Гастон Льору
Фантома на операта (2)

I

Фантом?

Вечерта, когато господата Дьобиен и Полини, директорите в оставка на Операта, даваха последно галапредставление по случай своето предстоящо напускане, в гримьорната на Сорели, една от прима балерините, внезапно нахлуха пет-шест госпожици от кордебалета, които се прибираха от сцената, след като бяха „танцували“ в „Полиевкт“. Те се втурнаха смутени, едните се смееха пресилено и неестествено, другите крещяха ужасени.

Сорели, която искаше да остане за малко сама, за да си „преговори“ приветственото слово, тъй като трябваше да го произнесе след малко във фоайето пред господата Дьобиен и Полини, хвърли поглед, изпълнен с раздразнение, към лекомислената тълпа, вдигнала олелия зад гърба й. Тя се обърна и тъй шумното им вълнение я разтревожи. Обяснението дойде от малката Жам, с очи като незабравки, розови бузки и снежнобяла гушка. С треперещ глас, задушаван от тревога, тя едва произнесе:

— Фантома!

И заключи вратата. Гримьорната на Сорели бе натруфено елегантна. Вътре имаше голямо огледало, диван, тоалетка и шкафове. Няколко гравюри по стените, спомен от майка й, познавала добрите времена на старата опера на улица „Льо Пелтие“, портрети на Вестри, на Гардел, на Дюпон, на Биготини. Тази гримьорна бе същински дворец за хлапачките от кордебалета, натикани в общи стаи, където си прекарваха времето, като пееха, караха се, биеха се с перукерките и костюмиерките, купуваха си понякога по чашка ликьор или бира, дори ром, докато прозвучеше предупредителният звънец, приканващ ги към сцената.

Сорели беше много суеверна. Тя потръпна, като чу малката Жам да говори за Фантома.

— Колко си глупава! — продума тя.

И тъй като повече от всички вярваше в духове и най-вече в призрака на Операта, пожела веднага да бъде осведомена по-подробно.

— Видяхте ли го? — запита.

— Така, както ви виждам вас! — простена малката Жам и се отпусна върху един стол, тъй като краката повече не я държаха.

Малката Жири, с очи като сливи, коси като мастило и кожа като абанос, веднага добави:

— Ако това е той, много е грозен!

— О, да! — подхванаха танцьорките.

И всички заговориха едновременно. Фантома се появил пред тях внезапно, в коридора, под формата на господин в черен фрак. Появата му била тъй неочаквана, сякаш бил излязъл от стената.

— Хайде де! — отбеляза една от хлапачките, запазила относително хладнокръвие. — Навсякъде ви се привиждат призраци.

И действително, от няколко месеца насам в Операта се говореше само за този фантом, облечен във фрак, който сновял из сградата като сянка, не продумвал никому дума и изчезвал веднага, щом бивал видян, без да може да се разбере къде и как. Не вдигал шум, като ходел, както и подобава на един истински фантом. Отначало се смееха и се подиграваха на този дух, облечен като светски мъж или чиновник от погребално бюро, но скоро мълвата придоби колосални размери в средите на кордебалета. Всички момичета твърдяха, че са срещали това свръхестествено същество и са ставали жертва на неговите магии. Когато не се виждаше, той отбелязваше присъствието или преминаването си чрез забавни или зловещи събития, за които всеобщото суеверие го държеше отговорен. Трябваше ли да се окае някоя злополука, направеше ли си някой шега с госпожица от кордебалета, изгубеше ли се пухче от кутията с оризова пудра — за всичко бе виновен той, Фантома на Операта.

Всъщност кой го беше виждал? Толкова фракове се движат из Операта, без да са призраци. Но в този имаше нещо по-особено, което не се среща у всеки. В него бе облечен скелет. Поне така твърдяха госпожиците. И естествено, имаше череп вместо глава. Дали всичко това бе сериозно? Истината е, че описанието на скелета се породи от описанието на Фантома, направено от Жозеф Бюке, главния механик, който действително го бил видял. Сблъскал се „лице в лице“ с тайнствената особа на черното стълбище, което води от рампата в „подземията“. Разполагал с една секунда, за да го огледа, защото Фантома мигновено изчезнал, но механикът запазил неизличим спомен за това видение.

Ето какво сподели Жозеф Бюке за Фантома с онези, които пожелаха да го изслушат:

— Той е изумително мършав и черният му фрак се вее върху кльощавия скелет. Очите му са тъй дълбоки, че се виждат всъщност само две големи черни дупки като на череп. Кожата му е опъната върху костите като тъпан и не е бяла, а противно жълта; носът му е толкова малък, че в профил е незабележим, а отсъствието на нос е отвратителна гледка. Три-четири дълги кафяви кичури върху челото и зад ушите му служат за коса.

Напразно Жозеф Бюке преследвал това странно видение. То изчезнало като дим и той повече не открил от него никаква следа.

Главният механик бе човек сериозен, подреден, трезвен, без развихрено въображение. Разказът му бе слушан с изумление и интерес и веднага се намериха хора да кажат, че и те били срещали фигура в черен фрак с череп вместо глава.

Здравомислещите отначало твърдяха, че Жозеф Бюке е станал жертва на шега от страна на свой подчинен. Но след това се случиха едно след друго няколко събития, така странни и необясними, че по-прозорливите започнаха да се тревожат.

Един лейтенант от противопожарната охрана по принцип е смел човек. Той от нищо не се бои, най-малко от огъня. А ето че въпросният лейтенант от противопожарната охрана^[1], който правел редовната си обиколка из подземията и изглежда отишъл малко по-надалеч от обикновено, внезапно се появил на сцената блед, уплашен, треперещ, с изцъклени очи и почти припаднал в ръцете на благородната майка на малката Жам. Защо? Защото бил видял как към него се приближава на нивото на очите, но без тяло, една огнена глава! Повтарям, един пожарникар не се бои от огън.

Този лейтенант от противопожарната охрана се казваше Папен.

Кордебалетът изпадна в ужас. Първо, тази огнена глава изобщо не отговаряше на описанието на Фантома, направено от Жозеф Бюке. Разпитаха обстойно пожарникаря, допитаха се отново до главния механик и в резултат на всичко това госпожиците се убедиха, че Фантома притежава множество глави и ги сменя, когато си пожелае. Естествено, веднага си въобразиха, че те са най-изложени на риск. Щом като един лейтенант от противопожарната охрана не се поколебал да припадне, то балерините и ученичките от балетното училище можеха да изтъкнат хиляди оправдания за ужаса, който ги караше да търчат като луди, когато минаваха покрай зеещата паст на някой неосветен коридор.

Така че, за да предпази поне донякъде сградата, станала жертва на толкова ужасни магии, Сорели лично, заобиколена от всичките танцьорки и дори от дечурлигата от долните класове на балетното училище, на другия ден след случката с пожарникаря постави върху масата в преддверието до портиера една подкова, която всеки, без зрителите, трябваше да докосне на влизане в Операта, преди да изкачи стълбите. Тази подкова, както впрочем и цялата история, не съм си я измислил — тя и сега може да се види върху масата пред портиерната, ако се влезе през двора откъм администрацията.

Дадох ви бегла представа за душевното състояние на госпожиците през онази вечер, когато нахълтахме заедно с тях в гримьорната на Сорели.

— Фантома! — бе извикала малката Жам. Безпокойството на танцьорките нарастваше. Сега в гримьорната цареше тревожна тишина. Чуваше се само тяхното запъхтяно дишане. Жам се бе притаила, обезумяла от страх, в най-отдалечения ъгъл.

— Чуйте! — додаде след малко тя. Действително на всички им се стори, че долавят шум зад вратата. Не шум от стъпки, а сякаш коприна се плъзгаше по пода. После нищо. Сорели се опита да се покаже по-смела от момичетата. Доближи се до вратата и попита с притреперващ глас:

— Кой е? — Никой не отвърна. Тогава, усетила всички погледи, които дебнеха и най-малкото й движение, тя се помъчи да бъде храбра и додаде много високо: — Има ли някой зад вратата?

— Има, сигурна съм! — прошепна малката Мег Жири и геройски задърпа Сорели за полата. — Не отваряйте, моля ви! О, Боже, не отваряйте!

Но Сорели, стиснала в ръка острото ножче, с което не се разделяше, се осмели да завърти ключа и да отвори вратата. Танцьорките отстъпиха към тоалетната, а Мег Жири въздъхна:

— Майчице! Майчице!

Сорели храбро огледа коридора. Беше пуст. Една пожарна лампа хвърляше мътна червена светлина в сърцето на заобикалящия мрак, без изгледи да го разсее. Тя рязко затвори вратата и облекчено въздъхна.

— Не — каза, — няма никой.

— Ние обаче го видяхме! — настоя Жам боязливо и застана по-близо до Сорели. — Сигурно броди наоколо. Няма да отида да се преоблека. Трябва всички заедно да слезем във фоайето за приветствието, а после пак заедно ще се качим.

С тези думи детето благочестиво докосна малкото късче корал, което служеше да го предпазва от зли духове.

А Сорели скришом, с крайчеца на розовия нокът на десния палец, описа кръст върху пръстена на лявата си ръка.

„Сорели, писа известен летописец, е висока, красива балерина със сериозно и чувствено лице, с талия по-гъвкава от върбова клонка; с една дума, прекрасно създание. Русите й коси с цвят на чисто злато украсяват матово чело, под което блестят смарагдовозелени очи. Когато танцува, прави едно неподдаващо се на описание движение с ханша, при което цялото й тяло потръпва от неизразимо томление. Картина, достойна да те накара да си пръснеш мозъка.“

Що се отнася до мозъка, според злите езици Сорели не притежавала такъв, но кой би я упрекнал за това?

Тя се обърна отново към малките танцьорки:

— Деца, съвземете се! Фантом ли? Никой не го е виждал!

— Не! Не! Видяхме го! Току-що го видяхме! — развикаха се малките. — С череп и фрак, както се е явил на Жозеф Бюке!

— И Габриел го е видял — обади се Жам. — Вчера следобед, посред бял ден!

— Габриел, учителят по пеене?!

— Ами да… Вие не знаете ли?

— И бил с фрак посред бял ден?

— Кой? Габриел ли?

— Не, Фантома!

— Разбира се, че бил с фрак! — потвърди Жам. — Лично Габриел ми го каза. Той по това го познал. Ето как станало. Габриел бил в кабинета на управителя. Изведнъж вратата се отворила и влязъл Персиеца. А вие знаете, че Персиеца има лошо око.

— Да! Да! — отговориха в хор малките танцьорки и веднага се прекръстиха.

— Габриел е суеверен — продължи Жам, — но въпреки това винаги е любезен и щом срещне Персиеца, само си пъха спокойно ръката в джоба, за да напипа ключовете, против уроки. И така, когато вратата се отворила и се показал Персиеца, Габриел скочил от креслото, в което седял, и с един скок се озовал до ключалката на шкафа, за да докосне желязо. При това устремно движение се закачил за един гвоздей, съдрал полата на палтото си и забил чело в една кука за дрехи, та му станала страхотна цицина. После си одрал ръката в паравана до пианото, понечил да се опре на него, но капакът паднал и му премазал пръстите; изскочил като обезумял от стаята, но толкова бързал, че вместо да слезе по стълбите, се свлякъл по задник от най-горното до най-долното стъпало на първия етаж. Точно в този момент минавахме оттам с майка ми. Спуснахме се и двете да го вдигнем. Беше натъртен, а лицето му — цялото в кръв, чак ни изплаши. Веднага обаче ни се усмихна и възкликна: „Благодаря ти, Господи, че се отървах така леко!“ Тогаз взехме да го разпитваме и той ни обясни. Изплашил се от това, което видял зад гърба на Персиеца — Фантома! Фантома с черепа, както го описва Жозеф Бюке.

Краят на тази история бе посрещнат с всеобщ ужас. Отново последва мълчание, нарушено от малката Жири, докато Сорели, крайно развълнувана, си пилеше ноктите.

— Жозеф Бюке да си беше мълчал — заяви шепата кокали Мег.

— Защо да мълчи? — я запитаха.

— Такова е мнението на мама — отвърна Мег, сниши гласа си и се огледа наоколо, сякаш се страхуваше от чужди уши.

— А защо така мисли майка ти?

— Шшт! Мама каза, че Фантома не обича да му досаждат!

— Защо го е казала?

— Защото… Ей така…

Тези недомлъвки раздразниха до крайност любопитството на госпожиците, които се струпаха около малката Жири и започнаха да я умоляват да се доизкаже. Стояха, скупчени една до друга, и си предаваха чувството на страх. То им доставяше пикантно удоволствие и същевременно ги смразяваше.

— Обещах да не казвам — добави едва чуто Мег. Но не я оставиха на мира и така твърдо й обещаха от своя страна да пазят тайна, че Мег, която и без това изгаряше от желание да сподели каквото знаеше, започна с вперени във вратата очи.

— Ами… заради ложата е всичко.

— Коя ложа?

— Ложата на Фантома!

— Фантома си има ложа?

При мисълта, че този призрак разполага с ложа, танцьорките не успяха да сподавят своето изумление.

— О, Господи! Разказвай… хайде разказвай!

— По-тихо! — изкомандва Мег. — Това е ложа номер пет на първия балкон, вляво от авансцената.

— Не може да бъде!

— Така е! Там мама е разпоредителка. Но закълнете се нищо да не казвате!

— Добре, продължавай!

— Ами, това е ложата на Фантома. Никой не е влизал в нея вече повече от месец, с изключение на Фантома, разбира се. На администрацията е наредено никога вече да не я продават на абонати.

— Наистина ли Фантома ходи там?

— Ами да!

— Значи някой ходи там?

— Не!… Фантома ходи, но вътре няма никой.

Малките танцьорки се спогледаха. Ако Фантома ходеше там, щеше да се вижда, защото е с черен фрак и череп. Опитаха се да го обяснят на Мег, но тя им възрази.

— Точно там е работата! Фантома е невидим! Няма нито фрак, нито глава!… Всичко, което се говори за черепи и огнени глави, е измишльотина! Само нещо се чува, когато е в ложата. Мама не го е виждала, но го е чувала. Тя е сигурна, защото му дава програмата.

Сорели сметна за необходимо да се намеси.

— Жири, подиграваш ли ни се?

Тогава малката Жири се разплака.

— Знаех си, че трябва да си мълча… Ако мама научи!… Но едно е сигурно — Жозеф Бюке греши, като се забърква в неща, които не го засягат… Не е на добро! Мама още снощи го каза.

В този миг откъм коридора се дочуха забързани стъпки, а задъхан глас крещеше:

— Сесил! Сесил! Там ли си?

— Мама! — учуди се Жам. — Какво ли е станало? — И отвори вратата. Почтена дама с мощно телосложение на померански гренадир нахлу в гримьорната и се отпусна в едно кресло. Обезумяла, тя въртеше очи, а лицето й бе придобило цвят на печена глина.

— Какво нещастие! — изстена тя. — Какво нещастие!

— Какво? Какво?

— Жозеф Бюке…

— Какво Жозеф Бюке?

— Мъртъв!

Гримьорната се изпълни с възклицания, учудени възражения, изплашени молби за обяснение.

— Да! Току-що го намерили обесен в третото подземие! Но най-ужасното — продължи задъхано горката дама, — най-ужасното е, че механиците, които открили тялото му, твърдят, че около трупа се чувала заупокойна молитва.

— Фантома е! — рече, сякаш без да иска, малката Жири, но веднага се съвзе и затисна уста с юмручета. — Не! Нищо не съм казала!

Наоколо изплашените до смърт момичета тихо повтаряха:

— Фантома е!

Сорели бе пребледняла.

— Как ще произнеса сега това поздравление? — запита се тя.

Майката на Жам изказа мнението си, след като обърна една забравена върху масичката чашка ликьор.

— Тази работа намирисва на фантом!

Истината е, че така и не се разбра как е умрял Жозеф Бюке. Краткото разследване не даде друг резултат, освен че се отнася за обикновено самоубийство. В „Спомените на един директор“ господин Моншармен, един от двамата директори, наследили господата Дьобиен и Полини, представя по следния начин случая с обесването:

Един досаден инцидент смути малкото тържество по случай изпращането на господата Дьобиен и Полини. Бях в дирекцията, когато изведнъж влезе административният директор Мерсие. Той бе обзет от паника, защото току-що бяха открили главния механик обесен в третото подземие под сцената, между шасито и един декор от „Краля на Лахор“. „Бързо да го свалим!“, извиках аз. Ала докато стигна подземието и сляза по стълбата, въжето на обесения бе изчезнало.

Ето значи едно събитие, напълно естествено според господин Моншармен. Човек се обесил, отиват да го свалят, въжето изчезнало. Господин Моншармен намира съвсем простичко обяснение. Чуйте го: „Това се случи по време на танците, балерините ученичките набързо бяха взели мерки против уроки.“ Точка и край. Представете си как кордебалетът слиза по стълбата на стойката и си разпределя въжето на обесения по-бързо от времето, необходимо за написване на горните редове. Несериозно. Като си мисля пък за мястото, където е бил намерен трупът, а именно третото подземие под сцената, предполагам, че е имало определен интерес това въже да изчезне, след като си е изпълнило предназначението и ще видим по-късно дали моето предположение не е оправдано.

Злокобната новина бързо се разпространи из цялата Опера, където Жозеф Бюке бе обичан от всички. Гримьорните опустяха, а малките танцьорки, наобиколили Сорели като плашливи овчици пастира си, се запътиха по неосветените стълби и коридори към фоайето, тичайки колкото им държат малките крачета.