Нора Робъртс
Как ангелите плачат (26)

26.

Сила стоеше в спалнята и се взираше в свежо боядисаните стени, докато баща й завинтваше капака на отворената кутия с боя. Наблюдаваше как силната следобедна светлина изпълва помещението и кара стените да сияят.

— Первазите не са изравнени, а подът още не е завършен, но само като стоя тук, цялото ми същество се изпълва с безкрайна радост и щастие.

Той се изправи и огледа внимателно стаята.

— Дяволски добре стана.

— Можеш да си изкарваш хляба с бояджийство.

— Винаги е добре да имаш скрити таланти.

— Може да се каже, че ти боядиса почти цялата къща. — Младата жена се извърна към него. Все още не знаеше нито какво да мисли, нито какво да му каже. — Спести ми седмици работа. Само едно благодаря не е достатъчно.

— Самата работа ми беше достатъчна. Достави ми удоволствие, харесва ми да съм част от всичко това. От преобразяването. Двамата с теб сме пропуснали толкова много летни ваканции. Чувствах се щастлив, че прекарваме повече време заедно.

За миг тя остана неподвижна, неспособна да промълви нито дума, втренчена в своя красив баща. После направи нещо, което не бе правила никога до сега. Притисна буза в неговата и обви ръце около врата му.

— Аз също.

Той я притисна здраво към гърдите си.

— Спомняш ли си деня, в който се видяхме за пръв път? Аз влязох през задната врата и ти сподели обяда си с мен върху разклатената предна веранда?

— Спомням си.

— Не знам дори как успяхме да стигнем дотук. Твърде голямо занемаряване, прекалено много отминало време. За къщата и за нас. — Той се отдръпна и тя видя с изненада и известна тревога, че очите му са влажни. — Ти даде шанс. На къщата и на мен. И ето ме сега тук с моята дъщеря. Толкова се гордея с теб, Сила.

Тя усети как собствените й очи започват да парят от напиращите сълзи и притисна лице към рамото му.

— Ти ми каза същото — че се гордееш с мен — след концерта във Вашингтон и веднъж по-рано, когато дойде на снимачната площадка на „Нашето семейство“ и ме гледаше как снимам поредната сцена. Но сега за пръв път ти вярвам.

Притисна се към него за последен път и се отдръпна.

— Предполагам, че започваме да се опознаваме, докато обсъждаме латекса и последното минаване с четката, за да се получи този страхотен цвят на слонова кост.

— Защо да спираме с интериора? Какво ще кажеш да продължим с екстериора?

— Не можеш да боядисваш къща отвън. Стаите са друго нещо.

Баща й стисна устни и отново огледа стаята.

— Струва ми се, че дотук се справих доста добре.

— Но става дума за вътрешни помещения. А постройката е на три етажа. Една наистина голяма, триетажна постройка. За да се боядиса отвън, трябва да се издигне скеле и да се ползват доста високи стълби.

— Бях страхотен акробат. — Засмя се, когато тя завъртя очи по начин, който би могъл да се опише като „дъщерен“. — Е, може и да не съм бил чак толкова страхотен или пък да е било много отдавна, но мога отлично да пазя равновесие.

Сила смръщи вежди и се опита да бъде твърда.

— Ще се наложи да висиш на скелето или на наистина високи стълби, и то в най-голямата августовска жега.

— Не можа да ме изплашиш.

Накрая реши да прибегне до здравия разум.

— Това не е работа за един човек.

— Вярно е. Определено ще имам нужда от помощ. Какъв цвят си намислила?

Тя усети, че се предава. Без да се усети, баща й бе сломил съпротивата й.

— Виж, първо трябва да се изстърже старата боя, там, където е напукана и се лющи…

— Подробности, подробности. Хайде да отидем да погледнем. Искаш ли да бъде боядисана за Деня на труда или не?

— За Деня на труда? Та боядисването на фасадата по график трябва да започне в средата на септември. Когато, поне се надявам, вече ще е малко по-прохладно. Бояджийската бригада, която боядиса обора…

— Ще се радвам да работя с тях.

Напълно объркана, Сила сложи ръце на кръста си.

— А пък аз си мислех, че си — без да се обиждаш — слаб противник.

Лицето му остана спокойно и той я потупа по бузата.

— Не се обиждам. Какво ще кажеш за боядисването на первазите и на верандите?

Тя изду бузи и издиша дълбоко. Вече й стана ясно. Слаб противник, как ли не! Той просто пренебрегваше аргументите й и си караше посвоему.

— Добре, хайде да прегледаме мострите, които съм подбрала. А след като реша, можеш да започнеш да боядисваш верандите и дървените капаци на прозорците. Но няма да се катериш по скеле, нито по високи стълби.

Баща й само се усмихна, сетне я прегърна през раменете, както го бе виждала да прави с Анджи, и я поведе надолу по стълбите.

Макар че не беше в списъка със задачите й за днес, съгласно който смяташе да провери как върви поставянето на дъските на подовете, да види дали Стан е приключил с плочките, за да започне поставянето на первазите в спалнята, Сила отвори трите кутии с фасадна боя.

— Това синьо е малко прекалено наситено. Със сивата боя може да се получи по-светъл нюанс, който ще върви с бели первази. — Тя мазна с четката върху дървото.

— Не изглежда зле.

— Да. А бих могла да използвам тази светлобежова боя отново в комбинация с бял перваз или с кремав. Може би кремав е по-добре. По-меки тонове.

— Цветовете са убити, но хубави.

— Или пък можем да боядисаме с тази по-светлосиня боя, пак да я разредим с малко сива, която ще си отива с первази в бяло.

— Изискано, но с мек нюанс.

Тя отстъпи назад и наклони глава на една страна, сетне на другата.

— Обмислях и вариант с жълто. Нещо жизнерадостно, но не прекалено ярко, за да не прилича на разцъфнал нарцис. Може би ще трябва да си помисля още малко. — Задъвка долната си устна. — Докато…

— Виждал съм те да вземаш светкавични решения, свързани с тази къща. Защо сега ти е толкова трудно да избереш?

— Защото ще се вижда от всички. Всеки ден по пътя минават коли. Мнозина от шофьорите им ще намалят и ще посочат: „Това е къщата на Джанет Харди“. — Сила остави четката и избърса ръце в работните си шорти. — Това е само боя, цвят, но за мен има значение какво ще видят хората, когато минават по пътя, и какво ще си помислят за нея.

Баща й отпусна ръка върху рамото й.

— Какво искаш да видят, когато минават покрай къщата?

— Че тя е била жив човек, не само образ от стар филм или глас от сиди или дългосвиреща плоча. Била е реален човек, имала е чувства, хранила се е, смяла се е и е работила. Живяла е своя живот. А също и че е била щастлива тук, поне за известно време. Достатъчно щастлива, за да запази къщата. Оставила я е и след себе си и така аз имах възможност да дойда и да живея тук.

Засмя се притеснено.

— Май очаквам прекалено много от няколко слоя боя. Господи, сигурно пак трябва да започна терапия.

— Престани. — Той леко разтърси рамото й. — Разбира се, че има значение. Понякога хората обръщат внимание на боята и поради по-маловажни причини. Тази къща и това място са били нейни. И не само това, тя сама ги е избрала и са били ценни за нея. Били са нещо, от което е имала нужда. А сега къщата е твоя. Би трябвало да има значение.

— По някакъв начин е и твоя. Не го забравяй. Сега дори има по-голямо значение, отколкото в началото.

Баща й отпусна ръката си и отстъпи назад.

— Сила.

— Моля те. Наистина искам ти да избереш. Изборът на Макгауан. Хората ще си мислят за нея, когато минават по пътя. Но когато аз се разхождам наоколо или се прибирам след дълъг и уморителен ден, ще си мисля за нея и за теб. Ще си мисля как си идвал тук като малко момче да гониш пилетата. Ти избери боята, татко.

— Второто синьо. Изисканото, с мекия нюанс.

Тя преплете пръсти с неговите и огледа мазката върху старата, олющена боя.

— Мисля, че ще стане идеално.

 

 

Когато по-късно същия ден пристигна Форд, завари Гавин на верандата да остъргва старата боя от фасадата на къщата.

— Как върви, господин Макгауан?

— Бавно, но сигурно. Сила е някъде вътре.

— Току-що купих къща.

— Така ли? — Гавин спря и се намръщи. — Местиш ли се?

— Не, не. Купих онази, ами, онази токсична дупка, която Сила казва, че ще ремонтира. За да я продаде. Продавачът преди малко прие предложението ми. Чувствам се леко замаян и не зная дали е от вълнение, или защото виждам как една огромна яма за пари е зейнала под краката ми. Ще имам две ипотеки. Мисля, че е най-добре да поседна.

— Взимай онова стъргало и ела да ми помогнеш. Работата ще те успокои.

Форд погледна със съмнение инструмента.

— Между мен и работните пособия съществува отдавна сключено споразумение. Да стоим по-далеч един от друг заради доброто на човечеството.

— Това е само едно стъргало, Форд, а не електрически трион. През зимата остъргваш леда от предното стъкло на колата си, нали?

— Когато се налага. Но предпочитам да си стоя у дома, докато снегът се стопи. — Все пак взе стъргалото и се опита да приложи уменията си да остъргва лед от заскрежено предно стъкло върху лющещата се боя на страничната стена на къщата. — Ще имам две ипотеки и ще стана на четиридесет.

— Да не би да сме се озовали в бъдещето? Не може да си на повече от тридесет.

— Тридесет и една. Остават ми по-малко от десет години, докато стана на четиридесет, а само преди пет минути се подготвях за приемните изпити в колежа.

Гавин изви насмешливо устни, докато продължаваше да стърже.

— Ще става все по-лошо. Всяка следваща година минава все по-бързо.

— Благодаря за успокоението — горчиво отвърна младият мъж. — Тъкмо това имах нужда да чуя. Мислех да не бързам и да изчакам, но как да го направя, когато ми остава много по-малко, отколкото съм мислел? — Обърна се, размаха стъргалото и едва не го удари в прозореца. — Но ако аз съм готов, а тя не е, какво, по дяволите, трябва да направя?

— Продължавай да стържеш.

Форд продължи да лющи с настървение — боята и кожата от кокалчетата си.

— Животът невинаги е лек.

Сила излезе от къщата и видя Форд да смуче кокалчетата си и да се мръщи.

— Какво правиш?

— Стържа боя и кожа, а баща ти философства.

— Дай да видя. — Улови ръката на Форд и огледа кокалчетата му. — Ще оживееш.

— Налага се. Над главата ми са надвиснали две ипотеки. Оох! — простена той, когато Сила стисна леко ранените му пръсти.

— Извинявай. Значи са приели предложението ти?

— Да. Утре трябва да отида до банката и да подпиша купчина документи. Струва ми се, че ще припадна — обяви той. — Имам нужда от кислородна маска.

— Окончателното плащане за ноември ли е?

— Съгласих се на техния срок.

Тя го смушка игриво.

— Изплашен ли си?

В отговор той се намръщи — едновременно от болка и ужас.

— Ще се окажа затънал в дългове. Сума с доста нули. Още не мога да се осъзная. Знаеш ли, че обонянието е най-силното от петте сетива? Имам чувството, че постоянно усещам вонята на онова място.

— Остави това, преди сериозно да се нараниш. — Тя измъкна стъргалото от ръката му и го сложи на перваза на прозореца. — Ела с мен за малко. — Смигна на баща си и повлече Форд към къщата.

— Спомняш ли си как изглеждаше кухнята, когато я видя за пръв път?

— Да.

— Грозна, мрачна и неприветлива, счупени плочки, напукана мазилка, голи крушки. Изрови ли картината от главата си?

— Да.

— Сега затвори очи.

— Сила.

— Сериозно, затвори ги и задръж картината в съзнанието си.

Той поклати глава, но се подчини и се остави тя да го води.

— А сега искам да ми кажеш какво виждаш, след като отвориш очи. Не мисли нищо, не сравнявай. Просто отвори очи и ми кажи какво виждаш.

Форд отново се подчини.

— Голяма стая, празна. Много светлина. Стени с цвета на леко препечен хляб. А подът — цели километри теракотени плочки — преливащи се нюанси на кехлибарено и кремаво, а помежду им се подават водопроводни тръби. Големите прозорци — без рамки и первази — гледат към вътрешен двор със син чадър и градина с разцъфнали рози сред тучна зеленина. И планините, извисили върхове на фона на небето. Виждам оживялата фантазия на Сила.

Понечи да пристъпи напред, но тя го дръпна.

— Не, не ходи по онези плочки. Стан само преди час положи цимента.

— Значи можем да се справим.

— Без съмнение. Нужно е планиране, много усилия и желание да разрешиш неочакваните проблеми, както и пълно отдаване до постигането на целта. Ще преобразим онова място, Форд, и когато го направим, ще имаме нещо, с което да се гордеем.

Той се обърна и я целуна по челото.

— Добре. Добре. Отивам да постържа малко боя.

Тя излезе с него, но остана смаяна, когато той махна на баща й и продължи да върви.

— Е, къде тръгна сега? Каза, че ще постърже малко боя.

Гавин се усмихна, когато дъщеря му поклати глава и се върна в къщата. Хубаво беше да знае, че тя най-после бе намерила своя дом, своята цел и мъжа, който я обичаше.

Хубаво беше да знае, че е защитена и недосегаема за човека, който й желаеше злото.

 

 

На следващата сутрин, когато Сила излезе от дома на Форд, видя, че гумите на колата й са нарязани. На земята, до лявата гума, лежеше друга кукла по лице. В гърба й бе забит нож с къса дръжка.

— Трябваше веднага да се върнеш при мен. По дяволите, Сила. — Форд крачеше по алеята за коли, после се върна при Сила, седнала на стъпалата на верандата. — Какво щеше да стане, ако той — тя или който и да е бил — все още се е мотаел наоколо?

— Никого не е имало, а полицаите пристигнаха след петнадесет минути. Те вече свикнаха с маршрута. За това не сметнах, че…

— Защото не мога да си служа с трион или с проклетата бормашина, не ставам за нищо, така ли?

— Нямах предвид това, знаеш го.

— Успокой се, Форд. — Мат застана помежду им.

— Няма начин. За втори път някой подхвърля тези проклети намушкани кукли, за да я изплаши. А тя си седи тук сама и чака полицаите и аз да се наспим. Дяволски глупаво!

— Прав си, но въпреки това се успокой. Той е прав — обърна се Мат към Сила. — Наистина си постъпила дяволски глупаво. Ти си страхотен шеф, Сила, и един от най-добрите дърводелци, с които съм работил, но след като явно някой те преследва и заплашва, никак не е разумно да стоиш тук сама, след като си намерила това нещо.

— Ти си този, който се държа глупаво. Никой не те е молил да хукваш към къщата на Форд и да го измъкваш от леглото, за да се съюзите после и двамата срещу мен. Аз не съм глупава. Ако се страхувах, щях сама да притичам през улицата и да измъкна Форд от леглото. Бях бясна, по дяволите!

Тя скочи на крака и погледна двамата настръхнали мъже. Изведнъж се почувства малка и уязвима.

— И още съм бясна. Писна ми и съм уморена някой да ме преследва и заплашва, както каза, Мат. Или да тичам през улицата само за да открия, че прекрасната работа, която всички заедно сме свършили, е съсипана от някакъв ненормалник. Повярвайте ми, че ако този, който го е направил, все още беше тук, щях да измъкна ножа от онази идиотска кукла и да го забия в гърлото му! И пак нямаше да се успокоя!

— Щом си толкова умна — хладно рече Форд, — значи осъзнаваш, че постъпката ти е била глупава.

Тя отвори уста, но сетне я затвори и се предаде. Отпусна се отново на стъпалата.

— Предпочитам да я наречеш необмислена, но няма да се съглася с глупава.

— Необмислена и безразсъдна — не се предаваше Форд. — И това е последното ми предложение.

— Както искаш. А сега можеш да се върнеш в леглото, ти, Мат — към работата си, а аз ще поседя тук и ще се отдам на мрачни мисли.

Без да каже нито дума, Мат мина покрай Сила, потупа я по главата и влезе вътре. Форд приближи и седна до нея.

— Сякаш ме е грижа дали можеш да си служиш с трион.

— Слава на Бога за това.

— Изобщо не се сетих да дойда да те будя. Бях толкова бясна. Не разбирам, наистина нищо не разбирам. — Наклони се и за миг притисна лице в рамото му. Допирът успокои и двамата. — Хенеси е в клиниката. Ако го е направила жена му, каква е причината? Зная, че той ще трябва да прекара две години в психиатрия, но нима вината е моя? Може би и тя е луда като него.

— А може би Хенеси не го е направил. Вярно, опита се да те избута с колата си от пътя. Беше налудничава постъпка, няма спор. Но може би той не е виновен за останалото. Нали и той самият отрече.

— Страхотно, няма що! Искам да кажа, това означава, че има поне двама души, които искат да превърнат живота ми в ад. — Тя се наведе напред и подпря лакти на коленете си. — Сигурно всичко е заради писмата. Някой друг знае за тях, знае, че съм ги намерила, че все още съществуват. Ако Андрю ги е писал, явно и друг знае за тях, за любовната история, за бременността… Името Мороу все още се тачи наоколо. За да защити репутацията му, някой би могъл да…

— Кой, бащата на Брайън? Самият Брайън? Освен това, изглежда, че Андрю Мороу не ги е писал. Аз изпратих копие от едно писмо и картичката на графолог.

— Какво? — подскочи младата жена. — Кога?

— Два дни след като Брайън ми донесе картичката. Да, направих го, без да се посъветвам с теб и постъпката ми може да се нарече необмислена, така че сме квит.

— Господи, Форд, ако пресата подуши нещо…

— Няма. И от къде на къде? Намерих един тип от Ню Йорк, който никога не е чувал за Андрю Мороу от Брус Уейн. А и в копието на писмото, което му изпратих, не се съдържа нищо, което да го свърже с Джанет, нито с местоположението, нито с времето, когато е писано. Бях много внимателен.

— Добре. Добре. — Сигурно е бил, не се съмняваше.

— Заключението беше, че писмата не са писани от една и съща ръка. Експертът не си залага живота за това, защото му изпратих копия, а и защото му съобщих, че са написани по различно време. Но според него не са писани от един и същи човек. Каза ми, че стилът е сходен и навярно и двамата са се учили да пишат от един и същи човек.

— Като някой учител?

— Може би.

Нещата придобиха ново развитие.

— Значи може да е бил някой, ходил заедно на училище с Андрю. Приятел. Близък приятел. Или някой, който е посещавал същото училище и по-късно е учил при същия учител. А това наистина стеснява възможностите.

— Бих могъл да се опитам да разбера нещо. Ще говоря с дядо си. Двамата с Андрю би трябвало да са връстници. Той може да си спомни нещо.

Сила огледа четирите си нарязани гуми.

— Мисля, че идеята е добра. Ако искаш отговори, трябва да задаваш въпроси. По-добре да се захващам за работа, а ти отивай в банката. — Удари с рамо неговото. — Сдобрихме ли се?

— Не и докато не правим секс.

— Ще го включа в списъка си.

 

 

Форд спря колата пред малката къща в предградието. Когато излезе, чу бръмченето на косачка, за това двамата със Спок заобиколиха къщата и минаха през портата на телената ограда.

Дядо му, облечен с риза, бермуди и мокасини „Хъш пъпис“, буташе косачката през малката квадратна ливада между хортензиите, храстите с рози и клена.

От мястото си Форд виждаше потта, която се стичаше по слепоочията на стария човек под шапката с емблемата на „Вашингтон Редскинс“. Извика и размаха широко ръце, докато крачеше към дядо си. Видя как потното му лице грейна в усмивка, когато го забеляза.

Чарли изключи косачката.

— Е, здравей! Здравей и на теб, Спок! — додаде той и потупа с длан бедрото си в подканващ жест към кучето да легне на земята, за да го почеше по главата. — Какво те води насам?

— Да окося останалата част от ливадата. Дядо, днес е твърде горещо, за да работиш навън.

— Смятах да свърша по-рано.

— Мислех, че си наел момчето на съседите за тази работа. Поне това ми каза, когато ти предложих да дойда и да окося ливадата.

— Смятах да го направя. — Лицето на Чарли придоби упорито изражение. — Но обичам сам да кося тревата си. Краката още ме държат.

— И ще държат още дълго, но не бива да злоупотребяваш с тях, когато навън е тридесет и пет градуса и толкова влажно, че можеш да се удавиш в собствения си дъх. Аз ще довърша. А ти най-добре приготви по две студени питиета за двама ни. Спок сигурно също с радост ще пийне малко вода.

— Добре, добре. Но след като свършиш, не забравяй да прибереш косачката в бараката. И да не отрежеш розовите ми храсти. Хайде, Спок.

На Форд му отне десет минути, за да довърши, като през цялото време дядо му го наблюдаваше като ястреб през отворената врата. Което означаваше, помисли си Форд, че климатикът вътре не е включен. След като прибра косачката, прекоси циментирания вътрешен двор и влезе през стъклената врата, Форд целият бе плувнал в пот.

— Август е, дядо.

— Зная кой месец е. Да не мислиш, че съм изкуфял?

— Не, само си луд. И позволи ми да те уверя, че климатикът не е творение на Сатаната.

— Не е толкова горещо, че да се включва климатик.

— Достатъчно горещо е, за да ти се сварят всички вътрешни органи.

— Усеща се приятен разхлаждащ бриз.

— Да, от ада. — Форд се тръшна на един стол до кухненската маса и изгълта чая с лед, който Чарли му бе приготвил, докато Спок шумно хъркаше в краката му. Вероятно бе изпаднал в кома от жегата, реши стопанинът му. — Къде е баба?

— Леля ти Кики я взе. Ще имат сбирка на онова, дето му викат литературен клуб, в книжарницата на майка ти. Събират се, за да си начешат езиците.

— Аха. Ако беше тук, щеше да ми даде курабийка. И дяволски добре знам, че си дал на Спок, преди да потъне в летаргичен сън.

Чарли изсумтя и се подсмихна, но стана и взе кутията с лимонови курабийки от плота, където я бе оставил, след като почерпи кучето. Подреди няколко в една чиния и я сложи пред Форд.

— Благодаря. Купих къща.

— Ти вече си имаш къща.

— Да, но тази е инвестиция. Сила ще я ремонтира, сътворявайки куп чудеса, след това аз ще я продам и ще забогатея. Или ще изгубя и последната риза на гърба си и ще се преместя да живея с теб и баба в тази къща, където сигурно ще получа топлинен удар.

— Чух, че тя свършила чудесна работа в нейната. Променила много неща.

— За по-добро, поне така мисля аз.

— Предполагам, че ще имам възможността да видя всичко на партито за Деня на труда. Баба ти вече си купи нов тоалет. Странно е, че ще се събираме на празненство там, след всички тези години.

— Струва ми се, че доста от хората, които ще дойдат на купона на Сила, някога са били канени и на партитата на Джанет Харди. — Отлично начало, каза си Форд. — Мама и татко, родителите на Брайън. Ти си познавал дядото на Брай, нали?

— Всички тук познаваха Андрю Мороу.

— Бяхте ли приятели?

— С Дрю Мороу? — Чарли поклати глава. — Не бяхме врагове, но не бих казал, че сме се движили в едни и същи кръгове. Той беше по-голям от мен, може би с шест или осем години.

— Значи не сте били съученици?

— Посещавахме едно и също училище. На времето имаше само едно. Андрю Мороу беше „златното момче“. И езикът му беше златен — добави възрастният мъж и се прокашля. — Можеше да убеди всеки да му даде пари, но Бог е свидетел, че тези, които инвестираха в начинанията му, забогатяха. Купуваше земя, строеше къщи, купуваше още, строеше магазини, офис сгради. Построи цяло селище, беше кмет. Говореше се, че ще го изберат и за губернатор на Вирджиния. Макар че така и не се кандидатира. Имаше слухове, че някои от сделките му не били съвсем чисти.

— С кого се движеше той, когато бяхте момчета?

— О, чакай да си спомня. — Чарли назова няколко имена, които не говореха нищо на Форд. — Някои от тях не се върнаха от войната. Известно време беше приятел с Хенеси, този, който сега е в лудница.

— Наистина ли?

— Ходеше с Маги, сестрата на Хенеси, но скъса с нея, когато срещна Джейн Дрейк, жената, за която се ожени. Тя беше от богато семейство. — Чарли се усмихна самодоволно и потърка палец в останалите пръсти. — Стари пари. Човек се нуждае от пари, за да купува земя и да строи къщи. Пък и беше хубавица. Но и доста надменна.

— Спомням си я. Винаги ми се струваше кисела и нацупена. Предполагам, че парите не могат да ти купят щастие, ако пазаруваш на грешно място. Може и на Мороу да му е било нужно повече приятелство и разбиране.

— Може и да ги е намерил.

— А това може да е причината да не се кандидатира губернатор — заключи Форд. — Тайна любовна връзка, заплахи, че ще го изобличат, натиск от медиите, не е бил първият, нито последният мъж, съсипал политическата си кариера заради жена.

Чарли щракна с пръсти.

— Политици — измърмори с тон, изразяващ пълното му презрение към цялата тази пасмина. — При все това той беше популярен наоколо и повечето хора го харесваха. Помогна на бащата на Бъди да навлезе във водопроводния бизнес. Създаде доста работни места в Долината. Бъди е нает да работи във фермата, нали?

— Да.

— Той работеше там и по времето на Джанет, бяха двамата с баща му. В онези дни Бъди имаше повече коса, нямаше шкембе и тъкмо се готвеше да поеме бизнеса. Беше на твоята възраст сега, а може би и малко отгоре.

Форд пренебрегна последното и насочи разговора друга посока.

— Предполагам, че след като тогава е имало само едно училище, всички сте учили при едни и същи учители. Също като Брайън, Мат, Шана и аз. Господин Макгауан ни е преподавал на всички, както и на по-малкия брат на Мат и на по-голямата сестра на Брайън. В началното училище госпожа Йейтс ни учеше да пишем. Винаги се оплакваше от грозния ми почерк. Обзалагам се, че доста ще се изненада, ако разбере с какво си изкарвам хляба. А теб кой те учеше на писане, дядо?

— Господи, връщаш ме много назад. — Старецът се усмихна и очите му се замъглиха от спомените. — Първо мама започна да ме учи. Сядахме на масата и тя ми показваше буквите. Бях много горд, когато за пръв път написах името си. Госпожа Макей преподаваше краснопис и тя ми намаляваше оценките заради начина, по който мама ме бе научила да пиша. Караше ме да оставам след часовете и да се упражнявам да пиша буквите от азбуката върху черната дъска.

— От колко време е била учителка?

— Години преди мен и още години след това. Когато бях на шест, ми се струваше, че е стара като хълмовете. Предполагам, че по онова време не е била на повече от четиридесет. Беше доста строга.

— А ти научи ли се да пишеш, както тя те е учила?

— Никога. — Чарли се усмихна и захапа една курабийка. — Моята майка си ме научи да пиша много добре.

Форд докладва наученото на Сила, докато двамата седяха на сянка под синия чадър и отпиваха от студената бира.

— Не разбрах кой знае колко много. По писане всички са имали една и съща много взискателна учителка — госпожа Макей. Мнозина от поколението на Мороу, а и тези след него са се научили да пишат от нея. Той бил приятел с Хенеси, поне докато не зарязал сестра му заради богатата и надменна Джейн. Мороу помогнал за създаването на фирмата за водопроводни услуги „Кейстоун“, както и на много други хора да започнат собствен бизнес. Не е сигурно дали е имал сенчест бизнес или извънбрачни любовни връзки, които да му попречат да се кандидатира за губернатор. Имал влиятелни приятели, а може да се каже и че е помагал на свои приятели да се издигнат на високи постове. Някои от тях може би са се познавали с баба ти и са знаели за любовната история.

— Връзките и познанствата й тук не са по-различни отколкото в Холивуд. — Или където и да било другаде, помисли си Сила. — Значи Бъди е работил в тази къща, когато е бил на тридесет години? Трудно ми е да си представя Джанет да се влюби лудо във водопроводчика, особено ако е Бъди. Но пък той е бил само няколко години по-млад от нея.

— Но можеш ли да си представиш Бъди да напише фрази като: „поставям сърцето и душата си в твоите прекрасни ръце“?

— Наистина не мога. Но между миналото и настоящето съществуват много по-силни връзки, отколкото съм си представяла или съм очаквала. Както вървят нещата обаче, може би никога няма да узная какви са били те, нито защо и как са свързани с настоящето.

— Къщата на Хенеси е обявена за продан. — Форд сложи ръката си върху нейната. — Минах покрай нея, след като се видях с дядо. Всички завеси са спуснати, а на алеята нямаше никаква кола. В предния двор бе поставена съвсем нова табела на фирмата „Двадесет и първи век“, гласяща, че имотът се продава.

— Къде ли е тя?

— Не зная, Сила.

— Може би тя е виновна за тазсутрешното изпълнение, нещо като „майната ти“ за сбогуване.

Но Форд не смяташе така. Панелите не си пасваха, образите в тях не изясняваха картината. Щеше да продължи да ги размества, да променя формата и размерите им, докато не сглоби не само истинската картина, но и цялата история.