Гастон Льору
Фантома на операта (10)

IX

Тайнствената карета

Вечерта се оказа трагична за всички. Карлота се бе разболяла. Що се отнася до Кристин, тя изчезна след представлението. Петнайсет дни вече никой не я бе виждал нито в театъра, нито извън него.

Не бива да бъркате това първо изчезване, което мина без скандал, със знаменитото изчезване няколко дни по-късно, което щеше да се случи при необясними и трагични обстоятелства.

Пръв, разбира се, Раул се озадачи от изчезването на певицата. Той й бе писал на адреса на госпожа Валериус, но не получи отговор. Отначало не се изненада, познавайки душевното й състояние и решението й да скъса с него всякакви връзки, чиято причина впрочем той не можеше да отгатне.

Болката му растеше и виконтът особено се притесни, когато не видя името й в нито една програма. Играха „Фауст“ без нея. Един следобед към пет часа отиде в администрацията да разбере причините за това отсъствие. Намери директорите затрупани с работа. Дори приятелите им не можеха да ги познаят: бяха изгубили охота за каквото и да било. Ходеха из театъра унили, с наведени глави, набърчени чела и бледи лица, преследвани сякаш от натрапчива мисъл, която трудно пуска жертвата си.

Падането на полилея беше причинило доста неприятности, но бе почти невъзможно да накараш директорите да кажат нещо по този повод.

Заключението на следствието бе: нещастен случай вследствие износване на средствата за окачване. Спомена се също, че старите и новите директори били задължени да установят това износване и да го отстранят, преди да се случи непоправимото.

Трябва да отбележа, че господата Ришар и Моншармен изглеждаха по онова време тъй отнесени, загадъчни и недостижими, че някои от абонатите намекваха за нещо по-страшно от падането на полилея, причинило душевната промяна у директорите.

В ежедневните си контакти проявяваха подчертано раздразнение, освен спрямо госпожа Жири, която бе възстановена на старата длъжност. Можем само да се досетим за начина, по който е бил приет виконт дьо Шини, когато отишъл да се заинтересува за Кристин Даае. Ограничили се с обяснението, че била в отпуск. Той попитал колко време щял да продължи този отпуск. Неопределено време, отговорили му доста сухо, тъй като Кристин Даае го поискала по здравословни причини.

— Значи е болна! — възкликнал виконтът. — Какво й е?

— Нищо не знаем!

— Не сте ли изпратили лекаря на Операта?

— Не. Не го е викала и ние повярвахме на думата й.

Цялата тази работа се стори доста странна на Раул. Той напусна Операта в плен на най-мрачни мисли. Реши, че каквото и да става, ще отиде при мама Валериус. Помнеше горещите молби на Кристин да не търси никакъв начин да я вижда. Но станалото в Перос, подслушаното пред вратата на гримьорната, както и разговорът му с Кристин на брега на морето — всичко това го караше да предчувства някаква интрига, която, колкото и да носеше белезите на дяволска намеса, си оставаше съвсем човешка. Превъзбуденото въображение на девойката, нейната плахост и чувствителност, недостатъчното обучение през детските й години, запълвани предимно с легенди и приказки, постоянната мисъл за мъртвия й баща и най-вече състоянието на върховен екстаз, до което я довеждаше музиката — всичко това според него представляваше благодатна почва за всяка безскрупулна личност. На кого ли бе жертва Кристин Даае? Ето един смислен въпрос, на който Раул се мъчеше да си отговори, докато бързаше към дома на мама Валериус.

Защото виконтът бе един крайно разумен младеж. Без съмнение и той обичаше музиката, беше поет и голям любител на стари бретонски легенди с танцуващи в тях коригани, на всичкото отгоре бе влюбен в тази малка северна фея Кристин Даае. Но в свръхестественото вярваше само в областта на религията и дори най-фантастичната история на света не бе в състояние да го накара да забрави, че две и две правят четири.

Какво ли щеше да научи от мама Валериус? Той тръпнеше при тази мисъл, когато позвъни на вратата на малкото апартаментче на улица „Нотр Дам де Виктоар“.

Отвори му прислужницата, която бе видял онази вечер в гримьорната на Кристин. Попита дали би могъл да говори с госпожа Валериус. Отговориха му, че тя е неразположена и не приема.

— Все пак предайте й моята визитна картичка — помоли той.

Не чака дълго. Прислужницата се върна и го въведе в доста тъмна, скромно обзаведена гостна, където портретите на професор Валериус и на татко Даае висяха един срещу друг.

— Госпожата се извинява на господин виконта — рече прислужницата, — задето ще трябва да го приеме в спалнята си. Горките й крака не я държат вече.

След пет минути бе въведен в полутъмна стая, където той веднага разпозна в сянката на една ниша приветливото лице на добродетелката на Кристин. Косите на мама Валериус бяха съвсем побелели, но очите й не бяха остарели. Напротив, погледът й никога не е бил по-светъл и по детински чист.

— Господин дьо Шани! — Тя радостно протегна ръце към посетителя си. — Небето ви изпраща! Ще можем да си поговорим за нея.

Последното изречение прозвуча доста злокобно в ушите на младия мъж. Той веднага запита:

— Госпожо, къде е Кристин?

Но старата жена спокойно му отвърна:

— Тя е със своя добър гений!

— Какъв добър гений? — разтревожи се Раул.

— Ами Ангела на музиката.

Отчаян, виконт дьо Шани се стовари върху един стол. Значи Кристин наистина е с Ангела на музиката! А мама Валериус му се усмихваше от леглото с пръст върху устните, за да му покаже, че трябва да мълчи.

— Никой не бива да знае!

— Можете да разчитате на мен. — Раул не знаеше какво говори, защото мислите му за Кристин, и без това доста объркани, съвсем се заплетоха и той усети световъртеж, всичко започна да кръжи около него — и стаята, и тази изключителна старица с бели коси и небесносини, почти безцветни очи. — Можете да разчитате на мен.

— Знам, знам! — Тя щастливо се смееше. — Я се доближете до мен. Дайте ми ръцете си, както когато ми разказвахте приказката за малката Лоте, която бяхте чули от татко Даае, Аз много ви обичам, господин Раул. Кристин също много ви обича.

— Тя ме обича… — въздъхна младият мъж.

Той с мъка събираше мислите си за гения на мама Валериус, за Ангела, за когото така странно му говореше Кристин, за черепа, който той бе зърнал в онази кошмарна нощ върху стълбите на главния олтар в Перос, а също и за Фантома на Операта, слухът, за който бе достигнал и до неговите уши една вечер, когато се бе забавил зад сцената на две крачки от група механици. Те си говореха за зловещото описание, което бе направил Жозеф Бюке, преди да се обеси…

После тихо попита:

— Кое ви кара да мислите, госпожо, че Кристин ме обича?

— Тя всеки ден ми говореше за вас.

— Наистина? И какво ви казваше?

— Каза ми, че сте й се обяснили.

И добрата стара жена започна гръмко да се смее, показвайки всичките си зъби, които ревниво бе опазила. Раул стана, изчервен до ушите, жестоко страдащ.

— Ама къде отивате? Сядайте веднага! Искате да ме изоставите просто така? Разсърдихте ми се, защото се засмях, простете ми. В края на краищата не сте виновен за това, което се случи. Просто не сте знаели. Млад сте и сте мислели, че Кристин е свободна.

— Сгодена ли е? — попита със сподавен глас нещастният Раул.

— Не, не! Нали знаете, че дори и да иска, Кристин не може да се омъжи.

— Как? Но аз нищо не знам! Защо не може да се омъжи?

— Ами, заради Ангела на музиката!

— Пак ли…

— Да, той й забранява.

— Той й забранява! Ангелът на музиката й забранява да се омъжи!

Раул се надвеси над мама Валериус, с издадена челюст, готов сякаш да я захапе. Дори да искаше да я разкъса, погледът му не би могъл да бъде по-свиреп. Има моменти, когато прекалената невинност изглежда чудовищна, чак омразна.

Тя обаче продължи с най-естествен тон:

— О, не че й забранява. Просто й казал, че ако се омъжи, повече няма да го чуе, защото той ще си отиде завинаги. Сам разбирате, че тя не желае това.

— Да, да — съгласи се Раул като ехо, — разбирам.

— А пък аз мислех, че Кристин ви е разказала всичко това в Перос, където тя отиде със своя ангел.

— Как? Тя е била в Перос с него?

— Всъщност той й определи там среща на гробището, при могилата на Даае. Беше й обещал да изсвири „Възкресението на свети Лазар“ на цигулката на баща й!

Раул дьо Шани стана и много сериозно произнесе следните решителни слова:

— Госпожо, ще ми кажете къде живее този ангел!

Старата жена изобщо не изглеждаше изненадана от неговите думи. Тя вдигна очи към тавана и отговори:

— На небето!

Тази наивност го смути. Каква чиста и пълна вяра в един ангел, който всяка вечер слиза от небето, за да посещава гримьорните на артистите от Операта!

Сега си даваше сметка за състоянието на духа на младото момиче, израснало с един суеверен цигулар и една простодушна жена.

— Кристин все още ли е почтено момиче? — не се сдържа да попита.

— Кълна се в Бога! — Този път старата, изглежда, се засегна. — И ако вие се съмнявате в това, господине, не знам какво още правите в тази къща!

Раул гневно мачкаше ръкавиците си.

— От колко време се познава с този „ангел“?

— Приблизително три месеца. Да, има три месеца, откакто той започна да й дава уроци.

— Ангелът й дава уроци? Къде?

— Сега, откакто замина с него, не бих могла да ви кажа, но преди петнайсет дни това ставаше в гримьорната на Кристин. Тук в този малък апартамент би било невъзможно. Цялата къща ще ги чуе. А в Операта, в осем часа сутринта няма жива душа. Никой не ги безпокои. Разбирате ли?

— Разбирам! — извика той и набързо се сбогува със старата жена, която се питаше дали виконтът не е малко смахнат.

В гостната Раул се сблъска с прислужницата и за миг му се прииска да я запита нещо, но му се стори, че забелязва лека усмивка на устните й. Реши, че му се подиграва. Побягна. Не му ли стигаше това, което научи?

Прибра се в жилището на брат си пеша, в доста окаян вид. Искаше да се самонакаже, да си блъска челото в стената. Бе повярвал в невинността, в чистотата. Бе се опитал да обясни всичко с наивност, с простодушие и неопетнена честност. Ангелът на музиката! Сега вече го познаваше. Представяше си го. Някой отвратителен тенор, без съмнение красавец, който пее сърцераздирателно! По-смешен и по-нещастен не се бе чувствал никога! „Ах, какъв жалък, низък, нищожен и глупав млад човек си ти, виконт дьо Шани!“ — ядосано си мислеше Раул. А тя, какво безочливо и сатанински хитро създание!

Въпреки всичко ходенето пеша по улиците му се отрази добре, разведри пламналия му мозък. Първото нещо, което направи, щом влезе в стаята си, бе да се хвърли на леглото, за да заглуши риданията. Но брат му си беше у дома и Раул се отпусна в прегръдките му като малко дете. Графът бащински го утеши, без да иска обяснение. Пък и Раул едва ли щеше да посмее да му разкаже за ангела на музиката. Има неща, с които човек не се хвали, а има други, заради които е прекалено унизително да те съжаляват.

Графът заведе брат си на вечеря в кабаре. С такава прясна рана Раул би отклонил всякаква покана, но брат му, за да го убеди, му пошушна, че предната вечер дамата на неговото сърце е била забелязана в Булонския лес, при това не сама. Отначало виконтът не искаше да вярва, но му бяха описани такива подробности, че той млъкна. Е? Убеди ли се сега, че това е едно банално увлечение? Видели са я в карета със спуснато стъкло. Тя жадно вдишвала ледения нощен въздух. Луната ярко светела. Разпознали я добре. Що се отнася до придружителя й, забелязали са смътен силует в мрака. Каретата се движела по безлюдна алея зад трибуните на хиподрума Лоншан.

Раул трескаво се заоблича, готов да забрави мъката си, да се хвърли, както се казва, във водовъртежа на удоволствията. Уви! Той бе скучен събеседник и, разделяйки се рано с графа, се озова към десет часа вечерта в закрита карета, зад трибуните на хиподрума.

Студът беше кучешки. Пътят бе пуст и огрян от луната. Нареди на кочияша търпеливо да го чака при завоя на една съседна алея и като се прикриваше, доколкото бе възможно, започна да ходи напред-назад.

Не измина и половин час, откакто се бе отдал на това здравословно упражнение, когато една карета, идваща откъм Париж, зави на ъгъла и спокойно се запъти към него.

Веднага си помисли: тя е! И сърцето му пак яростно заби, също както пред вратата на гримьорната, когато чу мъжкия глас. Боже! Колко я обичаше!

Каретата се приближаваше. Той не помръдваше. Чакаше. Ако е тя, твърдо бе решил да се хвърли върху конете. Искаше на всяка цена да се разберат с Ангела на музиката.

Още няколко метра и каретата щеше да се изравни с него. Не се и съмняваше, че тя е вътре. Една жена действително се бе надвесила над прозореца.

И изведнъж луната я освети с бледа светлина.

— Кристин!

Святото име на неговата любов се изтръгна от устните и сърцето му. Не можа да го задържи. Хукна да я гони, защото името, разкъсало нощта, послужи за сигнал на конете, които бясно се понесоха напред, без той да успее да осъществи смелия си план. Стъклото се вдигна. Лицето на младата жена изчезна. А каретата, след която тичаше, бе вече малка черна точка върху белия път.

Пак извика:

— Кристин!

Отговор нямаше. Спря сред пълна тишина.

Хвърли отчаян поглед към небето, към звездите, удари с юмрук пламтящата си гръд. Какъв смисъл има да обичаш, без да си обичан?

Дълго гледа пустинния и леден път; бледата и мъртва нощ. Но по-ледено и най-мъртво бе сърцето му: то бе обикнало един ангел, а ненавиждаше една жена!

Е, Раул, как те изигра малката северна фея! Нали не е нужно да имаш свежи бузки, срамежливо чело и да се прикриваш зад розовото було на целомъдрието, за да се разхождаш в самотна нощ в луксозна карета, в компанията на тайнствен любовник? Нали двуличието и лъжата трябва да имат граници? Нали не бива да имаш ясен детски поглед, когато душата ти е на куртизанка?

Тя отмина, без да отвърне на неговия зов.

А той защо заставаше на пътя й?

С какво право я упрекваше, след като тя искаше от него единствено да я забрави?

— Махни се! Изчезни! Ти не съществуваш вече!

Прииска му се да умре, а бе на двайсет години. Прислужникът му го намери сутринта, седнал на леглото. Не се бе събличал и камериерът се изплаши да не му се е случило нещо — толкова бледо бе лицето му. Той грабна сутрешната поща. Бе познал един плик, един почерк. Кристин пишеше:

Приятелю, елате вдругиден на бала с маски в Операта. Бъдете там в полунощ, в малкия салон, зад камината на централното фоайе. Застанете прав до вратата, която води към Ротондата. Не говорете за тази среща на никого. Сложете си бяло домино и се маскирайте добре. Молете се да не Ви познаят.

Кристин