Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (6)

Глава шеста

Пристигнаха през нощта, духаше силен северозападен вятър. Когато слънцето се показа, той видя един танкер да се задава от залива — ама като се бялнал в студения въздух, такава грамада, ще речеш, небостъргач изплавал от морето. После се обърна към негъра:

— Къде, по дяволите, се намираме?

Черният се надигна да огледа.

— Няма такова нещо в тая част на Маями.

— Какво Маями бълнуваш? — сряза той негъра.

— Казах само, че такива здания няма на никой от островите край Флорида.

— Държим курс за Санд Кий.

— Значи трябва да го видим. Него или американската коса.

След малко той видя, че това е танкер, а не сграда. Не мина час и зърна фара на Санд Кий — стърчи, като че от морето изникнал, висок, тъмен и точно там, където си е бил винаги.

— Трябва да си по-уверен в себе си — каза той на негъра.

— Аз съм си уверен — каза черният. — Но както потръгна това пътуване, изпари ми се увереността.

— Кракът ти как е?

— Боли непрекъснато.

— Няма му нищо — каза мъжът. — Ще гледаш да не се замърси, слагаш му превръзки и сам ще мине.

Сега той държеше западен курс, за да се мушнат в мангровия гъсталак при Умън Кий, дето няма кой да ги види, като се срещнат с лодката.

— Ще ти мине — успокои той черния.

— Не знам. Много ме боли.

— Щом стигнем, ще се погрижа за теб — каза той. — Раната е лека, не е страшно. Стига си се тревожил.

— Да, ама е рана — каза черният. — Никога досега не са стреляли по мен. Както и да ме ударят, все е страшно.

— Просто се уплаши.

— Не, сър. Простреляха ме. Боли. Цяла нощ ме тресе.

Черният продължи да се оплаква, не се стърпя и сне превръзката да види раната.

— Остави я на мира — му каза мъжът на руля.

Черният лежеше в кубрика сред торбите — те приличаха на бутове шунка и бяха пълни с бутилки. Той се беше сврял между тях и помръднеше ли, чуваше се звук на строшено стъкло, миришеше — ромът беше олял всичко. Мъжът на руля държеше курс към Умън Кий, вече го виждаше.

— Боли — каза черният, — все повече боли.

— Съжалявам, Уесли — каза мъжът. — Но не мога да оставя руля.

— Държиш се с човека като с куче — каза черният. Започваше да се озлобява. Но на мъжа въпреки това му беше мъчно за него.

— Ще се погрижа за теб, Уесли. Сега лежи спокойно.

— Хич не те интересува какво ще стане с мен — хленчеше черният. — Не си човек, не.

— Ще направя каквото трябва. Само лежи спокойно.

— Нищо няма да направиш.

Мъжът на руля — казваше се Хари Морган — не отвърна, защото какво друго да направи, освен да го удари, а го обичаше и не можеше да го удари. Негърът не преставаше:

— Защо не спряхме, когато започнаха да стрелят?

Мъжът не отговори.

— Не струва ли животът на човека повече от един товар ром?

Мъжът беше погълнат от управлението.

— Какво толкова, спираме и ни вземат товара.

— Не е така — възрази мъжът. — Щяха да вземат и товара, и лодката, а нас да ни тикнат в затвора.

— Срещу затвора не възразявам — упорствуваше черният. — Ама да ме ранят — това не ща.

Той започваше да дразни мъжа и на мъжа започна да му дотяга да го слуша.

— Кой, по дяволите, е по-тежко ранен? — запита го той. — Ти или аз?

— Ти — съгласи се черният. — Ама на мен ми е за първи път. Не съм си правил сметката да ме стрелят. Така не сме се пазар‡или. Не искам да ме стрелят.

— Успокой се вече, Уесли. Няма да ти стане по-добре от тия приказки.

Наближаваха острова. Нагазиха в плитчините — трябваше да следва фарватера, а водата блестеше на слънцето и заслепяваше очите. Черният все се молеше, говореше безспир или бълнуваше от болки.

— Защо им трябва да пренасят стока сега? Сухият закон е отменен. За какво им е тая контрабанда? Не можеха ли да го натоварят на кораба?

Мъжът на щурвала се взираше във фарватера.

— Защо хората не са честни и почтени и не се препитават с честен труд?

Мъжът видя как водата се къдри при пясъчния нанос, преди да е видял наноса — слънцето му блестеше в очите, — и зави. Рязко завъртя щурвала с една ръка, навлязоха в канала и той бавно поведе лодката към мангровия лонгоз. Даде малко на заден и остави двата мотора на празен ход.

— Мога да хвърля котвата — каза той. — Но сам няма да мога да я изтегля.

— Аз не мога да се помръдна — промълви негърът.

— Знам, че ти е зле.

Трудно му беше да изтегли, да вдигне и хвърли малката котва, но той успя да я прехвърли през борда и отпусна доста въже, така че лодката легна на дрейф, докато мангровият клонак влезе в кубрика. Той се спусна в кубрика. Там цареше безпорядък.

Цялата нощ, след като бе превързал раната на негъра, а негърът бе превързал раната на рамото му, той следеше внимателно компаса и кормилото. Когато се развидели, зърна негъра, проснат между чувалите в средата на кубрика, но и тогава не откъсна поглед от компаса и морето, за да намери пътя към Санд Кий. Така че досега не бе имал възможност да огледа грижливо състоянието на лодката. Всичко беше в безпорядък.

Негърът лежеше сред торбите с бутилки, вдигнал крак. Дъските на кубрика бяха сцепени от осем пробойни от куршуми. Предното стъкло бе строшено. Той не знаеше колко от стоката е пострадала, имаше и кръв — или на черния, или негова. Но в състоянието, в което беше, най-неприятното бе миризмата на алкохол. Всичко се бе напоило с ром.

Сега лодката беше на завет в мангровия лонгоз, но той още усещаше вълнението, което цяла нощ ги бе люляло в открито море.

— Ще направя кафе — каза той на черния. — После ще ти сменя превръзката.

— Не ща кафе.

— Аз пък искам — отвърна Хари.

Но долу му се зави свят и той се върна на палубата.

— Май ще минем без кафе — каза той.

— Искам вода.

— Добре.

Той наля чаша вода от една дамаджана и даде на черния.

— Защо ти трябваше да бягаш, когато почнаха да стрелят?

— А те защо стрелят? — възрази мъжът.

— Искам доктор — каза черният.

— Това, дето докторът щеше да направи, вече го направих.

— Докторът ще ме излекува.

— Ще идеш на доктор — довечера, като дойде лодката.

— Не ща да чакам никаква лодка.

— Добре — каза мъжът. — Сега ще пуснем стоката на дъното.

Той започна да изхвърля през борда, но не беше работа за човек с една ръка. Торбите не тежаха повече от двадесетина килограма едната, ала щом изхвърли няколко, пак му се зави свят. Приседна в кубрика, после легна.

— Ще се погубиш — рече черният.

Мъжът лежеше спокойно на дъските, облегнал глава на една от торбите. Мангровият клонак беше заслонил кубрика и му правеше сянка. Той чуваше вятъра в листака на лонгоза и виждаше как във високото студено небе тъмнеят перестите облаци, подгонени от северняка. Кой ли ще ти излезе в тоя вятър, мислеше си той. Както е задухало, хич няма и през ум да им мине, че сме тръгнали.

— Дали ще излязат, а? — попита черният.

— Разбира се — увери го мъжът. — Защо не?

— Гледай какъв вятър.

— Търсят ни.

— Как не, в такова време! Що ме лъжеш? — мърмореше черният, устата му почти навряна в една торба.

— Спокойно, Уесли — рече мъжът.

— И той ми вика спокойно — продължи черният. — Спокойно. За какво спокойно? Спокойно, че умирам като куче ли? Ти ме навря тука. Измъкни ме сега!

— Спокойно — повтори кротко мъжът.

— Хич няма да дойдат — рече черният. — Знам, че няма. Студено ми е, казвам ти. Не издържам повече на тая болка и на тоя студ, чуваш ли?

Мъжът приседна, усетил слабост и празнота. Очите на черния го проследиха как се надигна на коляно, дясната му ръка увиснала, как я хвана с лявата и я намести между коленете си и после, като се улови за дъската, закована в планшира, се изправи и изгледа черния, дясната му ръка все тъй мушната между краката. Мислеше си, че едва сега разбира какво е болка.

— Като я държа изправена, ей така, по не боли — каза той.

— Дай да я превържем през рамо — предложи черният.

— Не ми се огъва лакътят — отвърна мъжът. — Вцепенил се е.

— Какво ще правим?

— Ще изхвърлим рома — каза мъжът. — Я опитай да прехвърлиш тия торби, дето ги достигащ, а, Уесли?

Черният понечи да хване една торба, изохка и пак легна.

— Май много те боли, а, Уесли?

— Майчице! — изстена негърът.

— Ами ако се пораздвижиш, може и да попремине, а?

— Раниха ме — каза черният. — Хич не мърдам. Ама че човек! Ранен съм, пък той вика да изхвърлям бутилки.

— Спокойно.

— А̀ си го казал още веднаж, а̀ съм пощурял.

— Спокойно — повтори мъжът, без да повишава тон.

Черният нададе вой, затършува и измъкна бруса изпод комингса^[1].

— Ще те убия — закани се той — и ще ти изтръгна сърцето.

— С бруса няма да стане — рече мъжът. — Спокойно, Уесли.

Черният зарови лице в една торба и се разрида. Мъжът продължи бавно да вдига торбите с бутилки и да ги пуска през борда.