Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1969 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 12гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Любен Дилов. Тежестта на скафандъра
Фантастичен роман. Трето издание
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Библиотека „Галактика“, №43
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Редактор: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактори: Пламен Антонов, Асен Младенов
Коректор: Паунка Камбурова
Българска, III издание
Дадена за набор на 27.XII.1982 г. Подписана за печат на 6.IV.1983 г.
Излязла от печат месец април 1983 г. Формат 32/70×100 Изд. №1610 Цена 1,50 лв.
Печ. коли 17,50. Изд. коли 11,33. УИК 11,21. Тираж 50 103
Страници: 280. ЕКП 95362 21231 5606–18–83
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Б–31
© Любен Дилов, 1983
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1983
c/o Jusautor, Sofia
История
- —Добавяне
- —Редактирано според книжното издание от Mandor. Добавена е оригиналната анотация; предговорът е изнесен като отделно произведение.
- —Преместване на анотацията от произведението към книгата.
Смея да се надявам, че никой не ще се отнесе към тази измислица по-сериозно, отколкото се отнасям към нея самият аз; но тя може да послужи за своего рода алегория, която ще ни помогне да се подготвим за възприемане на не по-малко изненадващи и много по-сложни истини.
Деветопръстата ръка
Координаторът обърна глава към мене предпазливо, но без боязън. Навярно само се пазеше да не смути работата на апаратурата. Лицето му беше спокойно с онова негово спокойствие, което приличаше на постоянното, равно и ненатрапчиво светене на индикаторите, когато отчитат в границите на нормалното. Направих му знак да мълчи, защото тъкмо сравнявах картината на ензимните осцилации с данните от последния преглед.
— Усмихваш се, докторе! — рече той.
— Защо не? — отвърнах аз и разширих усмивката си, сякаш завъртях копче на усилвател.
— От една седмица не съм виждал усмивка около себе си.
Помислих, че може би това именно е нарушило биохимичния ритъм в клетките му, но електронният диагностик едва ли щеше да направи такъв извод. Изключих го и запитах с небрежна деловитост:
— Какво сънува?
— Какво може да сънува човек, глупости разни! — измърмори той, навличайки ризата си. Нетърпението като че ли не идеше от неговия суров и мъжествен глас, а от пластичния танц на великолепните мускули, които се разиграха при движението на ръцете му. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай! Нямам време за дълги прегледи.
— Един координатор трябва винаги да бъде по-дълго преглеждан. Та… какво сънувахме този път?
На тоя космически кораб само аз имах удоволствието да виждам първия астропилот и координатор на експедицията смутен. И то всяка сутрин. Защото всяка сутрин му задавах същия въпрос, както го задавах и на останалите членове на екипажа.
— Казах ти: глупости! Някакъв човек, но не беше и човек, някакво същество, много едро и много силно, беше в скафандър, един особен скафандър, такъв не съм виждал. Аз спях и то ме дърпаше за крака. Събудих се и то ми казва: хайде да се преборим. Малко се уплаших, най-вече от скафандъра му, но се хванахме да се борим… Е, борихме се значи и… — Фосфорният цвят на спокойствието му едва забележимо потъмня, стана розов някъде към ушите. — И после изведнъж се оказа някаква жена…
— И не беше в скафандър — вметнах аз, издевателствувайки.
— И… после нещо пак ме дръпна за крака, обръщам се, пак същото същество, в скафандъра, а жената я нямаше, и пак казва да се борим, и аз пак скочих, и то протегна ръка към мене и гледам — ръката му влиза в гърдите ми, в сърцето, влиза като нож. Не ме заболя, но се уплаших и се събудих. — Той си пое дъх и с облекчение изрече: — Това е. Както виждаш, съвсем нормален сън за ситуацията, в която се намираме.
— Точно така! — потвърдих аз. — Един въпрос още: ти наистина ли спеше, когато видя това същество? Имам предвид първия път.
— Разбира се! Тоест, да си призная, не съм съвсем сигурен.
— А още по-точно? Нека не скриваме нищо, особено в ситуацията, в която се намираме! — натъртих аз на думите му.
— Прав си. При второто дръпване, след случая с жената, аз се събудих; отначало само имах чувството, че се събуждам, но не бях буден, сънувах всичко, а после действително се събудих и втората ми борба с неизвестното същество беше съвсем реална, искам да кажа, знаех, че е нереална, че това е може би халюцинация или… как беше… ей… ей…?
— Ейдетическа представа.
— Да, именно! Имах съзнанието за това; бях буден и знаех, че всеки миг мога да се освободя от видението, но, пак съзнателно, исках да видя добре това същество, да го огледам и да премеря силите си с него. То изчезна от само себе си не защото се събудих и не защото се изплаших, просто изчезна в мига, когато ръката му влизаше в гърдите ми, и аз съжалих, че изчезна. Нямаше събуждане след това, аз стоях прав насред стаята.
— В колко часа беше?
— Забравих да погледна, но трябва да е било между седем и седем и петнадесет.
Аз гледах лявата си ръка и съобразявах колко пръста би имала тя, ако на същото разстояние в свободните полета на дланта се поставеха нови пръсти. Щяха да станат осем или девет. В седем часа и пет минути (бях вече станал от леглото) една ръка с девет пръста се протегна през огледалото на тоалетката и ме хвана за шията. Отбелязал съм рефлективно точното време, защото при опита ми да откопча деветте пръста от смъртоносната хватка виждах хронометъра на китката си. Две минути трая битката ми на живот и смърт с тая ръка, после тя изчезна. Огледалото показваше само изцъклените ми от ужаса очи. По шията ми деветте червени петна бързо посиняваха. Рони, медицинският психоробот, който неотлъчно следеше моето състояние, ме сграбчи изотзад, трещейки с всичките си звукови сигнализатори, и ми прасна такава доза електричество, та половин час не можах да се съвзема от шока. „Рони — запитах го, — наистина ли имаше опасност, или просто си направи една шега с мене?“ Запитах го примирително, макар да ми се искаше да стоваря нещо върху металическата му кратуна — тоя шок направо ме съсипа, всичко трепереше в мен. Рони отвърна с машинното си равнодушие: „Патологически синдром от типа на хипнотическите халюцинации.“ Трябваше да му имам доверие, никога не ме е подвеждал, пък и от една седмица насам роботите също се проверяваха всеки ден за техническа изправност. Това обаче само засили тревогата ми — какво ставаше с мен, млад, здрав мъж с многократно изпитани лекарски и летателни качества? В края на краищата само преди два месеца сме излетели от звездолета — твърде кратък срок, за да започнат астроневрозите, защото нито пространственото напрежение е било толкова дълго, нито пък можем да се оплачем от сензорна депривация. Това пълно с надежди втурване в една планетна система, близка по устройство до земната, най-малко можеше да предизвика сетивен глад. Успокоих се едва след като завърших прегледа на първите трима от екипажа, но се успокоих само за себе си — не бях единственият, който по това време бе имал подобни видения, — за да се разтревожа още по-силно: масова психоза? Само това ми липсваше!
— Докторе — каза координаторът; беше се облякъл и очевидно не му се разправяше повече с мен. — Стига с тия лекарствени усмивки! Загадките на тая планета са ми предостатъчни. Ако има нещо, казвай!
Да, загадките на тая планета! Разбира се, психофизическото напрежение е обяснимо, когато вече цяла седмица си изправен пред възможен допир с една чужда цивилизация, но отгде тия ужаси у моите стари и калени астронавигатори, толкова стари и калени, че дори въображението им е поотслабнало? Техните сънища си бяха нормалните сънища на хора, които прекарват живота си в Космоса. Ужаси те много рядко сънуваха, защото постоянно са заобиколени от най-големия ужас — пространството и неговата черна пустота.
— Симптоми на стрес — отвърнах аз колкото се може по-незадължаващо.
— Я не ме стряскай с едри приказки! Разбира се, че ще имам стрес. Цяла седмица се въртим около тая планета като котка около горещо мляко.
— Не говоря само за теб. Целият екипаж! Рязко възбуждане в нервно-емоционалната сфера, функционални изменения в ендокринната система.
— Добре де, не е ли естествено? Още не сме свикнали и на съкратения денонощен цикъл!
Безгрижието му ме предизвика и аз изтърсих онова, което още нямах намерение да съобщавам, преди да съм го установил със сигурност.
— А как ще обясниш например това, че по едно и също време, — ама точно по едно и също време — целият екипаж бива нападнат от еднакви видения?
— Не те разбрах какви видения? Как така целият екипаж?
— В момента, когато ти си се борил с онова същество, една деветопръста ръка беше ме хванала за гушата, две ръце разпорили корема на Зонен, извадили му червата, вързали ги около врата му и почнали да го бесят, а някакво чудовище пък сдъвкало единия крак на Корел, както си седял най-трезво и прозаично в клозета. И така нататък — с всички във времето от седем без пет до седем и петнайсет.
Координаторът подсвирна леко, но веднага възвърна прочутото си спокойствие, което винаги успокоява и събеседниците му, ако, разбира се, не ги ядоса, както сега мен.
— Днес ли направи това наблюдение?
— Днес установих времето, но то става за трети път. Само че вчера и оня ден никой не посмя да ми каже истината.
— Хъм, да, вчера и аз май те излъгах. Но наистина бях убеден, че съм сънувал. А иначе какво е състоянието на хората?
— Засега върви! — рекох аз и направих свирепа физиономия, за да разбия окончателно спокойствието му. — Но трябва да те предупредя, че при най-малкото влошаване ще наредя връщането на кораба.
Заплахата ми не беше голословна, защото след координатора аз имах най-голямата власт, а в подобни случаи властта ми е дори по-голяма. Вече бях видял във въображението си медицинската тревога номер едно — веднъж ли съм я упражнявал по време на специализацията си: команда към Рони, той поема командуването над останалите психороботи, за петдесет секунди целият екипаж лежи натръшкан в биокамерата, в състояние на електросън, а автопилотът вече прави маневрата за излизане на обратния път към звездолета.
— Докторе, а ти добре ли си? — запита ме координаторът така, че не веднага схванах подигравката.
— Питай Рони — отвърнах аз с просташка сериозност, посочвайки робота, който стърчеше до нас като паметник на обективността.
Координаторът се ухили. Кураж ли искаше да ми вдъхва?
— Вярвам ти, докторе. Затова не мисля, че ще допуснеш някое лекомислие и ще ни лишиш от щастието да бъдем първите.
Трудно ми беше да призная и пред себе си дори, че ако на тая планета имаше някакви висши същества, бих предпочел контактът да е вече установен, ние да сме вторите. Що за страх бе това, не можех да си обясня, обикновен телесен страх или страх от отговорността?
— Да съобщавам ли на звездолета?
— Не бива, докторе. Ще си рекат: глезльовци, уплашиха се от първите трудности. Предполагам, че нямаш още определени предположения, свързани с това явление. Помисли и докладвай после на заседанието.
— На заседанието? — възмути се рефлексът на лекарската тайна в мене.
— Защо не? С хората става нещо необяснимо и за теб, те трябва да го знаят, за да бъдат подготвени. А и проблемът може би не е чисто медицински!…
Той ми говореше не както обикновено, а с кротка вразумителност. Изглежда, заплахата ми сериозно бе го разтревожила. Можех да бъда доволен, пък и… прав беше, разбира се. Напълно прав.
— До заседанието! — рече той на края вместо довиждане…
Започнах разказа си с тази сцена по две причини. Първата е, че тя отразява най-характерната част от моята дейност и началото на всеки наш ден в експедицията ни, а втората — че от нея като че ли почна онзи низ от събития, които съставляват нашия, така наречен, първи контакт с една друга цивилизация. Има и трета причина. Отначало мислех да я премълча, но после реших, че всяка неискреност или недоизказаност ще бъде в противоречие с неприятната задача, възложена ми от астронавигаторския съвет — да допълня научните дневници на експедицията с един разказ за преживяванията ни. Събитието било толкова велико, че непременно се налагало да бъде разказано на поколенията от един пряк участник в него. А понеже сред всичките участници нямаше човек с нужната дарба, тая чест биде стоварена върху мене. Не поради наличието на такава дарба, а поради наличието на… свободно време. И на звездолета ни, когато никой не боледува, се смята, че лекарят е безделник, който трябва да бъде товарен с какво ли не, за да му се отнеме възможността да се шляе насам-натам и да прави досадните си забележки върху санитарното състояние на хората и средата им. И така, третата причина е, че просто трябваше някак си и отнякъде да започна своя разказ. Сигурно вече сте забелязали моята разказваческа несръчност и това ме освобождава от по-нататъшни угризения. За да ми остане само безпокойството дали целият разказ няма да бъде и за читателя толкова мъчителен, колкото е бил за автора му.
Девет души сме на този разузнавателен кораб от първи звезден клас. Сигурно на Земята междувременно са създадени и още по-съвършени — кой знае докъде е стигнала тя в развитието си през тези петдесет години звездолетно време. Но ние сме далеч от нея, дели ни такова пространство-време, та почти сме се превърнали в една цивилизация за себе си, отделна и различна от земната. Както аз например съм различен от другите астронавти по простата причина, че съм се родил на звездолета.
Девет души. А защо точно девет? Това сега ми прави особено впечатление. Гледам ги. Седят в огромната кръгова зала, на равни разстояния един от друг, всеки пред своя компютър, строги, напрегнати, и изведнъж ми заприличват на деветопръста ръка, която се готви да стисне за гушата тая хубава, безименна още планета.
Тя ни се усмихва радушно откъм лявата ми страна на кръговия екран. Далечко сме от нея и на екрана тя представлява един положен върху синьочерното кадифе на Космоса голям сребърен медальон, леко патиниран в синьо и розово. Той е толкова нежен, толкова крехък изглежда в своята ефирно синя атмосферна обвивка, преминаваща в розово около полюсите, че ти се приисква да го погалиш. Защото ти заприличва и на лице, с тънки и мъдри бръчки, с ведрите скули на континентите, с кротките черни очи на моретата, със седефено бляскавите къдрици на облаците. Доверчивото лице на един свят, който сме решили да прегърнем. Не бойте се, приятели, ако ви има там! Ние също сме добри и кротки, ние също можем да обичаме, ние сме тръгнали към вас с цялата си способност за обич, с целия копнеж на една също така самотна розовосиня топка. Синьото и розовото са цветовете на обичта и копнежа, ние ги носим в сърцата си, повярвайте ни и отворете прегръдките си!
Отново обхождам с поглед осмината. Не, не ни вярвайте, приятели! Не бива да имаш доверие на уплашения! Страх ни е от вас, ужасно ни е страх! Затова не бъдете наивни. Колко е приятно да си наивен, колко е тежко да не си наивен!… Всъщност имам ли право да мисля така за моите астронавигатори? С какво са се показали неподготвени за мисията си? С това, че почнаха да виждат разни ужаси, в които се е събудил инстинктът за самосъхранение? Моите астронавигатори! Как само ги наричам, а всеки един от тях е два пъти по-стар от мене. Но аз нося отговорност за живота им и често имам самочувствието, че аз мога да им бъда баща, не обратното. Навярно съм смешен с това самочувствие, но те са достатъчно тактични да не ми го показват.
В разширената част на залата-длан, където би трябвало да почва китката на ръката, се възвисява пултът на главния електронен мозък, или Гемо, както го наричаме галено, с инстинктивната благодарност към тая машина, без която нашето съществуване в Космоса би било немислимо.
Дежурен програмист на Гемо днес е щурманът Вейо, а до него седи координаторът. Той казва:
— Как е самочувствието? Нашият лекар се е поизплашил. Заради виденията ни. Аз му казвам: какъв стрес бе, човек? Я ме виж, само една опорна точка ми дай, както е рекъл Архимед, и аз ще отнеса тая планета на гръб чак до нашата майчица Земя…
Явно, решил е кураж да ни вдъхва. Но освен себе си аз не забелязвам друг да се нуждае от кураж. Всички са почти свирепи в своята съсредоточеност. Амбицията е велико нещо, няма да я пречупят някакви си безплътни видения, колкото и страшни да са.
— Мисля, че скоро ще имаме опорна точка — казва Зонен, оня, когото тая сутрин бяха обесили със собствените му черва; измърморва го с небрежна самоувереност и се навежда над компютъра си.
— Страшно си беше! — обажда се Корел. — Както си седиш в клозета, изведнъж да се появи някакво чудовище и да те захапе за крака тъкмо когато си най-беззащитен!
Другите се засмиват. Когато едно явление се окаже всеобщо, по-леко му става на човека, не е като да го криеш в себе си и да се съмняваш в душевното си състояние.
— Да почнем ли? — пита координаторът, решил очевидно, че моментът вече е благоприятен за делова работа.
„Да почнем ли“ означава тука, където са събрани само специалисти от най-висш разред, нещо, което на страничния наблюдател би се сторило почти нечовешко. Хората изведнъж като че ли престават да бъдат хора, сливат се с машините си, заговорват така, че ти е трудно да разбереш кога говори човекът, кога говори специализираният компютър пред него, съобщавайки поисканите сведения или решения, и кога се обажда неговият психоробот, изправен като часовой зад гърба му. Няма хумор, няма емоции, няма я мелодията на специфичната модулация, няма подтекст или двусмислици — всичко това е изчистено от езика на нашите заседания; остава само голата логика със строгата аскетичност на нейните закони, изразена в еднозначни понятия, та да не се допускат никакви недоразумения. Мненията се срещат кротко във въздуха, невидими, но осезаеми, или се сблъскват със сух репродукторен трясък, но във всички случаи полетяват към пулта на програмиста, за да излязат след малко от изходния отвор на Гемо като завършен алгоритъм или като разрешение на спора.
Това „Да почнем ли“ все още ме стряска и вцепенява. Изглежда, че ми са необходими още не едно десетилетие живот, за да се науча да изключвам в себе си като в автомат своята жива човешка реч, своите млади страсти. Затова моето изказване, което винаги е първо, служи тука за преход и предизвиква последните усмивки по твърдите устни на астронавигаторите, преди те окончателно да се вкоравят, подемайки своята машинна мелодия.
Докладвам. Пак се опитвам да говоря като другите и пак не успявам. Сега обаче това не ги забавлява. Виденията са ги разтревожили, защото не са обикновените космонавтски халюцинации, с които те отлично се справят чрез опита си в автотренинга. Пък и аз редовно проверявам тази им способност и я поддържам със специални упражнения. Сега те ме слушат необикновено внимателно. Зонен дори диктува тихичко на компютъра си данните, които съобщавам — да, не е приятно да те бесят със собствените ти черва! Казвам, че виденията са започнали веднага, след като сме слезли на втора карантинна орбита около планетата, между нея и спътника й. Тая луна — сякаш съм я повикал — изплува на екрана отдясно — една червеникава топка, колкото човешка глава. Още е далеч от нас, иначе никак не е малка. Всички я гледат сега, но оттам нищо не ни застрашава. Значително по-голяма от земната Луна, тя също няма атмосфера, няма нито един вирус на повърхността си. Пространството около нас продължава да е чисто; не е уловена и следа от някакви микроорганизми. Единственото, което още можах да направя преди заседанието, бе да проверя местоположението на кораба през трите сутрини в момента, когато са се появили виденията. Корабът се е намирал в перигея на орбитата си около планетата и точно срещу нейния втори, засега още невидим спътник. Съобщавам координатите и виждам програмистът да ги предава на Гемо.
Както казах вече, тази сутрин програмист е Вейо. Той е най-близкият ми приятел и ми кимва насърчително, в смисъл: Добре си се сетил! Предположения не правя, нека те си ги направят сами, не бива да се бърза и с хипотези, макар че всичките ни неприятности и препятствия по пътя идват, изглежда, от невидимия спътник, не от планетата. Наричаме го така, защото е толкова малък, че от това разстояние не можем да го видим, а сондите, които пускахме досега, необяснимо скоро онемяваха и ослепяваха. Ако нещо успяваха да ни съобщят за планетата, то бяха няколко радващи, но твърде оскъдни данни и десетина снимки от един и същ твърде малък отрязък. Изобщо нека те сега си поблъскат главите й компютрите над проблема за виденията. Аз изреждам само своите нови предписания и млъквам с показно равнодушен израз.
— Какво? — възкликва координаторът, забравил да се включи на машинния език, толкова е смаян. — Добре ли чух, докторе, един час бой с юмруци и свободна борба? Извън другите тренировки! Ти с ума ли си си?
— Да — отвръщам аз невъзмутимо. — Вместо да се бориш с онова същество, по-добре се бори с мене! — Казвам го и вече съжалявам, спомнил си внушителната пластика на мускулите му. Налага се пак да поясня: — Простете, че ви принуждавам да се занимавате със спортове, които може би са ви неприятни, но е нужно да посъбудим в себе си някои наши древни инстинкти, да се поозверим. Понякога това е като противоотрова или като имунизация.
— Тъкмо сега да губим един час време, когато дори съкратеният денонощен цикъл не ни стига? — избухва координаторът и аз познах в него съюзника — беше схванал същината на разпоредбата и го безпокоеше само загубата на време.
— Докато сме в карантинна орбита, ще го правим — казвам аз с нова смелост. — И без това не знаем колко още ще се влачим в нея.
— Може ли да уточним твоите съображения? — заговорва Монида. Първата му специалност е евристиката. Той е най-силният ни теоретик и е най-старият на кораба, но и той сега забравя машинния език. — Зная, че твоите разпореждания обикновено не подлежат на обсъждане, но това няма чисто медицински характер, то има преди всичко философско значение. Очевидно ни предстои контакт с друга високоразвита цивилизация. Каквато и да се окаже тя, ще бъде поставен на небивало изпитание, на проверка и на преоценка целият обществен и психически строй на човешкото общество. И именно в такъв един момент ти, докторе, призоваваш към озверяване, към връщане в едно минало на човешката психика? Тъкмо сега, когато ние сме длъжни да задушим всяко зло у себе си, всяко нещо, което би могло да бъде зло за другите, за да улесним контакта?
— Аз нарочно пресилих с това „озверяване“ — рекох. — Имам пред вид едно събуждане на съпротивителните сили в психиката.
— На нашите заседания избягваме да употребяваме неточни понятия — рече той и се приготви да продължи, но аз го прекъснах, ядосан от забележката му, а ядът ме накара да изтърся хипотезата си, което нямах намерение да правя още днес:
— Контактът вече е установен, Монида. Ако и ти беше се включил в обичайния тон на нашите заседания, вместо да се вълнуваш от представата за един приятелски бокс, щеше да забележиш от думите ми, че контактът вече е установен. Тези видения са индуктирани, внушени отвън, може би с някои от тия лъчения, чиято природа още не можете да установите. Доказателства нямам, но утре, когато отново се изправим срещу невидимия спътник, ще се убедите в това. Навярно искат да ни сплашат, да ни внушат какво ни очаква или да ни разстроят. И това е съвсем естествено. Ако на Земята й се спусне така един кораб отнякъде си, какво ще му речем: елате, приятели, елате и ни донесете всичките си вируси и всичките си смъртоносни оръжия? Нали затова кодексът предвижда тия карантинни орбити…
— Стига емоции, докторе! — прекъсва ме координаторът. — Тия разговори може после да си ги водите, сега заседаваме. — Той се опитваше да вкара заседанието в обичайните му релси, но сам не издържа: — Хъм, ако това е първият контакт… приятен контакт, няма що!
Поисках от своя психоробот чаша тоник и продължих, без да обръщам внимание на забележката. Равнодушните лица на другите космонавти ме вбесяваха. Правят се на равнодушни, но аз знам какво е в душите им и не само знам, но именно аз, най-младият, най-неопитният, съм длъжен поради поста си да ги заразявам с увереност, да не проявявам секунда колебание.
— Монида, ти спомена за преоценка на нашия строй. Тогава почни от теорията на контакта и не ни проповядвай някакви древни религии за ненасилие, защото ще те затворя в изолационната камера. Аз нося отговорност за живота ви, ясно ли ти е?
Никога и никому не бях говорил така грубо, а камо ли на нашия евристик, най-умния и най-добросърдечния човек на кораба! Координаторът промени намерението си:
— Какво ще кажете, да продължим ли обсъждането на този въпрос?
Останалите кимнаха.
— Монида, ти ли ще говориш?
— Нека докторът изложи мнението си за теорията на контакта. Изглежда, има ново мнение — отвърна евристикът с любезна усмивка.
Заседанието явно отиваше по дяволите, превръщаше се в обикновен спор, но аз трябваше да издумам най-после всичко онова, което ме безпокоеше от няколко дена.
— Убеден съм, че това мнение не е ново, че то е вече в главите на всички ни — рекох аз, след като бавно, на малки глътки, изпих цялата чашка тоник. — Кога е създадена теорията за контакта? Преди да имаме какъвто и да било контакт с извънземни същества. Кога е създаден кодексът на космическото право? Още по-отдавна. Кой ги е измислил? Чии интереси защищават? На хората. Рони, дай ми още тоник!
— Стига се налива, че ще прегракнеш от патос — обади се Вейо откъм пулта на Гемо, но никой не се засмя.
— Кодексът на космическото право — продължих аз, — този наш кодекс, подчертавам „наш“, е абсолютно нереален. Той е имал някакво значение само в началната ера на космическите изследвания. Тогава, като договор между две конфликтуващи помежду си половини на човечеството, той е охранявал техните интереси и интересите на самия Космос, ако може така да се каже. Когато изчезва политическото разделение на Земята, изчезва и правната основа на кодекса. Човечеството е само̀ и се разпорежда както си ще в пространството. Кодексът се превръща в нещо като правилник за движение по улиците. Следователно, докато не се появи една насрещна договаряща сила, нашето космическо право си остава едностранчиво отражение на нашите интереси…
Не само че не говорех с машинния език на нашите заседания, но изобщо нарушавах правилата за общуване по време на експедициите. Педантичната елегантност на фразата и вежливостта бяха задължителни дори при най-обикновения разговор, защото поддържат самодисциплината на духа. И всеки лекар гледа на езиковите прегрешения като на признаци за възможно душевно разстройство. Ако трябваше сам да си определям диагнозата, би трябвало да се поразтревожа.
— Помисли, Монида — викнах на нашия евристик. — Ние си въобразяваме, че сме взели пред вид интересите и на непознатите ни цивилизации, които бихме срещнали някога. Обявяваме принципи за ненамеса в еволюцията на другите, за сътрудничество само в празното пространство, за овладяване само на незаети космически тела, лежащи извън пространствените интереси на определена цивилизация, но… но си запазваме правото да изучаваме всичко и всички. А какво ще рече да изучаваш? Та това е първата стъпка към завладяване. Ето, ние идваме, за да установим контакт, но ако тая цивилизация не се нуждае и не желае такъв контакт? Ще се върнем ли, или ще ги принудим към контакт? Отговорът е излишен, защото е все едно. Самото ни идване тука е вече принуда към контакт. Контактът е установен и никога не ще бъде вече прекъснат, защото нито те, нито ние ще можем да си върнем спокойствието, след като сме научили за общото ни съществование в тая част на Галактиката. Но философските въпроси за контакта мен не ме интересуват. Аз съм длъжен засега да виждам само опасностите. Ние не сме нищо друго освен една разузнаваческа торпила, една жива сонда, чието единствено предназначение в случая е с цената на всичко да проучи кой и какво живее на тая планета. Моята задача е това да не стане с цената на всичко. Толкоз!
Млъкнах, без да съм казал и половината от това, което исках още да кажа. Изведнъж ми стана обидно, загдето влагах толкова старание да ги убеждавам в нещо, което те сами трябваше да разберат.
— Ти, Монида? — кимна координаторът към евристика с равнодушието на психоробот.
Главният ни теоретик окончателно ме съсипа:
— Нека докторът не се засяга, но в момента мислех за друго. Ако предположението му, че виденията са индуктирани, се потвърди, аз ще бъда радостен. Засега виждам три варианта. Или те знаят вече в общи линии какво представляваме и затова си служат с такива средства, или ги употребяват наслука, но тогава са способни на нещо, на което сме способни и ние, или — то също е допустимо — това е тяхната тревога при нашето наближаване, която ние телепатично сме възприели. И в трите случая обаче това говори за сходно устройство на тяхната висша нервна система с нашата. Значи… ще се разберем. Ако сме достатъчно умни и деликатни, конфликт няма да има. А по това, което говори докторът, ще помисля. И всички трябва да помислим. Дискусията ни върху теорията на контакта едва сега започва. Само че спокойствието е първото условие, за да бъде тя резултатна.
— Лекарят ни е още твърде млад, затова е така нападателен — обади се Крамер, планетологът.
— Е, да, млад съм, простете — озъбих се аз. — Вие, разбира се, имате по-голям опит в срещи с други цивилизации.
Заяждането ми не беше никак на равнище, дори би могло да се нарече просташко, но този път то предизвика добродушен смях. Координаторът каза:
— Докторът, изглежда, е успял вече да се озвери и без бокса. Ще бъде добър партньор. Избирам те за свой партньор, докторе, съгласен ли си?
И той вдигна над пулта своите свити юмруци, големи колкото сондите-гюллета, с които от няколко дена обстрелвахме планетата. Наистина нямах никакво основание да се радвам, че предложението ми за този вид спорт се оказа прието. Моята медицина отдавна бе доказала, че именно във възрастта на нашия първи астропилот човекът достига върха на физическата си сила.
— А сега, струва ми се, можем вече да почнем нашето редовно заседание — каза координаторът.