Нора Робъртс
Как ангелите плачат (25)

25.

Сила използва неделната утрин, за да прегледа списанията за архитектура и вътрешен дизайн, порови се из интернет за магазини и фирми и си отбеляза евентуалните възможности. Направо не можеше да повярва, че вече е на етап да избира мебелите.

Разбира се, имаше още няколко седмици, докато започне да пазарува, а и искаше да обиколи антикварните магазини, дори битпазарите — и навярно и гаражните разпродажби, но вече наближаваше времето, когато поръчването на дивани, столове, маси и лампи няма да е прибързано и неуместно.

Следваха мебелите за спалнята, продължи да изброява мислено младата жена, кухненското обзавеждане кабинетът, завесите за прозорците, килимите. Всички онези забавни малки джунджурийки, с които ще напълни къщата. За да я превърне в дом. Нейният дом.

Първият й истински дом.

Колкото повече мечтата й се превръщаше в реалност, толкова повече осъзнаваше колко много е копняла за дом. А сега трябваше само да излезе навън, да прекоси пътя и ще го види.

Седнала край кухненския плот на Форд, пред лаптопа, заобиколена със списания и бележници, тя се замисли колко далеч бе стигнала от март. Не, още преди март, поправи се. Беше започнала това пътуване много отдавна, от онази пътека през Синия хребет, когато след дълго обмисляне бе взела решението да види малката ферма на баба си, да посети мястото, където се е родил и отраснал баща й, и може би да се опита да разбере, поне донякъде, защо отново се е върнал там.

И направо се бе влюбила, припомни си Сила, в хълмовете, които се издигаха, сливайки се с планините, в гъстите и клонести дървета, в малките и по-големите градчета, в къщите и градините, в стръмните и извити пътища, в бистрите потоци. Ала най-вече се бе влюбила в старата фермерска къща, бавно рушаща се зад каменната стена, оградена от външния свят със запустялата, обрасла в плевели градина.

Замъкът на Спящата красавица, усмихна се замечтано Сила, но дори и тогава беше видяла дом, бъдещия си дом.

А сега онова, за което бе мечтала и копняла, беше реалност.

Седеше зад плота, отпиваше от кафето и си представяше как влиза в стая със стени в цвета на мекото сияние на настъпващата зора, за да живее живот, който сама си е избрала, а не някой друг.

Форд изръмжа сънливо, когато влезе в стаята.

Погледни го само, каза си младата жена. Полузаспал, с това високо и слабо тяло, трогателно непохватно понякога, облечен в тъмносини боксерки и тениска с Йода отпред. И тази кестенява коса с изрусени от слънцето кичури, невероятните зелени очи, все още замъглени от съня и смутено примигващи.

Не беше ли истинска прелест?

Той си наля кафе в една чаша, добави мляко и захар.

— Господи, сутрин съм истински труп — промърмори и отви голяма глътка от кафето, сякаш бе животворна вода.

После се обърна и подпря лакът на плота.

— А ти как така изглеждаш толкова свежа и бодра?

— Може би защото съм станала преди три часа. Вече минава десет, Форд.

— Нямаш никакво уважение към неделята.

— Истина е. Засрамих се.

— Не, не си. Но явно и агентите по недвижими имоти не питаят уважение към неделята. Вики току-що се обади на мобилния ми телефон и ме изтръгна от много разгорещен сън, включващ теб, мен и рисуване с пръсти. Тъкмо ставаше интересно, когато най-грубо и безцеремонно ме прекъснаха. Както и да е, продавачът е свалил цената с още пет хиляди долара.

— Рисуване с пръсти?

— И като художник смея да заявя, че беше истинско произведение на изкуството. В момента вече цената била само с десет хиляди по-висока от предложената от нас, както изтъкна Вики, убийцата на сънища. В такъв случай…

— Не.

— По дяволите. — Приличаше на хлапе, на което току-що са съобщили, че в буркана няма повече курабийки. — Знаех си, че ще кажеш „не“, което обаче не каза в съня ми, когато рисувах кобалтовосини кръгове около пъпа ти. Не може ли просто…

— Не. По-късно ще ми благодариш, когато използваш тези десет хиляди за подобрения и ремонт.

— Но аз наистина вече искам онази грозна и влажна съборетина. Искам я за себе си. Обикнах я, Сила, както дебеланкото обича кейк — опита се да я обезоръжи с усмивка. — Бихме могли да си поделим разликата.

— Не. Ще проявим твърдост. Никой друг не е направил оферта за собствеността. Продавачът няма намерение да направи никакви подобрения и ремонт. Ще отстъпи и ще приеме нашата цена.

— А може би няма. — Сънливите му очи се присвиха. — Може би той е не по-малко твърдоглав от теб.

— Добре, ето какво ще направим. — Тя се облегна назад като истински експерт, врял и кипял на масата за преговори. — Ако не отстъпи и не приеме предложението ти през следващите две седмици, ще си поделим разликата. Но още две седмици ще бъдеш непреклонен.

— Добре. Две седмици. — Отново й отправи обезоръжаващата усмивка. — Мечтала ли си някога за закуска от бъркани яйца?

— Едва ли. Обаче си мисля нещо друго. Мислех си го, докато гледах онзи голям и мек диван ето там — все още съм на вълна търсене на дивани. И се питам какво ли ще стане, ако се опъна върху онзи голям и мек диван.

Тя се плъзна от стола и го дари с подканваща усмивка през рамо, докато вървеше към дивана.

— Чудех се дали ще трябва да си легна тук сама, насаме с всичките си незадоволени желания и похотливи мисли.

— Добре, похотливите мисли ме убедиха.

Той заобиколи плота, прекоси стаята и се хвърли върху нея на дивана.

Тя се засмя гърлено, скръсти крака, повдигна се и се претърколи, така че той се озова отдолу.

— Мисля, че този път ще съм отгоре. — Наведе глава и захапа леко долната му устна. — Ето по този начин аз показвам уважението си към неделята.

— Бил съм несправедлив към теб. — Форд плъзна ръце по раменете й, сетне надолу по широкото бяло горнище. — Сила.

— Ти си толкова разрошен и секси и… — Съблече тениската му и я хвърли на пода. — Почти гол.

— Липсва само боята, за да рисуваме с пръсти. — Той се надигна, обви ръце около нея и приближи устни към нейните. — Липсваше ми. Когато се събудих и ти не беше в леглото…

— Не бях далеч. — Тя сключи бедра около кръста му й се отдръпна леко, за да му позволи да свали бялото горнище. О, тези ръце, тези бавни, подлудяващи пръсти. — Тук. Тук. — Обхвана главата му с длани и я насочи надолу, докато устните му не намериха зърното на гърдата й.

Всичко в нея пулсираше, вихреше се в огнена спирала.

Тя го искаше, искаше тези ръце, тези меки и тръпнещи устни. Искаше го дълбоко в себе си, горещ и твърд. Изви се и се освободи от шортите и ахна, когато той я докосна и подразни, простена и се надигна, за да го поеме в дълбините си.

— Ето това искам в неделя сутрин.

И Сила се понесе в дива езда, стиснала с ръце облегалката на дивана. Гъвкаво и стройно тяло, коса с цвета на загоряла мед, леденосини очи — толкова ясни и чисти, че в прозрачните им глъбини се оглеждаше сърцето му.

Нито един сън, нито една фантазия не можеше да се сравни с истинската Сила. Нито едно желание или чудо.

— Обичам те, Сила. Обичам те.

Дъхът й секна сърцето й прескочи няколко удара. Тялото й се изпъна като тетива на лък и стрелата, която полетя от него, улучи целта.

Сила се отпусна и се сгуши в прегръдките му. Той обичаше начина, по който си пасваха телата им, извивка в извивка, нежната ласка на косите й, разпилени върху гърдите му.

— И така… откъде ще купиш онази боя за рисуване с пръсти?

Форд се ухили, докато прокарваше лениво пръст по гръбнака й.

— Ще намеря откъде и ще се запася.

— Аз ще осигуря останалото. Откъде си купи този диван?

— Не зная. От някой магазин, където продават мебели.

— Подходящ е по размер и форма, дамаската е хубава. Удобен е. Трябва да започна да мисля за мебелите, предстои ми да обзаведа огромна дневна. Масички, столове, кресла, осветление, украса. Никога досега не съм го правила. Малко е плашещо.

Той се озърна, когато чу Спок да влиза. Кучето погледна укорително преплетените им голи тела на дивана и се отдалечи. Сигурно ревнува, помисли си Форд.

— Никога досега не си купувала мебели?

— Купувала съм, разбира се, човек все трябва да седи на нещо. Но никога не съм избирала вещи с идеята да живея по-дълго време с тях. Винаги са били за временно ползване. — Тя го целуна леко по ключицата, сетне захапа игриво рамото му. — А и работата ми беше да купувам стари къщи и да ги ремонтирам, за да се продадат по-изгодно. Така че зная или имам доста добра представа как да използвам пространството. Но това тук е различно. При ремонтирането на къщите обзавеждането е по-скоро като декор за дадено представление, който ще се смени след края му.

— Не си ли имала къща, апартамент или нещо друго в Лос Анджелис?

— Стив имаше свое жилище. А след края на петминутния ми брак живях в ХБХ.

— Какво е ХБХ?

— Хотел „Бевърли Хилс“. След това пътувах известно време или отсядах при Стив, когато имах някакъв ангажимент за работа. По време на краткия ми престой в колежа живях в апартамент извън студентския град. Когато Стив купи собствеността в Брентуд, за да я ремонтира, аз се настаних там. Стана ми навик да живея в къщите, които се ремонтираха.

Място, къща, собственост. Но никога и дом, помисли си той. Тя никога не е имала това, което той и всичките му близки и приятели приемаха за даденост. Никога не е имала свой дом. Припомни си как я завари да седи в голямата и празна дневна с красиво боядисани стени и великолепни первази, потънала във фантазии за някакво отдавна отминало коледно празненство.

Тя протягаше ръце към миналото, за да достигне бъдещето.

— Можем да пренесем дивана в твоята къща — предложи той, внезапно изпълнен с непреодолимото желание да й даде нещо. — Ще видиш как ще изглежда в дневната, а и ще има върху какво да седиш, освен върху дъното на онази обърната кофа.

— Много мило предложение. — Тя го целуна разсеяно, преди да стане, за да потърси дрехите си. — Но е много по-практично да изчакаме с мебелите, докато всички подове са готови. Разбира се, сега, след като сама се насадих на пачи яйца с това парти, ще трябва да помисля за някакви мебели на открито.

— Какво парти?

— Не ти ли казах? — Сила си нахлузи горнището. — Направих грешката да спомена на Кати Мороу, че бих искала — може би — да организирам купон за Деня на труда, но дотогава къщата няма да е завършена, нито ще е мебелирана. Тя прие с ентусиазъм първата част на идеята за купона и изобщо не обърна внимание на втората. Сега Пати постоянно ми звъни с идеи за предполагаеми менюта, а майка ти предложи да направи прочутото си барбекю със свинско месо.

— Страхотно е!

— Не се съмнявам. Но си остава проблемът как ще успея да вмъкна подготовката на партито, докато инсталирам кухненски шкафове, поставям первазите на подовете, окачвам врати, рендосвам и лакирам подове и изпълнявам дълъг списък от отдавна просрочени задачи, да не споменавам за очакващото ме пътуване из света на креслата, диваните, отоманките и столовете.

— Трябва само да купиш скара, няколко килограма месо и голямо количество алкохол.

Тя поклати глава.

— Типичен мъж.

— Такъв съм. И преди малко го доказах без никаква сянка на съмнение. — А след като беше неделя, може би не беше зле да си помисли за затвърждаването му. — Едно парти е хубаво нещо, Сила. Идват много хора — хора, които познаваш и харесваш, и ти е приятна компанията им. Ще им покажеш какво си свършила досега. Ще споделиш радостта си. Нали затова отваряш вратите на дома си.

— Аз… — Той беше прав. — Каква скара трябва да купя?

Форд й се усмихна.

— Ще отидем заедно да пазаруваме.

Тя притисна длан към гърдите си в комичен жест на дълбока благодарност.

— Това бяха думи, които повечето жени жадуват да чуят от мъжете си. Ще се облека набързо. Може да купя и боя, няколко неща от железарията и да хвърля още един поглед на осветителните тела за кухня.

— Какво ти сторих, за да заслужа това?

— Младата жена му се усмихна и излезе от стаята.

— Ще вземем и пикапа ми от сервиза — подметна през рамо.

Той навлече боксерките си, но след това остана неподвижен, замислен за нея. Тя не осъзнаваше колко много му бе разкрила от себе си. Досега нито веднъж не бе споменавала къщата или къщите, в които бе отраснала.

Той, от друга страна, можеше да опише до най-малката подробност къщата от детството му — начинът, по който косите лъчи на слънцето проникваха през прозорците на стаята му по всяко време на деня, зелената мивка в банята, отчупената плочка на пода в кухнята, върху която бе изтървал голяма метална кана с ябълков сок.

Помнеше болката, която изпита, когато родителите му я продадоха, макар че вече се бе изнесъл от родителския дом и живееше в Ню Йорк. Въпреки че те се местеха само на три километра по-далеч. Години по-късно, когато се случеше да мине с колата покрай старата тухлена къща, все още изпитваше болка.

Възстановеният с любов под, писмата, скрити в книга, старият обор, боядисан отново в червено. Всичко това, всяка стъпка и всяка подробност бяха звената, които ковеше, за да направи верига от връзки.

Щеше да стори всичко, което бе силите му, за да й помогне да я изкове по-скоро, дори да се налагаше да купува скара.

— Хей, Форд!

— Тук съм! — извика той, познал гласа на Брайън. Стана от дивана, когато приятелят му влезе. — „Вебер“ или „Викинг“^[1]?

— Труден избор — веднага отвърна Брайън, без да иска пояснение. — Както знаеш, аз имам „Вебер“, но един мъж никога няма да се изложи и с марката „Викинг“.

— А жена?

— Жената няма място зад скарата. Това е моето правило. — Наведе се и вдигна захвърлената тениска на Форд. — Това е улика, която ми подсказва, че съм дошъл твърде късно, за да прекъсна сутрешния разгорещен секс. Не биваше да пия втора чаша кафе — метна тениската към лицето на Форд, а сетне се наведе, за да поздрави Спок.

— Ревнуваш, защото не си имал разгорещен сутрешен секс.

— Откъде знаеш?

— Защото си тук. Всъщност защо си тук?

Брайън посочи към плота, където бяха скупчени бележките на Сила, докато прекосяваше стаята, за да отвори хладилника.

— Къде е Сила?

— Качи се горе, за да се облече и да продължим дебата за „Вебер“ или „Викинг“.

— Виждам, че имаш диетична кола — отбеляза Брайън, докато изваждаше кутия обикновена. — Сигурен знак, че са те вързали. Вчера се отбих у мама. — Отвори капачката и отпи. — За нейна огромна изненада и радост взех не един, а два големи кашона с мои стари боклуци, които е запазила. Къде ще дявам сега една голяма цапаница с пастели, изобразяваща къща, огромно жълто слънце и някакви сакати хора?

— Не зная, но не можеш да я изхвърлиш. Според майка ми да изхвърлиш какъвто и да е спомен от детството, означава да предизвикаш боговете. — Форд също си взе кока-кола. — Аз имам три кашона.

— Няма да забравя, че ти си виновен да се сдобия с всичко това. — Измъкна плик от джоба си и го хвърли върху плота. — Както и да е, тъй като миналата нощ не съм се радвал на женска компания, прерових част от кашоните и ето какво открих. Това е картичка, която дядо ми е изпратил на майка ми по случай раждането ми. Написал е няколко изречения.

— Благодаря. Наистина съм ти задължен.

— Дяволски си прав. В момента съм горд притежател на всички картички, които съм получавал от първи клас до края на гимназията. Ще ми кажеш, ако почеркът съвпада, нали? Събуди любопитството ми.

— Ще ти кажа при всички положения. — Форд взе картичката и разгледа внимателно твърдия и уверен почерк, с който бе изписано името на Кати.

— Отивам да взема Шана. Ще я закарам до летището. — Брайън се наведе и почеса Спок по главата. — Кажи на Сила, че утре ще доведа двама работници, за да довършим разхвърлянето на онзи торф, а след това ще отскоча до новото място, което купува, за да огледам двора.

— Добре. Ще ти върна картичката.

Брайън се ухили подигравателно.

— Добре, че ме успокои, вече бях започнал да се притеснявам.

Форд се качи в спалнята на горния етаж, където Сила тъкмо връзваше косата си на опашка.

— Готова съм — осведоми го тя. — Ще отида отсреща, докато ти се обличаш, за да проверя едно-две неща, преди да тръгнем.

— Брайън току-що намина.

— О, успял ли е да огледа новата собственост?

— Не, каза, че ще отиде следващата седмица. Донесе това. — Форд й подаде картичката.

— Това дали е… Разбира се, че е. Не очаквах, че толкова бързо ще намери нещо. Леле! — Притисна длан към корема си. — Голямата загадка може да бъде разрешена. Това ме кара да се чувствам малко нервна.

— Искаш ли първо аз да проверя, а след това да ти кажа?

Тя отпусна ръка.

— Да не би да съм някоя хленчеща страхливка?

— Не, не си.

— Тогава да го направим.

— Писмата са в кабинета ми.

Младата жена го последва, наблюдаваше го, докато изваждаше книгата от лавицата, след което я остави върху бюрото, за да я отвори тя.

— Постоянно си мисля защо е избрала „Великият Гетсби“. Богат, бляскав живот, лукс и скука, любов предателство и накрая трагедия. Тя е била толкова нещастна. Наскоро пак я сънувах. Не ти казах. Един от моите сънища за Сила и Джанет. Форест Хил. И двамата са погребани там. Тя и Джони. Ходила съм само веднъж. Гробът й буквално бе покрит с цветя. Обзе ме тъга само като ги гледах. Всички тези цветя, донесени от непознати, вехнещи под слънцето.

— Ти пък садиш цветя за нея тук. И дори да увехнат, след това пак ще разцъфтят. Всяка следваща година.

— Искам да вярвам, че всичко това има значение за нея. Моята лична признателност. — Сила отвори книгата и извади връзката писма. — Ще отворя това — рече и избра едно. — А ти отвори онова.

Форд взе картичката, която Брайън му бе донесъл. Очакваше да види щастлива снимка на бебе или някоя друга сантиментална фотография на майка и дете. Вместо това видя само инициалите на Андрю Мороу върху плътната кремава хартия.

— Доста официално — промърмори той.

„Поздравления за моята хубава снаха по случай раждането на сина й. Надявам се, че тези рози ще ти доставят удоволствие. Те са само скромен знак на моята безкрайна гордост. С Брайън Андрю се роди едно ново поколение от рода Мороу.

С обич и признателност, Дрю“

Сила сложи писмото до картичката.

„Скъпа моя, любов моя,

Няма думи, с които да изразя скръбта, съчувствието си и болката, които изпитвам за теб. Иска ми се да те притисна в прегръдките си и да те утеша с нещо много повече, а не само с тези думи, които ти пиша. Знай, че в сърцето си съм с теб, а мислите ми са само за теб. Никоя майка не бива да понася такова страдание като загубата на детето си, още повече, когато трябва да го изрази и публично.

Зная колко много обичаше своя Джони. Ако това може да те утеши поне малко, спомни си, че през краткия си живот той всеки ден се е радвал на тази майчина любов.

Винаги твой“

— Дали е случайност или знак на съдбата? — тихо попита Сила. — Че избрах да сравнявам картичката с това писмо? Поздравления за раждането на син и съболезнования за загубата на друг син? Мило писмо — продължи. — И двете са мили послания, но някак си странно дистанцирани, думите са толкова добре подбрани. А за всеки от двата случая страницата би трябвало да е изпълнена с емоции и споделена интимност. Тонът, структурата. Биха могли да са написани от един и същ човек.

— Почеркът е подобен. Но… е, не е точно еднакъв. Виж буквата „С“ в картичката. Когато е изписал думата „син“, буквата „С“ е по-тумбеста. А в писмото — скръб, съчувствие — буквата „С“ е по-тясна.

— Но главната буква „Я“ е еднаква, както и буквата „И“. Също и наклонът на почерка. Много си прилича. Все пак са написани с няколко години разлика.

— „Моя“ и „моята“ изглеждат написани от една и съща ръка, но главното „Д“ не е еднакво. — Форд знаеше, че разглежда двете писма с окото на художник и не беше сигурен дали това е предимство или недостатък. — От друга страна в картичката буквата „Д“ е първата от подписа, а човек изписва различно буквите, когато си пише името. Не зная, Сила.

— В такъв случай не можем да сме сигурни — въздъхна тя. — Предполагам, че едва ли познаваш и експерти графолози.

— Бихме могли да намерим някой. — Той се взря в очите й. — Искаш ли да продължим?

— Не. Може би. Не зная. По дяволите! Няма лесни отговори.

— Навярно трябва да се сдобием с друг образец, нещо, което е написано по времето, когато са били писани писмата. Ще помоля Брайън да се порови още малко.

— Нека засега оставим нещата така. — Тя сгъна писмото и го пъхна обратно в плика. — Но поне в едно сме сигурни. Не е бил Хенеси. Бях забравила за писмото след смъртта на Джони. Няма начин, дори и да е бил лудо влюбен, да го напише след злополуката. Не и докато в същото време синът му е в болницата.

— Права си.

— Така че, ако имах списък с възможните имена, бих зачеркнала Хенеси. А това все пак е нещо. Предполагам, че ще се наложи да се задоволим с това. Поне засега.

Форд затвори книгата и я сложи обратно на лавицата. Извърна се и улови ръката й.

— Какво ще кажеш да отидем да купим скара?

— Бих казала, че тъкмо това искам да направя.

Но преди да се облече, Форд остави картичката на Андрю Мороу върху бюрото си. Все пак би могъл да открие някой графолог. Човек, който не живее във Вирджиния и за когото името Андрю Мороу нямаше да означава нищо. А след това ще види докъде ще го отведе заключението на специалиста.

 

 

Удоволствието на Сила, когато най-после във вторник сутринта докараха дъските от орехово дърво за подовете, не трая дълго. Малко преди обяд майсторът, който редеше теракотените плочки, нахлу в работилницата й до обора.

— Здравей, Стан. По график поставянето на плочките е за четвъртък. Да не би…

Млъкна и отстъпи назад, стресната от убийствената ярост, с която мъжът я гледаше.

— Хей, какво става?

— Мислиш си, че можеш да се отнасяш към хората до този начин, така ли? Смяташ, че можеш да им говориш по този начин?

— Какво? Какво? — Той я бе приклещил до стената на обора. Твърде шокирана да види обикновено кроткия и възпитан Стан да се надвесва заплашително над нея с пулсираща в средата на челото му вена, тя вдигна ръце в инстинктивен жест на защита, както и в опит да го успокои.

— Мислиш си, че след като имаш пари и си се снимала по телевизията, си по-добра от всички нас?

— Не разбирам за какво говориш. Откъде…

— Трябва да си доста нагла, за да се обадиш на жена ми и да й говориш по този начин.

— Аз никога…

— Ако работата ми не ти харесва, ще го кажеш на мен. Разбра ли? Не смей да се обаждаш в дома ми и да крещиш на жена ми!

— Стан, аз никога не съм говорила с жена ти.

— Сега пък лъжкиня ли ще я изкарваш? — Тикна лицето си толкова близо до нейното, че можеше да вкуси гнева му.

— Не я изкарвам нищо. — От притеснение в гърлото й сякаш се бе образувала бучка. Сила преглътна и заговори бавно, като внимателно подбираше думите си. — Аз не я познавам и нямам представа за какво, по дяволите, говориш.

— Прибирам се вкъщи, а тя беше толкова разстроена, че едва можеше да говори. Започна да плаче. Единствената причина да не дойда тук още снощи беше, че тя ме помоли да не го правя, а и аз не исках да я оставям сама в това състояние. Кръвното й се бе дигнало до небесата, докарала си я до нервна криза само защото си решила, че не харесваш работата ми.

— Аз пък ти казвам, че никога не съм се обаждала в дома ти, никога не съм говорила със съпругата ти и не съм недоволна от работата ти. Ако беше така, защо, за бога, ще ти възлагам да сложиш плочките в кухнята ми?

— Ти ми обясни, дяволите да те вземат!

— Е, не мога! — изкрещя му тя на свой ред. — И кога се предполага, че съм се обадила у вас?

— Около десет часа снощи, много добре го знаеш! Прибрах се около десет и половина, а тя лежеше зачервена и трепереща, защото ти си й крещяла по телефона като луда.

— Чувал ли си ме някога да крещя като луда? Снощи в десет часа бях в къщата на Форд. Дремех пред телевизора. Попитай го. Мили Боже, Стан, работиш с мен вече от няколко месеца. Би трябвало да знаеш, че не разрешавам проблемите по този начин.

— Жената се е представила за теб. Сила Макгауан. — Но гневът започна да отстъпва на недоумението. — Казала си на Кей, че е тъпа селянка, също като повечето хора тук. Че изобщо не мога да слагам плочки и ти ще се постараеш всички да го научат. И когато остана без работа, не трябвало да обвинявам никого, а собствения си мързел. И че ще ме съдиш заради некадърната ми работа и задето съм ти съсипал къщата.

— Ако жена ти е селянка, то аз също съм такава. Сега живея тук. Освен това аз не сключвам договор с хора, които са некадърни и не си разбират от работата. Всъщност, дори те препоръчах на съпругата на баща ми за ремонта на банята им, ако тя най-после успее да го склони да я обнови. — От напрежение бе останала без дъх, но страхът й бе изчезнал. — Защо, по дяволите, ще правя това, Стан, ако смятам, че работата ти не струва?

— Тя не си го е измислила.

— Добре. — Сила пое дълбоко дъх. — Добре. Тя сигурна ли е, че който се е обадил, е назовал моето име?

— Жената е казала Сила Макгауан, а след това Кей рече, че ти… тази, която се е обадила — поправи се мъжът, очевидно решил да повярва на Сила, — попитала: „Знаеш ли коя съм аз?“ с онзи надут тон, с който говорят някои хора, дето се мислят за много важни. А сетне просто й се разкрещяла. Отне ми цял час, за да я успокоя, когато се прибрах след мача. Трябваше да й дам успокоително, за да заспи. Толкова беше разстроена.

— Съжалявам. Съжалявам, че някой е използвал името ми, за да я разстрои. Не зная защо… — Напрежението в гърдите й не стихваше. — Доставчикът на дъските за подовете твърдеше, че съм се обадила, за да сменя поръчката. От орехово дърво на дъбово. Но аз не съм го правила. Реших, че е станало някакво объркване. Но може би не е. Може би някой ми прави номера.

Стан остана замислен за миг. Пъхна ръце в джобовете, после ги извади.

— Явно не си се обаждала.

— Не, не съм. Стан, аз се опитвам да си изградя репутация и бизнес в този град. Старая се да завържа връзки със строители, майстори и доставчици. Когато някой нахлу в къщата ми и разруши баните ми, ти ме вмести в графика си и възстанови всичко, при това ми взе по-малко отколкото струваше, знам го.

— Ти имаше проблем. А и всъщност бях горд с работата си и исках всичко да е както трябва.

— Не зная как да се извиня на жена ти. Бих могла да поговоря с нея и да й обясня.

— По-добре остави това на мен. — Мъжът въздъхна дълбоко. — Извини ме, че ти се нахвърлих така.

— На твое място и аз бих реагирала по този начин.

— Кой би направил подобно нещо? Да се представя за теб и да разстройва така Кей?

— Не зная. — Сила си помисли за госпожа Хенеси. Съпругът й щеше да прекара следващите две години в психиатрична клиника. — Но се надявам да разбера, преди отново да се случи.

— Предполагам, че сега е най-добре да си ида право у дома и да оправя нещата с Кей.

— Добре. Да те чакам ли в четвъртък?

— Да. — Усмихна се стеснително. — А, ако се наложи да ми се обаждаш у дома, може би трябва да измислиш някаква парола или нещо такова.

— Може би ще го направя.

Тя остана в сянката на обора. На стената до нея бе подпрян един перваз, оставен да изсъхне, а върху магарето за рязане на дърва бе сложена друга дъска. Докато работеше, Сила се питаше още колко пъти ще трябва да плаща за престъпленията, греховете и грешките на другите.