадна.

— След това си смени името на Кара Кафявата. След като й свалиха гипса от краката де. Обаче поне имаше възможност да проветрява шибания си крак, та да не вони на козе сирене.

— На синьо.

— Все тая.

 

 

Картър все пак успя да поспи един час. Събуди се капнал. Мелеза му подаде чаша чай и цигара, но той отказа.

— Виждаш ли нещо?

— Същинско мъртвило е.

Събраха си багажа и яхнаха моторите КТМ LC7 — включиха ги на безшумен режим. Излязоха от гората и се спуснаха по пустия склон. Караха по тесни пътища, покрити с чакъл, през осветените от луната поля. Отляво течеше река. Карабината на Мелеза бе на коленете му — той държеше кормилото с една ръка, а очите му се оглеждаха за неприятни изненади.

Пътуваха по тъмните пътища около час. Срещнаха само две коли — един мерцедес и една шкода — и ги подминаха като размазани неясни петна. Накрая отбиха от пътя и се заизкачваха по кални пътеки.

Спряха и тръгнаха през полюшващите се дървета с раници на гърба и готови за стрелба карабини, напредваха бавно и предпазливо. Сякаш животът им зависеше от това.

Така си и беше.

 

 

— Ето.

Картър присви очи и огледа хижата в далечината. Извади браунинга и провери пълнителя за стотен път, после освободи предпазителя на карабината.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Прикривай ме…

Тръгна към построената от грубо издялани трупи хижа много предпазливо, с насочено оръжие, умът му сипеше ругатни и го зареждаше с адреналин… Стигна до вратата, приклекна и погледна към Мелеза, който го прикриваше.

„Трябва да сте поне трима“ — скара му се Кейд.

„Услугите ли си предлагаш?“

„Нали знаеш какво казват, ако нещата се объркат…“

„Кейд ще те побърка?“

„Майната ти, Картър“.

„Споко, малко човече“.

Внимателно влезе в хижата, предпазливо я обиколи, но острият му поглед не се натъкна на нищо. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато го видя — малко квадратно парче, което липсваше от прозореца. Идеално по размер и местоположение за…

„Умна бомба“ — додаде Кейд.

„Хмм“.

Картър докосна краищата на дупката — бяха съвсем гладки и без съмнение бяха направени от електронен куб, настроен за поставянето на бомбата. А умната бомба означаваше…

Некси.

Върна се при Мелеза.

— Бил е тук.

— Копеле, знаех си го. Трябва да изгорят тия попботи. Само губят време!

— Въпросът е: какво се е случило после?

— Няма ли следи?

Картър сканира околността и поклати глава.

— Нищо явно. Хайде, ще трябва да разузнаем по старомодния начин…

 

 

Отне му час, докато намери следата. Слънцето се беше издигнало и и двамата се чувстваха неловко.

Картър посочи.

— Виждаш ли?

— Какво?

— Погледни по-внимателно.

— Кое?

Картър въздъхна.

— Следа от ботуш, на Спиралата е. Били са тук и са тичали натам. — Посочи с дулото на карабината си.

— Хайде!

— По-кротко, Мелез. Тези работи искат време. И да не забравяме скорошното изчезване на спецотряда.

Тръгнаха предпазливо през гората, от дърво на дърво. Спираха, проверяваха разстоянието, оглеждаха дърветата за следи от преминаване. Накрая рискуваха и сканираха с електронния куб, но вече знаеха, че не могат да му имат доверие… изглежда, нексите играеха подмолната си игра и бяха постигнали дигитално превъзходство.

Картър клекна до едно дърво със странни следи по кората.

— Ударило го е нещо голямо, тежко и метално.

— Като например?

Картър повдигна рамене.

— Мотор или нещо подобно. Казвам ти, Мелез, някой тъпанар здравата се е постарал да прикрие цялата работа — тук трябваше да е пълно със следи от гуми. Виж, дори металните парчета са извадени от кората.

— Може ли да е моторът на Джем?

— Не съм сигурен. Но мисля, че се движим в правилната посока.

 

 

Скриха се в гъсталака на склона над долината. Наблюдаваха няколко часа. Слънцето се издигаше в небето. Хладен вятър задуха от юг, но не им помогна кой знае колко да се спасят от потта под дебелите си дрехи.

Картър гледаше моста, който водеше към долината и каменните блокове, струпани от другата страна. Цял час наблюдаваха малката дървена хижа, но не видяха никакво движение нито на едното, нито на другото място.

— Мисля, че сме в задънена улица — каза накрая Мелеза.

Целият потен, надран и изпободен, Картър извади електронния куб и го активира. Светлините премигнаха и се включиха аудиосигналите.

— Това е… странно.

— Кое? — Мелеза пропълзя по-близо; миришеше на гнили листа.

— Нито мостът, нито хижата се появяват на екрана. Невидими са за скенерите… — Картър разклати металното устройство.

— И аз правя така. Щом някое струващо милиони устройство се развали, го тръскам — и готово. Тегли му един, та да види.

— Не разбирам — промърмори Картър и изгаси куба.

— Искаш да огледаш ли? — попита Мелеза, все така взрян в долината за някакво движение.

Картър кимна.

— Да почакаме да се стъмни — изръмжа Мелеза. — По-добре да седим, да чакаме, после да идем да огледаме, без слънцето да лъщи по карабините и да издаде позициите ни, а, Картър? Картър?

Мелеза се извърна.

Картър го нямаше.

— Копеле!

Провря се под бодливите храсти и видя как Картър се спуска към каменните блокове, които закриваха моста, спусна се и изчезна. Мелеза също запълзя напред, гората и храстите останаха от дясната му страна. Накрая стигна до едно открито място, огледа се нервно и облиза потта от устните си.

Огледа се за Картър, но не можа да го види.

— Побъркано копеле — изръмжа. — Защо да не почакаме да се стъмни? Заради теб и двамата ще ни гръмнат.

Видя го — под моста, беше прилепнал като магнит и пълзеше под дебелите дървени дъски.

Какво правеше?

И тогава видя приглушения блясък на картечното гнездо — едвам се виждаше. Беше скрито сред скалите и той зърна за миг отвора — и самата цев с дупките за охлаждане. Нямаше какво друго да е… беше разположено в идеалното за целта защитено от природата място и гледаше към единствения подстъп към долината.

Мостът.

— Какво правиш, Картър? Ще те надупчат!

Но Картър продължаваше твърдо напред! Мелеза знаеше, че не разполага нито с уменията да преодолее моста по начина, по който го правеше Картър, нито със силата да издържи собственото си тегло толкова време.

„Трябва да поотслабна. Ако оцелея“.

 

 

Потта се стичаше в очите на Картър и щипеше и той премигваше. Облиза сухите си устни, намери къде да се хване, премести се още няколко сантиметра. Беше горещо, въздухът беше влажен и застоял. А не можеше да се пусне и да откачи манерката. Мамка му!

В ума му се въртеше образът на Наташа — лежеше неподвижно в болничното легло и тръбичките излизаха от всички части на тялото й; представяше си силуета на бебето от снимката на видеозон — малко бяло мехурче на тъмния фон, главата, тялото, ръцете и краката едвам се различаваха, но чудото беше факт — после закачливото усмихнато лице на Джем, цигарата висеше на устните му и той държеше координатите на машината, която можеше да спаси любимата на Картър и тяхното дете.

Дървото над него беше избеляло от словенското слънце, от време на време проскърцваше и по лицето на Картър се посипваше прах.

Той залази пак, с мъка изминаваше сантиметър по сантиметър. Кубинките му се забиваха в пукнатините, пръстите се хващаха за процепи и дупки, мускулите му виеха.

„Не издавай местоположението си“, предупреждаваше го мозъкът му.

Но друга част от него, черупката, в която се криеше Кейд, искаше да се втурне напред с гръм и трясък и да изтрепе всички, да ги изколи като овце. Всъщност какво искаше? Вече не беше сигурен какво точно търси… много ясно, че след като бяха прикрили следите в гората така добре, нямаше да оставят тялото и мотора на Джем да се въргалят наоколо.

И тогава го чу.

Бучене на мотор.

„Не, не може да бъде!“

Можеше: един камион, огромен осемтонен камион с големи грапави гуми, покрит с брезент. Приближаваше се с нестихващо бучене и Картър напрегна всички сили, запълзя по-бързо, но си даде сметка…

Не можеше да изпревари камиона.

„Кучият му син!“

Чук как камионът мина на втора, моторът забръмча по-силно, когато заизкачва лекия наклон — и после двойното мощно разтрисане, когато двете предни гуми се качиха на моста. Затрополиха по дебелите дървени греди и Картър за малко щеше да падне от друсането. Стисна зъби, стегна мускулите си и започна да се моли…

Шестте задни гуми на камиона се стовариха върху моста.

Цялата конструкция се разтресе.

Неистово.

Картър усети сподавения вик в гърлото си, когато гумите на камиона заудряха дървото и ръцете и краката му започнаха да се тресат. Прах и мръсотия се посипаха по лицето му, той се закашля и се задави. Изплю се и погледна към ужасната пропаст под себе си…

Тресенето и ударите сякаш продължиха вечно.

Подскачаше като парче метал между чука и наковалнята.

И после всичко мина.

Успя да не кихне и изруга, гневно стисна очи и продължи хоризонталното си катерене, пръстите и ръцете го изгаряха от болка, браунингът се забиваше в ребрата му. Най-сетне стигна до отсрещната страна и скочи на малката издатина под моста. Изкатери се по железните основи, подаде се отгоре и се огледа, после скочи в малкия защитен кръг на картечното гнездо.

Беше настлано с пясък. Картечницата „Хеклер и Кох T80“ беше насочена към моста и до нея имаше…

Наемник?

Човек.

Картър се ухили на шокираната му и ужасена физиономия и му заби един юмрук в носа — и втори, трети, по пясъка шурна кръв и мъжът се стовари в безсъзнание. Картър надникна от задната страна на картечното гнездо и се ухили свирепо, когато видя как нексите слизат чинно от камиона, който насмалко да го събори и да го прати да се търкаля долу в клисурата. Придърпа с ръмжене триногата, провери мунициите и завъртя цевта на обратната страна. Нексите се строиха в редици по осем — бяха двайсет и четирима — и застанаха мирно с автомати през рамо, червените им очи гледаха втренчено.

Картър чакаше. И неговите очи блестяха. Представяше си Наташа…

Спомни си нексите пред Централата на Спиралата, докато земетресението превръщаше Лондон в прах — как убиваха невинни без никакво угризение или проява на емоция.

Към нексите от камиона се присъединяваха още некси, имаше и няколко наемници.

— Съжалявам, момчета — измърмори Картър, отвътре всичко му изстина. — Биете се на погрешната страна… дано парите да са си стрували и да сте ги похарчили добре.

Откри огън.

T80 изтрещя и заподскача под ръцете му, дъжд от куршуми се посипа по тясната поляна и почна да покосява нексите.

Някои се пресегнаха за оръжията си.

Някои хукнаха да бягат…

Всички станаха на парчета под яростната атака на тежката картечница.

Покосени.

Убити.

Куршумите се забиха в задницата на камиона, пробиха и шестте задни гуми и те изтрещяха една подир друга. Машината бавно приклекна.

Картър отпусна спусъка и дъха си и огледа пораженията с безстрастни очи. Чу как един от наемниците изстена, докато се надигаше, видя го как се мъчи с карабината си SA1000, извади браунинга и пусна един куршум в мозъка му. Наемникът се свлече на земята с изцъклени очи. Картър въздъхна и поклати глава.

Изведнъж му писна от толкова смърт. Писна му да убива. Писна му да коли.

„Не се дръж като страхливец“ — обади се Кейд.

„Писна ми“.

„Не се размеквай — хората се опитват да се изтрепят в един забавен военен сценарий, именно това прави човека човек; по това се различаваме от животните… затова си струва да се живее този шибан живот“.

„Не и за мен“.

„Да се обзаложим ли?“

Уморен, стиснал здраво карабината, Картър излезе от картечното гнездо. Чуваше двигателя на камиона — още работеше и пускаше изгорели газове. Тежки стъпки разтресоха моста зад гърба му и той бързо приклекна — лицето на Мелеза грейна пред него.

— Чух картечницата — какво стана, мамка му? — Мелеза спря. — Боже мой! — прошепна, докато оглеждаше касапницата.

Картър запали цигара.

— Ти ли ги уби всичките?

— Дай да проверим.

Като се покриваха взаимно, Картър и Мелеза предпазливо тръгнаха напред, спряха и огледаха двора, до който ги бяха довели следите на Джем. Постройките бяха старовремски, целите от дърво, някои части бяха боядисани в кафяво, някои в светлосиньо. Бяха вдигнати на ниски подпори и под всяка имаше тъмно пространство мъртва земя. Бяха десет, подредени в полукръг в естествената падина. Около тях имаше буйна зеленина. По много стени имаше груба дърворезба.

— Добре защитено място — обади се Мелеза; карабината му се насочваше от постройка към постройка.

Картър кимна и дръпна от цигарата си.

— Това е лагер или казарма от древната Втора световна война — каза Картър. — Виждал съм снимки на това място…

— Използван от?

— Нацистите. — Картър се усмихна горчиво. — Колко уместно.

Обиколиха лагера, провериха сградите една по една, но всеки път инстинктивно усещаха, че вътре няма никого. Нексите не бяха от враговете, които си устройваха лагери и се криеха — в битка те бяха безстрашни и не биха клечали в някоя барака, да чакат да ги открият. Щяха да атакуват…

Доволен, че са сами, Картър тръгна към камиона. Мелеза подритна тялото на един некс с ботуша си.

— Мамицата му, ама как вонят…

— Мислиш, че миришат лошо ли? Да беше подушил танкерите — каза Картър, пъхна се в празната кабина и изгаси двигателя. Възцари се тишина и той потръпна. — Милиони разложени, сеещи зараза тела… каква воня се носеше! Боже, колко е гадно това място, тръпки ме побиват. Има гадна история.

— Да. Хайде, трябва да разберем къде са отвели Джем…

— Ако все още е жив.

Повечето от дървените бараки бяха празни или имаше само походни легла и най-основното като екипировка. Едната явно беше щаб — имаше много заключени кабинети и компютърна техника, която изглеждаше абсурдно на фона на изгнилите стени.

Претърсиха всичко, като използваха електронния куб на Мелеза като скенер — отваряха електронни ключалки и преравяха компютърната система, за да стигнат до скрити файлове. След трийсетминутно ровене Мелеза избърса потното си чело и каза озадачено:

— Това са финансови данни.

— Да. Хранителни припаси, цени на камъни и цимент, дизел и левиатан.

— Сканира ли това?

На бюрото имаше няколко тънки метални листа с изписана върху тях кодирана информация. Мелеза бавно прокара електронния куб върху тях и проектира цифров екран върху най-близката стена.

Цифри изпълниха тайнственото синьо пространство, докато електронният куб ги декодираше: колони и редове цифри и данни.

— Още покупки и продажби — каза Мелеза.

— Чакай!

— Какво?

Картър се загледа в цифрите, сините лъчи прорязваха дима от цигарата му.

— Виж третата колона, подробностите около трансфера на части титанов карбид за сонда. А петата е охладителна течност, използвана при сондирането.

— И какво?

— Прилича на оборудване за извличане на нефт или… левиатан.

— Това няма нищо общо с нас, Картър.

— Погледни електронния подпис и печата. Генерален директор Опенхауер, комисар на инспектората по горивата за Източна Европа — защо му е да разрешава продажби, покупки и трансфер на подобно оборудване? И какво общо имат с левиатана нексите, мамка му?

Мелеза поклати глава.

— Може би след смъртта на Фойхтер и Дюрел нексите са станали наемници. Може би просто пазят подобни места и ти си опаткал с картечницата цял куп невинни наемници?

— Незаконно е да се наемат некси, още откакто Спиралата закри първоначалната операция преди много години. Това е обида срещу Господ, така го нарече един политик, въпреки че според скромното ми мнение самите скапани политици са обида за Господ. Със самото си съществуване. — Той се ухили кисело.

— Каква е връзката тогава?

Картър се почеса по наболата брада.

— Не съм сигурен, Мелез, не съм сигурен… Какво търсят нексите при левиатана? Това е просто гориво — много ясно, че могат да направят пари от него, но… пари могат да се направят от много неща.

— Може да финансират нова война…

— Не смея дори да си помисля за това — тихо каза Картър. — Хайде, тук едва ли ще намерим нещо за Джем, в задънена улица сме. Да слезем да проверим втората хижа — може да е забелязал друго гнездо некси там.

— Пък и тези, дето ги изтрепа, здравата вонят.

— Ти водиш.

— След вас, господин Картър — каза Мелеза и в очите му проблесна искричка. — Това вече май е по твоята част.

 

 

Картър спря пред камиона и Мелеза едва не се блъсна в гърба му.

— Не мърдай и нито гък.

— Какво има?

Картър вдигна очи.

— Горе на хълма има снайперист… — Заслонен от туловището на Мелеза, Картър извади браунинга с лявата си ръка, извърна се леко встрани, усмихна се, докато извърташе глава, и…

Браунингът се появи изневиделица.

И Картър стреля…

Склонът беше стръмен, каменист, осеян с храсти и няколко хилави дървета. Куршумите изсвистяха, вдигаха прахоляк от скалите, забиваха се в растителността. Чу се неясен вик, последван от:

— Спрете! Спрете!

Картър пусна карабината на спечената земя, извади празния пълнител, зареди нов, хвана браунинга с две ръце и изрева:

— Хвърли оръжието!

След кратка пауза една пушка с оптически мерник излетя във въздуха и тупна на земята. После сред храстите се изправи жена. Олюляваше се, държеше се за рамото, през пръстите й се стичаше кръв.

— Улучил си я — обади се Мелеза.

— Браво.

— Но това е жена.

— Браво.

— Но тя…

— Да? Можеше вече да ти е пуснала един в тъпата глава. Мелез, винаги се държиш като кретен, стане ли дума за жени. Върви й помогни да слезе, аз ще те прикривам.

Мелеза тръгна предпазливо напред. Жената пък се спусна по стръмния склон, спъна се и се свлече надолу последните десетина метра. Изправи се, цялата в прахоляк, и се закашля. Имаше сладко кръгло лице, идеална кожа и руса коса, вързана на опашка. Носеше стари туристически дрехи в цветове, предназначени да се сливат с околността. От рамото й шуртеше кръв.

Картър огледа нащрек склона и предпазливо последва Мелеза, който й помагаше да се изправи.

— Коя си ти?

— Моля те, не ме убивай!

— Зависи какво ще ми отговориш.

Очите й зашариха по труповете, по зейналите усти, разкъсаната плът.

— Ти ли ги уби всичките?

— Да. А сега ми отговори на въпроса или ще си следващата в кюпа…

— Картър! — скастри го Мелеза и се намръщи.

— Казвам се Мила. Член съм на малък отряд, наречен СВЛА, който търси и убива такива… — Тя махна към нексите. — Завладяха нас, страната ни, имат лагери по целия свят… убиха брат ми…

— Значи щеше да ги гръмнеш с малкото си пушкалце?

— Не, само наблюдавах, гледах ги как идват и си отиват. Ти ни свърши цялата работа… Не мога да повярвам, че ме забеляза.

Картър не й обърна внимание, взе пушката й. Беше стара, излъскана, добре поддържана. Приличаше повече на семейна реликва, отколкото на бойно оръжие. Хвърли я на Мелеза и той я хвана с огромната си лапа, и огледа надраскания приклад.

— Ще оцелее ли?

— Трябва да почистя раната — каза Мелеза. — За щастие куршумът е разкъсал само мускулите, не е засегнал костта. Добре че не си се прицелил както трябва.

— Пречеше ми един храст. — Картър се ухили. — Хайде, побързай… трябва да се махнем оттук. Можеш да я превържеш и в гората.

— Защо сте дошли? — попита Мила; чертите й се бяха изкривили от болка, но тя стискаше зъби и се опитваше да изглежда смела.

— Търсим едни хора.

— Мелез, кретен такъв!

— Какво толкова, Картър? Може да е видяла нещо! Каза, че е следила нексите… може да е видяла и приятелите ни. А? — Той погледна Мила и тя кимна.

— Мъж? Къса черна коса, къса брада, заедно с един огромен здравеняк и жена?

Мила погледна притеснено Картър.

— Да. — Картър кимна. — Видя ли ги? Тук?

— Тук — отвърна тихо Мила, между пръстите й се стичаше кръв.

Картър не обръщаше внимание на болката й.

— Заловиха ли ги?

— Първия го хванаха, да. Смазаха го от бой — ритаха го, докато лежеше на земята. Но останалите…

— Да?

— Качиха телата в един камион. Като този.

— Те трябва да са — въздъхна Мелеза. — Мамка му! Това означава, че Слейтър и Ти Ти са мъртви. Мамка му! Какво направиха със заловения?

— Отведоха го в каменоломната Катая. Мога да ви покажа…

— Откъде знаеш?

— Проследих ги. Нали събирам информация. Наблюдавах ги. Но не можах да се приближа много, тези с медните очи са навсякъде. Прекалено опасно е да се приближавам до каменоломната.

— Колко е далеч?

— На петдесет километра оттук.

— Да се връщаме при моторите. Там ще се погрижим за раната й и ще планираме пътя си. — Картър тръгна. Мелеза поведе жената след него.

Минаха покрай купчината трупове. Картър дори не ги погледна.

Те не бяха нищо повече от пушечно месо.

Стигнаха до моста и стъпиха върху широките дебели трупи. Картър се извърна да даде знак на Мелеза да си провери оръжието и изведнъж видя нещо — проблясък — промяна — в очите му. Извъртя рязко глава и видя на моста някакво създание… високо два метра, с дебел врат и кошмарно лице. Имаше криви зъби, от които се точеха лиги, и малки медни очички, сбръчкана черна кожа, сякаш някой го бе горил. Тялото му беше мускулесто и голо до кръста, от корема надолу черна броня се сливаше с плътта и се спускаше на проблясващи плочки по слабините и краката му. Дълги нокти се показваха от дебелите му черни пръсти. Картър с ужас го гледаше и видя…

Че то се усмихва.

Като кошмар, породен от лош наркотик, си спомни думите: „Следващия път, копеле“, така беше изръмжал… и изведнъж перченето му вече не изглеждаше толкова добра идея.

„Казвам се Дейк и съм готов да чакам цяла вечност“.

За съжаление този път вечността не беше траяла кой знае колко дълго.

Беше дошла много бързо.

Картър преглътна с мъка.

— Какво е това? — изрева Мелеза и вдигна карабината си.

Създанието обаче също носеше оръжие.

То откри огън, тежките му обувки задумкаха по моста към тях, лигата се точеше от изкривената му обезобразена уста, куршумите излитаха от автомата, който стискаше…

Те се хвърлиха в картечното гнездо, но преди да успеят да направят нещо, по скалата се чу тропот на ботуши и Дейк ги погледна отгоре, извитите му челюсти се раздвижиха…

— Картър — изсъска чудовището.

Карабината на Картър изтрещя и под напора на куршумите нексът полетя назад. Картър махна пръста си от спусъка. Ехото бързо заглъхна.

— То те познава? — избоботи Мелеза.

— Дълга история.

— Надявам се, че го уби.

— Не разчитай на това.

Картър предпазливо подаде глава от картечното гнездо и се огледа. После, следван от Мелеза и Мила, пристъпи върху спечената земя на пътя…

Чу се страхотен рев.

— Давай напред де — каза Мелеза.

Картър го погледна и се усмихна свирепо.

— Що не вземеш ти да минеш пръв?

— Няма — промърмори Мелеза. — Трябва да се грижа за ранената…

Картър тръгна напред и скорпнексът го връхлетя, изби карабината му с тежките си нокти. Оръжието изтрака на сухия път. Картър избегна един страшен удар, приклекна и заотстъпва…

— Помниш ли ме, малко човече?

— Лице като това забравя ли се? — отсече Картър сухо.

Дейк се стрелна към Картър със страшна скорост, но той избегна удара, като се наклони встрани, а след това се дръпна бързо от пътя му. Скорпнексът връхлетя върху Мелеза и с един удар го просна по гръб на земята, от носа му шурна кръв. Когато се извърна, Картър замахна…

Заби юмрука си три пъти в кошмарното лице на създанието, тежки разбиващи удари, после се наведе, за да избегне замаха на огромните му нокти, и стовари един ритник в гърдите на скорпнекса — но ударът нямаше кой знае какъв ефект и чудовището го сграбчи за крака, завъртя го във въздуха и го запрати на земята. Картър се претърколи няколко пъти, но бързо скочи, изръмжа и извади браунинга.

Започна да стреля.

Дейк получи пет куршума — потрепваше всеки път, — но стигна до Картър, изтръгна пистолета от юмрука му, сграбчи го с огромните си нокти и го вдигна във въздуха. От лицето и ръцете му шуртеше кръв. Картър се задъхваше, кръвта пулсираше в мозъка му, но успя да свие крака и заби токове в лицето на скорпнекса: веднъж, два, три, четири, пет, шест, седем пъти… усети как първо зъбите му, а после и челюстта изпукаха…

Скорпнексът го изпусна…

Картър се втурна към моста. След секунда Дейк беше по петите му, носеше се почти на четири крака. Беше по-бърз, по-силен и безкрайно по-издръжлив от човек…

„Остави го на мен…

Ще му скъсам задника…“

Картър бръкна в колана си, извади една химическа граната и я метна пред себе си. Тя се търкулна. Скорпнексът се нахвърли върху него, Картър успя да избегне удара и заби юмрук в смазаното му лице, върху което кубинките му вече бяха нанесли сериозни поражения. Избегна един удар, после още един, отдръпваше се по моста и броеше…

Възпламени гранатата с мисловен импулс чрез имплантиран усилвател.

Тя избухна и краят на взривната вълна го закачи, вдигна го и го запрати назад. Скорпнексът пък отлетя към масивните метални перила. Чу се хрущене на кости — чудовището се натресе в един от дебелите железни стълбове и чак го изкриви.

В моста зейна огромна дупка, четири метра в диаметър, по краищата й стърчаха остри трески. През дупката се виждаше долината — далечна зелена шир.

За миг се възцари пълна тишина…

— Картър!

Мелеза се втурна напред. Картър се надигна на колене и се закашля, плюеше и повръщаше, от носа и ушите му течеше кръв. Пое си дълбоко дъх, после се изправи и затича към зейналата дупка и проснатия труп на скорпнекса.

Дали беше мъртъв?

Трябваше да е мъртъв…

Чу се потракване на хитинова броня.

Скорпнексът бавно се надигна.

Взривът беше отрязал част от лицето, ръката и тялото му, едното му око беше извадено и висеше върху черната, покрита с предпазна обвивка буза. Ноктите му се вдигнаха… по тях също имаше кръв — резултат от невероятния удар в желязната подпора на моста. Но той се изправи в целия си ръст… и се разнесе дълбок гърлен кикот.

Сърцето на Картър трепна, но изражението му си остана решително. Знаеше, че трябва да довърши това чудовище, и то сега. И той се втурна към скорпнекса. Създанието — кръвта покриваше лицето му с маската на разярен демон — приклекна, после скочи да го пресрещне.