Гастон Льору
Фантома на операта (28)

XXVII

Краят на любовните приключения на Фантома

Тук свършва писменият разказ, който ми остави Персиеца.

Въпреки ужасното положение, което, както личеше по всичко, ги обричало на смърт, господин дьо Шани и неговият спътник били спасени от върховната саможертва на Кристин Даае, А аз научих края на приключението от устата на самия дарога.

Когато отидох да го видя, той продължаваше да живее в своя малък апартамент на улица „Риволи“ срещу двореца Тюйлери. Беше тежко болен и трябваше да приложа целия си плам на репортер и историк, отдаден изцяло в служба на истината, за да го склоня да съпреживее още веднъж с мен тази невероятна драма. Заведе ме при него старият верен Дариус, който продължаваше да му служи. Дарогата ме прие в ъгъла до прозореца, който гледаше към градината, седнал в широк фотьойл, като се опитваше да държи изправено все още хубавото си тяло. Очите на нашия Персиец бяха все тъй живи, но бедното му лице бе доста изморено. Главата му, обикновено покрита с островърха астраганена шапка, сега бе гладко избръсната. Беше облечен в широк плащ и се забавляваше да върти палците си в ръкавите му. Въпреки всичко препатено бе запазил бистрия си ум.

Когато си припомняше преживените страхове, изпадаше в нервна възбуда и трябваше да изтръгвам от него неочаквания край на тази странна история от откъслечните и несвързани изречения. Понякога се налагаше дълго да го моля да отговори на някой мой въпрос, а друг път бе така възбуден от спомените, че използваше цялото си красноречие, за да ми опише страшния образ на Ерик и ужасните часове, които двамата с господин дьо Шани бяха преживели в жилището при езерото.

Заслужаваше си да се види как целият потръпва, когато ми разказва за събуждането си в полумрака на стаята в стил „Луи Филип“ след епизода с наводнението. А ето и краят на тази ужасяваща история, така както той ми я разказа, за да допълни писмения си разказ. (Персиеца беше така добър да ми повери написаното от него.)

Когато отворил очи, дарогата се видял проснат на едно легло. Господин дьо Шани пък лежал върху канапе, близо до скрина с огледалото. А над тях бдели един ангел и един дявол.

След миражите и заблудите в стаята на мъченията, точността на битовите детайли в тази малка и спокойна стая можели да объркат съзнанието на обикновения простосмъртен. Легло-кораб, махагонови столове, излъскани с восък, скрин и медни съдове, малки дантелени покривки, плетени на една кука и грижливо поставени върху облегалката на креслата, стенен часовник и сандъчета от двете страни на кабината, които изглеждали така безобидни, етажерка, украсена с миди, червени игленици за безопасни игли, седефени кораби и голямо яйце от щраус… Тази трогателна, грозна и тъй еснафска мебелировка на дъното на мазетата на Операта обърквала въображението повече от всички преживени дотогава ужаси. Присъствието на човека с маска на фона на овехтялата, но спретната обстановка въздействало потискащо. Маската се навела над ухото на Персиеца и тихо прошепнала:

— Вече по-добре ли си, дарога? Мебелировката ми ли съзерцаваш? Това е всичко, което ми остана от моята бедна и нещастна майка.

Ерик казал още нещо, което Персиеца вече не си спомняше, но му се видяло доста странно, че през цялото време говорел само Ерик, докато Кристин мълчала и се движела безшумно като сянка, сякаш била милосърдна сестра, дала обет за мълчание.

Тя донесла чаша с някакво лекарство или димящ чай. Човекът с маската я поел от ръцете й и я подал на Персиеца.

В това време господин дьо Шани спял. Ерик налял малко ром в чашата на дарогата и казал, като му посочил легналия виконт:

— Той дойде на себе си още преди да знаем дали изобщо ще оживеете, дарога. Сега се чувства много добре и спи. Не трябва да го будим.

Ерик излязъл от стаята за момент, а Персиеца се повдигнал на лакът и се огледал наоколо. Забелязал белия силует на Кристин, седнала в ъгъла до камината. Повикал я, Кристин се приближила до него, поставила длан върху челото му и след това се отдалечила. Персиеца си спомни, че когато се връщала на мястото си, тя дори не погледнала към господин дьо Шани, който наистина съвсем спокойно спял. Свила се мълчаливо в ъгъла до камината като милосърдна сестра, дала обет за мълчание.

Ерик се върнал с малки шишенца, които поставил върху камината. Седнал до главата на Персиеца, измерил му пулса и съвсем тихо, за да не събуди господин дьо Шани, му казал:

— Сега и двамата сте вън от всякаква опасност. И в най-скоро време, за да доставя удоволствие на моята жена, ще ви изведа горе на земята.

И без да дава други обяснения, станал и отново излязъл.

Персиеца наблюдавал спокойния профил на Кристин Даае под лампата. Тя четяла книжка с позлатени отстрани страници, каквито са обикновено религиозните книги. В ушите на Персиеца още звучали думите: „За да доставя удоволствие на моята жена.“ Дарогата извикал пак съвсем тихо, но Кристин, изглежда, била седнала твърде далеч, защото не го чула.

Ерик се появил отново, дал на Персиеца да изпие някакво лекарство и го посъветвал да не се обръща повече към „неговата жена“, нито към когото и да било, защото това можело да бъде опасно за здравето на всички.

Персиеца си спомни как черната сянка на Ерик и белият силует на Кристин се надвесили над господин дьо Шани. Самият той бил толкова слаб, че от най-малкия шум го заболявала главата. След това и Персиеца като господин дьо Шани заспал.

Когато се събудил отново, вече се намирал у дома си и за него се грижел преданият му Дариус. Той му разказал как предишната нощ го намерили пред вратата на неговия апартамент, пренесен сигурно от някой непознат, който, преди да се оттегли, се погрижил да звънне на вратата.

Веднага щом дарогата възстановил силите си, изпратил да му донесат новини за виконта от жилището на граф Филип.

Отговорът бил, че никой не е виждал младия човек, а самият граф Филип бил умрял. Трупът му бил намерен на брега на езерото под Операта откъм улица „Скриб“. Персиеца си спомнил за печалната меса на мъртвите, на която присъствал зад стените на стаята с огледалата и не се усъмнил нито в престъплението, нито в извършителя му. Познавайки добре Ерик, той без затруднения възстановил цялата драма.

Филип помислил, че брат му е отвлякъл Кристин Даае, и се втурнал да го преследва по пътя за Брюксел, защото вече знаел за подготвяната авантюра. Но не срещнал никъде двамата млади и се върнал в Операта, като си припомнил странните приказки на Раул за неговия въображаем съперник. Тук Филип научил, че Раул е направил всичко възможно да проникне в подземията на театъра и че изчезнал, като оставил шапката си в гримьорната на певицата до кутия за пистолети. Тогава графът, който вече не се съмнявал в безразсъдството на брат си, на свой ред се спуснал в пъкления подземен лабиринт. Трупът му бил открит на подземния бряг, пазен от Сирената на Ерик, портиера на езерото на Мъртъвците. За Персиеца това доказателство било достатъчно.

Без да се колебае ни най-малко, ужасен от това ново престъпление, пък и след като не знаел нищо за съдбата на виконта и на Кристин Даае, той се решил да разкаже всичко на правосъдието.

Разследването по делото било поверено на господин съдията Фор и Персиеца отишъл направо при него. Можем само да си представим как един обикновен, скептичен и повърхностен ум (казвам това, което мисля), неподготвен за по-добро поверително признание, е приел показанията на дарогата. Съдията го сметнал за луд.

Тогава Персиеца, отчаян, че никой никога не ще повярва на приказките му, се захванал да пише. След като правосъдието нямало нужда от неговите показания, може би пресата щяла да се заинтересува от тях. Той тъкмо дописвал последните редове на разказа си (съвсем добросъвестно изложен от мен), когато неговият прислужник Дариус му съобщил, че някакъв чужденец, който отказал да съобщи името си и чието лице било невъзможно да се види, заявил, че няма да си тръгне, докато дарогата не го изслуша.

Персиеца веднага се досетил кой може да бъде този странен посетител и наредил да го доведат на минутата.

Дарогата не се излъгал.

Това бил Фантома!

Ерик бил страшно отслабнал и се подпирал на стената, като че ли се страхувал да не падне. Свалил шапката си и открил восъчно бледото си чело. Останалата част от лицето била скрита под маската. Персиеца се изправил пред него.

— Ти си убил граф Филип! Какво направи с брат му и с Кристин Даае?

Ерик се олюлял и няколко секунди мълчал, след което се довлякъл до едно кресло и се строполил в него с дълбока въздишка. Заговорил лаконично, като си поемал често въздух:

— Дарога, не ми напомняй за граф Филип. Той беше… вече мъртъв… когато излязох от моята къща… Той беше… вече умрял… когато сирената е пяла… Това бе нещастен случай… един тъжен… ужасно тъжен… нещастен случай… Той беше паднал в езерото от невнимание.

— Лъжеш! — извикал Персиеца.

Тогава Ерик навел глава и казал:

— Не съм дошъл тук… за да говоря за граф Филип… а за да ги кажа, че… ще умра…

— Къде са Раул дьо Шани и Кристин Даае?

— Аз ще умра.

— Раул дьо Шани и Кристин Даае!

— От любов… дарога… ще умра от любов, това е… Аз толкова я обичах!… И я обичам още, дарога, и защото умирам, ще ти кажа. Само ако знаеш, колко беше хубава, когато ми позволи да я целуна жива. В името на спасението на душата й! За първи път, дарога, за първи път, чуваш ли ме, целувам жена… Жива жена… Аз я целунах жива, а тя бе тъй красива… като че ли беше мъртва!

Персиеца станал и разтърсил ръката на Ерик.

— Ще ми кажеш ли най-после дали е жива, или мъртва.

— Защо ме разтърсваш така? — отговорил Ерик с усилие. — Казвам ти, че сега ще умра… Да, аз я целунах жива.

— А сега? Мъртва ли е?

— Казвам ти, че я целунах ей така, по челото… а тя изобщо не го отдръпна от устните ми! О, тя е едно почтено момиче! Колкото до това, дали е мъртва… Не вярвам, макар че вече не ме интересува. Не! Тя не е мъртва! Тя е едно храбро и порядъчно момиче, което ти спаси живота. Аз не бих дал и пукната пара за твоята персийска кожа. Кой те закачаше? Защо дойде там с оня, малкия? На всичкото отгоре щеше и да умреш! Тя ме молеше за нейния виконт и аз й казах, че след като е завъртяла скорпиона, аз съм нейният годеник, не може да има двама годеници. Това бе самата истина! Колкото до теб… За мен ти изобщо не съществуваше, повтарям ти го, ти трябваше да умреш заедно с другия й годеник. Чуй ме добре, дарога, когато вие викахте като обезумели във водата, Кристин дойде при мен, красивите й сини очи бяха широко отворени и тя ми се закле в името на вечното си спасение, че е съгласна да бъде моя жена, при това жива! До този момент аз я възприемах като мъртва, но сега за пръв път видях жена си жива. Тя беше искрена пред лицето на своето вечно спасение. Кристин нямаше да се самоубие. Договорът бе сключен. Половин минута по-късно цялата вода се върна в езерото и аз издърпах езика ти от устата, защото, честна дума, мислех си, че ще си останеш там. Това е всичко! Беше решено да ви пренеса горе на земята и да ви отведа по домовете. След това се върнах в стаята съвсем сам.

— А какво направи с виконт дьо Шани? — прекъснал го Персиеца.

— О, нали разбираш, дарога, че не можех веднага да го пренеса у тях… Той беше мой заложник… Но заради Кристин не можех и да го държа в жилището при езерото. Тогава го затворих много удобно, просто го оковах с вериги (парфюмът от Мазендеран го направи безпомощен като парцал) в подземната гробница на комунарите. Тя се намира в най-отдалечената и най-пуста част от мазетата на Операта, по-долу и от петото подземие, където никога не стъпва човешки крак и никой не може да те чуе. Тогава, успокоен, аз се върнах при Кристин. Тя ме чакаше.

На това място Ерик се изправил тържествено. Персиеца, който бил седнал отново в креслото си, усетил, че не може да остане така в този сублимен момент и несъзнателно, подчинявайки се на Фантома, също се изправил и дори свалил от главата си астраганената шапка.

— Да, тя ме чакаше! — подел отново Ерик и започнал да трепери от вълнение. — Тя ме чакаше изправена, жива, като истинска годеница, останала жива в името на вечното си спасение… И когато приближих по-срамежлив и от малко дете, тя не побягна… не, не… тя остана… тя ме чакаше… дори мисля, дарога, че тя малко… не много, но малко като истинска годеница ми подаде напред челото си. И аз го целунах! А тя беше жива! И съвсем естествено остана до мен, след като я целунах… Ето така… по челото! О, колко е хубаво, дарога, да целунеш някого! Ти не можеш да го знаеш! Само че аз… Аз… Моята майка, дарога, моята бедна и нещастна майка никога не искаше да я целувам. Нито една жена. Никога. А тогава, такова щастие, нали? Заплаках като дете. Паднах в краката й и продължих да плача. И ти плачеш, дарога, и тя плачеше… Виждал ли си ангел да плаче…

Докато разказвал историята си, Ерик се разхлипал и Персиеца наистина не можел да сдържи сълзите си пред човека с маска, чиито рамене се тресели от ридания. С ръце на гърдите, Ерик хриптял ту от болка, ту от умиление.

— О, дарога, аз усетих как нейните сълзи се стичат по челото ми! Върху моето чело, разбираш ли! Те бяха горещи и нежни, стичаха се по моята маска, смесваха се с моите сълзи… О, дарога, чуй какво направих… Смъкнах маската си, за да не отива напразно нито една нейна сълза… А тя не побягна. И не умря. Остана жива и плачеше заедно с мен. Ние плачехме заедно. Боже милостиви, ти ме дари с цялото щастие на земята! — И Ерик рухнал в креслото, разтърсван от ридания. — Не искам да умирам още… Остави ме да поплача! — казал на Персиеца. След малко отново заговорил: — Чуй, дарога, чуй добре какво ще ти кажа. Докато стоях в краката й, я чух да прошепва „Бедният нещастен Ерик“ и тя взе ръката ми!… Разбираш ли, аз вече не бях нищо повече от нещастно куче, готово да умре за нея… Представи си, аз държах в ръката си златния пръстен, който й бях дал. Тя го беше загубила, а аз го намерих. Нещо като венчална халка. Сложих го в малката ръка и й казах „Ето, вземи! Това ще бъде моят сватбен подарък. Подаръкът на бедния нещастен Ерик. Аз знам, че ти обичаш този млад човек. Не плачи!“ Тя ме попита какво искам да кажа. Обясних й и тя веднага разбра, че не съм нищо повече от едно злочесто куче, готово да умре, а тя може да се омъжи за младия човек, когато си поиска, защото бе плакала заедно с мен. О, дарога, можеш ли да си представиш, че докато произнасях тези думи, все едно че разрязвах сърцето си на четири. Но тя бе плакала заедно с мен и ми бе казала „Бедният нещастен Ерик!“

Фантома се вълнувал толкова много, че предупредил Персиеца да не го гледа, тъй като се задушавал и се налагало да свали маската. Дарогата отишъл до прозореца, отворил го и в сърцето му се надигнало състрадание, но се заел да оглежда върховете на дърветата в градината на двореца Тюйлери, за да не срещне взорът му лицето на чудовището.

— Аз отидох — продължил разказа си Ерик — да освободя младия човек и му казах да ме следва. И те се целунаха пред мен в стаята „Луи Филип“. Кристин носеше моя пръстен. Накарах я да се закълне, че когато умра, ще премине някоя вечер през езерото откъм улица „Скриб“ и ще ме погребе в най-голяма тайна със златния пръстен, който дотогава ще носи. Обясних й как да намери тялото ми и какво да направи. Тогава Кристин на свой ред ме целуна по челото… не се обръщай, дарога… ето, тук по челото, и те си тръгнаха заедно двамата. Кристин вече не плачеше. Плачех само аз… Дарога, ако Кристин удържи на думата си, тя скоро ще се върне.

И Ерик притихнал. Персиеца вече не го питал за нищо. Той бил напълно спокоен за съдбата на Раул дьо Шани и Кристин Даае, защото нямало човек на този свят, който след този разказ да се усъмни в думите на плачещия Ерик.

Чудовището сложило отново маската си и събрало сили да си тръгне. Ерик казал още, че щом почувства наближаването на края си, ще изпрати на дарогата в знак на благодарност за доброто, което някога му сторил, най-скъпото на сърцето си — писмата, писани от Кристин на Раул по време на цялото това приключение, които оставила на Ерик, както и някои нейни вещи: две кърпички, чифт ръкавици и панделка от обувка. На въпроса на Персиеца къде са младите Ерик отговорил, че те веднага щом разбрали, че са свободни, решили да намерят свещеник в някое затънтено място, където да скрият своето щастие, и избрали Северната гара. Накрая Ерик уверил Персиеца, че разчита на него да уведоми двамата млади за смъртта му веднага щом получи споменатите реликви. За тази цел Персиеца трябвало да пусне кратко съобщение във вестник „Епок“.

Това било всичко.

Персиеца изпратил Ерик до вратата на своя апартамент, а Дариус го изпроводил до улицата. Там го чакал файтон. Ерик се качил в него, а Персиеца, който гледал през прозореца, го чул да казва на кочияша: „До дигата край Операта.“

После файтонът потънал в нощта. Това било последният път, когато Персиеца видял бедния нещастен Ерик.

Три седмици по-късно вестник „Епок“ публикувал следния некролог:

„ЕРИК УМРЯ“