Гастон Льору
Фантома на операта (12)

XI

Трябва да забравиш името на „мъжкия глас“

На другия ден, след като Кристин изчезна пред очите му, виконт дьо Шани, който вече се съмняваше в здравия си разум, се отправи към мама Валериус, за да научи нещо ново. Попадна на очарователна картина.

Старата дама плетеше, седнала в леглото си, а Кристин до нея бродираше. Никога по-нежен овал, по-бистро чело, по-нежен поглед не се бе скланял над девическо ръкоделие. Бузите на младата жена бяха възвърнали свежите си цветове, а синкавите сенки под очите й бяха изчезнали. Раул не откри трагичните черти от предишния ден.

Тя стана да го посрещне и без видимо вълнение му подаде ръка. Но изненадата на Раул бе толкова голяма, че той стоеше там смазан, неспособен да помръдне, нито да продума.

— Какво става, господин дьо Шани? — възкликна мама Валериус. — Не можете ли да познаете нашата Кристин? Нейният добър ангел ни я върна!

— Мамо! — прекъсна я сухо младото момиче и се изчерви до ушите. — Мислех, че повече няма да говорим за това. Знаете много добре, че няма ангел на музиката.

— Но дъще, нали той ти даваше уроци в продължение на три месеца!

— Мамо, обещах ви много скоро всичко да обясня. Но дотогава ми обещахте пълно мълчание и за нищо да не ме питате!

— Но и ти трябваше да ми обещаеш, че никога вече няма да ме изоставиш! Обеща ли ми, Кристин?

— Всичко това едва ли вълнува господин дьо Шани…

— Тук грешите, госпожице. — Гласът на младия мъж бе все още треперлив, въпреки неговото желание да прозвучи твърдо и смело. — Вълнува ме всичко, което ви засяга, и ще разберете защо. Учудването ми се равнява на моята радост, защото ви намирам до вашата осиновителка, а след всичко, което стана вчера, не очаквах такова скорошно завръщане. Щях да бъда първият, който да се зарадва, ако не упорствахте да запазите всичко в тайна, която може да се окаже фатална. Твърде отдавна съм ваш приятел, за да не се тревожа заедно с госпожа Валериус от това злокобно приключение, което ще остане опасно, докато не бъде разкрит заговорът. А негова жертва накрая ще станете вие, Кристин.

При тези думи мама Валериус се размърда в леглото.

— Какво означава това? — попита тя. — Нима Кристин е в опасност?

— Да, госпожо — смело заяви Раул въпреки знаците, които му правеше момичето.

— О, Боже! — задъха се добрата старица. — Трябва всичко да ми кажеш, Кристин! Защо ме успокояваше? И за каква опасност става дума, господин дьо Шани?

— Един измамник злоупотребява с нейното доверие!

— Ангелът на музиката е измамник?

— Тя сама ви каза, че няма Ангел на музиката!

— Тогава какво има, мили Боже? Ще ме уморите!

— Има, госпожо, една земна загадка, много по-опасна от всички призраци и ангели!

Мама Валериус изплашено се обърна към Кристин, но тя вече се бе спуснала към нея и я прегръщаше.

— Не му вярвай, майчице… Не му вярвай! — мъчеше се да я утеши.

— Тогава обещай ми никога вече да не ме изоставяш! — молеше вдовицата.

Кристин мълчеше, а Раул продължи:

— Ето какво трябва да обещаете, Кристин. Това е единственото, което може да ни успокои. А ние ще поемем задължението да не ви задаваме никакви въпроси.

— Едно задължение, за което не съм ви молила, едно обещание, което няма да ви дам! — гордо заяви младата жена. — Аз съм свободна в действията си, господин дьо Шани. Нямате никакво право да ги контролирате и ще ви помоля да не го правите и занапред. Що се отнася до това, какво съм правила през тези петнайсет дни, само един мъж на този свят може да ми иска сметка — моят съпруг. Но аз нямам такъв и никога няма да се омъжа!

Като изрече всичко това, тя протегна ръка към Раул, сякаш за да придаде повече тържественост на думите си, а Раул пребледня, но не толкова от това, което чу, а защото забеляза златна халка на пръста на Кристин.

— Нямате съпруг, обаче носите венчална халка.

И той се опита да я улови за ръката, но не успя.

— Подарък е — изчерви се тя още повече, като напразно се мъчеше да прикрие вълнението си.

— Кристин, след като нямате мъж, тази халка ви е била дадена от някой, който се надява да се ожени за вас. Защо продължавате да ни мамите? Защо пак ме измъчвате? Този пръстен е едно обещание.

— Точно това й казах и аз! — възкликна старата дама.

— А тя какво ви отговори, госпожо?

— Каквото исках, това отговорих — отчаяно промълви Кристин. — Не намирате ли, господине, че този разпит продължи твърде дълго? Що се отнася до мен…

Раул я прекъсна, изплашен, че ще произнесе думите на окончателна раздяла.

— Простете ми, че ви говорих така, госпожице. Знаете добре кое почтено чувство ме кара да се намесвам в неща, които не ме засягат. Но оставете ме да ви кажа, какво съм видял, а аз видях повече отколкото мислите, Кристин.

— Какво сте видели или мислите, че сте видели?

— Видях вашия захлас при звука на гласа, Кристин, който излизаше от стените или от някоя гримьорна… Да, вашия захлас. И това ме ужаси. Вие сте под влиянието на опасна магия. Изглежда обаче сте осъзнали измамата, понеже днес твърдите, че няма ангел на музиката. Тогава, Кристин, защо го последвахте? Защо се надигнахте с озарено лице, сякаш наистина чувахте ангели? Този глас действително е опасен, защото дори аз бях толкова възхитен, че вие пред очите ми изчезнахте, без да мога да издумам дума. Кристин! В името на Бога, в името на вашия баща, който е на небето и който толкова ни обичаше и двамата, ще ни кажете ли, на вашата благодетелка и на мен, кому принадлежи този глас? Хайде! Името на този човек, Кристин? На човека, имал дързостта да сложи златна халка на пръста ви!

— Господин дьо Шани — студено заяви младата жена, — никога няма да го научите!

Изведнъж се чу горчивият глас на мама Валериус, решила да вземе страната на Кристин, след като видя с каква враждебност нейната възпитаничка се обръща към виконта.

— Но ако тя обича този мъж, господин виконт, това не ви засяга!

— Уви, госпожо — Раул не можа да сдържи сълзите си. — Мисля, че Кристин наистина го обича. Всичко доказва това, но моето отчаяние е голямо, защото никак не съм убеден, че този човек е достоен за нейната любов.

— Аз съм единствената, която би могла да прецени — каза Кристин и погледна Раул право в очите, ядосана не на шега.

— Когато избираш такива романтични похвати — заяви Раул и усети как силите го напускат, — за да прелъстиш едно младо момиче…

— Би трябвало мъжът да е негодник или девойката твърде глупава, нали?

— Кристин!

— Защо осъждате един човек, когото никога не сте виждали и за когото не знаете нищо?

— Знам, Кристин, знам поне името, което вие твърдите, че никога няма да науча. Вашият Ангел на музиката, госпожице, се казва Ерик!

Тя пребледня като мъртвец.

— Кой ви го каза?

— Самата вие!

— Как така?

— Като го съжалявахте онази вечер, на бала. Когато дойдохте в гримьорната, казахте: „Горкият Ерик!“ С една дума, Кристин, имало някъде един беден Раул, който ви чу!

— За втори път подслушвате зад вратата, господин дьо Шани.

— Не бях зад вратата, а в гримьорната. Във вашия будоар.

— Нещастник! — Тя показваше всички признаци на неописуема уплаха. — Можеха да ви убият!

— Защо не!

Раул произнесе тези думи с толкова любов и отчаяние, че Кристин не можа да сдържи риданието си. Тя улови ръцете му в своите и го погледна с цялата нежност, на която бе способна.

— Раул, трябва да забравите мъжкия глас и никога вече да не си спомняте името му… И никога да не се опитвате да разгадаете тайната на мъжкия глас.

— Тази тайна трябва да е много жестока?

— Няма по-страшна на тази земя!

Тягостна тишина раздели младите хора. Раул бе смазан.

— Закълнете се, че няма да правите повече нищо, за да научите — настоя тя. — Закълнете се, че няма да влизате в гримьорната ми, без да съм ви повикала.

— Обещавате ли да ме повикате някога, Кристин?

— Обещавам.

— Кога?

— Утре.

— Тогава се заклевам!

Това бяха последните им думи през онзи ден. Той целуна ръка на дамите и си тръгна, като проклинаше Ерик и си обещаваше да бъде търпелив.