Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (1)

Глава първа

Да знаете каква е Хавана в ранна утрин, когато скитниците още спят покрай стените и дори фургоните с лед за баровете още не са се задали. Е добре, вървим ние от пристанището през площада към „Перлата на Сан Франциско“ да пием кафе, а на площада само един просяк — събудил се и пие от чешмата. Но когато влязохме в кафенето и седнахме, ония тримата ни чакат.

Щом седнахме, единият се приближи.

— Е? — вика той.

— Не мога — казвам му аз. — Искам да ви услужа, но казах ви снощи — не мога.

— Сам определете цената.

— Не е там работата. Не мога. Това е.

Другите двама се бяха приближили и гледаха огорчени. Хубави момчета. Да можех да им услужа, ама на̀.

— По хиляда на глава — рече онзи, дето говореше добре английски.

— Не ме измъчвайте — отвърнах му. — Истината е, че не мога.

— Един ден, когато нещата се променят, това ще значи много нещо за вас.

— Зная. Аз съм за вас. Но не мога.

— Защо?

— С лодката си вадя хляба. Загубя ли я, губя си хляба.

— С парите ще си купите друга.

— Не и в затвора.

Явно ме бяха взели за човек, дето трябва да го убеждаваш, защото онзи продължи:

— Ще получите три хиляди долара, а те ще ви свършат добра работа после. Ясно ви е, че това, дето е сега, няма да трае много.

— Чуйте — казах аз, — не ме интересува кой е президент тук. Но в Щатите не пренасям нищо, дето може да говори.

— Искаш да кажеш, че ще се разприказваме? — намеси се единият, дето още не се беше обаждал. Беше ядосан.

— Казах: нищо, дето може да говори.

— Да не ни мислиш за lenguas largas?

— Не.

— Знаеш ли какво е lengua larga?

— Да. Човек с дълъг език.

— А знаеш ли как постъпваме с тях?

— Недей да се ежиш — казах аз. — Вие сте тия, дето искате. Аз нищо не съм ви предлагал.

— Затваряй си устата, Панчо — сопна се на ядосания онзи, който беше говорил преди.

— Той каза, че сме щели да се раздрънкаме — рече Панчо.

— Слушайте — прекъснах ги аз, — казах ви, че не пренасям нищо, дето може да говори. Кашоните с ром не могат да говорят. Дамаджаните не могат да говорят. Има и други неща, дето не могат да говорят. Но хората могат.

— Китайците могат ли да говорят? — клъвна ме Панчо.

— Могат, ама не им разбирам — отвърнах му аз.

— Значи не щеш, а?

— Вече ви казах снощи: не мога.

— А ти няма ли да се разприказваш? — заяждаше се Панчо.

Беше ме разбрал криво и от това злобееше. Сигурно и защото го бях разочаровал. Изобщо не му отговорих.

— А ти не си lengua larga, така ли излиза? — не мирясваше той.

— Мисля, че не.

— И какво? Заплашваш ли?

— Слушай — рекох му аз, — я недей да ми се ежиш толкова рано сутрин. Сигурно си голям главорез. Не съм си пил кафето още.

— Значи смяташ, че съм главорез, а?

— Нищо не смятам — отвърнах аз. — И пет пари не давам. Не можеш ли да говориш по работа, без да беснееш?

— Сега съм бесен — каза той. — И ми се ще да те убия.

— До гуша ми дойде — рекох аз. — Говори по-малко.

— Оставѝ го, Панчо — обади се първият. После се обърна към мен: — Много съжалявам. Надявах се да ни вземете.

— И аз съжалявам. Но не мога.

Гледах ги как се отправят към вратата тримата. Хубави момчета бяха и добре облечени — без шапки, а джобовете им май бяха тъпкани с пари. Поне като ги слушаш как говорят, и то на такъв английски, с какъвто си служат богатите кубинци.

Двамата трябва да бяха братя, а третият, Панчо, беше малко по-висок, също хубаво момче. Един такъв строен, добре облечен, с лъскава коса. Едва ли беше толкова зъл, колкото излизаше, като го слушаш. Сигурно не му издържаха нервите.

Тъкмо излязоха и свиха вдясно, видях как един автомобил с вдигнат гюрук се задава откъм площада и се изравнява с тях. Пръсна се стъклото на витрината и куршумът се заби между редицата бутилки вдясно. Разнесоха се още изстрели — дан-дан-дан — и подредените край стената бутилки станаха на парчета.

Скочих зад стойката на бара вляво, та да надзърна какво става. Колата беше спряла и до нея бяха приклекнали двама мъже — единият с автомат „Томпсън“, другият с ловна пушка със срязани цеви. Тоя с томпсъна беше чернилка. Другият — с бял шофьорски комбинезон.

Едно от момчетата се беше свлякло по очи на тротоара, точно пред строшената витрина. Другите двама бяха зад фургона за лед с надпис „Пиво Тропикана“, спрял пред входа на съседния бар „Кунард“. Единият кон на фургона за лед лежеше на земята и риташе, както си беше с хамута, другият неистово мяташе глава.

Едно от момчетата стреля иззад фургона и куршумът рикошира на тротоара. Негърът с томпсъна залепи лице за земята — аха да пробие паважа, — даде един откос нагоре към задницата на фургона и, разбира се, свали единия. Той се пльосна до тротоара с глава на бордюра и остана да лежи там, закри глава с ръце, а шофьорът стреля с ловната пушка, докато негърът зареждаше нов дисков пълнител, но му беше далеч. Сачмите се посипаха по тротоара като сребърна градушка.

Другият изтегли за краката ранения зад прикритието на фургона, а негърът пак заби лице в паважа, за да даде нов откос. Тогава видях как моят приятел Панчо обхожда фургона да се прикрие зад коня, който беше на крака. Показа се иззад коня, лицето му бяло като мръсен чаршаф, и застреля шофьора с тежкия си пистолет „Люгер“, стиснал го с две ръце за устойчивост. После, без да се спира, стреля срещу негъра — два пъти над главата му, третия — ниско.

Проби гума — видях как въздухът засвистя, вдигна прах от улицата и когато Панчо беше вече на десетина крачки от негъра, онзи го уцели в корема със своя томпсън, изглежда, с последния си патрон, защото видях, че хвърли автомата на земята, а приятелчето Панчо седна тежко и политна напред. Още стискаше люгера и се мъчеше да се изправи, ама не можеше да си вдигне главата и тогава черният взе ловната пушка от земята до колелото, където беше паднал шофьорът и пръсна черепа на Панчо. Страхотен негър!

Гаврътнах от първото отворено шише, което ми попадна — и досега не зная какво пих. Цялата история никак не ми хареса. Както бях зад бара, промъкнах се през кухнята в задния двор и излязох на улицата. Заобиколих отдалеч площада, без изобщо да се обръщам да погледна тълпата, която бързо се натрупваше пред кафенето, минах през входа на пристанището, излязох на кея и се качих в лодката.

Онзи тип, дето ни беше наел, чакаше там. Разказах му какво стана.

— Къде е Еди? — запита ме Джонсън, работодателят ни.

— След престрелката никакъв не съм го виждал.

— Да не е ранен, а?

— Глупости. Нали ви казах, че всички куршуми, които влязоха в кафенето, отидоха във витрината. Това беше, когато колата приближаваше зад тях. Когато застреляха първото момче точно пред витрината. Влизаха под ъгъл, ей така…

— Много си сигурен — рече той.

— Гледах — отвърнах аз.

И тогава, като вдигнах очи, видях Еди да върви по кея. Изглеждаше по-дълъг и по-отпуснат от всякога. Вървеше като разглобен.

— Ето го.

Еди изглеждаше зле. Не че някога е изглеждал добре рано сутрин, но сега имаше наистина лош вид.

— Къде беше? — попитах го аз.

— На пода.

— Видя ли нещо? — запита го Джонсън.

— Не говорете за това, мистър Джонсън — му рече Еди. — Става ми лошо само като си помисля за него.

— Добре ще е да пийнеш нещо — предложи Джонсън. После се обърна към мен: — Е, ще тръгваме ли?

— Както кажете.

— Какъв ще бъде денят?

— Горе-долу като вчерашния. Може и по-добър.

— Хайде тогава.

— Добре, само да донесат стръвта.

Три седмици, откакто водехме тая птица на риболов по Гълфстрийма, а не бях видял ни цент от него, освен стоте долара, които ми даде, преди да отплаваме за Куба, да платя на консула, също за разрешително, храна и гориво. Риболовните принадлежности пак от мен, бяхме се разбрали за тридесет и пет долара на ден. Спеше в хотела и всяка сутрин идваше на пристанището. Еди ми беше намерил тоя клиент, затова трябваше да взема и него. Давах му по четири долара на ден.

— Ще трябва да заредим — казах аз на Джонсън.

— Добре.

— Но за това ще ми трябват пари.

— Колко?

— Двадесет и осем цента галонът. Трябват ни четиридесет галона. Това прави единадесет долара и двадесет цента.

Той извади петнадесет долара.

— Съгласен ли сте да мина остатъка от парите за бира и лед? — попитах го аз.

— Добре — съгласи се той. — Приспадни от сумата, която дължа.

Мислех си, че три седмици са доста време да го возя, без да ми плаща, но щом има пари, все едно. Трябваше да ми плаща поне на седмица. Но някои съм возил така по месец и пак съм си получавал парите. Сам си бях виновен, но отначало бях доволен, че имам клиент. Чак през последните няколко дни започна да ме изнервя, но гледах да си мълча, за да не го настроя против себе си. Ако накрая си плати честно, колкото по-дълго време се задържи, толкова по-добре за мен.

— Бутилка бира? — предложи ми той, като отваряше сандъка с бирата.

— Не, благодаря.

Тъкмо тогава по кея се зададе негърът със стръвта и казах на Еди да отшвартова. Негърът се качи на борда със стръвта, ние поехме към изхода на пристанището, негърът взе две скумрии, прокара куката през устата им, извади върха през едната страна на крилете, мушна го през другата страна и намота повода така, че стръвта да не се откъсне и да е плътно по стъблото на куката, и със затворена уста, че да се влачи плавно, без да се върти.

Той беше истински черен негър, сръчен и тъжен, с амулет от сини мъниста на шията под ризата и стара сламена шапка. Любимото му занимание на лодката беше да спи и чете вестници. Но иначе беше пъргав и умееше да поставя стръвта.

— Капитане, ти можеш ли да нагласяваш стръвта като него? — попита ме Джонсън.

— Да, сър.

— И защо ти е тогава този негър?

— Като налетим на някоя голяма риба, ще видите — отговорих аз.

— Какво ще видя?

— Негърът ще се справи по-бързо от мен.

— Еди не може ли?

— Не, сър.

— Според мен излишни разноски.

Негърът получаваше от него един долар дневно и нощите му бяха безкрайна румба. Виждах, че вече му се доспива.

— Нужен е — настоях аз.

Подминахме мауните пред Кабаняс, с които извозваха улова на буксир, а също рибарските лодки на дрейф, с които вадеха риба от скалистото дъно към форт Моро, и насочих лодката натам, където се открояваше тъмната линия на залива. Еди извади двете големи блесни, а негърът постави стръв и на трите въдици.

Течението стигаше почти до плитчините и като го наближихме, водата биеше на виолетово и правеше въртопи. Полъхна източен ветрец и вдигнахме ято хвърчащи риби, от ония големите чернокрилки, дето излитат като Линдберг на кинопрегледа, когато прекосява Атлантика.

Големите хвърчащи риби са най-добрият знак. Докъдето ти поглед стига, все тия жълтеникави водорасли като повехнали туфи, което означава, че главното течение е в дълбочина, а пред нас се виеха птици над пасаж дребен тон. Виждахме как тончетата подскачат — и все дребни, около килограм.

— Вече можете — казах аз на Джонсън.

Той се препаса с ремъците и пусна зад борда голямата въдица с макара „Харди“: петстотин метра корда номер тридесет и шест. Погледнах назад и видях, че стръвта му се носи добре, леко се полюшва по вълните, а двете блесни изскачат и пак се гмурват. Движехме се с подходяща скорост и аз насочих лодката право към течението.

— Опрете петата на пръта в гнездото под столчето — казах му аз. — Така по̀ няма да ви тежи. Освободете кордата, че да пусне влакно, като дръпне. Ако налапа на натегната контра, ще ви издърпа през борда.

Всеки ден трябваше да му го напомням, но не се дразнех. От петдесет души ще се намери един, дето да разбира от риболов. Той пък ще излезе всезнайко и ще иска по-тънко влакно, дето няма да издържи.

— Какъв ден се очертава? — поиска да знае той.

— От хубав по-хубав — уверих го аз. Беше си самата истина.

Дадох щурвала на негъра, казах му да държи все на изток по края на течението и се върнах при Джонсън, който седеше и гледаше как стръвта се люлее върху вълните.

— Да пусна ли още една въдица? — попитах аз.

— Няма нужда — спря ме той. — Искам сам да я засека, сам да я изтегля.

— Добре — рекох аз. — Ако искате. Еди само ще я пусне, а дръпне ли — дава я на вас сам да засечете.

— Не, предпочитам да има само една въдица във водата.

— Добре.

Негърът държеше курс навътре, проследих погледа му и видях, че е забелязал ято хвърчащи риби пред нас, малко встрани на течението. Погледах назад и видях Хавана, красиво огряна от слънцето, а от пристанището зад Моро излизаше параход.

— Мисля, че днес все ще ви се удаде да се преборите с някоя, мистър Джонсън — насърчих го аз.

— Крайно време е. Колко дни, откакто излизаме?

— Днес стават три седмици.

— За риболов е много време.

— Тя е особена риба — казах аз. — Като няма — няма. А излезе ли — колкото щеш. По това време винаги идва. Ако сега не се появи, въобще няма да дойде. Луната е благоприятна, течението е наред и се надига хубав бриз.

— Първия път, като излязохме, имаше от по дребните.

— Да — потвърдих аз, — нали ви казах. Дребни, после още, но все по-нарядко, после нищо и тогава идват големите.

— Вие, капитаните на наемни яхти, все тая песен си пеете. Или ще е много рано, или много късно. Я вятърът не бил подходящ, я пък луната не била благоприятна. Но парите си ги вземате.

— Това му е лошото — обясних аз, — че наистина е или много рано, или много късно, пък много често и вятърът е неблагоприятен. А зададе ли се ден, дето е тъкмо за риболов, стоиш си на брега без клиенти.

— Но каза, че днес няма да е празен ден, нали?

— На мен вече доста ми се струпа за днес — отвърнах аз. — Бас държа обаче, че и вие няма да скучаете.

— Дано — каза той.

Приготвихме се за чакане. Еди отиде към носа и се изтегна. Аз стоях прав и гледах няма ли да се мерне опашка. Поглеждах и към негъра — главата му клюмаше. Какви ли ги вършеше нощем!

— Ще ми подадеш ли бутилка бира, капитане? — обърна се към мен Джонсън.

— Да, сър — бръкнах аз в леда да му извадя една по-студена бира.

— Ти не искаш ли?

— Не, сър. Ще изчакам до довечера.

Отворих бутилката и тъкмо му я подавах, когато зърнах един голям тъмен марлин, а мечът му по-дълъг от ръката ти: разпори водата, подаде се и се нахвърли на скумриите. Дебел като дънер.

— Отпуснете въжето! — креснах аз.

— Още не я е налапал — рече Джонсън.

— Тогава изчакайте.

Беше изплувал от дълбокото и не видя стръвта.

— Бъдете готов да му пуснете въже, щом я докопа.

Тогава го видях как се устремява нагоре зад нас, разперил плавници като виолетови криле, с виолетови ивици по кафявото тяло. После изплува като подводница, гръбната му перка се подаде и запори водата. Заплува зад стръвта, мечът цял над водата, сякаш го размахваше.

— Оставете го хубаво да я налапа — обадих се аз.

Джонсън освободи макарата, тя се завъртя, едрият марлин се изви, гмурна се — виждах го целия, блеснал като сребро, когато полегна ребром и заплува бързо към брега.

— Запънете контрата — казах аз. — Но не много.

Той я попристегна.

— Не много — повторих аз. Видях, че въжето се изпъва.

— Сега рязко законтряте. Той непременно ще скочи.

Джонсън запъна контрата и пак улови пръта.

— Рязко! — казах аз. — Да се забие! Пет-шест пъти!

Той законтри още два пъти, прътът се огъна, макарата заскърца и — хоп! — марлинът скочи, блесна като сребро на слънцето и се гмурна с такъв плясък, сякаш кон се е хвърлил от скала в морето.

— Отпуснете — казах аз.

— Избяга! — съобщи Джонсън.

— Как не! Освободете докрай контрата!

Видях как въжето се отпуска; когато отново скочи, марлинът беше зад нас и плуваше навътре в морето. След малко пак се показа — водата под него закипя — и видях, че куката се е забила косо в устата му. Ивиците по тялото му ясно личаха. Беше чудесен марлин, блеснал като сребро, на морави черти и дебел като дънер.

— Избяга — рече Джонсън.

Връвта увисна.

— Обери въжето — наредих му аз. — Куката се е забила здраво. След това креснах на негъра: — Пълен напред!

Тогава марлинът скочи, после пак и пак — изпънат като греда, литваше цял право към нас, вдигайки фонтани от пръски, когато падаше във водата. Въжето се опна и видях, че марлинът се отправя отново към брега — явно завиваше.

— Сега ще се опита да ни избяга — предупредих аз. — Понесѐ ли се — гоним го. Не натягайте. Имаме достатъчно въже.

Едрият марлин пое на северозапад като всяка голяма риба, и как само пое! Скок — плясък, скок — плясък, лети по вълните като скутер. Завихме след него и го гонихме около четвърт миля. Държах щурвала и не преставах да крещя на Джонсън да не натяга въжето, но и да не го оставя необрано. Изведнъж видях, че прътът подскочи и въжето се отпусна. Който не разбира, няма да познае, защото въжето и без това прави коремче във водата. Но аз знаех.

— Избяга — обясних му аз.

Рибата продължаваше да се отдалечава на скокове, докато я изгубихме от очи. Хубав марлин беше наистина.

— Но аз усещам, че още тегли — недоумяваше Джонсън.

— Това е тежестта на въжето.

— Едва го навивам. Може да е умрял.

— Виж го! Още скача.

На половин миля от нас марлинът продължаваше да хвърля фонтани от пръски.

Проверих контрата на макарата. Беше я затегнал докрай. Въжето не можеше да се изтегля. Как нямаше да се скъса!

— Колко пъти ви казах да запъвате леко!

— Но той изтегляше още и още въже.

— Е?

— Затова я запънах.

— Слушайте — казах му аз, — закачи ли се риба на куката, ако не отпускате въже, ще го скъса. Няма въже, дето да удържи риба марлин. Затова тегли ли — отпускате. Контрата да запъва едва-едва. Рибарите, дето това им е занаятът, дори с въже за харпун не могат да ги удържат. Работата е да подгониш рибата с моторницата, за да не се изниже цялото въже, като почне да бяга. Спре ли да бяга, забива надолу и чак тогава запъваш контрата, та да я придърпаш обратно.

— Значи, ако не се беше скъсало въжето, щях да го уловя?

— Възможно е.

— Но той не можеше да продължава все така, на подскоци.

— Марлинът може още много други неща. Като свърши гонитбата, чак тогава почва борбата.

— Добре, хайде да опитаме пак.

— Първо ще трябва да навиете въжето.

Закачихме рибата, изпуснахме я, а Еди все спеше. Сега дойде на кърмата.

— Какво има? — осведоми се той.

В годините, преди да се пропие, Еди беше добър моряк, но вече не го биваше. Гледах го — изправил се пред мен, висок, с хлътнали страни и отворена уста, очите му гурелясали, косата изрусяла от слънцето. Знаех, че се е събудил, защото умира от жажда.

— По-добре пий една бира — казах му аз.

Той извади една бутилка от сандъка с лед и я изпи.

— Сега, мистър Джонсън, мисля да си доспя — каза той. — Благодаря за бирата, сър.

Такъв си е Еди. Ще уловим ли риба, няма ли — все му е едно.

По пладне закачихме друг марлин, но и той избяга. Когато се отскубна, куката с въжето отскочи на десетина метра във въздуха.

— Сега пък какво сбърках? — учуди се Джонсън.

— Нищо — казах аз. — Рибата просто се изскубна.

— Ех, мистър Джонсън, мистър Джонсън — обади се Еди, който се бе събудил за втора бира, — никак не ви върви. Може пък да ви върви с жените. Мистър Джонсън, я кажете къде ще отидем довечера.

После се върна да си легне.

Към четири следобед, тъкмо се връщаме покрай брега срещу течението, а то като воденичен улей, слънцето в гърба ни, и най-големият черен марлин, който съм виждал, налапа въдицата на Джонсън. Бяхме уловили четири тончета на чипарѝ и едно от тях негърът постави на куката за стръв. Тегнеше малко надълбоко, но пък припляскваше добре в дирята ни.

Джонсън откачи коланите от макарата, за да сложи пръта на колене, защото му бяха отмалели ръцете да го държи все изправен. Понеже се беше уморил да дърпа срещу напора — нали голямата стръв оказваше по-силно съпротивление във водата, — беше ме издебнал да завинти контрата, когато не гледам. Не бях разбрал кога. Неприятно ми беше да го гледам как държи пръта, но ми бе омръзнало все да му правя забележки. Пък и нали го беше измъкнал от гнездото, въжето щеше да се развие, така че нямаше опасност. Само че разпасана работа.

Аз бях на щурвала, водех лодката покрай течението срещу старата циментова фабрика, където има дънна яма досами брега, и там, дето върти, винаги гъмжи от дребна риба. Изведнъж плисна като от дълбоководен взрив, видях меча, окото, зейналата долна челюст и голямата моравочерна глава на черен марлин. Цялата му гръбна перка се подаде, направо колкото корабно ветрило, показа се и сърповидната опашка, когато той се нахвърли на тончето. Мечът му беше дебел като бейзболна бухалка и се вирна нагоре, щом той налапа стръвта и запори океана. Беше моравочерен, а окото му — като супена чиния. Едър. Да го хванеш, ще има четири-петстотин килограма.

Отворих уста да извикам на Джонсън да му пусне въже, но докато го изрека, видях как той се издига във въздуха, все едно, че под стола му има пневматичен крик, после прътът се изви като лък, с дебелия си край се заби в корема му и всичко излетя зад борда.

Джонсън беше затегнал контрата и когато рибата налетя, изтръгна го от столчето и той не можа да задържи ни прът, ни макара. Докато седеше, бе прехвърлил пръта през скута си и затиснал основата му с единия си крак. Ако не беше свалил коланите, и той щеше да литне зад борда.

Спрях двигателя и се върнах на кърмата. Джонсън седеше и се държеше за корема, където го беше ударила основата на пръта.

— Смятам, че за днес стига — казах аз.

— Какво беше това? — недоумяваше той.

— Черен марлин — отговорих аз.

— Как стана?

— Сам ще си отговорите. За макарата съм дал двеста и петдесет долара. Сега струва повече. За пръта — четиридесет и пет долара. И още към петстотин метра въже номер тридесет и шест.

В този миг Еди го тупна по рамото.

— Мистър Джонсън — вика му той, — нямате късмет, и това си е. Да ви кажа, такова нещо през живота си не съм виждал.

— Млъквай, пиянде такова — срязах го аз.

— Казвам ви, мистър Джонсън — продължи Еди, — това е най-невероятното нещо, което съм виждал.

— Какво щях да правя, ако ме беше повлякла такава риба? — тюхкаше се Джонсън.

— Нали искахте единоборство. — Бях станал зъл, но имаше защо.

— Много са големи — каза Джонсън. — Че то ще е цяло наказание.

— Слушайте — казах аз, — риба като тази ще ви убие.

— Нали ги ловят.

— Ония, дето знаят как. Но не мислете, че го правят безнаказано.

— Виждал съм снимка на момиче, което хванало марлин.

— Може — казах аз, — защо не. Рибата глътва стръвта, изтръгват й стомаха, тя излиза на повърхността и умира. Аз говоря за това да я уловиш, когато куката се е забила в устата й.

— Е, добре — рече Джонсън, — много са големи тия риби. Що за удоволствие и отде-накъде ще се занимавам с тях?

— Правилно, мистър Джонсън — обади се Еди. — Щом не е удоволствие, откъде-накъде? Ето, това вече е приказка. Щом не ви е приятно, тогава защо?

Още не бях дошъл на себе си от тая риба и загубата на пръта и макарата, затова не можех да ги слушам. Казах на негъра да свърне към форт Моро. Не им говорех, а те така си и седяха — Еди на единия стол с бутилка бира в ръка, Джонсън на другия.

— Капитане — обърна се той след малко към мене, — може ли едно уиски със сода?

Приготвих му го мълчешком, после налях и на себе си, почти чисто. Мислех си — гледай го тоя Джонсън, петнадесет дни излиза на риболов, накрая закачва риба, дето някой истински рибар година от живота си ще даде да я улови, изпуска я, оставя ме без въдица и си седи доволен, глупакът му с глупак, че и се налива с тоя пияница.

Когато стъпихме на кея и негърът щръкна в очакване, аз го запитах:

— А утре?

— Едва ли — каза Джонсън. — Риболов като този започна да ми омръзва.

— Ще платите ли на негъра?

— Колко му дължа?

— Един долар. Ако искате, може да му дадете и бакшиш.

Джонсън му даде един долар и две монети по двадесет кубински цента.

— Това пък за какво е? — попита ме негърът, показвайки монетите.

— Бакшиш — казах му аз на испански. — Приключихме. Това ти го дава отгоре.

— Утре да не идвам?

— Не.

Прибира си негърът кълбото за връзване на стръв и черните очила, слага си сламената шапка и си тръгва, без едно довиждане да каже. Беше от тези негри, дето пет пари не дават за нас.

— Кога искате да си оправим сметките, мистър Джонсън? — запитах го аз.

— Ще отида в банката утре сутринта. Сметката ще уредим следобед.

— Знаете ли за колко дни?

— Петнадесет.

— Не, днес беше шестнадесетият ден и като прибавим един за отиване и връщане, прави точно осемнадесет. Освен това прътът, макарата и въжето от днес.

— Ти си носиш риска за принадлежностите.

— Не, сър. Когато вие ги изтървате в морето, не.

— Нали всеки ден ти плащам наем и за тях? Значи рискът си е твой.

— Не, сър — обясних аз. — Ако рибата беше отнесла въжето не по моя вина, щеше да е друга работа. Но вие сам изтървахте всичко поради небрежност.

— Рибата ми ги изтръгна от ръцете.

— Защо бяхте затегнали контрата и не държахте пръта опрян в гнездото?

— Отде-накъде ще ми искаш пари за това?

— Ако вземете под наем кола и я хвърлите в някоя пропаст, не трябва ли да я платите?

— Ако съм в нея, не — отсече Джонсън.

— Хубаво го казахте, мистър Джонсън — възхити се Еди. — Не се ли сещаш, капитане? Ако е бил в колата, няма да е жив. Значи няма да плаща. Добре го каза.

Не обърнах внимание на пияницата.

— Дължите ми двеста деветдесет и пет долара за пръта, въжето и макарата — казах на Джонсън.

— Не е справедливо — възрази той, — но щом си рекъл, ще разделим сумата наполовина.

— За да купя нова въдица, сега ми трябват поне триста и шестдесет долара. Не ви вземам пари за въжето. Такава риба може да ви отмъкне цялото въже и вие да нямате никаква вина. Да беше тука някой друг, а не тоя пияница, щеше да ви каже, че сметката е съвсем честна. Знам, вижда ви се много, ама и въдицата много ми струва. За такъв риболов ми трябва от всичко най-доброто.

— Мистър Джонсън, тоя вика, че съм бил пияница. Може и да съм. Но ви казвам, че е прав. Прав е и не ви иска скъпо — каза Еди.

— Добре, няма да се караме повече — съгласи се най-сетне Джонсън. — Ще ви платя, макар че не ме убедихте. Значи осемнадесет дни по тридесет и пет долара плюс още двеста деветдесет и пет.

— Дадохте ми сто — казах аз. — Ще ви представя списък какви разходи съм направил и ще приспадна неупотребените продукти. Вашите разходи за провизии също ще ги приспаднем.

— Така е справедливо — рече Джонсън.

— Слушайте, мистър Джонсън — каза Еди, — да знаехте как скубят тука чужденците, щяхте да видите, че той ви иска съвсем умерено. Умерено не, ами направо евтино. Капитанът се отнася с вас, все едно, че сте му родна майка.

— Утре ще ида в банката и ще дойда при вас следобед. Вдругиден отплавам.

— Можете да се върнете с нас и да спестите парите за билета.

— Не — рече той, — с корабния рейс ще спестя време.

— Е — казах аз, — сега ще се почерпим ли?

— Отлично, — съгласи се Джонсън. — Обидени няма, нали?

— Не, сър — отвърнах аз.

И така, настанихме се на кърмата с по чаша уиски в ръка.

На другия ден работих на лодката цялата сутрин — имах да сменям картерното масло и сума други дреболии. После отидох в града, да хапна в един китайски ресторант, дето ти дават цял обяд за четиридесет цента. Накупих и разни подаръци, да ги нося на жена ми и трите дъщери. Нали знаете, парфюм, две ветрила и три от ония големите гребени. Щом свърших тая работа, отбих се при Донован, пих една бира, поговорихме си с него и тръгнах обратно към док „Сан Франциско“, спирайки тук-там за по една бира. Почерпих Франки в бар „Кунард“ и се качих на лодката в много добро настроение. Имах в джоба си само четиридесет цента. Франки се качи с мен и докато чакахме Джонсън, изпихме няколко студени бири от сандъка с лед.

Еди не се беше мяркал нито снощи, нито днес, но знаех, че свърши ли му кредитът, ще довтаса. Донован ми каза, че снощи по някое време Еди се черпил с Джонсън на вересия. Продължавахме да чакаме Джонсън. Почнах да се питам защо го няма никакъв. Бях поръчал на пристанището да му кажат да се качи на лодката и да ме чака, ако дойде преди мен, но ми казаха, че не бил идвал. Все пак, мислех си, пил е до късно снощи и сигурно е спал до обед. Банките бяха отворени до три и половина следобед. Към пет часа видяхме как самолетът излетя и скоро увереността ми се изпари и здравата се разтревожих.

В шест часа изпратих Франки до хотела да провери дали Джонсън е там. Допусках, че може пак да е забил нанякъде или пък още е в леглото и не може да се оправи от снощи. Ставаше късно, а аз чаках ли, чаках. Тревожех се много, защото ми дължеше осемстотин двадесет и пет долара.

След половин час и нещо се зададе Франки. Вървеше бързо и клатеше глава.

— Заминал със самолета — съобщи той.

Добре се наредих. Консулството е вече затворено. Имам само четиридесет цента, а самолетът е вече в Маями. Дори една телеграма не мога да изпратя. На̀ ти сега един мистър Джонсън! Ама аз си бях виновен. Трябваше да се досетя.

— Е — казах на Франки, — станалото станало, ами да пием по една студена бира. Мистър Джонсън ги е купувал.

Бяха останали само още три бири „Тропикана“.

Франки беше огорчен не по-малко от мен. Не знам защо, но така изглеждаше. Все ме потупваше по гърба и клатеше глава.

Това е положението. Фалирах. Загубих петстотин и тридесет долара наем, а за въдица ми трябваха още триста и петдесет най-малко. Как ли ще се зарадват някои от пристанищните плъхове. Ония бараби, кончосите^[1], ще злорадствуват. А като си помисля, че вчера отказах три хиляди долара, за да откарам ония тримата до островите край Флорида. Дори не и до островите — просто да ги измъкна от Куба.

Добре, ами сега какво да правя? Контрабанден товар не мога да взема — нямам пари да го купя, пък и алкохолът вече не е доходна работа. Градът е залян от него, всеки предлага, никой не купува. Ама човек да не съм, ако се върна вкъщи без пукната пара, та да гладувам цяло лято. Нали имам и семейство. Разрешителното за излизане от пристанището го платих на идване. Корабните агенти обикновено първо си получават парите и тогава ти уреждат документите. Дявол да го вземе, нямах пари дори за гориво. Ама че положение! На̀ ти сега един мистър Джонсън!

— Трябва да превозя нещо, Франки — казах аз. — Трябва да изкарам малко пари.

— Ще уредим работата — рече Франки.

Той се навърташе около пристанището, работеше каквото му падне, недочуваше и се напиваше всяка вечер. Но не познавах човек, по-предан от него и с по-добро сърце. Знаех го от времето, когато започнах тези рейсове. Много пъти ми е помагал да намеря товар. После, когато престанах да превозвам забранена стока и взех да давам лодката под наем за улов на риба-меч край Куба, често го виждах по пристанището и в кафенетата. Изглежда глуповат и обикновено се усмихва, вместо да говори, но то е, защото недочува.

— Ще прекараш ли каквото и да е?

— Разбира се — казах аз. — Сега не мога да избирам.

— Каквото падне?

— Да.

— Ще потърся нещо — каза Франки. — Къде ще бъдеш?

— В „Перлата“. Трябва да хапна.

В „Перлата“ можеш да се нахраниш доста добре за двадесет и пет цента. Всичко е по десет цента, а супата е пет. Франки ме изпрати дотам, аз влязох, а той продължи. Преди да се разделим, ми стисна ръката и пак ме потупа по рамото.

— Не се тревожи — каза той. — Франки е насреща. При Франки — много политика. Много бизнес. Много пиене. Малко пари. Но много приятелство.

— Довиждане, Франки — рекох аз. — И ти не се тревожи, приятелче.