Нора Робъртс
Как ангелите плачат (3)

3.

Форд посвети цели два часа да наблюдава Сила през бинокъла, като я скицираше под различни ъгли. Начинът, по който се движеше, го вдъхновяваше и извикваше нови идеи не по-малко от външния и вид.

Линиите, извивките, формите, цветовете — с една дума всичко. Но ключови бяха движенията. Грация и атлетичност. Само че не като в балета, не, не от този вид. По-скоро нещо като… грациозността на спринтьор. Сила и целеустременост, а не толкова артистичност и пластика.

Грациозност на воин, помисли си той. С пестеливи и смъртоносни движения.

Искаше му се да я види със свободно спусната коса, а не както я носеше сега — пристегната отзад на опашка. Много щеше да му помогне по-подробен оглед на ръцете и краката й. О, по дяволите, нямаше нищо против да зърне и други части от тялото й.

Потърси данни за нея чрез търсачката „Гугъл“ и проучи няколко нейни фотографии, след което си изписа няколко дивидита под наем от компанията „Нет Фликс“, за да се запознае и с филмите й. Но се оказа, че последния си филм — „И аз те наблюдавам“ — бе заснела преди осем години.

Той обаче се интересуваше от жената, а не от момичето.

Цялата история вече се бе очертала в главата му, толкова бе назряла, че напираше да се излее навън. Предишната нощ се изхитри да спести два часа от работата върху последния си комикс от серията „Сийкър“, за да нахвърли новия сюжет в най-общи линии. А днес може би щеше да продължи още малко в тази насока, но сега му се искаше да се заеме с първите щрихи, само че не преди да разполага с по-подробни предварителни скици.

Проблемът беше в това, че неговият модел имаше прекалено много от проклетите дрехи върху себе си.

— Всъщност искам да я видя гола — призна на глас той, а Спок изсумтя одобрително, без капчица свян. — Не, не по онзи начин. Е, да, също и по онзи начин. Че кой не би я пожелал? Но сега говоря чисто професионално.

Спок не преставаше да се навърта край него и реагираше с много ръмжене и сумтене на неговите словоизлияния.

— Аз съм професионалист. Те ми плащат и така нататък, което пък ми носи парите, с които ти осигурявам прехраната.

Спок захапа малкото, отдавна обезобразено от зъбите му мече, което постоянно разнасяше нагоре-надолу, завъртя го и го пусна пред краката на Форд. После затанцува на място с надеждата да се заиграе с него.

— Вече го обсъдихме. Ти отговаряш за храната му.

Без да обръща повече внимание на кучето, Форд отново се замисли за Сила. Защо да не се отбие при нея с поздрава „Здравей, съседке“? И да провери дали ще може да я убеди да му позира.

Влезе вътре, грабна скицника и моливите си, като тикна в торбата и един екземпляр от „Сийкър“, от серията „Изчезнали“, след което се замисли какво още да отнесе в къщата, което би могло да послужи като подкуп.

Избра бутилка от най-доброто каберне, пъхна я в торбата и се запъти през улицата. Спок изостави мечето и забързано заситни след него.

 

 

Тя го видя да идва, докато влачеше поредния товар от смет и отломки към контейнера за отпадъци, който беше наела. Вътре в къщата бе струпала купчини дъски и первази, които бе решила да запази. Ами останалите? Трябваше да се махнат. Сантименталните чувства не могат магически да възстановят загнилото дърво.

Сила хвърли купчината в контейнера и сложи ръцете си на кръста в предпазните ръкавици. Какво искаха сега нейният толкова привлекателен съсед и грозното му кученце?

Забеляза, че се е обръснал, така че мърлявият му вид навярно се е дължал на леност, а не на някое модно увлечение. Предпочиташе първото. Беше нарамил обемиста кожена чанта, а като наближи алеята й, вдигна ръка за поздрав.

Спок се зае да души около контейнера и изглеждаше много щастлив да навири крак край него.

— Брей, май си свършила доста работа за последните два дни.

— Няма защо да се мотая.

Той се усмихна лениво и успокояващо.

— Мотаенето може да има смисъл. — Погледна към контейнера. — Да не си решила да изхвърлиш всичко оттук?

— Не всичко, но ще се окаже повече, отколкото предполагах. Занемаряването отнема повече време, за да разруши нещо, отколкото съзнателното унищожение, но резултатите са същите. Здравей, Спок. — При този поздрав кучето се приближи и дружелюбно протегна лапа. Добре, каза си Сила, докато се здрависваше с него. Грозно, но очарователно. — Какво мога да направя за теб, Форд?

— Още не съм решил напълно. Но преди това искам да ти покажа какво съм ти донесъл — бръкна в торбата и измъкна бутилката червено вино.

— Много мило. Благодаря.

— И това. — Подаде й екземпляра от „Сийкър“. — Малко материал за четене към виното в края на деня. Това ми е работата.

— Пиеш вино и четеш комикси?

— Да, всъщност и така може да се каже, но имах предвид, че аз ги пиша.

— Така ми каза и баща ми, а пък аз се изказах доста саркастично.

— Разбирам. Разбирам от сарказъм, както и от още много други езици. Но изобщо чела ли си ги?

Смешен човек, помисли си тя, със смешно куче.

— Прочетох много за Батман, когато започнаха кастинга за Батгърл за версията с Клуни. Но загубих състезанието от Алиша Силвърстоун.

— Вероятно е било по-добре, като се има предвид как се развиха нещата.

Сила повдигна вежди.

— Нека да повторя: ставаше дума да играя със самия Джордж Клуни.

Форд само поклати глава.

— Майкъл Кийтън беше истинският Батман. Това е всичко, което мога да кажа, въпреки че може да ти прозвучи донякъде пристрастно. След сериите с Кийтън другите филми по темата изгубиха много. Да не говорим за сериите с Вал Килмър.

— Добре, да не спорим повече. Както и да е, аз се готвих за прослушването, изучавайки всичките предишни серии. И да, не мога да отрека, че Кийтън беше знаменит. Прочетох и много от комиксите, назубрих много от митологията. Може би прекалих със старанието си при подготовката за кастинга.

Тя сви безразлично рамене при спомена за събитието, което беше големият й провал. Тогава беше на шестнадесет.

— Ти сам ли илюстрираш комиксите си?

— Да. — Докато тя разглеждаше корицата, той изучаваше нея. Обърни внимание на тази уста, каза си, както и на наклона на брадичката. Пръстите го засърбяха да посегне към скицника и молива.

— Държа на своята запазена територия. И изобщо се държа много егоистично. Никой не може да го направи така, както го умея аз, затова никой друг няма шанса да се изяви.

Докато той говореше, тя прелистваше страниците на комикса.

— Много е обемист. Винаги съм си мислела, че комиксите се изчерпват с двадесетина страници, ярко оцветени и запълнени с типове, от които можеш да чуеш само „Бум!“ и „Тряс!“. Твоето изкуство е въздействащо, живо, макар и с мрачни нюанси.

— Сийкър има много тъмни страни на характера. Сега завършвам най-новата серия. Ще бъде готова след няколко дни. Може би днес щях да я довърша, ако ти не беше ме разсеяла.

Бутилката вино, пъхната под мишницата й, леко се наклони.

— И как успях да го постигна?

— С начина, по който изглеждаш. С начина, по който се движиш. Не се опитвам да те свалям. — Той сведе очи. — Все пак — уточни, — това е професионално наблюдение. Опитвам се да проникна в един нов характер, който се очертава като водещ за новите серии и няма да има нищо общо със „Сийкър“. Една жена — женска сила, уязвимост, различна гледна точка, различни проблеми. А пък двойствеността на образа… Не, това засега не е важно — додаде и замълча. — Накратко, ти си моята жена.

— Извинявай, но не те разбрах?

— Д-р Кас Мърфи, археолог, професор по тази наука. Умна, мълчалива, самотна жена, чието сърце е изцяло отдадено на археологическите разкопки. На откритията. На чудесата. Никой не може да се сближи с Кас. Напълно е посветена на професията си. Така е израснала. Емоционално потисната.

— Аз съм емоционално потисната?

— За теб още не зная, но тя е. Виж. — Измъкна скицника си и отгърна един лист.

Извила глава, Сила започна да оглежда рисунките му, да изучава самата себе си, но облечена в строго консервативни костюми, със съответните семпли обувки и с очила.

— Изглежда скучна.

— Тя иска да изглежда скучна. Ето, виж. Не желае да бъде забелязвана. Ако хората я забележат, могат да се намесят по някакъв начин в живота й и да я принудят да изпитва чувства, които тя не желае. Докато при разкопките тя е… Виж я тук.

— Хм. Не е скучна, а ефикасна и практична. Не е много секси, като се има предвид мъжката кройка на ризата и панталоните. Така се чувства по-удобно.

— Именно. Ето че схвана най-важното.

— Запознах се с моя дял от историята. Не познавам твоя занаят, но не виждам нещо много интересно около този образ.

— О, Кас крие много пластове в себе си — увери я той. — Тепърва ще ги открием, така както тя открива прастари находки при разкопките. Тя ще намери древно оръжие и символ на власт, когато ще бъде затрупана в една пещера на някакъв митичен остров, който трябва да създам, след разобличаването на подлите замисли на милиардера, спонсор на проекта, който същевременно е злодей магьосник.

— Естествено.

— Чака ме още много работа, но ето я истинската тя. Брид, богинята воин.

— Брей!

Възклицанието наистина изразяваше всичко. Скучната и практична Кас се бе преобразила в дръзката, опасна и съблазнителна Брид. Гордо изправила снага, с крака, напъхани в ботуши над коленете, със завихрена дълга коса, вдигнала към небето двоен чук с къса дръжка.

— Може би си прекалил с размера на бюста — отбеляза Сила.

— Бюстът… О, да, трудно е за обяснение. Наистина самата конструкция на нагръдника повдига бюста. Но тъкмо тук можеш много да ми помогнеш. Като позираш. Мога да извлека това, което ми трябва, само от скиците, но ще се справя много по-добре, ако…

— Стой! — Тя го перна по ръката, когато той понечи да отгърне листа, изпълнен с дребни скици на нейната фигура и лице. — Тези скици не са на твоята героиня. Та това съм аз.

— Е, да, същата като теб, ако се гледат по-съществените признаци.

— Ти си ме следил, наблюдавал си ме, за да ме скицираш без мое позволение? За теб това не е ли невъзпитано натрапничество?

— Не, за мен е чисто и просто работа. Ако се прокрадвам към къщата ти, за да надничам през прозорците, това ще бъде невъзпитано натрапничество. Ти се движиш като спортистка и донякъде като танцьорка. Дори и когато застанеш неподвижно, в теб има спотаена сила. Това, от което се нуждая. Не ми е нужно разрешението ти, за да изградя основата на моята героиня според твоите физически данни, но по-добре ще работя, ако ми сътрудничиш.

Тя протегна ръка, за да върне предишния лист с богинята воин.

— Това е моето лице.

— И е прекрасно.

— Трябва ли да се обадя на адвоката си?

Спок, сгушен в нозете на Форд, изръмжа.

— Ще бъде недалновидно и отмъстително. Но ти ще си решиш. Не мисля, че ще постигнеш нещо, ала аз ще се подсигуря и ще внеса някои промени. По-широка уста, по-дълъг нос. Ще я направя червенокоса — да, червенокоса не е лоша идея. С по-остри скули. Нека да видя.

Измъкна от джоба си молив и отгърна нов лист. Докато Сила го наблюдаваше, той трескаво нахвърли няколко съвсем свободни скици.

— Ще запазя очите — мърмореше Форд, докато рисуваше. — Имаш очи на убиец. Така… разширявам устата, увеличавам долната устна, ама съвсем малко, с дебелина колкото косъм, оформям тези скули като ромбове, удължавам носа. Грубо казано, получава се много изразително лице.

— Ако мислиш да ме накараш да…

— Но ти ми харесваш повече. Хайде, Сила. Кой не иска да е супергерой? Обещавам ти, че Брид ще срита много повече задници от Батгърл.

Мразеше да се чувства глупаво и да усеща как гневът я завладява.

— Върви си. Чака ме доста работа.

— Тогава ще го приема като отказ да ми позираш.

— Можеш да го приемаш както си щеш, но ако не се махнеш още сега, ще вдигна магическия си чук и ще те цапардосам с него по главата.

Пръстите й се стегнаха в юмруци, докато той се усмихваше.

— Ето, това е духът, който ми е нужен. Само ми кажи, ако промениш решението си — изрече, преди да напъха скицника в торбата си. — По-късно ще се видим — добави, затъкна молива зад ухото си и пое назад по алеята, сподирян от малкото си грозно куче.

 

 

Беше бясна. Физическият труд й помогна да забрави този луд, но гневът й не стихна. Такъв бе нейният късмет, шантавият й късмет, да дойде едва ли не на края на света и да се сдобие с любопитен, нахален и натрапчив съсед, който явно изобщо не питаеше уважение към общоприетите норми на поведение и зачитане на личното пространство.

Нейните норми. Нейното пространство.

Искаше само да я оставят на спокойствие, за да си върши работата, по своя програма и по свой начин… и то предимно сама. Искаше да изгради нещо тук, да си устрои живота, да живее според своите правила.

Не я плашеха болките и мъките, неизбежни при този тежък физически труд. Дори ги възприемаше като почетен знак, ведно с всеки мазол, всяка пришка.

Проклета да е, ако позволи всяка нейна крачка, всеки неин ход да бъде документиран от някакъв драскач и рисувач.

— Богинята воин — промърмори под нос, докато чистеше запушените и хлътнали улуци. — Да я направи червенокоса, да й прикачи едни колагенови устни и да увеличи чашките на сутиена до размер Д. Типично.

Слезе по сгъваемата стълба и се изтегна уморено на тревата, понеже улуците бяха последната задача от работния й план за деня.

Цялото тяло я болеше.

Искаше й се да се топне в някое джакузи и да я масажират цял час. Заедно с две чаши вино, последвани евентуално от секс с Орландо Блум. Чак след това щеше отново да се чувства човешко същество.

Но щом единственото достъпно подръка от списъка на желанията й бе виното, трябваше да се задоволи с него. Когато успее да раздвижи схванатите си крайници.

Въздъхна и си каза, че по-неприятната част от програмата й за деня бе приключила. С прочистено съзнание и изнурено тяло, Сила осъзна причината за гневната й реакция спрямо скиците на Форд.

Ненапразно цяло десетилетие бе посещавала психотерапевти.

Изпъшка и се надигна с мъка, след което влезе вътре, за да вземе виното.

 

 

Докато Спок и неговото мече хъркаха здравата, Форд дорисува последната серия от „Сийкър“. Макар че окончателният вариант щеше да бъде цветен, както винаги той остави оцветяването за накрая.

Вече бе готов с рамките на панелите и с контурите на фоновите обекти, нанесени с перо номер 108 от набора чертожни инструменти на компанията „Хънт“. След като завърши светлите зони от фона, отстъпи крачка назад, огледа всичко, отначало като цяло, после в подробности и накрая го одобри. Сийкър, с приведени рамене, с унил поглед, извърнато наполовина лице, отстъпваше назад, за да се скрие в спасителните сенки.

Горкият глупак.

Форд почисти писеца, който бе използвал, и го върна на мястото му в комплекта. Избра най-подходящата четка, потопи я в туша и започна да полага сянката в зоната, която беше очертал с дебели линии с молива. Промиваше четката след всеки няколко потапяния. Процесът изискваше време, търпение и стабилна ръка. И докато си представяше мислено как ще изглеждат тези големи черни зони в последния мрачен панел, той ги запълваше на части, защото много добре знаеше, че ако положи прекалено много туш за кратко време, панелът ще се издуе и изкриви.

Позвъняването на вратата на долния етаж — на което Спок отвърна с бесен лай — прекъсна заниманието и той реагира така, както винаги правеше при подобни прекъсвания. Изруга яростно. След ругатнята изръмжа по-дълга поредица от думи — неговите малки ритуални заклинания. Отново изми четката във водата и я взе със себе си, като слезе долу да отвори.

Раздразнението му отстъпи пред любопитството, когато видя Сила, застанала на верандата, с бутилката каберне в ръка.

— Млъквай, Спок — пресече той ожесточения лай на кучето, чието дребно телце се тресеше цялото в горния край на стълбите. — Не обичаш ли червено вино? — попита гостенката си, след като отвори вратата.

— Нямам тирбушон.

Този път кучето, преливащо от щастие, я поздрави с два скока и с ентусиазирано отъркване в краката й.

— Радвам се да видя и теб.

— Той е облекчен, че не си от завоевателите на неговата родна планета.

— Също и аз.

Отговорът й накара Форд да се усмихне.

— Добре, хайде, влизай. Ще изнамеря някакъв тирбушон. — Пристъпи две крачки нататък в коридора, но се спря и се обърна.

— Искаш ли да ти дам назаем един тирбушон, или предпочиташ аз да отпуша бутилката?

— Защо не я отпуши преди?

— Защото се надявах да се отбиеш. Но първо трябва да изчистя четката си.

— Имаш си работа. Тогава само ще взема тирбушона.

— Работата може да почака. Впрочем колко е часът?

Тя забеляза, че домакинът не носеше часовник, затова погледна своя.

— Около седем и половина.

— Работата определено може да почака, но не и четката. Сапунът, водата, тирбушонът и чашите са на удобно място в кухнята. — Той я хвана за ръката, леко, но все пак достатъчно твърдо, за да я поведе натам, накъдето искаше.

— Къщата ти ми харесва.

— И на мен. — Поведе я по широк коридор с висок таван с изящни корнизи. — Купих къщата почти за толкова, колкото всъщност струва. Предишните собственици са свършили добра работа по възстановяването й, така че на мен ми остана само да подменя мебелите.

— За колко ти я продадоха? Обикновено залагат една или две по-големи примамки за купувача. Тази кухня например може да бъде много съблазнителна за мен — добави тя, като влезе в просторното помещение с широк бар от гранит и преход към всекидневната.

— Всъщност гледката, която се разкрива от къщата, както и отличната светлина на горния етаж, където работя, се оказаха най-важните й предимства.

Форд отвори един бюфет и извади оттам тирбушон с такава лекота, че тя разбра колко добре подредено се поддържаше всичко тук. Той остави тирбушона настрани и първо отиде до мивката, за да измие четката.

Спок затанцува шумно и оживено, преди да се втурне към алеята.

— Къде хукна?

— Аз съм в кухнята, което за мозъка на Спок е сигнал, че ще получи храна. Това е неговият танц на щастието.

— Това ли означават подскачането и въртенето?

— Да. Той е много мило създание. Храната го прави щастлив. Монтирал съм автоматична хранилка в помещението за пране, до ниската кучешка врата. Както и да е, но признавам, че не мога да оценя по достойнство кухнята, както и трапезарията, защото не се храня в определени часове, а просто си похапвам. Аз съм доста непретенциозен тип, но обичам да имам широко пространство около себе си.

Остави измитата четка в една чаша.

— Седни — покани я и взе тирбушона.

Сила се настани край плота. Огледа с възхищение двойната печка от неръждаема стомана, шкафовете от черешово дърво, шестте дюзи по печката, както и грила с капак от неръждаема стомана. Както и задника му, докато той шеташе пред тези кухненски уреди, тъй като въпреки умората й в края на деня зрението й не бе увредено.

Той взе две чаши за вино от един шкаф със стъклени врати и ги напълни. Приближи се, подаде на Сила едната, после вдигна своята, облегна се на плота, навеждайки се към нея, и изрече:

— И така?

— И така, явно известно време ще живеем един срещу друг. Затова е по-добре да изгладим отношенията си.

— Това за изглаждането ми звучи добре.

— За мен е ласкателно, че някой ме вижда като някаква митична богиня воин — започна тя. — Странно, но ласкателно. Мога дори да се възгордея накрая… като Ксена, която среща Жената Чудо, в стила на двадесет и първия век.

— Звучи добре, пък и не е много далеч от замисъла.

— Но не ми харесва, че ме наблюдаваш или скицираш, без да имам представа за това. За мен е проблем.

— Защото го възприемаш като нарушаване на личното ти пространство. За мен обаче е естествен процес на наблюдение.

Сила отпи от чашата си.

— През целия ми живот хората са ме наблюдавали и снимали. Изучавали са ме. Докато се разхождам, пазарувам обувки или си купувам сладолед… всичко е заснето и документирано. Може би е било с конкретна цел, но аз по никакъв начин не можех да го контролирам. Макар че вече не съм в бизнеса, аз си оставам внучката на Джанет Харди, ето защо понякога това все още се случва.

— И никак не ти харесва.

— Не само че не ми харесва, но и съм приключила с него. Не искам този страничен холивудски продукт да се пренесе тук заедно с мен.

— Мога да се примиря с избора на друго лице, но никъде не мога да намеря очи като твоите.

Тя отпи още една глътка.

— Тъкмо това е най-сложната част. Не ми се иска да си търсиш друго лице. Чувствам се глупаво, но ми допада идеята да бъда прототип на героиня от книга с комикси. Никога не съм очаквала, че ще го кажа.

Сега бе ред на Форд да изтанцува мислено своя танц на щастието.

— Значи не е свързано с крайния резултат, а със самия процес на създаване на образа. Искаш ли да хапнеш нещо? Защото аз малко огладнях. — Обърна се, отвори друг шкаф и извади кесия с чипс „Дорито“.

— Това не е истинска храна.

— Но ме засища. През целия си живот — продължи той, докато ровеше в кесията — съм наблюдавал хората. Рисувах картини — е, започнах да рисувам още когато се научих да държа молив и скицник в ръка. И ги наблюдавах — как се движат, какви жестове правят, как си хармонизират лицата и телата им, как се обличат. Това при мен е нещо като дишането. Нещо, без което не мога. Мога да ти обещая, че няма да те наблюдавам, но ще те излъжа. По-добре да ти обещая нещо друго: да ти показвам всичките скици, които ще ти направя, и ще се постарая да удържа на думата си.

Понеже кесията с чипс беше съвсем близо пред нея, и тя си взе едно картофче.

— Ами ако твоите скици не ми харесат?

— Ако имаш вкус, няма начин да не ги харесаш. Но ако все пак се случи, ще бъде много жалко.

Замислена, младата жена отпи още една глътка от виното. Гласът му продължаваше да звучи приятно, ала под повърхностния слой внезапно се оголи стоманено твърда сърцевина.

— Струва ми се доста неотстъпчиво.

— По отношение на работата си не правя компромиси. Докато за почти всичко друго съм склонен на отстъпки.

— Познавам такива хора. А какво следва след скицирането?

— Трябва да съчиня сюжета. Рисуването е само половината работа при създаването на един комикс. Но ти трябва да… Вземи си чашата. Ела с мен на горния етаж.

Той отново посегна към четката си.

— Тъкмо довършвах последния панел за серията „Разплатата“, когато ти позвъни — обясни й Форд, докато я водеше от кухнята по стъпалата към горния етаж.

— Тази стъпала отпреди ремонта ли са?

— Не зная — сбърчи чело, докато се вглеждаше в тях, — може би. Защо питаш?

— Защото са красиви. И подпорите на парапета, и перилата отгоре, и лаковото покритие. Някой се е грижил добре за това място. Толкова е различно от всичко при мен.

— Е, нали сега ти ще се погрижиш. Пък и си наела Мат като дърводелец. С него отдавна сме приятели. Зная, че е работил по тази къща още преди аз да я купя. Но му остана да довършва и след това — той влезе в ателието си.

Сила видя просторно помещение с превъзходно изработен под с широки дъски от кестен, красиви високи прозорци и блестящи от чистота первази под тях.

— Каква прекрасна стая.

— Да, голяма е. Замислена е да служи за спалня на главата на семейството, но аз не се нуждая от толкова много пространство за спане.

Сила отново беше обзета от възхищение към него. Особено силно впечатление й направиха различните мебели в ателието, всичките със строго определено работно предназначение. Покрай едната стена бяха подредени пет големи, много грозни шкафа. Друга стена бе заета с лавици, препълнени с на пръв поглед хаотично оставени материали и инструменти, използвани обикновено от художниците. Върху отделни лавици Форд бе подредил скиците с образите на своите персонажи и разнообразни принадлежности от тяхната екипировка. Тя успя да разпознае само малка част от нея, като се запита защо Дарт Вейдър и Супермен приличаха на двама приятели.

В средата на помещението имаше огромна чертожна дъска, запълнена с това, което тя предположи, че са панелите, за които Форд говореше. По протежението на двете страни на дъската се виждаха плотове с преградки, пълни с най-различни четки, моливи, писци, хартии, свити на руло. Редом до тях бяха струпани безчет фотографии, скици, изрязани страници или снимки от списания, показващи хора, сгради, местности. Върху едно бюро беше поставен компютър, заедно с принтер и скенер, а на стената над него — плакат с „Бъфи, убийцата на вампири“.

На отсрещната стена беше окачено голямо овално огледало, отразяващо в цял ръст човешките фигури.

— Много неща има тук.

— Да, действително са много. Но за да се твори изкуството, за което сега искаш да понаучиш нещо, трябва да създам хиляди скици, да подбирам моделите си, да им измисля костюмите, сетне да се заема и с фона, както с образите на предния план, че и с цялостната композиция на сцените… а някъде сред цялата тази суматоха съм длъжен да отделям време и за съчиняването на текста, който ще бъде изписван по панелите. После идва ред на малките, набързо нахвърлени скици, които ми помагат да реша как да разпределя пространството, как да композирам сцените. Едва тогава започвам да обрисувам с молив контурите по панелите. Следва туширането, при което се постига ето това изображение.

Тя пристъпи по-близо до чертожната дъска.

— Черно и бяло, само светлини и сенки. Но книгата, която ми даде, е с цветни илюстрации.

— Така ще бъде и с тази. Оцветяването и надписването извършвам ръчно. Понякога е много забавно — обясни й той, като се опря на стената край огледалото, — но всъщност поглъща много време. Ако пък ще се изпращат панели в чужбина, както често се случва, съм длъжен да предвидя и място в изображението за закръглените като балони овали, в които ще бъде вписан текстът след превода на съответния чужд език. Ето там преобразувам образите в цифров вид, за да мога накрая да ги оцветя с компютърната програма „Фотошоп“.

— Рисунките са удивително добри — установи Сила. — Мога да схвана почти целия сюжет, не са ми необходими надписи. Силно въздействащо и много нагледно.

Развълнуван, Форд изчака един, после още един удар на сърцето си.

— С нетърпение очаквам да чуя преценката ти.

Сила го изгледа през рамо.

— За какво?

— Чакам да ме попиташ защо си прахосвам таланта с книги, приличащи на сборници с комикси, вместо да се посветя на обичайната кариера на художник.

— Ще ти се наложи още дълго да чакаш. Не го приемам като прахосване на време, когато човек върши това, което иска, при това толкова съвършено.

— Знаех си, че ще те харесам.

— Освен това ти говориш с жена, която е била звезда за осем сезона в един от сериалите с половинчасови епизоди. Е, не беше пиеса от Ибсен, но беше популярен сериал. Хората ще ме разпознаят в рисунките ти. Наистина вече не съм в центъра на общественото внимание, но все пак приличам доста на баба си, а тя е била знаменитост. И дори още е. И винаги ще привлича вниманието на публиката. Хората лесно ще направят връзката.

— Това проблем ли е за теб?

— И аз бих искала да зная отговора на този въпрос.

— Имаш два дни да го обмислиш. Или… — той се премести, отвори един шкаф и извади някакви документи.

— Ти вече си съставил договора за проекта! — изненада се Сила, след като ги огледа.

— Очаквах да промениш решението си. Но е възможно и да не се съгласиш. Тогава няма повече да говорим по въпроса.

Тя отиде до прозорците. Светлините отново заблещукаха, установи. Като малки отблясъци от диаманти в мрака. Остана загледана в тях, докато кучето му преследваше сенките в задния двор. Отпи от чашата с вино. После извърна глава и го изгледа през рамо.

— Няма да позирам с ризница.

Миг преди да се усмихне, в очите му проблеснаха искрици на оживление.

— Добре, ще се постарая да не се наложи.

— Нито пък гола.

— Само за личната ми колекция.

Тя кратко се засмя.

— Имаш ли писалка?

— Имам стотици. — Избра стандартен модел, с ролер, докато тя прекосяваше ателието.

— Има и още едно условие. Едно лично, дребно изискване. Искам моята героиня да срита повече задници от онази Батгърл.

— Още отсега мога да ти го гарантирам.

След като подписа трите екземпляра на договора, той й подаде единия.

— За твоя архив. Какво ще кажеш да изпием по още една чаша вино, да си поръчаме пица и да отпразнуваме сделката?

Тя се отпусна. Не той навлизаше в нейното пространство, а тя в неговото. Но инстинктът и я предупреди да запази дистанция.

— Ти имаш работа, както и аз.

— Нощта едва сега започва. — Излезе от ателието заедно с нея. — А утрешният ден ще е достатъчно дълъг.

— Не е вярно, че едва сега започва, а пък и утрешният ден никога не стига. Пък и се нуждая от време, за да си помечтая какво ще е да си отдъхна в едно джакузи.

— Имам едно на разположение.

Тя плъзна поглед към него, докато слизаха по стълбата.

— Не очаквам обаче да имаш и масажист към него.

— Не, но наистина имам сръчни ръце.

— Обзалагам се, че е така. Е, ако беше Орландо Блум, щях да го приема като знак от Бога и след час и половина щяхме да се озовем в леглото. Но тъй като не си — тя отвори външната врата, — само ще ти пожелая лека нощ.

Той остана да гледа намръщен след нея, докато тя прекосяваше улицата.

— Значи Орландо Блум, така ли?

Тя само вдигна ръка в нещо като небрежен поздрав за сбогуване и продължи да върви.