Гастон Льору
Фантома на операта (18)

XVII

Смайващите разкрития на госпожа Жири, отнасящи се до нейните лични взаимоотношения с Фантома на Операта

Нека преди читателят да последва господин полицейския комисар Мифроа при господа директорите, ми позволи да го въведа в някои необикновени събития, които се разиграха в кабинета, където секретарят Реми и административният директор Мерсие напразно се стараеха да проникнат. Господата Ришар и Моншармен се бяха затворили вътре с намерение, в което читателят все още не е посветен, но мой дълг пред историята е да не го крия повече.

Вече имах случай да кажа до каква степен настроението на господа директорите се беше променило от известно време насам в отрицателния смисъл. Освен това дадох да се разбере, че причината за тази промяна не би трябвало да се търси единствено в падането на полилея при обстоятелствата, с които вече сме запознати.

Необходимо е да уведомя читателя, въпреки желанието на директорите това събитие да остане скрито завинаги, че Фантома бе отишъл да прибере спокойно своите първи двайсет хиляди франка. Имало и плач, и скърцане със зъби, но всъщност всичко станало по възможно най-простия начин.

Една сутрин господа директорите намерили върху бюрото си плик. Надписът върху него гласял: „За господин Ф. на О.“ и бил придружен с малка бележка от самия Ф. на О., в която пишело:

Дошъл е моментът да изпълните условията на договора. Сложете двайсет банкноти по хиляда франка в приготвения плик, запечатайте го с печата си и го връчете на госпожа Жири, която ще направи необходимото.

Господа директорите не чакали да им повтарят. Без да губят време и да се питат как е възможно това да стане в постоянно заключения им кабинет, те решили, че им се е паднал удобен случай да сложат ръка на тайнствения изнудвач. Споделили всичко под най-голям секрет с Габриел и Мерсие, сложили двайсетте хиляди франка в готовия плик и без да искат каквито и да било обяснения, го поверили на госпожа Жири, вече възстановена на предишната й длъжност. Тя не се учудила ни най-малко. Естествено, не е необходимо да казвам, че от този момент разпоредителката била постоянно следена. Тя се отправила незабавно към ложата на Фантома и поставила скъпоценния плик върху перваза. Двамата директори, съпровождани от Габриел и Мерсие, се скрили така, че да не изпускат нито за секунда от очи плика по време на цялото представление. Та дори и по-късно, тъй като той си стоял все още непокътнат. Театърът се изпразнил, госпожа Жири си заминала, а господа директорите, Габриел и Мерсие продължили да чакат. Докато най-накрая се изморили и отворили плика, след като се уверили, че печатите по него са недокоснати.

Отначало на Ришар и Моншармен им се сторило, че банкнотите са си на мястото, но след това установили, че това не са никакви банкноти, а двайсет билета от лотарията „Свещеният фарс“! В първия момент изпаднали в ярост, която скоро преминала в ужас.

— Но това е по-голям номер дори от цирковите фокуси! — извикал Габриел.

— Да, при това по-скъпо струващ — додал Ришар. Моншармен искал да извикат комисаря, но Ришар се възпротивил. Той вече бил съставил план за действие, затова рекъл:

— Нека не ставаме за смях. Ще ни се подиграва цял Париж. Ф. на О. спечели първия тур, но вторият ще бъде наш.

Той вероятно имал предвид следващата месечна вноска.

Въпреки всичко ги бяха изиграли така добре, че през следващите седмици директорите не можеха да преодолеят своето униние. И, Бога ми, то беше напълно обяснимо. Те не извикаха полицейския комисар, защото дълбоко в себе си смятаха, че става дума просто за една лошо скроена от техните предшественици шега. Затова решиха, че не е уместно да разправят каквото и да било, преди да разберат издъно работата. И така, двамата директори, готови за всякакви изненади, изчакваха събитията. Бяха поръчали да следят, а и самите те следяха госпожа Жири, от която Ришар искаше да запазят пълна тайна.

— Ако тя е съучастничка, то банкнотите отдавна да са някъде далеч. Но за мен тя е по-скоро една глупачка — каза той.

— В тази афера са забъркани доста глупаци — добави умисленият Моншармен.

— Без съмнение — изпъшка Ришар, — но не се бой. Следния път ще взема всички предпазни мерки.

И ето че следващият път беше дошъл, и то точно в деня, когато изчезна Кристин Даае.

Сутринта директорите получиха от Фантома напомнително послание и любезно напътствие:

Направете го както миналия път. Мина много добре. Предайте плика с двайсетте хиляди франка на чудесната госпожа Жири.

Бележката беше придружена от обичайния плик. Не оставаше нищо друго, освен да го напълнят. Операцията трябваше да се извърши същата вечер, половин час преди началото на спектакъла.

И така, половин час преди вдигането на завесата за знаменитата постановка на „Фауст“, ние ще проникнем в кабинета на директорите и ето какво ще видим:

Ришар показва плика на Моншармен, преброява пред него двайсетте хиляди франка и ги пуска вътре, без да затвори плика.

— А сега — казва той, — извикай госпожа Жири.

Моншармен отива да търси разпоредителката. Тя влиза и прави красив реверанс. Облечена е както винаги в роклята си от черна тафта, чийто оттенък отдавна е нещо средно между ръждиво и лилаво, а на шапката й се поклащат пера с цвят на сажди. Изглежда в добро настроение, защото влиза с думите:

— Добър вечер, господа. Сигурно ме викате пак във връзка с плика.

— Да, госпожо Жири — казва много любезно Ришар. — Във връзка с плика. А също и за друго нещо.

— На вашите услуги, господин директоре, на вашите услуги! А какво е другото, моля?

— Първо, госпожо Жири, ще ви задам един въпрос.

— Кажете, господин директоре. Госпожа Жири е тук, за да ви отговаря.

— Вие все още ли сте в добри отношения с Фантома?

— Не биха могли да бъдат по-добри, господин директоре.

— Вие направо ни очаровате. Впрочем, кажете, госпожо Жири — произнася Ришар с тон на човек, който ще направи поверително съобщение. — Между нас да си остане. На вас може да се каже… не сте глупава.

— Но, господин директоре! — възкликва разпоредителката. — В това никой не се е съмнявал!

— Съгласни сме и затова ще се разберем. Историята с Фантома е една шега, нали? Е, добре, посмяхме се, но вече продължи твърде дълго.

Госпожа Жири гледа директорите, сякаш й говорят на китайски. Тя се приближава до бюрото на Ришар и пита доста обезпокоена:

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— Много добре ни разбирате. Или поне трябва да ни разберете. Но най-напред ще ни съобщите как се казва.

— Кой?

— Този, на когото сте съучастничка, госпожо Жири!

— Аз да съм съучастничка на Фантома? Аз? Съучастничка?

— Но нали правите всичко, каквото поиска от вас? Винаги ли ви дава бакшиш?

— Не мога да се оплача.

— Колко получавате, за да му отнесете плика?

— Десет франка.

— Не е чак толкова много.

— Е, какво друго ви интересува?

— Ще ви кажа, госпожо Жири. Ние искаме да разберем причината, странната причина, заради която телом и духом сте се посветили именно на него, а не на някой друг. Не може за десет франка да се спечели приятелството и предаността на госпожа Жири.

— Истина е! И, Бога ми, мога да ви кажа причината, господин директоре! Няма нищо нечестно, дори напротив.

— Не се и съмняваме, госпожо Жири.

— Е, добре, ще ви кажа, макар че Фантома не обича да разказвам историите му.

— Аха! — подсмихва се Ришар.

— Но тази история, която сега ще ви разкажа, се отнася само до мен — продължава старата жена. — И така, това се случи в ложа номер пет. Една вечер намерих там писмо за мен, някаква бележка, написана с червено мастило… Няма нужда да ви я чета, господин директоре… Аз я знам наизуст и никога няма да я забравя, дори и сто години да живея.

И госпожа Жири, изправена, рецитира писмото с трогателно красноречие:

Госпожо,

През 1825 г. госпожица Менетрие, солистка, става маркиза дьо Кюси.

През 1832 г. госпожица Мари Талиони, танцьорка, става графиня Жилбер де Воазен.

През 1846 г. Сота, танцьорка, се омъжва за един от братята на испанския крал.

През 1847 г. Лола Монтес, танцьорка, се омъжва за крал Луи Баварски и е провъзгласена за графиня дьо Ландсфелд.

През 1848 г. госпожица Мария, танцьорка, става баронеса Д’Ермевил.

През 1870 г. Тереза Хеслер, танцьорка, се омъжва за Дон Фернандо, брат на краля на Португалия…

Ришар и Моншармен слушат старата жена, която колкото повече навлиза в това любопитно изброяване на славни бракосъчетания, толкова повече се оживява, става по-смела, докато накрая, вдъхновена като пророчица, извиква с глас, изпълнен с гордост, последното изречение от писмото: „През 1885 г. Мег Жири — императрица!“

Изтощена от това върховно усилие, разпоредителката се строполява върху стола и промълвя:

— Господа, тази бележка носеше подпис „Фантома на Операта“. Вече бях чувала да говорят за него, но вярвах само наполовина в хорските думи. Ала в деня, в който той ми съобщи, че моята малка Мег, плът от моята плът, ще бъде императрица, аз повярвах във всичко.

Всъщност не е необходимо да се наблюдава дълго възбудената, физиономия на госпожа Жири, за да се схване на какво е способна горката женица под въздействието на двете думи „Фантом и императрица“. Но кой всъщност дърпаше конците на тази странна кукла? Кой?

— Значи вие никога не сте го виждали, а вярвате на всяка негова дума? — пита Моншармен.

— Точно така! Моята малка Мег се издигна именно благодарение на него. Рекох на Фантома: „За да стане Мег императрица през 1885 г., не разполагате с много време. Първо трябва да стане солистка от балета.“ А той ми отговори: „Да, разбира се.“ След това каза само една дума на господин Полини и готово!

— Мислите ли, че господин Полини го е видял?

— Не повече от мен, но го послуша. Просто Фантома му пошушна нещо на ухото, знаете как стават тези работи. Това беше вечерта, когато господин Полини излезе страшно пребледнял от ложа номер пет.

— Ама че история! — охка Моншармен.

— Аз — отговаря госпожа Жири — винаги съм мислела, че има някаква тайна между Фантома и господин Полини. Достатъчно беше Фантома да поиска нещо от него и той тутакси се съгласяваше. Господин Полини не можеше нищо да му откаже.

— Чуваш ли, Ришар, не можел нищо да откаже на Фантома.

— Да, чувам. Но мен изобщо не ме интересува господин Полини. Единственият човек, чиято съдба ме интересува истински, не го крия, е госпожа Жири. Госпожо Жири, вие знаете ли какво има в този плик?

— Боже Господи, не!

— Е, добре, гледайте!

Госпожа Жири хвърля неспокоен поглед в плика и удивено извиква:

— Банкноти по хиляда франка!

— Да, госпожо Жири! Да, банкноти по хиляда. И това сте го знаели много добре!

— Аз, господин директоре? Аз? Кълна ви се…

— Не се кълнете, госпожо Жири! А сега ще ви кажа второто, заради което ви извиках. Госпожо Жири, аз ще ви арестувам.

Двете черни пера върху мръсносивата шапка, които иначе имат формата на два въпросителни знака, се променят веднага в две удивителни. Колкото до шапката, тя се накланя застрашително върху кока на разпоредителката, предвещавайки буря. Майката на малката Мег изразява своята изненада, възмущение, протест и ужас чрез странен пирует. С подскок на обидената добродетел, който я отнася досами носа на господин директора, принуден да отмести своето кресло назад.

— Да ме арестувате!

Устата, произнесла тези думи, изглежда е готова да изплюе върху господин Ришар и трите зъба, с които все още разполага.

Господин Ришар се държи геройски и не отстъпва назад. Неговият заплашителен показалец вече сочи на въображаемите съдии разпоредителката от ложа N5.

— Ще ви арестувам, госпожо Жири, за кражба!

— Я повтори!

И госпожа Жири зашлевява с все сила господин директора Ришар, преди господин директорът Моншармен да успее да се намеси. Бърз и отмъстителен отговор! Но ръката, шамаросала директора, съвсем не е сухата ръка на гневната старица. Това е самият плик, причината за целия скандал, тайнственият плик, който от удара се разтваря, отвътре се разхвърчават банкноти и започват да кръжат из въздуха като гигантски пеперуди.

Двамата директори надават вик и една и съща мисъл ги кара да коленичат на пода и трескаво да започнат да събират и внимателно да преглеждат скъпоценните хартийки.

— Още ли са истинските? — казва Моншармен.

— Още ли са истинските? — пита Ришар.

— Все още са истинските!

А над двамата директори трите зъба на госпожа Жири се блъскат в шумна кавга, подхвърлят грозни междуметия. Но лайтмотивът е: „Аз крадла? Крадла, аз?“ Тя се задушава от ярост.

— Аз съм погубена! — крещи. И изведнъж отскача досами носа на Ришар. — Във всеки случай вие, господин Ришар, трябва да знаете по-добре от мен къде са отишли двайсетте хиляди франка!

— Аз? — пита изумен Ришар. — Откъде да знам?

— Какво означава това? И защо, госпожо Жири, господин Ришар трябва да знае по-добре от вас къде са отишли парите? — иска обяснение обезпокоеният Моншармен.

Ришар, който чувства, че се изчервява под погледа на Моншармен, е хванал ръката на госпожа Жири и я разтърсва с все сила. Гласът му е като гръмотевица. А госпожата сумти, върти се.

— Защо аз трябва да знам по-добре от вас къде са двайсетте хиляди франка? Защо?

— Защото са отишли във вашия джоб — пъшка старицата и го гледа тъй, сякаш вижда дявола.

Сега е ред на господин Ришар да бъде сразен най-напред от тази неочаквана реплика, а след това от все по-подозрителния поглед на Моншармен. Ришар изведнъж губи онази сила, която му е тъй необходима, за да отхвърли това грозно обвинение.

Често се случва и най-невинните, изненадани от някаква обида, да пребледнеят или да се изчервят, да започнат да заекват или да станат предизвикателни, да не казват нищо, когато трябва да говорят, да говорят, когато трябва да мълчат, или да се обливат в пот, когато трябва да са спокойни.

Моншармен прекъсва отмъстителния порив, с който невинният Ришар се е спуснал към госпожа Жири, и се опитва да я разпита спокойно.

— Как можете да подозирате моя сътрудник, че е сложил двайсетте хиляди франка в джоба си?

— Никога не съм казвала, че ги е сложил — заявява госпожа Жири. — Аз самата му ги пъхнах в джоба. — И добавя полугласно: — Толкова по-зле! Край! Нека Фантома ми прости.

И тъй като разгневеният Ришар започва отново да крещи, Моншармен властно му нарежда да се успокои.

— Моля те! Остави жената да обясни! Позволи ми да я разпитам. — И добавя: — Наистина е странно, че го вземаш толкова навътре! Почти бяхме изяснили цялата история! Ти си бесен. Няма смисъл… На мен пък ми е забавно.

А мъченицата госпожа Жири повдига лице, излъчващо вяра в собствената й невинност.

— Вие твърдите, че в плика, който сложих в джоба на господин Ришар, е имало двайсет хиляди франка, но аз повтарям още веднъж, че не знаех нищо за това. Нито пък господин Ришар знаеше!

— О, Боже! — казва Ришар с неочаквано смело изражение, което не се харесва на Моншармен. — Аз също не съм знаел! Вие ми слагате двайсет хиляди франка в джоба, а аз не съм знаел нищо за това! Добре ме натопихте, госпожо Жири.

— Да — съгласява се ужасната дама, — това е истината! Ние не знаехме нищо — нито единият, нито другият. Но вие в края на краищата е трябвало да се досетите.

Ако Моншармен не е там, то без съмнение Ришар би разкъсал госпожа Жири. Но Моншармен я закриля и ускорява разпита.

— Всъщност какъв беше пликът, който сложихте в джоба на господин Ришар? Нали не беше същият, който ви дадохме и който вие отнесохте в ложа номер пет? Именно този плик съдържаше двайсет хиляди франка.

— Моля? Аз пуснах в джоба на господин Ришар същия плик, който ми даде господин директорът — обяснява госпожа Жири. — Колкото до онзи плик, който сложих в ложата, той беше друг, който приличаше на вашия и който държах готов в ръката си. Беше ми го дал Фантома.

Като казва това, госпожа Жири вади от ръкава си един готов плик, досущ като описания от нея с двайсетте хиляди франка. Господа директорите са слисани. Те оглеждат внимателно плика и установяват, че е затворен и запечатан с техния собствен директорски печат. Отварят го… Вътре има двайсет билета от лотарията „Свещеният фарс“, същите като онези, които толкова ги разяриха преди месец.

— Колко е просто! — казва Ришар.

— Колко е просто! — повтаря по-тържествено от всякога Моншармен.

— Най-блестящите номера — продължава Ришар — винаги са били най-простите. Достатъчен е само един съучастник…

— Или само една хитра жена — добавя едва чуто Моншармен. — И продължава да гледа госпожа Жири така, сякаш иска да я хипнотизира. — Фантома ли ви изпрати този плик? Той ли ви каза да го замените с другия, който получихте от нас? Той ли ви заръча да сложите нашия плик в джоба на господин Ришар?

— О, да! Той!

— Е, добре, сега можете ли да ни демонстрирате вашите способности. Ето ви плика. Направете така, като че ли ние не знаем нищо.

— На вашите услуги, господа.

Госпожа Жири взема отново плика с двайсетте банкноти и се отправя към вратата. Кани се да излезе. Двамата директори се хвърлят отгоре й.

— А, не! Не! Вече няма да ни се изплъзнете! Омръзна ни! Да не започваме отначало!

— Както обичате, господа — съгласява се старицата. — Извинете. Но нали ми казахте да постъпя, сякаш не знаете нищо… Е, добре, ако не знаете нищо, то аз ще си отида с вашия плик!

— Ами тогава как ще го пуснете в моя джоб? — не отстъпва Ришар, докато Моншармен го наблюдава с дясното си око, а с лявото следи госпожа Жири, една твърде трудна позиция за гледане, но Моншармен е готов на всичко, за да открие истината.

— Господин директоре, аз трябва да сложа плика във вашия джоб тогава, когато най-малко очаквате. Знаете, че аз винаги правя по една малка обиколка зад кулисите по време на представление. Често пъти съпровождам — като майка имам това право — моята дъщеря във фоайето за танци. Накратко, мога да влизам и излизам там, когато си поискам. И абонатите го правят. И господин директорът също… Там винаги има хора. Тогава аз минавам зад вас, господин директоре, и пускам плика в задния ви джоб. Съвсем не е сложно!

— Съвсем не било сложно — ръмжи Ришар, въртейки очи като гръмовержеца Юпитер. — Не било сложно! Аз ви обвинявам в лъжа и преднамерено престъпление, стара вещице!

Не последните думи на господин директора, а съмнението в честността й засяга старата дама и тя отново се изправя настръхнала, с трите зъба напред.

— Имате ли доказателства?

— Да, защото цялата онази вечер аз прекарах в залата и не свалях очи от ложа номер пет и от плика, който бяхте сложили там. И не съм слизал нито за миг във фоайето за танци…

— Но аз не пъхнах плика в джоба ви, господин директоре, онази вечер, а на следващото представление. Това бе вечерта, когато заместник държавният секретар по изкуствата…

Тук господин Ришар внезапно прекъсва госпожа Жири:

— Боже Господи, наистина, сега си спомням, да, сега си спомням! Господин заместник държавният секретар беше дошъл зад кулисите да ме пита нещо. Бях слязъл във фоайето за танци и стоях на стъпалата. Господин заместник държавният секретар и шефът на кабинета му бяха също там. Изведнъж се обърнах и в този миг вие, госпожо Жири, минавахте зад гърба ми. Стори ми се дори, че леко ме докоснахте. Само вие бяхте зад мен. Като сега ви виждам как минавате!

— Точно така, господин директоре! Аз бях вече изпълнила задачата си. Ето в този джоб, много е удобен!

И госпожа Жири доказва думите си, като минава зад господин Ришар толкова пъргаво, че самият Моншармен, който е отворил очи на четири, не забелязва как тя пъхва плика в джоба на фрака на господин директора.

— Колко просто било всичко! — възкликва пребледнелият Ришар. — Много добре го е измислил Ф. на О. Проблемът му е бил да няма посредници между този, който дава парите, и този, който ги прибира! А какво по-лесно от това да ги вземе от джоба ми, след като аз изобщо не знам, че те са там. Възхитително!

— Много възхитително, не ще и дума — добавя Моншармен, — но ти, Ришар, забравяш, че десет от двайсетте хиляди франка бяха мои, а на мен никой нищо не ми е слагал в джоба!