Гастон Льору
Фантома на операта (26)

XXV

„Бъчви! Бъчви! Продавате ли бъчви?“

Продължение на разказа на Персиеца

Вече казах, че стаята, в която се намирахме с виконт дьо Шани, имаше формата на правилен шестоъгълник и бе облицована отвсякъде с огледала. По-късно такива стаи бяха показвани по изложби и бяха наричани „къщи на миражите“ или „дворци на илюзиите“. Но това изобретение принадлежи изцяло на Ерик, който пред очите ми построи първата зала от този вид по време на розовите часове на Мазендеран. Достатъчно е да се сложи в един от ъглите някакъв декоративен елемент, например колона, за да се получи веднага цял дворец с хиляди колони, тъй като ефектът се размножава до безкрайност. Някога, за да забавлява малката женичка на султана, Ерик разположи по този начин декор, който се превръщаше в „безчисления храм“, но султанката се изморяваше бързо от подобна детинска илюзия. Тогава Ерик превърна своето изобретение в стая за мъчения. На мястото на архитектурния мотив в ъгъла постави желязно дърво. А то трябваше да бъде желязно, за да устои на всички атаки на „пациента“, затворен в стаята за мъчения. Полученият декор се трансформираше мигновено в други два, следващи един след друг, благодарение на автоматичното въртене на барабаните в ъглите. Тези барабани, разделени на третини, обхващаха ъглите на огледалата и всеки съдържаше декоративния мотив, който се появяваше в тях последователно.

Стените на тази странна зала не предоставяха никаква надежда на „пациентите“, тъй като бяха направени от дебели огледала, които не можеха да бъдат счупени от голите ръце и босите крака на нещастниците.

Вътре нямаше никаква мебел. Таванът беше осветен. Хитроумната система за електрическо отопление позволяваше да се повишава температурата на стените до желаната степен и по този начин да се придаде на залата нужната атмосфера… Ето как едно естествено изобретение посредством няколко боядисани клонки създаваше свръхестествена илюзия за екваториална гора под палещите лъчи на обедното слънце. Разказвам всичко това, за да не би някой да се усъмни, че съм полудял, или че лъжа^[1], или пък че правя някого на глупак.

Ако бях казал просто, че сме се озовали в екваториална гора, осветена от обедното слънце, щях да предизвикам по-голямо учудване. Но аз не търся ефекти. Моята цел е да предам какво ни се случи — на мен и на господин виконта — по време на ужасното приключение, което в един момент занима и правосъдието. Връщам се отново към фактите там.

Когато таванът на стаята светна, а с него и цялата гора около нас, изумлението на виконта прехвърли всякакви граници, които човек може да си представи. Появата на тази непроницаема гора, чиито дървета с безбройните си дънери и клони ни обгръщаха докъдето взорът стигаше, хвърли младия човек в неописуемо отчаяние. Той прекара ръце пред очите си, сякаш да отхвърли някакво видение, и започна да премигва като човек, който се е събудил и с мъка приема действителността. В един момент той дори забрави да слуша.

Казах, че мен появата на гората ни най-малко не ме изненада. Аз продължавах да се ослушвам какво става в съседната стая. Моето внимание бе привлечено не толкова от декора, колкото от самото огледало, възпроизвеждащо този декор. Забелязах, че на места то бе счупено.

Да, на някои места като че ли бе одраскано. Значи стаята за мъчения вече е била използвана.

Изглежда, нещастникът не е бил бос и гол като осъдените от розовите часове на Мазендеран и, обзет от луда ярост, се е нахвърлил срещу огледалата, които въпреки леките пукнатини са продължили да отразяват неговата агония. А клонът, на който е завършило мъчението, бе разположен по такъв начин, че преди да умре, едва ли не като върховна утеха, клетникът е видял как подритват с крака още хиляди обесени!

Да! Да! Жозеф Бюке бе преживял всичко това!…

И ние ли щяхме умрем като него? Надали, защото знаех, че разполагаме с още няколко часа, които бихме могли да използваме по-рационално от Жозеф Бюке. Та нали познавах издълбоко по-голямата част от триковете на Ерик? Сега или никога това обстоятелство трябваше да ми помогне.

На първо място, изобщо не възнамерявах да минем отново през прохода, който ни доведе в тази проклета стая, защото просто не знаех как да задвижа камъка. Бяхме скочили в стаята за мъчения отвисоко и сега тук никакъв предмет, мебел, клон на дървото или раменете на някой от нас не биха могли да ни послужат като стъпало, за да достигнем отново този проход.

Имаше само един възможен изход, и то към стаята в стил „Луи Филип“, ала там се намираха Ерик и Кристин Даае. Но ако този изход представляваше врата откъм стаята на Кристин, то отсам той бе невидим за нас. Трябваше да се опитаме да го открием, без да знаем къде се намира, а това съвсем не беше проста работа. След като чух чудовището да влачи нещастното момиче вън от стаята, за да не пречи повече на нашите мъчения, аз се уверих, че няма никаква надежда Кристин Даае да ни помогне. Реших веднага да се заловя за работа, тоест да търся механизма за отваряне на вратата.

Най-напред обаче трябваше да успокоя господин дьо Шани, който вече се разхождаше по горската поляна като човек, преживяващ халюцинации, като при това издаваше несвързани викове. Откъслечните изречения, които бе доловил от разговора между Кристин и чудовището, не бяха успели да го извадят от равновесие, но под въздействието на вълшебната гора и горещината възбудата му все повече нарастваше. Въпреки всичките ми наставления моят спътник спря да проявява всякаква предпазливост. Той се разхождаше напред-назад, без видима причина се отправяше към някакво несъществуващо място, като си мислеше, че навлиза в алея, която ще го отведе до хоризонта, а след няколко стъпки се блъскаше в отражението на собствената си илюзия за гора. При това крещеше „Кристин! Кристин!“, размахваше пистолета и с всички сили призоваваше чудовището. Мъчението вече помрачаваше разсъдъка му и аз се опитвах, доколкото ми позволяваха силите, да успокоя младия виконт. Карах го да натиска с пръст ту огледалата, ту желязното дърво, ту клоните върху барабаните. Обяснявах му, че всичко това се възпроизвежда единствено по законите на оптиката и че бихме били пълни глупаци, ако станем техни жертви!

— Ние сме в една малка стая, повтаряйте си това непрекъснато. И когато открием къде е вратата, ще можем да излезем оттук. Хайде да я търсим! — казвах му.

Уверявах го, че ако ме остави да си гледам работата на спокойствие и не ме изморява с виковете си и безсмислените си разходки, ще открия механизма до един час. Тогава той се опъна на паркета, като че ли беше на поляна, и заяви, че ще почака да намеря вратата, тъй като нищо по-смислено не можел да направи. И добави, че гледката от мястото, където лежеше, била великолепна. (Мъчението вече действаше.)

Колкото до мен, забравяйки за гората, аз се захванах с едно от огледалата. Напрегнах всичките си сетива, за да намеря неговата слаба точка, върху която трябваше да натисна, за да се завърти вратата според системата на Ерик за вратите и капаните, които се движат около оста си. Тази слаба точка би могла да бъде обикновено петънце върху огледалото, нещо като грахово зрънце, под което е пружината. Аз търсех и търсех! Опипвах стената от огледала, докъдето ми стигаха ръцете. Ерик имаше горе-долу моя ръст и аз си мислех, че пружината не ще да е разположена прекалено високо. Разбира се, това бе само едно предположение, но то ми вдъхваше надежда. Бях решил по този начин да проверя всичките шест огледални стени, а след това да прегледам и пода.

Като опипвах така огледалата, аз се стремях и да не губя нито минута, защото горещината постепенно бе започнала да ме надвива и ние буквално се варяхме в тази пламтяща гора.

Вече половин час работех и бях прегледал три стени, когато виконтът глухо изпъшка:

— Задушавам се! Всички тези огледала така увеличават адската жега! Скоро ли ще намерите проклетата пружина? Ако се забавите още малко, живи ще се сварим! — Разбрах, че е с разума си, защото не каза нито дума за гората. Той обаче добави: — Теши ме мисълта, че чудовището даде срок на Кристин до единайсет часа утре вечер. Ако не успеем да се измъкнем оттук и да я спасим, поне ще бъдем мъртви преди нея и месата на Ерик за мъртвите ще бъде за всички ни.

И той пое голяма глътка топъл въздух, от който дъхът му секна. Аз нямах подобна причина да умирам и след няколко ободрителни думи се върнах отново към моето огледало. Бях обаче допуснал грешка — докато разговарях с моя спътник, бях направил няколко крачки и вече не можех да намеря моето огледало! Видях се принуден да продължа наслуки. Освен това не можах да се сдържа и споделих неуспеха си с виконта — това бе поредният удар за него.

— Никога няма да се измъкнем от тази гора! — изстена той.

Отново се бях захванал да търся, да опипвам… И мен вече ме обхващаше нервна възбуда, тъй като не можех да намеря нищо, абсолютно нищо. В съседната стая продължаваше да цари мъртва тишина. Бяхме загубени в тази гора без изход, без компас, без водач, без нищо… Много добре знаех какво ни очаква, ако никой не ни се притече на помощ или ако не успея да намеря пружината. Само че вече доста дълго време я търсех, а вместо нея намирах само клони. Удивително красиви клони, които се изправяха пред мен или се накланяха над главата ми. Те не хвърляха никаква сянка! Съвсем естествено, нали се намирахме в екваториална гора, където слънцето пече точно над главите ни. Това беше конгоанска гора…

На няколко пъти с виконта ту сваляхме, ту обличахме дрехите си — не знаехме дали е по-горещо с тях или без тях. Аз още се държах, но господин дьо Шани вече беше „пътник“. Той твърдеше, че от три дни и три нощи върви из тази гора и търси Кристин Даае. От време на време му се струваше, че я забелязва зад някое дърво или да се промъква между клоните. Тогава започваше да я вика така настоятелно, че в очите ми напираха сълзи.

— Кристин! Кристин! — молеше я той. — Защо бягаш от мен? Не ме ли обичаш вече? Вече не сме ли годеници? Кристин, спри за малко! Нали виждаш колко съм изтощен! Имай милост! Ще умра в гората далеч от теб! Боже, колко съм жаден!

Аз също бях жаден, гърлото ми направо изгаряше. Търсех пружината за невидимата врата. Още повече, че с настъпването на вечерта нашето оставане в гората ставаше опасно.

Сянката на нощта ни обгърна бързо, изведнъж, почти без здрач, както става в екваториалните страни.

Впрочем нощта в екваториалните гори е винаги опасна, особено в нашето положение, тъй като нямахме с какво да си накладем огън, за да плашим дивите животни. В един момент дори изоставих работата си, за да начупя клони, които да запаля с фенера си, но се блъснах в прословутите огледала и това тъкмо навреме ми припомни, че имаме работа само с обикновени образи, а не с истински дървета.

С превалянето на деня жегата не намаля, дори напротив — стана още по-горещо под бледата светлина на луната. Препоръчах на виконта да държи пистолетите готови за стрелба и да не се отдалечава от нашия лагер. Аз в това време продължих да търся моята пружина.

Изведнъж само на няколко крачки от нас се чу страшният рев на лъв. Едва не ни спука тъпанчетата.

— Боже! — каза тихо виконтът. — Та той е съвсем наблизо! Не го ли виждате? Ето там, между дърветата! В онзи гъсталак! Ако изреве още веднъж, ще стрелям!

Ревът се чу отново, още по-страшен. Виконтът стреля, но мисля, че не улучи лъва, а само счупи едно огледало, забелязах го на следващата утрин преди изгрев-слънце. Доста дълъг път, изглежда, бяхме изминали през нощта, защото изведнъж се озовахме в безпределна пустиня от пясъци и камъни. От немай-къде се бях опънал до виконта. Бях вече доста изморен да търся някакви си пружини, които така и не успявах да намеря.

Споделихме Раул учудването си от това, че нямахме повече неприятни срещи през нощта. Обикновено след лъва идваше ред на леопарда, а по-късно се чуваше и бръмченето на мухата це-це. Тези ефекти можеха много лесно да се получат и аз обясних на господин дьо Шани, докато си почивахме, преди да пресечем пустинята, как Ерик имитира рев на лъв с един дълъг барабан, на който е опъната магарешка кожа, а върху кожата е опъната струна от черво, която минава през цялата дължина на барабана. Ерик само трие тази струна с ръкавица, намазана с колофон, и според силата на триенето имитира рев на лъв, на леопард и дори бръмченето на мухата це-це, и то толкова точно, че да заблуди успешно човек.

Мисълта, че Ерик може да е в съседната стая и оттам да прави своите трикове, ме накара да взема внезапното решение да вляза в преговори с него. По всичко личеше, че трябва да се откажа от идеята да го изненадаме. Той сигурно беше наясно какъв номер ще ни скрои по-нататък. Завиках „Ерик! Ерик!“ Виках, колкото ми бяха останали сили, но никой не ми отговори. Заобикаляше ни само тишина и необятната пустош на каменната пустиня. Какво ли щеше да стане с нас сред тази ужасяваща самота?

Буквално вече умирахме от горещина, глад и жажда. Особено от жажда! Най-сетне видях как господин дьо Шани се надига и ми сочи някаква точка на хоризонта. Той току-що бе забелязал оазиса!

Да, съвсем наблизо, някъде долу в пустинята се спотайваше оазис с вода като блестящо чисто огледало, в което се отразяваше желязното дърво! Това бе мираж. Веднага го разпознах. На тази най-ужасна картина никой не е успял да устои! Насилих разума си да не се надявам на вода, защото знаех, че ако човек очаква да намери вода, в крайна сметка ще се блъсне в огледалото. И тогава не му остава нищо друго, освен да се обеси на желязното дърво.

— Това е мираж! Това е само мираж! Не мислете, че там има вода! Това е още една измама на огледалата! — извиках на виконта, но той ме отпрати по дяволите с моите пружини, въртящи се врати, и илюзорни дворци.

Беше разгневен, твърдеше, че съм луд или сляп, щом като твърдя, че всичката тази вода, която тече там долу между многобройните дървета, не е истинска вода! Защото и пустинята била истинска, и гората също! Да не съм го пращал точно него за зелен хайвер, защото бил пътувал много по света…

Той се влачеше по пода и повтаряше:

— Вода! Вода!

Устата му бе отворена, сякаш пиеше. Аз също бях отворил моята, като че ли пиех…

Защото ние не само виждахме водата, но също така я чувахме! Чувахме я как тече, как се плиска! Разбирате ли думата плиска! Това е дума, която човек чува с езика си! Човек изплезва език, за да чува по-добре!

Най-непоносимото мъчение настъпи, когато чувахме дъжда, а дъжд не валеше! Това бе дяволско изобретение! Много добре знаех как се получава този ефект. Ерик напълваше с камъчета една много дълга и тясна кутия, която на интервали се пресичаше от дървени и метални прегради. Камъчетата се удряха едно в друго, рикошираха в тези прегради и се чуваха отсечени звуци, които удивително точно напомняха шуртенето на силен дъжд.

Заслужаваше си да ни види човек как пълзим с изплезени езици към брега на оазиса, как очите и ушите ни са пълни с вода, а езиците ни — сухи…

Господин дьо Шани стигна до огледалото и го облиза… Аз също… Огледалото пареше!

Тогава се свлякохме на пода, издавайки отчаяни хрипове. Господин дьо Шани приближи до слепоочието си последния зареден пистолет, който ни беше останал, а аз видях в краката си въжето на Пенджаб.

Добре знаех защо отново се бе появило желязното дърво.

То ме очакваше.

И както се бях втренчил във въжето, забелязах нещо, което така силно ме стресна, че дори господин дьо Шани, който тъкмо бе решил да се самоубие, шепнейки „Сбогом, Кристин!“, се спря. Взех от ръката му пистолета и се повлякох към онова нещо, което бях съзрял.

Близо до въжето на Пенджаб, в процепа на паркета, видях пирон с черна главичка, който не знаех за какво служи.

Най-сетне! Бях открил пружината! Пружината, която трябваше да задвижи вратата! Която щеше да ни върне свободата! И Ерик щеше да бъде принуден да ни я даде!

Опипах пирона… Обърнах се към виконта с грейнала физиономия… Пиронът поддаваше на натиск…

И тогава…

Оказа се, че това изобщо не е врата, отваряща се в стената, а просто трап в пода. От черната дупка ни лъхна свеж въздух. Надвесихме се като над бистър извор, от който пиехме в прохладния мрак с издадени брадички.

Надвесвахме се все повече и повече над този отвор в пода. Какво ли би могло да има там долу в мазето? Може би вода? Вода за пиене…

Протегнах ръка в мрака и напипах някакъв камък, след него друг… цяла стълба, която водеше към тъмното мазе.

Виконтът бе готов да де хвърли надолу в дупката…

Дори да нямаше вода, там долу ние можехме да се скрием от палещата горещина на тези проклети огледала.

Страхувах се това да не е нов номер на чудовището и затова спрях виконта, запалих малкия си фенер и заслизах пръв…

Стълбата водеше в непрогледна тъмница и се въртеше около собствената си ос. Боже, каква чудесна прохлада се излъчваше от тази стълба и от тъмнината на мазето!

Тази прохлада идваше навярно не толкова от вентилационната система, изобретена от Ерик, колкото от влагата на почвата, която на това ниво би трябвало да бъде добре напоена с вода. Езерото сигурно не беше далеч…

Скоро и двамата слязохме от стълбата. Очите ни започнаха да свикват с тъмнината и да различават някакви форми наоколо. Формите бяха заоблени! Осветих ги с малкия си фенер…

Бъчви!…

Бяхме попаднали в избата на Ерик! Тук той сигурно държеше своите вина, а може би и водата за пиене.

Знаех, че Ерик е голям любител на добрите вина.

О, тук имаше много нещо за пиене.

Господин дьо Шани галеше кръглите форми на бъчвите и повтаряше непрестанно:

— Това са бъчви, бъчви! Колко много бъчви!

В действителност се намирахме в прохода, образуван от двете редици симетрично подредени бъчви. Те не бяха големи и аз си помислих, че Ерик ги е подбрал нарочно, за да може по-лесно да ги превозва до къщата при езерото. Прегледахме една след друга бъчвите, като търсехме канелки, които да ни подскажат, че от тях поне от време на време се точи вино.

Но всички те бяха затворени херметически.

Надигнахме една от бъчвите, за да се уверим, че е пълна и като коленичихме, опитах с острието на едно ножче, което носех със себе си, да избия чепа.

В този момент сякаш отдалеч дочух песничка, която ми беше позната, тъй като я бях слушал често по улиците на Париж: „Бъчви! Бъчви! Продавате ли бъчви?“

Ръката ми застина на чепа… Господин дьо Шани също я беше чул.

— Но това е невероятно! Човек би казал, че самата бъчва пее! — каза той.

Песента се чу отново, този път по-близо: „Бъчви! Бъчви! Продавате ли бъчви?“

— О, Боже — поде виконтът, — мога да се закълна, че песента се чува от самата бъчва!

Изправихме се и отидохме да погледнем зад нея…

— Там вътре! — настояваше господин дьо Шани. — Там вътре е!

Не чухме нищо повече и отдадохме всичко на изхабените си сетива. Върнахме се при бъчвата. Господин дьо Шани подложи ръце под чепа, а аз с последно усилие успях да го избия от дупката му.

— Но какво е това? — веднага извика виконтът. — Не е вода!

Той приближи пълните си шепи към светлината на фенера ми… наведох се… и веднага захвърлих фенера надалеч и толкова силно, че той се счупи. Вече нямаше да може да ни служи…

Това, което видях в ръцете на господин дьо Шани, беше барут!