Гастон Льору
Фантома на операта (15)

XIV

Майсторският номер на любителя на клопките

Раул и Кристин продължаваха да тичат. Слизаха от покрива, откъдето като светещи въглени ги следяха нечии очи. Едва на осмия етаж спряха и се строполиха обезсилени на земята. Тази вечер нямаше представление и кулоарите на Операта бяха пусти.

Изведнъж странен силует се изправи пред младите хора, като им препречи пътя.

— Не минавайте оттук! — И им посочи друг коридор, по който да стигнат до кулисите.

Раул понечи да поиска от непознатия някакво обяснение.

— Хайде, хайде, бързо! — им нареди тази странна фигура, увита в нещо като широк плащ и с островърха шапка на главата.

Кристин отново повлече Раул.

— Но кой е този? Какъв е? — питаше младежът.

— Това е Персиеца — отговори Кристин.

— А какво прави тук?

— Никой не знае. Той е винаги тук, в Операта.

— Кристин, това, което ме карате да правя, е недостойно — каза Раул, силно развълнуван. — За първи път в живота си аз бягам.

— Хайде, хайде — отвърна Кристин, вече поуспокоена. Сигурна съм, че бягахме от сянката на нашето въображение.

— Ако това преди малко наистина бе Ерик, трябваше да го прикова към лирата на Аполон, както приковават кукумявки към стените на нашите бретонски ферми. И въпросът щеше да е приключен.

— Мой мили Раул, та нали най-напред ще трябва да се изкачите до върха на лирата, а това съвсем не е лесно.

— Тези горящи като въглени очи щяха да ми вдъхнат сили.

— А, ето че също като мен сте готов да го виждате навсякъде. Но защо не размислите малко и не си кажете, че това, което ви прилича на очи, подобни на горящи въглени, са само две блестящи като злато звезди, загледани в града през струните на лирата?

Кристин слезе един етаж по-надолу, а Раул я следваше.

— Кристин, тъй като сте твърдо решена да заминете, аз ви уверявам, че е по-добре да избягаме веднага. Защо да чакаме до утре? Той сигурно ни е чул тази вечер.

— Не! Повтарям ви, че той работи върху своя „Тържествуващ Дон Жуан“ и съвсем не му е до нас.

— Май не сте убедена в това, което казвате, щом постоянно се озъртате назад.

— Хайде да отидем в моята гримьорна.

— По-добре да си определим среща някъде извън Операта.

— Не, няма да го направим, докато не избягаме. Ако не удържа на дадената дума, това може да ни донесе нещастие. Аз съм обещала, че ще се срещаме само тук.

— Страшно съм щастлив, че все пак е благоволил да ми разреши да ви виждам. Знаете ли — язвително продължи Раул, — че е било доста дръзко от ваша страна да си позволите играта на годеници.

— Но, скъпи мой, той е в течение на всичко. Ерик ми каза: „Имам ви доверие, Кристин. Господин Раул дьо Шани е влюбен във вас и трябва да замине. Нека преди това бъде толкова нещастен, колкото съм и аз.“

— И мога ли да попитам какво означава това?

— Мили приятелю, аз би трябвало да ви задам този въпрос. Когато човек обича, той винаги е нещастен, нали?

— Да, Кристин, когато обича, но не е обичан.

— За Ерик ли се отнасят думите ви?

— И за двама ни — отвърна младият човек, като поклати глава със замислен и отчаян вид.

Така стигнаха до гримьорната на Кристин.

— Защо смятате, че вашата гримьорна е по-сигурно място от самия театър? — попита Раул. — Та нали биха могли да ни чуят през стените.

— Не! Ерик ми даде честната си дума, че повече няма да ме подслушва през стените и аз му вярвам. Моята гримьорна и стаята ми в апартамента при езерото са си само мои и са неприкосновени за него.

— Но как е възможно, Кристин, да излезете от тази гримьорна и да се окажете в тъмния коридор? Искате ли да се опитаме да повторим действията ви?

— Това е много опасно, приятелю. Огледалото би могло да ме привлече още повече и вместо да избягам, ще бъда принудена да отида до края на тайния проход, който води към езерото, и оттам да повикам Ерик.

— Ще ви чуе ли?

— Откъдето и да го повикам, винаги ще ме чуе. Той самият ми го каза — имал странна и изключителна дарба. Раул, не бива да мислим, че е човек, който просто се забавлява да живее под земята. Той може да прави неща, които не са по силите на друг, и знае неща, неведоми за останалия свят.

— Внимавайте, Кристин, та вие ще го изкарате фантом.

— Не, не е фантом, а човек, който принадлежи едновременно на небето и земята. Това е всичко.

— Човек на небето и земята… Това е всичко… Какво говорите! И все още вярвате, че ще можете да избягате от него?

— Да, утре.

— Да ви кажа ли защо искам да избягате още тази нощ?

— Кажете, приятелю.

— Защото утре вече няма да се решите.

— Тогава вие ще ме отвлечете въпреки моето желание! Нали вече се уговорихме?!

— И така, до утре вечер на това място. В полунощ ще бъда във вашата гримьорна — промълви мрачно младият човек. — Каквото и да се случи, ще удържа на обещанието си. Казвате, че той ще ви чака след представлението в трапезарията при езерото!

— Там ми определи среща.

— А по какъв начин ще се върнете при него, щом не знаете как да излезете през огледалото от вашата гримьорна?

— Ще се върна на брега на езерото.

— Ще минете през всички подземия? През стълбите и коридорите, където минават механиците и прислугата? Но как ще прекосите незабелязана това пространство? Та нали всички ще тръгнат след Кристин Даае и тя ще пристигне на брега на езерото, следвана от цяла тълпа.

Кристин извади от една тоалетна кутия голям ключ и го показа на Раул.

— Какво е това? — попита той.

— Това е ключът от решетката на подземията откъм улица „Скриб“.

— Сега разбирам, Кристин. Значи този път води право при езерото. Не искате ли да ми дадете ключа?

— Никога! — енергично отвърна тя. — Това би било предателство.

Изведнъж Раул забеляза как цветът на лицето й се промени. Тя пребледня като смъртник.

— О, Господи! — извика. — Ерик! Смилете се над мен!

— Успокойте се! — възкликна младият човек. — Нали ми казахте, че Ерик може да ви чуе?

Но поведението на певицата ставаше все по-необяснимо. Тя сплете пръсти и заповтаря с обезумял вид:

— О, Боже! Боже!

— Но какво стана? Какво ви е? — умоляваше я Раул.

— Пръстенът!

— Какво пръстенът? Моля ви, Кристин, елате на себе си!

— Златният пръстен, който той ми даде.

— Ерик ви е дал златен пръстен?

— Вие знаете много добре, Раул! Но не знаете какво ми каза той, като ми го даваше: „Аз ви връщам свободата, Кристин, но само при едно условие — този пръстен винаги да стои на вашата ръка. Докато го пазите, ще бъдете закриляна от всякакви опасности и Ерик ще е ваш приятел. Но ако някога се разделите с този пръстен, бъдете проклета! Тежко ви, защото Ерик ще си отмъсти!“ Приятелю мой! Пръстенът не е вече на ръката ми! Горко ми!

Напразно двамата търсеха пръстена. Те нямаше изобщо да го намерят. А младото момиче не можеше да се успокои.

— Станало е, когато се съгласих да се целунем там горе, при лирата на Аполон — опита се да обясни, като трепереше цялата. — Тогава се е изплъзнал от ръката ми и е паднал долу в града! Как ще го намеря сега? Какво нещастие, Раул, ни заплашва и двамата! О, да бягаме! Да бягаме!

— Тогава да избягаме веднага! — настоя още веднъж Раул.

Кристин се колебаеше. За миг той помисли, че тя ще каже „да“, но после нейните светли очи се замъглиха и тя пророни:

— Не! Утре!

И побягна стремително, като продължаваше да опипва пръстите си. Сигурно се надяваше пръстенът отново да се появи на ръката й.

А Раул се прибра вкъщи, разтревожен от всичко, което беше чул.

— Ако не я спася от ръцете на този измамник — говореше си той на глас, докато си лягаше, — тя е изгубена. Но аз ще я спася на всяка цена! Шарлатанин! Шарлатанин! Шарлатанин! — извика три пъти на висок глас.

Изведнъж се надигна на лакът и студена пот изби по слепоочията му. До леглото му се бяха появили две очи като горящи въглени. В тъмнината те го наблюдаваха втренчено и ужасяващо.

Раул бе храбър мъж, но въпреки това започна да трепери. Протегна несигурна ръка, опипа нощната масичка, намери кутията с кибрит и запали една клечка. Очите изчезнаха. Помисли си, без ни най-малко да се успокои: „Кристин ми каза, че тези очи се появяват само в мрака на нощта. Когато запалих клечката, те изчезнаха, но той сигурно е още тук.“

Раул се надигна и започна да търси. Като малко дете надникна под леглото и в същия миг му се стори, че става смешен.

— На какво да вярваш и на какво да не вярваш, когато ставаш свидетел на такава странна приказка? — каза си на висок глас. — Къде свършва реалността и започва свръхестественото? Какво е видяла тя? Какво си е мислела, че вижда? И какво видях аз самият? Наистина ли съзрях преди малко очи като горящи въглени или те светеха само в моето въображение? Вече в нищо не съм сигурен. И изобщо не мога да се закълна, че съм ги видял — добави Раул и пак си легна, като загаси осветлението. Очите се появиха отново.

— О, Боже! — въздъхна младежът, седна на леглото и на свой ред се втренчи в тях толкова решително, колкото му позволяваха силите. Настъпилата тишина му възвърна смелостта и той извика рязко: — Ти ли си, Ерик? Човек ли си? Ангел или призрак? Ти ли си?

„Може би е на балкона“, помисли Раул и изтича до един малък шкаф, където напипа револвера си. Така въоръжен, той отвори стъклената врата. Нощта бе свежа. Раул хвърли бегъл поглед на балкона и отново затвори вратата. Цял треперещ, си легна, като постави револвера върху нощната масичка, за да му е подръка. Отново загаси свещта.

Очите пак бяха там, до леглото. Но дали между леглото и стъклото на балконската врата, или зад стъклото на балкона? Точно това той искаше да разбере, както и да узнае дали принадлежат на живо същество.

Много спокойно и хладнокръвно младият човек взе револвера и се прицели. Прицели се в двете звезди от злато, които продължаваха да го гледат със странен неподвижен блясък.

Прицели се малко над тях. Точно така! Ако бяха две очи… ако по-нагоре се имаше чело… ако Раул не бе толкова несръчен…

В тишината на заспалата къща изстрелът прокънтя със страхотен трясък. В коридорите се понесе шум от стъпки, а Раул все още седеше с протегната ръка, готов да стреля още веднъж.

Двете звезди този път бяха изчезнали.

В стаята нахлуха обезпокоени хора със запалени свещи, а с тях и граф Филип.

— Какво беше това, Раул?

— Нищо особено, сигурно сънувах — отговори младият човек. — Стрелях срещу две звезди, които ми пречеха да заспя.

— Да не бълнуваш, да не си болен? Моля те, Раул, кажи ми какво се случи! — И графът изтръгна револвера ръката на брат си.

— Не, не бълнувам? Ей сега ще разберем какво се е случило.

Раул стана, облече си халат, обу пантофи, взе от ръката на един прислужник свещник и като отвори стъклената врата, излезе на балкона.

Графът видя, че прозорецът е продупчен от куршум на височината на човешки ръст. Със свещта в ръка, Раул се бе навел през балкона.

— О! — промълви той. — Има кръв! И тук… Ето още.

— Толкова по-добре! Един ранен фантом е винаги по-малко опасен — подхвърли със злобна насмешка.

— Раул, Раул! — Графът разтърси брат си, като че будеше сомнамбул от опасен сън.

— Но, братко мой, аз съвсем не спя! — запротестира отегчено Раул. — Ето, всички може да се уверите, че тук наистина има кръв. Аз мислех, че сънувам и стрелях срещу две звезди. Това бяха очите на Ерик, а това е неговата кръв! — Но после внезапно додаде, силно обезпокоен: — Впрочем, може би сгреших, като стрелях, защото Кристин сигурно не ще ми го прости. Всичко това нямаше да се случи, ако бях достатъчно предпазлив и ако преди да си легна, бях спуснал завесите на прозореца.

— Раул, да не си полудял! Събуди се!

— Хайде, стига! По-добре ми помогнете да намерим Ерик, защото в края на краищата един ранен фантом може да бъде открит…

— Наистина, господине, на балкона има кръв — каза камериерът на графа.

Един от слугите донесе лампа, на чиято, макар и слаба светлина това можеше да се провери. Кървавата диря вървеше по перилото на балкона, стигаше до водосточната тръба и се проточваше нагоре по нея.

— Приятелю, ти си стрелял по котка.

— Какво нещастие! — изсмя се Раул отново. — Ами че това е напълно възможно. С Ерик човек никога не може да бъде сигурен. Дали това е той? Дали е котка? Дали е фантом? От плът и кръв ли е, или е просто сянка? Не! С Ерик човек никога не може да бъде сигурен!

Раул беше изцяло обзет от тези странни предположения, които така дълбоко и в същото време така логично съвпадаха с голямата тревога, завладяла разума му, и бяха продължение на необичайните, едновременно реални и свръхестествени, признания на Кристин Даае. Неговите догадки обаче ни най-малко не убедиха околните, че разумът на младия човек не е засегнат и разстроен. Самият граф смяташе, че това е така, а по-късно съдия-следователят, прочел доклада на полицейския, комисар, без каквито и да било затруднения щеше да направи своите заключения.

— Кой е този Ерик? — попита графът, като стискаше ръката на брат си.

— Моят съперник! И толкова по-зле, ако не е умрял.

Само с един жест той отпрати слугите. Вратата на стаята се затвори, но прислужниците не се разотидоха веднага и камериерът на графа чу как Раул казва отчетливо и силно:

— Тази вечер ще отвлека Кристин Даае.

По-късно това изречение бе повторено пред съдия-следователя Фор, но така и не стана ясно какво си бяха казали двамата братя по време на тази среща.

Слугите разказваха, че това съвсем не е била първата разпра между тях, накарала ги да се затворят в себе си.

През стените се чували викове и през цялото време предмет на спора била някаква артистка на име Кристин Даае.

По време на закуската, поднесена в работния му кабинет, Филип заповядал да извикат брат му. Раул влязъл мрачен и мълчалив. Срещата била много кратка.

Графът: Прочети това!

И подал на брат си един брой на вестник „Епок“. С пръст му посочил някакъв откъс. Виконтът се зачел, като едва-едва мърдал устни.

Страхотна новина в аристократичното предградие. Господин виконтът Раул дьо Шани обещал да се ожени за лиричната певица госпожица Кристин Даае. Ако трябва да се вярва на задкулисните сплетни, граф Филип се заклел, че семейство Шани за първи път няма да удържи на дадената дума. Но тъй като в Операта любовта е по-всемогъща, отколкото където и да било другаде, въпросът е с какви средства разполага граф Филип, за да попречи на своя брат виконта да поведе към олтара новата Маргарита. Говори се, че двамата братя много се обичат, но графът жестоко се лъжел, като вярвал, че братската любов може да накара виконта да погази любовта на своя живот.

Графът (тъжен): Ето, Раул, правиш ни за смях! Малката напълно ти е завъртяла главата със своите истории за фантоми.

(Може да се направи изводът, че виконтът е предал на брат си разказа на Кристин.)

Виконтът: Сбогом, братко!

Графът: Сигурно ли е вече? Наистина ли заминаваш довечера? (Виконтът мълчи.) С нея? Нима ще извършиш подобна глупост? (Виконтът есе така мълчи.) Ще направя всичко възможно, за да ти попреча!

Виконтът: Сбогом, братко!

(Той излиза.)

Тази сцена преразказал на съдия-следователя самият граф. Той бил видял само още веднъж своя брат Раул и това станало същата тази нощ в Операта, няколко минути преди изчезването на Кристин Даае.

И наистина Раул през целия ден се подготвял за отвличането на Кристин. Конете, колата, кочияшът, провизиите, останалият багаж, необходимите пари, разписанието (за да заблудят Фантома, не трябвало да се движат с влак) — всичко това занимавало Раул чак до девет часа вечерта.

В девет един закрит файтон със затворени врати и спуснати пердета спрял в редицата коли откъм страната на Ротондата. В него били впрегнати два яки коня, а фигурата на кочияша се губела в дълга надиплена пелерина.

Пред този закрит файтон били спрели три коли. По-късно следствието установи, че едната карета била на Карлота, завърнала се неочаквано в Париж, другата на Сорели, а най-отпред се намирал екипажът на граф Филип дьо Шани. От закрития файтон не слязъл никой. Кочияшът стоял на мястото си. Другите трима кочияши също не мърдали от местата си.

Сянка, загърната в голямо черно наметало, с мека плъстена шапка на главата, минала по тротоара между Ротондата и екипажите. Тя внимателно разгледала закрития файтон, приближила се до конете, после до кочияша и се отдалечила, без да кажа дума. Следствието по-късно реши, че това е била сянката на виконт Раул дьо Шани. Аз обаче мисля, че не е вярно, тъй като онази вечер виконтът, както винаги, носел цилиндър, който по-късно бе намерен. По-скоро допускам, че е била сянката на Фантома, който, както ще стане ясно след малко, бил в течение на всичко.

Като по една случайност тази вечер играели „Фауст“. Залата изглеждала по-бляскава отвсякога. Присъствало най-отбрано общество. По онова време абонатите на ложи не ги отстъпвали, не ги давали под наем, нито пък ги делели с финансисти, търговци и чужденци. Днес е нещо обикновено в ложата на някой маркиз, който според клаузите на договора е титуляр на ложата, да се настани удобно търговец на пушено месо със семейството си. И същият търговец има пълното право на това, тъй като плаща на маркиза абонамента за ложата. Някога тези неща били непознати. Ложите в операта представлявали нещо като светски салони, където човек можел да бъде почти сигурен, че ще срещне хора от висшето общество, които от време на време обичали да слушат музика. Без да е необходимо да се срещат често, всички от тази изискана компания се познавали помежду си. Затова физиономията на граф дьо Шани била забелязана от всички присъстващи на представлението.

Статията, появила се същата сутрин във вестник „Епок“, вече била произвела своя ефект и всички очи били обърнати към ложата, където прекалено безразлично и с безгрижен вид седял съвсем сам граф Филип. Женската част на това блестящо общество била особено заинтригувана от отсъствието на виконта, което давало повод за стотици шушукалия, кокетно прикривани зад ветрилата на дамите. Самата Кристин Даае била посрещната твърде хладно. Отбраната публика не можела да й прости, че се е осмелила да погледне толкова нависоко.

Знаменитата певица си давала сметка за лошото разположение на част от залата към нея и била смутена от този факт.

Постоянните посетители на Операта, които били в течение на любовните истории на виконта, не пропускали да се подсмихват по време на някои пасажи от ролята на Маргарита. А когато Кристин изпяла: „Бих искала да знам, кой е този млад човек, дали е благородник и как се той зове“, част от публиката се обърнала демонстративно към ложата на граф Филип дьо Шани. Ала графът, подпрял брадичката си с ръка, изобщо не обръщал внимание на тези прояви. Той втренчено гледал към сцената, но дали изобщо виждал нещо? Видът му бил умислен и отнесен.

Кристин постепенно губела увереност, треперела. Приближавала се към истинска катастрофа. Каролус Фонта вече се питал дали не е болна, дали изобщо ще може да издържи до края на действието в градината. В залата още си спомняли за нещастието, сполетяло в края на тази сцена Карлота и за историческото „ква“, сложило край на кариерата й в Париж. Точно тогава в една от ложите влязла самата Карлота. Бедната Кристин хвърлила един бърз поглед към този обект на нови емоции в залата и разпознала своята съперница. Представила си как Карлота й се присмива и това я спасило. Кристин забравила всичко и изпълнила ролята си блестящо.

От този момент запяла с цялата си душа. Опитала се да надмине всичко, което била постигнала дотогава в своята кариера, и успяла. В последното действие, когато трябвало да призове ангелите и да се възнесе в небесното царство, тя увлякла тръпнещата зала в невиждан възторжен устрем и всички повярвали, че имат криле. При това нейно свръхчовешко усилие в средата на амфитеатъра един човек се бил изправил и стоял неподвижен точно срещу актрисата, която като че се отделяла от земята… Това бил Раул.

Ангели невинни! Ангели сияйни!

Ангели невинни! Ангели сияйни!

И последвал божественият възглас на Кристин с протегнати ръце и силно развълнуван глас, обгърната в сиянието на своята прекрасна коса, разпиляна върху голите й рамене:

Отнесете моята душа в небесата!

В този миг най-неочаквано в театъра се възцарила непрогледна тъмнина. Тъй внезапно и за кратко, че зрителите едва имали време да извикат от учудване. Веднага след това светлината отново заляла сцената.

Но от Кристин Даае там нямало и следа! Какво бе станало с нея? Какво бе това чудо? Всеки се споглеждал със съседа си и вълнението обхванало както сцената, така и цялата зала. Иззад кулисите тичали хора към мястото, където само допреди миг пяла Кристин. Спектакълът бил прекъснат сред невъобразимо безредие и суматоха.

Къде всъщност бе изчезнала Кристин? Каква магия я бе отвлякла пред очите на хиляди възторжени зрители, изтръгнала я от обятията на Каролус Фонта? И хората се питали дали пък наистина ангелите не били изпълнили нейната гореща молба да я отнесат в небесата тялом и духом?

В амфитеатъра, все още изправен, Раул извикал от изумление. Граф Филип се бил изправил в своята ложа. Хората гледали ту към сцената, ту към графа, ту към Раул и се питали дали това странно събитие не било свързано някак със сутрешната статия във вестника. Докато спускали завесата, Раул напуснал мястото си, графът изчезнал от ложата, а абонатите се отправили към входа за кулисите. Сред настъпилата бъркотия публиката очаквала някакво съобщение. Всички говорели едновременно, всеки искал да обясни какво точно е станало. Едни казвали: „Тя падна в една дупка“, други твърдели: „Отнесоха я зад декорите. Може да е станала жертва на някакво ново приспособление за местене на декорите, въведено от новата администрация“, трети обяснявали: „Това е нападение. Съвпадението между изчезването и тъмнината в залата го доказва достатъчно ясно.“

Най-накрая завесата бавно се вдигнала, Каролус Фонта се приближил към диригентския пулт и със сериозен и едновременно тъжен глас съобщил:

— Дами и господа, току-що станахме свидетели на невиждано събитие, което предизвика сред всички ни голяма тревога. Нашата приятелка Кристин Даае неочаквано изчезна пред очите ни, без да можем да си обясним как се случи това!