Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (5)

Глава пета

Придържайки руля с коляно, разкопчах ризата си да погледна където ме беше ухапал мистър Синг. Здравата ме беше ухапал и му сложих йод. Седя аз на руля и си мисля дали е отровно китайското ухапване, а лодката на добър, плавен ход, порим водата и си викам — не, не може да е отровно. Такъв като мистър Синг сигурно си мие зъбите два-три пъти на ден. Китайски номера. Да му се не види и бизнесменът. Пък и може да е бил добър бизнесмен тоя китаец. Може просто да ми се е доверил. Иди, че го разбери.

Сега всичко е просто, само да не беше Еди. Дойде ли на градус, ще се разприказва. Стоя аз на щурвала, гледам го и си мисля, това неговото така и така не е живот, пък аз ще изляза на чисто. Още като го открих на борда, реших, че ще трябва да го пречукам, ама после, нали така добре потръгна всичко, не ми даваше сърце. Само че като го гледаш как е легнал, изкушава те. После си казвам — да, ама ще разваля цялата работа, защото след това ще съжалявам. Добре, но се сещам, че не ми е вписан в открития лист и ще трябва да плащам глоба, дето съм го докарал. Ха сега де!

Време има много — ще мисля. Лежа аз на курса и от време на време отпивам от бутилката, дето я донесе Еди. В нея нямаше много и като го допих, отворих единствената, дето ми беше останала, и ти казвам, хубаво си ми е на щурвала, пък и една нощ — тъкмо за път. В края на краищата излезе успешен рейс, макар че на няколко пъти тръгваше на зле.

Когато разсъмна, Еди се събуди. Каза, че се чувствува ужасно.

— Поеми малко руля — викам му. — Искам да хвърля едно око на лодката.

Отидох на кърмата и плиснах няколко кофи вода. Но палубата беше идеално чиста. Минах една четка на планшира. После изпразних оръжията и ги занесох долу на мястото им. Но револвера оставих на колана си. Долу всичко беше наред, нито миризма, нито нищо. Само дето беше плиснала вода през илюминатора на десния борд, та се понамокрила една койка. Затворих го. Никой митничар не би подушил, че на борда е имало китайци.

Видях разрешителното за отплаване и другите документи от пристанищния надзор, които, щом се качих на борда, пъхнах в мрежата под рамкираното удостоверение за капитанска правоспособност, и сега ги извадих да ги разгледам. После се качих в кубрика.

— Слушай — казах аз, — как стана така, че си в списъка на екипажа?

— Срещнах корабния агент, когато тръгваше за консулството, и му казах, че идвам с теб.

— Бог пази пияниците — казах аз, свалих револвера и го скрих долу.

После направих кафе, качих се горе и поех щурвала.

— Долу има кафе — казах на Еди.

— Братко, кафето няма да ми помогне.

Да го съжалиш наистина. Личеше, че му е зле.

Към девет часа сутринта видяхме право пред нас фара на Санд Кий. Често се разминавахме с танкери, поели срещу течението.

— След два часа пристигаме — казах аз. — Ще ти платя по четири долара на ден, все едно, че Джонсън не ни е излъгал.

— Колко взе за снощи? — попита той.

— Само шестстотин.

Не знам повярва ли ми, или не.

— Нямам ли и аз дял?

— Толкоз ти е делът, колкото ти казах. И само да науча, че си отворил уста за снощи, ще те пречукам.

— Знаеш, че няма да пропея, Хари. Не съм такъв човек.

— Спиртосал си се. Ама колкото и да си на градус, проговориш ли — край!

— Защо ми приказваш така? Не съм такъв човек.

— Такъв си, че и спиртоварна ще пресушиш — срязах го аз.

Но много-много не се тревожех, защото кой ли ще му повярва? Мистър Синг няма да се оплаче. Нито китайците, нито пък кубинчето. Защото и себе си ще натопи. Еди рано или късно ще се раздрънка, но кой вярва на пияници? Пък и може ли някой нещо да докаже? Разбира се, много повече приказки щеше да има, като видеха името на Еди в списъка на екипажа. Ей, провървя ми. Можех да кажа, че е паднал зад борда, ама щеше да има приказки. Пък и на Еди му провървя. Изобщо — късмет.

Излязохме от течението, водата престана да синее, стана прозрачно зеленикава, пред нас се издигаха крановите стрели на източните и западните кейове „Драй Рокс“, радиомачтите на Кий Уест, хотел „Ла Конча“ се извисяваше над останалите сгради, някъде димеше запалено сметище. Фарът на Санд Кий беше близко, виждаха се хангарът за яхти и малкият док при фара. Знаех, че ни остават само четиридесет минути. Хубаво ми е — връщам се и знам, че няма да съм с празен джоб през лятото.

— Какво ще кажеш да се почерпим, а, Еди?

— Ей, Хари, винаги съм знаел, че си приятел.

Същата вечер седях в дневната, пушех пура, пиех уиски с вода и слушах Грейси Алън^[1] по радиото. Момичетата бяха отишли на забава, седях си, унасях се в полудрямка и ми беше хубаво. Някой почука на пътната врата и Мария, жена ми, стана от мястото си да види кой е. Върна се и каза:

— Дошъл е онзи пияница Еди Маршал. Трябвал си му.

— Кажи му да се маха, преди да съм го изхвърлил.

Тя се върна и седна, а аз, както се бях настанил с крака, опрени на прозореца, видях Еди да крачи под уличния фенер с някакъв друг пияница — кой знае къде го беше намерил. Двамата се олюляваха, а сенките им под светлината на уличната лампа се люлееха още повече.

— Горките пияници — рече Мария. — Мъчно ми е за тях.

— Той е щастлив пияница.

— Няма щастливи пияници — рече Мария. — Сам го знаеш, Хари.

— Няма — казах аз, — май че няма.