Анди Ремик
Земетръс (1)

Пролог
Взрив

Долината Тенагор

Чили, Южна Америка

Картър рязко извърна глава наляво и очите му се присвиха — меденият глас на Кейд му прошепна да внимава. Чу се свистене и нещо профуча покрай ухото му. Той се метна надясно, стовари се тежко на земята и изстена, защото се цапардоса в ниската бетонна стена. Вдигна ръка, избърса топлата лепкава кръв, която се стичаше по ухото му, зъбите му изскърцаха в гадна пародия на усмивка — но изобщо не му беше смешно.

„Това беше снайперист, мамка му!“ — прошепна отново гласът на Кейд. Картър се намръщи, стисна очи, болка прониза мозъка му.

„Остави ме на мира!“ — изръмжа той.

Каленият в битки деветмилиметров браунинг хайпауър се появи в юмрука на Картър; сърцето му биеше с всичка сила, докато проверяваше пълнителя. Снайперист: това означаваше, че са го забелязали… Най-накрая пазач с повече от една мозъчна клетка! Но алармите не се бяха задействали… което означаваше, че почти го беше изненадал.

Тънка като острието на бръснач разлика между това да вдишваш студения планински въздух и да лежиш проснат в локва кръв без лице, с празен череп и входно и изходно назъбено отверстие от куршум.

Картър пъхна пълнителя и запълзя; от облените в лунна светлина кратери над главата му духаше брулещ вятър. Сенките се вихреха с развени черни воали, виеха се и падаха надолу от проходите високо в планината, танцуваха ефирно над огромния язовир.

Прокрадна се по тясната бетонна пътека, спря под прикритието на ниска грубо излята стена и погледна надолу към скрития в сенките мотор КТМ LC7, 757 кубика, секретен модел, направен по поръчка специално за Спиралата — вдигаше 400 км/ч. Стоеше си скрит в мрака и сенките зад някакви огромни варели и изкушаваше Картър не само с близостта си, но и с факта, че за да стигне до него, трябваше да мине още веднъж под мерника на безкрайно търпеливия снайперист.

Виждаше пътя си за бягство.

Беше отрязан.

„Няма да е лесно“ — изръмжа Кейд някъде отзад в главата му.

— Добре, че ми каза — измърмори Картър. Очите му огледаха околността, пулсът му се ускори при мисълта за предстоящата битка.

Язовирът се намираше високо в планината в тясната, оградена отвсякъде със скали долина Тенагор. Свръхмодерен и с невероятно добра конструкция, той беше построен с многото пари на синдиката Секито благодарение на сътрудничеството му с корумпиран отдел на ЧСС — чилийските секретни служби, — за да напоява плантациите кока, основния източник на кокаин. Рафинираният продукт се внасяше контрабандно в малкото страни, в които твърдите наркотици все още бяха забранени, и невероятните печалби на свой ред се използваха за финансиране на закупуването на тежко военно снаряжение от синдиката Секито — той пък го раздаваше като бонбончета на ненаситните терористични организации, които се намираха от двете страни на земното кълбо, но имаха една и съща цел: лесни за поразяване цивилни мишени с огромно медийно отразяване.

Спиралата беше решила, че е крайно време да смаже синдиката Секито с ковашки чук. Едновременно течаха седем операции. Задачата на Картър беше да вдигне язовира във въздуха, да унищожи насажденията с кока и да тласне синдиката Секито във вече димящата частна война с нечестните доставчици на оръжие. Това щеше да съвпадне с убийството на няколко ключови фигури, унищожаването на три незаконни фабрики за производство на наркотици, закриляни от корумпираното ЧСС, и удари с крилати ракети с голям обсег на действие от ракетоносача на Нейно величество „Тъндър“, който се поклащаше на стотина мили навътре в Тихия океан.

Точността беше от огромно значение.

Лайното трябваше да удари вентилатора — с абсолютна екскрементна точност.

Картър извади електронния куб — малкото устройство от черна сплав завибрира в ръката му — и набра сложен код на панела. Цифрите запросветваха в призрачно синьо. Три минути и четиринайсет секунди до детонацията… Картър беше активирал противоблокировъчния филтър на бомбата. Което всъщност означаваше, че експлозията и последвалите разрушения са неизбежни — язовирът щеше да бъде разрушен след няколко минути, наркореколтата — съсипана, синдикатът Секито — смазан…

— Все пак е по-добре да се измъкна жив — измърмори той.

Мисли!

Снайперист: местоположение?

Очите му внимателно оглеждаха всичко наоколо, пресмятаха ъглите и нужната скорост. Ако успееше да се спусне до мотора и да го запали от разстояние чрез електронния куб…

— Хей, метис такъв, какво прави тоя скапан мотор тук? Не прилича на нашите…

— Представа нямам, омбре.

Двамата пазачи го раздаваха съвсем спокойно: единият се чешеше по конската опашка, а лицето на другия беше осветено от оранжевото кръгче на свитата на ръка цигара, от която в студения планински въздух се издигаха мързеливи спирали дим.

Алармите се задействаха, чу се пронизителен вой и двамата мъже в миг застанаха нащрек, вдигнаха калашниците и се заоглеждаха напрегнато, настръхнали и готови за бой и кръв.

— Тук има гринго…

Картър чу как още пазачи наскачаха от постовете си, обезпокоени от внезапния вой на алармите.

— Мамка му!

„Направи нещо“ — изкомандва го Кейд.

Долу бяха пръснати боядисани бетонни сгради, а отвъд тях се виждаше самият язовир — широка метър гладка лъскава бетонна стена се виеше почти половин километър. Вляво водите на водоема отразяваха тъмните върхове на покритите със сняг планини. Отдясно стената се спускаше почти отвесно надолу и няколко широки улея с кипяща бяла пяна се спускаха към огромната долина.

Картър присви очи към другия край на язовирната стена. Вече нямаше как да се измъкне с мотора. Сега му оставаше само един — ужасно рискован — изход…

Той си пое дълбоко дъх и скочи точно пред двамата смаяни пазачи. Те се ококориха, цигарите им паднаха на земята, мокри от лигите им. Калашниците им се вдигнаха, но браунингът на Картър изтрещя в юмрука му веднъж, втори път — и двамата пазачи го отнесоха: мозък и парчета череп се, размазаха по варелите.

Телата се свлякоха на земята, но Картър вече тичаше; един куршум изсвистя покрай него. Той скочи, претърколи се и се скри зад варелите — неизбежно тънко прикритие…

— Ето го шибания гринго!

Автоматите залаяха и куршумите засвириха около Картър. Браунингът му се показа над варелите, загърмя в ръката му; той изпразни пълнителя към бетонната ограда и просна още двама пазачи в облак от кървави пръски. Единият падна с плясък във водата и потъна.

Картър смени пълнителя.

„Нали ти казах“ — самодоволно изсъска Кейд.

„Какво?“

„Казах ти, че идеята не струва. Лично аз щях да използвам няколко автоматично насочващи се крилати ракети. Обаче ти държиш да се правиш на шибания Джеймс Бонд и да се перчиш като разгонен паун…“

„Кейд — изръмжа Картър в дълбините на подсъзнанието си, — нямаме автоматично насочващи се крилати ракети, а и това трябваше да е секретна операция…“

„Е, секретността беше дотук, нали така? Сега всички са наскачали и се целят в задника ти…“

Картър се извърна и орловият му поглед забеляза снайпериста високо горе в тъмния бункер на склона. „Копеле“, прошепна той. Мразеше снайперистите. Как само ги мразеше!

Рязко се изправи, застана до варелите, здраво стиснал браунинга с две ръце, и стреля тринайсет пъти едно след друго в малкия процеп, който едва се виждаше във вкопания дълбоко в скалата бункер. Видя как отстрани се вдига прах и зачака… Не последва ответен огън. Смени пълнителя, скочи върху мотора, запали го и внимателно огледа терена отпред. Чуваше как пазачите приближават… Провери електронния куб. Две минути.

„Здравата ще се изпотиш“ — каза Кейд.

„Здравата ли? Как бих те хванал здравата за гърлото, да знаеш…“

Картър пъхна браунинга в кобура, даде пълна газ и освободи ауспусите — моторът можеше да се движи безшумно, но тишината беше за сметка на мощността. А сега му трябваше повече мощност, отколкото да остане незабелязан…

Даде газ до дупка. Предната гума се вдигна във въздуха и КТМ-ът изрева, изгорелите газове изскочиха от разположените високо ауспуси, задната гума остави следа от разтопен каучук върху бетона. Моторът се изстреля като куршум в нощта от станалото вече опасно прикритие.

Картър стисна зъби, сграбчи здраво кормилото и се притисна към огромния резервоар; предната гума се стовари на земята и планинският въздух се опита да го събори от седалката. Моторът ревеше в нощта, малък черен куршум, който летеше по широката метър пътека по стената на язовира. Картър подушваше мириса на вода отляво и по-скоро усещаше, отколкото виждаше страховитата пропаст отдясно.

Съсредоточи се. Върху тесния ръб на язовирната стена.

Върху пътя към свободата.

Водата клокочеше и ревеше отляво. Той ускори, стрелката заподскача до червената линия, стигна 350 км/ч и моторът изрева. Светът летеше към Картър като мълния, в поредица проблясващи накъсани ярки образи.

„Пазачи“ — предупреди го Кейд.

Картър сграбчи браунинга и гръмна и тримата, преди да успеят да вдигнат оръжията си. Двама паднаха на бетона, третият се претърколи през стената на язовира, заподскача и се запремята като разкъсана парцалена кукла — и накрая изчезна долу в мрака, за да стане на кървава пихтия.

Картър даде още газ и предната гума на мотора отново литна във въздуха, задната заора в единия труп. За миг моторът загуби ускорение и зверски се наклони надясно. За една ужасна частица от секундата Картър почувства, че губи контрол. После предната гума удари земята, моторът се стабилизира и той отново даде газ.

„Успяхме! — изрева Кейд. — Стигнахме…“

Картър се намръщи. Очите му се присвиха и той намали скоростта по-скоро воден от инстинкта си, отколкото от нещо което бе видял или чул; устата му се отвори, езикът се стрелна по напуканите от вятъра устни и той осъзна, че…

По дяволите!

Беше шибан танк.

Тежката машина чакаше в края на пътя му за бягство. В мига, в който го осъзна, иззад танка изникнаха войници и откриха огън. Куршумите засвистяха край лицето на Картър като малки измъчени насекоми. Той натисна спирачка и остави метри следа от разтопена гума върху белотата на бетона. Стъпи на земята и направи обратен завой. Гумите се завъртяха в облак дим, замириса гадно. Той подкара натам, откъдето беше дошъл. Беше се притиснал плътно към резервоара, за да избегне свистящите куршуми. Няколко се удариха в ауспусите. Цяло чудо беше, че някой не се заби в него.

„Имаш една минута, Картър“. — В гласа на Кейд вече нямаше и следа от подигравка, арогантност или сарказъм. Само напрежение. На ръба на страха. Това смрази Картър.

— Знам… по дяволите — изсъска той през зъби.

Отпред се бяха събрали още пазачи.

Изведнъж той натисна спирачките и зави рязко наляво; моторът спря, предната гума висеше над ужасната пропаст. Картър погледна надолу и се сети за думите на Наташа:

— Ще се върнеш при мен, нали?

— Не е чак толкова опасно — излъга той.

— Не искам да остана вдовица.

— Но ние не сме женени — възрази той.

— Няма значение… Не искам да оставиш детето си без баща…

— Но ние нямаме…

— Всъщност — усмихна се Наташа — имам да ти казвам нещо…

— О!

Любиха се нежно и дълго — сливане на плът и секс — и в топлия здрач, на потрепващата светлина на свещите, Натс прокара език по врата му и прошепна в ухото му:

— Гледай да се върнеш при мен, безразсъдно копеле. Гледай да се върнеш при нас…

 

 

Картър се втренчи в почти отвесната стена; куршумите свистяха около него, светът се беше превърнал в кървавочервена лудост. Устните му се стиснаха в сурова линия. Кейд му крещеше да обръща, а той броеше секундите, които оставаха до мощния взрив и ударната вълна, която щеше да разруши язовира и да позволи на огромния титаничен напор на водата да пробие бясно и необратимо пътя си към свободата…

Картър даде газ.

Натисна ръчката докрай, дръпна съединителя и моторът се спусна надолу…

Мракът и светът се втурнаха покрай него, бушуваща бяла пяна се разбиваше от двете му страни с бясно кипене и нестихващ рев. Куршумите ги нямаше, бяха останали отзад… моторът се беше превърнал в пощурял извиващ се метален звяр, който се напъваше и надигаше под него, мъчеше се с всички сили да го хвърли…

Стрелката на скоростомера подскачаше около червената линия, гумите пушеха по бетонната стена… И тогава дълбоко в недрата на водоема изтътна поредица взривове… Картър усети силата им през гумите на мотора и съсредоточи поглед върху извивката в основата на язовира и гъстата гора след нея — скоростта на мотора стигна до 380 км/ч.

Кейд крещеше в главата му, ругаеше го и го обявяваше за луд: яростни ругатни, пропити от омраза…

С ужасяващо чудовищно полюшване бетонната стена на язовира помръдна…

Помести се…

И с яростен животински рев избухна.

 

 

РЕКЛАМЕН КЛИП

Телевизорът оживява с цифровия звук от електрическо бръмчене, кристално ясни образи се завъртат и се изливат в подобното на искряща течност лого на „Левиатан Фюълс“.

 

Отчаяни ли сте от мръсотията на нискокачественото гориво? Скубете ли си косата заради замърсяването, за високите цени, за разрушеното бъдеще на децата ви и унищожаването на цялата планета? ВИЕ можете да го спрете… ВИЕ можете да промените света, ВИЕ можете да го направите…

 

Сцената се разгръща: камерата бавно тръгва от бумтящите изпоцапани с грес дизелови двигатели и черните пушеци, които задушават налегнатото от смога и заплашено от рак изтерзано население на някакъв мръсен, загиващ съвременен град…

Сцената се променя: в блестящ метрополис, светещи небостъргачи, щастливи усмихнати лица, навсякъде чистота… болниците затварят, защото няма мръсотия, несправедливост и недоимък… здрави деца от всякакви култури, религии и етнически малцинства си играят с надуваема плажна топка без едно петънце и се смеят, докато тичат по безукорно чистия пясък, с натрошени по него мидени черупки…

 

„Левиатан Фюълс“ гордо представя първокачествения левиатан, харчи едно на сто и 100% не замърсява въздуха. Хайде, превключете, защото знаете, че децата ви заслужават по-добро бъдеще…

 

СЦЕНАТА ИЗЧЕЗВА И ЕКРАНЪТ СТАВА ЧЕРЕН