Гастон Льору
Фантома на операта (27)

XXVI

Скакалецът ли трябва да се завърти, или скорпионът?

Край на разказа на Персиеца

И така?

Ето по какъв начин открих в малкия зимник потвърждение на натрапчивата си мисъл за някаква опасност. Мерзавецът съвсем не беше лъгал, когато отправяше смътни заплахи по адрес на човешкия род! Поставил се извън човечеството, той си бе построил бърлога далеч от хората, дълбоко под земята. Ерик бе решил да вдигне във въздуха всичко заедно със себе, дори да предизвика всеобща катастрофа, ако тези, които живееха на повърхността на земята, дръзнеха да го преследват в неговото леговище, където бе укрил своята чудовищна грозота.

Откритието, което току-що бяхме направили, ни развълнува толкова силно, че забравихме преживените мъки и настоящите страдания. Изключително тежкото положение, в което се намирахме допреди малко, когато бяхме на границата на самоубийството, вече не ни се струваше толкова ужасно. Сега разбирахме какво искаше да каже чудовището на Кристин Даае: „Да или не? Ако е не, то целият свят ще бъде мъртъв и погребан!“ Точно така, погребан под развалините на това, което е било голямата парижка Опера! Може ли човек изобщо да си представи по-страшно престъпление от този апотеоз на ужаса? Катастрофата, която той подготвяше, трябваше да послужи като възмездие за любовните приключения на най-отблъскващото чудовище, което все още се разхождаше под слънцето. „Утре вечер в единайсет часа е последният срок!“ О, той добре беше избрал своя час. Толкова много хора ще дойдат на празника там горе, ще изпълнят бляскавите етажи на големия дом на музиката. За какво по-пищно погребално шествие би могъл да мечтае? Утре вечер в единайсет. Барутът трябваше да избухне точно в разгара на представлението, ако Кристин Даае каже „не“. Утре вечер в единайсет. Но как Кристин изобщо би могла да каже „да“? Тя навярно щеше да предпочете да се венчае за самата смърт, отколкото за този жив труп? И можеше ли всъщност да я е грижа, че от нейния отказ зависи съдбата на толкова много хора? Утре вечер в единайсет часа!

Лутахме се в тъмнината, бягахме далеч от барута и се опитвахме да открием каменната стълба, защото там горе над главите ни отворът, който отвеждаше до стаята с огледалата, беше изгаснал. Само си повтаряхме: „Утре вечер в единайсет!“

Най-сетне намерих стълбата, но изведнъж се спрях още на първото стъпало. Ужасна мисъл внезапно проряза съзнанието ми: „Колко е часът?“

Боже! Колко ли е всъщност часът? Защото в крайна сметка това утре вечер в единайсет е станало може би днес, може да е сега, в тази минута! Кой би могъл да ни каже колко е часът? Струваше ми се, че сме затворени в този ад от дълги дни и години, от сътворението на света. Всичко може да избухне всеки момент! О, чувам някакъв шум, някакво пращане! Чувате ли, господине? Там, там в ъгъла… Като шум от часовников механизъм. Ето, още веднъж… О, дайте светлина! Това може да е механизмът, който ще хвърли всичко във въздуха! Нали ви казвам… някакво пукане, да не сте глух?

С господин дьо Шани започнахме да крещим като обезумели, страхът ни следваше по петите, падахме и ставахме, докато се катерехме по стълбата… Сигурно капакът на отвора се е затворил! Може би затова е толкова тъмно. О, само веднъж да излезем от тази тъмница! Веднъж да напуснем мрака! Да стигнем отново убийствената светлина на стаята с огледалата!

Най-сетне се изкачихме горе, капакът не беше затворен, но в стаята с огледалата сега бе толкова тъмно, колкото и в избата с бъчвите! Излязохме от мазето и запълзяхме по пода, който ни делеше от барутния погреб… Колко ли беше часът? И двамата започнахме да крещим. Господин дьо Шани викаше колкото му стигат силите: „Кристин! Кристин!“ Аз зовях Ерик. Напомнях му, че съм му спасил живота. Но никой не ми отговаряше. Никой, освен собственото ни отчаяние и нашето безумие. Колко ли е часът? „Утре вечер в единайсет!“ Започнахме да спорим, мъчехме се да пресметнем колко време сме прекарали тук. Но не бяхме в състояние да разсъждаваме. Само ако можехме да зърнем циферблата на някой часовник с движещи се стрелки! Моят отдавна беше спрял, но часовникът на господин дьо Шани още вървеше. Той каза, че го навил, когато се обличал за представлението в Операта. Опитахме се да извадим от този факт някакво заключение, което да ни даде надежда, че още не е настъпила фаталната минута…

И най-малкият шум от отворения капак на пода, който аз напразно се опитвах да затворя, ни хвърляше в мъчителна тревога. Колко ли е часът? Вече не ни е останала нито една клечка кибрит. И изведнъж… трябваше да съобразим… Господин дьо Шани се сети да счупи стъклото на часовника си и да опипа двете стрелки. Възцари се тишина, докато той прекарваше пръсти по тях. Пръстенът на часовника му служеше за ориентировка. По отклонението на стрелките реши, че може би е точно единайсет часа.

Самата мисъл ни накара да потреперим. А може вече да е единайсет и десет, което ще рече, че разполагаме най-малко с още дванайсет часа.

И изведнъж аз извиках:

— Тишина! Струва ми се, че чувам стъпки в съседната стая.

Не бях се излъгал! Чух хлопане на врати, последвано от забързани стъпки… Някой почука по стената. Чухме гласа на Кристин Даае:

— Раул! Раул!

Всички започнахме да викаме едновременно от двете страни на стената. Кристин ридаеше, защото изобщо не знаела дали ще намери още жив господин дьо Шани. Чудовището се държало ужасно. Ерик изпаднал в див възторг, когато му обещала да каже това „да!“ Но само при условие, че я заведе в стаята за мъчения. Той се противопоставил упорито, отправял заплахи по адрес на целия човешки род… Най-накрая, след като това изтезание продължило с часове, той излязъл, като я оставил да размисли за последен път.

— Колко е часът? Колко е часът, Кристин?

— Единайсет! Единайсет без пет минути!

— Единайсет, но кога?

— Настъпи часът, в който трябва да се реши дали да продължи животът, или да се възцари смъртта! Като излизаше, той ми го припомни отново — поде, хлипайки, Кристин. — Той е отвратителен! Наистина е обезумял, махна маската от лицето си, а неговите очи блестят като златни и хвърлят пламъци! Непрекъснато се смееше! Като пиян демон ми каза през смях: „Само пет минути! Оставям те сама заради твоята свенливост. Не искам да те виждам как се изчервяваш като срамежлива годеница, когато ми казваш да!“ Казвам ви, че приличаше на пиян демон! Бръкна в торбичката на живота и смъртта и ми рече: „Ето, вземи! Това е малкото бронзово ключе, с което се отварят абаносовите сандъчета върху камината в стаята «Луи Филип». В едното ще намериш скорпион, а в другото скакалец. Тези животни са почти като истински, направени са от японски бронз и чрез тях ще ми кажеш «да!» или «не!». Ако завъртиш скорпиона върху неговата основа — това за мен, когато се върна в стаята, ще означава «да!» и тя ще бъде стая за годеж. Но ако завъртиш скакалеца, това ще означава «не!» и стаята ще се превърне в стая на смъртта!“ Когато казваше това, продължаваше да се смее като обезумял! Умолявах го да ми даде ключа от стаята за мъчения, като му обещавах да остана завинаги негова жена. Но той ми отговори, че този ключ вече никога няма да му трябва и че ще го хвърли в езерото. Смеейки се, ми каза, че излиза и ще се върне след пет минути, тъй като много добре знаел какво се прави в такива случаи — благовъзпитаният мъж уважавал свенливостта на жените. Извика ми: „Скакалеца! Внимавай много със скакалеца! Щом го завъртиш, всичко това ще хвръкне във въздуха, и то доста зрелищно!“

Опитвам се да предам с изречения накъсаните думи и възклицания, смисъла на хаотичните и несвързани приказки на Кристин. Защото през тези двайсет и четири часа тя също бе стигнала дъното на човешкото страдание, а може би бе страдала и много повече от нас. Често прекъсваше разказа си, за да извика: „Раул, боли ли те нещо?“ Опиташе с ръце стените, които сега бяха изстинали, и ни питаше защо са били така горещи. Петте минути се изнизваха, а в бедния ми мозък сякаш стържеха с всичките си пипала скорпионът и скакалецът.

Междувременно бях успял да запазя достатъчно здрав разум, за да си дам сметка, че ако се завърти скакалецът, той ще хвърли във въздуха много народ! За мен беше ясно, че скакалецът е свързан с електрическия ток, който щеше да взриви барутния погреб. Господин дьо Шани вече възвърнал всичките си морални сили, след като чу отново гласа на Кристин, забързано обясняваше на младото момиче в какво ужасно положение се намираме ние и цялата Опера.

Трябваше да се завърти скорпиона, и то веднага.

Този скорпион, който отговаряше на така желаното от Ерик „да“, сигурно щеше по някакъв начин да възпрепятства катастрофата.

— Хайде, Кристин, иди до камината, скъпа моя! — изкомандва Раул.

Възцари се мълчание.

— Кристин, къде сте? — извиках аз.

— До скорпиона!

— Не го пипайте!

Добре познавах моя Ерик и затова изведнъж ми мина през ума, че чудовището пак може да е излъгало младата жена. Ами ако тъкмо завъртането на скорпиона хвърли всичко във въздуха? А него самият защо го нямаше в стаята? Петте минути бяха изтекли, а Ерик още не беше се върнал. Сигурно се е скрил на сигурно място и сега очаква величествената експлозия. Точно така. Всъщност Ерик не може да се надява, че Кристин ще се съгласи доброволно да стане негова плячка. Защо не се беше върнал?

— Не се докосвайте до скорпиона!

— Той е! — извика Кристин. — Чувам го! Ето го!

И наистина, той се приближаваше. Чухме стъпките му в стаята. Идваше при Кристин. Без да произнесе нито дума.

Тогава се провикнах:

— Ерик, това съм аз! Позна ли ме?

Той отговори веднага на моето повикване, при това с изключително миролюбив тон:

— Значи още не сте умрели там вътре? Е, добре, тогава се постарайте да стоите мирно.

Исках да го прекъсна, но той ми каза, следните думи с такъв смразяващ глас, че останах вкочанен зад стената.

— Нито дума повече, дарога, или всичко ще хвръкне във въздуха. — И веднага добави: — Да предоставим тази чест на госпожицата. Госпожицата не се е докосвала до скорпиона — продължи той бавно, — не се е докосвала и до скакалеца, но не е късно да го стори. Вижте, аз отварям и без ключ, защото съм любител на клопките и мога да отварям и затварям, което поискам и както искам. Отварям малките абаносови сандъчета. Погледнете вътре, госпожице, вижте тези красиви животинки. Изглеждат съвсем като живи и крайно безобидни. Но никога не съдете по външността! — продължи Ерик с равен глас. — Ако завъртите скакалеца, госпожице, ние всички ще хвръкнем във въздуха. Под краката ни се намира достатъчно барут, за да взриви цял парижки квартал. Ако пък завъртите скорпиона, цялото това количество барут ще бъде потопено във вода. Госпожице, по случай нашата сватба можете да направите красив подарък на няколко стотици парижани, които в този миг ръкопляскат на един доста посредствен шедьовър на Майербер. Вие ще им подарите техния живот, защото сега с вашите красиви ръце ще завъртите скорпиона! И весело, весело ние ще се оженим. Но ако след две минути вие, госпожице, не завъртите скорпиона — ще гледам по часовника си, а той е много точен, — аз ще завъртя скакалеца и всичко много красиво ще полети във въздуха. Ще бъде много красиво.

Тишината, която се възцари след неговите думи, беше по-ужасна от всичко на света. Аз знаех, че когато Ерик говори с такъв спокоен и миролюбив тон, той е способен на всичко — на най-грандиозното злодеяние или на най-фантастичната саможертва и е достатъчна само една неприятна за неговото ухо дума, за да отприщи ураганите. Господин дьо Шани беше разбрал, че не му остава нищо друго, освен да се моли и, застанал на колене, той това и правеше. Що се отнася до мен, кръвта ми пулсираше така силно, че трябваше да хвана с ръка сърцето си, за да не се пръсне от ужаса, който ме обзе. В тези върховни минути ние знаехме много добре какво става в обезумялото съзнание на Кристин Даае. Разбирахме нейното колебание да завърти скорпиона. Тя искаше да се увери още веднъж дали той щеше да вдигне всичко във въздуха. Наистина ли Ерик бе решил да ни погуби заедно със себе си?

Най-накрая чухме гласа му, този път кротък като на агънце:

— Двете минути изтекоха… Сбогом, госпожице! Завърти се, скакалецо!

— Ерик! — извика Кристин, която сигурно се беше спуснала, за да спре ръката на чудовището. — Заклеваш ли ми се, чудовище, заклеваш ли се в пъклената си любов, че именно скорпионът трябва да се завърти?

— Да, за да полетим към нашата сватба.

— О, значи във всички случаи ще хвръкнем във въздуха?

— Към нашата сватба, невинно дете. Скорпионът ще ни отвори вратите към сватбения бал. Хайде, стига вече! Нали не искаш скорпиона? Аз пък избирам скакалеца!

— Ерик!

— Достатъчно!

Аз започнах да крещя и виковете ми се сляха с тези на Кристин. Господин дьо Шани продължаваше да се моли на колене.

— Ерик! Аз завъртях скорпиона!

Боже, не знам как преживяхме следващата секунда! Ние чакахме! Чакахме да се превърнем в дребни частици сред невъобразим грохот и руини…

Чувствахме, че в разтворената пропаст под краката ни нещо скърца… нещо, което можеше да сложи началото на апотеоза на ужаса… защото от отворения капак на мазето, от тъмнината като от зейнала паст на хищник се носеше обезпокоително съскане, шум на взривно устройство. Този звук приближаваше.

В началото бе доста слаб, след това по-плътен и накрая много силен.

Слушайте! Слушайте и дръжте с ръце сърцето си, готово да хвръкне във въздуха заедно с много, много хора.

Но това съвсем не бе съскане на огън. Това бе шум от отприщена вода! Бързо към отвора на пода!

Гъл… Гъл…

Слушайте! Слушайте!

Каква свежест!

Бързо към прохладата. Цялата ни жажда, изчезнала от вцепеняващия страх, се възвърна с още по-голяма сила от шума на водата.

Вода, вода, много вода, която се изкачва! Вода, която залива в мазето всички бъчви с барут. Бъчви! Бъчви!

(Продавате ли бъчви?) Вода! И ние заслизахме към нея с пламнали гърди. Водата се качваше до самите ни бради, до устните ни…

А ние пиехме до насита… На дъното на същото това мазе ние пиехме…

Заизкачвахме отново стълбата в тъмнината. Сега се изкачвахме заедно с водата.

Наистина какво огромно количество барут, залято от вода! Добре свършена работа! Тук не пестяха водата! Ако продължаваше така, цялото езеро щеше нахлуе в мазето…

Действително не се знаеше докъде ще стигне водата. Ето че напуснахме мазето, а водата продължи да се изкачва.

Вече се разливаше по пода… Още малко и цялото жилище щеше да е наводнено. Нашите крака газеха из езерцето на пода в стаята с огледалата. Стига толкова вода! Ерик трябва да затвори крана! Ерик, Ерик! Тази вода е достатъчна, за да се потопи барутът! Завърти крана! Затвори скорпиона!

Но Ерик не отговаряше: Вече не се чуваше нищо, освен водата, която се покачваше… вече бе стигнала до средата на краката ни…

— Кристин! Кристин! Водата се покачва, стига до коленете ни! — извика господин дьо Шани.

Само че Кристин не отговаряше, вече не се чуваше нищо, освен водата. Нищо! Абсолютно нищо нямаше в съседната стая! Вече нямаше кой да завърти крана, кой да затвори скорпиона!

В тъмнината бяхме съвсем сами с черната вода, която ни обгръщаше, пълзеше нагоре и ни вледеняваше! Ерик! Кристин!

Не можехме повече да се държим на краката си, въртяхме се във водата, понесени от неудържим вихър, водата се въртеше заедно с нас, ние се удряхме в черните огледала, които ни отблъскваха, и държахме главите си над този ревящ водовъртеж…

Нима щяхме умрем тук? Удавени в стаята за мъчения? Никога не бях виждал подобно мъчение! По времето на розовите часове на Мазендеран той не ми беше показвал такова нещо през тайното прозорче. Ерик! Ерик! Аз ти спасих живота! Спомняш ли си? Ти беше осъден! Щеше да умреш! Аз ти отворих вратата към живота! Ерик!

Боже! Въртяхме се като останки на претърпял крушение кораб…

Изведнъж улових с блуждаещи ръце ствола на желязното дърво! Извиках на господин дьо Шани и двамата увиснахме на клона…

А водата продължи да се покачва!

Спомнете си колко място остава между клона на желязното дърво и тавана във формата на купол в стаята с огледалата! Опитайте да си спомните! Водата може би ще спре… Ето! Струва ми се, е спира!… Не! Ужасно! Трябва да се спасяваме с плуване! Ръцете ни се преплетоха, щом се опитахме да загребем вода, започнахме да се задушаваме… Блъскахме се в черната вода… С мъка дишахме малкото черен въздух, останал над черната вода… чухме как ни се изплъзва през вентилатор над главите ни… Затърсихме този отвор с въздух… залепихме устни към него… Но силите ме напускаха, опитах да се задържа за стената… Боже, колко хлъзгави бяха тези огледални стени за пръстите ми, които продължиха да опипват пространството… Въртяхме се… Потъвахме… Последно усилие!… Последен вик!… Ерик!… Кристин!… Гъл-гъл-гъл!… На дъното на черната вода ушите ни правеха гъл-гъл-гъл… И отново ми се стори, преди да загубя съзнание, че чувам: „Бъчви! Бъчви! Продавате ли бъчви?“