Гастон Льору
Фантома на операта (14)

XIII

Лирата на Аполон

Така стигнаха до покрива. Кристин се плъзгаше по него, лека и волна като лястовица. Погледът им обхвана празното пространство между трите купола и триъгълния фронтон. Тя пое дълбоко въздух и се загледа в панорамата на Париж, който се виждаше като на длан. Повика Раул при себе си и двамата тръгнаха редом по цинковите улици и чугунените булеварди, огледаха се в пълните с неподвижна вода резервоари, където през лятото хлапетата от балета, двайсетина момченца, се гмуркаха и се учеха да плуват. Плътно зад тях се стелеше сянката, разперваше черни криле над железните кръстовища, край басейните, заобикаляше куполите. Горките деца дори не подозираха за нейното присъствие, те седнаха доверчиво под висшата закрила на бронзовия Аполон, който издигаше към огненото небе своята чудна лира.

Бе приказна пролетна вечер. Облаците, обагрени в злато и пурпур от залязващото слънце, бавно преминаваха над главите им. Кристин се обърна към Раул:

— Когато настъпи моментът и аз откажа да ви следвам, Раул, отвлечете ме!

Това бяха думи, произнесени трудно, сякаш против волята й.

— Смятате, че бихте променили решението си, Кристин?

— Не знам — поклати глава тя. — Той е същински демон. — И като потрепери, тя силно се притисна към Раул. — Сега ме е страх да се върна при него, под земята!

— Кое ви кара да се върнете при него, Кристин?

— Ако не се върна, ще се случат страшни неща. О, не мога повече! Знам, че трябва да имаме милост към хората, които живеят под земята. Но този е прекалено ужасен! А моментът наближава, остава ми един ден и ако не отида, той ще дойде и ще ме вземе със своя глас. Ще ме отвлече в своя дом под земята и ще застане на колене пред мен със своя череп! И ще ми каже, че ме обича! Ще плаче! Ах, тези сълзи, Раул, сълзи в две черни дупки на череп. Не мога да гледам как се леят!

Тя кършеше безнадеждно ръце, а Раул все по-силно я притискаше към сърцето си.

— Не! Повече няма да чуете да ви казва, че ви обича! Няма да гледате сълзите му! Да бягаме! Още сега, Кристин, да бягаме!

Той вече я отвличаше. Но тя го спря.

— Не! Не сега. Много е жестоко. Нека ме чуе и утре вечер, за последен път. После заминаваме. Точно в полунощ ще дойдете в гримьорната. Той ще ме чака в трапезарията, на брега на езерото… Ще бъдем свободни и ще ме отвлечете. Дори да откажа, закълнете се, Раул, защото чувствам, че ако този път се върна там, повече никога няма да ме видите. Но вие не можете да разберете. — Тя въздъхна и й се стори, че някой зад нея й отговори с въздишка. — Чухте ли? — Зъбите й тракаха от уплах.

— Не — успокои я Раул, — нищо не съм чул.

— Ужасно е да трепериш през всичкото време — призна тя. — Но тук сме в пълна безопасност — тук сме у дома, при мен, на небето, на въздух, посред бял ден. Слънцето е като огнено кълбо, а нощните птици не обичат да гледат как свети слънцето. Никога не съм го виждала на дневна светлина. Сигурно е ужасен. Първия път, когато го видях… Помислих, че той ще умре!

— Защо? — попита Раул, изплашен от тона на това странно и необичайно признание. — Защо си помислихте, че ще умре?

— ЗАЩОТО ГО ВИДЯХ!

Зад гърба им се чу въздишка. Този път Раул и Кристин се обърнаха едновременно.

— Тук някой страда — отбеляза Раул. — Някой е ранен… Чухте ли?

— Не съм сигурна — призна Кристин. — Дори когато е далеч, в ушите ми звучат неговите въздишки. Но щом сте чули…

Станаха и се огледаха. Бяха съвсем сами върху огромния оловен покрив. Когато седнаха отново на местата си, Раул попита:

— Какво видяхте първия път?

— Три месеца го чувах, без да го виждам. Първия път и аз като вас помислих, че този прекрасен глас, който пееше съвсем до мен, идва от някоя съседна гримьорна. Излязох и го търсих навсякъде. А както знаете, Раул, моята гримьорна е много отдалечена и никъде не го открих. Но той не само пееше, той ми говореше, отговаряше на моите въпроси, като същински мъжки глас, с тази разлика, че бе прекрасен, ангелски… Как можех да си обясня това необичайно явление? Все си мислех за Ангела на музиката, който татко обеща да ми изпрати, щом умре. Осмелявам се да ви говоря тези детинщини, Раул, защото познавахте баща ми. Той много ви обичаше и когато бяхте малък, също като мен вярвахте в Ангела на музиката. Сигурна съм, че няма да се смеете, нито да ми се подигравате. Бях запазила, скъпи приятелю, нежната и доверчива душа на Лоте. Държах тази малка бяла душа в ръцете си и наивно я подарих на мъжкия глас, сигурна, че я дарявам на ангела. В това несъмнено имаше пръст и осиновителката ми, от която не криех нищо. Тя първа ми каза: „Това е ангелът. Във всеки случай можеш да го попиташ.“ Така и направих и той ми отвърна, че наистина е ангелът, когото очаквах и когото баща ми обеща да ми прати. От този миг между нас се установи пълна близост и доверие. Той ми каза, че е слязъл на земята, за да ме накара да вкуся от върховната радост на вечното изкуство и поиска разрешение всеки ден да ми дава уроци по пеене. Съгласих се с плам и не пропуснах нито една среща в моята гримьорна, когато това кътче на Операта биваше съвсем безлюдно. Ако ви кажа какви уроци бяха… Дори вие, който сте чували гласа, не бихте могли да си представите.

— Не, не бих могъл — потвърди Раул. — С какво си акомпанирахте?

— С невидим инструмент някъде иззад стената, който бе неописуемо точен. А освен това, приятелю, Гласа сякаш знаеше точно на кое място от моето обучение ме остави баща ми, познаваше и неговия простичък метод и накара моя глас да си припомни старите уроци. А като прибавим и новите, напредъкът бе толкова изумителен, че при други условия щяха да трябват години. Аз съм доста крехка и моят глас отначало не бе достатъчно характерен. Ниските ми тонове не бяха добре развити, високите — доста груби, а средният регистър бе дрезгав. Срещу тези недостатъци баща ми се бори и за кратко време успя. Но сега Гласа ги победи окончателно. Постепенно увеличавах диапазона си в пропорции, за каквито поради слабото си телосложение не можех и да мечтая досега. Научих се да дишам правилно. Но най-вече Гласа ми откри тайната как да превръщам гръдните звуци в сопран. И накрая запали в мен огъня на вдъхновението, събуди желание за по-пламенен, по-страстен и възвишен живот. Той съумя да ме издигне до себе си. Душата му обитаваше устата ми и й вдъхваше хармония. След няколко седмици не можех да се позная, когато пеех. Бях дори ужасена. Достраша ме, да не би да има някаква магия. Но мама Валериус ме успокои. Била съм прекалено добро момиче, каза тя, за да се всели в мен дяволът.

По заповед на Гласа моите успехи останаха тайна между него, мама Валериус и мен. Интересно нещо — извън гримьорната пеех с обикновения си глас и никой нищо не забелязваше. Правех всичко, каквото ми кажеше Гласа. Той казваше: „Трябва да почакаме и ще видите! Ще учудим Париж!“ И аз чаках. Живеех в нещо като унес. По това време, Раул, ви забелязах една вечер в залата. Толкова се зарадвах, че дори не си и помислих да го скрия, когато се прибрах в гримьорната. За зла участ, Гласа бе вече там и веднага разбра, че нещо се е случило. Попита какво ми е и аз не видях нищо лошо в това да му разкажа за нашето детство и за мястото, което заемате в сърцето ми. Тогава той млъкна. Аз го виках, ала той не ми отговаряше. Молех го, но всичко бе напразно. Изпаднах в паника, да не би да си е отишъл завинаги. Прибрах се вкъщи напълно обезсърчена. Хвърлих се в обятията на мама Валериус с думите: „Знаеш ли, Гласа си отиде и сигурно вече никога няма да се върне!“ Тя много се уплаши и ме помоли да й обясня какво се е случило. Всичко й разказах. А тя рече: „По дяволите, Гласа ревнува!“ Това, приятелю, ме накара да се замисля над чувствата си към вас.

Тук Кристин млъкна за малко, склони глава върху гърдите на Раул и двамата постояха така прегърнати. Бяха тъй развълнувани, че не видяха, по-скоро не усетиха, само на няколко крачки от себе си пълзящата сянка на две огромни черни криле, които се приближаваха все по-близо и по-близо, та ако се затвореха над тях, щяха да ги задушат.

— На следващия ден — въздъхна Кристин — отидох в гримьорната твърде умислена. Гласа бе там. О, приятелю! Той ми говореше с много тъга. Заяви ми съвсем открито, че ако отдам сърцето си на земята, той щял да се върне на небето. Каза ми го с толкова човешка мъка, че аз още тогава трябваше да се усъмня, че съм станала жертва на своите заблудени чувства. Но моята вяра в появата на Гласа бе изцяло свързана със скъпия спомен за баща ми. От всичко най-много се боях, да не би да не го чуя повече. Освен това размислих за чувствата си към вас. Бях преценила неоправданата опасност, не знаех дори дали си спомняте за мен. При всички случаи вашето положение в обществото не ми позволяваше и да мисля за почтен съюз. Заклех се на Гласа, че за мен вие сте като брат и никога няма да бъдете друго и че моето сърце е свободно от земна любов. Ето защо, приятелю, извръщах очи, когато зад сцената или по коридорите се мъчехте да привлечете моето внимание, ето защо не ви познавах, не ви виждах! През това време уроците с Гласа протичаха с божествено вдъхновение. Никога дотогава не съм била до такава степен обладана от красотата на звуците. Един ден Гласа ми каза: „Хайде Кристин Даае, ти вече можеш да дариш хората с малко небесна музика!“

Защо онази вечер, по време на галаконцерта, Карлота не беше в театъра? Защо бях повикана да я заместя? Не знам, но пях… Пях с непознато за мен вдъхновение. Бях лека, сякаш ми бяха дали криле. Стори ми се, че моята възпламенена душа е напуснала тялото си.

— О, Кристин! — Очите на Раул бяха влажни от спомените. — Моето сърце трептеше при всеки звук на вашия глас. Видях да се стичат сълзи по страните ви и плаках заедно с вас. Но как пеехте, Кристин, и плачехте?

— Силите ме напуснаха — продължи тя. — Затворих очи… Когато ги отворих, вие бяхте до мен! Но и Гласа бе там, Раул. Уплаших се за вас и пак не пожелах да ви позная, започнах да се смея, когато ми напомнихте, че сте извадили шала ми от морето. Уви, не можеш да измамиш Гласа. Той ви бе познал. И ревнуваше. Два дни ми прави жестоки сцени. Казваше: „Вие го обичате! Ако не го обичахте, нямаше да го избягвате! Щяхте да му стиснете ръката, като на стар приятел. Ако не го обичахте, нямаше да се боите да останете сама с него и с мен в гримьорната. Ако не го обичахте, нямаше да го прогоните.“ „Стига! — казах на сърдития Глас. — Утре заминавам за Перос, на гроба на баща ми. Ще помоля господин Раул дьо Шани да ме придружи.“ „Ваша воля — отговори той, — но знайте, че и аз ще бъда там, защото съм навсякъде, където сте вие, Кристин, и ако все още сте достойна за мен, ако не сте ме излъгали, ще ви изсвиря, точно в полунощ на гроба на баща ви, «Възкресението на свети Лазар» с цигулката на мъртвия.“ Така се стигна до написването на писмото, приятелю, което ви доведе в Перос. Как съм се оставила да ме мамят? Как не съм се усъмнила пред толкова човешките опасения на Гласа? Уви! Аз не принадлежах на себе си бях негова вещ.

— Но нали — извика Раул — скоро след това научихте истината! Защо веднага не се освободихте от този ужасен кошмар?

— Научила съм истината… Нещастнико, та нали именно тогава започна кошмарът — в деня, когато научих истината. Аз още нищо не съм ви разказала. Една съдбоносна вечер… Спомнете си вечерта, когато Карлота сякаш се превърна на сцената в отвратителна жаба и започна да издава звуци, като че цял живот бе прекарала на брега на някое блато… Вечерта, когато театърът потъна в мрак под тътена на полилея, имаше убити и ранени и цялата зала се огласяше от сърцераздирателни вопли.

Първата ми мисъл, Раул, бе за вас и за Гласа, защото по онова време вие заемахте две равни половини в сърцето ми. Що се отнася до вас, веднага се успокоих, защото ви забелязах в ложата на брат ви и разбрах, че сте извън всякаква опасност. Но се изплаших за Гласа, тъй като ми беше казал, че ще присъства на представлението. Мислех си: „Господи, полилеят може да е смазал Гласа.“ И както стоях на сцената, така се паникьосах, че слязох в залата и се заех да го търся сред убитите и ранените. Тогава ми дойде наум, че ако нищо лошо не му се е случило, той ще ме чака в гримьорната, за да ме успокои. С две крачки се озовах там. Гласа го нямаше. Заключих се вътре и със сълзи на очи го молих, ако все още е жив, да ми се обади. Той не ми отговори, но изведнъж до слуха ми достигна продължителен стон, който познавах добре. Това бе татковата цигулка. Познах лъка на Даае, Раул, който ни хипнотизираше едно време по пътищата на Перос, който плака през нощта на гробището. След това същият невидим и ликуващ инструмент засвири възхвала на Живота и най-сетне Гласа запя: „Ела! Повярвай ми! Вярващите в мен ще възкръснат! Тръгни! Повярвалите ще живеят вечно!“ Не мога да ви опиша какви чувства събуди у мен тази музика, възпяваща вечния живот, когато на две крачки от нас нещастниците, премазани от полилея, предаваха Богу дух. Почувствах, че ме кара и мен да стана, да тръгна към него. Той се отдалечаваше, а аз го следвах. „Ела и вярвай в мен!“ Аз вярвах и вървях, но странно нещо, гримьорната под краката ми се удължаваше… удължаваше… Това, естествено, се дължеше на огледалния ефект, защото пред мен имаше огледала. И внезапно, необяснима как, се озовах извън гримьорната.

Раул прекъсна младото момиче.

— Необяснимо как? Кристин, елате на себе си! Опитайте се да не бълнувате!

— Но, скъпи приятелю, аз не бълнувам! Аз се намерих извън гримьорната необяснимо как! Вие видяхте как изчезнах онази вечер, може би ще ми обясните по какъв начин, защото аз не бих могла! Едно знам — че както стоях пред огледалата, те изведнъж изчезнаха. Обърнах се назад, но не видях нито огледала, нито гримьорна. Намирах се в тъмен коридор, изплаших се и започнах да викам.

Около мен цареше непрогледен мрак. В далечината слаба червена светлина огряваше част от стена, един ъгъл. Аз виках. Единствен моят глас изпълваше каменните стени, защото песента на цигулката бе секнала. И ето че в тъмнината една ръка улови моята или по-скоро ледени кости се вкопчиха в китката ми и не я пускаха. Аз крещях. Друга ръка ме сграбчи за кръста и ме повдигна. Известно време се съпротивлявах, пръстите ми се плъзнаха по студения зид, но не намериха за какво да се закачат. Спрях да се движа, мислех, че ще умра от ужас. Носеха ме към червената светлинка. Влязохме в тази светлина и аз видях, че съм в ръцете на мъж, загърнат в дълго черно наметало и с маска, която закриваше цялото му лице. Събрах сетни сили, устата ми се отвори за отчаян писък, но една ръка я затвори. Усетих я върху устните си, върху плътта си — тя миришеше на мъртвец! Изгубих съзнание.

Колко време съм била в безсъзнание? Не бих могла да кажа. Когато отворих очи, бяхме все още в пълен мрак. Фенер, поставен на земята, едва осветяваше малко ручейче, което извираше от стената и веднага изчезваше под земята. Главата ми почиваше върху коляното на мъжа с черното наметало и моят безмълвен придружител разхлаждаше слепоочието ми с внимание и загриженост, които ми се сториха по-ужасни дори от самото отвличане. Колкото и леки да бяха ръцете му, от тях лъхаше на мъртвец. Попитах бездиханна: „Кой сте вие? Къде е Гласа?“ Отговори ми въздишка. Изведнъж топъл дъх премина по лицето ми й аз смътно различих в мрака до черната фигура една бяла форма. Черната фигура ме повдигна и ме постави върху бялата форма. Радостно цвилене стигна до ушите ми и аз изненадана прошепнах: „Цезар!“ Животното се стресна. Приятелю, бях полулегнала върху седлото на белия кон от „Пророка“, когото често бях глезила със сладкиши. Една вечер из театъра плъзна слухът, че животното е изчезнало, откраднато от Фантома на Операта. Аз вярвах в Гласа, но не вярвах в призрака, а ето че се запитах дали не съм в плен на Фантома! Виках на помощ Гласа, защото никога не съм допускала, че Гласа и Фантома са едно и също. Чували ли сте за Фантома на Операта, Раул?

— Да — отговори младият мъж. — Но какво се случи, след като ви качи върху белия кон?

— Не мърдах и се оставих да ме води. Постепенно необяснимо безразличие зае мястото на вълнението и ужаса от това адско приключение. Черната фигура ме крепеше и аз изобщо не правех усилия да се измъкна. Чудно спокойствие се разливаше по цялото ми тяло и си помислих, че съм под въздействието на благотворен еликсир. Бях в пълно съзнание. Очите ми свикваха с мрака, нарушаван тук и там от кратки проблясъци. Вървяхме по тясна обиколна галерия, обхващаща сякаш цялата Опера, която под земята е огромна. Един-единствен път бях слизала в тези прословути подземия, ала стигнах до третия етаж, защото се побоях да продължа надолу. Още два етажа, където можеше да се разположи цял град, се простираха под краката ми. Но фигурите, които се появиха пред мен, ме накараха да избягам. Там има дяволи, целите черни, застанали пред казани, подклаждащи жаравата. И така, докато Цезар спокойно ме носеше на гърба си, изведнъж забелязах в далечината съвсем дребни, гледани сякаш от обратния край на бинокъла, черни дяволчета, застанали пред своите печки. Те ту се появяваха, ту изчезваха. Накрая напълно се скриха. Човешката фигура продължи да ме подкрепя, а Цезар вървеше без водач, със сигурна стъпка. Не бих могла да определя дори приблизително колко време продължи в нощта това пътуване. Имах чувството, че се въртим, въртим, че се спускаме по някаква спирала към сърцето на земната бездна. Или може би главата ми се въртеше? Не мисля. Бях съвършено трезва. В един момент Цезар вдигна глава, разтвори ноздри, подуши въздуха и ускори ход. Замириса на влага и след малко конят спря. Нощта се бе прояснила. Заобикаляше ни синкава светлина. Огледах се наоколо. Намирахме се край езеро, чиито оловни води се губеха в далечината, в мрака… но синята светлина огряваше брега и забелязах малка лодка, закачена за желязна халка на кея.

Знаех, че всичко това съществува и няма нищо свръхестествено в това езеро и тази лодка. Но помислете при какви необикновени обстоятелства попаднах на това място. Едва ли душите на умрелите са се чувствали по-неспокойни, когато са се приближавали към Стикс. А и едва ли Харон е бил по-зловещ и по-мълчалив от човешката фигура, която ме прехвърли с лодката. Дали въздействието на еликсира не бе преминало? Или може би прохладата бе достатъчна, за да дойда на себе си? Моето безразличие ме напускаше, аз се размърдах, което бе признак, че ужасът започва отново да ме обзема. Моят мрачен придружител явно забеляза това, защото с рязко движение отпрати Цезар, който изчезна в мрака на галерията. Копитата му звучно зачаткаха по някакви стъпала. После фигурата скочи в лодката, освободи я от железните окови, грабна греблата и загреба със силни и бързи движения. Очите му под маската непрестанно ме следяха. Усещах върху себе си товара на неподвижните зеници. Плъзгахме се безшумно сред синкавата светлина, за която ви говорих, после отново потънахме в мрака. След малко пристигнахме. Лодката се удари в нещо твърдо. Отново ме взеха на ръце. Намерих сили да изкрещя. После изведнъж млъкнах, поразена от светлината. Да, намирах се сред ослепителна светлина. Скочих на крака. Силите ми се бяха възвърнали. В средата на една гостна, цялата в цветя, прекрасни и глупави заради копринените панделки, с които ги продават по цветарниците, цивилизовани цветя като тези, които получавам в гримьорната след премиерите. Сред това съвсем парижко благоухание черната фигура, с маската стоеше права, със скръстени ръце. И изведнъж заговори: „Успокойте се, Кристин, тук сте в пълна безопасност.“ Това беше Гласа!

Гневът и изумлението ми бяха неописуеми. Нахвърлих се върху маската и исках да я изтръгна, за да видя лицето на Гласа. Но той ми каза: „Вие сте в безопасност, стига да не се докосвате до маската!“ И като ми хвана внимателно китките, накара ме да седна, застана на колене пред мен и повече не продума. Смирението на този жест ми вдъхна смелост. Светлината ме върна към реалността на живота. Колкото и да изглеждаше изключително, приключението вече бе обградено от обикновени вещи, които можех да видя, да докосна. Тапицировката по стените, мебелите, свещниците, вазите, дори цветята, за които бих могла да кажа откъде бяха купени заедно с позлатените кошници и колко струваха — всичко това ограничаваше моето въображение в рамките на гостна като много други, които обаче имаха това оправдание, че не се намираха в подземията на Операта. Без съмнение си имах работа с ексцентрик, който по най-загадъчен начин се бе разположил в мазето и с безмълвното съучастие на администрацията бе намерил подслон по върховете на тази съвременна Вавилонска кула. Значи Гласа, когото познах под маската, стоеше на колене пред мен… но това беше мъж!

Вече дори не мислех за ужасното положение, в което се намирах, не се питах какво ще стане с мен, нито какъв е тъмният и тираничен умисъл, довел ме в тази гостна, както се вкарва затворник в тъмница или робиня в харем. Не, казвах си, Гласа бил просто мъж! И се разплаках. Мъжът, който все още стоеше на колене пред мен, изглежда, разбра причината за моите сълзи, защото каза: „Така е, Кристин, не съм нито ангел, нито гений, нито фантом. Аз съм Ерик.“

Тук разказът на младото момиче отново бе прекъснат.

И на двамата им се стори, че ехото зад тях повтори: Ерик! Кое ехо? Обърнаха се и откриха, че е настъпила нощта. Раул понечи да стане, но Кристин му попречи.

— Стойте! Всичко трябва да узнаете.

— Но защо тук, Кристин? Страхувам се да не настинете.

— Нали ви казах, че ако не ме чуе утре вечер да пея, мъката му ще е безкрайна.

— Трудно е едновременно да не причиниш мъка на Ерик и да избягаш завинаги!

— Прав сте, Раул… Защото заради моето бягство той ще умре. — После добавил глух глас: — Но рискът е еднакъв, защото може да ни убие.

— Толкова ли ви обича?

— Способен е дори на убийство!

— Но жилището му не е неоткриваемо. Може да се намери. Щом Ерик не е призрак, с него може да се говори, дори да го принудят да отговаря.

Кристин поклати глава.

— Не! Нищо не може да се направи срещу Ерик. Може само да се избяга.

— Щом може да се избяга, защо отново се върнахте при него?

— Така трябваше. Ще разберете, когато научите как излязох оттам.

— Ах, колко го мразя! — извика Раул. — А вие, Кристин, кажете ми, за да мога по-спокойно да изслушам продължението на вашето необикновено приключение… кажете — мразите ли го?

— Не — простичко отвърна Кристин.

— Та вие го обичате! Страховете, ужасите ви — това е любов, при това прекрасна! Любов, която не искате да си признаете — горчиво заключи Раул, — от която потръпвате, само при мисълта за нея. Помислете — мъж, който живее в дворец под земята!

И се изсмя.

— Значи искате да се върна там! Внимавайте, Раул, вече ви казах — повече никога няма да ме видите.

Настъпи смразяваща тишина между тримата — двамата, които си говореха, и третият, който ги слушаше.

— Тогава — бавно произнесе Раул — бих искал да знам какво чувство предизвиква у вас, след като не го мразите.

— Отвращение. — Думата бе хвърлена с такава сила, че заглуши въздишките на нощта. — Което е най-ужасното — трескаво продължи тя, — аз не го ненавиждам. Как да го мразя, Раул? Представете си Ерик в краката ми, в жилището на брега на езерото, под земята. Той се обвинява, проклина, моли за прошка. Признава измамата. Но той ме обича! Поставя в краката ми своята необятна, трагична любов. Откраднал ме от любов. Затворил ме със себе си под земята от любов… унижава се, стене, плаче! И когато му казах, че винаги ще го презирам, ако веднага не ми върне свободата, той ми я предложи. Готов бе да ми покаже тайния изход, само че в този миг той ми напомни, че е Гласа, защото изведнъж запя. И аз се заслушах и останах!

През онази вечер не разменихме нито дума повече. Взе една арфа и започна да пее романса на Дездемона. Засрамих се при спомена, че и аз съм го пяла. Приятелю, има нещо в музиката, което те кара да забравиш всичко, освен тези звуци, които отекват в сърцето. Безразсъдното ми приключение бе забравено. Съществуваше само Гласа и аз омаяна го следвах в неговото хармонично пътуване. Бях част от стадото на Орфей. Той ме разходи в болката и радостта, в страданието и отчаянието, в ликуването, смъртта и тържествените брачни химни. Аз слушах. Той пееше. Този глас разкри пред мен една нова, неподозирана музика, която, ми действаше странно успокоително, като свежа отмора. Заспах.

Когато се събудих, бях сама върху диван в малка стая, простичко обзаведена: обикновено махагоново легло, лампа, поставена върху мраморния плот на стар скрин в стил „Луи Филип“. Що за нов декор? Прекарах ръка по челото си, сякаш да прогоня лош сън. Уви! Много скоро разбрах, че не сънувам. Бях затворена и единственият изход водеше към много удобна баня със студена и топла вода. Когато се върнах в стаята, забелязах бележка върху скрина, написана с червено мастило, която ме осведоми за тъжното положение, в което бях изпаднала, и отне и последните ми надежди. „Скъпа Кристин — гласеше посланието, — не се тревожете за съдбата си. Светът не познава по-верен приятел от мен. В момента сте сама в жилището, което Ви принадлежи. Ще обиколя магазините, за да ви набавя всичко, от което бихте се нуждаели.“ „Ето! — възкликнах аз, — попаднала съм в ръцете на луд! Какво ще стане с мен? И колко време този негодник смята да ме държи в подземния си затвор?“ Започнах да обикалям стаята като обезумяла, търсех изход, но не намерих. Горчиво съжалих за глупавото си суеверие, терзаех се заради наивността, с която бях посрещнала Гласа на ангела на музиката. След като бях такава глупачка, заслужавах и най-голямото нещастие. Идеше ми да си ударя плесница и започнах да се смея и да плача едновременно. В това състояние ме завари Ерик. След като почука три пъти по стената, той влезе най-спокойно през вратата, която не бях успяла да открия, и я остави отворена. Беше натоварен с кутии и пакети, които, без да бърза, постави на леглото, докато аз го обсипвах с обиди и го приканвах да свали маската, щом смее да твърди, че под нея се крие лице на почтен мъж. „Никога няма да видите лицето на Ерик“ — категорично ми заяви той. Сетне ме упрекна, че по това време на деня още не съм се измила и не съм готова, държеше да ме уведоми, че часът е два следобед. Даде ми половин час да се приготвя, след това се погрижи да навие и свери часовника ми. После ме покани в столовата, където ни очаквал прекрасен обяд, обяви той. Бях твърде гладна, затворих вратата под носа му и влязох в банята. Взех вана, като преди това поставих до себе си ножици, с които смятах да сложа край на дните си, ако Ерик, който се бе проявил като луд, престанеше да се държи като почтен мъж. Свежестта на водата ме ободри и когато се появих пред него, бях взела мъдрото решение да не го засягам, да не му противореча и да го лаская, за да възвърна по-скоро свободата си. Той пръв заговори за плановете си по отношение на мен. Било му прекалено приятно в моята компания и не желаел да се лиши от нея веднага, както се бил съгласил предната вечер, изправен пред моя страх и възмущение. Трябвало вече да разбера, че няма причина да изпадам в ужас, когато го виждам до себе си. Той ме обичал, но щял да ми го казва само ако аз му позволя, а останалото време сме щели да прекарваме в музика. „Какво разбирате под останалото време?“ — запитах аз. Той отговори твърдо: „Пет дни.“ „И после ще бъда свободна?“ „Ще бъдете свободна, Кристин, защото след тези пет дни ще се научите да не се боите от мен. Тогава ще идвате от време на време да виждате горкия Ерик.“ Тонът, с който произнесе последните думи, ме трогна дълбоко. Стори ми се, че в него има толкова искрено отчаяние, че вдигнах разнежено лице към маската. Не можех да видя очите му, но това не намаляваше притеснението, което изпитвах при общуването със странното парче черна коприна. Но под плата се появиха една, две, три, четири сълзи.

Той безмълвно ми посочи място срещу себе си на една кръгла маса, разположена в средата на стаята, където предната вечер бе свирил на арфа. Седнах твърде развълнувана. Това не ми попречи да изям с апетит няколко рака, една пилешка кълка, полята с малко токайско вино, донесено лично от него, както каза, от избите на Кьонигсберг, посещавани навремето от Фалстаф. Самият той нито ядеше, нито пиеше. Попитах го откъде е и дали името Ернк не ида на скандинавски произход. Отговори ми, че нямал име, нямал родина, а името Ерик приел случайно. Попитах защо, след като толкова ме обича, не намери друг начин да ми го докаже, вместо да ме отвлича и затваря под земята. „Доста трудно е — казах — да бъдеш обичана в гробница.“ „Човек се среща — прозвуча странният му отговор, — където може.“

После стана и ми подаде ръка, тъй като имал желание да ми покаже своята обител, но аз веднага отдръпнах ръката си от неговата и изпищях. Това, до което се докоснах, бе едновременно влажно и кокалесто. „Извинете — простена той и отвори и пред мен една врата. — Това е моята стая. Доста е интересна. Желаете ли да я разгледате?“

Не се поколебах. Думите, жестовете му, всичко ми вдъхваше доверие. Чувствах, че не бива да се страхувам. Влязох. Стори ми се, че стъпвам в стая на умрял. Стените бяха облицовани в черно, а вместо задължителните за всеки траурен декор бели калии се виждаше голямо петолиние с нотите на Dies irae. В средата на стаята имаше балдахин със завеси от червен брокат, а под него — отворен ковчег.

Отстъпих при тази гледка. „Там вътре спя — каза Ерик. — Човек трябва да свиква с всичко в този живот, дори с вечността.“

Извърнах глава. Гледката бе прекалено злокобна. Очите ми срещнаха клавиатурата на орган, който заемаше голяма част от стената. Върху пулта бе поставена тетрадка, цялата надраскана с червени ноти. Поисках разрешение да погледна и прочетох на първата страница: „Тържествуващият Дон Жуан.“

„Да — каза той, — композирам понякога. От двайсет години работя над това произведение. Когато го свърша, ще го взема със себе си в този ковчег и повече няма да се събудя.“ „Значи трябва да работите колкото се може по-рядко“ — отбелязах аз. „Понякога композирам по петнайсет дни и нощи, като през това време живея само от музика, после си почивам години наред.“ „Бихте ли ми изсвирили нещо от вашия «Тържествуващ Дон Жуан»?“ — помолих го аз, като мислех, че ще му доставя удоволствие, превъзмогвайки отвращението, с което стоях в тази стая на мъртвец. „Никога не ме молете за това — мрачно отговори той. — Този Дон Жуан не е написан по думи на Лоренцо Да Понте, не е вдъхновен от вино, любов и разврат и накрая наказан от Бога. Моят «Дон Жуан» изгаря, Кристин, и въпреки това не е поразен от небесния огън.“

След тези думи се върнахме в гостната. Забелязах, че никъде в апартамента няма огледала. Тъкмо се канех да го попитам, но Ерик вече сядаше на пианото с думите:

„Виждате ли, Кристин, съществува една толкова страшна музика, че изгаря тези, които я наближат. Вие още не сте я достигнали, слава Богу, защото щяхте да изгубите свежия цвят на бузите си и нямаше да ви познаят, като се върнете в Париж. Да изпеем някоя опера, Кристин Даае.“ Каза ми: „Да изпеем някоя опера, Кристин Даае“, като че ли ми хвърляше най-голямото оскърбление.

Но нямах време да вникна в смисъла на думите му. Веднага започнахме дуото от „Отело“, а бедата вече ни дебнеше. Този път ми бе определил ролята на Дездемона, която пях с непознати до този ден отчаяние и страх. Присъствието на подобен партньор, вместо да ме отблъсква, всяваше у мен прекрасен ужас. Събитията, на които бях жертва, по особен начин ме сближаваха с мисълта на поета и открих тонове, които биха очаровали всеки музикант. Що се отнася до него, гласът му гърмеше, отмъстителната му душа подчертаваше всеки звук, увеличаваше неговата мощ. Любовта, ревността, омразата отекваха около нас в сърцераздирателни вопли. Черната маска на Ерик ми напомняше естествения цвят на Мавъра. Той бе истинският Отело. Имах чувството, че ще ме обсипе с удари, но странно, не правех нищо, за да го избегна, да се скрия от неговия ад, като срамежливата Дездемона. Напротив, доближавах се до него, привлечена, заслепена, виждах някаква магия в смъртта сред такава страст; но преди да умра, исках да узная, за да отнеса върховния образ в своя последен поглед, непознатите черти, озарени от огъня на вечното изкуство. Бях длъжна да видя лицето на Гласа и инстинктивно пръстите ми, които не ми се подчиняваха, понеже вече не се владеех, бързо отскубнаха маската. О, ужас!

Кристин млъкна при спомена за гледката, която сякаш продължаваше да отблъсква с две треперещи ръце, а ехото на нощта повтори три пъти виковете: „Ужас! Ужас! Ужас!“ Раул и Кристин, сближени още повече от страшния разказ, вдигнаха очи към звездите, които светеха в спокойното и ясно небе.

— Странно, Кристин — обади се Раул, — как една тъй спокойна и приятна вечер е изпълнена със стонове. Тя сякаш страда заедно с нас.

— Сега, след като научите тайната, вашите уши, както и моите, ще бъдат постоянно пълни с ридания.

Тя сграбчи ръцете на Раул в своите и продължи, разтърсена от мъчителна тръпка.

— О, да, сто години да живея, все ще кънти в ушите ми неговият нечовешки вопъл, адският вик на болка и гняв в момент, когато това нещо се откриваше пред моите изцъклени от ужас очи, а устата ми, все още отворена, вече не издаваше звук.

О, Раул, как да го забравя, щом ушите ми са завинаги пълни с неговите писъци, а пред очите ми е лицето му! Каква гледка! Как да избягам от нея и как да ви я опиша? Виждали сте човешки черепи, изсушени от вековете, и ако не сте били жертва на ужасни кошмари, видели сте го през нощта в Перос. Видяхте го също, когато се разхождаше маскиран като „Алената смърт“ на последния бал. Но всички онези черепи бяха неподвижни, неми и безжизнени. А представете си, ако можете, как изведнъж маската на смъртта се съживява и с четирите черни дупки на лицето — очите, носа и устата — изразява върховен гняв, сатанинска ярост, при това без изражение в дупките на очите, понеже, както разбрах по-късно, огнените му зеници се виждат само нощем. Залепена за стената, сигурно съм изглеждала като самата Уплаха, а той — самата Уродливост. Тогава, скърцайки със зъби без устни, докато аз падах на колене, той ядно изсъска несвързани неща, безсмислени думи, заклинания, бълнувания… Знам ли? „Гледай — надвеси се над мен. — Нали искаше да видиш! Гледай! Сега можеш да наситиш очите и душата си с моята прокълната грозота! Погледни лика на Ерик! Вече познаваш лицето на Гласа! Не ти ли стигаше да ме слушаш? Поиска да разбереш как изглеждам. Ах, какъв любопитен народ сте вие, жените!“ И започна да се смее и да повтаря: „Какъв любопитен народ сте вие, жените!“ Смехът му бе злобен, дрезгав, гневен, страшен… Каза още: „Е, доволна ли си? Нали съм хубав? Когато една жена ме види, както ти сега, тя става моя. Обиква ме за цял живот! Аз съм същинският Дон Жуан.“ И изправен в цял ръст, с ръце на кръста, клатейки заканително това отвратително нещо, което му служеше за глава, крещеше: „Разгледай ме добре! Аз съм Тържествуващият Дон Жуан!“ И понеже извръщах глава, молейки за милост, той грубо я обърна към себе си, за косите, в които вкара мъртвешките си пръсти.

— Стига! Стига! — прекъсна я Раул. — Ще го убия! Ще го убия! За Бога, Кристин, кажи ми къде се намира жилището до езерото! Аз трябва да го убия!

— Замълчи, Раул, ако искаш да узнаеш!

— О, да! Искам да узная защо и как се върна ти там! Точно това е загадката, Кристин. Аз ще го убия!

— Скъпи ми Раул, чуй ме, щом искаш всичко да узнаеш, чуй ме! Той ме влачеше за косите и тогава… Следва нещо ще по-отвратително!

— Хайде, казвай! — гневеше се Раул. — Казвай бързо!

— Тогава ми изсъска: „Какво? Плаша ли те? Възможно е! Да не мислиш, че и това, ей това, главата ми, е само маска? Тогава изскубни и нея! Хайде! Опитай пак! Заповядвам ти! С ръце! С ръце! Дай си ръцете… ако не ти стигат, ще ти услужа с моите! Двамата по-лесно ще я изтръгнем!“ Влачех се в краката му, но той ми хвана ръцете, Раул, и ги заби в лицето си. С ноктите ми дереше плътта си, гнусната мъртва плът! „Виж! Виж! — крещеше, а дъхът му излизаше горещ като от ковачница. — Целият съм от мъртва плът! От главата до петите! И този труп те обича, обожава те, той никога, никога няма да те остави! Ще уголемя ковчега, Кристин, за по-късно, когато любовта ни стигне своя край. Ето, вече не се смея, виж, аз плача… плача за теб, Кристин, ти ми изскубна маската и затова вече никога не ще ме напуснеш! Докато нехаеше за грозотата ми, Кристин, ти пак щеше да дойдеш, сигурен съм, но сега, научила за нея, ще избягаш завинаги. Няма да те пусна! Защо поиска да ме видиш? Безумна, луда Кристин, ти поиска да ме видиш! Знаеш ли, че дори баща ми никога не ме е виждал, а майка ми, за да не ме гледа, през сълзи ми подари първата маска!“ Най-сетне ме пусна и сега се влачеше по пода, раздиран от ужасни хлипове. После като влечуго изпълзя от стаята, вратата се затвори след него и аз останах сама, в плен на ужаса и на своите мисли, но освободена от това зрелище. След бурята настъпи гробна тишина и чак тогава осъзнах страшните последствия от безразсъдната си постъпка. Защо му изтръгнах маската! Сама бях влязла в затвора и моето любопитство стана причина за бъдещите ми нещастия. А той ме бе предупредил. Колко пъти повтори, че съм в пълна безопасност, стига да не докосвам маската му, но не го послушах. Проклинах неблагоразумието си, но, потрепервайки, установих, че Чудовището разсъждаваше логично. Да, щях отново да го посетя, ако не бях видяла лицето му. Вече достатъчно ме бе трогнал, умилостивил дори със своите сълзи, за да остана безразлична към молбите му. А аз не бях неблагодарница, не можех да забравя, че той е Гласа, че ме стопли със своя гений. Щях отново да се върна при него! А сега, след като напусна тези катакомби, никога нямаше да се върна. Кой би се затворил в гробница с един труп? От начина, по който ме гледаше или по-скоро от начина, по който доближаваше към мен двете черни дупки на невидимия си поглед, аз осъзнах безумната му страст. След като не ме притисна в прегръдките си в моето безпомощно състояние, това Чудовище, изглежда, бе подплатено с ангелска душа и все пак може би наистина бе Ангелът на музиката или наистина щеше да е ангел, ако Всевишният, вместо да го облече в мърша, го бе дарил с красота.

Объркана от мисълта за нерадостната си съдба, угнетена от ужаса да видя как се отваря вратата на стаята с ковчега и се появява Чудовището без маска, бях се скрила в своята стая и бях отново стиснала ножиците, които щяха да сложат край на дните ми… когато чух звуците на органа. Едва тогава, приятелю, започнах да разбирам смисъла на думите на Ерик за това, което той нарече „оперна музика“ с пренебрежение, което ме бе озадачило. Звуците, които чувах, нямаха нищо общо с музиката, която до този ден ме омагьосваше. Неговият „Тържествуващ Дон Жуан“ (защото аз нито за миг не се усъмних, че той се бе нахвърлил върху своя шедьовър, за да забрави ужаса на настоящия миг) ми заприлича отначало на продължително, ужасно, прекрасно ридание, в което Ерик бе вложил цялото си прокълнато страдание. Спомних си тетрадката с червените ноти и изведнъж си представих, че тази музика е написана с кръв. Тя ми разкри и най-дребните подробности на мъченичеството, разходи ме по всички кътчета на ада, обитаван от грозния човек, показа ми как Ерик блъска своята нещастна отвратителна глава о мрачните стени на пропастта, вечно бягащ от хорските погледи. Съсипана, задъхана, окаяна и победена, присъствах на раждането на нечовешки акорди, в които бе обожествена Мъката, след това звуците, издигащи се от бездната, изведнъж се извисиха в прекрасен и заплашителен полет, тяхното пърхащо ято се издигаше към небето като орел, устремен към слънцето. Тогава разбрах, че произведението най-сетне е завършено и Грозотата, възкачена на крилете на Любовта, се бе осмелила да погледне Красотата в лицето! Бях като опиянена; вратата, която ни делеше, отстъпи под моя напор. Той ме бе чул и се бе изправил, но не смееше да се обърне. „Ерик — извиках аз, — покажете ми без страх лицето си. Кълна ви се, че сте най-скръбният и най-възвишен мъж и ако занапред Кристин Даае потрепери, когато ви види, това е, защото мисли за блясъка на вашия гений!“

Тогава той се обърна, защото ми повярва, издигна към Съдбата освободените си от окови ръце и коленичи в краката ми с любовни думи на уста…

С любовни думи на мъртвешката си уста… А музиката бе спряла. Той целуваше полите на роклята ми и не видя, че бях затворила очи.

Какво друго да ви кажа, приятелю? Вече знаете трагедията. Тя се повтаряше в продължение на петнайсет дни… Цели петнайсет дни го лъгах. Лъжата ми бе толкова ужасна, колкото и Чудовището, което я вдъхновяваше, и това бе цената, с която възвърнах свободата си. Изгорих маската му. Бях толкова добра, че дори когато не пееше, той се осмеляваше да дебне моя поглед като стеснително куче, което обикаля около стопанина си, като верен роб задоволяваше всяко мое желание. Постепенно до такава степен спечелих доверието му, че започна да ме разхожда край брега на Авернското езеро, дори ме качи на лодка по оловните му води. В последните вечери на моето заточение излизахме през решетките, с които заключваха подземията откъм улица „Скриб“. Там ни очакваше карета, която ни отнасяше към безмълвието на Булонския лес. Нощта, в която ви срещнахме, едва не стана трагична за мен, тъй като той безумно ме ревнува от вас. Успях да го омилостивя, като му разказах за предстоящото ви пътуване. Накрая, след петнайсет дни заточение, изгаряна от състрадание и възторг, от отчаяние и отвращение, той ми повярва, когато му казах: аз пак ще дойда.

— И вие отидохте, Кристин — изстена Раул.

— Наистина, приятелю, и трябва да ви кажа, че не страшните заплахи ме накараха да удържа на думата си, а сърцераздирателният вопъл, изтръгнал се от гърдите му на прага на неговия гроб! Да, този вопъл — Кристин болезнено поклати глава — ме привърза към нещастника много по-силно, отколкото аз самата предполагах. Горкият Ерик!

— Кристин — изправи се Раул, — казвате, че ме обичате, но едва бяха минали няколко часа, след като си бяхте възвърнали свободата, и пак се върнахте при Ерик! Спомнете си бала с маски.

— Така се бяхме уговорили… Но тези няколко часа прекарах с вас, Раул, въпреки опасността.

— През тези няколко часа се усъмних, че ме обичате. Все още ли се съмнявате? Знайте тогава, че всяко мое пътешествие при него увеличава отвращението ми, защото вместо да го успокояват, както се надявах, моите посещения го побъркват от любов. Страх ме е.

— Страх ви е… Но обичате ли ме? Ако Ерик бе красив, щяхте ли да ме обичате, Кристин?

— Нещастнико, защо да предизвикваме съдбата? Защо питате за неща, които крия в дъното на душата си, както се крие грях? — Тя също стана, обгърна главата на младия мъж с красивите си треперещи ръце и додаде: — Скъпи мой годенико за един ден, ако не ви обичах, нямаше да ви дам устните си. За първи и последен път, ето ги.

Той я целуна, но нечовешки вопъл разкъса нощта и те побягнаха като от приближаваща буря и преди да се скрият в лабиринта на покрива, изпълнените им с ужас очи различиха там горе, високо над тях, една огромна нощна птица, която ги наблюдаваше с огнения си поглед и която сякаш висеше от струните на лирата на Аполон!