Нора Робъртс
Как ангелите плачат (4)

4.

Следващите два дни бяха спорни и продуктивни. Сила обсъди работния график с водопроводчика, електротехника и с главния си градинар. Вече разполагаше с първата от трите оферти с цената за подмяната на прозорците. Но най-щастливата й находка, поне според нея, беше един стар нисък мъж, чието име беше Доби, както и енергичният му внук Джак, които щяха да спасят и възстановят първоначалната мазилка.

— Старият господин Макгауан още през 1922 година наел моя дядо да измаже тези стени — съобщи Доби на Сила, докато стоеше изправен на късите си криви крака насред всекидневната в малката ферма. — Тогава бях само на шест години, но дядо вече ме взимаше да му помагам за бъркането на мазилката. Дотогава никога не бях виждал толкова голяма къща.

— Добре свършена работа.

— Той много се гордееше със занаята си и мен ме научи на същото. Госпожица Харди ме нае по-късно за същата работа — да измажа наново местата, където беше направила промени. Май че беше към шестдесет и пета.

Лицето на Доби напомняше на Сила на парче кафява хартия, смачкана и после небрежно изгладена. Бръчките му се вдълбаваха като каньони, когато се усмихваше.

— Никога дотогава не бях виждал жена като нея. Приличаше на ангел. Държеше се мило и не се надуваше или големееше, както би очаквал човек от някоя филмова звезда. Когато я помолих, ми написа автограф на обложката на един от албумите си. След това жена ми нито веднъж не ми позволи да пусна плочата. Окачи я на стената и ми купи друга да си я слушам. Онази, с автографа, още си виси на стената в гостната.

— Радвам се, че те намерих, за да спазим традицията.

— Предполагам, че не е било трудно да ме откриете. Много хора от времето на госпожица Харди, но само по-богатите като нея, слагаха в домовете си гипсовите корнизи на фирмата „Шийтрок“. — Той извърна хлътналите си кафяви очи към Сила. — Но сега повечето ми клиенти не искат да ги запазят.

— Не мога да спася всичко, господин Доби. Нещо може да се ремонтира, но останалото трябва да се смени. Все пак съм решена да опазя това, което може да остане. — Тя прокара пръст по дълбоката цепнатина в стената на всекидневната. — Мисля, че тази къща заслужава подобна проява на уважение от мен.

— Да, уважение към миналото. — Той кимна, очевидно поласкан. — Това е правилният подход. Хубаво е, че тук отново ще има един от рода Макгауан, а на всичкото отгоре и от рода на госпожица Харди. Ние двамата, с внука ми, ще свършим добра работа за вас.

— Сигурна съм, че ще го направите.

Те си стиснаха ръцете там, където според нейните предположения някога, преди толкова много години, неговият дядо и нейният прадядо са скрепили споразумението си с ръкостискане. Където Джанет Харди бе надписала онзи неин албум, който г-н Доби още пазеше в рамка на стената в дома си.

Сила прекара няколко часа извън фермата, понеже трябваше да посети местния майстор на шкафове. Уважението към миналото беше важно, но старите метални кухненски шкафове трябваше да бъдат изхвърлени. Все пак възнамеряваше да запази някои от тях и след като бъдат остъргани и пребоядисани да ги премести в новото помещение за пране, включено в плановете й.

Когато се върна у дома, намери върху една дъска пред предната врата отворена бутилка каберне, запушена отново с някаква странна тапа, както и тирбушон.

На бележката под бутилката се четеше:

„Съжалявам, че не ти изпратих това по-рано, но Спок, макар да го бях оставил завързан, избяга някъде току-що, а ти не си беше у дома. Някой може да изпие всичко това най-егоистично сам или да предложи на зажаднелия съсед да му прави компания през някоя от следващите вечери.

Форд“

Развеселена, тя се зачуди дали да не направи точно това през една от следващите вечери. Трябваше да признае, че изпита леко разочарование, когато не го видя да стои на верандата си. А това бе предупреждение да не бърза да споделя бутилка вино със своя привлекателен съсед от отсрещната страна на улицата.

Неволно се замисли за случилото се вчера, за него, за впечатленията си от ателието му — голямото пространство, изобилието от светлина. Нямаше ли да е хубаво и тя да разполага с толкова просторно и светло помещение за свой кабинет? Ако реши да осъществи докрай дългосрочните си планове да се занимава с възстановяване и преустройство на стари къщи, щеше да се нуждае от уютен и просторен домашен кабинет.

Спалнята на втория етаж, която беше набелязала, сигурно щеше да свърши работа. Но като си представи ателието на Форд, докато оставяше бутилката вино върху стария плот в кухнята (смяташе да го махне на следващия ден), в сравнение с него помещението, което бе предвидила за свой офис, й се видя малко, тясно и напълно неподходящо.

Можеше да събори стената между втората и третата баня. Но дори и това нямаше да й осигури онзи простор, който искаше да постигне.

Огледа целия партер, като се зае мислено да го пренарежда, да обмисля различни варианти за преустройство на помещенията. След продължително обмисляне стигна до извода, че е възможно да се получи, но тя не искаше офис на партера. Пък и след като бе видяла приказното ателие на Форд, не можеше да се задоволи само с площта на една спалня.

По-късно, ако бизнесът й действително потръгне, би могла да добави един покрит коридор от южната страна.

— Почакай малко.

Сила забърза нагоре по стъпалата и после през коридора към вратата за тавана. Тя изскърца шумно, преди да засвети с примигвания единствената гола крушка над най-горното стъпало от тясната вътрешна стълба.

Огледа прашните стъпала и се върна, за да си вземе бележника. За всеки случай взе и фенерчето си.

Записа в бележника си: „Да се почисти таванът. Да се монтират нови лампи и ключове за осветлението“. Протегна ръка нагоре, за да изтегли веригата, на която беше окачена първата от трите крушки на тавана.

— О, да. Това вече е друго нещо.

Покривът беше наклонен, с голяма дължина и ширина. Всичко вътре тънеше в прахоляк и паяжини, но имаше голям потенциал. Макар че засега се намираше на последно място в списъка й за почистване и ремонтиране, предупредителните крушки в главата й светеха ярко, както и тези на тавана.

Пространството беше много голямо, а оголените подпокривни греди бяха достатъчно високи, за да стои тя изправена под тях, и оставаше още значително място над нея. Засега помещението разполагаше само с по един малък прозорец във всеки от двата си края, но това можеше да се промени. И щеше да се промени.

Кутии, сандъци, един надраскан дрешник, някакви овехтели мебели, стари градински лампи с пожълтели от прахта стойки. Купища вехтории. Книги, потънали в прахоляк и паяжини, както и стари грамофонни плочи, несъмнено безнадеждно изкривени след летните жеги през десетилетията, нахвърляни безразборно в един стар шкаф за книги, останал разтворен кой знае откога.

Спомни си, че вече се беше качвала тук горе. Тогава огледа всичко и реши да отложи почистването и ремонта на помещението за някой от следващите дни.

Но явно щеше да стане по-скоро.

Да се изхвърлят тези боклуци, каза си тя и бързо го записа в бележника си. Да се отдели зърното от плявата. И всичко да се почисти. Да се оправи стълбата, стъпало по стъпало. Да се разширят прозорците. Да се добави нова външна врата, което ще означава и да се иззида външна стълба, може би в същия стил, както се предвижда за преддверието. Да се остържат, огладят и лакират подпокривните греди, защото ще останат открити. Да се смени електрическата инсталация, да се предвиди отопление и климатици. О, да, и водопроводната инсталация, защото има достатъчно място за една душ-кабина. Може би няма да е зле да има и тавански прозорец.

Ох, Господи, ох, Господи. Тя току-що добави цял тон към тежестта на разходите.

Но пък нямаше ли да е забавно?

Щастлива, макар и седнала с кръстосани крака направо върху мръсния под, тя прекара следващия час в скициране на различни варианти и идеи за преустройството.

Колко от тези вехтории са принадлежали на прадядо й? Дали той или дъщеря му, или пък синът му наистина са използвали тази стара бяла кана и легенчето до нея за миене на ръце? Или са сядали на онзи люлеещ се стол, за да успокояват някое ревящо бебе?

Кой е чел тези книги, кой е слушал музиката от тези грамофонни плочи, кой е домъкнал тук тези кутии, в които тя откри дори старомодни крушки за коледна елха с едри, цветни стъклени балони?

Дали всичко това да се изхвърли, да се подари някому или да се запази, размишляваше младата жена. Но първо трябваше да се заеме с отделянето на по-ценното. В повечето от кутиите се намираха предимно коледни украшения, декорации, остатъци от платове, за които подозираше, че някой някога е имал намерението да шие дрехи от тях. Попадна на три много стари тостера с изгорели реотани, с прегризана от мишките изолация на кабелите, както и на изпочупени порцеланови лампи и нащърбени чаени чаши. Хората пазят какво ли не по таваните и мазетата си.

Разчисти огризаното от мишките и видя четири капана, за щастие без мишки вътре в тях. Обзе я любопитство, пък и без това вече се беше изпоцапала, та се зае да разлиства книгите. Някои от тях може би си заслужаваше да бъдат запазени.

„Кой ли е чел Зейн Грей?“ — зачуди се Сила. Кой е харесвал Франк Йърби и Мери Стюарт? Отдели ги, за да продължи да рови из купчината. Стайнбек и Едгар Райс Бъроу, Дашиъл Хамет и Лора Ингалс Уилдър^[1].

Посегна към романа „Великият Гетсби“, но пръстите й хлътнаха под кориците. Изплашена, че листовете вътре са прогнили, тя отвори внимателно книгата. И там, в кухината, оформена от неравните ръбове на изрязаните страници, намери връзка писма, превързани с избледняла червена панделка.

— За Труди Хамилтън — прочете Сила. — О, боже мой.

Седна там с книгата, разгърната в скута й, събрала длани като за молитва, притиснала върховете на пръстите си към устните. Писма до нейната баба, адресирани с истинското й име, което Джанет не беше използвала от детството си.

Адресът върху най-горния плик беше до някаква пощенска кутия в Малибу. А пощенската марка…

Сила повдигна връзката писма с благоговение, за да я извърти към светлината.

Фронт Ройъл, Вирджиния, януари 1972. Година и половина преди тя да умре, помисли си Сила.

Любовни писма. Какво друго можеха да бъдат, превързани с панделка и скрити така усърдно? Тайната на една жена, на която е било позволено да се радва на слава, достъпна на малцина, и сигурно тя ги е скрила тук, собственоръчно, преди да умре млада, трагично, също като Гетсби.

Прекаляваш с романтизма, упрекна се Сила. Сигурно са някакви приятни писъмца от някой стар приятел или далечен роднина.

Но не бяха. Знаеше, че не бяха. Остави ги да лежат скрити в книгата, затвори я и я отнесе със себе си надолу по стъпалата.

Първо трябваше да вземе един душ, защото не можеше да докосне тези писма, преди да се очисти от цялата мръсотия от тавана.

Изми грижливо праха от кожата си, облече чиста тениска и спортен панталон, отметна назад още мократа си коса и си наля чаша от виното на Форд. За кратко се замисли, огряна от хладната светлина на флуоресцентната лампа… о, да, за бога, трябваше да го стори… отпи от виното, все още загледана в книгата.

Сега писмата бяха нейни, затова не изпитваше угризения. О, да, майка й, разбира се, нямаше да се съгласи с това. Както винаги, щеше да вдигне голям шум. Ще лее сълзи за загубата си, ще заговори за правата си върху всичко, което е принадлежало на Джанет. А после ще ги продаде на някой аукцион, както в течение на годините бе постъпила с толкова много от вещите на Джанет.

И всичко това в името на потомците, ще твърди Дили. За публиката, която я е обожавала. Но това си бяха само оправдания, каза си Сила. Всичко всъщност е заради парите и за отразения блясък от славата на Джанет. И за да се види Дили снимана в „Пийпъл“ с връзката писма в ръка, с блеснали от сълзи очи, докато разказва за себе си и Джанет.

Но тя наистина си вярва, припомни си Сила. Това бе едно от уменията, които Дили владееше до съвършенство, както и тъй досадната й дарба да лее потоци от сълзи при всеки удобен повод.

Какво да прави с писмата? Дали отново да ги скрие, или да ги върне на изпращача? Или да ги окачи в рамки по стените на всекидневната си?

— Първо трябва да ги прочета.

Младата жена въздъхна, остави настрани чашата с вино и притегли един стол до кухненския плот. Много внимателно развърза избледнялата панделка и извади писмото от най-горния плик. Пожълтялата хартия прошумоля в ръцете й, докато я разгръщаше. Нечетлив почерк изпълваше двете избледнели странични.

„Скъпа моя любима,

Сърцето ми бие забързано, откакто имам правото да те наричам така. Скъпа моя любима. Какво съм постигнал в живота си, за да заслужа толкова скъпоценен дар? Всяка нощ бленувам за теб, за звученето на гласа ти, за уханието на кожата ти, за вкуса на устата ти. Треперя вътрешно, когато си спомням колко прекрасно бе да се любя с теб.

И всяка сутрин се събуждам изплашен, че това е само един блян. Измислям ли си, като си припомням как седяхме край камината в онази студена ясна нощ, за да си говорим така, както никога дотогава?

Никога повече не можем да бъдем само приятели, след като зная какво чувствам към теб, какво искам от теб. Как изобщо е възможно такава жена да ме пожелае? И дали наистина се е случило? Действително ли ти беше в прегръдките ми? Твои ли бяха устните, които търсеха моите? И двамата ли ни бе обзела някаква лудост, докато огънят в камината гореше и музиката се лееше? Сън ли бе, скъпа моя любима? Ако е било сън, искам той да няма край.

Тялото ми ридае и жадува за теб сега, когато сме толкова далеч един от друг. Копнея да чуя гласа ти, но не само по радиото или от грамофона. Копнея да видя лицето ти, но не само от снимките или в киното. Теб искам, цялата теб, отвътре. Красивата, страстна, истинска жена, която притисках в обятията си в онази нощ. И през нощите, които успяхме да откраднем след това.

Ела по-скоро при мен, скъпа моя любима. Върни се при мен и нашия таен свят, в който сме само ти и аз.

Изпращам ти цялата си любов и всичките мои копнежи за тази Нова година.

Изцяло твой, сега и завинаги.“

Тук? Недоумяваща, Сила внимателно сгъна писмото. Дали е станало тук, в тази къща, точно пред тази камина? Намерила ли е Джанет любовта и щастието в тази къща през последните осемнадесет месеца от живота си? Или е било само едно от увлеченията й, от краткотрайните й флиртове?

Сила преброи пликовете. Направи й впечатление, че всичките бяха адресирани от една и съща ръка, макар пощенските марки да се различаваха. Четиридесет и две писма, повтори си замислено тя, като последното е било получено само десет дни преди Джанет да посегне на живота си в тази къща.

Пръстите й потрепваха, докато отваряше последното писмо.

Този път само едно листче, машинално отбеляза тя.

„Това трябва да спре веднага. Обажданията, заплахите, истерията — трябва незабавно да престанат. Всичко свърши, Джанет. Последният път беше грешка, която никога няма да се повтори. Трябва да си полудяла, за да звъниш у дома, да говориш с жена ми, но аз неведнъж съм забелязвал у теб тези пристъпи на безумие. Разбери най-сетне, че никога няма да изоставя жена си, семейството си. Заради теб няма да рискувам всичко, което съм изградил, нито бъдещето си. Твърдиш, че ме обичаш, но какво знае за любовта жена като теб? Целият ти живот се крепи върху лъжи и илюзии и за известно време аз бях съблазнен от тях. Но повече няма да им се поддам.

Ако си бременна, както твърдиш, няма доказателство, че аз съм отговорен за това. Не ме заплашвай повече с разкрития, защото ще си платиш, обещавам ти.

Стой си в Холивуд, където твоите лъжи се продават много добре. Тук обаче те нищо не струват. Не си желана тук.“

— Бременна — прошепна Сила. Стори й се, че думата отекна в цялата къща.

Потресена, тя избута стола, за да отвори задната врата. Трябваше да излезе навън, където студения въздух ще охлади пламналото й лице.

 

 

Кълвър Сити^[2], 1941

— За да разбереш — каза Джанет на Сила, — трябва да започнеш от началото. А то е много близо.

Ръката, която държеше тази на Сила, беше малка и мека. Както всичките й сънища за Джанет, и този започна като някаква стара фотография, избледняла и протрита, която бавно придобиваше цвят, наситеност и дълбочина.

Две дълги плитки се спускаха върху раменете й, покрити от памучната рокля на райета като два снопа слънчеви лъчи върху поляна, осеяна с повехнали цветя. Тези брилянтни, студени и кристално бистри сини очи оглеждаха втренчено света наоколо. Или по-скоро илюзията за него.

Около Сила и детето, което щеше да стане нейна баба, гъмжеше от хора — някои крачеха пеша, други пътуваха в износени автобуси по широк булевард. Та това е Пето авеню, осъзна Сила. Или поне неговият двойник в света на киното.

„Метро Голдуин-Майер“ беше на върха на славата си, в зенита на блясъка си. Разполагаше с повече кинозвезди, отколкото небето можеше да побере, а детето, което я държеше за ръката, беше една от най-ярките на кино небосвода.

— Аз съм само на седем — каза й Джанет. — Но се снимам вече от три години. Отначало във водевилите. Исках да пея, да танцувам. Обичам аплодисментите. Все едно хиляди ръце те прегръщат. Мечтая да стана звезда — продължаваше, докато неуморно теглеше Сила напред. — Кинозвезда, с прекрасни дрехи, отвред заобиколена само от ярки, ярки светлини. Сякаш греят всичките свещи от някой магазин за свещи.

Джанет спря и се завъртя, за да й покаже една сложна поредица от въодушевено изпълнени танцови стъпки, като потропваше с токчетата на семплите си обувки.

— Мога и да танцувам. Способна съм да науча всичките стъпки само с една репетиция. Гласът, изтръгващ се от гърлото ми, е магически. Помня всичките си реплики, но освен това мога да играя. И знаеш ли защо?

— Защо? — попита Сила, макар да знаеше отговора. Нали беше изчела толкова много нейни интервюта, книги за нея, нейни биографии. Познаваше това дете.

— Защото го вярвам. Всеки път вярвам на историята. Вживявам се в сюжета. И той става реален за мен, и то толкова, че се превръща в истина за всички онези, които идват да ме гледат в киносалоните. А ти?

— Понякога и при мен се получава така. Но това означава, че ще боли, когато приказката свърши.

Детето кимна разбиращо и тъга, също като при възрастните, помрачи очите му.

— Когато свърши, все едно умираш, затова трябва да намериш начин да накараш всичко отново да заблести. Но това още не го знам. Е, засега всичко е тъй бляскаво. — Детето разпери ръце, като че ли се канеше да прегърне света. — Започнах, когато бях по-малка и от Джуди, и от Шърли^[3]. Камерата ме обича почти толкова, колкото и аз нея. Тази година извъртях четири филма, но този сега ще ме направи истинска звезда. След като пуснат по екраните „Семейство О’Хара“, всички ще ме наричат само Малката комета.

— Ще изпееш песента „Ще издържа“ и тя ще се превърне в любовната песен, посветена на твоето семейство. Ще се превърне в твоята запазена марка.

— И тъкмо нея ще изпълнят на погребението ми. Но това още не го знам. Сега сме на снимачна площадка номер едно. Улица „Браунстоун“. — Докато дърпаше напред внучката си с малката си нежна ръка и в движение я обучаваше на тайните на киното, в гласа й се прокрадваше гордост, но съвсем малко. — Семейство О’Хара живеят в Ню Йорк, заедно с тяхната западнала театрална трупа. Те си мислят, че това е само поредният филм за Голямата депресия, само че с музикален съпровод. Просто още едно зъбно колело в механизмите на фабриката за илюзии. Но той всичко ще промени. Хората дълго време ще се редят на опашки, за да видят Малката комета. Вече съм пристрастена към хапчетата, но това е другото, за което още не подозирам. Дължа го на мама.

— Да, към секонала и бензедрина. — Сила го знаеше. — Тя те тъпчела с тях денем и нощем.

— За да може нейното малко момиче да се наспива добре през нощите, а сутрин винаги да изглежда с бистри очи и много привлекателна. — От детското й лице в Сила внезапно се взряха с огорчен поглед натъжени очи като на възрастна жена. — Тя много е искала да стане звезда, но не е успяла. Аз обаче успях, затова тя все ме пришпорваше, пришпорваше и използваше. Никога не ме прегръщаше, но публиката го правеше вместо нея. Промени името ми, дърпаше ми конците. Подписа от мое име седемгодишен договор с господин Майер, който смени името ми, а тя прибра всичките пари. Даваше ми хапчета, за да върша повече работа. Мразех я… е, все още не, но скоро и дотам ще се стигне. Днес обаче нищо друго няма значение за мен. — Сви рамене и плитките й се разлюляха. — Днес съм щастлива, защото зная как да се справя с песента. Винаги съм го умеела.

Посочи с ръка напред.

— Това е сцената за звукозаписа. Тук се твори магията. Извън нея ние сме само едни привидения. Привидения и блянове — продължи тя, докато покрай тях преминаваха множество актьори и актриси във вечерни рокли и смокинги. — Но тук тя е реална. И когато камерата заработи, всичко оживява.

— Не е истинско, Джанет. Това е само работа.

Сините й очи се изпълниха с топлина.

— За теб може би, но за мен това беше истинската ми любов и моето спасение.

— Но те е убило.

— Ала първо ме издигна. Точно това желаех. Първо трябва да проумееш какво съм искала, за да разбереш останалото. Копнеех за това повече от всичко друго, което бях искала дотогава или съм пожелавала след това, докато всяко мое желание накрая почти пресъхна. За тези няколко мига, когато владеех сцената, изпявах си песента и дори очите на продуцента се просълзяваха. И когато той се провикваше: „Край!“, целият екип и всичките артисти ме аплодираха шумно и аз усещах любовта им към мен. Това бе всичко, което исках от този свят и което се опитвам да намеря отново и отново, и отново и понякога успявам. Бях щастлива тук, особено когато бях само на седем години.

Тя въздъхна и се усмихна.

— Бих живяла тук, ако ми бяха разрешили, за да се скитам от Ню Йорк до древния Рим, от Дивия Запад до някое никому неизвестно градче в най-затънтения край на Щатите. Може ли да се намери по-добра площадка за игра за едно дете? Това бе моят дом, какъвто никъде другаде не съм имала. И му бях безкрайно благодарна.

— Те са те използвали.

— Не и днес, не и днес. — Раздразнена, Джанет смръщи вежди и махна с ръка. — Днес всичко е самото съвършенство. Днес имам всичко, което искам.

— Но си купила малката ферма на хиляди километри оттук. Един свят на светлинни години далеч от този.

— Това беше по-късно, нали? Пък и аз винаги се връщах. Нуждаех се от всичко това. Не бих могла да живея без любов.

— Заради любов ли се самоуби?

— Съществуват толкова много причини за толкова много неща. Трудно е да се направи избор. Този, който искаш да се осъществи. Този, от който се нуждаеш.

— Но ако си била бременна…

— Ако, ако, ако… — Джанет се засмя и затанцува по алеята с грациозни стъпки към фасадата на сградата от кафяв пясъчник, а после се върна обратно. — Това „ако“ е за утрешния ден или за следващата година. Хората ще спекулират с това „ако“ за целия ми живот дълго след смъртта ми. Аз ще бъда безсмъртна, но няма да бъда наблизо, за да се забавлявам. — Тя отново се разсмя, преди да се улови за най-близкия стълб на уличното осветление и заклатушка около него, точно в стила на Джин Кели. — Освен когато ще те спохождам в сънищата ти. Не се предавай, Сила. Трябва да издържиш. Само ти можеш да ме възкресиш, да вдъхнеш живот на малката ферма. Ти си единствената, способна на това.

Тя подскочи.

— Трябва да вървя. Време е за моята сцена. Време е да се заема с магията. Това наистина е моето начало. — Целуна Сила и се завтече по алеята.

И докато илюзията за сцената от Ню Йорк постепенно избледняваше, докато Сила бавно се изтръгваше от съня, тя чуваше гласа на Джанет, нейният покъртително извисяващ се глас:

„Ще издържа, докато те имам“.

Но не си издържала, мрачно си каза Сила, загледана в меката слънчева светлина, проникваща през прозорците. Не си издържала докрай.

С въздишка се измъкна от спалния си чувал, разтърка сънено лицето си и се доближи до прозореца, за да погледне навън към хълмовете и планините. И се замисли за един свят, за един живот, далеч на запад, на пет хиляди километра оттук.

— Ако твоят дом е бил там, ако там си имала всичко, от което си се нуждаела, защо си дошла тук, за да умреш?

„Дали е било заради него?“ — зачуди се Сила. Защото си забременяла и те са искали да скрият това? Или просто е било лъжа, за да не прекрати връзката ви твоят любовник?

Кой беше той? Дали е още жив? Дали още е във Вирджиния? И как си успяла да прикриеш тази любовна история? „Защо?“ — това беше най-важният въпрос, реши Сила.

Каква е била причината да изключиш телефона онази нощ, а после да протегнеш ръка към чашата водка и след това да се нагълташ с хапчетата, после още водка и още хапчета… до сетния ти дъх? Не е било заради Джони, отсъди Сила. Не е било — колкото и да го повтаряха мнозина след това — заради вината и скръбта от загубата на толкова разглезения ти осемнадесетгодишен син. Или поне не само заради това.

Но как може да си била бременна и да избере смъртта? Дали е била огромна бездна или светъл лъч в мрака?

Всичко имаше значение, осъзна Сила. Всичко имаше значение не само защото Джанет Харди беше нейната баба, но и защото тя държеше ръката на детето в съня. Красивото малко момиче, издигнало се невероятно високо в света на кинозвездите.

Всичко имаше значение. И по някакъв начин трябваше да открие отговорите на тези въпроси.

Дори и майка й да беше надежден източник на информация — в което Сила силно се съмняваше, — все още бе прекалено рано да позвъни на Дили, пък и след половин час щяха да дойдат техниците за ремонта на къщата. Затова ще продължи да мисли за всичко това, докато работи.

След като ги прочете, Сила подреди писмата така, както бяха първоначално, и отново ги превърза с избледнялата червена панделка. После ги скри там, където им бе мястото — в романа на Фицджералд. Остави книгата върху сгъваемата маса, която сега й служеше като работен тезгях, редом с купчините нейни документи и списания за обзавеждане, край които бе оставила и комикса на Форд.

Докато не реши какво да прави с тях, писмата ще останат нейната тайна. Също както някога са били тайната на Джанет.