Нора Робъртс
Как ангелите плачат (7)

7.

Лас Вегас, 1954

Джанет вдигна пред гърдите си роклята без ръкави, с дълга пола, и се завъртя с нея пред огледалото.

— Какво ще кажеш? — попита тя Сила. — Розовото ми стои по-добре, но всъщност предпочитам да нося бяло. Всяко момиче трябва да е в бяло в деня на своята венчавка.

— Ще бъдеш красива. Ще бъдеш красива и млада и невероятно щастлива.

— Аз съм. Аз съм всичкото това заедно. Аз съм на деветнадесет. Аз съм кинозвезда с голяма значимост. Моите плочи са номер едно в страната. Аз съм влюбена. — Тя се завъртя, отново и отново. Златистата й коса се разпиля на бляскави вълни.

Дори и в сънищата нейната радост се рееше из въздуха, галейки кожата на Сила.

— Влюбена съм лудо в най-прекрасния, най-красивия мъж на света. Аз съм богата. Аз съм красива и светът — точно в този миг — светът е мой.

— И за дълго ще остане твой — каза й Сила. Но не достатъчно дълго. Никога не е достатъчно дълго.

— Ще си вдигна косата нагоре. — Джанет метна роклята върху леглото, където вече лежеше захвърлен костюмът от розов брокат. — Изглеждам по-естествена с вдигната коса. В студиото никога не ми дават да я вдигам. Не искат да виждат жената в мен, истинската жена. Винаги искат да съм скромно девойче, девствено.

Засмя се и започна да си прибира косата на френски кок.

— А аз не съм девствена още от петнадесетгодишна. — Погледите на Джанет и Сила се кръстосаха в огледалото, като този на Сила беше любопитен и весел, но все пак с лек намек за презрение. — Мислиш ли, че хората ги вълнува дали се занимавам със секс?

— Някои се вълнуват. И ще продължават да любопитстват. Но това си е твоят живот.

— Дяволски си права. Пък и кариерата ми… Искам роли на зрели героини и ще продължавам да се стремя към тях. Франки ще ми помогне. След като се оженим, той ще направлява кариерата ми. Той ще урежда всичко.

— Да — промърмори Сила, — наистина ще го урежда.

— О, зная какво си мислиш сега. — Застанала там, в робата си от бяла коприна, Джанет продължаваше да закрепва фибите в косата си. — Няма да изтече дори година и вече ще настоявам за развод. Ще последва кратък период на примиряване, който ще ми донесе второ дете. Сега съм бременна, но още не го зная. Джони започва да расте вътре в мен. Още е горе-долу само на седмица, но вече е започнал да набъбва вътре в мен. Днес всичко ще се промени.

— Ти избяга в Лас Вегас, за да се омъжиш за Франки Бенет, по-стар от теб почти с десет години.

— Това за Вегас беше мое хрумване. — Джанет взе лака за коса от тоалетната масичка и започна да разпръсква наоколо задушаващи облаци. — Предполагам, че го направих, защото ми се искаше да им запуша устите. Джанет Харди и всичките нейни героини дори не би трябвало да подозират, че съществува нейде свърталище като Вегас. Но ето че сега съм тук, в най-луксозния апартамент на най-горния етаж на хотел „Фламинго“, за да облека сватбената си рокля, никой не знае за това, освен аз и Франки.

Сила отиде до прозореца и надникна навън.

Долу блещукаха светлините, отразени в езерото, отвсякъде заобиколено от пищни градини. По-нататък сградите се смаляваха и чезнеха в по-бедните квартали на града. Там цветовете избледняваха, формите се размазваха като на старите снимки. Сила предположи, че ги бе сглобила в обща картина, за да оформи пейзажа към своя сън.

— След Вегас наистина нищо вече няма да бъде както преди.

— За какво говориш?

— Ти ще се омъжиш за Бенет и тогава киностудиото ще направи всичко по силите си, за да намали щетите. Но всъщност те няма да бъдат чак толкова значителни. Вие двамата заедно ще изглеждате толкова добре, че ще задоволите всеобщите изисквания. Илюзията за две влюбени, преуспели, прекрасни личности. И ти ще получиш първата си сериозна роля на зряла жена — Сара Константин в „Песента на сърцето“. Така ще бъдеш номинирана за „Оскар“.

— Но това ще е след Джони. Родих Джони преди „Песента на сърцето“. Дори президентът Айзенхауер прати подарък за новороденото. Тогава спрях хапчетата. — Тя остави спрея на тоалетната масичка, преди да се обърне и да вземе роклята. — Все още мога го направя, да се откажа от хапчетата, както и от пиенето. По-лесно става, когато съм щастлива, точно както се чувствам сега.

— Но ако предварително знаеше какво ще се случи? Ами ако знаеше, че Франки Бенет ще те мами с жени, ще проиграе в хазартните клубове толкова много от парите ти и още повече ще прахоса за други забавления? Ако знаеше, че ще ти разбие сърцето, и за пръв път ще се опиташ да се самоубиеш, само една година след сватбата ви, би ли започнала всичко това?

Джанет облече роклята.

— Ами ако не го бях сторила, как щеше да се появиш ти? — Обърна се с гръб към Сила. — Ще дръпнеш ли ципа ми?

— По-късно ще кажеш, че майка ти те предложила на студиото като девственица и че студиото ти отнемало невинността късче по късче. И че Франки Бенет събрал тези парчета и ги разпръснал като конфети.

— Студиото ме направи звезда. — Тя закрепи перлите на ушите си. — И аз не му измених. Исках да съм звезда и в замяна им отдадох невинността си. Исках Франки и му предложих това, което ми беше останало.

Джанет взе двойния наниз перли и Сила, без да чака подкана, ги нагласи около шията й.

— През следващите десет години постигнах много. Тогава изиграх най-добрите си роли. И през по-следващите десет също свърших дяволски добра работа. Е, приблизително десет — засмя се тя. — Но кой ли ги брои? Може би съм се нуждаела от цялата тази суматоха, за да достигна предела на възможностите си? Кой знае? Пък и кой се интересува от това?

— Аз.

С мека усмивка Джанет се извърна, за да целуне Сила по бузата.

— През целия си живот съм търсила любовта и често съм я давала, при това твърде интензивно. Може би ако не изглеждах толкова устремена, щеше да се намери някой да ме подкрепя. Червеният колан! — Тя затанцува, преди да грабне широкия червен колан от купчината дрехи върху леглото. — Много е подходящ, защото червеното е любимият цвят на Франки. Много ме харесва в червено.

Тя го препаса като пояс, натопен в кръв, преди да обуе обувките, подбрани в тон с тоалета.

— Как изглеждам?

— Съвършена си.

— Иска ми се и ти да можеш да дойдеш, но това е само между мен и Франки, заедно с онзи стар и смешен мирови съдия и жената, която свиреше на клавесина. Франки обаче ще изпее всичко на пресата, без дори да ми спомене за това, и ето как снимката с нас двамата на фона на малкия параклис към хотела ще се появи във „Фотоплей“. И тогава ще последва скандал — тя се засмя. — И то страхотен.

И се смееше, и се смееше тъй дълго, че Сила чуваше ехото от смеха й дори когато се събуди.

 

 

Понеже не искаше шумът и другите отвличащи вниманието събития да пречат на мислите й, Сила прекара по-голяма част от следващите два дни в сортиране и подреждане на десетките кашони и сандъци, които беше струпала в обора.

Предположи, че майка й вече е подбрала и взела всичко, което е сметнала за по-ценно. Но Дили бе пропуснала няколко скъпоценни реликви. Сила знаеше, че майка й често допуска такива грешки, понеже прекалено много бързаше да грабне най-лъскавото и така пропускаше по-дребните диаманти в купчината вещи.

Като тази стара снимка, пъхната в една книга. На нея се виждаше Джанет в напреднала бременност върху шезлонг край езерото, позираща пред обектива с изправения до нея блестящ красавец Рок Хъдзън. Или сценария за „С теменужките“ — филм, който й осигури втората номинация за „Оскар“, — забутан в един сандък сред купчина стари одеяла. Намери и малка музикална кутия, оформена като пиано, която свиреше „Фюр Елизе“. Вътре видя малка бележка с надпис: „От Джони, за Деня на майката, 1961 г.“, написана с нечетливия почерк на Джанет.

Към края на дъждовния следобед тя натрупа внушителна камара за изхвърляне в контейнера за смет и много по-малък куп от кутии, които реши да запази.

Натовари ненужните вещи на ръчната количка и я подкара към улицата. Дъждът бе спрял и слънцето отново огряваше всичко наоколо. Предният й двор бе пълен с хора. Форд и нейният озеленител стояха сред мократа трева и се смееха, а край тях бе застанал един мъж с посивяла коса и светла винтяга. От малкия червен пикал излезе собственикът на наетата от Сила фирма за поставяне на покриви и се присъедини към Форд и Брайън. Следваха го едно момче, около десетгодишно, и голямо куче с бяла козина.

Отначало Спок остана неподвижен, надзъртайки иззад краката на Форд, но скоро тръгна на пръсти — ако кучетата можеха да пристъпват на пръсти — към бялото куче, за да го подуши, преди да се отпусне на тревата и покорно да покаже корема си.

— Добър ден — поздрави я с кимване Клийвър от „Клийвър Руфинг енд Гутърс“. — Трябваше да проверя един клиент надолу по улицата и си казах, защо да не спра тук на връщане към дома, като зная, че утре ще започнем работа, ако времето позволи.

— Чудесно.

— Това са внуците ми, Джейк и Лестър — намигна той на Сила. — Те не хапят.

— Дядо — завъртя очи момчето, — Лестър е моето куче.

Сила се наведе да погали Лестър, а Спок се блъсна в тях, забързан да стигне до ръката й. Ясно беше какво се опитваше да й напомни: Хм, хм, ти принадлежиш първо на мен.

Клийвър се приближи към тримата мъже и отдалече ги поздрави.

— Томи, ти кучи сине… — Клийвър погледна към внука си и се ухили гузно. — Не си мисли, че ще убедиш тази дама да продава. Аз поех ремонта на покрива.

— Как си, Ханк? Не съм дошъл да купувам. Просто се отбих да видя момчето си.

— Сила, да ти представя баща ми — озеленителят Брайън прегърна по-възрастния мъж през раменете. — Том Мороу.

— Той е голям хитрец, госпожице Макгауан — предупреди я Ханк и смигна. — Не бива да го изпускате от очи. Преди да се усетите, ще ви убеди да продадете това място, а после ще издигне тук дузина къщи.

— На този парцел? Не повече от шест — усмихна се Том и протегна ръка на Сила. — Добре дошли във Вирджиния.

— Благодаря. Вие сте строителен предприемач?

— Само разработвам терени за резиденции или за търговски цели. Вие сте се заели със сериозен проект тук. Чух, че сте наели свестни хора да работят. С изключение на сегашната компания — добави и се усмихна на Ханк.

— Преди тези двамата да продължат — прекъсна го Брайън, — направих няколко скици за озеленяването и искам да им хвърлите един поглед. Искате ли помощ срещу тези навлеци?

Сила поклати глава.

— Сама ще се справя. Точно сега преглеждах вещите, които открих на тавана и складирах в обора. Тъкмо работа за дъждовен ден.

Брайън вдигна от количката един повреден тостер.

— Хората пазят какви ли не вехтории.

— Напълно съм съгласна.

— Ние почистихме нашия таван след смъртта на майка ми — заговори Ханк. — Намерихме цял кашон с потрошени чинии и още дузина други, пълни с хартии. Рецепти от аптеката отпреди тридесетина години и какво ли още не. Но трябва да внимавате, когато подреждате стари вещи, госпожице Макгауан. Сред нашите вехтории например открихме писма, писани от баща ми, когато е воювал в Корея. А пък мама беше запазила дори бележниците ни от училището — на всичките нас, шестте деца в семейството — чак до края на гимназията. Никога не изхвърляше нищо и сред боклуците намерихме някои важни документи.

— Ще прегледам всичко много внимателно. Попаднах на интересни спомени от миналото на моето семейство както по бащина, така и по майчина линия — рече Сила.

— Точно така, това някога беше фермата на Макгауан. — Том се огледа наоколо. — Помня времето, когато вашата баба го купи от стария Макгауан. Беше преди 1960-та. Баща ми беше харесал този парцел с надеждата да може после да го разработи. Обмисляше решението цял месец след като Джанет Харди го купи и накрая реши, че тя няма да задържи парцела за повече от шест месеца, така че ще успее да го откупи евтино от нея. Но тя му доказа, че е сгрешил.

— Мястото е хубаво — добави Том и смушка сина си. — И виждам, че сте решили да го разхубавите още повече. Но най-добре ще е да си тръгвам. Желая ви успех, госпожице Макгауан. Ако се нуждаете от някакви препоръки за строители или други майстори, веднага ми се обадете.

— Оценявам предложението.

— По-добре ще е и аз да си вървя — рече Ханк и намести шапката си. — Ще отведа внуците си у дома за вечеря.

— Дядо!

— Ще говорят още поне двадесетина минути — обясни Брайън, когато баща му и Ханк тръгнаха към червения пикап. — Но наистина искам да започна работа. — Той подаде на Сила голям кафяв плик. — Трябва да съм наясно какво планирате, какви промени може да поискате.

— Ще ви уведомя. Благодаря.

Брайън захвърли тостера в контейнера за смет и махна с ръка на Форд.

— До скоро, Рембранд.

Форд се засмя и също му махна.

— По-скоро съм като Пикасо.

— Какво искаш да кажеш с това, Рембранд?

— Няма значение. Почакай. Господи! — След като Сила му подаде плика и подкара количката към контейнера, Форд я смушка. — Можеш да демонстрираш мускули колкото си щеш, но не и когато аз съм тук с плик в ръка и всички ни гледат.

Той тикна плика в ръката й и хвана дръжките на количката.

— Двамата с Брайън се увличахме по рисуването и някога си устройвахме състезания за скици със сексуални пози. Показахме най-добрите на съучениците си. И така си спечелихме тридневно наказание.

— Какво означава това?

Той я изгледа учудено.

— Отстраняване от занятия. Личи си, че не си посещавала обикновено училище.

— Учила съм само с частни учители. На колко години бяхте тогава?

— Около четиринадесет. Ушите ми горяха през целия път обратно до вкъщи, където майка ми здравата ми се скара и ми забрани за две седмици да излизам. Цели две седмици. Това беше първото и последното ми наказание в училище. Хмм, и сега ми трудно говоря за това.

— Обзалагам се, че родителите ти още ги пазят — заяви тя, когато той пое с изпразнената количка обратно към обора. — И бъдещите поколения ще ги открият на тавана.

— Мислиш ли? Е, поне ще докажат, че сме притежавали много здравословно въображение. Искаш ли да излезем?

— Да излезем?

— Можем да вечеряме някъде и после да отидем в киното.

— Какво дават?

— Не зная. Но предполагам, че ще е нещо, което става за пуканки и целувки в колата.

— Звучи добре — реши тя. — Можеш да върнеш количката в обора, докато аз се измия.

 

 

След като новата електрическа инсталация беше одобрена, Сила отиде да наблюдава работата на Доби и внука му, заети с нанасянето на мазилката по стените на всекидневната. Изкуството може да се проявява в много форми, реши тя, явно бе попаднала на двама самородни художници. Нямаше да стане много бързо, но пък наистина щеше да изглежда добре.

— Нали си изпълнявал и поръчки за декорации? — попита тя Доби. — Като медальони по тавана? Или украсяване на корнизи?

— Случвало се е. Само че напоследък все по-рядко. Можеш да си купиш готови декорации и повечето хора ги предпочитат, защото са по-евтини.

— Аз не съм като повечето хора. Сладникавите украси няма да подхождат на тази къща. — Опря ръце на кръста си и се завъртя сред всекидневната с одраните до голо стени. — По-скоро нещо опростено и все пак интересно. Но без орнаменти — добави тя, разсъждавайки гласно. — Никакви херувими с крилца или лози с висящи гроздове. Може би нещо стилизирано. Нещо келтско… да напомня за произхода на Макгауан и Молони.

— Молони?

— Какво? Извинявай — сепна се и отново погледна към Доби. — Молони е било бащиното име на баба ми, макар че после, веднага след раждането на Джанет, нейната майка го променила на Хамилтън, а още по-късно студиото го заменило с Харди. И така Гъртруд Молони се преименувала отначало на Труди Хамилтън, а накрая на Джанет Харди. Като малка са я наричали Труди — добави тя и се замисли за писмата.

— Така ли? — поклати глава Доби и пъхна мистрията си в хоросана. — Добре звучи това старомодно име Труди.

— Само че когато пристигнала в Холивуд, името Труди се оказало недостатъчно впечатляващо. Веднъж в едно свое интервю тя споменава, че никой вече не я наричал Труди, защото всички я знаели като Джанет. Дори и в семейството й. Но понякога се оглеждала в огледалото и си казвала: „Здравей, Труди“, просто така, за да си го напомня. Впрочем, ако довърша едни скици, ще можем да поговорим за работата на горния етаж.

— Разбира се.

— Ще направя някои проучвания. Може би ще успеем да… Извинявай — каза тя, когато я прекъсна и позвъняването на мобилния й телефон. Извади го от джоба си и въздъхна, като видя номера на майка си върху екранчето. — Извинявай — повтори Сила и излезе навън, за да говори с Дили.

— Здравей, мамо.

— Да не си въобразяваш, че няма да чуя за това? Или че няма да го видя?

Сила се облегна на колоната на верандата и се загледа през улицата към приятната къща на Форд.

— Благодаря. Аз съм добре. А ти?

— Нямаш право да ме критикуваш. Да ме съдиш. Да ме засрамваш.

— За какво говориш?

— Спести си сарказма, Сила. Прекрасно знаеш за какво говоря.

— Наистина не се досещам. — „Какво ли правеше в момента Форд?“ — зачуди се Сила. Пишеше или рисуваше? Дали вече я бе преобразил като богинята воин? В героиня, която се изправя смело срещу злото, вместо да пресмята как да увеличи бюджета, за да може да си позволи ръчно изработени медальони, или да търпи обидите на майка си по телефона.

— Статията във вестника. За теб, за фермата. За мен. Споменават я даже „Асошиейтид Прес“.

— Така ли? И защо те тревожи това? Нали ще ни направи известни?

— „Целта на госпожица Макгауан била да възстанови своето пренебрегвано досега наследство и да му отдаде дължимата почит.“

Дили продължи да чете статията, докато Сила трябваше да напряга слух сред силния екот на чуковете и още по-оглушителното стържене на ръчния ъглошлайф.

— „Моята баба винаги е говорила с обич за малката ферма и често е подчертавала, че още от първия миг била запленена от това място. Фактът, че е купила къщата и земята от моя прадядо по бащина линия, още повече ме привърза към имота.“

— Много добре помня какво съм казала, мамо.

— „Моята цел, дори може да се каже моята мисия, е да отдам почит на моето наследство, на моите корени тук, да изразя своята признателност, като не само възстановя къщата и земята, но и ги накарам да засияят в целия си блясък. И то по такъв начин, че да бъдат опазени тяхната цялостност и автентичност.“

— Звучи малко надуто — отбеляза Сила. — Но е вярно.

— И продължава все в тоя дух като някой от репортажите за онези шумни посещения на Джанет Харди в нейните най-бляскави дни. Как това пасторалното убежище за децата й сега тънело в забрава, боята на къщата била олющена, дървенията — изгнила, а градината — буренясала. Всичко било пренебрегвано с десетилетия, докато дъщеря й Бидилия Харди се напъвала да върви по бляскавите стъпки не великата си майка. Как си могла да им позволиш да отпечатат всичко това?

— И ти, и аз много добре знаем, че не можем да контролираме пресата.

— Не искам повече да даваш никакви интервюта!

— А ти би трябвало отдавна да си разбрала, че не можеш да ми казваш какво да правя или да не правя. Вече не. Можеш да извъртиш всичко и да го представиш в друга светлина, мамо. Знаеш как да го сториш. Ще наблегнеш на скръбта си и така нататък. Ще обясниш, че щастливите дни, които си преживяла тук, са били помрачени от смъртта на майка ти в тази къща. Така ще спечелиш малко симпатии и ще впечатлиш пресата.

Дългата пауза подсказа на Сила, че майка й обмисля всички възможности.

— Как мога да мисля за фермата като за нещо друго, освен като за гробница?

— Пак започваш старата песен.

— На теб ти е лесно. За теб е различно. Ти никога не си я познавала. За теб тя е само един образ, кадър от филм, фотография. Докато за мен беше от плът и кръв. Беше ми майка.

— Добре.

— По-добре ще бъде за теб и за всички, ако прегледаш моите интервюта или тези на Марио. Мисля, че всеки репортер, който работи за някой свестен вестник, би трябвало предварително да се свърже с моите хора за коментар или цитиране. Постарай се следващия път да го спазят.

— Рано си станала днес — вметна Сила, колкото да измести темата.

— Имам репетиция и проби на костюмите. Изтощена съм още преди да съм започнала.

— Ти си кален боец. Искам да те попитам за нещо. Да знаеш дали Джанет е била въвлечена в някаква връзка през последната година преди да умре. И с кого?

— Романтична връзка? През първите седмици след трагедията с Джони тя през половината от деня почти не ставаше от леглото. Или не излизаше от къщи, или настояваше трескаво да кани гости и да ходи по партита. В един миг се вкопчваше в мен, а в следващия ме отблъскваше. Всичко това много ме плашеше, Сила. Изгубих брат си, а много скоро след това и майка си. Всъщност ги изгубих и двамата в нощта, в която Джони умря.

Тъй като майка й толкова силно бе убедена в това, Сила бе склонна да й повярва, че всичко е било истина — дълбоката болка, самотата. Тонът й се смекчи.

— Зная. Не мога да си представя колко ужасно е било.

— Никой не може. Останах сама. Едва шестнадесетгодишна, без някой около мен за подкрепа. Тя ме изостави, Сила. Сама избра да ме изостави. В същата тази къща, която си решила сега да превърнеш в храм.

— Нямам подобна идея. С кого е била обвързана, мамо? Става дума за тайна любовна връзка с някакъв женен мъж. При това много страстна.

— Имаше много връзки. И защо не? Беше красива и жизнена и се нуждаеше от любов.

— Говоря за конкретна връзка, при това точно в този конкретен период.

— Не зная. — Гласът на Дили стана рязък. — Опитвам се да не мисля за онова време. За мен беше ад. А ти защо се вълнуваш толкова? Защо трябва отново да се ровим в онези неща? Мразя всякакви теории и хипотези.

Действай внимателно, напомни си Сила.

— Просто съм любопитна. Все може да си дочула някакъв разговор, пък и тя е прекарала доста време тук през онази година, година и половина. Тогава не е била сериозно обвързана с никого в Лос Анжелис, поне така съм чувала. Не е било типично за нея да остане за толкова дълго без мъж, без любовник.

— Мъжете не можеха да й устоят. Но после я изоставяха. Винаги все това се повтаряше. Даваха й обещания, които не спазваха. Те мамят, те грабят и Бог е свидетел, че не понасят някоя жена да е толкова преуспяваща.

— Така ли стоят нещата и между теб и Номер… Марио?

— Той е изключение от правилото. Най-после намерих мъжа, от когото се нуждая. Но мама така и не успя. Не срещна мъж, който да я заслужава.

— Но не е спряла да го търси — напомни й Сила. — Искала е сигурност и утеха, любов и опора, особено след смъртта на Джони. Може би го е потърсила тук, във Вирджиния.

— Не зная. След смъртта на Джони нито веднъж не ме взе със себе си във фермата. Твърдеше, че искала да остане сама. Пък и аз нямах желание да се връщам там. Беше прекалено болезнено. Затова не съм посещавала имота през всичките тези години. Раната в сърцето ми още не е зараснала.

Ето че се завъртяхме в пълен кръг, каза си Сила.

— Както вече ти споменах, просто съм любопитна. Така че ако нещо подобно се случи с теб, позволи ми да го узная. По-добре ще е сега да те оставя, за да отидеш на репетицията.

— О, нека да чакат! Марио има по-добра идея. Феноменална е и предлага толкова добри възможности за теб. Сега разработваме един дует, за теб и мен, във второто действие на шоуто. В комбинация с песните на мама и откъси от филмите й на екрана зад нас. Ще завършим с „Ще издържа“ и ще направим трио, ще я поставим на сцената редом с нас както Елвис и Селин Дион. Той вече преговаря с Ейч Би О, Сила, за излъчването му.

— Мамо…

— Ще си ни нужна тук през следващите седмици за репетициите, костюмите и хореографията. Още работим върху композицията, но вече е решено, че ще трае четири минути. Четири забележително зрелищни минути, Сила. Искаме да ти осигурим реален шанс да се върнеш на сцената.

Сила притвори очи, за да удържи да не я прекъсне, но не успя и се намеси по средата на излиянието й:

— Оценявам това, наистина го оценявам. Но не искам да се върна обратно — нито географски, нито професионално. Не желая да играя. Искам да градя.

— Ти ще градиш. — Ентусиазмът й се разля през целия континент. — Ще изградиш своята кариера, а и на мен ще помогнеш. Представяш ли си, Сила? Трите жени от фамилията Харди. Епохално събитие.

Моето име е Макгауан, помисли си Сила.

— Мисля, че ще е по-добре да се появиш сама в светлината на прожекторите. Или какво ще кажеш за един дует с Джанет? Ще бъде толкова мило и сърцераздирателно.

— Това са само четири минути, Сила. Можеш да ми отделяш по четири шибани минути всяка вечер за няколко седмици. Това ще преобрази и твоя живот. Марио каза, че…

— Вече промених напълно живота си и така ми харесва. Трябва да вървя. Чака ме работа.

— Не смей да…

Сила прекъсна връзката и прибра телефона в джоба си. Чу зад себе си нечие изкашляне, обърна се и видя Мат на прага.

— Тъкмо довършиха грундирането. Навярно ще искаш да хвърлиш един поглед.

— Да. Утре ще монтираме скобите.

— Ще стане добре.

— Почакай да взема големия чук. Можем да започнем със събарянето на онази стена. Тъкмо съм в настроение за събаряне.

 

 

Няма нищо по-облекчаващо от това да си го изкараш на нещо, реши Сила. Така се освобождаваш от напрежението, преживяваш мигове, изпълнени с устрем и радост, като сбъдване на мрачни фантазии. Всъщност това беше за нея толкова добра терапия, колкото и сексът.

И тъй като не бе правила секс — нито добър, нито лош — сега събарянето на стените го заместваше. Можеше да има секс, каза си, докато излизаше от къщата, цялата покрита с праха от съборената мазилка. Форд и магнетичната му уста й го бяха подсказали съвсем ясно.

Но беше наложила мораториум върху подобни идеи — нещо като програма за коренна промяна в живота, предположи тя. Нов свят, нов живот, нов жизнен стил. Тук бе намерила истинската Сила Макгауан.

И я харесваше.

Чакаше я цяла къща за преустройство, трябваше да се подготви за изпита за лиценз на строителен предприемач, а накрая да започне своя бизнес. И да разнищи една семейна загадка. Да добави към цялата тази претоварена програма и секса със своя пламенен съсед нямаше да бъде най-разумният ход.

Разбира се, най-малко й трябваше да го види, застанал на верандата си, когато излезе навън, замислена за секса. Изтръпването в слабините й я накара да се запита дали наистина се налага да се въздържа. И двамата бяха зрели хора, при това необвързани, тогава защо да не излезе с него? Защо да не прекара заедно една приятна вечер? Да си позволят нещо по-разгорещено от споделянето на бутилка бира?

Просто и ясно. Без танци, без претенции, без илюзии. Нали тъкмо това искаше истинската Сила Макгауан? Докато го обмисляше, наклони глава. И от шапката й се посипа мазилка.

Може би първо трябва да вземе един душ.

— Толкова си слаба и жалка — промърмори Сила леко развеселена, и се завъртя на пета. Пое назад към къщата, където в задния двор работеха озеленителите.

Чу бученето на мощен двигател и се озърна назад. Един черен „Харли Дейвидсън“ се устреми по улицата и връхлетя през отворената метална врата пред къщата. Макар че разпиля чакъла под гумите си, тя се втурна към него с усмивка.

Мотоциклетистът скочи от седалката, заби военните си ботуши в чакъла и улови Сила от движение.

— Здравей, кукло. — И я завъртя шеметно, преди да я целуне пламенно.