Гастон Льору
Фантома на операта (9)

VIII

В която господата Фирмен Ришар и Арман Моншармен имат дързостта да представят „Фауст“ в „прокълната“ зала, и последвалите ужасяващи събития

В събота сутринта обаче, още с пристигането си, директорите намериха в своя кабинет две еднакви писма от Ф. на О., които гласяха:

Драги директори,

Значи война?

Ако все още държите на мира, ето моя ултиматум.

Той се състои от четири условия:

1. Да ми върнете ложата и тя да бъде изцяло на мое разположение още от днес.

2. Тази вечер ролята на Маргарита да бъде изпълнена от Кристин Даае. Не се занимавайте с Карлота, която ще бъде болна.

3. Твърдо държа на почтените услуги на госпожа Жири, моята разпоредителка, която ще върнете на работа още днес.

4. Уведомете ме с писмо, което да ми бъде предадено чрез госпожа Жири, че също като вашите предшественици приемате моите поемни условия, отнасящи се до месечните ми възнаграждения. Аз предварително ще Ви уведомя под каква форма ще ми ги изплащате.

Иначе тази вечер ще представите „Фауст“ в прокълната зала.

Каквото повикало, такова се обадило!

Поздрави!

Ф. на О.

— Този започна страшно да ми лази по нервите! — изрева Ришар и заплашително вдигна юмрук, след което го стовари с гръм и трясък върху бюрото си.

В това време влезе административният директор Мерсие.

— Лашнал би искал да говори с някой от двамата господа — каза той. — Изглежда е нещо спешно, защото човечецът е съкрушен.

— Кой е този Лашнал? — поинтересува се Ришар.

— Вашият главен коняр.

— Какъв главен коняр?

— Ами да, господине — заобяснява Мерсие. — В Операта работят доста коняри и Лашнал им е началник.

— И с какво се занимава този коняр?

— С управлението на конюшнята.

— Каква конюшня?

— Вашата, господине, конюшнята на Операта.

— В Операта има конюшня? Бога ми, не знаех! И къде се намира?

— В подземията откъм Ротондата. Службата му е твърде отговорна, имаме дванайсет коня.

— Дванайсет коня! И за какво са ни, милостиви Боже?

— Ами за шествията в „Еврейката“, в „Пророка“, а и за някои други опери трябват дресирани коне, които да познават сцената. Задачата на конярите е да ги обучават. Господин Лашнал е изключително опитен.

— Добре, добре… но какво иска от мен?

— Не знам. Никога не съм го виждал така разстроен.

— Кажете му да влезе.

Когато влезе, Лашнал държеше камшик, с който нервно шибаше единия си ботуш.

— Здравейте, господин Лашнал — каза Ришар. — На какво дължим честта за това посещение?

— Господин директоре, искам да ви помоля да изгоните цялата конюшня!

— Какво! Искате да изгоните нашите коне?

— Не става въпрос за конете, а за конярите.

— Колко са те, господин Лашнал?

— Шестима!

— Шестима коняри! Поне двама са в повече!

— Това са бройки, отпуснати от секретариата на министерството на изкуствата — намеси се Мерсие. — Заети са от протежета на правителството и смея да си позволя.

— Правителството! Никак не ме интересува! — енергично отряза Ришар. — Повече от четирима коняри за дванайсет коня не са необходими.

— Единайсет! — поправи го главният коняр.

— Дванайсет! — настоя Ришар.

— Единайсет! — държеше на своето Лашнал.

— Но господин административният директор ми каза, че имате дванайсет коня!

— Бяха дванайсет, но откакто ни откраднаха Цезар са единайсет.

И господин Лашнал яростно шибна ботуша си с камшика.

— Откраднали са ни Цезар! — изрева административният директор. — Цезар, белия кон от „Пророка“!

— Като Цезар втори няма — сухо заяви главният коняр. — Десет години съм работил при Франкони и все съм виждал коне! Но като Цезар няма! А ни го откраднаха.

— Но как?

— Ох, не знам! Никой нищо не знае! Затова искам да изгоните цялата конюшня.

— А какво казват конярите ви?

— Глупости… Едни обвиняват фигурантите, други твърдят, че е портиерът.

— Портиерът ли? — възмути се Мерсие. — За него отговарям с главата си!

— Но в крайна сметка, господин главен коняр — ядоса се Ришар, — трябва да имате някаква представа.

— Добре! Имам! Да, имам представа! — тържествено заяви господин Лашнал. — И ще ви я кажа. За мен няма съмнение. — Господин главният коняр се доближи до господа директорите и им прошепна: — Фантома ни е скроил този номер!

Ришар подскочи.

— И вие ли!

— Какво и аз ли? Та това е съвсем нормално…

— Но какво говорите, господин Лашнал! Какво говорите, господин главен коняр…

— Говоря, каквото мисля, след онова, което видях…

— И какво толкова видяхте, господин Лашнал?

— Видях, както ви виждам вас, черна сянка да язди бял кон, досущ като Цезар!

— И защо не се затичахте подир тях?

— Тичах и виках, господни директоре, но избягаха със смайваща бързина и изчезнаха в мрака на галерията…

Господин Ришар стана.

— Добре, господин Лашнал. Можете да си вървите. Ще подадем оплакване срещу Фантома…

— И ще изритате цялата ми конюшня!

— Непременно! Довиждане, господине!

Лашнал се сбогува и излезе.

Ришар се бе запенил от яд.

— Да си уредите сметките с този глупак!

— Той е приятел на господин главния прокурор — осмели се Мерсие.

— И си пие аперитива с Лагрене, Шол и Пертюизе, убиеца на лъвове — добави Моншармен. — Ще си навлечем на главата цялата преса. Ще разкаже случая с Фантома и всички ще се забавляват за наша сметка. Ако станем за смях, свършено е с нас!

В този момент вратата се отвори, явно неопазена от своя цербер, защото госпожа Жири влезе свободно, с писмо в ръка, и задъхано заговори:

— Извинете, господа, но тази сутрин получих писмо от Фантома. В него пише да намина край вас, защото ще имате нещо да ми…

Тя не довърши изречението. Зърна лицето на Фирмен Ришар, а то бе страшно. Достопочтеният директор на Операта всеки момент щеше да избухне. Външно яростта, която го изпълваше, намираше израз само в пурпурния цвят на лицето и в мятащия мълнии поглед. Не каза нищо. Не бе в състояние да говори. Но изведнъж се раздвижи. Отначало лявата му ръка подхвана госпожа Жири и най-неочаквано я обърна кръгом. Пируетът бе толкова бърз, че тя отчаяно изквича. Сетне десният крак на същия достопочтен директор отбеляза подметката си върху черната тафта на една пола, която сигурно никога не бе получавала тъкмо на това място подобно оскърбление.

Всичко стана тъй внезапно, че, оказала се в коридора, госпожа Жири бе като замаяна и нищо не разбираше. Но изведнъж проумя и Операта се разтресе от нейните възмутени крясъци, свирепи протести и смъртни заплахи. Три момчета едва успяха да я свалят в двора на администрацията, а двама полицаи с мъка я избутаха на улицата.

В същото време Карлота, която живееше в луксозна малка къща на улица „Фобур Сент Оноре“, позвъни на прислужницата си да й донесе сутрешната поща в леглото. Сред пликовете тя откри анонимно писмо със следното съдържание:

Ако пеете тази вечер, пазете се да не Ви постигне голямо нещастие, по-страшно от смъртта.

Заплахата бе надраскана с червено мастило с колеблив, необработен почерк. След като прочете писмото, Карлота изгуби всякакъв апетит. Тя бутна подноса с димящото какао, седна в леглото и дълбоко се замисли. Не беше първото писмо с подобно съдържание, но никое досега не бе звучало толкова заплашително.

Тя смяташе по онова време, че е обект на всеобща завист и охотно разправяше, че си има таен неприятел, който иска да я погуби. Твърдеше, че срещу нея се крои опасен заговор, който щял да избухне тези дни, но тя не била от тези жени, дето ще си оставят магарето в калта.

Истината бе, че ако имаше някаква интрига, тя се плетеше от самата Карлота срещу бедната, нищо неподозираща Кристин. Карлота не можеше да прости на Кристин успеха онзи път, когато я замести на сцената неподготвена.

Щом научи за овациите, пожънати от заместничката й, Карлота мигновено оздравя от пристъпа на сръдня срещу администрацията и не показа повече желание да кръшка. Оттогава бе впрегнала всички сили да задуши съперничката си, като изпращаше влиятелни приятели при директорите с настояването да не й дават възможност за нов триумф. Някои вестници, които бяха започнали да възпяват таланта на Кристин, вече се занимаваха единствено със славата на Карлота. Накрая и в самия театър известната певица говореше най-оскърбителни слова по адрес на Кристин, като се мъчеше да й създава безброй дребни неприятности.

Карлота нямаше нито сърце, нито душа. Тя бе само един инструмент. Прекрасен наистина, но инструмент. Репертоарът й съдържаше всичко, което би могло да съблазни една голяма певица: произведения на немски, италиански и френски майстори. До този момент никой не бе чул Карлота да пее фалшиво, не се бе случвало да не й достигне глас, за да възпроизведе някои пасаж от огромния си репертоар. С една дума, инструментът беше обемен, мощен и възхитително точен. Но никой не би казал на Карлота онова, което Росини бе заявил на Крос, след като тя му изпяла на немски: „Мрачни лесове“: „Пеете с душата си, детето ми, а душата ви е прекрасна!“ Къде е била душата ти, Карлота, когато си танцувала по вертепите на Барселона? Къде е била тя, когато по-късно в Париж си пяла по мизерни сцени циничните си песнички? Или когато пред майсторите, събрани у един от любовниците ти, зазвуча твоят послушен инструмент, чието вълшебство се състоеше в това, че умееше да възпява с еднакво безразличие и съвършенство най-възвишената любов и най-пошлата оргия. Ех, Карлота, ако някога си имала душа и си я изгубила, щеше да я намериш отново, когато пееше Жулиета, Елвира, Офелия и Маргарита! Защото други са падали и по-ниско от теб, но изкуството, в съюз с любовта, ги е пречиствало.

Наистина, като си спомня за низостите и мерзостите, които по онова време трябваше да изтърпи Кристин Даае заради тази Карлота, не мога да сдържа гнева си и не се учудвам, че моето възмущение се изразява чрез малко по-обширни разсъждения върху изкуството като цяло и пеенето по-конкретно, при което почитателите на Карлота едва ли ще се окажат в благоприятна светлина.

След като Карлота размисли над съдържанието на странното заплашително писмо, тя стана от леглото.

— Ще видим — процеди през зъби и произнесе на испански няколко страховити клетви.

Първото, което съзря, щом показа носа си от прозореца, бе една катафалка. Катафалката и писмото я убедиха, че наистина я очаква голяма беда. Тя свика в дома си всички свои приятели без изключение, уведоми ги, че е застрашена тази вечер на представлението от скандал, организиран от Кристин Даае, и заяви, че трябва да скроят номер на малката, като напълнят залата с нейни, на Карлота, почитатели. А такива не й липсвали, нали? Тя разчитала на тях, трябвало да бъдат готови да накарат смутителите на реда да млъкнат, ако решат да предизвикат скандал.

Личният секретар на господин Ришар, дошъл да се осведоми за здравето на известната певица, се върна в Операта с уверението, че тя се чувства прекрасно и дори да бере душа, пак щяла да пее тази вечер в ролята на Маргарита. Тъй като секретарят горещо й препоръча от името на шефа си да не предприема нищо неблагоразумно, да не излиза от къщи и да се пази от течения, тя не можа да се сдържи, след като той си тръгна, да не съпостави тези неочаквани препоръки със заплахите в писмото.

Беше пет часът, когато със следобедната поща получи второ анонимно писмо със същия почерк. Беше кратко:

Вие сте хремава и ако бяхте разумна, щяхте да разберете, че е лудост да пеете тази вечер.

Карлота се изсмя, сви рамене, които впрочем бяха божествени, и изпя две-три ноти, за да се успокои.

Приятелите й удържаха на думата си. Всички бяха в Операта, но напразно търсеха около себе си свирепи конспиратори, с които да се разправят. Като изключим няколкото светски лица и почтени буржоа, чиито миролюбиви физиономии изразяваха единствено намерението да се насладят отново на една музика, отдавна спечелила тяхното одобрение, наоколо се виждаха само постоянните посетители, чиито елегантни, спокойни и коректни обноски не вдъхваха подозрение. Единственото, което можеше да се сметне за необичайно, бе присъствието на господа директорите в ложа N5. Приятелите на Карлота предположиха, че те може би са подочули туй-онуй за подготвяния скандал и са решили да присъстват лично в залата, за да го потушат, но това предположение бе неоснователно, знаете защо. Господата Ришар и Моншармен мислеха само за своя фантом.

Напразно питам в пламенното бдение

Природата и нейния Създател…

Ни глас, ни дума за успокоение

Не среща и не чува моят слух!…

Знаменитият баритон Каролус Фонта току-що бе отправил първия апел на доктор Фауст към силите на ада, когато Фирмен Ришар, седнал в креслото на Фантома на първия ред вдясно, се наведе в чудесно настроение към ухото на съдружника си и му прошепна:

— Е? Чу ли вече глас да ти шепне на ухото?

— Да изчакаме малко! Нека не бързаме — влезе му в тон Арман Моншармен. — Представлението едва започва, а Фантома обикновено идва към средата на първо действие.

Първо действие мина без инциденти й това не изненада приятелите на Карлота, защото Маргарита не пее в него. Що се отнася до двамата директори, те се спогледаха усмихнати, когато завесата падна.

— Е, как е? — попита Моншармен.

— Фантома закъснява — рече Фирмен Ришар. Моншармен закачливо продължи:

— Всъщност публиката ми се вижда доста изискана за една прокълната зала.

Ришар благоволи да се усмихне. Той посочи на съдружника си една добродушна дебела жена, облечена в черно, точно в средата на залата, заобиколена от двама мъже, които се чувстваха доста неловко в официалните си рединготи.

— Кои са тези хора? — поинтересува се Моншармен.

— Тези хора, скъпи приятелю, са моята портиерка, нейният брат и мъжът й.

— Дал си им билети?

— Бога ми, дадох им. Портиерката никога не е ходила на опера. Това й е за първи път. И понеже вече ще идва всяка вечер, исках поне веднъж да е добре настанена, преди да започне тя да настанява другите.

Моншармен го погледна въпросително. Ришар поясни, че е решил известно време неговата портиерка, на която имал пълно доверие, да замества госпожа Жири.

— По повод на госпожа Жири… Знаеш ли, че щяла да подаде оплакване срещу теб?

— До кого? До Фантома ли?

Фантома! Моншармен почти го бе забравил.

Впрочем тайнствената личност не правеше нищо, за да напомни на директорите за себе си.

Изведнъж вратата на тяхната ложа рязко се отвори и се показа уредникът. Беше доста изплашен.

— Какво се е случило? — попитаха и двамата, изненадани, че го виждат тук по това време.

— Имало организиран заговор от приятелите на Кристин Даае срещу Карлота. Тя е бясна.

— Това пък сега какво е? — смръщи вежди Ришар. Но завесата вече се вдигаше и директорът направи знак на уредника да си върви.

Моншармен се наведе към ухото на Ришар:

— Значи Даае има приятели?

— Да — отвърна Ришар. — Има.

— Кои са те?

Ришар посочи с поглед една ложа на първия балкон, където седяха само двама мъже.

— Граф дьо Шани?

— Да, той така горещо ми я препоръчваше, че ако не знаех, че е приятел на Сорели…

— Виж ти! — прошепна Моншармен. — А кой е този блед млад мъж до него?

— Брат му, виконтът.

— Ще направи добре, ако отиде да си легне. Има вид на болен.

Сцената се огласяше от радостни песни. Пиянство, претворено в музика. Тържество на чашата.

Вино или бира!

Бира или вино!

Нека бъде пълна

Мойта чаша!

Студенти, граждани, войници и девойки с леко сърце кръжаха около кръчмата. Влезе Зибел.

Кристин Даае бе очарователна в мъжки дрехи. Сочната й младост и меланхоличното й изящество пленяваха от пръв поглед. Привържениците на Карлота веднага си въобразиха, че ще бъде посрещната с бурни овации, което ще им помогне да разберат намеренията на приятелите й. Тези нахални овации щяха да изглеждат, освен това съвсем неуместни. Ала такива не последваха.

Напротив, когато Маргарита прекоси сцената, след като изпя единствените два реда от ролята си във второ действие:

Не, господа, не съм госпожица, не съм красива,

Затуй недейте ми подава вий ръка!

Оглушителни викове „Браво!“ посрещнаха Карлота. Беше така внезапно и ненужно, че онези, които не бяха в течение, се споглеждаха и се питаха какво ли става. Така действието приключи без инциденти. Тогава всички си казаха: „Значи в следващото действие.“ По-добре информираните твърдяха, че олелията щяла да започне, когато дойде ред на „Златната чаша на царя на Тула“, и се юрнаха към входа за абонатите да предупредят Карлота.

През този антракт директорите излязоха от ложата да проверят какъв е този заговор, за който им съобщи уредникът, но скоро се върнаха, мърморейки, че нямали намерение да се занимават с глупости. Първото, което забелязаха след влизането си в ложата, бе кутията английски бонбони на масичката. Кой я бе донесъл? Разпитаха разпоредителките, но никой не можа да ги осведоми. Когато повторно погледнаха към масичката, този път видяха бинокъл до кутията с бонбони. Спогледаха се. Вече не им беше до шеги. Спомниха си всичко, разказано от госпожа Жири… Стори им се, че усещат някакво странно въздушно течение. Седнаха смълчани, но бяха наистина впечатлени.

Сцената представляваше градината на Маргарита.

Предайте му съгласието мое,

И отнесете моя поздрав мил…

Докато пееше първите два стиха с букет от рози и люляк в ръка, Кристин вдигна глава и забеляза виконт дьо Шани горе в ложата. От този момент на всички им се стори, че гласът й стана по-несигурен, не така чист и кристален, както преди. Нещо заглушаваше, тежеше на песента. Усещаше се трепет и боязън.

— Странно момиче — отбеляза почти на висок глас един от приятелите на Карлота. — Миналата вечер беше божествена, а днес гласът й трепери. Липсва й всякакъв опит.

О, аз ви вярвам,

Говорете му за мен.

Виконтът обхвана главата си с ръце. Той плачеше. Зад него графът яростно гризеше крайчеца на мустаците си, повдигаше рамене и бърчеше вежди. Щом като така явно показваше чувствата си, графът, обикновено сдържан и хладен, трябва да е бил бесен. И наистина беше. Брат му се върна от едно кратко и тайнствено пътуване в тревожно здравословно състояние. Обясненията, които последваха, в никакъв случай не успокоиха графа и в желанието си да научи нещо повече той поиска среща с Кристин Даае. Но тя има дързостта да му отговори, че не може да приеме нито него, нито брат му. Графът си помисли, че е някакъв пресметнат ход. Не можеше да прости на Кристин, че кара Раул да страда, но най-вече не прощаваше на Раул, че страда заради Кристин. Ах, колко съжаляваше, че бе проявил внимание към малката, чийто еднократен успех остана загадка за всички.

И нека цветето да бъде

Целувка върху неговите устни.

— Ама че хитруша — промърмори графът. Запита се какво ли целеше, на какво, ли се надяваше…

Бе невинна и, казваха, нямала приятел, нито покровител. Този северен ангел се оказа голям тарикат!

Раул криеше с ръце сълзите си и непрестанно мислеше за писмото, което бе получил със завръщането си в Париж. Кристин бе пристигнала преди него, избягала от Перос като крадла. Тя пишеше:

Мой скъпи стари приятелю, трябва да имате смелостта да не се срещаме повече, да не си говорим. Ако поне малко ме обичате, направете това заради мен, заради онази, която никога няма да Ви забрави. И освен това повече не влизайте в гримьорната ми. Отнася се до живота ми. Отнася се и до Вашия живот.

Вашата малка Кристин.

Гръм от овации. На сцената излезе Карлота.

Действието в градината протичаше с обичайните перипетии. Когато Маргарита изпя баладата за царя на Тула, тя бе аплодирана. Залата повторно избухна в аплодисменти след края на арията с накитите:

Така съм радостна, така щастлива,

Че в огледалото съм тъй красива…

От този момент нататък Карлота бе уверена в себе си, сигурна в своите приятели в залата, сигурна в гласа си, в успеха, с други думи, от нищо вече не се страхуваше. Тя се отдаде на ролята си изцяло, с жар, вдъхновение и опиянение. Това не бе Маргарита, това бе Кармен. Аплодисментите не стихваха и дуетът с Фауст, по всичко личеше, щеше да е поредният й успех, когато изведнъж се случи нещо ужасно.

Фауст бе коленичил:

Остави ме да гледам лицето ти

Под нощните бледи звезди

В светлината на облака искам

Да милвам аз твоите коси.

А Маргарита отговаряше:

О, тишина! О, щастие без думи!

Опияняваща магия, страст!

Аз слушам този глас безумен,

Що пее в моята душа!

Та значи в този момент се случи нещо, както казах, ужасно. Залата скочи на крака. Директорите в ложата не можаха да сдържат своите възгласи. Зрителите се спогледаха, недоумяващи за причината на това тъй неочаквано явление. На лицето на Карлота бе изписана нечовешка болка, в очите й се четеше лудост. Горката жена се бе изправила, още с отворена уста, тъкмо възпяла „този глас безумен, който пеел в душата й…“ Но тя не пееше вече… не проронваше нито дума, нито звук…

Защото тази уста, създадена за хармония, този гъвкав инструмент, който никога не е подвеждали този съвършен човешки механизъм…

От тази уста бе изскочила една жаба!

Отвратителна, грозна, крастава, крякаща жаба!

Как ли бе влязла там? Как се бе притаила върху езика? Ква! Ква! За жабата, естествено, трябва да се говори в преносен смисъл. Тя не се виждаше, но затова пък се чуваше! Ква!

Залата бе поразена. Никога земноводен обитател на шумните блата не бе раздирал нощта с по-отвратително „ква“!

И най-вече никой не го очакваше. Карлота не вярваше нито на гърлото, нито на ушите си. Да бе паднал гръм в краката й, нямаше така да я порази. Защото той не би я опозорил. А всеки знае, че жаба, спотаена в гърлото на певица, винаги опозорява. Кой би помислил такова нещо! Така спокойно си пееше, без усилие, както винаги, със същата лекота, с която бихте казали: „Здравейте, госпожо, как се чувствате?“

Не отричам, че съществуват самонадеяни певици, които, без да преценят силите си и поради чрезмерна гордост, желаят със слабия глас, отреден им от Всевишния, да постигнат изключителен ефект и да изпълнят ноти, които са им били забранени още с идването на този свят. Тогава провидението за наказание им изпраща, без те да знаят, жаба, която казва „ква“ Това всички го знаят. Но никой не можеше да предположи, че Карлота с нейните най-малко две октави имала и жаба!

Незабравимо бе нейното остро контра-фа, нейното нечувано стакато във „Вълшебната флейта“. Още си спомняха за нейната Елвира в „Дон Жуан“, когато постигна незабравим триумф една вечер, след като изпя си бемола, който не успя да вземе приятелката й дона Анна. Тогава, кажете ми, какво означаваше това „ква“?

Не, не беше естествено. Тук имаше някаква магия. Тази жаба намирисваше на провал. Горката, нещастна, отчаяна, съсипана Карлота!

Напрежението в залата растеше. Ако подобно нещо се бе случило на друга, щяха да я освиркат! Но при нея, чийто безпогрешен инструмент всички познаваха, чувстваха не гняв, а изумление и страх. Същият ужас може би са изпитали присъствалите на катастрофата, при която са били счупени ръцете на Венера Милоска. При това те са видели удара, разбрали са…

Но тук? Тази жаба бе необяснима! Минаха секунди, в които тя се питаше дали наистина бе чула да излиза от гърлото й такава ужасна нота. Повтаряше си, че нищо не се е случило, че за миг ухото й си е въобразило нещо, че не е имало престъпно предателство на гласните струни…

Слисана, Карлота се огледа наоколо, търсеше сякаш защита или по-скоро доказателство за невинността на гласа си. Сгърчените й пръсти се протегнаха към гърлото й в знак на протест. Не! Не! Това „ква“ не беше нейно! Ето, дори Каролус Фонта бе на същото мнение, той я гледаше с неописуемо изумление. Защото стоеше досами нея. Не я бе напускал. Може би щеше да й каже какво се бе случило! Не, едва ли! Той глупашки се бе вторачил в устата на Карлота, както малките не откъсват поглед от цилиндрите на фокусниците. Как можа такова голямо „ква“ да се побере в тази малка устица?

Всичко това — жабата, нейното „ква“, вълнението, ужасът, брожението в залата, объркването на сцената и зад кулисите, изплашените фигуранти, всичко, което ви описвам така подробно, продължи едва няколко секунди.

Тези ужасни секунди се сториха безкрайни на двамата директори горе, в ложа N5. Моншармен и Ришар бяха пребледнели. Това необяснимо събитие ги изпълваше с тревога, още повече, че от известно време бяха под прякото въздействие, на Фантома.

Бяха усетили дъха му. Няколкото косъма на Моншармен се бяха изправили от този дъх, а Ришар прекара носна кърпичка по потното си чело. Да, той бе тук, до тях, те го усещаха, но не го виждаха! Чуваха го как диша. Човек усеща, когато до него има някой. Ето че сега знаеха! В ложата бяха трима. Трепереха, искаше им се да побегнат. Но не смееха… Не смееха да помръднат, да разменят дума, за да не разбере Фантома, че знаят за неговото присъствие. Какво ли щеше да стане? Какво ли ги очакваше?

Очакваше ги това „ква“! Тяхното възклицание се чу най-силно сред шума на залата. Чувстваха се безпомощни пред Фантома. Надвесени над ложата, те гледаха Карлота, сякаш никога не я бяха виждали. Това дяволско момиче с нейното „ква“ като че бе дало сигнал за катастрофа. Те бяха предупредени. Фантома им я беше обещал тази катастрофа! Залата бе прокълната! Те се задъхваха от лоши предчувствия. Чу се прегракналият глас на Ришар, който викаше на Карлота:

— Какво чакате? Продължавайте!

Не! Карлота не продължи. Тя започна отново — смело, стоически — фаталния куплет.

Последва ужасяваща тишина. Гласът на Карлота отново изпълни храма на звуците.

Аз слушам!…

Залата също слушаше.

… И разбирам този глас самотен ква! Ква!… що пее в моето… ква!

И жабата започна отново. Залата избухна. Потънали в креслата си, директорите не смееха дори да се обърнат. Фантома им се присмиваше открито. Накрая те отчетливо чуха гласа му отдясно, невъзможен глас, глас без уста:

— Така се напъва тази вечер, че ще събори полилея!

Двамата едновременно вдигнаха глави към тавана и от гърдите им се изтръгна смразяващ вик. Огромната маса на полилея летеше право надолу по заповед на сатанинския глас. Откачен, полилеят се стовари от висините по средата на залата сред хиляди вопли. Паниката бе пълна. Моята цел обаче не е да възпроизвеждам исторически факти. Любопитните могат да надникнат във вестниците от онова време. Имало е много ранени и една убита.

Полилеят се бе стоварил върху главата на нещастницата, дошла за първи път в живота си на опера, на тази, която Ришар бе назначил да замества госпожа Жири като разпоредителка. Тя бе убита на място, а на другия ден един вестник публикува следното сензационно заглавие: „Двеста хиляди килограма върху главата на една портиерка!“ И това бе цялото траурно слово.