Гастон Льору
Фантома на операта (4)

III

В която за първи път господата Дьобиен и Полипи разкриват тайно на новите директори на Операта, господата Арман Моншармен и Фирмен Ришар, истинската и загадъчна причина за своето напускане на Националната музикална академия

А в това време прощалното тържество бе вече започнало.

Споменах по-рано, че този прекрасен празник се даваше в чест на господата Дьобиен и Полини по случай тяхното напускане, защото бяха решили, че ако ще умират, то трябва да е с почести.

За осъществяването на този погребален план им помогна цялото висше парижко общество, както и артистичният свят.

Всички си бяха дали среща във фоайето за танци, където Сорели, с чаша шампанско в ръка и готово слово, очакваше подалите оставка директори. Зад гърба й се тълпяха стари и млади приятелки от кордебалета. Едните полугласно обсъждаха събитията на деня, другите сдържано си правеха знаци с приятели, а бъбривата тълпа вече бе наобиколила бюфета.

Някои от танцьорките бяха успели да се преоблекат в официални дрехи, но повечето бяха още по леки балетни пачки. Всички обаче имаха подобаващи за случая тържествени изражения на лицата. Само малката Жам, чиито петнайсет безгрижни години бяха успели да забравят Фантома и смъртта на Жозеф Бюке, бърбореше, чуруликаше, подскачаше, шегуваше се, та при появата на господата Дьобиен и Полини на стълбите тя бе строго призована от нетърпеливата Сорели да спазва реда.

Всички забелязаха, че господата директори в оставка изглеждаха весели, което в провинцията би се сторило противоестествено, но в Париж всички го сметнаха за проява на добър вкус. Не е парижанин онзи, който не умее да надене маската на радостта върху неприятностите си. Ако някой от вашите приятели е изпаднал в беда, не се опитвайте да го утешавате, той ще ви каже, че вече всичко е наред; ако пък му се е случило радостно събитие, избягвайте да му честитите, той намира щастливата си съдба за нещо съвсем естествено и ще се изненада, ако заговорите за това. В Париж ежедневно си на бал с маски, а фоайето за танци далеч не е мястото, където обиграни личности като господата Дьобиен и Полини биха направили грешката да издадат мъката си. Те вече се усмихваха любезно на Сорели, произнасяща приветствието, когато писъкът на Жам изтри така рязко усмивките от лицата на господа директорите, че отчаянието и страхът, прикривани до този момент, станаха достояние на всички.

— Фантома на Операта!

Неописуем ужас имаше в гласа на Жам, а пръстът й сочеше сред тълпата от черни фракове едно тъй бледо, злокобно и грозно лице с дълбоки черни дупки под дъгите на веждите, че то незабавно предизвика луд възторг.

— Фантома на Операта! Фантома на Операта!

И всички се смееха, всички се бутаха, искаха да почерпят Фантома, но той бе изчезнал! Беше се стопил в тълпата и напразно го търсеха, докато двама възрастни господа се мъчеха да утешат малката Жам.

Сорели бе ядосана: тя не успя да си довърши словото. Господата Дьобиен и Полини я целунаха, благодариха й и изчезнаха почти с бързината на Фантома. Никой не се изненада, защото всички знаеха, че директорите в оставка трябваше да понесат същото празненство на горния етаж, във фоайето по пеене, а накрая най-близките им приятели щяха да ги изпратят в просторното преддверие на директорския кабинет, където ги очакваше тържествена вечеря.

Именно там ще ги открием — заедно с новите директори, господата Арман Моншармен и Фирмен Ришар. Първите почти не познаваха вторите, но ги обсипаха с щедри уверения в приятелство. Те пък, от своя страна, им отговориха с порой от комплименти, така че гостите, които предчувстваха една мрачна вечер, веднага си оправиха настроението. Вечерята премина, може да се каже, весело. Имаше поводи за множество наздравици, а господин прокурорът се оказа тъй надарен в тази област, смесвайки минала слава с бъдещи успехи, че на бърза ръка сред гостите се възцари най-сърдечна атмосфера. Предаването на директорската власт бе извършено предния ден и въпросите, които трябваше да се разрешат между старата и новата управа, бяха уредени под председателството на господин прокурора с готовност за сговор и от двете страни. Затова не бе учудващ фактът, че в тази паметна вечер край масата седяха четирима усмихнати директори. Господата Дьобиен и Полини бяха вече предали на господата Арман Моншармен и Фирмен Ришар двете миниатюрни ключета — шперцове, с които можеха да бъдат отключвани всички врати в Националната музикална академия. А вратите бяха хиляди. Тези ключета веднага станаха обект на всеобщ интерес и бяха предавани от ръка на ръка, когато вниманието на някои гости бе отклонено от следното откритие: в края на масата забелязаха странното и бледо свръхестествено лице с тъмни дупки вместо очи, появило се преди това във фоайето за танци, където присъствието му бе отбелязано от писъка на малката Жам: „Фантома на Операта!“

Седеше като нещо най-естествено, само дето нито ядеше, нито пиеше.

Който го погледнеше с усмивка, скоро извръщаше очи — до такава степен навяваше траурни мисли. Никой не поде шегата от фоайето, никой не извика: „Ето го Фантома на Операта!“

Той не бе промълвил нито дума, а дори и съседите му не биха могли да си спомнят в кой момент точно се бе настанил до тях, но всеки си помисли, че ако мъртвите понякога сядат на маса с живите, те не биха измислили по-злокобен представител. Приятелите на Фирмен Ришар и Арман Моншармен решиха, че този лишен от плът гост е близък на Дьобиен и Полини, а пък приятелите на Дьобиен и Полини помислиха, че трупът е част от клиентелата на Ришар и Моншармен. Така че нито една молба за обяснение, никаква неуместна забележка или шега не бе подхвърлена, да не би да уязвят задгробния гост. Някои от присъстващите бяха чували за Фантома, познаваха описанието, направено от Жозеф Бюке (те не знаеха за смъртта на главния механик), и намираха, че човекът в края на масата би могъл с успех да претвори образа, създаден според тях от неизлечимото суеверие на персонала на Операта. Фантома обаче според слуховете нямал нос, а тази личност имаше, но господин Моншармен твърди в своите „Спомени“, че носът на госта бил прозрачен. „Носът му, пише той, бе дълъг и прозрачен“, а аз бих добавил, че това би могло да бъде изкуствен нос. Господин Моншармен може да е възприел за прозрачно нещо, което е било просто лъскаво. Всички знаят, че науката прави чудесни изкуствени носове, ако някой е бил ощетен по природа или вследствие на операция. Дали всъщност Фантома не бе дошъл тази вечер на банкета, без да е бил поканен? И можем ли да сме сигурни, че това лице е било действително Фантома на Операта? Кой ще се осмели да го каже? Ако споменавам тук за тази случка, то не е, защото искам да накарам читателя да си помисли, че Фантома е бил способен на такава изумителна дързост, а просто защото никак не е изключено.

Впрочем ето и едно изчерпателно обяснение. Господин Моншармен пише дословно следното в своите „Спомени“, глава XI:

Като си спомня за тази първа вечер, не мога да отделя признанието, което ни направиха в кабинета си господата Дьобиен и Полини, от присъствието на нашата вечеря на този призрачен образ, когото никой не познаваше.

Ето какво точно се случи.

Седнали начело на масата, господата Дьобиен и Полини още не бяха забелязали човека с черепа, когато изведнъж той заговори.

— Ученичките са прави — каза. — Смъртта на горкия Бюке може би не е толкова естествена, колкото се смята.

Дьобиен и Полини подскочиха.

— Бюке е умрял? — извикаха те в един глас.

— Да — спокойно отвърна човекът или човешката сянка. — Намерили го обесен тази вечер в третото подземие, между една стойка и декор от „Краля на Лахор“.

Двамата бивши директори веднага скочиха и странно се втренчиха в своя събеседник. Те бяха развълнувани повече, отколкото би се очаквало, от новината за обесването на един главен механик. Двамата се спогледаха. Бяха по-бели от покривката. Накрая Дьобиен направи знак на господата Ришар и Моншармен, Полини се извини с няколко думи на гостите и четиримата се оттеглиха в ликторския кабинет. Давам отново думата на господин Моншармен.

Господата Дьобиен и Полини изглеждаха все по-неспокойни, разказва в спомените си той, и на нас ни се стори, че имат да ни кажат нещо, което много ги притеснява. Отначало ни попитаха дали познаваме тази личност, която седеше в края на масата и от която научихме за смъртта на Жозеф Бюке, а след нашия отрицателен отговор те още повече се разстроиха. Взеха за малко шперцовете от ръцете ни, погледаха ги, поклатиха глави и ни посъветваха да сменим, без да казваме на никого, бравите на апартаментите, тоалетните и на всичко, което бихме желали да е заключено. Изглеждаха толкова забавни, че ние се засмяхме и ги попитахме, да не би да има крадци в Операта. Отвърнаха, че има нещо по-лошо — Фантом. Пак се засмяхме, убедени, че сме обект на някаква шега, която трябваше да е кулминацията на това мило тържество. После, по тяхно настояване, отново станахме сериозни и решихме да участваме в играта. Казаха, че никога не биха ни споменали за Фантома, ако не били получили изричната заповед от самия него да ни предупредят да се държим любезно и да задоволяваме всичките му искания. Щастливи да напуснат мястото, където господства тази тиранична сянка и незабавно да се отърват от нея, те до последния момент се колебали дали да ни посветят в едно крайно озадачаващо приключение, за което нашите скептични съзнания не са подготвени. Съобщението за смъртта на Жозеф Бюке обаче грубо им напомнило, че всеки път, когато не се подчинявали на волята на Фантома, се случвало нещо странно или зловещо, което бързо ги подсещало за тяхната пълна зависимост.

По време на тези неочаквани обяснения, произнесени със сериозен и поверителен тон, аз наблюдавах Ришар. През студентските си години той се славеше като голям шегаджия, в смисъл че познаваше всичките хиляда и един начини да направиш човека за смях и портиерите от булевард „Сен Мишел“ бяха вдигнали ръце от него. Така че той се наслаждаваше от все сърце на поредния номер и жадно поглъщаше всяка дума, въпреки че шегата изглеждаше попресолена поради злокобната смърт на Бюке. Тъжно поклащаше глава, докато другите говореха, с плачевното изражение на човек, който горчиво съжалява за цялата тази история. Нищо друго не ми оставаше, освен да сторя същото. Въпреки всички положени усилия накрая не издържахме и прихнахме в лицето на Дьобиен и Полини, които, виждайки, че от състояние на пълна мъка внезапно преминаваме в нахално веселие, решиха, че сме откачили.

Веселбата продължи малко повече от необходимото, затова Ришар попита, ни лук ял, ни лук мирисал: „Какво иска от вас в края на краищата този Фантом?“

Господин Полини се запъти към бюрото си, откъдето извади едно копие от поемните условия.

Поемните условия започваха с думите: „Управата на Операта се задължава да осигурява на представленията на Националната музикална академия цялото великолепие, което подобава на най-голямата лирична сцена на Франция“ и завършваха с член 98, които гласеше: „Настоящото право може да бъде отнето:

1) Ако директорът наруши разпорежданията, формулирани в настоящите поемни условия.“

Следваха разпорежданията.

Това копие, както ни каза господин Моншармен, било написано с черно мастило и било идентично с другото, което притежавахме ние. Обаче копието от поемните условия, което ни предостави господин Полини, съдържаше в края една алинея, изписана с червено мастило, със странен и объркан почерк, надраскана сякаш с клечка кибрит от дете, което все още се учи да пише. И тази алинея, странно продължение на член 98, гласеше дословно следното:

5) Ако директорът просрочи с повече от петнайсет дни изплащането на месечната заплата на Фантома на Операта, възлизаща до ново разпореждане на 20000 франка или 240000 франка годишно.

С треперещ пръст господин Полини ни посочи тази последна клауза, която ние в никакъв случай не очаквахме.

— Това ли е всичко? Фантома не желае ли нищо друго? — най-хладнокръвно попита Ришар.

— Напротив — разлисти отново Полини поемните условия и зачете:

Член 63. Голямата ложа N1 вдясно от авансцената да бъде запазена за държавния глава.

Ложа N20 на партера, всеки понеделник, и ложа N30 на първи балкон, всяка сряда и петък, да бъдат на разположение на министъра.

Ложа N27 на втори балкон да бъде запазена всеки ден за областните управители и полицейските началници на департамента на Сена.

И пак, в края на този член, господин Полини ни показа един ред с червено мастило, добавен впоследствие.

Ложа N5 на първи балкон да бъде предоставена за всички представления на Фантома на Операта.

След като ни бе нанесен последният удар, не ни оставаше друго, освен да станем и да стиснем горещо ръцете на нашите предшественици и да ги поздравим за очарователната шега, която бяха измислили и която доказваше, че старото френско чувство за хумор е живо. Ришар дори сметна за необходимо да добави, че сега разбира кое е наложило господата Дьобиен и Полини да напуснат управлението на Националната музикална академия. Не било възможно да се работи повече с такъв взискателен призрак.

— То се знае — продължи, без да мигне господин Полини, — двеста и четирийсет хиляди франка не се намират на пътя. Пресметнахте ли освен това какви загуби понасяме, като не даваме под наем ложа номер пет и я пазим за Фантома? Да не би да работим, за да издържаме призраци! Предпочитаме да се махнем!

— Да — повтори господин Дьобиен, — предпочитаме да се махнем! Да се махаме! — той стана.

— Но струва ми се — заяви Ришар, — че сте прекалено добри към него. Ако аз имах такъв нахален Фантом, веднага щях да наредя да го арестуват…

— Къде? Как? — развикаха се те в един глас. — Никога не сме го виждали!

— А когато е в ложата си?

— Никога не сме го виждали в ложата.

— Тогава, дайте я под наем!

— Да дадем ложата на Фантома под наем! Е, господа, вие опитайте!

След тези думи и четиримата излязохме от директорския кабинет. Двамата с Ришар никога не се бяхме смели толкова.